Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (21)

Глава 21

Според учените, алкохолът е отговор.

Надпис върху тениска

Два дни по-късно изглеждах тип-топ, доколкото беше възможно за кисело момиче, което накуцва. Косата ми миришеше по-добре и почти можех да вървя, без да трепвам от болка. Двете с Куки отидохме да окажем последна почит на Мизъри, но не можех просто да я оставя там. Обадих се на Нони Бачича, който, освен че беше фанатик по пистолетите и инструктор по носене на скрито оръжие, съвсем случайно беше и най-добрия механик в Югозапада. И случайно беше единственият механик, който познавах. Той каза, че шасито й е изкривено. Очевидно това беше лошо, но аз бях изкривена. Казах му, че ще си паснем още повече. Молих. Умолявах. Може и да се бях разбесняла, за всеки случай. Така че той взе Мизъри и я заведе в болницата за коли, където обеща да положи най-добрите грижи за нея.

От добрата страна, сега Нони малко се страхуваше от мен.

След това, преди няколко дни бях обещала на татко, че ще се грижа за бара вместо него, така че с Куки се отправихме натам. Беше хубаво двамата с Рейес да работим почти рамо до рамо. Залата почти преливаше от клиенти отново. За съжаление Джесика беше една от тях. Кой да знае, че най-доброто, което татко можеше да направи за бизнеса, бе да наеме секси, несправедливо обвинен бивш затворник?

Вдигнах поглед, за да видя, че специален агент Карсън от ФБР влиза.

— Мислех, че работиш горе — каза тя, сядайки пред мен.

— Мда, тази вечер обслужвам бара. Баща ми няма достатъчно персонал. Как вървят нещата със серийния убиец?

Тя се ухили, когато продължих да забърсвам бара.

— Благодаря ти, че го разреши, между другото. Със сигурност правиш работата ми по-лесна.

— Пак заповядай. Мога ли да ти предложа нещо? — Беше хубаво, че е тук. Разсейваше ме от малките, подобни на лазер погледи, които продължавах да получавам от Джесика.

— Какъв е специалитетът ти?

— О, знаеш. Лудост. Безпорядък. Поквара. И въпреки всичко това, мога да правя страшно мохито. Или… — Вдигнах показалец. — … ако се чувстваш много авантюристично, правя невероятно декадентска „Следобедна смърт“.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Заинтригува ме.

Засмях се и започнах приготовленията за моя шедьовър.

— Това питие е било измислено от Ърнест Хемингуей — обясних аз, наливайки шампанско във висока чаша. — И през тридесетте е било смятано за доста авангардно.

— Боже, обичам историята.

— Нали? Особено когато включва татко. — Взех лъжица абсент, сложих го по ръба на чашата, сложих захарно кубче върху него и покапах абсент върху кубчето, докато то не се разтвори в шампанското. Великолепната зелена като лайм течност се качи най-отгоре, постоя там няколко секунди, после бавно емулгира, смесвайки се с шампанското, докато накрая цялата смес придоби млечно сияние. Махнах лъжицата и й го подадох.

Тя го огледа, пое си дълбоко дъх, после отпи. Изчака. Замисли се. Отново отпи. Отново се замисли.

— Убиваш ме, Дребосък — казах аз.

— Харесва ми.

— Недей да звучиш толкова изненадано — казах, изсумтявайки. — Ще ми създадеш комплекси.

— Да бе да. — Тя отново отпи. Замисли се. После пак.

Почистих бъркотията си и започнах да приготвям нова поръчка, преди да погледна надолу към папката в ръката й.

— Та, какво става?

Пръстите й се стегнаха върху папката. Беше стара, ъгълчетата й бяха разръфани, но носеше петната си от кафе като шампион. Очевидно е била четена и препрочитана дузини пъти.

— Помниш ли, че ти казах, че имам няколко студени досиета, които искам да погледнеш?

Оставих поднос с питиета, които Силвия да сервира, макар че тя мразеше да я наричам така.

— Определено. Мислех, че говориш за бира — казах, дразнейки я.

— Е, това е главното от тях, което бих искала да видя разрешено. Дори не беше мой случай. Беше на баща ми и го преследваше до деня, в който умря.

— О-о, вече ме заинтригува — Отворих папката, за да й хвърля бърз поглед.

— Случай с отвличане — продължи тя — преди около тридесет години. Нищо не се връзва, от показанията на родителите, през заподозрените, та до самото дете. Случаят беше странен още от първия ден.

— Самото дете? — попитах, още по-заинтригувана. Какво ще му е странното на детето?

— Бебе на десет месеца е било взето от креватчето му, докато майката е подремвала.

Прегледах внимателно папката.

— Без снимки?

— Само това е. Един от най-странните случаи. Всички снимки на детето били откраднати.

Погледнах я подозрително.

— На мен ли го казваш — каза тя, отпивайки отново. — Нищо няма смисъл. Отначало мислели, че го е взела съседка. Тя преследвала семейството, следяла всеки техен ход, изпращала им заплашителни бележки, обвинявайки майката във вещерство, от всички странни неща.

— Вещерство? Много средновековно от нейна страна.

— Убеждаваш ме в нещо, което вече знам. Но при все това не е най-необичайната част. Още по-странни били белезите по тялото на бебето.

— Белези? — попитах, подозрение се заби в тила ми.

— Да, според лекаря на бебето има много рядък синдром, който може да се случи, когато майката е бременна с близнаци, но един от тях умре много рано по време на бременността. Оцелелият близнак абсорбира клетките на другия и в общи линии има два вида ДНК в тялото си.

— Добре, а белезите?

— Ами, когато понякога това се случи, тялото на близнака ще има бледи следи като райета по тялото си. Но се предполага, че могат да бъдат видени само при определена светлина. Не знам. Това е единственото обяснение, което успяха да дадат лекарите, с което да обяснят белезите му.

— Изглеждали са като райета? — попитах аз.

— Не съм сигурна. Баща ми каза, че са изглеждали по-скоро като татуировки.

Белите ми дробове се свиха. След всичкото това време, случаят, за който се чудех от години, със сигурност не падна в скута ми току-така. Имах друго обяснение за тези белези, такова, което включваше синът на Сатаната и карти към портите на ада, но това нямаше да го кажа на агент Карсън. Харесваше ми, че ме мисли само за малко побъркана. Пълна откачалка щеше да забие клин помежду ни, а аз ценях приятелството ни прекалено много. И фактът, че тя беше единственият ми контакт във ФБР.

Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че Рейес не ни подслушва.

— Бих искала да хвърля поглед на случая. Мога ли да задържа папката за известно време?

— Ако мога да задържа това питие за известно време.

— Изцяло твое е — казах аз. — Ще искаш ли още едно?

— Нека да се уверя, че ще мога да вървя след това. Ще ти кажа. — Тя се огледа за празна маса. — Канех се да ям. Чувам само възторжени коментари за храната тук.

— Мда, не съм сигурна, че точно храната е онова, по което всички се възторгват. — Когато тя повдигна вежда въпросително, добавих: — Имаме нов готвач. Той е като супермодел на стероиди.

— Сериоооозно? — измърка тя, поглеждайки към кухнята. — Да знаеш, ФБР имат известна свобода, когато става дума за инспекции на кухни.

Опитвайки се да потисна внезапен порив на кикот, казах:

— Можеш да ядеш на бара.

— Това е така. Мога ли да ям в кухнята?

— Чарли!

Подскочих и погледнах натам, докато чичо Боб се отправяше към мен. Какво, по дяволите, бях направила пък сега?

— Защо не си в леглото? О, — каза той, забелязвайки агент Карсън, — здрасти.

— Детектив — каза тя. — Как е работата?

Той се приведе напред, сякаш споделяше тайна.

— Доста добре, ако ме разбирате какво имам предвид. — Той ме посочи с кимване и й намигна.

Тя се ухили.

— Наистина разбирам. Трябват ни още като нея.

Той ахна театрално, мятайки ръка върху сърцето си и с ужасено изражение.

— Вземете си думите обратно. Едва се оправям с нея. И като стана дума… — Той заби в мен най-страховития, най-плашещ поглед от арсенала си. Легендарният, който праща престъпниците на ръба и кара колегите му да се кикотят иззад свитите си юмруци, докато се преструват, че кашлят. Беше красиво. — Какво, по дяволите, правиш вън от леглото?

— Работя.

— Защо?

— Татко е виновен. Той дойде в апартамента ми, сграбчи ме за косата и ме довлече тук, ритаща и пищяща. — Обърнах се към мъжа, който току-що беше влязъл, за да застане до мен. — О, здрасти, татко. Тъкмо говорехме за теб.

— Леланд — каза чичо Боб, — не мисля, че Чарли трябва да работи точно сега.

— И аз това казах. Тя настоя. Каза, че е на път да полудее. Заплаши да ме прокълне, ако не й позволя.

— Не го помня точно така.

— Можеш ли да го направиш? — попита Чибо. — Можеш ли да прокълнеш някого?

Обичах този мъж.

Отправяйки му злобна усмивка, аз се върнах към работата си, забърсвайки бара. Изглеждаше ми правилно, след като ми плащаха, за да съм там.

А ето го и последният член на групата.

— Туитър! — каза Куки, сочейки ме, докато се настани до агент Карсън.

Метнах парцала си върху бара и се защитих.

— Не ми казвай какво да правя, госпожичке!

— Не, така всичките тези жени знаят за твоя мъж и къде работи той. Има си собствен хаштаг. Откачено е.

Защо това би ме изненадало, нямах представа. Той имаше цели уебсайтове посветени на него, докато беше в затвора — защо очаквах нещо по-малко, когато излезе на свобода?

— Той наистина ли има Ферари? — попита тя.

— Какво? — попитах потресено.

— Според Туитър, този мъж е фрашкан с пари. — Тя махна на останалите от бандата, докато се наместваше на бар стола.

Ферари? Очевидно трябваше да се чукаме по-малко и да говорим повече. Ако беше така, къде го държеше? Определено щях да забележа Ферари, особено ако то стоеше до Мизъри.

Чичо Боб спря да се взира в рецепционистката ми, седна от другата страна на агент Карсън и каза на татко:

— Имам нужда този твой нов готвач да ми направи начос.

— Ще платиш ли?

— Кога съм го правил? О, и открих кой е купил лудницата, за която толкова се тревожеше, тиквичке.

Тъкмо пак бях хванала отново парцала. Отново спрях да бърша бара, осъзнавайки, че с това темпо никога нямаше да бъде чист.

— И?

Той ми подаде дебел плик и вдигна вежди, сякаш вече трябваше да знам.

— Изглежда ти си го направила.

— Това е странно. Не помня да съм купувала изоставена лудница. Ще трябва да проверя банковата си сметка.

— Според това, ти си новият собственик.

Спрях, объркана, после, след бърза поредица премигвания, които не ме доведоха до никъде, отворих плика, за да открия документ с моето име на него.

— Рейес — казах аз потресена. — Трябва да е бил Рейес.

— Рейес Фароу? — Татко не знаеше за Рейес и мен и за мръсното ни минало, нито пък за още по-мръсното ни настояще. Ако знаеше, чудех се дали щеше да го наеме.

— Да, трябва да е бил Рейес. Кой друг? Знаех, че този човек има милион долара. И кара Ферари? — Погледнах към кухнята. — Но защо би го направил?

— Ами, не знам как да ти го кажа, тиквичке — каза татко, прехвърляйки тежестта си от единия на другия крак, — но Рейес Фароу купи и това място с уговорката, че офисите горе ще са твои. Чудех се за тази последна част. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Не. И какво? — Гласът ми се повиши с октава. — Продал си „Каламити“?

— Трябваше да уредим детайлите вчера, но той каза, че има болен приятел, за когото трябва да се грижи, така че ще го направим утре.

— Не разбирам.

— Пенсионирам се. А след онова, което ми плати той, мога да го направя много спокойно. Реших да попътувам. — Погледът му се сведе към пода. — Сам.

— Само мъжа и неговите мисли, а? Ами старата досада?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа по този начин, но с майка ти се разделяме. — Когато стиснах устни, той се поправи: — Мащеха. Просто сме… Отправяме се в различни посоки.

— Не знам какво да кажа, татко. „Ура“ просто не звучи правилно. — И си беше така. Той я обичаше. Или поне някога беше така. Не можех да не се зачудя до каква степен Чарли беше намесена в това решение.

Сведох поглед към документа в ръцете си. Огледах бара. Офисите ми горе. Просто не знаех какво да кажа.

— Е, мисля, че по едни начоси са в реда на нещата — каза чичо Боб, все още мислейки за корема си вместо за новооткритата ми…

Чакай. Какво, да му се не знае, щях да правя с изоставена лудница?

— Ще обсъдим това, както и други неща по-късно — додаде Чибо, заплахата беше почти кристално ясна. Той отново ме стрелна със суровия си поглед и трябваше да прибягна до прокашляне иззад свит юмрук.

Когато едната част от стаята притихна и изгаряща топлина се промъкна към мен, аз се обърнах, за да видя моя мъж да носи две чинии от кухнята. Той се усмихна и остави две чинии с начоси пред бандата ми.

— Заповядайте — каза той, разкривайки убийствена усмивка, когато агент Карсън само се взираше в него. Кой можеше да я вини?

— Господин Дейвидсън — каза той, поздравявайки татко, преди да се наведе през бара, за да подаде на чичо Боб допълнителни салфетки. Устата му се допря до ухото ми. — Можеш ли да си вземеш почивка? — Той носеше готварска престилка. Това беше най-сладкото нещо, което бях виждала в живота си и си паднах по него още малко.

— Доколкото чух, ти си шефът, така че ти ми кажи. — Вдигнах документа. — Какво е това?

Той сведе глава, сякаш засрамен. Рейес Фароу беше засрамен? Невероятно.

— Твоя е — каза той, играейки си с малко късче хартия ръка. — Знам колко е важен за теб Ракетата, така че си помислих да я купя. Да съм сигурен, че градът няма да реши да я събори или нещо подобно. Ще трябва да пооправим малко външната част, за да не те закача градът, но вътрешността е изцяло на Ракетата.

За втори път този ден, бях останала без думи. После си спомних за допълнителните постройки.

— Забелязах, че си срутил къщата на Донован.

Той вдигна погледа си, докато не срещна моя.

— Той е жив, защото напусна града. Къщата му избра да остане. Плати си цента.

Засмях се.

— Честно е. И си купил бара на татко? — Потресът ми се процеди във всяка дума.

— Мда, колкото до това — каза той предпазливо, — ще те таксувам добри пари за онези офиси. Това си е първокласен имот. И има някои закъснели сметки, които ще трябва да бъдат уредени.

— Рейес, не знам какво да кажа. Купувал ли си още нещо, за което трябва да знам?

— Не съм. Но ти харчеше пари, сякаш ще им мине модата.

— Какво? Какво друго съм купила?

— Живееш в него.

— Купил си апартамента ми?

— Не, ти купи апартамента си. Е, всъщност цялата сграда.

— Имам жилищна сграда? — След минута върнах поглед върху него. — Ще ти вдигна наема.

Вратата на кухнята се отвори със замах. Обърнахме се, за да видим един от младшите готвачи да се подава от нея.

— Ъм, Рейес? — каза нервно той. — Може би ще искаш да… Имам предвид, че има нещо… — Той посочи към кухнята.

— Идвам — каза Рейес… после отново ме погледна. — Трябва да се връщам на работа, преди да съм запалил мястото.

Кимнах.

— Просто не знам какво да кажа.

Той скъси разстоянието помежду ни, топлината му се извиваше около мен като нагорещена до червено панделка, и прошепна в ухото ми.

— Кажи „да“.

Той се обърна и се отдалечи. Гледах го. Беше абсурдно сладък в тази дълга престилка. Толкова добре обрамчваше задника му.

— Чакай — извиках, — имаш ли Ферари?

Той ми метна порочна усмивка през рамо. Мили боже, бих се съгласила с всичко, което поиска този мъж, освен ако не поиска анален секс. Трябва да тегля чертата някъде. И като стана дума, на какво да кажа „да“? Преповторих разговора ни и не открих нищо. Очевидно пропусках нещо. Често ми се случваше. Пуст синдром за дефицит на вниманието.

Върнах се към слугинските задачи на последната си работа и забелязах лепяща бележка на бара. Онази, която държеше в ръце. Този човек обичаше лепящи бележки. Прочетох бележката, обмислих я, опитах се да осмисля истинското й значение, задълбоченото й съобщение, после я прочетох отново, преди да се обърна към кухнята и да извикам:

— Да се омъжа за теб?