Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (13)

Глава 13

Ако не бяха физиката и полицията, щях да съм неудържима.

Надпис върху тениска

Когато излязохме от оръжейния магазин, обясних на Куки съобщението за Ким Милър. Поразена щеше да бъде най-доброто ми описание на реакцията й. Но й казах плана си и тя се съгласи с мен. Струваше си да се опита. Така че, двадесет минути по-късно се намирах пред тюркоазената врата на Ким. И чуках. И чуках. Можех да я усетя вътре, но не искаше да отговори. Вината й сгъстяваше въздуха, даваше му потискаща текстура.

След третото ми почукване, когато добавих „Няма да си тръгна, Ким“, тя отвори вратата. Винаги бе изглеждала крехка и нищо не се беше променило. Беше като фин порцелан — толкова деликатна, че се страхувах, че една погрешна дума може да я съсипе.

— Съжалявам — каза тя, махвайки ми да вляза. — Миех чинии.

Не изглеждаше като да бе яла и хапка от последния път, когато я видях.

— Чудех се дали можем да поговорим.

— Разбира се. — Не изглеждаше щастлива от възможността, но и не възрази.

Седнахме в малката й всекидневна. Тъй като слънцето бе залязло, единствената светлина се предоставяше от една самотна лампа. Това караше острите ъгли на лицето й да изпъкнат.

— Виждала ли си го? — попита тя, гласът й бе тих и несигурен.

Това ме ядоса.

— Да, виждала съм го, а той трябваше да дойде да те види в минутата, в която излезе навън.

Тя поклати глава, защитавайки го както винаги.

— Не, не, разбирам. Той не иска никой да знае за мен.

— Това беше преди, когато беше обвинен в убийство. Няма причина да не те посети, Ким.

Очите й се насълзиха моментално.

— Той има всяко право — каза тя, почти умолявайки ме да разбера. — Не знаеш какво е изтърпял заради мен.

— Всъщност знам. — Когато ми отправи въпросителен поглед, аз казах: — Имам снимка от онова време.

— Снимка? — Ужас изпълни централната й нервна система.

— Да, на Рейес, който е… — Не знаех как да го кажа меко, защото нямаше нищо меко в тази снимка. — Преди време ми беше казала, че Ърл Уолкър е пазел снимки в стените. Това ли имаше предвид? Снимки как Рейес е бил изтезаван?

Тънка ръка покри устата й, когато сълзите преляха от очите й.

— Затова ли палиш всички сгради, в които сте живели, докато сте растели? Защото Ърл е криел снимки в стените?

Изненадата й беше очевидна. Скръбта й дори още повече. Тя стана и отиде до кухнята за две чаши сладък чай и кърпичка, после седна отново, решението й бе ясно.

— Да — каза тя, затваряйки очи от срам. — Палех сградите, къщите, пълните с мръсотия гаражи… Навсякъде, където бяхме живели, всяко място, където Ърл оскверни брат ми. Всички те са омърсени, опетнени от разруха и деградация. — Подаде ми чаша чай и самата тя отпи от своя.

Отпих, давайки й момент, после попитах:

— Ким, знам, че говорихме за това, но дали Ърл някога е… дали е…?

— Не — каза тя, преглъщайки. — Не мен. Никога. — Диво отвращение изпълни следващия поглед, който ми отправи. — Той харесваше момчета. Харесваше Рейес. Взимаше жени, само когато се налагаше, за кратко. — Тя ми отправи объркан поглед. — Защо някоя жена би погледнала втори път тази купчина боклук?

Поклатих глава, виждайки сила у нея, която не бях забелязвала преди. Яростна решимост да защити Рейес. Би направила всичко за него, а той даже нямаше приличието да я посети, след като излезе от затвора. В този момент му бях бясна, но можех да се справя с това по-късно. Сега ставаше въпрос за Ким. За това да получа помощта й. Отпих, докато я наблюдавах, давайки й момент да изпусне парата.

— Рейес направи всичко, за да ме защити. Все още го прави. С този апартамент. С парите.

Знаех за парите. Тя ми го беше казала и това имаше важна роля в плана ми. Петдесет милиона долара биха свършили работа да успокоят застрахователните компании, особено след като почти всички места, където бяха живели, всяко място, което бе изгорила до основи, бе мизерно. Сложих ръка върху нейната, за да получа пълното й внимание.

— Ким, мисля, че мога да ти уредя сделка.

— Сделка?

— С полицията. С областния прокурор.

— О. — Тя сведе поглед, засрамено. — Разбира се. Ще бъда арестувана. Но се уверявах, че няма никой в сградите. Никога не бих наранила някого.

— Знам и ще се уверя, че и те го знаят. Мисля, че ако върнем парите на застрахователните компании и предложим някаква друга компенсация, имайки предвид необичайните обстоятелства…

— Не! — Тя стана и се отдръпна от мен. — Трябва да не намесваш Рейес в това. Никой не знае, че той някога е бил част от живота ми и няма да го повлека със себе си. Ако някой открие…

Оставих чашата си и също станах.

— Ким, ако това значи…

— Не. Чарли, той отиде в затвора, без някой да узнае какво му е причинил Ърл. Не разбираш какви белези има, каква тежест носи.

Тя беше права. Не разбирах. Но ако успеех да сключа сделката на века, щеше да се наложи да го въвлека в това. Рейес може и да не бе съгласен да позволи на правителството да узнае, че има псевдо сестра, за да спаси задника си, но със сигурност би го направил, за да не влезе тя в затвора. Страхувах се до смърт, че тя няма да оцелее в затвора и след като аз щях да съм тази, която да я предам в полицията, ако отидеше и не оцелееше, кого щеше да обвини Рейес? Нямаше да има избор, освен да обвини мен.

Ким седна отново и отпи нова глътка, за да се успокои. Направих същото, давайки й момент да се стегне и на себе си, за да реша колко открита да бъда. Ако отидех при чичо Боб и областния прокурор и им обяснях всичко, ако имах доказателства… Една мисъл ме осени. Нямаше да имам нужда от показанията й. Имах снимката. Имах част от същото онова нещо, което тя се опитваше да изгори.

— Можеш ли да ме извиниш? — попита тя.

Кимнах, когато тя стана, за да отиде до тоалетната, давайки ми възможност да обмисля плана си. Нямах представа дали щеше да проработи или дали областният прокурор щеше да я окове с белезници в минутата, в която прекрачехме прага. Нуждаех се от някаква гаранция. Проверих часовника на телефона си. Почти осем. Със сигурност, ако се обадех на чичо Боб, той щеше да има време да се обади на областния прокурор и да уреди нещо за утре сутринта. И ако трябваше, щяха изцяло да се доверя на Чибо. Той можеше да ми каже как да процедирам като гарантира правата и безопасността на Ким. Може би дори можех да се обадя на Джема, да проверя дали ще може да присъства на срещата като подкрепление. И можеше да ми се наложи да имам адвокат в готовност, ако нещата тръгнеха надолу.

Ким излезе след няколко минути и очевидно бе плакала. Беше прибрала косата си с лента и бе сменила дрехите си. Беше се превърнала от крехка даскалица в международна шпионка, покрита в черно от главата до петите.

Вдигнах вежди насреща й, когато отново седна на дивана, но когато го направи, вълна от замайване ме покоси. Топлината тръгна от тила ми и се разпростря през тялото ми и осъзнах, че не бях яла от обяд няколко часа по-рано. Кръвната ми захар падаше бързо. Може би щях да принудя Рейес да ми сготви нещо, когато се върнех. Но пък ако знаеше какво планирах, можеше наистина да сложи отрова вътре.

Отрова.

Примигнах надолу към чая си. Той се размаза пред погледа ми и се наклони настрани, разливайки се през ръката ми и върху килима. После ръцете на Ким бяха около мен. Дръпна ме на дивана, сложи ме да легна на него колкото можеше. Все още усещах, че съм изкривена, когато погледна надолу към мен.

— Толкова съжалявам, Чарли. Остана една. — Веждите й се сключиха замислено. — А с тази ще е сложно.

— Ти… ти си ме упоила?

— Остана само една и после всичко това ще свърши. Уредила съм всичко. Парите са на името на Рейес. Ако той иска да плати на застрахователните компании, добре. Това ще зависи от него.

Клепачите ми се затвориха.

— Чакай — каза тя, потупвайки бузата ми.

Примигнах насреща й.

— Всички документи са в бюрото ми в кухнята. А това е бележка за Рейес. — Тя вдигна една бележка. Тя се размаза пред погледа ми. — Не искам ченгетата да я докопат — каза тя, натъпквайки я в джоба на дънките ми. — Моля те, просто му кажи, че го съм го обичала от първия момент, в който го видях.

Знаех какво е чувството.

— И, и му кажи… — Тя се замисли за момент, после се ухили. — Кажи му, че ще го видя от другата страна.

Гласът й също се размаза и избледня, докато пропадах в топъл, пухкав мрак.

* * *

— Чито Блоб — казах, борейки се с отказа на езика ми да работи.

— Знам, че си разстроена, Чарли, но това не е причина да ме наричаш с разни имена.

— Не, ту те тирираш. — Какво, по дяволите, казах току-що?

— Какво, по дяволите, каза току-що?

В главата ми звучеше като „Ти не разбираш“, когато го измислих. Стиснах зъби и се постарах повече.

— Талежът. — Чудесно, сега звучах като французойка. — Подпалвач… ът.

— Подпалвачът? — попита той, изведнъж много заинтересован какво имах да кажа.

За съжаление „Телиозно“ бе онова, което получи. Нямам представа. Преглътнах и се запрепъвах през вратата. Да слагам единия крак пред другия и да се опитвам да говоря междувременно, се беше превърнало в сериозно предизвикателство. Хладният въздух изглежда помогна. Поклатих глава.

— Подпалвачът. Искам да направя телка. Сделка. Само че нямам много време.

— Защо не?

Проклятие. Ким щеше да провали плановете ми за нея.

— Още една сграда или къща, или нещо подобно е на път да бъде обхваната от тламъци. Просто предупреди пожарната — казах аз. — Аз ще се опитам да открия подпалвача, преди да стане тота.

— Кой, Чарли? — попита той, гласът му бе твърд, нетърпящ възражение.

Но пък аз можех да споря и със стълб.

— Ще се срещна с теб и с областния прокурор рано сутринта. Обещавам. Всичко ще бъде обяснено.

— Кажи ми сега или се кълна, че ще наредя да те приберат за намеса и възпрепятстване.

— Чито Боб, тота не е честно.

— Нека поне да се оглеждат за колата.

Това беше чудесна идея. За съжаление не знаех дали Ким изобщо има кола. Нямаше такава, регистрирана на нейно име. Бях проверила.

— Просто ми се обади в минутата, в която чуеш нещо за тожар. — Да се надяваме, че Чибо можеше да си преведе.

— Чарли, поставяш невинни хора в опасност.

Разочароваше ме.

— Тя няма да нарани никого. Знаеш, че няма.

— Тя?

— Просто ми се обади.

— Няма нужда. Имаше още един палеж. Същата процедура.

Вече? Колко време съм била в безсъзнание?

— Къде?

— Слушай сега. Аз ще споделя, когато и ти го направиш.

Преди да успея да споря, той затвори. В лицето ми. Завъртях очи, в резултат едва не паднах от тротоара. Обадих се на Куки, за да открие къде беше тожара… пожара. Кой мислеше заваляно?

— Има неконтролиран палеж в тревист район — каза тя, след като подслуша линията за спешни случаи благодарение на чудото на интернет. — Само това се казва засега.

— Неконтролиран палеж в тревист район?

Това беше странно.

— О, чакай, да, има неконтролиран палеж в тревист район, но някаква подземна структура е изгоряла.

— Като бункер? — попитах аз.

— Възможно е. Опитват се да го изгасят. От там се е подпалила тревата.

Дали Ърл ги е карал да живеят в бункер в някакъв момент? Не бих го отхвърлила. А Ким беше права. Това би било сложно. Как някой палеше подземна сграда? Очевидно ставаше добра в тази работа с палежите. Може би това щеше да й даде предимство на улицата, ако планът ми се провалеше безславно — което моите планове често правеха — и накрая тя свършеше в голямата къща.

Започнах да излизам от паркомястото, когато Ким се появи в светлината на фаровете ми. Оставих Мизъри паркирана и излязох, странно чувство на унижение подклаждаше собствения ми огън.

— Ти ме упои! — казах сърдито.

Една дама, разхождаща кучето си, спря, за да слуша, после наведе глава, когато погледнахме към нея и продължи да върви. Имаше приличието да изглежда засрамена. Ким, не жената.

— Само малко.

— Малко? Доколкото разбрах си подпалила света, докато съм била в безсъзнание.

— Само една мъничка част от него. — Тя вдигна палец и показалец, за да ми покаже точно колко мъничка.

— И звучах глупаво, когато се опитах да говоря с чичо Боб.

Тя закърши ръце.

— Съжалявам. Не съм искала да звучиш глупаво.

Скръстих ръце на гърдите си.

— А приключи ли? Сега вече можем ли да обсъдим изобретателния ми план как да те спасим от затвора? Или все още планираш да се самоубиеш?

Изненаданото изражение на лицето й ми каза… ами, че я бях изненадала. Общо взето това беше, но познавах признаците за самоубийство. Беше вкарала нещата си в ред и имаше всяко намерение тази вечер да се самоубие. Не можех да не се зачудя какво я бе спряло. Или дали пътуване до моргата все още беше в дневния ред.

— Не, аз… — Тя стисна устни и остави една сълза да се търколи по бузата й.

— Добър опит, сладурче — казах, хващайки я за ръката и повеждайки я навътре. — Но няма отново да се хвана на този номер. По-силна си, отколкото някога съм предполагала.

— Не, не съм. Кротка съм и крехка.

— Кажи го на съдията, сестро. Точно сега трябва да си сверим часовниците.

— Аз всъщност не нося…

— Просто израз. — Бутнах я в апартамента й, после затворих вратата. — И ако мислиш, че можеш да направиш кафе, без да му сложиш опиат, може ли да получа чаша?

— Добре.

Тя се отправи към кухнята. Последвах я. Наблюдавах всеки неин ход. Кротка и крехка друг път.

* * *

Ким не одобри плана ми на 100%. Възнамеряваше да влезе в полицейския участък и да се предаде, признавайки всичко. Макар това да бе съществена част и от моя план, имаше стъпки, които трябваше да бъдат направени, за да се гарантира справедливото отношение към нея. Щом веднъж я убедих в това и спрях да заплашвам, че ще повдигна обвинение за това, че ме е упоила, тя се съгласи.

Но дали чичо Боб щеше? Дали капитана или областния прокурор щяха? Ким отказа да включи тази част от живота си в преговорите, но цялата й дейност като пироман се основаваше на това. Тя изгаряше тези спомени. Опитвайки се да предпази Рейес, да се отърве от снимките в стените. Да стерилизира миналото си. Ако не искаше да говори за него, щях да уважа това, но все още имах едно доказателство в арсенала си. Самата снимка. Онази, която имах на Рейес. Ако първо я покажех на областния прокурор, после договорех сделка за Ким, ако тя признаеше и върнеше парите на застрахователните компании, със сигурност щяха да се съгласят. Ако не друго, тя вършеше услуга на града. Всяко място, което бе подпалила, навсякъде, където бяха живели, беше грозотия.

Пробягах двете стълбища и се втурнах през вратата си, преди да си спомня, че имах компания. Спрях рязко, огледах стаята и въпреки че не преброих всички, бих предположила, че в апартамента ми имаше точно двадесет и седем починали жени, което беше с двадесет и седем повече, отколкото трябваше да бъдат.

Една дереше килима ми, отчаяно опитвайки да се измъкне. А друга си дърпаше косата, изтръгвайки я с шепи. Не можех да понеса повече. Забързах към нея, клекнах и хванах ръцете й в своите. Тя продължи да се поклаща, но малко се успокои. Придърпах я в обятията си и загледах, докато разни жени се щурака по шкафчетата, по стените и под бюрото ми.

Открихме общия гроб, но сега какво? От какво се нуждаеха тези жени? Ако чакаха убиецът им да бъде намерен, можеше да чакат дълго. Можеше да се наложи да лагерувам на противопожарния изход.

Когато жената в ръцете ми се успокои достатъчно, за да я оставя, аз се запромушвах през тълпата, внимавайки да не стъпя на нечии пръсти, и отидох до чекмеджето на скрина, където пазех снимката. Започнах да се притеснявам, когато не я намерих. Прерових и останалите чекмеджета, малко развълнувана, когато открих боксерките си с „отговорна за удоволствието“ на задника, после претърсих чорапите си и пуловерите, и шаловете. Никаква снимка. Когато стаята ми заприлича на взривена, осъзнах, че снимката беше изчезнала.

Осени ме прозрение. Рейес. Беше разстроен, когато я намери. Трябва да я беше взел.

Грабнах ключа ми за апартамента му и замарширувах натам. Пътят беше кратък.

— Къде ми е снимката? — попитах, след като го открих. В спалнята му. По хавлия. Все още чисто мокър. Пресвета майко…

— Кога щеше да ми кажеш плановете си за сестра ми?

Това ме спря рязко. Очите му блестяха от гняв. Не беше говорил с нея от години. Как, по дяволите, знаеше всеки път, когато отидех да говоря с нея?

— Знаеше ли какво е намислила сестра ти?

Той се занимаваше с това да си слага часовник с дебела кожена каишка.

— Мислех, че имаме уговорка. Ти стоиш далеч от нея, а аз не те разрязвам на две.

— Не — казах аз, приближавайки се към него. Забих показалец в гърдите му. — Не ти се полага да ме заплашваш.

— Кой казва, че е заплаха? — Човекът обичаше да говори големи приказки.

Пристъпих по-близо. Ароматът му, като гръмотевична буря в пустиня, ме обгърна. Топлината му, излъчваща се на вълни от него, изглежда ставаше все по-гореща с всяка секунда.

— Ако някога отново ме заплашиш…

— Какво? — попита той, скръствайки ръце, докато ме изучаваше изпод притворените си клепачи.

След като прочистих гърлото си, казах:

— Ако някога отново ме заплашиш, ще те обвържа.

Бях го обвързала веднъж, привързвайки безтелесната му същност към телесната, така че да не може да я напуска. Беше заклещен. Не беше място, на което обичаше да е.

Веждите му се стрелнаха нагоре и в стаята стана още по-горещо. Той скъси дистанцията помежду ни.

— И как точно предлагаш да стане това — попита той, ирисите му блестяха, — ако не можеш да говориш?

Прилив на ярост премина през мен. Погледът ми се стрелна към хавлията. Сенките в долината между бедрата му привлече вниманието ми. Те се размърдаха, когато той направи още една крачка, принуждавайки ме да отстъпя. Коремните му мускули помръднаха от движението. Той продължи да напредва, докато нямаше накъде повече да отида. Притисната до стената, сложих ръка на гърдите му. Той опря ръце на стената зад мен.

— Мислех, че сме приключили с дребнавите ти заплахи — казах аз.

Погледът му се спусна към устата ми.

— Заплахите ми никога не са дребнави. — Той прокара език по долната си устна, после го прибра в устата си, докато обмисляше ситуацията ни.

— Нито пък моите. Не ме заплашвай отново и можем да сме приятели до живот.

Главата му се наклони настрани.

— Мислиш да ме укротиш? — попита той. Без да сваля очи от мен, той се пресегна към най-горното от чекмеджетата на скрина, взе полароидна снимка и ми я подаде. — Мислиш да укротиш това?

Не я погледнах. Изображението се бе запечатало в ума ми още когато я видях за пръв път. Рейес завързан и с вързани очи, завързан за стол, въжетата се впиват в плътта му, отваряйки отново рани, които изглежда заздравяваха. Бях го разпознала моментално, разрошената му тъмна коса; плавните татуировки по раменете и ръцете му; плътните му устни. На снимката изглеждаше на около шестнайсет, лицето му бе извърнато настрани, устните му бяха стиснати от унижение. Огромни петна от черни синини обезобразяваха врата и ребрата му. Дълги очевидни разрези, някои пресни, някои позараснали, се спускаха по ръцете и торса му.

Заклех се, че никога повече няма да я погледна, но бях идиотка. Освен това и никога не я оставих. Ако не друго, това беше доказателство за онова, през което бе преминал Рейес, онова, което двамата с Ким бяха изтърпели, а сега щеше да помогне за случая на сестра му.

Без да я поглеждам, аз я тикнах в задния си джоб.

— Не искаш ли да видиш какъв съм? — попита той.

— Това не си ти, Рейес. Това е, което ти е било причинено.

Усмивката, която се разпростря по лицето му, съдържаше малко хумор.

— И мислиш да ме поправиш като птиче със счупено крило.

Ръцете ми се плъзнаха до хавлията.

— Мисля, че си голямо момче и знаеш, че съм до теб, без значение какво се случва. — Подразних го, прокарвайки върховете на пръстите си по горната страна на хавлията, надолу по предницата, докато не се плъзнаха по ерекцията му. Очевидно не беше чак толкова ядосан.

Той се напрегна.

— Без значение какво се случва?

— Без значение — казах аз, бутайки го назад. — И ако можеш да спреш да ме заплашваш всеки път, когато отстоявам своето, можеш да ме имаш. Дотогава можем да бъдем съседи. — Понечих да се мушна под ръката му, но той я сниши, блокирайки пътя ми за бягство.

— Майтапиш се, нали?

Вдигнах поглед към него.

— Ни най-малко. Ако не възразяваш. — Посочих ръката му с поглед.

Вместо да се дръпне встрани, той скъси дистанцията помежду ни, докато се оказахме само на сантиметри един от друг.

— Съседи?

Огънят, който го поглъщаше, облиза кожата ми, просмука се в пуловера и дънките ми. Отпуснах глава на стената и вдигнах поглед към него. Чакайки. Или щеше да се мръдне и да улесни и двама ни, или щеше да направи своя ход, правейки възможността ми да си тръгна много, много трудна. Той не направи нито едно от двете. Стоя там, наблюдавайки ме внимателно, и отначало не разбрах защо. После го усетих. Усетих него. Навлизайки в мен с гореща, проучваща енергия.

— Ако дори за момент си помислех, че приемаш заплахите ми сериозно, Дъч, щях да си държа езика зад зъбите.

Можех да измисля други неща, които да направи с езика си.

— Това не е извинение — казах вместо това, гласът ми бе лек шепот.

— Поне докато те заплашвам, спираш да изпитваш съжаление към мен.

— Съчувствие — поправих го аз.

— Просто… мога да приема гнева много по-лесно, отколкото съжалението.

— Съчувствие — казах отново.

— И можеш да ползваш всеки евфемизъм, който поискаш, пак е съжаление.

— Състрадание е.

— Жалка утеха е.

— Признаване на онова, през което си минал. Разбиращо и искрено. Ако е твърде много, за да го понесеш, тогава може да ме целунеш отзад.

— Това покана ли е?

— Това е факт.

Той наведе глава.

— Искам да ми имаш доверие.

— Колкото и да е странно, имам ти доверие. Без значение какво казваш, аз ти се доверявам.

Той премести ръце от двете страни на главата ми и прокара палци по слепоочията ми.

— Колко?

Моментално започнах да се отпускам. Докосването му беше невероятно.

— Точно сега — много. Но все още не ти се полага да ме имаш, докато не започнеш да се държиш подобаващо.

Той се наведе по-близо, опря чело на стената до ухото ми, не съвсем докосвайки ме, но толкова близо, че можех да усетя дъха му по врата си, и нежно каза:

— Тогава ме накарай.

Думите му, комбинирани с дълбокия тембър на гласа му, бяха моя край. Той знаеше, че ще стане така, по дяволите. Сдържаността ми поддаде и се пресегнах, прокарах ръце по твърдите извивки на корема му. Той се стягаше с всяко движение, докато върховете на пръстите ми отново се плъзгаха надолу към горния край на хавлията му. Едно дръпване и беше свободен. Сърцебиенето му се учести. Кръвта се втурна във вените му малко по-бързо. Или може би беше моята. Така или иначе, стаята стана още по-топла.

— Дръж ръцете си на стената — казах аз, тонът ми беше решителен. После се мушнах под ръката му и го избутах, докато не се притисна почти изцяло към нея.

Каква прекрасна позиция, в която да бъдеш. Рейес Фароу на мое разположение, принуден да се държи прилично, да следва точно нарежданията ми. Бих могла да свикна с това. И наистина можех да свикна да го виждам гол, когато си поискам. Той ми хвърли поглед, докато го оглеждах. Тъмните му очи проблясваха иззад мократа коса. Дългите му ръце и крака бяха оформени съвършено. Стоманените му задни части, с вдлъбнатини от двете страни, се стегнаха, когато погледът ми стигна до тях.

Пристъпих напред и прокарах върховете на пръстите си по гръбнака му. Гърбът му се изви. Когато продължих, минавайки през изваяния му задник, продължавайки надолу, докато не обхванах изотдолу основата на ерекцията му, той наведе глава. Сви ръцете си в юмруци върху стената. Бореше се за контрол.

Течна топлина се събра между краката ми, докато го галех отдолу. Пристъпих по-близо, прилепвайки се към извивката на гърба му и се пресегнах, за да го поема в другата си ръка.

— Мамка му — каза той, гласът му бе груб шепот.

Кръвта забушува под хватката ми, докато го галех, пръстите ми не успяваха да обхванат напълно ерекцията му. Стоеше твърд като камък, пулсиращ под допира ми, факт, който ми даде опияняващо чувство за сила. Да отвръща толкова силно на всяка моя прегръдка, всяка моя ласка. Прокарах нокти по дължината му. Той простена през стиснати зъби, гласът му бе дрезгаво подобие на оригинала. Изведнъж се бе превърнал в нещо крехко. Нежно. Чупливо.

Започнах да го галя по-ритмично, обхващайки основата с другата си ръка, наслаждавайки се на реакцията му.

— Дъч — каза той. Дрезгавината в гласа му бе почти толкова секси, колкото и самия той. — Чакай.

Но не го направих. Тикнах го към ръба на оргазма, защото и аз можех да го усетя. Сякаш аз бях прелъстената, усетих прилив на топлина в слабините си, усещането за екстаза се разпростря през тялото ми. Искайки повече, аз коленичих, извих бедрата му и го обхванах отпред, подготвяйки го за устата си, но той ме стисна за ръцете и ме дръпна да стана, стисвайки ме до гърдите си.

— Това не е добро поведение! — изпротестирах аз.

Той ме игнорира, зарови лице в извивката на врата ми и ме поведе назад, докато не стигнахме до леглото. После ме вдигна и се качи отгоре му, слагайки ме да легна и притискайки ме. Моментално се зае с дънките ми, разкопчавайки ги и избутвайки ги от ханша ми, надолу по краката, докато оставяше следа от малки целувки по врата ми. Изритах ботушите си и успях да махна панталона, докато той вдигаше пуловера над главата ми. После, със сръчността на опитен женкар, той разкопча сутиена ми за рекордно време и освободи Опасност и Уил. Студеният въздух ги достигна, втвърдявайки връхчетата им, но моментално бе заменен от топлината, излъчваща се от непокорния ми съсед. Той ги пое в ръце и покри връхчето на Опасност с изпепеляващата си уста. Почти извиках, когато горещият му език се изви и го покри. Той засмука леко и остра стрела на възбудата се стрелна през мен, сякаш бе дръпната струна от там до мястото, където стомахът ми се стягаше. Дари Уил със същото внимание и аз обвих главата му с ръце, извивайки се от усещанията, които пулсираха в мен.

После той спря. Отворих очи, когато вдигна глава и се вгледа в мен.

— Вярваш ли ми? — попита той.

— Не помниш много добре. — Сключих вежди, хокайки го, не че наистина ме интересуваше в този момент.

Устните му се разтвориха, дъхът му все още бе накъсан.

— Но дали ми вярваш?

Огънах се.

— Да. Добре. Вярвам ти. — Исках да добавя думи като „безусловно“ и „неумолимо“, и „за бога, накарай ме да свърша“, но ги задържах.

Той лежеше подпрян на лакти, лицето му беше картина на сериозност, докато ме наблюдаваше. После хвана главата ми с ръце и отново започна онова с галенето. Онова, където милваше слепоочията ми с палци, а аз се отпуснах моментално, точно както преди.

— Затвори очи — каза той.

Направих го колебливо.

— Отпусни се и ме пусни вътре — каза той.

Докосването му беше хипнотизиращо, палците му правеха леки кръгове, докато не се разтопих, предавайки се изцяло в негови ръце. После го усетих. Нежно побутване в ума ми. Разтваряне на гънките на реалността. Едва доловим глас стигна до мен, заговори ми на чужд език. Отне ми момент, за да го идентифицирам. Древен арамейски.

— Може ли да вляза в теб? — попита той и разпознах гласа на Рейес, мекият акцент, дълбокият тембър, който отекваше в ума ми. Говореше ми на друго ниво, на дълбоко, психическо ниво. И искаше да влезе.

Бях толкова запленена от онова, което правеше, начинът, по който ми говореше, че отначало не му отговорих.

— Дъч — каза той, гласът ставаше по-ясен, побутването ставаше по-настойчиво, — може ли да вляза в теб?

Отговорих по същия начин, умствено и на древен арамейски.

— Да.

Мигновено, той изпрати същността си в мен, прониквайки не само в ума ми, но и във всяка молекула на тялото ми. Усетих нежни пипала на удоволствие да се увиват по гръбнака ми, да се свиват в корема, да се настаняват около сърцето. Сякаш чувствен пушек бе влязъл в мен, кожата ми започна да отвръща. Затрепери и се стегна, докато не започнах да я усещам твърде тясна за тялото ми. Кръвта ми започна да кипи. Връхчетата на Опасност и Уил се втвърдиха, докато остър глад се заизвива и стисна. Мускулите ми се стегнаха и отпуснаха от чувствеността. Горещи панделки на екстаз се разпростряха в мен.

Проникването стана по-силно, по-настойчиво, докато се насъбра между краката ми и се изду вътре в мен. После помръдна, запулсира, отдръпна се и ме поведе все по-близо до ръба. Изгарящи, пулсиращи вълни ме разтърсиха, окъпаха ме в сладка, невъобразима топлина. Рейес ме задържа в ръцете си, после отново побутна с ума си, изпращайки усещанията по-дълбоко, по-силно, по-бързо. Очакването пулсираше между краката ми, докато не можех да понеса повече. Имах нужда от плътта му вътре в мен.

— Рей’азиел — казах през стиснати зъби, извивайки се под него. Забих нокти в гърба му. — Заповядвам ти.

Той зарови пръсти в косата ми, разтваряйки краката ми с бедрата си и влизайки в мен с един дълъг тласък. Ахнах, когато оргазмът се надигна и ме заля като вихрушка от течен огън. Само толкова беше нужно. Един тласък. Едно пронизване, за да отприщи бурята.

Извиках, но устата на Рейес се спусна върху моята, когато се зарови по-дълбоко в мен. После излезе, остави пътечка от целувки до ухото ми, стискайки вътрешната страна на бедрото ми, за да ме задържи разтворена и се тласна отново и отново, докато не се понесох отново към върха. Впивах нокти в него, подканях го по-дълбоко, пирувайки с удоволствието му.

— Дъч — каза той в ухото ми, държеше ме толкова здраво, че трябваше да викам в агония, но се наслаждавах на усещането, на силата на оргазма му, когато се разби в мен. Той се напрегна, дишането му се накъса, докато го разтърсваше в сладки, удивителни вълни.

Когато се успокои, той се претърколи и ме повлече със себе си, докато не застанах отгоре. После сключи ръце около мен, отказвайки да ме пусне. Не че исках да го направи. Той потърси утеха във врата ми, заравяйки лице в извивката, преди да каже с приглушен глас:

— Трябва да започнем да се срещаме.

Засмях се, обвих ръце около него и целунах мекото местенце под ухото му.

— Ще трябва да тръгнеш на училище за послушание, преди това да се случи. Имаш проблеми с властта.

— Забрави. Можем отново да правим секс и после да започнем да се срещаме.

— След като поставяш нещата така, добре. — Изписуках в протест, когато отново ме претърколи с ръмжене и отново започна с цялото нещо.

Беше доста слаб протест.