Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (3)

Глава 3

667: Съседът на звяра

Стикер на кола

В момента, в който успях отново да си усетя коленете, реших да проверя стария си горе-долу приятел и един вид сътрудник, Гарет Суопс, който винаги бе готов да се посмее. По пътя натам, извадих едно от новите си, вероятно пиратски GPS приложения, за които ми бе казала приятелката ми Пари. И макар да можех да открия къщата му със затворени очи, подвиг, който съм убедена, че съм правила не една вечер, когато страдах от безсъние, отворих приложението на телефона си, избрах глас и го включих към зарядното в колата. Тежко дишане, сякаш някой беше на животоподдържащи системи и дишаше през машина, изпълни колата. Можеше и да не е толкова зловещо, ако отвън не беше тъмно. Въведох дестинацията си, т.е. адреса на Гарет, и после натиснах „маршрут“.

— След деветдесет метра, завийте надясно — каза Дарт Вейдър. Онзи Дарт Вейдър. Чувствах се, сякаш вече бяхме приятели. Все едно можех да му кажа всичко.

— Благодаря, господин Вейдър. Мога ли да те наричам Дарт?

Той не отговори, но всичко беше наред. Като нелюбимото дете на мащеха бях свикнала да ме игнорират. Запътих се натам.

Дишането прозвуча отново.

— След петнадесет метра, завийте надясно.

— Добре, ами, благодаря отново.

Продължихме така през целия път. Той ми казваше какво да правя, а аз му благодарях, но се чувствах омърсена, сякаш той ме използваше за свое собствено забавление. Тази връзка изглеждаше много едностранчива.

Когато почти бях пристигнала, Дарт проговори отново.

— След шестдесет метра, дестинацията ви ще се намира отдясно. Пътуването ви към тъмната страна почти приключи.

Защо ли имах чувството, че беше роднина на Рейес?

— Дестинацията ви е отдясно.

— Да, добре, разбрах. Както и преди.

— Пътуването ви до…

Излязох от приложението, преди да успее да довърши изречението си. Изглеждаше грешно да го прекъсвам преждевременно, но можех да понеса само толкова тежко дишане, преди в ума ми да започнат да се промъкват неприлични мисли, включващи бита сметана и хилка за пинг-понг. А отивах да се видя с Гарет Суопс. Макар да не беше близо до челните позиции в списъка ми, коремните му мускули бяха убийствени.

Изскочих от Мизъри, любимият ми черешово червен Джип Вранглер, и закрачих към входната му врата. Той живееше в малка къща тип бунгало с много тучна зеленина, което беше някак необичайно за Албакърки. По-скоро бяхме лишени от тучност щат. Разпиляното беше повече в наш стил. Почуках, преди да осъзная, че пикапът му не беше отпред, както обикновено.

Вратата се отвори въпреки всичко и един изглеждащ изтощен агент по събиране на задължения, крайно нуждаещ се от бръснене, застана пред мен. Гарет Суопс беше като секси гей приятел, само дето не беше гей, което беше много лошо, защото тогава щях да мога да му кажа колко е секси, без той да добие погрешна представа. Имаше гладка кожа с цвят на мока, което правеше сребристосивите му очи още по-пленителни. И, разбира се, имаше убийствени коремни мускули, което си личеше не по липсата на риза, а по нехайството да закопчее въпросната риза.

Попих с гладен поглед мускулите на Гарет и попитах, вмъквайки се покрай него:

— Какво става, Суопс?

Той потърка очите си с палец и показалец.

— Чарлз, късно е.

— Винаги е късно, когато идвам. Този път поне не беше в леглото.

След продължителна въздишка, с която да ме уведоми точно на колко раздразнен се преструва, той затвори вратата и се отправи към кухнята. По някаква причина всеки път, когато идвах тук, той изпитваше нужда да пие. Беше странно.

— На какво дължа удоволствието? — попита той.

— На моето удоволствие, много ясно. Всякак се радвам, когато те спуквам от дразнене.

— Имам предвид, какво става? Светът ли свършва? Масов убиец ли те следи? Опитваш се да стоиш будна с дни, за да избегнеш времето насаме със злия ти съсед?

Проклятие. Той знаеше, че Рейес се беше преместил в съседство. Исках аз да му го кажа, да му го съобщя внимателно. Отношенията ми с Рейес бяха сложни и в един момент включваха стоенето ми будна с дни, за да избегна призоваването му в сънищата ми. За съжаление Гарет се беше превърнал в жертва на обстоятелствата. Беше ми помогнал в труден момент и аз трябваше да съм тази, която да му каже за новия дом на Рейес.

— Кой ти каза, че имам нов съсед? — Чух го да отваря бира, щракването и изсвистяването бяха странно успокоителни.

— Следя положението — каза той.

Това вероятно не беше добре.

— Та, какво става? — попита отново той.

— Какво? Трябва ли да има причина да дойда да се видя с най-стария си и най-скъп приятел?

Връщайки се обратно в хола той ми подаде бирата и ме изгледа злобно, преди да се отпусне в креслото.

— Добре… ами, при всички случаи, старият ми и най-дразнещ приятел. — Седнах на дивана срещу него, забелязвайки царящият в стаята хаос. Както и последният път, когато дойдох на посещение, масичката за кафе бе затрупана с книги и записки за духовната реалност, рай и ад, демони и ангели. — Тревожех се за теб.

— Защо? — попита той, след като отпи от бутилката.

— Не знам. Просто сега изглеждаш различен. Дистанциран. Все едно имаш ПТСР^[1].

Знаех за какво говоря. Моето ТСР получи П-то си, след като бях измъчвана от чудовище на име Ърл. Докато планираше спасяването ми, Суопс беше прострелян и в резултат на това умря. Докторите успяха да го върнат към живот, но наскоро той ми каза, че докато бил в челюстите на смъртта, отишъл в ада. Това ме притесни. Онова, което ме притесни още повече обаче, бе фактът, че докато бил в огнената яма на вечните мъки, си поприказвал с бащата на Рейес — преживяване, което трябва да е било травматизиращо на много нива.

— Добре съм — каза той, както и последните седемнадесет пъти, когато го питах. — Просто работя върху нещо.

Огледах се наоколо.

— Това мога да го видя. Да искаш да споделиш нещо?

— Не.

Каза го с такава решителност, че нямаше начин да споря.

— Разбрано — казах вместо това. Чакайте. Кого заблуждавах? — Но знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали?

Той отпусна глава назад, затвори очи и изпъна напред крака, като единият от краката му пръсна на пода купчина записки. Не му пукаше.

— Стига рови, Чарлз. Няма да стане.

— Разбрано. — Отпих от бирата, после добавих: — Но тези неща изглеждат наистина интересни. Мога да помогна с проучването.

— Добре съм си — каза той, а гласът му бе остър от предупреждение.

— Разбрано. — Вдигнах лист с надраскани записки и се опитах да разшифровам почерка му. — Кой е д-р А. фон Холстейн? И свързан ли е по някакъв начин с надбягване на крави?

Той се изстреля и грабна страницата от ръката ми. О, да, това изобщо няма да стимулира любопитството ми.

— Казах „не“, Чарлз, и точно това имам предвид.

Седнах си.

— Божке, разбрано.

След като сложи листа обратно на съвсем същото място, от което го взех, той ме изгледа ядосано.

— Защо продължаваш да казваш „разбрано“? Не ти се полага да казваш „разбрано“, освен ако не си била при военните.

Загледах бирата си, правейки продължителна пауза за драматичен ефект, после тихо казах:

— Разбрано.

Раздразнената въздишка, която изпусна, бе дълга и многозначителна. Спечелих. Пътуването ми до тъмната страна наистина приключи. И дължах всичко на добрия ми приятел Дарт. Къде ли щях да съм без него? Без приятелството ни? Потръпнах при мисълта.

Той довърши бирата си, приведе се напред, за да открадне моята, после се облегна назад, за да си я изпие по-бавно.

— Кой ме изпрати там? — попита той. Гласът му изведнъж бе станал далечен и аз знаех точно какво има предвид. Кой го бе изпратил в ада? — Защо отидох?

Свих крака, докато не заприличаха на претцел, и се облегнах назад върху възглавниците на дивана.

— Видял си ме точно след като си умрял, нали?

Той кимна със затворени очи, бирата бе подпряна върху бедрото му, докато разсеяно търкаше бутилката с дългите си пръсти.

— А после баща ти те е пресрещнал по пътя ти към рая, за да ти каже, че са те върнали към живот. Че трябва да се върнеш.

Пръстите му спряха, но не отговори.

— Но преди да се върнеш в тялото си, ти си отишъл в ада?

Това общо взето беше всичко, което знаех за пътуването на Гарет до долната земя. Беше отказал да навлезе в подробности, когато ми разказа и оттогава ме изолираше всеки път, когато се опитах да говоря за това. Докато аз копнеех да знам всеки мъничък детайл за случилото се, той беше решен да ме остави на сухо.

— Каза, че си бил изпратен с причина — продължих. — Да разбереш. Да научиш повече за Рейес. Как е бил отгледан. Какво е направил.

Без да отваря очи, той каза:

— А ти само му търсиш извинения.

Беше ми ядосан, но го бях изненадала с това, че още преди да ми каже знаех, че Рейес бе синът на Сатаната. С това, че в неговите очи за мен това не бе проблем.

— Както казах, не е бил отгледан в най-грижовната среда.

— Така твърдиш. И се застъпваш за него при всеки възможен случай. Генерал от ада. Опитен наемен убиец, който се е издигнал в йерархията на демонската армия, който е живеел за вкуса на убийствата му, който се е превърнал в най-всяващото страх създание от историята им. — После отвори очи и ме прикова със смъртоносен поглед. — Извращение, което е било изпратено в тази реалност само с една цел. Ти!

Това нямаше да ни доведе до никъде. Изпънах крака и вместо това скръстих ръце пред гърдите си в защитен жест.

— Казах ти, бил е изпратен заради портал. Който и да е портал. Не специално заради мен.

Така, както го разбирах, Сатаната беше изпратил Рейес в това измерение, за да залови жътвар на души. Рейес беше начинът на Сатаната да се измъкне от ада и се предполагаше, че иска път към рая. С нас двамата, той щеше да има директен портал към същото онова измерение, от което го бяха изритали. Но Гарет се беше хванал за идеята, че Рейес е бил изпратен специално за мен, което беше безумно. Нямаше начин Сатаната да знае, че от всички възможни създания като мен из вселената, аз ще бъда избрана да служа за портал в това измерение. Че аз ще бъда изпратена тук. От онова, което ми беше казал Рейес, имаше цяла раса от такива като нас, факт, който тепърва трябваше да потвърдя или проуча. Но той беше казал още, че имам ангелско семейство някъде там. Намирах идеята едновременно за интригуваща и успокояваща.

— И ти казах, че грешиш — каза той.

Никога нямаше да спечеля това.

— Хубаво. Значи си седял в огнената яма и си си разменял военни истории с бащата на Рейес. — Дръпнах мъхче от блузата си и попитах: — Какво ти каза той?

— Не е важно.

Зяпнах насреща му.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Важното е защо бях изпратен там. И искам да знам кой ме прати? Кой има такава сила?

Той имаше право. Солидно. Точно. На място.

— Единственото нещо, което разбрах, докато бях там, е, че всички те са лъжци и манипулатори. Не можеш да вярваш на нищо, което казват.

— Този коментар за Рейес ли се отнася?

— Според огнената яма. — Когато станах да си вървя, той добави: — Работя върху нещо. Обещавам ти, Чарлз, в минутата, в която знам нещо повече, ти също ще знаеш повече.

Той изпъшка и стана от мястото си, за да ме последва до вратата.

Отворих я, а после се обърнах към него.

— Суопс, знам, че не ти харесва да говориш за това, но не можеш просто да отидеш в ада и да се върнеш без драскотина.

Невесела усмивка се разпростря на лицето му.

— Разбира се, че можеш. Какво щеше да направиш ти, ако беше пратена в ада?

Пристъпих навън.

— Да спра, да залегна и да се претърколя? Онова, което имам предвид, е дали нещо лошо се е случило? Дали те… не знам… са те наранили? — Измерих го с пронизващ поглед. — Измъчваха ли те?

Усмивката му се промени в нещо, което наподобяваше съжаление.

— Не, Чарлз. Не ме измъчваха.

Той затвори вратата, преди да успея да кажа още нещо. Стоях там цяла минута, поразена, несигурна какво да направя, какво да кажа, как да помогна. Единственото нещо, което знаех със сигурност, бе, че току-що ме беше излъгал.

* * *

Тъй като не бях в настроение да се занимавам с Дарт, реших да изпробвам нов глас на път за вкъщи. Включих телефона си, отворих приложението, после заслушах как Кит^[2] включва всички системи. Бях огромен фен на „Среднощен ездач“, докато растях, мечтаейки си за кола, която може да ми говори, която може да ме предупреди за задаваща се гибел като наближаващи се терористи или полицейски радар. И когато Мизъри се трансформира в суперкола с турбо двигател и редица оръжия, бях спечелена. Най-накрая. Най-сетне можех да бомбардирам хора, които отказваха да се разкарат от лявата лента. Животът беше хубав.

Но Гарет е бил изтезаван. В ада, при това. Концепцията беше толкова чужда, че при всичко, което знаех, не можех съвсем да осмисля през какво бе преминал.

Какво му бяха направили? Съмнявах се, че китайското водно мъчение е влязло в играта. Но по онова време е бил безтелесен. Можеше ли душата да бъда изтезавана? После се замислих за всички хора, за които си мислим, че бяха отишли в ада, за които предполагаме, че бяха прекарали вечността, изгаряйки в агония. Това истина ли беше? Можеше ли душата да гори? Можеше ли да бъде рязана? Разкъсвана? Малтретирана?

Умът ми се въртеше от всички възможности. Трудно бе да си представя ада като физическо място, истинско място, макар че Рейес бе създаден там. Бе израснал там. Просто беше толкова чуждо. Толкова неземно. Толкова зловещо.

Кит проникна през мислите ми, предлагайки да изстреляме снаряд, преди да ми каже да завия към следващия изход. Уви, не се сближих с Кит така, както се надявах. Музиката му не струваше и оръжията му бяха безполезни пред силата на безразличието. Спрях го още преди да спра на моето място на паркинга.

— Какво мислиш? — попитах възрастният покойник на пасажерската ми седалка. Качих го някъде около Ломас и Уайоминг. Изглеждаше мил. Освен това беше гол както майка го е родила. Опитите да не поглеждам към пениса му се оказаха по-трудни, отколкото предполагах. — Хладно ли ти е тук?

Той не отговори, затова го оставих насаме с мислите му и се качих по стълбите към апартамента ми на третия етаж, където открих лепяща бележка на вратата си. Напоследък получавах доста такива, откакто главният ми заподозрян в случай с палеж нае апартамента, за който копнеех от години и се нанесе в дъното на коридора. Две неща ме наведоха на подозрението, че синът на въплъщението на злото си е играл с огън. Първо, той миришеше на пушек преди няколко нощи, а по-късно научих, че изоставена жилищна сграда е била запалена същата нощ. Второ, първият път, в който видях Рейес Фароу, беше в същата тази жилищна сграда, докато беше пребиван от чудовището, което го беше отгледало — Ърл Уолкър. След още малко ровене открих, че в някакъв момент от живота му Рейес бе живял на всеки адрес, където подпалвачът бе ударил. Това осъзнаване причини възел от ужас в стомаха ми, който се превърна в купчина оголени нерви, пулсиращи със съчувствие и жал към онова, през което бе преминал Рейес.

Погледнах към бележката. На тази пишеше: От какво се страхуваш?

От какво се страхувах? От факта, че може да е същият човек, който пали сгради наляво и надясно? От факта, че може да се наложи заради мен да го арестуват и да го пратят обратно в същия затвор, в който беше прекарал десет години заради престъпление, което не беше извършил? От факта, че подпалвачите имаха уникална психика, която водеше или към изключителна арогантност, или към изключителни сексуални отклонения? Рейес не беше от никой от тези варианти, доколкото знаех, но дали идеята да открия обратното ме плашеше?

— Здрасти, Ч-Чарли.

Погледнах през рамо и видях новият ми мъртъв приятел Дъф да стои до мен, нервно прехвърляйки тежестта си от едната на другата страна.

— Здрасти и на теб — казах, отключвайки вратата си.

— А-аз си помислих, че м-може да имаш нужда да поговориш с някой след онова, к-което се случи.

Сърцето ми спря. Проклятие. Време беше отново да се видя с кардиолога.

— Добре съм, но ти благодаря.

— О, д-добре. Радвам се.

Част от работата ми беше да помагам на хората да преминат отвъд, когато са готови. Понякога това включваше ролята на рамо. Като онова, на което да поплачеш. Задържах вратата открехната и му предложих пълното си внимание.

— Знаеш ли каква съм, Дъф?

Той натъпка ръце в джобовете си и ритна несъществуващо камъче.

— Д-да.

— Знаеш, че можеш да преминеш през мен, когато си готов, нали?

— Д-да, знам. Просто си мислех да те държа под око известно време.

Изпънах се.

— Да ме държиш под око?

Той го направи бързо, но въпреки това го видях. Хвърли поглед към апартамента на Рейес.

— Д-да, знаеш, в случай че и — имаш нужда от помощ или н-нещо такова.

— Дъф, оценявам предложението, но…

— Н-нанесох се надолу по коридора в случай че имаш н-нужда от нещо.

Проследих жеста му до апартамента на госпожа Алън.

— О, добре. Значи живееш с госпожа Алън?

Срамежлива усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.

— Д-да. Тя има куче.

Сложих ръка на студеното му рамо.

— Това не е куче, Дъф. Това е демон на име ПФ. На деветдесет процента съм сигурна, че е обладан.

Дъф се подсмихна.

— Поне няма никакви зъби.

— Просто бъди внимателен. Мисля, че има един останал зъб и знае как да го използва.

След още един бърз поглед към бърлогата на дракона, Дъф вдигна ръка.

— Ще се в-видим после, тогава.

— Звучи като план — казах с намигване. — Само помни, пази се от зъба.

Усмивката, която превзе чертите му, беше заразна и очарователна. Той направи още една крачка назад, помаха ми срамежливо, после изчезна.

Влязох в апартамента си с намерението да се отпусна малко, но после премислих. Ако някой знаеше през какво е преминал Гарет и какво е трябвало да изтърпи в огнените ями, това щеше да е Рейес. Той бе израснал в ада в края на краищата, а после бе изтърпял цяла нова версия на думата „зло“ тук на Земята в ръцете на Ърл Уолкър. Уолкър, който бе правил нечестиви неща с Рейес, докато е бил съвсем млад, малтретирал го безжалостно, а накрая нагласил нещата така, че да обвинят Рейес за убийството му и да го пратят в затвора, въпреки факта, че беше жив и здрав. Е, вече не съвсем здрав, заради експертно използваното острие, което Рейес бе завъртял, но жив така или иначе.

Отидох до апартамента му е почуках. Фактът, че ръката ми трепери леко, ме изненада. Не че не съм била в компанията му и преди. Доста пъти. И в разнообразни етапи на разсъбличане. Но никога не бях ходила в скромния му дом, в леговището му. Никога не бе имал предимството на домакин, а от осъзнаването, че в минутата, в която прекрачех този праг, щяхме да бъдем на негов терен, в стомаха ми запърхваха пеперуди. А освен всичко друго, му бях длъжница. Отново. Беше спасил живота ми тази нощ. Не от Тайдуел, а от Куки. Тази жена беше заплаха.

Той открехна вратата, колкото да мога да зърна част от него, и пеперудите се разшаваха. Особено когато изви въпросително вежда.

— Помислих си, че може да поговорим — казах, поддържайки спокойна външност. Скромна.

За момент си помислих, че ще ме разкара, че ще ми каже, че е уморен или че има работа за вършене, поколеба се толкова дълго. Но вместо това той се обърна и се зае с нещо, докато аз се опитвах да надникна над рамото му в апартамента. После отново се обърна към мен. Лукава усмивка извиваше едното ъгълче на устата му, докато поставяше още една лепяща бележка на вратата, преди да я хлопне пред лицето ми.

Примигнах, после прочетох бележката.

Използвай ключа.

О, в името на соса от печено месо. Измарширувах обратно до апартамента ми, грабнах ключа от чантата си, после се върнах и използвах проклетото нещо, опитвайки се да измисля каква беше тази работа. Всъщност трябваше да призная, че ми харесва да го имам. Харесваше ми да имам достъп до дома му, до живота му. Бях го отричала толкова дълго, че беше хубаво да имам една малка част от него, един мъничък знак за потвърждение. Той се плъзна с лекота в ключалката. Завъртя се сякаш наскоро бе смазана. И, естествено, в ума ми изникнаха всякакви ситуации, за които това можеше да е метафора. Такава мръсница бях.

Прекосих апартамента и зърнах господин Рейес Фароу да се занимава с нещо в кухнята. С домакинстване. Гледката беше едновременно шокираща и трогателна и трябваше да откъсна поглед, преди той да забележи. Не можех да позволя да свикне с идеята, че го обожавах. По-добре да го оставя да гадае.

За първи път влизах в новата му квартира. Изобщо не беше каквото очаквах. Разбира се, не знаех какво да очаквам. Може би нещо в студени тонове с много сиво и хром. Онова, което получих, бе топлина, много наподобяваща на самия мъж. Хубаво беше. Много мебели със земни цветове и открита камина от черен мрамор, разделяща двете стаи. В едната имаше маса за билярд от тъмно дърво и кремаво покритие. Беше зашеметяващо. Апартаментът му даваше усещането за дом — нещо, което не очаквах.

Вдигнах поглед, когато отново влезе в стаята. Походката му привличаше вниманието към съблазнителния ханш, а плоският му корем и широките рамене, биха накарали всеки мъж да се гордее. Беше облечен с бяла риза, която висеше свободно над дънките. Ръкавите бяха навити нагоре, позволявайки на загорелите му предмишници да се покажат отдолу. Погледът ми се спусна към дланите му. Той имаше най-невероятните длани, а ръцете му бяха като от стомана. Знаех го. Държал ме бе уловена в тях преди. Бяха място, на което копнеех да се върна.

Той ми подаде чаша червено вино. Друг жест, който не бях очаквала.

— Тост? — попита той, вдигайки чашата си.

— За какво вдигаме тост? — Чукнах чашата си в неговата, после я надигнах към устните си.

— За факта, че момиче, което познавам, на име Чарли преживя още един ден.

Той не ме наричаше Чарли често, но казано от него звучеше по-интимно, отколкото когато някой друг го произнасяше. Чувството беше хубаво, сричките излизаха от устата му като мед.

Когато не отпих, той ме нарече с прякора, който ми беше дал.

— Дъч? — И усещането за това бе още по-интимно. Гласът му, наситен и кадифен, и гладък като бонбон от лакта, дръпна струна някъде дълбоко в мен. — Добре ли си?

Кимнах и най-накрая отпих. Плодова топлина изпълни устата ми, загрявайки гърлото ми, докато преглъщах освежаващата течност.

— Добре съм — казах. — Даже страхотно, благодарение на теб. Отново.

Едно ъгълче на устата му се изви, жестът беше очарователен.

— Харесва ми какво си направил с мястото.

Той се усмихна и погледна към произведението на изкуството, което бе сътворил.

— Все още не съм сигурна как успя да убедиш собствениците да дадат парите — казах.

— Мога да съм много убедителен, когато поискам, а освен това, те не са плащали нищо. Аз платих за ремонта.

— О. Не знаех.

— Така или иначе чух, че собственичката е малко луда. Тя винаги се оказва в съмнителни ситуации. С радост й помогнах с този ремонт.

Никога не бях срещала самия собственик на жилищната сграда. Единственият контакт, който имах, бе с хазяина, господин Замора, и ме бодна лека ревност от интимния начин, по който използва думичката „тя“. Подразни ме. Не бях ревнив човек. Никога не бях завиждала на никого по каквато и да е причина, но се появява Рейес Фароу и изведнъж се превръщам в онази мацка от „Фатално привличане“. Докато се усетите, вече ще варя зайци.

— Защо не дойде да ме видиш? — попита той, докато отиваше към отрупан с възглавници диван. Отпусна се и потъна в него, изпъвайки крака напред. Сякаш беше нещо, което правеше всеки ден, сякаш го бе правил цял живот. Зачудих се как ли се е чувствал в затвора. Без дивани и без мраморни камини, без хладилници, които да може да плячкосва, когато си поиска. Запитах се какво ли му е било да бъде ограничен, или по-точно наказан за престъпление, което не е извършил. Дали липсата на свобода е била още по-трудна?

Прогоних мислите си и го последвах.

— Не знам. Последният път, когато те видях, беше прострелян заради мен с куршум петдесети калибър. Не бях сигурна дали ще искаш да ме виждаш.

— Значи всичките бележки на вратата ти не ти подсказаха?

Седнах на кресло, което стоеше под ъгъл с неговото място.

— Хубаво, но все пак беше прострелян.

— И?

— И… — Не бях сигурна колко да му кажа за това как се почувствах. За случилото се и как бях избрала да не се справям с това в класически Чарли стил. Стиснах устни, после казах: — Убих човек, Рейес. Един човек е мъртъв заради мен.

— Мъж, който се опитваше да те убие.

И това беше истината. Мъжът, когото бях издала за банков обир, беше адски решен да се увери, че няма да свидетелствам срещу него. За нещастие, той бил в процес на обучение да стане снайперист при пехотинците, когато го разжалвали. Беше откачалник с изключително избухлив характер, който бе научил достатъчно, за да се опита да ме застреля от покрива на сграда на деветдесет метра разстояние. Планът му щеше да е успешен, ако Рейес не беше застанал пред мен, оставяйки куршумът да го прониже, преди да се обърне и да го хване, когато продължи към мен по унищожителния си път. Буквално бе поел куршум вместо мен. Огромен такъв, който би трябвало да го разкъса.

Вероятно разпростиращата се по тялото на Рейес кръв бе това, което накара искрата на гняв да избухне в мен. За миг бях пред мъжа. Пресегнах се и спрях сърцето му, преди да помисля за последиците. После погледнах назад към себе си, все още стояща до Рейес, шокираното изражение все още бе видимо на лицето ми.

Бях напуснала тялото си. Бях убила човек и го бях направила, докато бях безтелесна, факт, който все още не можех да осмисля. Да приема като истина.

— Просто не съм сигурна как това би трябвало да променя нещата — казах аз. — Все още се чувствам виновна. Отнех живота му. Той можеше да се поправи, нали знаеш? Можеше да бъде следващия Ван Гог или следващия Шекспир, но сега вече никога няма да разберем, защото не му дадох възможност.

— Наистина ли мислиш, че такъв мъж щеше да бъде следващия Шекспир?

— Вероятно не, но пък никога няма да разберем. Не съм съдия или съдебен заседател. Нямам право да отнемам животи. — Загледах го, после попитах — В миналото си убивал при самозащита, когато си бил в затвора. Това как те накара да се почувстваш? Какво ти причини това?

— Нищо не ми причини. Те ме нападнаха. Аз отвърнах. Накрая те бяха мъртви, а аз не. Никога не подценявай фундаменталната нужда да оцелееш, Дъч. Тя движи всички ни. Ако ще си играем на хора, тогава имаме основно човешко право да се защитим, а ти направи каквото беше необходимо.

Да си играем на хора? Кой си играеше? Доколкото ме беше грижа, аз бях човек, но изказването беше странно. Огънят изпука и погледнах натам защото, без значение колко истински изглеждаше, той беше електрически.

— Има даже и звукови ефекти?

Той се засмя тихо.

— Имат всичко в наши дни. Нямах представа.

Фактът, че бе прекарал десет години в затвора, отново ме порази. И ето ме мен, обмисляйки дали да не го изпратя отново там. Можех ли да го направя? Дори и да откриех, че той е подпалвачът, можех ли да го пратя обратно там? Щяха ли да го изпратят обратно? Как щеше да стане? Щеше ли да получи намаляване на присъдата заради излежаното време?

— Тази вечер си много сериозна. Има ли някаква конкретна причина?

— Какво правеше в бара? — попитах, променяйки темата.

— Казах ти, минавах оттам.

— О, вярно. Но не си ме следвал или нещо такова?

Той прокара пръст по ръба на чашата. Това беше най-секси нещото, което бях виждала.

— Това ли си мислиш? Че те следвам наоколо, за да пазя задника ти от проблеми?

— Ако е така, не си много добър в работата си.

Огромна усмивка се разпростря по лицето му.

— Вярно е. Та, какво те яде? Защото, за съжаление, не съм аз.

Остра тръпка ме прободе при мисълта, че всъщност той е причината да съм разстроена. И след като не можех да се насиля да го питам дали изпепелява града, палейки дупка след дупка, аз се прехвърлих към темата, заради която поначало го избягвах.

— Какъв е адът?

Върховете на пръстите му застинаха.

— Какво имаш предвид?

— Адът — казах, свивайки рамене. — Знаеш, дом, мил дом. Израснал си там. Какъв е?

Той се облегна назад и се загледа в огъня.

— Точно като всички истории, които майка ти ти е разказвала, когато си била малка.

— Мащехата ми не ми разказваше истории, така че ми угоди.

— Летата са горещи. Зимите са горещи. Есента и пролетта са горещи. Няма особена смяна на климата. Макар че от време на време получаваме изгарящ бриз. Беше почти освежаващо.

Хубаво, нямаше да отговори. Преминах на по-належащ въпрос.

— Какво би причинило на човек, който е изпратен там, а после избяга?

Погледът му се стрелна към мен.

— Бягството е невъзможно. Знаеш, в случай че планираш пътуване.

Странното бе, че изглеждаше сериозен. Сякаш пътуване до недрата на свръхестествения свят бе в сферата на възможните ваканционни места.

— Не планирам. Мислех, че може да напиша статия. Или книга. Винаги съм искала „Пулицър“. Или може да извадя истински късмет и да взема Нобелова награда за мир. Бих убила за Нобелова награда за мир.

Той се взря отново във виното си, прокарвайки пръст по ръба на чашата. Движението ме хипнотизираше. Без да откъсва поглед, каза:

— Ела тук.

Пеперудите ме атакуваха отново. Ръката му се напрягаше и отпускаше, докато пръстът му опитваше ръба на стъклото. Устата му, плътна и чувствена, се разтвори, докато той се концентрираше върху червената течност.

— Вероятно трябва да си вървя.

Ами ако беше подпалвачът? Какво щях да правя? От една страна, трябваше да мисля за чичо Боб. Той беше направил толкова много за мен, винаги беше до мен, но така беше и с Рейес. Той може и да беше задник, но бе спасявал живота ми повече пъти, отколкото можех да преброя. Наистина ли можех да го обвиня в палеж и да го предам на полицията?

Може би трябваше да го попитам. Може би щеше да бъде искрен с мен и можехме заедно да измислим какво да направим, докъде да стигнем. А може би в ада щяха да си вземат климатик.

Оставих чашата си на масичката за кафе и станах да си вървя.

— Благодаря за тази вечер. Благодаря ти за всичко.

— Това звучи зловещо — каза той, без да става и повдигна въпросително вежда. — Планираш никога повече да не дойдеш?

— Не, просто… Не знам. Трябва да проверя някои неща. — И да разкарам от главата си картината „Рейес в затворническа униформа“. Ърл Уолкър го бе измъчвал докато растял. Беше го тормозил невъобразимо. Дали се опитваше да изтрие миналото си? Да унищожи всякакви следи за това, че наистина се е случило, като изгори местата, където беше живял? Гърдите ми се стегнаха.

Отидох до вратата и я отворих. В следващия миг Рейес беше там. Зад мен. Той не просто затвори вратата. Той я затръшна, изтръгвайки дръжката от ръката ми. После се притисна в мен.

— Какво правиш? — попита той и прозвуча наранено. Объркано.

Облегнах глава на вратата.

— Само ще проверя някои неща. Имам да правя проучване във връзка с един случай.

— Защо всеки дъх, който изпускаш, е изпълнен с жал? Защо, проклето да е, ще изпитваш съжаление към мен, когато знаеш какъв съм? Какво съм правил?

Разбира се, че можеше да усети състраданието ми. Симпатията ми. Обърнах се да го погледна. Ръцете му бяха опрени във вратата над главата ми. Кристалният му поглед бе твърд. И точно както той усещаше състраданието ми, аз усетих пробождането, което то остави; раната.

— Не изпитвам съжаление към теб — казах аз.

Той се изсмя и се оттласна от вратата, за да се отправи обратно към кухнята.

— И тя отново лъже.

Съжалението ме погълна. Не исках да се карам с него.

— Не толкова лъжа, колкото се опитвам да запазя мира.

— Тогава вероятно трябва да си вървиш.