Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Дейвидсън (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fifth Grave Past The Light, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Zaharka, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даринда Джоунс
Заглавие: Петият гроб отвъд светлинатa
Преводач: Zaharka
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: sladcheto
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10015
История
- — Добавяне
Глава 17
Като четеш това, ти ми даваш кратък контрол върху ума ти.
— Бях от момчетата скаути — обясни Уайът, — лятото стоях при баба и дядо в Елида, а моята група бяха отишли да лагеруват в Били Хлапето Спрингс.
— Не съм чувала за това място — казах аз, вадейки телефона си, за да го потърся.
— Не си прави труда. Търсил съм го на всяка съществуваща карта. Не съм сигурен дали изобщо е било официално име. Просто така го наричат всички от околността. То е малка пещера по средата на нищото с езеро в нея. Спомням си, че водата блестеше зелена като лайм.
— Зелена като лайм? Близо ли е до Розуел? Там имат доста извънземни неща.
— Да, там е, но не мисля, че извънземните имат нещо общо с водата. Както и да е, бяхме на къмпинг там и се събудих посред нощ. Трябваше да отида до тоалетната, така че си обух обувките и отидох до върха на скалата над пещерата. Водата блестеше. Беше невероятно. Седях там и го гледах, погледнах към звездите, към пълната луна, всичката тая природа. После си помислих, че чух нещо. Като драскане и скимтене. Извиках, но никой не отговори. Така че легнах по корем и погледнах в пещерата. Там имаше момиче.
— Тя беше в пещерата? — попитах аз.
— Не, тя се опитваше да се изкатери по скалата, която обгражда пещерата. — Той наведе глава, потънал в размисли. — Гледайки назад си мисля, че може да е видяла лагерните ни огньове, че се е опитвала да се добере до тях. Както и да е, пресегнах се да й подам ръка. Продължавах да й повтарям да я хване, но тя дори не знаеше, че бях там, докато ръката ми не докосна нейната. Тя подскочи, вдигна поглед към мен, очите й бяха огромни. Беше ужасена.
Усетих вълна от мъка да го прерязва. Дори след всичките тези години, всичко това му бе повлияло дълбоко.
— Продължих да се опитвам да я накарам да хване ръката ми, но отначало тя не искаше. Мислех, че ще слезе обратно долу по скалата, но после трябва да е осъзнала, че не съм заплаха за нея. Тя сложи ръка в моята и я дръпнах. Но тя се плъзна и се залюля настрани. — Той отпи глътка вода, преди да продължи.
Джема сложи ръка върху неговата.
— Това е нещото, за което не можеше да говориш с мен — каза тя. — Тази част.
Той кимна.
— Тя висеше над пещерата и ме теглеше със себе си. Опита се отново да стъпи, но после извика. Падаше или беше теглена. Не можех да съм сигурен. Хвърлих се към нея и тя протегна другата си ръка към мен, но пропусна. — Той прехапа устна. — Аз пропуснах. Ноктите й задраха лицето ми и тя падна.
— Съжалявам, Уайът — каза Джема.
Но той беше потънал в спомените си. Взираше се във водата, докато те изплуваха и ги улавяше.
— Нямаше звук — каза той. — Скалата не беше толкова висока. Може би около шест метра или там някъде. Би трябвало да я чуя като падна. — Той се отдръпна в себе си и осъзнах, че това не беше просто болезнен спомен, но и травматичен. — Осъзнах, че там имаше и още някой. В мрака. Чух дишане да отеква в пещерата и бях ужасен, че може да е планински лъв или нещо подобно.
— Какво направи? — попитах, знаейки много добре, че не е било планински лъв или нещо подобно. Но и той го знаеше. Дори тогава е можел да открие разликата.
— Изтичах за помощ — каза той, агонизиращата болка бе видима в изражението му. Раните, които носеше вътре в себе си, бяха много по-дълбоки от белезите, които му напомняха за онази нощ. — Оставих я там.
Джема стисна ръката му, когато чичо Боб стана, за да отговори на обаждане.
— Полицай Пиърс… — започнах аз, но той ме прекъсна.
— Моля те, просто Уайът.
— Уайът, това може да прозвучи много странно и не мога да обясня откъде го знам, но съм абсолютно сигурна, че има връзка между това момиче и общия гроб, който беше намерен на юг.
Той премигна насреща ми недоверчиво.
— Как е възможно това?
— Каза, че си бил на девет?
— Да.
— И сега си на тридесет и една?
— Да, така е.
Боже, мразех математиката.
— Добре, това значи, че онази дупка е на поне двадесет и две години. Чудя се дали момичето, което си видял, не е била първата жертва на убиеца.
— Защо изобщо ще направиш такава връзка? Изворите са на повече от триста километра източно от тук. И на повече от сто и шестдесет от общия гроб на юг.
О-о. Тази част беше сложна. Погледнах към Джема, после към чичо Боб, на когото не му пукаше, защото все още беше на телефона, но Куки беше тази, която оправи нещата.
— Виж — каза тя, заемайки поза, — просто трябва да й имаш доверие. Тя разрешава много случаи заради инстинктите си, защото те никога не грешат.
Това беше малко преувеличено, както изтъкна и Уайът.
— Сбърка за мен — каза той.
— Почти никога — поправи се тя.
Джема кимна.
— Куки е права, Уайът. Чарли просто знае някои неща. Странно е. Като свръхестествено или нещо подобно. — Тя изсумтя. — Не че е свръхестествена. Това е абсурдно. Не е като да вижда духове или да говори с мъртъвци или нещо подобно.
Така и никога не схвана концепцията да спре, когато има преднина.
— И има проблеми. Като че винаги е забъркана в неприятности.
Ахнах.
— Не съм. И освен това, ти излизаш с тип, който можеше да е сериен убиец. Какво си мислеше?
Тя зяпна насреща ми, после почна да ломоти, след това вдигна ръце, напълно раздразнена.
— Използвай свои думи.
— Той не е сериен убиец.
— Да, но ти не го знаеше — казах, тотално печелейки.
— О… боже мой. — Тя беше издразнена. — Защо се превръщам в четиринадесетгодишна всеки път, когато съм около теб?
— Причинявам го на много хора.
— Току-що се обадиха от лабораторията — каза чичо Боб, прекъсвайки ни. — Петролът при гроба е използван и е от всякакъв тип, моторно масло, мазнина за готвене, индустриални смазки… Мислят, че е бил подготвен за рециклиране и вместо това шофьорът на камиона го е изсипал там на земята.
— Добре, защо точно на това място?
— Не знам, тиквичке. Все още работим по въпроса.
Той се върна към говоренето по телефона.
— Защо ходиш на терапия? — попитах Уайът.
— Чарли — каза Джема, карайки ми се отново.
— Всичко е наред, Джем. — Той отново се фокусира върху мен. — Според супервайзора ми, имам проблеми с гнева.
— И защо ще си мисли така?
Устата на Джема се стегна в тънка линия, възпирайки ме.
— Не е нужно да говориш за това, Уайът, ако не ти е удобно.
— Не, така или иначе няма значение. Всеки, който има лаптоп, може да го намери. Според отдела, имам проблем с мъже, които използват насилие над жени. Използвах сила, за да поваля на земята мъж, който удряше жена си със стик за голф.
След като ахнах учудено, казах:
— Е, браво на теб.
— Мда, ами, той има пари и връзки. Едва не си загубих работата. Но ако не ми бяха наредили да ходя шест месеца на терапия, нямаше да срещна Джема.
Харесвах го.
— Да знаеш, у дома имам всичко. Всичките ми записки. Разследвах случая с момичето малко вманиачено откакто станах ченге. Трябва да се връщам на работа, но…
— Това има предимство — каза чичо Боб. — Ще се обадя на сержанта ти и ще му кажа, че помагаш с текущо разследване.
— Перфектно — казах аз, плясвайки с ръце. — Значи ще тръгнем от там. След като хапнем, разбира се.
Рейес донесе задушено със зелени чушки и няколко кесадили, които да си разделим. Изпърхах с мигли и му обещах да го възнаградя после. Не беше чудно, че се отъркваше в мен, докато помагаше на сервитьора с чиниите ни. Такъв развратник беше.
— Та, какво направи след това? — попитах Уайът, след като поех хапка от задушеното.
— Събудих възпитателите — каза той, топейки кесадилята си. — Те се обадиха в офиса на шерифа. Дойде един заместник. Един. — Той избърса устата си със салфетка. — Това беше. Продължих да се опитвам да им кажа, че в района има изчезнало момиче, но никой не ми повярва. Заместникът всъщност намекна, че съм бил одраскан от енот или койот, или нещо такова.
— В тяхна защита — казах, — тези драскотини трябва да са били прекалено дълбоки, за да са от нокти, имайки предвид белезите ти.
— Не съвсем. След всичко случило се, драскотините се инфектираха. Родителите ми трябваше да дойдат да ме вземат от къщата на баба и дядо онова лято, за да ме заведат на лекар в Албакърки и трябваше да мина курс с инжекции против бяс, защото заместникът от онази нощ не можеше да различи следи от койот и следи от човек.
— О — казах аз. — Това е гадно.
— И все пак той откри следи от гуми, които не бяха от нашия автобус.
— От какво са били?
— Някои от другите хлапета помислиха, че сме видели пикап на следващата сутрин, но заместникът каза, че вероятно е бил някой помощник в ранчо.
— Помощник в ранчо? — попитах, отпивайки студен чай. — Били сте в ранчо?
— Да. Но проучвах. Не мога да открия никаква връзка между изчезнало момиче и помощник в ранчо.
— Чие беше? Мястото, на което сте били?
— Семейство на име Найт.
Напрегнах се. Предимно, за да не падна.
Чичо Боб беше толкова шокиран, колкото бях и аз.
— Общият гроб е в ранчо, което е собственост на семейство Найт.
— Без майтап? Чакайте, помня нещо такова. — Той затвори очи и се замисли. — Да, онова ранчо е било собственост на Карл Найт и си спомням, че открих, че той е имал брат, който имал ранчо на юг в Ню Мексико.
— Братя? — попитах, развълнувана, че стигаме до някъде. Може би не до солидна присъда, но все до някъде. — Бих казала, че сега имаме доста солидна връзка.
Чичо Боб кимна и започна да търси номер в указателя на телефона си. Той стана, за да се обади да съобщи какво сме открили. Никаква идея на кого. Куки се размърда на мястото си и плесна с ръце, развълнувана да участва в мисията. Все още бяхме много далеч от това да имаме заподозрян, но се приближавахме все повече към истината, а жените в апартамента ми заслужаваха поне това.
— Значи — казах на Уайът, — каза, че си бил обсебен? Намери ли нещо за момичето?
— Ъм, малко, да.
Надеждите ми се понесоха като хвърчило на вятъра.
— Имаш ли име?
— Не.
И се разбиха при приземяването.
— Но вкъщи имам тонове материали от проучването. Добре дошла си да ги прегледаш.
— Трябва да призная, полицай Пиърс, в момента малко те обичам.
Джема се усмихна, познавайки печата с одобрението ми, когато го видя.
Отправих му най-добрата си усмивка.
— А сега? Дали сега ще е добър момент да се помотаем у вас?
Той се подсмихна.
— Разбира се, ако сте съгласен, сър.
Чичо Боб затвори телефона и кимна от все сърце.
— Повече от съгласен. Ще се видим направо там.
Той си тръгна, за да проведе още един разговор. Този мъж си обичаше телефона.
* * *
Всички заедно отидохме в дома на полицай Пиърс. Беше взел под наем малка къща с две спални в Ноб Хил. Беше хубав квартал, стар и добре установен. Чичо Боб влезе, все още говорейки по телефона. Затвори, когато влязохме вътре.
— Добре, Тафт продължава да действа по следите ни и се свързах със специален агент Карсън, за да запозная и нея със случващото се.
— Супер — казах. — Тя ще ме хареса още повече.
— Искам само да те подготвя — каза Уайът на Джема, докато се отправяхме към задната спалня.
— За какво? — попита Джема.
— Помниш ли, когато ме попита дали съм способен да оставя онази нощ в миналото и аз казах „да“?
— Помня — каза предпазливо тя.
— Е, може да съм преувеличил.
Той отключи и отвори вратата. Стотици листи покриваха всяка възможна повърхност. Прозорецът беше покрит със стари изрезки от вестници и снимки. Имаше дузини рисунки на огромни очи, скрити зад кичури руса коса. Беше доста добър художник и беше търсил с години. Това момиче никога не го беше напуснало. Очевидно се чувстваше отговорен за изчезването й, което не можеше да бъде по-далеч от истината.
— Осъзнаваш, че нищо от това не е било по твоя вина — казах аз.
— Знам. — Той добави напълно неубедително свиване на рамене заради мен. Нямаше никакво намерение да бяга от отговорността, която изпитваше. Възхищавах се на убедеността му, но можех да видя тревогата в очите на Джема.
Влязохме и внимателно разгледахме материалите от проучването му. Беше събрал улики за всяко изчезнало момиче в този времеви период из целите Съединени Щати.
— Не знам дали това ще помогне, но подозирам, че момичето е било глухо.
— Как е възможно да го знаеш?
— Интуиция. Така или иначе го подозирах, но когато каза, че си я повикал и отначало не е вдигнала поглед, това ме накара да осъзная, че вероятно е истина.
— Чакай. — Той вдигна пръст, потънал в мисли, после зарови в някакви папки, които стояха върху стар сандък. — Имаше изчезнало момиче от училището за глухи в Оклахома. — Той откри папката, която търсеше, и извади снимка. — Това е тя.
Той я подаде и разпознаването ме порази. Същото лице като на фея. Същата извита уста и огромни очи, само дето на снимката се усмихваше и бретонът й бе изкривен. Прокарах върховете на пръстите си по снимката.
— Очите й — казах аз, а после показах снимката на Куки и чичо Боб. — Това е момичето. — Обърнах снимката. Името й беше Фейт Ингълс.
— Беше тъмно навън — каза Уайът, — а тя беше покрита с мръсотия и кръв, почти сякаш е била заровена и сама си е прокопала път навън. Просто не я познах по тази снимка.
— Някога изобщо разрешили ли са този случай? — попита чичо Боб.
Той зачете от папката.
— Не и когато съм проверявал, но това беше преди няколко години. Била е изчезнала повече от десетилетие. Подозирали са човек от поддръжката на име Саул Усери, но не са успели да го докажат.
Зачетох над рамото му.
— Откри ли нещо друго за него?
— Не, но можем да пуснем името му през системата — каза той. — Сега може да изскочи нещо.
Чичо Боб остави папката, която четеше.
— Това мога да го направя. — Той се обади в управлението, докато аз имах други планове.
Момичето вероятно беше първата жертва на серийния убиец. Първият му опит. Искал я е, но не е можел да я има, затова може би се е опитал да я вземе със сила. Може дори да я е убил случайно, макар да се съмнявах. Дори тогава изглежда се бе наслаждавал на деянието. На силата. И това само е подхранило жаждата му за кръв. Манията му по руси жени.
Първо опитах с агент Карсън, но не успях да се свържа. Ако беше на мястото с общия гроб, можеше да няма обхват. Така че вместо това се обадих на Кени Найт.
— Господин Найт — казах, когато той вдигна. — Обажда се Чарли Дейвидсън, консултант към полицейското управление на Албакърки. Запознахме се вчера.
— Да, помня. — Не звучеше особено щастлив да ме чуе. Едва ли можех да го виня.
— Чудех се дали мога да проверя едно име при вас. Да видя дали ще го познаете.
— Разбира се. — Беше изтощен и уморен от всичките медии, които сигурно се бяха изсипали тази сутрин. Шерифският отдел нямаше друг избор, освен да оповести откриването на общ гроб и всеки новинарски екип трябва да бе там, борейки се за история.
— Знаете ли или спомняте ли си родителите ви да са наемали човек на име Саул Усери?
— Саул? Не, той никога не е работил тук. Родителите ми не можеха да го понасят.
Адреналин заля организма ми.
— Чакайте, те са го познавали?
— Да са го познавали? Той им беше племенник. Мой братовчед. Появяваше се, само когато му трябваха пари или място за спане. Чакайте, маслото…
Щракнах, за да привлека вниманието на чичо Боб. Двамата с Уайът се втурнаха, за да слушат, докато включвах на високоговорител.
— Какво за маслото? — попитах.
— Просто не ми хрумна. Саул караше камион няколко години. Работеше за някаква компания, която рециклираше пластмаси и използвани масла. Част от работата му беше да кара маслото, което събираха от авто сервизите и ресторантите до фирмата за обработка в Крусес през няколко седмици.
— Но защо вместо това ще го изсипва на вашата земя? — попитах.
— Защото този кучи син беше нищожество. Сигурен съм, че компанията, за която е работил в Албакърки, е трябвало да плаща на хората в Лас Крусес, за да вземат материала. Можел е от време на време да прибира парите и да изсипва маслото тук, където никой няма да знае.
Чичо Боб си водеше записки в бележника, докато Уайът, Джема и Куки стояха онемели.
— Кени, не искам да те разстройвам, но си мисля, че може братовчед ти да е имал нещо общо със смъртта на тези жени.
— Госпожице Дейвидсън, това ни най-малко не би ме изненадало. Той беше боклук. Веднъж заплаши родителите ми, защото не му дадоха пари за някаква негова вятърничава схема. Винаги се забъркваше от една измама в друга.
— Минало време?
— Ами, все още е така, само дето сега не прави кой знае какво. В старчески дом е. Получи удар или нещо такова преди време.
Записах информацията, после попитах:
— Може ли да предадеш на агент Карсън да ми се обади, ако я видиш? Не мога да се свържа с нея.
— Заради обхвата там. Ще отида и ще й кажа. — Беше толкова облекчен да знае кой е вероятният убиец, а аз бях облекчена заради него.
— Много благодаря — казах.
— Не, госпожо, аз благодаря. Получих бележката ви.
Прочистих гърло.
— Ъм, бележката ми?
— Всичко е наред. Знам, че тя беше тук и знам, че вече я няма. — Дъхът секна в гърдите му и той опита отново. — Там ще направя градина за онези момичета. Нещо, от което тя би се гордяла.
Проклятие. Трябва да ме беше видял да оставям бележката в пикапа му.
— Благодаря — казах.
— За мен ще бъде удоволствие.
Затворих, когато чичо Боб зяпна насреща ми.
— Да не би току-що да разрешихме това?
Усмихнах се на групата.
— Мисля, че да.
Джема грейна.
— Мога да видя примамливостта, сестричке. — Тя ме прегърна набързо. — Някак си е опияняващо.
— Да, така е. И дори още повече, когато разрешаваш случаи докато си опиянен.
— Трябва да оплескаш всичко.
— Така е — казах, когато ме прегърна отново. — Наистина трябва.
* * *
Старческият дом миришеше като ферментирала комбинация между белина и урина. Миризмата опари носа ми, докато отивах към бюрото на сестрите. Не искахме всички да се събираме в дома, затова отидохме само аз, Уайът и чичо Боб. Сестрата зад бюрото беше заета с документацията, но вдигна поглед, когато видя униформата на Уайът.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
Аз заговорих първа.
— Търсим Саул Усери.
— О, от семейството ли сте?
— Тук сме по официални дела — каза чичо Боб, тонът му бе прекалено остър, за да спори тя с него.
— Той е в стая 204. Надолу по коридора, втората врата вдясно.
— Благодаря — каза той.
Влязохме, точно когато млада сестра го слагаше обратно в леглото. Саул беше висок колкото мен, с широко чело и малки очички. Дундестото му лице вероятно не разкриваше възрастта му толкова, колкото ако беше по-слаб. Изглеждаше като герой от роман на Дж. Р. Р. Толкин.
Сестрата ни намигна.
— Тук сте, за да видите този мошеник? — попита тя, подпъхвайки чаршафите около него.
— Определено е така — казах аз, опитвайки се да задържа отвращението да не проличи в гласа ми.
— Господин Усери е страшен. Винаги пуска майтапи. И харесва блондинки, ако знаете какво имам предвид.
За съжаление имах.
— Не ви липсват, нали?
— Какви?
— Блондинки?
Тя се изкикоти.
— Не и доколкото знам. Ако някога се случи, ще знам къде да ги търся, нали, Саул?
И представа си нямаше.
Не можах да не забележа, как очите на мошеника се спряха на значката на Уайът. Изглеждаше притеснен. Не можех да си представя защо.
— Добре, е, ще ви оставям насаме — каза тя. — Не им създавай проблеми.
Убийствена усмивка озари лицето й, докато излизаше. Дори с работа като нейната, тя успяваше да поддържа духа си бодър и да се радва на деня. Или това, или беше на нещо наистина добро.
— Здрасти, Саул — казах аз, заставайки до леглото му.
— О, боже мой — каза изненадано Уайът, — интервюирах го през 2004 г. Не направих връзката. Той работеше по поддръжката в Университета на Ню Мексико, когато беше изчезнала ученичка.
— Имаш предвид, че е работил там, когато е изчезнало още едно момиче?
— Определено.
— Случайно не е била руса, нали?
Той кимна.
— О-о — казах му аз. — Втори страйк. Чувам, че ти харесва да убиваш малки момиченца.
— Не, не — каза той, клатейки глава и мятайки се напред-назад, играейки ролята на слабоумен до краен предел. Усетих лъжата да се носи на вълни от него. Тогава защо беше тук? Покрив над главата? Храна в стомаха? Всичко това шарада ли беше?
Чичо Боб беше на телефона с капитана.
— Да, имаме някои доста солидни доказателства, но ще трябва да изградим добре следствието, ако искаме да приключим с това. — Той погледна обратно към Саул. — Той никога няма да види вътрешността на затворническа килия, но поне семействата на тези жени ще получат някакъв финал.
Наведох се към Саул, изчаках докато погледът му срещне моя и казах:
— Ще гориш в ада.
Не много поетично, но най-вероятно вярно.