Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (12)

Глава 12

Животът е кратък. Купи си обувките.

Мотивационен плакат

Свихме по частен път и карахме още половин час, минавайки през порти и заграждения за добитък, докато стигнахме до мястото с погребаните. Чичо Боб паркира до един булдозер, после ми подаде кърпичката си.

— Това може да е зле, тиквичке.

— Телата?

Той поклати глава, изражението му беше съчувствено.

— Не, останките, които са намерили, вече са в моргата. Миризмата.

— О, вярно.

Изскочих от джипа, изпълнена с чувство на страх. Самото място беше оградено с лента. Имаше дузина служебни автомобили, включително няколко щатски коли, няколко на местни полицаи и една с регистрационни номера на федералните. Познах ги. Огледах се за специален агент Карсън, зърнах я, заедно с партньора й, да разговаря с шерифа. Тя ми махна.

— Хей — казах, изненадана колко нормално миришеше района. После въздухът се промени, а аз преглътнах и стиснах зъби, опитвайки се да потисна гаденето.

— Радвам се да те видя — каза тя, борейки се с подобна реакция. Тя също държеше кърпичка до носа и устата си. Но миризмата не беше такава, каквато очаквах. Беше газообразна и мазна, не толкова като смърт, колкото странна, тежка миризма.

Цялото място беше покрито в хлъзгав петрол, гъст и мръсен. Наведох се и потърках малко между пръстите си.

— Това е — казах тихичко на чичо Боб. — От тук са жените.

Той кимна за потвърждение.

— Дотук са открили останките на пет предполагаеми тела, но не са непокътнати. Доведоха археолог от университета, а съдебен експерт от Ню Йорк също идва насам, за да помага на разследващите.

Изправих се и огледах района. Продължаваше с километри, великолепна гледка към пустинята на Ню Мексико, със земни цветове, акцентирани от лилави петна.

— Има още. Още много. Този петрол изпод земята ли идва?

— Не мислим така — каза заместникът на шерифа. Той се приближи и подаде на шерифа някакъв доклад. — Изглежда е бил изхвърлен тук. Стотици, ако не и хиляди литри петрол.

— Защо някой би го направил? — попитах, мръщейки се. — Откъде ще вземат толкова петрол?

— Проверяваме го. Изпратихме проби в щатската лаборатория, за да определят какъв точно петрол е.

— Ами земята? — попитах. — На кого е?

— Първо това проверихме — каза агент Карсън. — Това е „Ранчото Найт“. Всъщност госпожа Найт, старица, го притежава сега. Съпругът й е починал преди около две години, а оттогава тя е в старчески дом, но от години е управлявала ранчото сама.

— Може ли да е била двойката? Може би съпругът на жената?

— Малко вероятно — каза шерифът. — Дойл претърпя инцидент, докато жигосваше добитъка, и използваше инвалидна количка през последните тридесет години от живота си, заради което Алис, госпожа Найт, пое ежедневните задължения. Просто няма начин той да е изкопал тези гробове. Може да е бил всеки от роднини, през служители в ранчото, до случаен непознат, който е използвал имота им за отпадъци.

Поклатих глава.

— Просто не ми изглежда случайно. Има твърде много препятствия, за да се стигне до тук. Твърде много заключени порти. И се е случвало през твърде дълъг период от време. Ако трябва да предположа, бих казала, че убиецът ни е действал повече от двадесет години.

— Мога ли да попитам откъде го знаеш? — попита агент Карсън.

Беше твърде схватлива, за да я лъжа, така че избегнах въпроса.

— Със сигурност можеш. Междувременно бих искала да надникна във вашия файл по случая, както и списък с всички роднини на Найт, служители в ранчото, както и всеки друг, който е имал достъп до земята.

Тъй като бяхме работили заедно по други случаи, агент Карсън знаеше, че трябва да ми вярва. Така че, когато друг агент би се сепнал при подобно искане, тя просто сви рамене.

— Това е доста дълъг списък.

— Чета бързо. Какво правеха тук строителните работници така или иначе? — попитах, оглеждайки разчистената земя. — От всички места из това ранчо от двеста акра, защо тук?

— Синът на Найт се пенсионира от родеото преди няколко години и пое работата. Реши да построи нова къща тук.

— Не мога да кажа, че го виня — каза чичо Боб. — Тази гледка е невероятна.

Чудех се дали убиецът бе избрал това място заради гледката. Също така се чудех дали синът я намира за толкова невероятна, колкото Чибо. Но ако синът беше извършил убийствата, защо би изпратил строителните работници точно на това място? Може би искаше жертвите му да бъдат открити. Може би искаше да бъде заловен. Или преследван. Серийните убийци обичаха преследването. Може би никой не обръщаше внимание, така че беше решил да ги накара.

— Изборът ти на момент е идеален — каза агент Карсън, жестикулирайки към огромен сребрист пикап, който спря до нас.

Изглежда схващаше факта, че когато говорех с някого лице в лице, можех да източвам информация, до която тя не беше допускана. Харесваше ми какво доверие ми имаше тя. Партньорът й, от друга страна, не беше толкова впечатлен. Изпънато облечен, той продължаваше да гледа Карсън така, сякаш беше откачена задето дори говори с мен.

Тя посочи към пикапа.

— Това е синът.

— О, перфектно. След малко ще ти кажа дали е виновен.

Тя се усмихна.

— Оценявам го.

Но не отне дори толкова. В минутата, когато излезе от пикапа, усетих скръб, комбинирана със странно усещане за гняв, които се изливаха от него. Беше ядосан на който и да беше направил това, който и да беше захвърлил тези нещастни жени в неговия имот, заровил ги в неговата пръст.

— Няма значение — казах й, когато тя и чичо Боб ме последваха. — Невинен е колкото пралеля ми Лилиан.

— Предположих.

Беше умница.

— Господин Найт — каза агент Карсън, когато го приближихме.

Малко кривокрак от годините върху един или друг вид животно, Найт вървеше с изпънат гръб и твърда походка, но беше силен, все още в разцвета на силите си. Вероятно в края на тридесетте, той беше висок, слаб и със загоряло лице под коса с цвета на пустинята по залез. Но още по-поразителни от красивите му черти бяха поразителните му зелени очи.

— Това е детектив Дейвидсън — продължи тя — от полицейското управление на Албакърки и консултантката му Чарли.

— Просто Кени, детектив — каза той, подавайки ръка. Чичо Боб я пое. — Чарли — каза той след това.

Огледах го внимателно, докато се здрависвахме. Кени Найт. Бях чувала за него. Шампион в язденето на бик, който се състезаваше по цял свят.

— Кени — казах аз и решавайки, че няма друг момент като настоящия, продължих, — някаква идея как тези жени са се оказали в твоя имот?

Защитен рефлекс се надигна в него, но той моментално се успокои. Огледа района. Раздразнено раздвижи челюст.

— Не, госпожо.

— Ами този петрол?

— Какъв петрол? — попита той, проучвайки бунището на убиеца.

Агент Карсън обясни.

— В земята тук има петрол, но не произлиза от този район. С други думи, не е от онзи вид, който ще те направи богат. Знаеш ли нещо за това?

— Какво по дяволите? — Той поклати глава, шокиран. — Защо ще има петрол тук?

— И ние бихме искали да знаем.

Докато те разпитваха Кени за петрола, аз отидох до височината. Отдолу имаше урва, висока около шест метра, рядката красота на Ню Мексико, разпростираща се докъдето стига погледа. Гледах простора и чаках починалата жена, която се въртеше наоколо откакто дойдох, да проговори.

— Мислех, че никога няма да го доведа тук.

Погледнах надясно. Тя стоеше до мен, облечена в болнична нощница и с превръзка на главата, като на раковите пациенти. И беше красавица. Дори и болезнено слаба, с хлътнали бузи и помрачени от болестта очи, тя имаше сияние, което излъчваше сила и елегантност. Огледах се наоколо и направих знак на чичо Боб. Той се приближи, веждите му бяха повдигнати от любопитство. Вдигнах показалец, после кимнах към едната си страна. Той кимна в знак, че разбира. Можех да говоря с нея пред него и да направя така, че да изглежда сякаш двамата разговаряме.

— Значи това беше твоя идея? — попитах я.

— Така е. Винаги съм искала къща тук, но изглежда Кени не можеше да се установи достатъчно дълго на едно място, за да я построи. — Тя погледна към пейзажа. — Той не искаше това ранчо. Не искаше да има нищо общо с управлението му. Има буен дух. Винаги е било така. Мислех, че децата ще заглушат ездача в него, но просто не ни беше писано. — Тя преплете пръсти, очите й преливаха от тъга. — Той все още е млад. Все още може да има деца, ако опита отново.

— Съжалявам — казах аз — за децата. — На мен мисълта за деца ми причиняваше уртикария и лек свистящ звук от гърдите. Но разбирах, че повечето жени ги искаха. — Каза, че си опитвала да доведеш Кени тук?

Тя кимна.

— Някой трябваше да открие тези жени.

Изненадана, попитах:

— Знаела си за тях? Знаела си, че са били заровени тук?

Чичо Боб наостри уши, но запази тишина, чакайки информация от това, което за него изглеждаше като едностранен разговор.

— Не както си мислиш — каза тя, клатейки глава. — Чух ги един ден, когато Кени ме доведе тук. Исках да видя това място още веднъж. Предполагам, че съм била толкова близо до смъртта, че можех да ги чуя.

Гърдите ми се стегнаха при тази картина.

— Какво чу?

— Плачът им. Стоновете им на агония. Не казах на Кени. Мислех, че полудявам, така че не го споменах. След това беше прекалено късно. — Тя си пое дълбоко дъх, после ме измери с решителен поглед. — Не можех да премина отвъд докато знаех, че тези жени са тук. Трябваше да накарам някой да дойде. Да ги освободи.

— Не разбирам. Как са били затворени тук? Мъртвите нямат тяло. Общо взето могат да минат през всичко. И как са били освободени?

— Не съм сигурна. В минутата, когато строителните работници започнаха да разчистват земята… — Тя спря и се замисли. — Не. Не, мъжът с булдозера помисли, че е видял нещо. Той изскочи навън и извади ръка от пръстта. И това успя. Това ги освободи.

Методите на стръхестествената реалност все още ме изненадваха. Как можеше мъртвия да бъде затворен? Как можеше допирът на човек да ги освободи? Никога нямаше напълно да го разбера.

— Как накара Кени да дойде тук?

— Преследвах го — каза тя, иззад тъгата се показа пакостлива усмивка. — Местех книги и разклащах чаши, докато той започна да обръща внимание. Не можех да направя много, но когато най-накрая привлякох вниманието му, опитах да го накарам да дойде тук. Оставях му следи, за да дойде на това място. Солница върху картата. Молив върху скицата, която бях направила на къщата ни. Той знаеше, че го преследвам, поради липса на по-добър израз, но си помисли, че искам да построи къщата на мечтите ни. — Тя сви рамене. — Каквото и да е, свърши работа. Доведох го тук. Но отне повече, отколкото мислех. Той трябваше „да направи планове“. — Тя изобрази кавички във въздуха, за да подчертае последната част. — Да знаеш, за шампион в язденето на бик, този мъж може да се движи по-бавно от меласата през януари.

Засмях се.

— Мисля, че това е недостатък на повечето мъже.

— Какво? — прошепна чичо Боб. — Какво казва тя?

Потупах го по бузата, после попитах:

— Знаеш ли кой го е направил? Трябва да има поне двадесет жени погребани тук.

— Двадесет и седем — каза тя, навеждайки глава. — Има двадесет и седем.

След като си позволих да поема тази информация, аз попитах:

— Знаеш ли имената им? От къде са? Кой го е направил?

Тя сведе поглед със съжаление.

— Нищо. Знам точно колко са, как изглеждат, но никоя от тях не говори.

Разочарованието ме стисна.

— И аз имам същия проблем.

Тя ме погледна изненадано.

— Какво си ти всъщност?

Повдигнах едното ъгълче на устата си.

— Аз съм порталът, когато си готова.

Тя си пое още един ненужен дъх и отново ме изненада като каза:

— Някак си го знаех. Готова съм, предполагам. Направих каквото трябваше. И колкото по-дълго стоя, толкова по-дълго Кени ще оставя живота си на изчакване. Страхувам се, че в бързината си да го доведа тук, той обеща да ме чака, никога да не се ожени отново.

— О-о — казах аз.

— Може ли да му предадеш съобщение от мен?

— Абсолютно.

— Може ли да му кажеш вместо това да построи къщата ни ето там? — Тя посочи място на около четиридесет и пет метра по-назад. — И да сложи градина тук? В памет на тези жени? Когато може. Не съм сигурна колко дълго щатът ще задържи имота окупиран.

— Ще му кажа.

Тя погледна назад към съпруга си. Очите му бяха зачервени, раменете му бяха прегърбени, докато гледаше дивото цвете, което въртеше в ръка.

— Такъв е разбойник — каза тя. После премина отвъд.

Безмълвни картини от живота й преминаха през мен, докато душата й се вля в тялото ми, втурна се през вените ми. Като дете ходила на балет, но предпочиташе седлото и каубойските ботуши пред туту полите и пантофките. Имала кон на име Канела и куче на име Тост. Бяха погребани във фермата на родителите й до Ел Пасо.

Първият път, когато видяла Кени, той се готвел да язди на панаира. Тя била на деветнадесет и очарована от начина, по който кожените му панталони оставяли открита най-хубавата част от него. Казала му го. Оттогава били заедно, с изключение на няколко седмици, когато отишъл на пиянски гуляй в Мексико, след като бял бик на име Ураган строшил два прешлена на гръбнака му. Тя го погнала и го намерила припаднал в хотелска стая с една жена, спяща до него. С почти разбито сърце, тя отпратила жената, опаковала му дрехите и го довела у дома в ранчото. Никога не му казала, че знае за другата жена и той никога не го споменал. Сякаш изобщо не я помнел. Така си казвала тя.

Но тя го обичала толкова яростно, колкото той яздел биковете. Лицето му било последното нещо, което видяла, преди да почине и това било най-ценния й спомен.

Поех си дълбоко дъх, когато премина отвъд, и стиснах ръката на чичо Боб, за да запазя равновесие.

Той ме улови за лакътя.

— Какво стана току-що? — попита той, когато започнах да дишам.

Избърсах влагата под очите си.

— Тя премина.

— Какво? Какво значи това?

Чичо Боб не знаеше за тази част. Знаеше, че можех да комуникирам с починалите, но само толкова.

— Тя премина от другата страна — обясних аз.

— Имаш предвид, че вече не можеш да говориш с нея?

— Не. Но тя нямаше представа кой го е направил.

Забелязвайки терзанието ми, агент Карсън дойде при нас.

— Всичко наред ли е тук?

Изпънах се и пуснах чичо Боб.

— Те са двадесет и седем. — Видяла достатъчно, аз тръгнах към джипа на Чибо. — Не ги оставяй да спрат, докато не открият всичките двадесет и седем.

* * *

След предимно тихо пътуване обратно, чичо Боб ме остави при Мизъри. Той имаше въпроси. Искаше да знае повече за мен. За онова, което вършех. Но стоях сериозна и не му дадох възможност за приказки.

Чудех се дали Рейес все още бе на работа, после реших вместо това да проверя Куки. Курсът трябваше почти да е свършил и исках да се уверя, че го е минала, преди да се отправя към апартамента на Ким Милър. Ако планът ми проработеше, щях да имам нужда от пълното сътрудничество на Ким. Надявах се да го получа, защото нямах никакъв резервен план. Освен да се моля.

Щеше ли Рейес да говори с мен след това? Любовта на починалата госпожа Найт към Кени отразяваше моята към Рейес. Разбирах силата й. Абсолютната нужда. Привличането му беше като гравитационна сила върху сърцето ми.

— Добре ли си, тиквичке? — попита ме Чибо, преди да изляза.

— Добре съм. Благодаря, че не ме пита нищо.

— О, това беше само отлагане. Имам много въпроси, можеш да разчиташ на това.

— Хубаво. — Затворих вратата и се вмъкнах зад оръжейния магазин, което не беше най-добрия ми момент, имайки предвид, че беше оръжеен магазин и всеки тук можеше да ме убие от деветдесет метра, без да му мигне окото. Но класната стая в задната част на магазина беше мястото, където Нони провеждаше курсовете си за носене на скрито оръжие.

Вратата на класната стая беше отворена и открих, че съм облекчена, че бе успял да включи Куки с такова кратко предизвестие. Курсът беше пълен с около двадесет и пет ученика. Обикновено не допускаше повече от около петнадесет.

— Разбирам — каза Куки на Нони. — Наистина. Просто не знам дали би било толкова лесно, без значение от обстоятелствата.

Вмъкнах се през вратата и застанах до задната стена.

Нони й кимна. Беше среден на ръст, с гъста черна коса и маслинена кожа. Той притежаваше местния сервиз, но освен това беше експерт по оръжията и преподаваше оръжейна безопасност повече от две десетилетия.

— Тогава си получила от този курс всичко, което съм се надявал. Не е лесно. Без значение какви са обстоятелствата, да насочиш оръжието към някого, да дръпнеш спусъка не е и никога не трябва да е лесно.

Куки гледаше отсъстващо, сякаш на хиляда километра. Нещо, което Нони бе казал, преди да дойда, я бе накарало да се замисли, а това винаги беше опасно. Трябваше да го предупредя следващия път.

— Ами ако — каза тя, гласът й се запъна, преди са се овладее, — ами ако най-добрата ти приятелка е изтезавана в съседния апартамент от мъж, който току-що е насочил пистолет към главата на дъщеря ти?

Дробовете ми се свиха. Не казах на Куки за тази част, където Ърл Уолкър насочи пистолет към главата на Амбър, допреди няколко дни. Не знаех как да й кажа и не се справях с цялото това нещо с изтезанията толкова добре, както исках. Как можех да очаквам повече от Куки?

Очевидно чичо Боб беше казал на Нони за онази нощ. Поне не изглеждаше изненадан. Той се приведе напред и сключи поглед с нейния.

— Тогава се целиш точно.

— Ами ако, дори и да бях там, не можех да дръпна спусъка? — Гласът й секна и от мястото си усетих тежестта на мъката й. Почти беше повече, отколкото можех да понеса.

— Куки, това е решение, което трябва да вземеш, преди да извадиш оръжието. Имам усещането, че би могла да го направиш, предвид обстоятелствата.

Започнах да се изнизвам от стаята. Болката ме погълна. Спря дъха ми. Напълни очите ми със сълзи. Не от спомена, но от знанието колко дълбоко онази нощ бе повлияла на най-добрата ми приятелка.

— Я виж какво е довлякла котката. — Нони ме беше забелязал в момента, в който стъпих в стаята, но правеше нещата така, че да изглежда сякаш току-що бях влязла. Бях му благодарна.

Усмихнах се, когато всички се обърнаха, махвайки им колебливо.

— Само проверявам служителката си. Знаеш, уверявам се дали не е пропуснала курса. Или да е убила някого. Известна е с това. — Куки погледна към мен, отначало изненадана, после смутена. Нямаше никаква причина да бъде. — О, не да убие някого — поправих се. — Това никога не го е правила. Но е професионалист в пропускането на разни неща. Има панделка.

— Това е една от бившите ми ученички, частен детектив, която работи като консултант към полицейското управление на Албакърки. — Нони ми махна да отида отпред. — Обзалагам се, че има истории за разказване.

Изпънах уста в мрачна линия, докато отивах да го прегърна. Знаеше много добре, че имах истории. Чичо Боб му казваше всичко. После оставих лявата ми трапчинка да се покаже и се обърнах към класа.

— Всъщност имам история за един инцидент, който се случи по време на моя курс при Нони. Всички бяхме на стрелбището и влезе една жена, облечена с прилепнал по тялото пуловер, а Нони почти си простреля…

— Ах, ти — каза Нони, прекъсвайки ме. Той обгърна с ръка врата ми и ме заключи с хватка. После потърка кокалчета в скалпа ми. — Тази обича да си измисля — каза той, смеейки се на изплашеното ми скимтене. — Искам да благодаря на всички ви, че бяхте тук, а аз ще подготвя цялата документация. Ще имате разрешителното си до два месеца. — Всички станаха да си вървят, но Нони не посмя да пусне главата ми. Наистина не искаше тази история да се знае. Не че наистина уцели нещо. Слава богу, защото ако беше, щеше много да обяснява на съпругата си.

— Дошла си да ме провериш? — попита Куки, извъртайки поглед.

— Да — казах измежду сплесканите си бузи. Нони се здрависваше и отговаряше на последни въпроси. — Притеснявах се, че ще избягаш след инцидента с „падни и се търколи“.

Тя се засмя меко и си взе чантата.

— Този курс беше добър. Беше права.

— Казах ти.

— И нямам представа за какво говореше — каза тя, обръщайки се да си върви. — Нони не е пълен фанатик.

О, гадост. Хватката на Нони се затегна и отново усетих кокалчетата на смъртта върху главата си. Всички бяха прави. Никога не обръщах внимание, но бяха напълно прави: Отплатата беше кучка.