Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (16)

Глава 16

Не очаквам всичко да ми бъде поднесено в ръцете. Просто го оставете някъде

Надпис върху тениска

Първото нещо, което направих, когато се върнах при Мизъри, бе отново да се обадя на Джема. Сега, когато цялото нещо с палежите беше останало настрани, можех да се концентрирам върху другия належащ проблем. А именно идентичността на вероятния сериен убиец. Когато тя не отговори нито на мобилния си, нито на телефона в офиса, опитах онова с GPS-а. Няма сигнал. Вероятно беше с клиент и си бе изключила телефона. Но започвах да се тревожа. Ако серийният убиец бе онзи, когото подозирах, тя можеше да е в опасност заради простия факт, че беше руса. Оставих й още едно съобщение. За щастие Джема бе схватлива и находчива. И нямаше никакви татуировки. Николет каза, че жертвата имала татуировка с числото осем. Което, много странно, приличаше на обърнат настрани символ за безкрайност.

Сърцето ми се качи в гърлото. Тя беше следваща. Джема беше следващата жертва на серийния убиец.

Изстрелях се от паркинга под злобните погледи на двама полицаи, които си вървяха, и се обадих на чичо Боб.

— Откри ли я? — попитах го. — Откри ли Джема?

— Не, според секретарката й, тази сутрин е отменила всичките си часове и не си е у дома.

— По дяволите. — Добре, без повече игрички. — Чичо Боб, мисля, че серийният убиец е неин клиент. Той е ченге.

— Ченге? — Това му спря въздуха. — Добре, обясни.

— Момичето, което ме одра, остави съвсем същия белег на лицето ми, какъвто има той на неговото.

— Чарли, това е много слабо доказателство.

— Знам. Знам как звучи, но тя се опитваше да ми каже нещо, да ми даде следа.

— Е, не мога да обвиня ченге в нещо такова, без солидно доказателство.

— И ще го намеря, но първо трябва да отведем Джема на безопасно място. Мисля, че тя е следващата.

— Мамка му, Чарли. Трябваше да предупредиш. — Чух го да щрака с пръсти като за да привлече вниманието на друг полицай.

— Извинявай, можеш ли да обявиш колата й за издирване?

— Току-що го направих. В момента проверявам регистрационния номер. Ти къде си?

— Отивам към моста.

— Какъв мост? Онзи, за който ти каза жената?

— Да, тя каза, че е видяла тяло, руса коса и татуировка или знак с числото осем.

— И?

— И Джема си е нарисувала знака за безкрайност на китката.

— Да не казваш, че тази жена е предрекла смъртта на сестра ти?

— Нека просто да кажем, че е добра. Някой ще умре под онзи мост, чичо Боб.

— Добре, добре, ще изпратя кола. Трябва да се върнеш тук.

— Вече съм тръгнала натам.

— Чарли, проклятие.

— Не съм глупава. Просто прати кола. Няма да правя нищо, докато патрула ти не дойде.

— Мили Боже, Чарли, ще ме довършиш.

— И ми се обади в секундата, в която откриеш нещо. Провери за колата й при онзи салон за маникюр. Такова е момиче. И онова място с макароните, които обича.

— Действам.

Отпраших към моста, превишавайки скоростта, надявайки се ченгетата да ме подгонят. Можех да се възползвам от подкреплението. По пътя се обадих на Рейес.

Заговорих още щом той вдигна телефона.

— Рейес, трябва да откриеш сестра ми.

— Как мина срещата?

— Рейес Фароу, няма време. Трябва да откриеш Джема и да я защитиш.

— Добре, а какво печеля аз?

— Какво? Какво имаш предвид с това какво печелиш?

— Имам предвид какво печеля, ако открия сестра ти и я защитя от всичкото зло на света?

— Рейес, това не е игра.

— А аз не си играя. Задавам въпрос.

— О, боже мой, не знам. Какво искаш?

— Теб — каза той, гласът му се понижи с октава. — Искам теб, Дъч, телом и духом. Искам те в леглото си всяка вечер. Искам те там, когато се събуждам сутрин. Искам дрехите ти да са пръснати из апартамента ми и аромата ти по кожата ми.

Да не искаше връзка? Сега не му беше времето да преговаряме за място в дрешника.

— Хубаво. Твоя съм. Телом и духом. — Свърнах, за да подмина едно Пинто с кафез за кокошки на тавана. Чичо Боб не се шегуваше.

— Сериозен съм.

— Както и аз. — Поех си дълбоко дъх. Без значение как щеше да го постигне, той получаваше каквото поиска. Ако искаше връзка, щях да му дам такава. Щях да му дам и левия си яйчник, ако това означаваше, че ще се дематериализира и ще открие сестра ми. — Сериозна съм. Твоя съм. — Думите предизвикаха остро трептене в корема ми. — Винаги съм била твоя. — Когато той не отговори, попитах: — Там ли си?

— Тук съм. Само че се тревожех. След случилото се със Суопс…

— Какво? Не мислеше, че все още ще те искам? Предполагах, че миналата нощ го доказа. Благодаря ти за снимката между другото.

— Помогна ли за случая ти?

— Да. Или, така де, помогна, докато не отидох да взема клиентката си, а тя се беше превърнала в старец с болно сърце и после изчезна в нищото.

— Странно как стават тези неща.

— Рейес — казах, молейки го да разбере, — нещата, които е направила, не са съвсем маловажни. Ким има нужда от помощ.

— И я получава. — Тонът му не търпеше възражение. Темата не беше отворена за дебати. Макар това да беше точно видът теми, по които обичах да дебатирам, аз оставих нещата заради по-належащи проблеми.

— Хубаво, но точно сега сестра ми може да се бори за въздух изпод ръцете на убиец с афинитет към блондинки.

— Не мисля така.

— Няма как да знаеш… Чакай, защо не мислиш така?

— На мен ми изглежда щастлива.

Скочих върху спирачките на Мизъри и отбих встрани от пътя.

— Какво? Вече си я открил?

— Не съм сигурен, че изобщо е била изгубена, но да.

Можеше да го целуна. Можеше да целуна земята, по която стъпваше. Можеше да целуна телефона, по който говореше.

— Задръж. Не разбирам. Как така говориш с мен? — Ако беше преминал на призрачен режим, как така все още беше на телефона с мен в телесна форма? Но пък последния път, когато беше станал призрачен, телесната му форма продължаваше да се бие с демони.

— Ами сложих си телефона до устата и…

— Сериозно, Рейес, къде си? Къде е Джема?

— На работа съм, а Джема яде Монте Кристо, който току-що й приготвих.

— Мили боже, тя е там? Тя е в „Каламити“?

— Всяка частица от нея.

— Сама ли е?

— Ако не броиш мъжът, с когото е, значи е сама.

Направих обратен завой и тръгнах обратно към града.

— Какъв мъж? Тя е с мъж?

— Мда, ченге. Сигурно е в обедна почивка или нещо такова. Все още е с униформа.

Плътен ужас стегна гърдите ми.

— Той има ли три белега на лявата буза?

— Да, но стига за него. С какво си облечена?

— Не му е сега времето, Рейес. Каквото и да правиш, не оставяй Джема да си тръгне с това ченге.

— И как предлагаш да ги спра?

— Ти си синът на Сатаната. Нищо ли не можеш да измислиш?

— Има си цена.

— Вече ме имаш. Изплатила съм се, приятел.

— Трябва да се съблечеш за мен.

— Сега?

— Довечера.

— Каква е тази работа с мъжете и танците в скута?

— Не мога да си представя — каза той с безизразен глас.

— Добре, ще се съблека. Ще танцувам степ. Ще пея „La Cucaracha“ в си минор.

— Няма да ходят никъде. Имаш думата ми.

Толкова хладно облекчение ме обля, че потреперих.

— Ще се обадя на чичо Боб и ще го пратя по най-бързия начин. Благодаря ти.

— Благодари ми довечера.

Друг вид тръпка премина по кожата ми като ласка от звука на гласа му.

Оставяйки прекрасното усещане да се задържи, затворих и позвъних на чичо Боб.

— Е? — попита той, чакайки да проговоря.

— Намерих я. В бара е. Рейес я държи под око, но, чичо Боб, тя е с мъжа, когото подозирам, ченгето.

— Сигурно ме будалкаш.

— Виждаш ли, Джема също се забърква в неприятности. Не съм само аз.

— Мхм. — Не звучеше напълно убеден.

— Ще накарам Куки да отиде там, за да сме сигурни, че няма да си тръгнат заедно.

— Ще съм там до десет минути. Колко далеч си ти?

— Ами, движих се доста бързо. Имах добро време. Мога да стигна до града за петнайсет минути.

— Ясно. Побързай.

В секундата, в която затворих на чичо Боб, Куки звънна. Боже, това момиче имаше отлично усещане за момента.

— Хей, къде си?

— В офиса. Знаеш ли, че жените наистина снимат Рейес с телефоните си, докато минава покрай тях?

— Знам.

— Притеснително е.

— Да, така е.

— Но получих някои доста добри снимки.

— Наистина ли? Прати ми ги — казах развълнувана; после реалността ме погълна. — Чакай, първо трябва да слезеш в ресторанта и да помогнеш на Рейес да попречи на Джема да си тръгне.

— О, добре. — Чух я да върви, да отваря врата. — Какво става с Джема?

— Мисля, че се среща със серийния ни убиец. Така че, знаеш, не прави зрителен контакт, освен ако не се наложи.

— Д-добре. Трябва ли да се върна и да си взема пистолета?

— Защото бара на татко има нужда от още една дупка?

— Ами ако се опита да си тръгне?

— И ти ще извадиш пистолет насреща й? — Избегнах една земна кукувица и едва не преобърнах Мизъри, факт, който тя не оцени. — Рейес може да се справи, но за всеки случай ти ще си подкреплението му. Чичо Боб е на път.

— Чакай, не, всичко е наред. Мога да я видя. Тя е с едно ченге.

— Още известно като серийния убиец.

— Не — каза тя, шепнейки в телефона. — Серийният убиец е ченге?

— Той е главният ми заподозрян, така че спазвай дистанция.

* * *

Щом паркирах, изскочих от Мизъри и хукнах към „Каламити“ през задната врата. Карах още по-бързо по пътя обратно, опитвайки се да стигна преди Джема да си тръгне, и пристигнах точно когато чичо Боб влезе през входа. Добре че побързахме. Полицай Пиърс беше притиснал Рейес към бара, канейки се да му сложи белезници. Цивилен полицай на име Родригез държеше Джема настрани, докато друго ченге, което не познавах, помагаше на драматично обезумялата Куки.

— Какво става? — попита чичо Боб.

Куки посочи Рейес.

— Това, това чудовище ме нападна.

Стоях потресена, опитвайки се да осмисля това, когато Рейес хвърли поглед през рамо и намигна.

Татко също беше там, облегнат на стената и със скръстени ръце, без да се връзва нито за секунда. За щастие единственият, който трябваше да се върже, бе полицай Пиърс и той го направи. И си плати скъпо. С данъка. Но това не можеше да се сравни с цената, която щеше да плати, когато го пратех в затвора за пет хиляди години.

Татко ми махна.

— Хей, можеш ли да се заемеш с бара за две вечери тази седмица? Тери ще отсъства.

— Разбира се. Поне е забавно.

Той се усмихна.

— Определено е.

— Добре, Уайът — каза Чибо на полицай Пиърс, — вече можеш да го пуснеш.

— Но, сър, той нападна тази дама, после ме блъсна, когато се опитах да се намеся.

Ахнах.

— Не си го направил — казах му аз, неспособна да възпра усмивката, която се разпростря на лицето ми. Определено имаше нужда отново да бъде претърсен.

Чичо Боб потупа рамото на Пиърс.

— И той само изпълняваше заповеди.

Пиърс се изпъна изненадано и без да чака, Рейес се измъкна от хватката му. Щеше да ги остави да го заловят, да ги остави да получат преимущество, слава богу, но дори и той можеше да играе жертва само толкова.

— Добре ли си? — попитах го, сърцето ми се пръскаше от благодарност.

Усмивката на Рейес казваше всичко.

— Чарли, какво става? — попита Джема.

Обърнах се към нея.

— Какво правиш тук с него? Мислех, че ти е пациент.

Вина изпълни тялото й. Блъсна се в мен като лондонска мъгла, плътна и мрачна. Тя наведе глава засрамено.

— Беше ми пациент, да, но сега се срещаме. Той има нов терапевт, така че…

— Джема — казах, шокирана и потресена. Не много — тя беше просто човек, — но достатъчно за да тласне дискомфорта й до нови висини.

С емоции напълно нащрек, сега бе идеалният момент да открия дали полицай Пиърс бе серийният ми убиец. Обичах вътрешния си датчик за вина. Всеки трябваше да има едно такова бебче. Това би елиминирало доста проблеми. Но от друга страна можеше да причини много повече. Може би щях да си запазя моя за себе си. И да анулирам патента, за който кандидатствах.

— Сър — каза Пиърс на чичо Боб, — какво е всичко това?

Пристъпих към него, разчетох емоциите му, после го ударих силно.

— Открихме общия гроб — казах, добивайки студен израз и глас. — Знаем какво си направил, а ти, приятелю, си арестуван за убийството на двадесет и седем жени.

Емоциите на чичо Боб подскочиха, когато го казах, но задържа мнението си за себе си. Засега.

Обърканият израз на лицето на Пиърс би бил комичен при всяка друга ситуация.

— Убийство? — попита той, питайки чичо Боб. — За какво говорите?

— Чарли! — Джема зяпна насреща ми. — Да не си се побъркала?

— Той е сериен убиец, Джема, а ти щеше да бъдеш следващата му жертва.

Ето го най-накрая. Това настръхване от обида. Тази искра на несправедливост, която потвърждаваше невинността му. Никой, нито дори най-добрите лъжци на света, не биха могли да контролират до такава степен инстинктивната си реакция. Той беше невинен. Не присъдата, която очаквах, но поне имах отговор. Раменете ми увиснаха и седнах на бар стола до моя мъж. Той се премести по-близо до мен, движението бе почти незабележимо.

— Както и да е — казах, махвайки на чичо Боб, вътрешностите ми се бяха свили. — Не е той.

Появата на полуусмивка на лицето му бе достатъчно да ми покаже, че беше облекчен. Джема се втурна към Пиърс, сложи ръка върху неговата в подкрепа.

— Асистентката ти е страшна актриса — каза Рейес.

Куки се ухили, докато се приближаваше.

— Трябва да си призная, беше забавно да се преструвам, че Рейес ме напада. Мен! — каза тя, сочейки жените на една определена маса. За щастие никоя от тях не беше Джесика. Поне веднъж, изглежда, тя бе някъде другаде, но цялата маса настръхна, когато Куки го каза. Беше фантастично.

Докато чичо Боб опитваше да успокои полицай Пиърс и Джема, Рейес се приведе напред, обви ръце около Куки и я целуна по устата. Закрих уста с ръка, когато тя увисна на него като котка от клон на дърво.

Той бавно я пусна; после заговори с достатъчно силен глас, че жените на масата да го чуят.

— Ако животът беше честен, Куки Ковалски, щеше да си моя.

Ченето й увисна, а многозначителната усмивка, която й отправи, съчетана с конспиративното намигване, накара раменете й да се разтресат от смях.

Чичо Боб не можеше да понесе повече. Той пристъпи между тях.

— Но животът не е честен — каза той. — Ти от всички хора би трябвало да го знаеш. — Той хвана Куки за ръка и я отведе настрани. Да се надяваме към някой стол, защото не бях сигурна още колко дълго щеше да успее да остане на крака.

Рейес ги наблюдаваше как се отдалечават, после повдигна вежди към мен.

— Мисля, че разроших перата на чичо ти.

— Това беше невероятно — казах му аз, когато се пресегна покрай мен към хавлията си. — Благодаря ти.

Той спря колкото да допре уста до ухото ми и да каже:

— Благодари ми довечера.

После, преди жените на масата да осъзнаят, че ме сваля, той се върна в кухнята.

Джема се обърна към мен като дива котка, защитаваща малкото си.

— Чарли, за какво е всичко това?

О-о. Време за признания.

— За това как смятах, че полицай Пиърс е сериен убиец.

Той се взря в мен втрещен. Джема се взря в мен втрещена. Полицай Родригез се взря в мен втрещен. Единственият, който не се взираше втрещен в мен, бе чичо Боб. Той беше твърде зает да наваксва напредъка с Куки, който бе загубил. Щеше да му е трудно, имайки предвид Адониса, с когото току-що се бе целувала, но имах вяра в него.

— Чибо — казах, прекъсвайки ги, — мога да се възползвам от малко подкрепление тук.

— Наистина ли мислиш, че съм убил някого? — попита смаян полицай Пиърс. — Защо изобщо ще…? Имам предвид, че даже не мога да проумея…

— Често ми се случва. Но виж. — Посочих лицето си, а после и неговото. Виждаш ли?

— Белезите ми? Мислиш, че това значи, че съм убил някого?

— Отначало така си мислех, да. — Можех да се закълна над купчина Библии, че феята под леглото ми ме насочваше към него. Неговите белези бяха точно като моите одрасквания. А после и Николет, която предсказа русата коса и татуировката с числото осем…

— Чарли — каза Джема, гласът й бе остър от предупреждение, — той е претърпял инцидент, когато е бил на девет.

— Мда, казва му се… Чакай, на девет? — Огледах го. — Получил си тези белези, когато си бил на девет?

— Да, видял е малко момиче да пада и да умира, но докато полицията стигне до тях, нея я е нямало.

Възможно ли беше да е било същото момиче?

— Тя ли те одраска?

Той се намръщи насреща ми.

— Откъде знаеш?

— На колко години беше тя? Това момиче?

— Не знам. Беше тъмно и тя беше мръсна. Беше облечена с нощница.

— Предположи.

— Шест. Може би седем. Не съм сигурен.

— Опитал си да я спасиш — казах, когато осъзнах.

Той сведе поглед към пода.

— Мда, е, провалих се.

Видях празна маса и поведох групата ни натам. Бързо, защото и още някой се опитваше да я заеме. Изпреварих ги и издърпах стол.

— Седни — казах на полицай Пиърс. — И обясни.