Алексей Пехов
Виелица на сенките (6)

Глава 6
Господарите на мрака

Да броя стъпалата в Храд Спайн вече ми се беше превърнало в навик. Всъщност така се отвличах от мрачните мисли. Но този път броенето не помогна особено. На петстотин седемдесет и третото стъпало мрачните мисли така ме бяха обсебили, че загубих бройката и повече не продължих. Лафреса все още беше пред мен в надпреварата за Рога на дъгата, освен това в нея беше и Ключът, без който не можех да се измъкна от дворците. Тя безпогрешно намираше пътя в лабиринта на мъртвите зали, при това все едно минаваше по улица Нагледна, без да й пука за дебнещите заплахи, на туй отгоре осигуряваше безопасно преминаване и на хората на покойния Балистан Паргайд. А, като стана дума за тези овце! Няма да е лошо да пресметна колко са останали със слугинята на Господаря. След като Халас уцели ферибота с оръдието и на дъното на Иселина отидоха половината от хората, изпратени да ни преследват, в групата на преследвачите останаха двадесет и осем души. Мейло Труг го уби Фенерджията в двубоя на Сагра, оставаха двадесет и седем. Един го светнаха орките в Червената местност, още трима убихме на входа на Храд Спайн. Значи, двадесет и трима. Минус онези двамата, които се изгубиха на второ ниво, и четиримата, които умряха от ръцете на гаргойлите. Седемнайсет. Един с отрязана глава на моста, още двама в галерията на Шепота, и самия Балистан Паргайд с още един воин. Колко останаха? Дванайсет. И това заедно с Лафреса и Бледния. Ако ме питаха, за мен по-добре беше всички загинали в Костните дворци да са живи, а сладката Лафреса и прескъпото ми приятелче Бледния да се бяха отправили в мрака, но съдбата беше решила друго. Така че сега са дванайсет, макар да си мисля, че ще са много по-малко. Кой знае по какъв път беше прекарала своя малък отряд синеоката вещица и колко тела са останали незабелязани от мен. Напълно вероятно е слугинята на Господаря да се придвижва напред дори съвсем сама. Разбира се, за мен това ще е по-добре, но не много. Лейди Йена е напълно способна да се справи с десетина като мен, неслучайно Посланикът я освободи от тъмницата и я изпрати за Ключа. От все сърце се надявах милейди да се препъне някъде и да счупи прекрасната си шия.

Първата голяма опасност — залите на Заспалия Шепот, предсказани в пътеводния стих-загадка, останаха зад мен, но всичко едва започваше. Как беше по-нататък в свитъка?

През залите на Заспалото Ехо и Мрак,

После и покрай слепите стражи Кайю,

Под погледа на Великаните, изпепеляващи всичко,

Към гробницата на Великите, загинали в боя…

Обнадеждаващи редове, нали? Просто ме заставят с всички сили да бягам надолу, към изненадите. Във всеки случай, някои любознателни и прекалено побъркани гоблини смятат, че трябва да се бяга. Но какво да очакваш от кралски глупаци?

* * *

Събудих се от кошмар, макар да не помнех що за ужаси бях сънувал. От съня останаха само острата болка в гърдите и огромната умора, сякаш изобщо не съм спал. Отдихът, който си позволих на последния завой на стълбите, не донесе дългоочакваното облекчение и аз продължих пътя си в доста потиснато настроение. Умората от последната седмица като тежък камък ме смачкваше и притискаше към земята. Едва сега започнах да осъзнавам, че пътуването през Храд Спайн няма да е толкова лесно, колкото си бях мислил. Постоянното напрежение, постоянното очакване на някаква опасност се отразяваха на здравето ми много повече, отколкото разстоянието, което бях извървял от влизането ми до входа към пето ниво. Аз се изправих със стон (каменните стъпала, уви, не са най-удобното място за спане) и разкърших изтръпналите си ръце и крака. Стотици малки иглички започнаха да се разхождат по тялото, гъделичкайки ме ту тук, ту там. Колкото и да е странно, но това дребно неудобство ме ободри по-добре от всичко друго и на пето ниво се озовах в едно съвсем бодро разположение на духа.

Пето ниво. Още първата зала — и отново неочаквана промяна на интериора. Къде е златото, къде е изискаността, къде е очарованието на статуите и радващата очите красота на стените? Всичко това остана на трето и четвърто ниво на подземните дворци. Тук ме посрещнаха едноцветни каменни стени с доста посредствени рисунки по тях и под с небрежно напаснати една към друга разноцветни плочи по около два квадратни ярда всяка. Докато вървях през залата ми направи впечатление, че плочите бяха в най-различни и на места съвсем несъответстващи на естетиката и вкуса на всеки уважаващ себе си художник разцветки. Най-вероятно някой беше създал голяма мозайка с помощта на плочите, но поради огромния й размер не можех да разбера какво е изобразено на пода. Всяка зала си имаше своя собствена мозайка, своя разцветка на пода, но поради оскъдната светлина на моята „светлинка“ не беше възможно да видя общата картина. Наистина не знам защо тези зали бяха наречени зали на Заспалия Мрак, според мен тази почетна титла можеше смело да бъде дадена на всяко неосветено помещение, като се започне от трето ниво. Почти във всяко от тях мракът беше непрогледен. Строго погледнато, за пето ниво нямаше абсолютно нищо за разказване. Половин ден просто вървях през подземния лабиринт, само от време на време проверявах в картите и сменях „светлинките“, чийто брой неумолимо намаляваше. Стараех се да не мисля за времето, когато ще трябва да обикалям в подземията опипом (а че това все някога ще се случи, аз изобщо не се съмнявах).

Тук, в залите на Заспалия Мрак, се оказа доста по-прохладно, отколкото на горните нива. Не бих казал, че беше студено — не! Просто… свежо, знам ли? Може би защото дълбочината вече си казваше думата или защото залите в действителност бяха големи естествени пещери с горе-долу обработени стени-гробове, подове-мозайки и сталактити-сталагмити, сраснали се помежду си и превърнали се в приказни колони. Пето ниво изглеждаше необятно, а залите-пещери — безкрайни. Колкото по-далече отивах, толкова по-голям упадък на минало величие ме обграждаше с мъртвата паяжина на времето. Колоните се бяха обезформили от налепите на времето, тук-там от тавана капеше вода, а на мозаечния под вече се бяха появили новите очертания на бъдещите колони. Стените не ги виждах, те бяха някъде там — много далеч от мен, и дълго време крачех, ориентирайки се единствено по колоните и оформената с червени плочки пътека. Самата пътека понякога се разделяше на две, на три, на четири и дори на осем нови пътеки и се налагаше дълго да прелиствам картите, напрягайки до болка очите и мозъка си, опитвайки се да сравнявам оркските завъртулки в картите с тези на плочките на пода. Сагот, от този постоянен мрак съвсем лесно можеше да се побърка човек! Бях готов да си продам душата за порция добре изпечено месо, халба бира и лъч слънчева светлина. Слава на боговете, поне от вода нямах нужда. Тук тя беше в изобилие. Веднъж дори минах по дъговиден мост над малко езерце с черна и гладка като огледало вода.

Подземните пещери свършиха и отново бяха заменени от мрачните зали на Костните дворци. Стана по-топло, водата спря да се стича по стените, миризмата на влага изчезна, отстъпвайки място на едва доловима миризма на тлен.

Последното не ми се понрави особено. Откъде на къде ще вони, нали времето на погребенията на това ниво се измерва в столетия и всичко, което може да гние, отдавна би трябвало да е изгнило вече? Този аромат на стара смърт предизвикваше в мен смътни опасения, но миризмата си е миризма, засега нищо по-неприятно не се случваше.

В залите на Заспалия Мрак подухваше слаб ветрец. Той пееше някъде под тавана, издавайки постоянно мрачно „Хммм-ммм-ммм“. Когато за първи път чух този звук, си помислих, че се връща шепота от галерията от четвърто ниво, но след цяла вечност на студена пот и треперене на колене осъзнах, че това си е просто вятър и невинна шега на строителите на залите. След това престанах да обръщам внимание на постоянния звук и си крачех по пътя, без да се разсейвам от разни странности. Крачих, докато не стигнах до стена. Стената беше някак леко изпъкнала. Доста странно архитектурно решение. На картите нямаше нищо подобно и аз си позволих лукса да заповядам на фенера да светне с пълна сила. Магическата светлина изтръгна от тъмнината огромен стълб на колона, който би могъл да се обхване от около четиридесет души (ако предварително са се хванали за ръце). М-да, много дървета в Заграбия биха завидели на дебелината и височината на това каменно чудовище. А в залата такива колони имаше няколкостотин. Закрачих покрай гигантските каменни исполини и се чувствах като жалка дребна буболечка, незнайно как оказала се на това място. Мрачните сиви великани изплуваха в лъчите на светлината, мълчаливо надвисваха над неканения гост и заплашваха да стоварят върху него далечния таван.

Първо почувствах опасността, а чак след това я видях. Да, всъщност тревожното чувство не ме напускаше по време на целия път през залата с колоните. Това постоянно „хм-м-м“, тази сива мрачност, тази едва уловима миризма на гниене… В един прекрасен момент, когато мравките за стотен път плъзнаха по гърба ми, по някаква неясна за мен причина реших, че трябва да се обърна възможно най-бързо. Не знам дали това беше мое желание или на Валдер. Един бегъл поглед ми беше достатъчен, за да пъхна „светлинката“ под куртката си и да й заповядам да угасне.

Далече-далече, в самото начало на колонната зала, примигваше едва видима нишка от оранжеви точки. Нямах никакви съмнения относно това, какви бяха тези точки — факли. Около четиридесетина светлинки мигаха, изчезваха за миг зад някоя от колоните и отново се появяваха, като макар и бавно, но неотклонно се придвижваха в моята посока. Готов бях да заложа душата си, че тези факлоносци не са хората на Балистан Паргайд. Тези, които се спуснаха с Лафреса в Костните дворци, трябваше да са не повече от дванадесет, а тук… Тук бройката отиваше към петдесет или шестдесет. Така че в залата шестваше някой друг.

С надеждата, че навреме съм успял да скрия „светлинката“ и тези с факлите не са видели малката искрица, аз се скрих зад близката колона и се придвижих по-близо до стената и по-далеч от центъра на залата. Да бягам напред в тъмното беше глупаво — шансът да забия чело в нещо твърдо беше много голям (да не споменавам, че ще се загубя на сто процента). По-добре беше да се скрия, дори четири дузини факли нямаше да са достатъчни да осветят безграничните пространства на залата, така имах съвсем реална възможност да изчакам опасността да отмине в някой уединен и тъмен ъгъл (освен ако не са тръгнали специално, за да издирват Гарет с факли). Сега ме занимаваше само един въпрос: тези непознати специално мен ли търсеха или това си е обикновена ежедневна разходка с разглеждане на местните забележителности? Мракът ги знае! За всеки случай си подготвих арбалета, придърпах качулката над главата си и се притиснах към стената.

„Хммм-ммм-ммм“. Вятърът в древните зали пееше приспивно на заспалия мрак на вечността. Тъжният му вой едва се долавяше и нищо освен бясно биещото ми сърце не можеше да го заглуши. Дълго време чувах единствено ударите на сърцето си и приспивната, унасяща тъмнина на залите. И тогава залите на Заспалия Мрак трепнаха и нощта се събуди.

Те приближаваха, без изобщо да крият присъствието си. В шумното пристъпване на десетките крака се чувстваше увереността на стопани, които се разхождат в собствения си дом и не се страхуват от никакви опасности. Каквото и друго да е, но среща за днес определено не планирах, така че се спотаих като мишка, усетила идването на гладна котка.

Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо… На далечните колони се появи оранжев отблясък от факли, вече можех да чуя и тежкото дишане на неизвестните. От една страна, това беше добре — щом дишат, значи са живи. От друга страна…

Нямах време да довърша мисълта си, защото когато най-накрая ГИ видях, веднага ми се прииска да съм на десетки левги оттук. Защо ли? Защото не всеки ден можеш да видиш как изображенията от стените оживяват. Някак си не очаквах да видя живи онези, които създателите на Костните дворци с такава маниакална старателност бяха изобразявали под формата на статуи, рисунки и мозайки. Полуптиците-полумечки, за които (СИГУРЕН СЪМ!) не знаеше дори Орденът. Високи, със същия ръст като огрите, масивни, почти квадратни, с дебели ръце-лапи и с боси крака с големи нокти, тези същества минаваха покрай мен. Главите им бяха големи и издължени, донякъде приличащи на мечешки, с малки уши, кръгли птичи очи и къси извити човки. В светлината на факлите клюновете блестяха като стоманени. Странните и, смея да кажа, нелепи създания бяха облечени в свободни дрехи с цвят на виолетки. Одеждите почти изцяло покриваха телата на съществата, оставяйки за гледане само ръцете от китките надолу, краката и главите, покрити с къса рижа козина. Или може би не беше козина, а пера. Никакви украшения и никакви оръжия. В създанията се усещаше сила, увереност и… старост. Дори не старост, а хилядолетна древност, способна да се конкурира със самата вечност.

— Те — това е самият свят — внезапно прошепна Валдер. — Те са в Сиала от момента на нейното раждане. Първи са били не огрите и със сигурност не орките… Тези същества са живели в самото начало на Тъмната епоха. Някога велика и чужда дори за огрите раса, която сега е напъхана да живее тук. Чужди на нас… Абсолютно други… Виж, Гарет, това са те — Първите деца на този свят.

Не знам откъде архимагът беше научил за полуптиците-полумечките, но аз гледах съществата с облещени очи.

Сега те минаваха на около петнайсетина ярда от мен. Вървяха плътно един зад друг, дишаха шумно и се поклащаха от крак на крак. Всеки трети носеше това, което първоначално бях приел за факли. Всъщност се оказаха чепати черни и полирани до блясък дървени тояги, на всяка от които беше нанизан по един череп. Имаше черепи на елфи и на орки, човешки и дори на огри — те излъчваха ярка оранжева светлина, която много приличаше на цвета на огъня от факлите.

Фигура след фигура, изглеждаше, че редицата няма край. Шумно дишане, звук на стъпки, драскане на нокти по плочите на пода. Плуваха покрай мен, тези кораби на древността и миналите сили, стигнали до дъното на вековете, и огромните им сенки зловещо пробягваха по телата на колоните. Най-накрая и последният, осемдесет и шести поред, стиснал високо черепа-факла, мина покрай мен, след което настъпи тъмнина.

Откъде, от кои дълбини на Костните дворци бяха излезли тези същества, как бяха живели през всичките тези хилядолетия в Сиала, какво искат и към какво се стремят? Не знам дали са опасни, но слава на Сагот, че се разминах с полуптиците-полумечките. Мракът ги знае как Първите (наистина Първите!) ще се отнесат към неканен гост. Може да ме посрещнат с отворени обятия и да ме преведат по безопасен път до самия гроб на Грок при Рога на дъгата, а може и без какъвто и да е разговор да направят нов светилник от черепа ми. Нещо ми подсказваше, че втория вариант е много по-вероятен от първия.

И все пак не можех да остана на място. Колоната същества се придвижваше в моята посока, така че аз много внимателно, едва дишайки, последвах Древните. Държах се на разстояние, за да не бъда чут или още по-лошо — да не попадна в кръга от светлина на черепите-светилници. Притичвах от колона на колона след полуптиците-полумечките, докато не преодолях цялата гигантска зала. Веригата от светлини пред мен потрепна, разпадна се на три и се вля в коридорите-лабиринти, след което се възцари тъмнина. През цялото време не чух нито дума от тези същества. Къде отиваха птицемечките, какви цели преследваха, какво искаха? Разбира се, не хукнах да ги догонвам и да им задавам глупави въпроси. Където и да отиваха съществата, нямах работа с тях. Както фигуративно, така и буквално. Моят път водеше в едва забележим тесен коридор, започващ между последните две колони на залата, а разделилите се на три отряда Древни тръгнаха по други коридори. В мен се появи силно изкушение да извадя картите и да видя накъде може да са тръгнали тези същества, но аз безмилостно потиснах предателското си любопитство. Ако знаеш по-малко, ще спиш по-добре. Нямах никакво съмнение, че миналите през колонната зала полуптици-полумечки са дошли тук от дълбините на Безименните нива, където никой не се бе осмелил да надникне през последните седем хилядолетия.

— Какво искат, Валдер? — изтръгна се от мен.

Изненадващо, но този път архимагът се постара да ми отговори:

— Те чакат, Гарет.

— Чакат?! Но какво?!

Той дълго мълча. Много дълго. Вече си мислех, че няма да дочакам отговор.

— Чакат шанс. Шанс да се върнат в нашия свят. Те са грешката на боговете, а може и на този, когото наричат Танцуващ в сенките. Те са били създадени като… като експеримент, като първите същества. Те едва не унищожили Сиала и били наказани… и сега чакат някой да разкъса веригите, които ги държат в земните недра. Чакат и мечтаят ТЕХНИЯТ свят да стане предишния. Без орки, огри, елфи и разбира се, без хора. Чакат кога Държащите веригата, тези, които ние сме свикнали да наричаме Сивите, ще сгрешат и нишката на равновесието ще се скъса, както едва не се случило в една от лютите зимни нощи преди много години…

От думите на мъртвия архимаг се смразих до кости. Разбрах за какво намеква.

— Рогът на дъгата?

— Най-вероятно. Те са тези, които са пробудили злото, спящо тук. Своето собствено зло. Те чувстват, че времето е близо…

— Но откъде знаеш всичко това?

Нямаше отговор. Валдер изчезна, оставяйки ме да размишлявам и да се съмнявам.

* * *

Оскъдна вечеря, сън, който почти не ми донесе облекчение, и отново път. Коридорът ме отведе в пещера, където най-накрая не трябваше да хабя „светлинка“ и да удрям нос в стените. По размери пещерата не отстъпваше на залата с колоните — червеникавооранжеви стени и таван, от който падаха стълбове светлина, отлично осветяващи всичко. Кълна се, че светлината не беше магическа. Оказа се слънчева, съвсем истинска слънчева светлина! През първите две минути очите ми, съвсем отвикнали от нея, отказваха да виждат каквото и да е, само се пълнеха със сълзи. Трябваше доста да се поизмъча, преди да привикна с неочаквания дар на боговете и да виждам нормално. Слънчевата благодат, изливаща се от тавана, който беше на повече от шестдесет метра от мен, изглежда беше светлината на вечерното слънце, проникваща през гъстата горска зеленина. Беше нещо топло, ласкаво, не особено ярко и разбира се (особено след мрака на подземията) непостижимо прекрасно. Може би за пръв път от седмица насам бях благодарен на строителите и маговете, създали такова чудо в една от най-дълбоките пещери.

Пещерата беше толкова голяма, че неизвестните строители бяха поставили в нея малка крепост. Да, наистина! Съвсем истинска крепост! Стените бяха високи около дванайсет ярда, портите бяха откъснати и счупени. Четири изящни въздушни кули с остри като копия върхове (поправка — три бяха островърхи, а четвъртата сякаш беше ударена с магически юмрук. От нея се виждаха само руини). Още една кула имаше в самия център, с точно същата архитектура като останалите четири, но несъизмеримо по-голяма. Изящна крепост. Но здрава. Ако сега някой реши да се установи там и да организира защитата й, то дори професионалните воини, решили да я атакуват, ще трябва да се поизпотят (поне според неизкушения ми поглед на крадец). Първоначално дори не забелязах крепостта, защото нейните стени на практика не се различаваха по цвят от стените на пещерата. До незнайно как оказалия се тук бастион имаше доста път. Закрачих по червенеещата пътечка, извиваща се като змия между високите каменни израстъци-пръсти, които повсеместно стърчаха направо от пода. Пътечката беше покрита със ситно натрошени камъчета, които скърцаха под ботушите ми.

Когато се приближих, осъзнах, че няма как да заобиколя крепостта. Стените й опираха в стените на пещерата, а без изгубената вълшебна паяжина да атакувам преграда, висока дванайсет ярда, беше, уви, мисия невъзможна. От колкото и години да съществуваше стената, не виждах нито една драскотина по нея. Оставаше само една възможност да стигна до другата страна на пещерата — да мина през зеещия отвор, да прекося вътрешния двор и да се надявам, че на отсрещната стена на крепостта ще има друга порта. Да влизам в крепостта, както разбирате, нещо не бях много въодушевен. Твърде много кости имаше пред входа. Сиви стари кости… На много от мъртвите между ребрата стърчаха стрели. Стрелците на защитниците бяха взели богата жътва. Имаше и много оръжия, но толкова стари и ръждясали, че докосването с ботуша ги караше да се разпадат на прах. Щитове, шлемове, лъкове с изгнили тетиви, брони с едва различими гравюри на Черна роза, Черен пламък, Черен камък, Бял лист, Бяла вода. Елфи от тъмни и светли домове, воюващи или по-скоро нападащи рамо до рамо. Аз дори знам срещу кого биха могли да се обединят някога единните елфийски домове. Само срещу своя главен и вечен враг, срещу най-близките си роднини — орките. До разбитите врати се търкаляха останки на таран. Ха! Въпреки че под стените са били убити стотици бойци, елфите все пак са успели да разбият непристъпната червена твърдина.

Какво можеше да ме чака вътре? Всички воюващи отдавна се бяха превърнали само в спомен и едва ли ще ми пречат. Постоях, помислих, преценявайки шансовете си, после въздъхнах, извадих арбалета и смених единия от обичайните болтове с огнен. Нямах голям избор — или се връщам, или влизам в крепостта.

Изненадващо, но никой не ме сграбчи нито при портите, нито в тесния коридор с бойници за отблъскване на неканени гости. Сега вместо камъчета под краката ми скърцаха стари кости. Елфите и тук ги е чакало топло посрещане. В коридора се усещаше миризма на мухлясал от влага стар дървен таван и горчив дъх на бадем. Най-малкото странен аромат за такова място. Коридорът ме изведе във вътрешния двор на крепостта. Точно насреща като червен стълб се извисяваше централната кула. Целият двор, както и площадката пред портата, беше покрит с кости. Схватката тук е била сериозна, оркски и елфийски скелети се преплитаха в най-невероятни пози. С’кашове и ятагани като ръждиви полумесеци се валяха под краката. На много места земята, стените и костите бяха покрити със сажди, имаше и разтопени. Западната част на двора беше покрита с червеникави камъни и отломки от разрушената кула. Освен стрели и мечове, тук се беше включила и магия.

Убитите елфи бяха много, наистина много, но в същото време нямаше никакво съмнение кой е излязъл победител от тази битка. В стената на централната кула, на височина десетина ярда, бяха вбити телата на осем орки. Не бих изключил, че след като елфийските шамани и магьосници са извършили екзекуцията, орките още дълго, мно-о-ого дълго са се мъчили. Изненадващо, но времето сякаш се беше трогнало и беше пощадило мъртвите, изглеждаха все едно са умрели само преди минута. Плътта им не се беше разтопила като восък, не беше изгнила като развалено месо и не беше изсъхнала като сушена смокиня. След пътуването през Пограничното кралство, общуването с воините на Алгерт Дали и схватката в Кръстопът имах някакви познания за нашивките на най-известните кланове на орките. При орките, защитавали крепостта, нашивките бяха в бяло и черно, почти избелели. Никога не бях чувал за такива кланови цветове. Ако се измъкна от Храд Спайн, просто от любопитство ще попитам Еграсса кой клан на орките носи бели и черни цветове.

Точно пред кулата растеше голямо старо дърво, напомнящо на джудже-воин, отдъхващо след дълъг път. Широко, здраво и нискорасло. Толкова древно, колкото и червената крепост, която сега пазеше костите на падналите воини. Но за разлика от отдавна мъртвата и изоставена крепост, старото нелепо растение все още живееше. Всички клони на многолетника бяха покрити с малки бели цветчета и изглеждаше така, сякаш е завито с пухкаво снежно одеяло. Цветчетата ухаеха на бадеми и горчивият им аромат го усещах дори в устата. От миризмата вече започваше да ме боли глава и аз бързо се отдалечих. Нямаше смисъл да се задържам в двора на крепостта повече от необходимото.

Крачех с широки, внимателни крачки, опитвайки се да не стъпвам върху костите. Глупаво, но не можех да се преборя със себе си — детските суеверия все още бяха силни и нещо ми подсказваше, че не е необходимо без причина да безпокоя останките на елфи и орки. Въпреки това невинаги успявах да избегна жълтите кости, облечени в ръждясали брони. Твърде много скелети имаше и понякога нямах друг избор, освен да притисна костите в рохкия пясък на крепостния двор. Ето и сега не прецених добре и стъпих върху череп.

Хрус!

Черепът оглушително изхрущя и се разпадна, сякаш под крака ми беше не кост, а презрял гаракски пъпеш. Отдръпнах се отвратен, за миг отклоних поглед от костите и погледнах към дървото.

Сърцето в гърдите ми направи безумно салто, подскочи до небесата, после рухна долу и се оплете в червата. Цветята на дървото вече не бяха бели, а червени! Кърваво червени! Кръвта избиваше по венчелистчетата под формата на огромни капки, а след това падаше долу, оросявайки кости и пясък. Тежки капки, сякаш дъжд от кошмара на някой луд, се стичаха от клоните, изскачаха от всички пори на древния ствол и се плъзгаха надолу. За няколко секунди под дървото вече успя да се оформи малко езерце. Езерцето растеше и растеше, разширяваше се и буквално като някакъв хищник поглъщаше лежащите на пясъка кости.

Агонизиращ, нескончаем, пронизващ до мозъка на костите болезнен писък се раздаде някъде отгоре и ме накара да подскоча и да свия глава в раменете. Погледнах нагоре, очаквайки да видя падащия върху мен грифон-дракон-мантикор-харпия-Посланик-Господар-Неназовим-Боговете знаят кой още, но… Но никой не се канеше да пада върху мен. Крещеше единият от орките, вбити в тялото на кулата. При това крещеше непрекъснато и мъчително. Лицето му беше изкривено от неописуема болка. Ето тук вече не издържах и хукнах…

Хукнах направо, без да подбирам пътя, като разпръсквах попадналите под краката ми кости. Оркът продължаваше да се дере като прасе, попаднало под ножа на некадърен месар. Втурнах се от единия край на двора към другия, започнах да скачам по разпръснатите каменни парчета на разрушената кула, загубих равновесие и паднах, като едва не улучих разлялата се по двора кръв, претърколих се настрани, скочих, затиснал ушите си с ръце, и продължих да тичам. Усетих, че арбалетът пада, обърнах се, разхвърлях настрана нечии ребра, вдигнах оръжието си и отново се хвърлих напред, замятах се… Крясъците на страдащото създание направо ме побъркваха и надигаха от дъното на моето съзнание ледените висулки на страха.

Така и остана в паметта ми — размитият от тичането двор, червеният стълб на кулата, горчивината на бадемовото дърво, изтичащата му кръв и крясъците на обречения на вечни мъки орк. Страхът ме караше да бягам, страхът беше изпълнил почти изцяло съзнанието ми и аз само като по чудо успях да изскоча през дупката, избита в срещуположната на портата стена. Виковете на орка ме побутваха в гърба и ме караха да бягам все по-бързо и по-бързо по червената пътечка. На два пъти падах, удряйки коленете си, скачах отново и продължавах да бягам. Спрях едва когато крясъците на вечно живото и вечно умиращото същество бяха погълнати от разстоянието.

Подпрях длани на коленете и задишах конвулсивно. О, мрак! Тук само това знаех — да бягам! Доникъде няма да ми стигне здравето в тези Костни дворци!

Обърнах се назад, към напуснатата крепост. Оттук тя изглеждаше не по-голяма от малко сандъче, в което някакви откачени личности си държат изпиляваща мозъка гадост. Леле, Гарет! Как успя да пробягаш на един дъх почти половината пещера?!

Слънчевата светлина, която през цялото време осветяваше оранжевата пещера, постепенно намаля и вече не беше толкова ярка и жива. Ако това се случваше на повърхността, щях да кажа, без да се замислям, че започва залезът и настъпва здрач. Всъщност най-вероятно така си и беше, тоест нямаше смисъл да стоя и да гледам, докато пещерата потъва в тъмнина. Защо да изразходвам и без това оскъдния си запас от „светлинки“, ако мога да побързам и да преодолея разстоянието до края на пещерата по светло? Със забързани крачки, като непрекъснато хвърлях поглед към тъмнеещия таван, аз се насочих по червената пътечка към далечния край на пещерата. Ситните камъчета скърцаха под ботушите ми, все едно бяха снежна кора или парчета древни кости.

* * *

Когато приближих края на пещерата, редките слънчеви лъчи вече не можеха да осветят почти нищо. Тъкмо се канех да се възползвам от ново вълшебно фенерче, когато се случи чудо. Каменните стълбове-пръсти, между които лъкатушеше пътечката, примигаха веднъж, светнаха и засияха със студена бледосиня светлина. Точно същите камъни, но по-малки по размер, растяха направо от стената и тяхното сияние ми показа незабележима досега пътека, която със странен зигзаг се изкачваше някъде нагоре по стената. Нямах кой знае какъв избор, пътеката би трябвало да ме изведе до изхода, тя изглеждаше единствения път, освен ако не исках да тръгна покрай стената, надявайки се да намеря друг начин да се измъкна оттук. Но заслужаваше ли си да се занимавам с глупости и да губя време, щом пещерата дори не е посочена в картите? Ами ако няма друг изход?

Независимо от това, че се изкачвах, вървенето се оказа лесно и след като преодолях девет двойни завоя на пътеката, се изкачих на доста голяма височина. Самата пътека беше тясна и трябваше да се притискам към стената, за да се чувствам що-годе сигурен. Разсейваш се, не забелязваш лошо положен камък — и веднага политаш надолу. Разбира се, това не беше стоярдова пропаст, но ако падна от пътеката, ще има да си събирам костите със сигурност. Надолу се стараех да не гледам, докато накрая пътеката, издълбана право в отвесната скала, не ме изведе до изхода.

Заслужаваше си да отдъхна. Разположих се на равна площадка с явно изкуствен произход, извадих сухар, разклатих манерката, за да проверя колко вода е останала, и разочаровано цъкнах с език, разбирайки, че вътре има не повече от три или четири глътки. Скоро ще имам проблем, освен ако не намеря някакъв източник или езерце, за да попълня оскъдните си запаси. Сухарът, както винаги, се оказа безвкусен и твърд като подметка на стар военен ботуш (слава на Сагот, че поне не мирише като такъв). Дъвчейки сухара, аз се наслаждавах на открилата се пред мен гледка. Оттук до тавана имаше не повече от шест ярда, а до пода — около петдесет. Цялата пещера се виждаше като на длан. Стотици искри-колони горяха с ярка студена светлина и с равномерната светлина на магически огньове, осветявайки цялата местност. Подът и стените бяха облети в сините кръгове светлина, излъчвани от стълбовете. Красиво. Вълшебна, неописуема красота. Стълбовете-фенери, намиращи се твърде далеч, се сливаха в една ярка линия. Островчетата синя светлина потапяха пещерата в нереално приказен сън. Дори нощните светлини на горите в Заграбия бяха далеч от такава красота.

Можех да се наслаждавам на красотата безкрайно, но докато си седя тук, няма да взема Рога на дъгата. Станах със съжаление, изтръсках трохите с ръце, прибрах манерката и влязох в просторен коридор, по чийто стени се виждаха следи от сажди от факли. Тръкнах саждите с нокът. Пресни. Готов бях да заложа една златна срещу развалено яйце, че от първи опит ще позная чии факли са цапали тук. На хората на Господаря. Изглежда Лафреса беше изфабрикувала крила за себе си и за своя отряд, иначе как да се обясни, че слугите на Господаря през цялото време ме изпреварват? Е, какво пък, ще трябва да ги догоня.

* * *

Кехлибарено топли стени и малобройни магически фенери, които едва разпръскват мрака в залите. Слава на Сагот, сега поне няма да хабя от „светлинките“ си — имаше предостатъчно светлина, за да продължа свободно пътя си. Въпреки полумрака в този сектор на Костните дворци, в залите, заредили се след Оранжевата пещера, се усещаше уюта и топлината на домашно огнище. Вероятно това усещане се създаваше от кехлибара, с който строителите бяха облицовали стените на залите. Кехлибар ли? Всъщност изобщо не бях сигурен. В цяла Сиала нямаше такова количество кехлибар. Това беше нещо друго, макар и много приличащо на кехлибар. Някакъв друг камък, но със същите като на Сълзите на дърветата (така орки и елфи наричат кехлибара) цвят и наситеност. Някакъв вид кварц? Или слюда? Не знам.

Безкрайни шарени стени, изпъстрени с доста небрежни рисунки. Рисунките представляваха нещо като хроники. Пред мен се разстилаха повече или по-малко значими събития от историята на Сиала от Неназовимия само знае колко хилядолетия. Но нямах нито време, нито желание да разглеждам цялото това творчество на орки и елфи. Нямах излишни милион години.

Подът от червен минерал, който беше със същата текстура като стените, се оказа огледало. Така че сега в залите крачеха двама Гарет, като само единият беше тук, докато другият беше там — в огледалния под. Плочите бяха доста хлъзгави. Подчинявайки се на някакъв детски импулс, аз се засилих и се плъзнах, сякаш под краката ми имаше не камък, а истински лед.

Разбрах къде съм попаднал, чак след като вървях в продължение на около час в Кехлибарения сектор (както започнах да наричам това място) и стигнах до две четириярдови статуи пред входа към поредната зала. Отдясно стоеше орк, отляво — елф. И двамата бяха в еднакви свободни дрехи, с колани под формата на верига, и с несвойствени за тях двуръчни мечове с вълнообразни остриета. Елфът и оркът бяха запушили ушите си с ръце. На пода имаше някакъв надпис на оркски, но, както правех и преди, аз пренебрегнах неразбираемите завъртулки. Дали беше предупреждение? Или пожелание за добър път? Сагот ги знае! За какъв мрак да си блъскам главата и да се притеснявам, след като така или иначе нищо не разбирах?!

Така че без да му мисля кой знае колко, аз минах покрай застиналите статуи към следващата зала. Макар че, да си призная, след оживяването на гаргойлите към всички статуи се отнасях с напълно разбираема подозрителност.

… бам! баМ! бАМ! БАМ! БАМБАМ!! БАМ-БАМ-М-м-м-!!!

Това беше наистина неочаквано! Едва не оглушах от гръмотевичното ехо на собствените си стъпки! То все нарастваше, нарастваше, после премина в рев на падащ водопад, зазвуча като поразяващ гръм на боговете и изчезна без следа, оставяйки на прощаване звън в ушите.

— Тихо — прошепнах аз и ехото веднага подхвана думата, разнасяйки я едва ли не из цял Храд Спайн.

— тихо! тихО! тиХО! тИХО! ТИХО! ТИХО-О-О-О! ХО-о-о!

Намръщих се като от зъбобол. Най-добрият начин да заявиш присъствието си на целия свят — това е като извикаш в залите на Заспалото Ехо. Най-малкият шум — и събуденото ехо ще закънти така, че всички мъртви на левга оттук ще се изправят от гробовете си.

Направих няколко пробни крачки, стараейки се да съм максимално тих. Безполезно. Дори най-внимателното ходене предизвикаше неизменно и магически многократно усилено ехо.

Реших да си сваля ботушите и да тръгна бос. Изненадващо, но тази мярка помогна и ехото почти не се събуди, така че нататък закрачих безпрепятствено и не се притеснявах, че ще ме чуят и на другите нива в Храд Спайн. Единственото неудобство беше, че проклетият огледален под се оказа ужасно студен.

След известно време, когато пръстите на краката ми вече отказваха да чувстват каквото и да е, пътят ме изведе до подземна река, уловена в плен на мраморни брегове. Черната лента на спокойната вода излизаше от дупка в кехлибарената стена, разделяше залата на две половини и изчезваше в също такава дупка в противоположната стена. Разделяйки залата, подземната река по най-нагъл начин блокираше и моя път. Преди над нея явно е имало мост, но сега от него беше останал само каменен израстък с дължина не повече от четвърт ярд. От мраморния бряг до водата имаше по-малко от половин ярд, можех да я достигна с ръка, и аз не пропуснах да се възползвам от предоставената ми възможност и напълних манерката.

На ширина каналът се оказа около три — три и половина ярда, така че спокойно можех да го прескоча със засилка, което всъщност и направих, след като предварително се обух. Подът си оставаше все така хлъзгав и скокът се получи доста неуверен. Сърцето ми подскочи, за миг ми се стори, че няма да успея и ще падна във водата, но след секунда краката ми вече докосваха отсрещния бряг. Подът бързо се плъзна изпод мен, аз паднах и се плъзнах по хълбок десетина ярда, ако не и повече. Както вече казах — съвсем истински януарски лед! Добре, че поне не си счупих нищо.

— О, мрак! — изругах и едва тогава осъзнах, че ехото не повтаря думите ми.

Залите на Заспалото Ехо бяха останали зад мен.

* * *

Лабиринтът на Петата ръка. Именно така се казваше мястото, в което попаднах. Представляваше низ от тесни криволичещи коридори и стаи с безброй входове и изходи. Една грешна стъпка, един грешен завой — и оставаш в лабиринта завинаги. Тук можеш да обикаляш с години, да бродиш от една стая в друга, сто пъти да минеш по един и същи път, без да намериш спасителния изход, намиращ се на пет ярда от теб. Страшно място. И тъжно, като дъжд през октомври. Добре поне, че не беше тъмно — факлите-светилници горяха все така безпроблемно, както и в Кехлибарените зали.

Направо ми се зави свят в тази Пета ръка. Пътят, буквално като полудяла змия, се виеше от стая в стая, от зала в зала. В тесните коридори с ниски тавани въздухът беше застоял и направо ми се искаше да си разкъсам дрехите, за да мога да дишам по-леко.

На едно място едва не започнах да заеквам. Влязох в поредната зала и на стената видях огромна сянка. Оказа се, че това е моята сянка, увеличена десетки пъти от висящата на стената факла. Три пъти намирах скелети на предишни пътници. На последния дрехите му още не бяха напълно изгнили. Явно беше някой от първата експедиция на Сталкон, но как човекът без Ключ беше успял да се промъкне през Портите към пето ниво завинаги ще си остане загадка.

Може да се каже, че след един час скитане по тясното, задушно подземие бях готов да дам половината от кръвта си, само и само да се измъкна. Е, наистина се измъкнах, но чак след още цял един час. Просто в един прекрасен момент, следвайки указанията на картата, аз завих надясно, напуснах лабиринта и се озовах на две стъпки от пропаст. Близо до изхода гореше последната факла. Тя беше тази, която ме предпази да не прекрача в бездната. Озовах се на малка площадка, широка шест стъпки. Зад мен остана дупката, през която излязох от лабиринта на Петата ръка, а отпред и надолу — бездна. Нагоре, в тъмното, се простираше гладка стена. Площадката плавно преминаваше в пътечка, издълбана право в стената. Самата пътечка беше широка една стъпка. Крачка наляво — и рамото опира в студения базалт на стената, крачка надясно и… нищо. Празнота. Пропаст.

Изглеждаше, сякаш пътечката е изгризана в скалата със зъби. Груба и небрежна работа, извършена набързо. Заради постоянните неравности и изпъкналите камъни се наложи да се притискам към скалата и да пълзя със скоростта на охлюв. От време на време от лявата ми страна се появяваха тъмни дупки, водещи навътре в скалата. Стараех се възможно най-бързо да ги подминавам. Мракът знае какво може да изскочи оттам. Постепенно пътечката се стесни до четвърт стъпка. Вече едва успявах да поставя крак и угрозата да падна от скалата се увеличи многократно. Трябваше да впивам нокти в базалта, за да се задържа някак. Отпред и малко вдясно се появи хоризонтална верига, образувана от шест светлинки. Пътечката свърши точно пред светлинките и плавно премина в площадка, водеща към точно такава дупка, през която излязох от лабиринта на Петата ръка. Да влизам в нея нямаше смисъл, пътят ми беше в съвсем друга посока. Обърнах се към светлинките и към това, което на картите беше изобразено като тънка, едва различима върху пожълтялата хартия линия, наречена Косата на Нирена.

Беше си просто мост, но на ширина се конкурираше с последните ярдове на пътеката. А освен това беше и кръгъл! Отгоре му едва можеше да се постави крак. Наистина съвсем истински косъм! Накъде по-тънко! И това чудо беше дълго цели тридесет ярда, че и отгоре. Само опитай да преминеш, освен ако, разбира се, не си въжеиграч от Пазарния площад! Аз от високо не се страхувах, но това чудо на архитектурната мисъл не беше залък за моята уста. Всичко, на което ще съм способен, ще е да направя десетина мъ-ъ-ънички стъпчици до момента на неизбежното падане. Над моста, направо във въздуха, трептейки и мигайки като някакви огнени сърца, висяха шест големи магически фенера.

Е, съзерцанието на моста нямаше да го направи по-широк и нямаше да ме приближи до противоположната страна. Но Гарет не е глупак, в главата му освен Валдер има и мозък! Реших да не се правя на много отворен и да преодолея моста по най-удобния и безопасен начин — така че легнах върху Косата на Нирена, обхванах я с крака и започнах да се издърпвам с ръце. Пълзях със скоростта на гъсеница, която, за свое нещастие, се е натъпкала с листа на беладона. Но все пак пълзях! По-добре да се придвижвам бавно, но пък без страх от падане. Е… или почти без него. Стараех се да не гледам надолу и то съвсем не защото беше дълбоко и страшно. Причината беше, че просто не виждах дъното. Под мен беше чернота. Така че защо, питам ви, да гледам надолу, ако така или иначе няма да видя нищо?

След като преодолях около четвърт от пътя, реших, че честно съм си заслужил малко почивка и спрях, обгръщайки моста с ръце и крака така, сякаш е най-голямото съкровище в моя живот. Някъде отдолу се издигаха едва осезаеми потоци топъл въздух. Трябва да кажа, че този ветрец беше много неприятен, защото носеше със себе си просто парализираща воня на септична яма. Дишах само с уста, но и това не помагаше особено. От вонята очите ми се насълзиха. Трябваше отново да си припомня ролята на гъсеница, която сам си бях отредил, и да продължа да пълзя напред, проклинайки моста и всичко, което ми поднасяха Костните дворци вече цяла седмица.

Представям си какво очарователно зрелище би се открило за някой, застанал на един от „бреговете“ (особено за добър стрелец). Вкопчената ми в моста и едва мърдаща фигурка беше великолепна мишена. Но предполагам, че на сто левги наоколо нямаше нищо живо, така че никой не можеше да се наслади на Гарет, влязъл в отчаяна схватка с моста. Все пак победителят в този двубой скоро беше определен и това бях аз. На всички опити на моста да ме хвърли аз отговарях с упорити откази и продължавах да пълзя напред, докато накрая не се озовах на противоположния бряг. Краката ужасно ме боляха и трябваше да седна. Браво на мен! Наистина ли успях да преодолея поредната пречка по пътя към заветната цел? Впрочем, това беше риторичен въпрос.

Очите ме боляха, сякаш пакостливият гоблин ми е изсипал цяла количка с пясък. За пореден път широко се прозях и се плеснах по лицето, опитвайки се да прогоня съня. Не помогна особено. Всъщност не беше изненадващо! Повече от двайсет часа бях на крак, почти без почивка. Умората напомняше за себе си, настояваше настойчиво и безмилостно за почивка, без никакви уговорки и отстъпки. Е, добре, ще си почина, да опустее дано! Така че седнах до стената, където беше по-тъмно, и се отпуснах. Опасност като че ли нямаше, а и да се приближат до мен щеше да е трудно — от едната страна беше мостът, а от другата — тясна пътечка, абсолютно същата като онази от другата страна на моста. Реших да поседя, да си почина малко… съвсем малко… затворих очи, че от болка ми идваше да крещя, но нямаше да спя… за нищо на света нямаше да спя… нямаше…