Алексей Пехов
Виелица на сенките (20)

Глава 20
Играчът

Смехът ми събуди всички, а аз изобщо не можех да спра. Толкова сили хвърлихме, толкова много животи загубихме, и всичко се оказа напразно! Провалихме се.

Изглежда, от всички най-много за мен се притесни Кли-кли. Мисля, че и вие бихте се уплашили, ако някакъв идиот без видима причина внезапно започне да се смее посред нощ. „Лекарството“ ми го даде Змиорката. Просто ми удари няколко силни шамара и смехът ми секна мигновено.

— Добре съм — задъхано казах на гаракеца. — Престани с шамарите. Съжалявам, момчета, но това наистина беше много смешно.

— Какво стана, Танцуващ? Добре ли си? — разтревожено попита Кли-кли.

— Всичко е наред, малката — и сам не се усетих как се обърнах към гоблинката. За щастие, никой не обърна внимание на дрънканиците на Гарет, включително и Кли-кли. — Просто още един лош сън.

— Нещо не си спомням след лоши сънища да си се смял — изръмжа Халас. — По-скоро крещеше. Казвай веднага какво сънува този път.

Така че им разказах за битката. Естествено, не всичко, а само това, че загубихме.

— Ако кралят е загинал, тогава работата е лоша. Това няма да вдъхнови армията — замислено каза Мумр, който веднага повярва на съня ми.

Това не само няма да вдъхнови армията, но и ще анулира Поръчката ми. Клиентът е мъртъв, тоест сделката е разтрогната. Така че можех да не нося Рога на дъгата в Авендум, под чиито стени всеки момент щеше да започне клане. Също така можех завинаги да забравя за помилването и за онези петдесет хиляди златни, които ми бяха обещани от краля.

— Ако битката се е случила вчера, тогава все още имаме малко време. До Авендум не е толкова далече. Може и да успеем.

— Със сигурност ще успеем, Халас! Кълна се в дома си, че ще успеем! Змиорка, Мумр! Оседлайте конете! Халас, плати на ханджията!

Дивите се втурнаха да изпълняват заповедите.

— Хей, Гарет, можеш ли да ми дадеш Рога на дъгата за минутка?

— Защо ти е притрябвал, Кли-кли? — попитах аз, но извадих Рога от чантата си и й го подадох.

Тя взе Рога в ръце, повъртя го, подуши, измърмори над него някаква глупост, извади някакъв прах от джоба си и го посипа отгоре.

— Еграсса? Виждаш ли?

— Аз съм слаб в шаманството, Кли-кли. Не, не виждам нищо.

— Аз също не виждам нищо — въздъхна тя. — Дръж, Гарет. Сега разбрах съня ти.

— И?

— Нали каза, че си чул звук, все едно се е скъсала струна. Всъщност тогава Рогът е загубил Силата.

— Искаш да кажеш, че…

— Точно така. Сега това е просто рог. Залъгалка. Във всеки случай, поне докато Орденът не се заеме с него. Рогът е загубил Силата и равновесието е нарушено. Сега Неназовимия може да използва магията си на наша територия.

— Значи трябва да побързаме! Пригответе се, тръгваме! — сухо подхвърли елфът.

— Валдер! — повиках го аз. — Валдер! Вярно ли е това?

— Да — минута по-късно реши да ми отговори мъртвият маг. — Рогът на дъгата е загубил своята сила.

— Но това означава, че Падналите са излезли от Костните дворци!

— Не е толкова просто, приятелю. Да, Рогът е загубил силата си и Падналите могат да се качат до най-горните нива на Храд Спайн, но не и да излязат. Рогът е Ключ. Докато Ключът не се обърне и не унищожи връзките на равновесието, Падналите няма да залеят Сиала. А да обърне Ключа може само Господарят. Или друг Господар, или… Играчът.

— Знаеш ли името на Играча?

Мълчание.

— Гарет, за какво се замисли?

— За нищо, Кли-кли. Хайде, конете сигурно вече са готови.

* * *

Всички следващи дни запомних с бясното препускане и студът, който постоянно се опитваше да се промъкне под дрехите ми. По време на пътуването на три пъти сменяхме изтощените си коне. Наложи се да си купуваме нови. Заради разразилата се катастрофа цените на всички стоки, включително и на конете, бяха скочили до небето, но Еграсса не се колебаеше да плаща в злато.

Новините бяха една от друга по-лоши. За съжаление, моят сън се оказа истина — бяхме загубили битката на Полето на феите. Въпреки това не можеше да се каже, че армията е разбита — повечето войници, оцелели след атаката на Неназовимия, бяха успели безпрепятствено да отстъпят към Авендум. Кралят, да пребъде в светлината, беше загинал. Заедно с него беше загинал почти целият военен щаб и поне двама архимага. Сега страната имаше нов крал — по-младият син на Сталкон Девети Стаклон Пролетния жасмин. Орденът правеше всичко възможно и невъзможно да спре Неназовимия, но очевидно на нашите магове не им се получаваше.

Част от населението спешно беше напуснало столицата и околностите. Бягаха всички, които можеха и не възнамеряваха да защитават стените на столицата. Лично аз не можех да ги виня, за мен наистина е пълна лудост да воюваш със стомана срещу магия. Ако не беше Рогът на дъгата, предполагам, че и аз също щях да съм на половината път до Исилия или Низините. Какво ме възпираше от това разумно бягство — не знаех.

* * *

— Пак ще ни горят! Слушай, Еграсса! Всичко разбирам, но това! Това е все едно мравка да пресече поляна, по която препуска цялата кралска кавалерия! Дори няма да забележат, че са ни стъпкали!

— Млъкни, Халас! Ние мислим! — изключително грубо го сряза Змиорката.

До Авендум стигнахме в едно късно утро, точно преди началото на битката. Войската на Неназовимия се канеше да щурмува стените. Засега имаше дуел между магове и шамани. От време на време въздухът се раздираше от свистене на камъни, трясък на мълнии, рев на пламъци и крясъци на незнайни магически създания. Към това се прибавяше и далечната канонада на оръдията, поставени на градските стени. В тази игра на мускули Неназовимият засега не участваше. Или още не беше допълзял до Авендум, или беше решил да види на какво е способна армията му.

Ние съвсем разумно се бяхме скрили в малка горичка, разположена между Авендум и пътя на юг. Гледката оттук беше отлична. Но и на глупака беше ясно, че просто така няма как да се доберем до толкова близките и в същото време толкова далечни градски стени. Около нас гъмжеше от хора на Неназовимия и веднага щяха да ни забележат.

Нашата армия се беше строила по протежение на градските стени. Съвсем прилична като брой, но в сравнение със силите на Неназовимия — капка в морето. Предградията бяха изцяло унищожени. От тях беше останало само тъмно петно на снежното поле. Точно пред нашата горичка, за съжаление, стояха няколкостотин варвари и ние трябваше да чакаме да тръгнат в атака, за да можем да излезем оттук.

— Малко вероятно е да се вмъкнем в града през портите, Еграсса — разсъждаваше Змиорката. — А и нашите могат да ни надупчат по погрешка.

— Едва ли изобщо ще се доберем до тези порти — раздразнено подхвърли гномът. — Не понасям маговете! Ето! Отново! Да ги отнесе мракът дано!

Хиляди ледени висулки се забиха в пречещия ни отряд варвари. За няколко секунди хората се превърнаха в кървава каша. Веднага под градските стени цъфна огнено цвете. Шаманите на врага бяха решили да не останат по-назад. Противниците систематично унищожаваха пехотата на опонентите си. Ако продължаваха така, скоро тук нямаше да има никой друг освен магьосници. Изглежда, че командирите на двете армии стигнаха до същото заключение. Проехтяха рогове, забиха барабани и тъмните маси трепнаха и тръгнаха една срещу друга.

— Време е!

— Не бързай още, Мумр! — Халас продължаваше да лежи в снега и да гледа бойното поле. — Нека повоюват малко, за да не ни обръщат внимание!

— Гарет, ти си живял в този град — обърна се към мен Еграсса. — Има ли и друг начин да се влезе в Авендум, освен през градските порти?

— Има — след кратко замисляне отвърнах аз. — Но няма да ни свърши работа.

— Защо?

— Едва ли ще ни позволят да се изкатерим по стената с въже. Освен това нямаме толкова дълго въже.

— Това ли е единственият начин?

— Ами… Може да опитаме и през градската канализация, но там…

Наложи се да направя пауза, тъй като един огнен метеорит удари по близката горичка и изгори отряд кавалерия на противника.

— Но там долу всичко е преградено с решетки. А и отново ще трябва преди това да се приближим до стените. Макар че имам една идея… Градските стени продължават в Студено море. Мисля, че рибарите, които живеят близо до града, отдавна са избягали или са се скрили в града. Ако се огледаме, можем да намерим някоя лодка.

— Нищо няма да се получи! В Бастиона, който охранява входа на градското пристанище, има гноми с оръдия. Веднага ще направят на трески всяка лодка. И ще станем храна за рибите!

— Няма да ни направят, Халас! — успокои го Кли-кли. — Ще те сложим в лодката, така че от Бастиона да те видят и да не стрелят.

— Аз?! В лодката?! Няма начин! Няма да се кача!

— Ще се качиш и още как! Ако искаш Неназовимия да се върне обратно в Ледени игли, ще се качиш! И ще викаш на собствения си език с всички сили, за да те чуят гномите в Бастиона. Че иначе като нищо ще ни гръмнат — Еграсса изобщо не обръщаше внимание на мрънкането на гнома. — Вземи мотиката и счупи ето това.

И елфът му подаде някакъв кристал.

— Какво е това? — полюбопитства Кли-кли.

— Това нещо ми го даде Маркауз още в Заграбия. А на него му го е дал Арцивус. Казал когато наближим, да го счупим — и Орденът ще узнае.

— Действително, накъде по-близо? — изръмжа Халас и замахна с мотиката.

Гномът успя да счупи кристала на втория опит. Камъкът се пръсна като обикновено стъкло и… И нищо не се случи.

— А сега какво? — глупаво казах аз.

— Откъде да знам? — Еграсса вече беше на седлото. — Наредиха ми да го счупя, когато настъпи момента. Направихме го, сега на ход е Орденът. Далеч ли е от тук до Студено море, Гарет?

— Не е близо. Трябва да пресечем полето, после ей онази гора, а след това има още около петстотин ярда до брега.

— Ще се промъкнем! Дръжте се плътно един до друг и не изоставайте! Ако някой загуби коня си или просто падне, да вика с всички сили.

Тук елфът беше прав — наоколо бушуваше битка и този, който изостане, просто можеше да не го чуем.

Излетяхме от горичката и се насочихме към тъмнеещата гора. Пази ни, Сагот! Колко далече беше само! Пространството пред нас беше празно, но не за дълго. Забивах пети в хълбоците на коня и само се молех да не падна. Изкачихме малък хълм, спуснахме се надолу и се озовахме в празен (относително) военен лагер на Неназовимия. „Раците“ изглеждаха много изненадани от нашата поява. На пътя ни се изпречи само един, но Змиорката стъпка смелчагата с коня си и ние като вихър полетяхме точно в тила на вражески копиеносци. Те не ни забелязаха, бяха прекалено заети да избягват сипещите се от небето изумрудени искри. Падайки на земята, искрите се превръщаха в огромни змии, които започваха да плюят зелени сфери. Бързо завихме наляво, като едва не стигнахме до градските стени, и изведнъж в задницата на коня на Халас се заби стрела, изстреляна от някакъв нетърпелив стрелец. Без да забавя (чудя се как изобщо успя?!), Мумр сграбчи гнома от обезумялото от болка животно и го метна напречно пред себе си.

— Нашите ни обстрелват! Бързо към полето! — извика Змиорката към елфа.

Карето вдясно от нас се вряза в разредените редици на варвари и северни племена. Отново трябваше да спираме конете и да се втурваме в противоположната посока. В крайна сметка се добрахме до гората, но това не ни донесе облекчение. Веднага бяхме заобиколени от конници. Отначало се уплаших, че това са хора на Неназовимия, но после видях, че момчетата са облечени в сиво-синята униформа на кралски гвардейци.

— Кои сте вие?! — изрева един от ездачите.

Други воини благоразумно държаха ръцете си на копията.

— Свои! — изпухтя Халас и се смъкна от кобилата на Мумр.

Естествено, не ни повярваха. За щастие, не бързаха и да ни убиват, присъствието на елфа и гнома, незнайно как оказали се сред тези дезертьори, скитници или дори шпиони на Неназовимия, ги въздържаше от прибързани заключения. Еграсса без никаква суета отново представи доста измачкания от пътуването документ с кралски печат. Това вече предизвика някаква реакция.

— Какво правите тук?! — попита гвардеецът.

— Трябва да влезем в града, милорд. Можете ли да ни помогнете?

— Съмнявам се. Отварят се само портите на северната стена. Всички останали са затрупани. А и преминаването през цялото бойно поле до другата страна на града е прекалено сложно.

— Вижте! — ахна някой.

Имаше какво да се види. Над кипящата битка и сражаващите се хора две огромни пурпурни сфери бавно летяха към града. Тези сфери бяха значително по-големи от онези, които Лафреса беше метнала по ферибота, когато пресичахме Иселина. Първата сфера докосна стената и гръмна така, че едва се задържах на крака. Огън, дим, камъни и хора полетяха към небето, а в стената се появи отвор с големина около сто и петдесет ярда. Около втората сфера се появи облак синя светлина и с всички сили се блъсна в творението на Неназовимия. Пурпурната сфера полетя в обратна посока и експлодира при сблъсъка с група великани.

— Могат маговете, когато поискат! — засмя се гномът, потривайки доволно ръце.

— Тръбач! Време е! Свири атака! — извика командирът на гвардейците — Не знам кои сте, господа, но ви пожелавам късмет!

— Един въпрос, милорд! На брега има ли лодки?!

— Не знам, елфе!

И стоте конници излязоха от гората и под звуците на рога препуснаха в атака.

Гората, дори не гората, а просто голямата горичка, изведнъж стана тиха. Повече не срещнахме никакви „изненади“. Но още щом излязохме от нея и почти бяхме стигнали до морето (вече подушвах солената миризма), най-неочаквано се натресохме на два великана. Мракът само знае какво правеха толкова далеч от битката тези синьокожи побойници, но когато ни видяха, веднага вдигнаха тоягите си и с бодър тръс се насочиха към нас.

— Назад! — извика Змиорката. — Не можем да се справим с тях! В гората! В гората!

Кълна се в Сагот, но носещите се към нас момчета бяха високи поне осем ярда. Синята космата кожа определено не придаваше никакво очарование на тези чудеса на природата. А като хвърлиш поглед и на тоягите, които стискаха в лапи, цялото ти желание да се запознаеш и да се повеселиш с тези създания напълно изчезваше. Така че отрядът без колебание обърна конете и препусна обратно към гората. Вече под дърветата аз се обърнах и видях, че Кли-кли изобщо няма намерение да бяга. Кобилата на гоблинката панически препускаше нанякъде, а Кли-кли стоеше на колене и рисуваше нещо в снега, едва ли не под краката на великаните. О, да ме отнесе демон! Намерила време да рисува!

Изругах и отчаяно дръпнах юзди. Трябваше да спася тази зелена глупачка! Насочих коня си към гоблинката, игнорирайки предупредителните викове, които се разнесоха зад гърба ми. Осъзнах, че няма да успея. Великаните вече бяха до Кли-кли и единият замахваше с огромната си тояга. Закрещях й да се маха. Кли-кли приключи с рисунката и насочи пръсти към великаните. Във въздуха се появи нещо като димен чук. Той с огромна сила се стовари в гърдите на великаните. Синьокожите момчета отлетяха на поне сто ярда, сякаш изобщо не тежаха. Изглежда нещото, сътворено от гоблинката, беше нокаутирало чудовищата.

— Да не си изгуби ума?! — закрещях на Кли-кли, спирайки коня.

Тя ми се усмихна с една от най-глупавите си усмивки.

— Това, братле, не ти е като да ядеш боб! Това е Прахов чук, а не някакво си тинтири-минтири! — каза с треперещ глас и припадна.

Проклинайки всички богове, скочих от коня.

— Какво му стана? — Еграсса и компания пристигнаха.

— Добре е! Сигурно заради заклинанието.

Халас скочи от коня на Фенерджията и делово започна да разтрива лицето на гоблинката със сняг. Тя веднага се свести и помоли гнома да отложи масажа за по-късно.

— В състояние ли си да стоиш на седлото? — попита я Змиорката.

— Само ако споделиш коня си. Тези великани уплашиха моя и сега няма хващане.

Зад гората се разнесе грохот. Маговете пак се забавляваха.

— Морето е близо. Ако все още искаме да влезем в града, трябва да побързаме.

Морето наистина беше близо. Рибарското селище, подобно на Предградията, се оказа изгорено, за да не може врагът да го използва за строителни материали за направа на обсадни машини. Затова пък на брега лежеше съвсем прилична рибарска лодка. Когато видя морето и вълните, Халас веднага някак се сви и заяви, че лодката, която умните хора наричат корито, ще потъне веднага щом се озове в морето.

Брегът се оказа твърде стръмен и трябваше да оставим конете. И през ум не ни мина да търсим пътека до долу, защото така можехме и на десет великана да се натъкнем!

До лодката не стигнахме с някакви си нещастни десет ярда. Три фигури ни преградиха пътя. Единият беше орк, другите двама се оказаха хора. Всички имаха оръжия, всички имаха сиви плащове и опушени кристали на сребърни верижки. Сивите намериха най-неподходящото време да се появят.

„Братът“ и „сестрата“ шумно излязоха от ножниците си. Еграсса направи предупредителен жест с ръка към гаракеца и поклати глава. При цялото си желание срещу трима Сиви нямахме никакъв шанс. Ние ги гледахме, а те гледаха нас. Оловното зимно море затрепери наблизо.

— Дайте ни Рога — каза един от хората. — Той не ви принадлежи.

— Не принадлежи и на вас. Той не принадлежи на никого — отвърна Кли-кли. — Но сега ние имаме нужда от него.

— Ако Рогът остане с вас, равновесието може да бъде нарушено.

— За какво равновесие става дума?! — избухна винаги спокойният Змиорка. — Видяхте ли какво става пред града?!

— За последен път ви молим да ни дадете Рога.

— А ако откажем? Тогава какво, орк?! — Еграсса се усмихна заплашително и стисна кората.

— Също така ви съветвам да ни върнете кристала и оръжието на нашия брат — все така невъзмутимо продължи Сивия.

И тогава се случи. Чу се оглушително бум и от нищото в разредения въздух се появиха четирима, стиснали в ръце тояги на архимагове на Съвета. Единият от Сивите загина веднага. Другите двама ловко отскочиха настрани. Оркът се нахвърли към най-близкия маг, а останалият жив човек извади чифт саби. Преди да умре, оркът отнесе един от маговете със себе си.

Двама магьосника се заеха с оцелелия Сив. Той се втурна към по-близкия архимаг, размахвайки сабите. Магът едва успя да се предпази с тоягата си. Тоягата и сабята се срещнаха, за миг нещо проблесна и Сивият отлетя назад чак до самата вода. Еграсса стреля с лъка и улучи надигащия се от морския бряг човек в гърба. Сивият се обърна към новата заплаха и архимаговете веднага го покриха с пламтяща в изумрудено зелено магическа мрежа. Оказа се, че заклинанието не само оплете човека, но и го наряза на десетки парчета. Аз се извърнах.

— Имахме късмет, че това бяха войници, а не магьосници — промърмори Кли-кли. — Като знам магията на Сивите, на маговете от Ордена щеше да им се стъжни.

Един от архимаговете, достатъчно млад и външно някак приличащ на Валдер, хвърли тоягата си настрана и хукна към нас:

— Донесохте ли Рога?!

— Да, ваше магичество — поклони се Еграсса.

— Сега няма време за етикет, тъмен! — рязко отвърна магът. — Получихме вашето съобщение и целият Съвет вече е събран! Къде е артефактът?!

Бръкнах в чантата. Серия от взривове се разнесоха откъм града.

— Още час и няма да има какво да се спасява! По-бързо!

Архимагът грабна Рога от ръцете ми. Бум, и тримата магьосници изчезнаха, без дори да си направят труда да вземат тялото на мъртвия си другар. Нас, естествено, архимаговете не ни поканиха със себе си.

— И какво ще правим сега? — ядосано попита Халас.

— Сега? — Еграсса замислено погледна към морето. — Сега ще чакаме.

И ние останахме на студения и брулен от ветровете морски бряг. Да чакаме.

* * *

Войната с Неназовимия приключи също така неочаквано, както и започна. Оцелелият Съвет на Ордена не разочарова и напълни Рога на дъгата със сила догоре. Магьосникът веднага загуби способността си да прави магии, а без магия армията на Неназовимия се превърна просто в армия, докато на наша страна беше Орденът. Великаните, усетили, че техният господар е загубил силите си, панически побягнаха. Огрите, дошли във Валиостр, бяха загинали от заклинанията на маговете много по-рано. Така че основно срещу нас имаше хора — варвари, северни племена, остатъци от воини на Рачешкото херцогство и всякакви други незнайни отрепки. Те все още бяха много повече от нашите войници, но дори въпреки дупките в стената, обстрела на града с катапулти и продължаващите страховити атаки на шаманите на магьосника, които не бяха загубили силите си, Авендум устоя. Битката продължи още пет дни, ту затихвайки, ту разгаряйки се с нова сила. На втория ден младият крал оттегли цялата войска в града, решавайки да не дава решително сражение и да не излиза на полето. Гномите свалиха всички оръдия от бастиона и ги пренесоха на стените. Започна отбрана.

Имаше дни, когато една или друга част от стената по шест-седем пъти преминаваше от едни ръце в други. Нас ни отблъскваха, ние отново изтласквахме врага от стените, а той отново се качваше. И така продължаваше до безкрайност. В един момент едва отново не загубихме всичко, когато поддръжниците на Неназовимия от градските жители едва не откраднаха Рога на дъгата. Но Арцивус пазеше артефакта като зеницата на окото си и предателите ги посрещна стомана и магия. Онези от привържениците на Неназовимия, които от глупост решиха да се предадат, бяха разчекнати на четири или просто бяха обесени на градските стени за назидание на агресорите.

Въпреки загубите, ние устояхме. В една от най-прекрасните декемврийски утрини се раздаде рев на рогове и пристигналата на помощ Втора южна армия, а също така Първа западна и Трета ударна, подсилена с воини от Мирануех и доброволци от Исилия, удари в тил нищо не подозиращия ни противник. Сталкон събра всички сили и ги изведе пред стените, атакувайки агресорите фронтално. Врагът все още имаше числено превъзходство, но трепна и побягна. Неназовимият също нямаше намерение да изчака Орденът да поговори с него и така хукна, че само петите му се виждаха. Армията подгони отстъпващия противник на север и го гони чак до Самотния великан. Всички бяха съгласни за едно: Неназовимият скоро няма да се възстанови от такъв удар и ще се реши да нападне кралството след не по-малко от петстотин-шестстотин години. Да се надяваме, че ако магьосникът все пак реши да се върне и да пробва отново да ухапе Валиостр, Орденът няма да зяпа и навреме ще извади Рогът на дъгата от стария, покрит с паяжини сандък.

Докато армията беше заета с войната на север и довършването на онези, които изобщо не искаха да ги довършат, столицата бавно се връщаше към нормален живот. Работа имаше за всички, но всеки ходеше радостен и доволен, сякаш той собственоръчно беше пъхнал Рога на дъгата в задника на проклетия магьосник. Но победата си е победа, а някак трябва да се живее. Армия да се издържа, също. Така че данъците плъзнаха нагоре. Изненадващо, но сега, давайки трудно спечелените си пари на кралските бирници, народът почти не мърмореше. Всички разбираха, че по-добре да издържаш силна и сита армия, отколкото да ти скочи Неназовимия. Спомням си как веднъж Фор каза една прекрасна мисъл: „Понякога едно кралство се нуждае от война, за да се събуди и да изтръска праха от себе си“. Вероятно старият ми учител, който сега живееше в далечния Гарак, беше прав. Войната е нещо страшно, но след нея на много неща гледаш по различен начин. Например, на спекулантите. Тези хора, въпреки че складовете на града изобщо не бяха празни, а корабите и караваните от Исилия и Мирануех редовно доставяха продукти, решили да надуят цените и да спечелят от своите съграждани. За разправа със спекулантите нямаше нужда нито от кралски указ, нито от Кралски пясъчници, нито от Бездушни егери. Славните, добри и мили жители на Авендум сами хванали най-отявлените търгаши, забили им пирони по всички части на тялото, а след това ги увесили на градската стена редом до поддръжниците на Неназовимия. Както разсъждавали жителите — между слугите на Неназовимия и спекулантите, които изкуствено създават недостиг на продукти, няма никаква разлика. По принцип бяха прави. Във всеки случай, в това кралят не се намеси, въпреки че някои хора говорят, че именно Сталкон (или неговите хора, не е толкова важно) изпратил пирони на любителите-палачи. Разправата бе в полза на всички, освен за убитите спекуланти. Повече никой не посмя да повишава цените и да краде храна.

Постепенно хората се завръщаха в града, слушаха по площадите глашатаите, които съобщаваха за победите на армията на север и за тези на обединените сили на Валиостр, Пограничното кралство и тъмните елфи на юг над орките, а след това възстановяваха разрушените от войната къщи и подреждаха живота си. Постепенно всичко се нормализираше.

Що се отнася до нашата малка компания, тук всичко тръгна наопаки. Веднага след като маговете приключиха с делата си (разбирайте с Неназовимия), те ме взеха на мушка. Прикрепиха към мен стария ми приятел Родерик и той ме следваше като сянка. А вече сериозно — цялата ни компания за цял месец бяхме затворени в кралския дворец. Не знам какво правеха с другите, но лично мен по три пъти на ден ме разпитваше някой от архимаговете. Въпросите бяха основно за Храд Спайн. Архмаговете задаваха въпроси, аз отговарях, а Родерик записваше. И така до безкрайност. Два пъти имах щастието да видя Арцивус.

За времето на моето отсъствие старецът още повече се беше влошил. Станал бе по-мършав, а и кашляше по-силно. Изглежда студът го убиваше. Непрекъснато се увиваше в топло одеяло и трепереше. Родерик ежечасно му носеше лекарство. Беше ми много жал за магистъра на Ордена — и сляп щеше да види колко усилия му костваха всички тези разговори. Архимагът също ми задаваше въпроси, но много по-щекотливи, и ми се налагаше да играя и да лъжа. Не исках да разказвам на Ордена за Господаря, света на Хаоса и тем подобни непонятни неща.

Бях казал на Ордена всичко, което можех, но маговете продължаваха да питат и да питат. И трябваше да разказвам за втори път, после за трети и дори за четвърти. Измъкваха от мен и най-малките подробности, но въпреки това продължаваха да питат и краят му не се виждаше.

Практически не виждах приятелите си. Само Кли-кли, поела опека над младия крал (тя се изрази така), понякога изтичваше при мен и споделяше новините. Халас, Змиорката и Фенерджията били при Дивите, оцелели от Самотния великан и Полето на феите. Медения и Непобедимия, слава на Сагот, били оцелели в битката при Авендум и сега също били с приятелите си. Кралят засега не пускал Дивите и ги държал до себе си. Колкото до Еграсса, той съвсем неочаквано станал глава на дома на Черната роза, тъй като треш Епилорсса бил убит в битката при Полето на феите и листната корона преминала към братовчеда на Миралисса. Сега Еграсса бил заедно с елфите, дошли да се бият за Валиостр, но според Кли-кли след няколко седмици тъмните щели да поемат към Заграбия.

Накрая, след като разказах за мрака знае кой път историята си на маговете, те вдигнаха ръце от мен и обявиха, че съм свободен и мога да вървя, накъдето ми видят очите.

* * *

— Пи-и-рожки! Пи-и-рожки!

— Накъде си тръгнал, да те отнесе мракът?! Не виждаш ли, че идвам?!

— Каква пък сте вие? Дърта видра!

— Казала видрата!

— Доблестната армия на Валиостр!

— Чухте ли?! Вчера в Пристанищния град ограбили карета, пълна със злато!

— Лъжеш ли? Какво ще прави карета със злато в Пристанищния град?

— Казват, че корабите от Исилия ще идват три пъти по-често.

— Слава на краля, ако не беше той…

— Да живее кралят!

— Вярно ли е, че тъмните избили всички орки и сега воюват с джуджетата?!

— Голям глупак си, братле, щом разправяш такива глупости!

— Пи-и-рожки!

Нищо в нашия свят не се променя. Бяха минали едва месец и половина от началото на войната, а народът вече се занимаваше с ежедневните си дейности. С клюките, например.

Средата на януари беше доста студена и снежна, но това изобщо не притесняваше гражданите и улиците бяха пълни с празнуващи хора. Отбелязваха поредната победа: армията беше изтласкала и последните врагове зад Самотния великан.

По-късно тази вечер имах планирана среща с цялата компания в една от кръчмите във Вътрешния град. Най-накрая щяхме да се видим. Но това беше чак вечерта, а сега нямах абсолютно нищо за правене. И за да убия някак времето, реших да отида на едно място и да проверя това, което напоследък много занимаваше мислите ми. Докато крачех към улица Спящото куче, си мислех какво ми предстои да направя през следващите седмици. Нищо полезно не ми идваше на ум. Пътуването до далечните земи доста ме беше откъснало от градските събития и дела и сега трябваше да наваксам изпуснатото. А и нова бърлога ще трябва да си потърся.

Удовлетворих любопитството си. „Нож и брадва“, въпреки всичко, си стоеше на старото място. Въпреки погрома, който понесе миналото лято по време на паметната битка за Коня на сенките, кръчмата беше като нова. Дупките, които демоните бяха пробили в стените, се оказаха майсторски зазидани, всъщност цялата кръчма изглеждаше така, сякаш Вухджааз и Шдуъйрук никога не са се приближавали на по-малко от сто ярда от нея. Дори табелата си беше старата. Бутнах вратата на заведението и влязох.

Главорезите, стоящи на входа, ми бяха непознати, но те явно много добре знаеха кой съм аз и ме пуснаха без никакви въпроси, малко остана да ми козируват. Залата се оказа ремонтирана и сега беше, както винаги, шумна и претъпкана. Братството на крадците и най-различни други мошеници бяха заели всички маси. Прислужничките сновяха между масите и разнасяха храна и бира. Разбира се, бях забелязан и, разбира се, не дадоха вид, че са ме познали, въпреки че по лицата на мнозина познати и непознати видях изненада и дори известен страх. Това пък за какво? Кимнах на двама-трима познати и се насочих право към бара.

Старият Гозмо, както винаги, стоеше на бойния си пост. Когато ме видя, едва не получи удар. Удължената му физиономия стана мрачна до невъзможност. Бившият крадец ту пребледняваше, ту се изчервяваше. Накрая намери в себе си сили да промълви:

— Гарет?!

— Радвам се, че не си ме забравил, Гозмо.

— Какво?! Откъде се взе?

— Не разбрах — изглежда, тук не бяха много щастливи да ме видят.

— Ами — смути се Гозмо. — Казаха, че си напуснал Авендум завинаги. Както и Фор.

— Кой го казва?

— Всички го казват. Радвам се, че не е така.

Да бе, повярвах ти.

— Виждам, че бизнесът ти е добре, както и преди.

— Не благодарение на теб — изсумтя кръчмарят. Изглежда вече се беше съвзел от изненадата. — Мисля, че видя какво направиха тук момчетата на Маркун заедно с доралисците и онези две чудовища? Знаеш ли колко пари трябваше да похарча, за да възстановя всичко както си е било?! Не се ли притесняваш, че ще ти представя сметката?!

— Не се притеснявам — сладко му се усмихнах аз.

От тази усмивка Гозмо си прехапа езика.

— Съгласи се, че разрушена кръчма е къде по-добре от загубена репутация, Маркун на врата и прощаване с живота?

— Гангрена си ти, Гарет, гангрена.

— Старая се. Масата ми свободна ли е?

— Аха.

— Бира. Тъмна.

И аз с усмивка на уста се отправих към масата. Гозмо, честно казано, онази нощ си получи заслуженото. Въпреки това се радвах, че старият мошеник и неговото заведение са живи и здрави.

Донесоха ми поръчаната бира, така че през следващите няколко минути не правех нищо и просто се наслаждавах. Изведнъж някой седна на свободния стол. Откъснах поглед от халбата и погледнах неканения гост. Малък, чернокос, с дебели слети вежди и каменно лице. Уау! Какви хора бяха решили да ме почетат с присъствието си! Самият Ургез, главата на гилдията на наемните убийци!

— Бира? — предложих му аз.

— Благодаря, следващия път — усмихна се той.

Интересно, какво ли му е притрябвало от мен?

— Тръгна слух, че си се върнал в града и реших да проверя.

— Слуховете се разпространяват много бързо — съгласих се аз. Не минаха и десет минути от появата ми в „Нож и брадва“ и вече цялата утайка на града знае за това.

— Всъщност точно за слуховете дойдох да поговорим. Нали не възразяваш, майстор-крадецо?

— Изобщо, майстор-убиецо — с хора като Ургез винаги трябва да си учтив.

— Носи се слух, че един наемен убиец много искал да получи главата ти. Също така се говори, че обителта на Сагот била нападната. Няколко луди глави искали да се доберат до стария Фор. Искам да кажа, че тези хора нямат никаква връзка с гилдията. Моите момчета нямат намерение да развалят дружбата с крадците, а още повече със служителите на Сагот.

— Знам, че това не са твои хора.

— Е, това е хубаво. От себе си искам да кажа, че гилдията има няколко въпроса към този отцепник. Той, както чух, се криел зад моето име, а това не го обичам. Така че го търсим.

— Няма нужда, Ургез. Той повече няма да ви създава неприятности.

— Още по-добре — главата на гилдията изобщо не се изненада. — Всичко хубаво, Гарет.

— Всичко хубаво, Ургез.

Работата беше свършена и главата на гилдията на убийците си тръгна. Ами да, неприятностите са уредени. Честно казано, радвах се, че момчетата на Ургез нямат нищо общо с онези няколко покушения, които едва не ме изпратиха в светлината миналото лято. Да воюваш с Ургез беше опасно за здравето.

— Ще ми позволиш ли да седна?

Изглежда днес имам непланирана приемна вечер. Този път до масата беше застинал Шелоз. Зад него се виждаха шестима масивни бодигарда.

— Сядай.

Шелоз седна, охранителите му останаха прави.

— Тръгна слух, че си се върнал в града и реших да проверя.

Те да не се бяха наговорили? Шелоз, ако някой не знае, беше същият човек, който воюваше с Маркун за правото да управлява гилдията на крадците.

— Върнах се.

— Винаги съм те уважавал, Гарет…

— Взаимно е.

Шелоз наистина беше нелош човек и крадец. Мисля, че под неговото управление гилдията ще е много по-добре, отколкото при Маркун.

— Знам, че преди си имал проблеми с гилдията, както, впрочем, и всички ние. Онази дебела свиня Маркун само крадеше пари за себе си. Сега всичко се промени. Затова искам да ти кажа, че ако имаш желание да се върнеш в лоното на родната гилдия, всички много ще се радваме. Естествено, ще те приемем без никакви встъпителни такси и проценти от Поръчки.

— Почетен член? — усмихнах се аз.

— А защо не? Уважаемите майстори не са длъжни да плащат пари за своята работа. Достатъчно е това, че са в гилдията и й правят име.

— Защо такава щедрост, Шелоз?

— Ами… — той се поколеба. — Честно казано, Гарет, аз лично съм ти задължен за това, че ни отърва от Маркун. Да, и много момчета също, повярвай ми. Без тази тлъста пиявица всичко върви гладко. Приеми, че това е моята малка благодарност. Не обичам да бъда длъжник. Така че помисли за завръщането.

— Добре, Шелоз. Ще помисля.

— Чудесно. Ще се видим, майсторе.

— Ще се видим, майсторе.

Шелоз излезе заедно с хората си, а аз сериозно се замислих заслужава ли си да се върна в гилдията или да продължи да работя като волна птичка. И единият, и другият вариант си имаха своите плюсове и минуси, така че имаше за какво да се мисли. Времето мина неусетно и стана време да тръгвам. Кимнах за прощаване на Гозмо, помолих да запише бирата на сметката ми и излязох на улицата.

* * *

Вече беше тъмно и хората по улиците бяха намалели. Заваля сняг и при пълното безветрие снежинките падаха плавно и абсолютно безшумно по улицата. О, мрак! Изглежда се бях задържал в заведението на Гозмо малко повече, отколкото планирах. Трябваше да побързам.

Тръгнах напряко да съкратя пътя. Така беше много по-бързо, въпреки че за неопитен човек разходките през задните дворове на Пристанищния град в доста голям процент от случаите завършваха със загубата на портфейла, че дори и живота. Затова, докато се промъквах из полутъмните и пусти улички, аз запазих бдителността си и държах арбалета под ръка. Винаги ще се намери идиот, алчен за чуждите пари.

Сагот бе милостив, по пътя не срещнах нито един човек. Вярно, веднъж имах късмета да се натъкна на десетина стражника. Момчетата ме изпратиха с крайно подозрителни погледи, но този път не задаваха въпроси. Свърнах по улица Вонящи дървеници, от нея излязох на улица Ябълка, после по Малка кисела, завих в тъмна арка и…

И тук някой бързо и много здраво ме сграби отзад за рамото. Дръпнах се и посегнах за оръжието и неизвестният с едната си ръка веднага ме блокира, а с другата така ме стисна за врата, че едва можех да дишам, камо ли да се дърпам. Човекът зад мен беше зверски силен. Дали да не закрещя?

— Това едва ли ще ти помогне, Гарет — произнесе насмешлив глас и аз трепнах и прекратих всякаква съпротива.

Посланикът! Да го отнесе мракът!

— М-м-м? Виждам, че ме позна, крадецо. Е, толкова по-добре. Сега ще те пусна, но не се опитвай да правиш глупости. В края на краищата си интелигентен човек, нали?

Не казах нищо.

— Така вече е добре — подсмихна се най-главният слуга на Господаря. — Както виждам, успял си да вземеш Рога.

— Представи си — казах аз, отчаяно мислейки какво може да иска от мен. — Нали ти и твоят Господар не предполагахте, че ще успея да се добера до Рога на дъгата?

Тих смях.

— Не се ласкай, Гарет. Да не мислиш, че Господарят не знаеше как ще се развие Играта? Рогът беше в теб само защото Господарят го пожела.

Той разтвори ръце и аз, като направих крачка от него, се обърнах. Той пак стоеше в полумрака и аз виждах само тъмната сянка и златистите очи.

— Защо си дошъл?

— Струва ли ми се, или не се радваш да ме видиш?

Аз замълчах.

— Добре, Гарет — въздъхна Посланикът и очите му светнаха. — Време е да си платиш дълговете.

— Дългове?!

— Нима забрави за договора?

— Помня нашия договор, Джок — и сам не забелязах как използвах истинското име на Посланика.

— Много добре, Гарет — той изглежда не обърна никакво внимание на гафа ми. — Господарят те моли да изпълниш Поръчка.

Въздъхнах. Наистина не исках да правя каквото и да е за някакъв Господар, но сделката си е сделка. А и от Посланика, способен да се появи навсякъде и по всяко време, не можеш просто така да се отървеш. С моя късмет в уличката нямаше никой освен нас.

— Какви са условията на Поръчката?

— О! Много е просто, крадецо. Днес до полунощ трябва да откраднеш Рога на дъгата от кулата на Ордена.

Някога удряли ли са ви с чук по главата?

— КАКВО-О-О?! Твоят Господар подиграва ли се?! Няма да направя това!

— Защо?

— Защо?! Защото е невъзможно! Не само че иска да се промъкна в КУЛАТА НА ОРДЕНА, но и да открадна Рога на дъгата! Та там на всеки ярд има по един магьосник!

— Ето какво ще ти кажа, Гарет. Ти ще вземеш този рог. Ще го вземеш днес до полунощ. И не само защото се съгласи на сделката. Ти сам ще поискаш да вземеш артефакта в най-кратки срокове, веднага щом ти кажа какво се случи.

— И какво се случи? — за мен ако ще луната да падне, не бих откраднал Рога на дъгата по собствено желание.

— Играчът предаде Господаря.

— Не долавям връзката.

— Играчът предаде моя Господар и сега служи на друг Господар. Днес е велика нощ, Гарет. Дори не можеш да си представиш колко е велика. Днес се решава изходът от Играта. Ако Играчът последва заповедите на противника на моя Господар, тогава равновесието ще рухне и нашите общи познати ще излязат от Костните дворци. А ако това се случи, Сиала ще се върне в началото на Тъмната епоха. На моя Господар никак не му се иска да създава всичко наново. Рогът на дъгата е нещото, което може да разклати везните на равновесието.

— Добре, добре. Давай поред. Какво общо имат Рога и този Играч?

— Ако Играчът използва Рога, тогава Играта ще бъде загубена.

— Тогава направете така, че този ваш Играч да не се добере до Рога.

— Рогът вече е в него.

— О! — възкликнах многозначително аз, съобразявайки бързо. — Тогава убийте Играча.

— Той затова е Играча, за да нямат право Господарите да го убиват.

— Счу ли ми се или ти каза, че Господарят знае как ще се развие Играта? Нима не е могъл да предвиди, че Рогът ще попадне в неподходящи ръце?… Стоп! Кой е Играчът?

— Правилно разсъждаваш, Гарет. Правилно. Господарят е изчислил всичко, но няма такива, които не грешат, особено ако трябва да разчитат на хора. Хората са слаби и Играчът не е изключение. Господарят знаеше, че Рогът ще попадне в Играча, но не предполагаше, че старата лисица ще се скрие в чужда дупка.

— Старата лисица?! Ама разбира се! — осени ме чак сега. — Арцивус!

— Браво! — той се ухили.

— Не. Не може да бъде!

— Защо? Ти разгада всичко правилно, макар да се притеснявах, че ще се досетиш много по-рано, отколкото би трябвало. Господарят знаеше, че задължително ще предадеш Рога на дъгата на Ордена, а значи и на Арцивус.

— Но защо Арцивус? — можех да повярвам на всичко друго, но славният старец Арцивус да се окаже Влиятелния…

— Какво толкова те изненадва? Играч може да стане само маг. За службата Господарят му обеща знание и власт.

— А какво му е обещал другият?

— Младост и безсмъртие.

— Тогава всичко е ясно.

А после Посланикът започна да разказва. Именно Арцивус избрал моята кандидатура за похода за Рога. Той мислел, че няма да се справя и Рогът ще остане в Храд Спайн. После, когато звездите казали друго, той решил да ме убие. Но тук се намесил Господарят и забранил на мага да ме докосва лично. Затова Арцивус намерил Бледния. Именно пръстена на архимага показали двамата майстори-крадци в кралската библиотека и именно затова убили стария Болт. Хората на Арцивус откраднали Коня на сенките. Магическата вещ, способна да командва демоните, била нужна на архимага за други цели (по това време Господарят от другия свят вече бил успял да съблазни стария маг) и той не искал да го сподели с Ордена. Но станало така, че на сцената отново се появил вездесъщият Гарет и Арцивус трябвало да спаси Коня на сенките, за да не предизвика подозрението на Танцуващия на Сиала. Когато след вземането на Коня на сенките аз пътувах в каретата на магистъра на Ордена, животът ми висял на косъм. Старият Арцивус изобщо нямал намерение да ме води при краля, той слушал моя разказ, за да разбере дали съм се досетил, че магистърът на Ордена е замесен в историята с картите на Храд Спайн и Коня на сенките, и ме е карал в „нежните ръце“ на банда убийци. Спасили ме думите, че в себе си не нося документите за Храд Спайн. Арцивус ме пуснал и изпратил убийците при Фор, логично предполагайки, че документите може да са при него.

— Мога да продължа, крадецо, но времето е ценно. Трябва да откраднеш Рога от Играча.

— И все пак има твърде много несъответствия в твоя разказ, Посланик — казах аз. — Рогът е бил в ръцете на Арцивус повече от месец. Защо точно тази нощ? Той можеше да се измъкне веднага след като Рогът беше зареден със сила. По време на щурма на града, когато всички са заети, без никакъв проблем.

— Да, той би могъл да се възползва от Рога още в самото начало, но не би постигнал резултата, който очаква новият му Господар. Само тази нощ е възможно да се съединят Конят на сенките и Рогът на дъгата.

— Обзалагам се на каквото пожелаеш, че твоят Господар е знаел за предателството на Играча отдавна. И със сигурност се досеща какво ще се случи тази вечер. Така ли е?

— Да предположим.

— Тогава, в името на Сагот, защо не можеше да се открадне Рога по-рано?! Защо днес?! Защо не ми каза за това преди седмица?! Или преди месец?!

Стори ми се, че той се ухили.

— Тогава не би имало риск. Тръпка от Играта. Интерес. Ти си козът на Господаря. Той иска да види как ще се справиш в най-последния момент.

Само си помислете! Светът стои на ръба на пропаст, а Господарят все още си играе игрички!

— Тогава защо Арцивус ме пусна? Защо ми развърза ръцете?

— Не се ласкай, Гарет. Да, той знае, че ти си Танцуващ със сенки, но не знае за твоята сделка с Господаря и мисли, че не знаеш абсолютно нищо. Така че ще вземеш ли Рога?

— Нямам избор, нали? — усмихнах се горчиво.

— Страхувам се, че да. Или ще вземеш Рога на дъгата от ръцете на Играча, или… Просто нямаш представа какво може да направи Рогът, ако го свържат с Коня на сенките в такава нощ! Везните ще рухнат, Домовете на силата ще паднат, а от вашия… от нашия свят ще остане много малко. Играта ще бъде загубена. Съвсем. Ти не искаш това, нали?

— Не ме интересува вашата Игра. Но ще се постарая да взема Рога. Какво е капарото?

— Твоят живот. Как ти харесва? Добро ли е?

— Напълно. А заплащането?

— Вземи Рога и никога повече няма да ме видиш.

Лично на мен такова заплащане ме устройваше повече от всяко друго.

— Моля Гарет-сянката да приеме моята Поръчка.

— Приемам Поръчката.

— Чуто е, крадецо. И последният ми съвет е — да се справиш до полунощ. В полунощ Играчът ще започне ритуала и тогава едва ли ще успееш да откраднеш артефакта под носа му.

— Аз се съмнявам дали изобщо ще успея да проникна в кулата на Ордена. Не очаквам, че като ме забележат, магьосниците няма да задават въпроси.

— В кулата няма никакви магове. Арцивус ги отпрати всичките.

— Не ми стана по-добре. Първо трябва да попадна в кулата.

— За това не мога да ти помогна. В кулата на Ордена нямам достъп.

— Защо? Какъв е смисълът? Защо магистърът не разбира, че след това, което ще направи, ще дойде краят на всичко?

— Защо не разбира ли? Всъщност много добре разбира. Но има още много светове, ще има къде да отиде.

— Когато Играта свърши, какво ще стане?

— Какво ще стане? О! Победителят ще получи награда, а Играта ще започне наново.

— Награда? Каква награда?

— Ти нали беше в света на Хаоса и сенките?

— Да.

— Този, който спечели Играта, за награда ще получи една от сенките на Първичния свят. Представи си — с нейна помощ може да се създаде абсолютно нов, идеален свят. Свят, в който ще бъдат взети под внимание грешките, допуснати в други светове. Победата е реален шанс да създадеш съвършенство и да го покажеш в следващата Игра.

Казвайки тези думи, Посланикът най-накрая излезе под лунната светлина. Аз трепнах. Като цяло не се беше променил много от времето на моя сън-реалност. С изключение на това, че сега беше черен като смола, имаше крила на гърба и златисти очи, външно той все още си оставаше Джок Имарго. Във всеки случай, лицето му не беше претърпяло никакви явни изменения.

Мракът да ги отнесе всички Господари и техните глупави Игри! За тях световете не са нищо повече от козови карти! Те играят, а аз опирам пешкира!

— Какво трябва да направя, когато взема Рога? — въздъхнах аз.

— Просто го вземи. Така ще предотвратиш ритуала, Играта ще приключи, Играчът ще стане уязвим, Господарят ще го убие, Рогът ще остане в Ордена и всичко ще свърши.

Каза, размаха крила и изчезна, сякаш никога не го е имало.

* * *

Мина повече от час, откакто се разделих с Посланика. И все още нямах абсолютно никаква представа как да проникна в кулата на Ордена. Дори плановете й нямах. На външен вид не изглеждаше много голяма, но като помня изоставената кула в Закритата територия, и от тази можеше да се очаква всичко. Например, шеги с измеренията и пространствата. Вътре кулата можеше да се окаже много по-голяма, отколкото отвън. Не бих искал да се загубя в нея.

Тук боговете, за мой късмет, ме принудиха да си спомня, че Кли-кли веднъж ми се хвалеше, че е била в новата кула на Ордена и със затворени очи ще намери всяко помещение в нея. Лъжеше! Кълна се в зениците на Посланика — лъжеше! Но сега нямах избор.

Успях да хвана гоблинката тъкмо когато влизаше в кръчмата, където беше срещата ни. Дръпнах я настрани и започнах да й задавам въпроси. Разбира се, тя веднага усети, че нещо не е наред, и се вкопчи в мен така, че аз волю-неволю й разказах всичко. Когато чу за Арцивус, тя само кимна, а след като разбра какво иска Господарят, веднага заяви, че ще ме придружи.

Уговарях я. Убеждавах я. Заплашвах я. Ударих го на съвест, молех я да се вслуша в разума — нищо не помогна. Кли-кли застана в поза на оскърбена невинност и декларира, че или ще дойде с мен, или аз ще трябва сам да се оправям с тази ситуация. Окончателно ме довърши с думите, че знае как да влезе в кулата, без да привлича внимание. Съгласих се. Честно казано, ако на нея самата не й е скъп живота, защо аз да трябва да се притеснявам за нея?! Решихме да не викаме другите, оставяйки ги в кръчмата в неведение. В този случай нямаше нужда да рискуваме живота на нашите приятели, тук мечове едва ли щяха да помогнат.

Площадът, на който се издигаше бледосинята грамада на Ордена, се оказа абсолютно пуст и покрит със сняг. Потръпнах. Толкова неподходящо си спомних съня, в който разговарях със Сивия. Пророчески сън. Равновесието наистина можеше да рухне. В светлината на луната и магическите фенери кулата изглеждаше изсечена от ледени блокове. Зловеща картина. Само на най-високите етажи горяха светлини.

— Е, и как да влезем в кулата, без да привличаме внимание? — обърнах се аз към гоблинката.

— Сега ще ти покажа.

Тя пристъпи към изкусно покритата с резба врата и спря.

— Ето.

— И как да го разбирам това? — изсумтях ядосано.

— Ти ми каза да ти покажа пътя до кулата и ето че ти го показах — без да мигне, отвърна Кли-кли.

— Кли-кли — изръмжах аз, опитвайки се да не избухна. — Кли-кли, да не ми се подиграваш?

— Изобщо не се подигравам! Единственият път към кулата на Ордена е през вратата, или мислиш, че маговете не са се погрижили да блокират всички други изходи?

Можеше и сам да се досетя! Почувствах се като глупак!

— Всъщност ти била ли си в кулата?

— Била съм. Заедно с краля. Само че по някаква причина ме пуснаха само до първия етаж.

— Тогава защо си ми?

— За да ти спася главата. А и от магия малко разбирам.

— Кли-кли! Не се прави на по-глупава, отколкото си! Много добре знаеш, че не можеш да се справиш с магистъра на Ордена.

— Слушай, Гарет, заеми се с твоята работа. Ние с теб сега стърчим като двама глупаци пред вратата на кулата на Ордена. Заеми се е ключалките, преди някой да ни е видял, защото не е чак толкова късно.

— Страхувам се, че вратата на маговете едва ли ще е с ключалки. По-вероятно е да има нещо друго.

— Ами провери! Аз ли съм крадеца или ти?!

Всъщност да стърчим пред вратата наистина беше глупаво. Ще си поговоря с гоблинката по-късно (ако изобщо го има това по-късно).

Протегнах ръка към дръжката на вратата. Леко дръпнах към себе си. Вратата дори не помръдна. Дръпнах по-силно. Същият ефект. М-да.

— Отвори се — прошепна Валдер и вратата на кулата внезапно поддаде.

— Уау! — хлъцна от възхищение Кли-кли. — Как го направи?!

— Късмет — изсумтях аз, докато за пореден път благодарях мислено на съдбата, че ме е срещнала с мъртвия архимаг. — Чакай ме на края на площада. Ако не изляза до час, отиди при краля.

— Да бе… — каза гоблинката и като се шмугна през вратата, се озова в кулата. — Направо хукнах да бягам, Гарет-барет. Наистина ли мислиш, че ще оставя всички велики подвизи за теб?

— Кли-кли…

— Знам, че съм Кли-кли. Зарежи този тон. Няма да се отървеш от мен.

— А ако те вържа?

— Пр-редупр-реждавам те! Ще хапя!

Изплюх се. Мракът да я отнесе! Щом иска неприятности, нека върви!

— Добре! Но гледай да не ми се пречкаш в краката!

— Кога съм ти се пречкала в краката? — невинно попита Кли-кли и веднага си прехапа езика.

Намирахме се в ярко осветена зала на първия етаж на кулата. Залата водеше към три коридора и стълбище.

— Не вдигай шум — предупредих за всеки случай спътницата си.

— Кулата е много по-голяма, отколкото изглежда — сега беше ред на Кли-кли да ме предупреждава.

— Знам — отвърнах аз и повиках Валдер: — Валдер!

— Да?

— Знаеш ли накъде трябва да вървим?

— За пръв път съм в тази кула, но всички ги строят по едни и същи чертежи. Мисля, че трябва да се качите по стълбите.

— А после?

— Ако магистърът се кани да прави ритуал, то това ще се случи в залата на Съвета. Магическото огледало ще усили заклинанието му.

— Разбрах.

— Знаеш ли, тази история с Рога и кулата ми напомня нещо. Както виждам, Земел не е единственият, решил да поиграе в Играта на великите. Бъди внимателен — каза и млъкна.

— Колко дълго ще стоиш втренчен в една точка? — осведоми се Кли-кли. Разбира се, тя не чуваше разговора ми с архимага.

— Качваме се по стълбите.

Стълбището от тъмновиолетов мрамор се виеше нагоре в кулата. Отначало вървяхме предпазливо, страхувайки се, че освен Арцивус в кулата ще има и някой друг, но след три етажа тръгнахме по-уверено.

— Колко остава до полунощ?

— Повече от час — изпухтя тя. — Ще успеем. Най-важното е да не се сблъскаме с Арцивус.

Пети етаж. Шести. На седмия хвърлих бърз поглед в ярко осветения коридор и видях в дъното седнал мъж, облегнал гръб на стената. За миг изстинах, мислейки, че това е Арцивус. Но не, Сагот ме пазеше. А и човекът седеше някак странно.

— Кли-кли — прошепнах към гоблинката, която вече се качваше нагоре.

— Да?

Мълчаливо посочих с поглед неизвестния.

— Трябва да проверим!

— Нямаш ли си друга работа?

— Трябва да проверим, Танцуващ. Не бива да оставяме в тила си незнайно кой.

— Добре, но по-внимателно — аз извадих арбалета.

Тръгнахме по коридора. Човекът не помръдна. После познах кой е и се втурнах напред.

Някой много лош беше разбил главата на Родерик. Целият под и стената, на която се беше облегнал, бяха покрити с кръв.

— О, мрак! — изругах аз. — Кой го е направил?

— Ясно кой. Не се туткай, Гарет. Момчето е мъртво. Вероятно е разбрал нещо и старият му учител е решил да се отърве от своя ученик. Сигурно го е праснал по врата с тоягата, и край.

— Веднъж ми спаси живота. Съжалявам за младежа.

— Скоро всички ще трябва да ни съжаляват, ако не побързаме. Хайде, Гарет. Вече с нищо не можем да му помогнем. Хей, а защо тази врата е отворена?

Едва сега забелязах, че най-близката до нас врата е открехната. Кли-кли веднага пъхна любопитния си нос там, където не трябва.

— Уау! Виж, Гарет, какво има тук!

Погледнах. Огромната по размер зала беше пълна догоре с кутии и всякакви странни неща. Няма да се учудя, ако това беше склад за магически дрънкулки.

— Склад с артефакти! — Кли-кли мислеше същото като мен. — Може би и Рогът е все още тук?

— Хайде да проверим — веднага се съгласих аз. — Но бързо!

В склада имаше всичко, започвайки с рафтовете, на които лежаха свитъци със заклинания, и завършвайки с напълно неразбираеми светещи предмети. Нямаше ги само Рогът на дъгата и Конят на сенките.

— Изглежда ровим тук без полза — предаде се първа Кли-кли.

— Изглежда — въздъхна аз и се загледах в рафта, пълен с разноцветни сияещи сфери.

Една от сферите привлече вниманието ми. Беше сива, прозрачна и в нея можеха да се различат силуетите на две фигури. Тръгнах към рафта, но изведнъж кулата леко се разтресе.

— Какво беше това? — уплашено се огледа Кли-кли.

— Не знам — озадачено отвърнах аз.

— Започна! — прошепна Валдер. — Ритуалът започна!

— Как започна?! — изкрещях на глас аз. — Нали още не е полунощ!!!

— Гарет, за какво говориш? — изумено попита Кли-кли.

— Лоша работа, Кли-кли. Арцивус няма търпение!

— И какво ще правим?

— Нека гоблинката да си тръгне!

— Какво?!

— Нека да си тръгне, Гарет. Тя е прекалено силен шаман, аз и така съм слаб. Когато е наоколо, става съвсем зле. Днес ще имам нужда от всичките си сили.

— И как да й го кажа? Разбираш ли, че тя няма да повярва на нито една моя дума?!

— Гарет, какво става?

— Дай аз да поговоря с нея.

Отпуснах се, позволявайки на Валдер да действа.

— Хей, какво ти ста… ой!

Тя изумено се втренчи в мен, явно слушаше думите на Валдер. Аз не чувах какво й говори, но Кли-кли бързо кимна.

— Дръж се, Танцуващ! — каза най-накрая тя. — Ще доведа помощ.

И гоблинката се втурна надолу. Кулата отново се разтресе.

— Къде хукна тя?

— Така ще е по-добре. Ние с теб трябва да спрем магистъра.

— И как ще го направим?

— Засега още не знам. Вземи я.

— Какво?

— Тази сфера. Ще потрябва.

— А ако тези се измъкнат?

— Това ще разсее Играча за известно време.

Хванах сферата, в която бяха затворени двата демона. Студена беше. Какво пък, може би Посланикът беше прав — демоните ще изиграят своята роля в тази история.

— Остави арбалета. Чантата също. Всичко това ще е излишно — продължи да нарежда Валдер. — Добре. А сега напред, приятелю!

Изскочих в коридора и, стиснал сферата в ръце, се втурнах към стълбите.

— Как да ги освободя? — попитах, докато тичах.

— Това е магически затвор. Чувствам, че в момента горе на върха се вихрят такива сили, че стига само сферата да се поднесе към тях — и затворът ще се разпадне! Довери ми се.

И аз се доверих. Всъщност не ми оставаше нищо друго.

Сега кулата вече се тресеше непрекъснато. Малките тласъци разтърсваха стълбите и стените и аз започнах да се притеснявам, че, да не дава Сагот, цялата постройка ще се разпадне.

Вратата на залата на Съвета беше широко отворена, така че само за миг успях да оценя всичко, което се случваше. Сигурно сега гледах всичко случващо се в залата с очите на Валдер.

Залата на Съвета, подобно на залата в старата кула, имаше кръгла форма. Подът в центъра й представляваше огромно магическо огледало. То отразяваше съзвездия, които не се виждаха в Сиала, и някъде в най-дълбокото на огледалото се мяркаха пурпурни отблясъци. На огледалния под, на разстояние пет ярда един от друг, лежаха Рогът на дъгата и Конят на сенките. Около Рога вече се лееше постоянно променящо цвета си сияние. От Коня на сенките от време на време излитаха пурпурни искри. Те политаха към прозрачния таван и изгасваха. Към Рога и артефакта на доралисците се протягаха дебелите пипала на Силата. Между магическите предмети бавно и неотвратимо се разрастваше черно петно. А до петното, вдигнал ръце към тавана, беше застинала крехката фигура на мага. Арцивус стоеше с гръб към нас и аз веднага съжалих, че бях оставил арбалета долу.

— Безполезно — отговори ми Валдер. — Сега обикновеното оръжие е абсолютно безполезно.

— И какво ще правим?

— Ще чакаме. Още не е време.

Арцивус продължаваше да реди заклинания на груб език, а кулата продължаваше да се тресе. В огледалото пурпурните пламъци нарастваха все повече и повече. Черното петно, разположено точно срещу Играча, вече беше успяло да стане с размера на прилична карета. Вярно, сега беше черно само по краищата, а в средата — прозрачно. И през това петно се виждаше съвсем различен, странен свят. Светът на другия Господар. Изглежда Арцивус се канеше да отвори проход за новия си повелител. Рогът на дъгата сега сияеше с непоносим блясък и беше невъзможно да го гледаш без болка. От Коня на сенките към стъкления купол на кулата прелиташе постоянен сноп искри. Наистина ли никой от архимаговете и обикновените магове в столицата не чувстваше какво се случва в кулата на Ордена? Никога няма да го повярвам! Дори аз (или все пак Валдер?) усещах силата на случващото се вълшебство.

Песента на магистъра на Ордена се извиси и аз почувствах как Везните на равновесието затрепериха. Още малко и магията на Арцивус ще унищожи всичко на десетки левги в диаметър, да не говорим, че, неспособни да издържат на такива магически колебания, Везните на равновесието просто ще се преобърнат.

О, мрак! Пак мисля като Валдер!

— Време е! — неочаквано каза мъртвият архимаг. — Хвърляй!

Хвърлих сивата сфера толкова силно, колкото можех. Тя прелетя почти през цялата зала на Съвета и падна точно зад Арцивус. Магистърът на Ордена беше прекалено зает със заклинанието и не забеляза нищо. Сферата се пръсна и изчезна.

— Напред! Вземи Рога! — заповяда Валдер. — Освободи ме!

Аз за миг се поколебах, не смеех да вляза в залата, и тогава архимагът без колебание пое контрола над тялото ми. Втурнах се към ярко сияещия Рог. Само Арцивус да не ме види преждевременно! Само да не ме види!

В това време на мястото на малката сфера се появиха два здрави демона. Единият сив, а другият — черен с червено петно. Тези момчета магистърът на Ордена нямаше как да не забележи. Твърде забележителна компания бяха. Арцивус прекъсна заклинанието на половината дума и между дланите му се появи стремително нарастващата тюркоазена сфера на атакуващо заклинание.

— Вухджааз умен — съобщи на всички присъстващи сивият демон и се хвърли към Арцивус.

Тюркоазената сфера се откъсна от дланите на мага и удари Вухджааз в гърдите. Никакъв ефект. Бойната магия не действаше на демоните. Арцивус бързо изкрещя няколко думи: Конят на сенките пламна, а демонът изпищя и отлетя настрани, падна и остана да лежи на пода, потръпвайки конвулсивно. Изглежда в битката със създанията на мрака артефактът на доралисците даваше далеч по-голям ефект от всякакви видове магически сфери.

Шдуъйрук изруга и протегна ноктестите си лапи към Коня на сенките с явното желание да грабне желания от всеки демон предмет. Моят овчеглав приятел явно беше забравил, че демон може да вземе могъщия артефакт единствено ако някой човек или доралисец по собствена воля му го предаде в лапите. Конят на сенките изплю в нахалника искри, при което Шдуъйрук изпищя като хиляда грешници и отстъпи назад, тресейки изгорялата си и тук-там овъглена ръка.

Всичко описано по-горе отне не повече от три секунди. Аз бях преодолял по-голямата част от пътя към Рога. Изглежда Арцивус ме беше забелязал, но реши да не се разсейва с дреболии и като насочи пръст към Шдуъйрук, започна да произнася някакво заклинание. Демонът изобщо нямаше намерение да споделя съдбата на своя „умен“ брат, затова, като изруга повторно, се метна встрани и проби с рогатата си глава един от огромните прозорци, след което изчезна. Надявах се да се размаже долу.

Междувременно цялото внимание на Арцивус се насочи към мен. Рогът на Дъгата беше съвсем близо, на една ръка разстояние. И аз посегнах към него. Многоцветното сияние изгори кожата ми даже през ръкавиците, но успях да докосна Рога, след което се случиха няколко събития наведнъж. Щом го докоснах, сякаш ме удари мълния.

— Свободен съм! — прошепна Валдер.

Арцивус изкрещя и аз бях отхвърлен право към тялото на мъртвия Вухджааз. Опитах се да стана, но главата ми се въртеше, гърдите ме боляха и можех само да лежа на пода и да наблюдавам как съвсем реалният Валдер влиза в магически дуел с Арцивус. Архимагът отправи поредица от магически удари към магистъра на Ордена и Арцивус нямаше време да се чуди откъде се е появил в залата на Съвета този странен и изкусен в магическото изкуство човек. Играчът удари, Валдер отрази, контраатакува и сега старият маг трябваше да се защитава. Кулата се разтресе и аз, плюейки незнайно как появилата се в устата ми кръв, помислих, че този път това ще е краят. Ще рухне. Но не, боговете се смилиха!

Двубоят продължи. Валдер е усилие отрази пурпурната сфера, която Арцивус метна към него. Сферата се издигна до тавана и стъкленият купол на кулата на Ордена с оглушителен трясък се пръсна. Безброй остри стъклени парченца се посипаха в залата. Истински смъртоносен дъжд. И двамата магьосника незабавно се прикриха със сияещи куполи. Валдер трябваше да прикрие и мен. След това битката се възобнови и маговете продължиха да обикалят из залата на Съвета, разменяйки си удари. Всеки път кулата се тресеше като по време на земетресение. Изглеждаше, че самият въздух вие и стене от магията, но никой от противниците не можеше да надделее.

С огромни усилия успях да застана на четири крака и бавно запълзях към Рога на дъгата. Зачудих се с какво ли ме беше ударил Арцивус и как изобщо успях да оцелея? Изглежда засега не ми обръщаха внимание и аз, след като за пореден път изплюх кръв, запълзях малко по-бързо.

Междувременно Валдер изкрещя някаква фраза и с всички сили отблъсна Арцивус от себе си. Арцивус направи крачка назад, докосна с гръб черната дупка и с писък изчезна.

— Затвори портала, Гарет! — изкрещя Валдер. — Вземи Рога и затвори портала! Затвори го, докато не е станало прекалено късно!

След което архимагът се хвърли в черната дупка след Арцивус.

Пълзях. Кулата се тресеше. Везните на равновесието се колебаеха. Светът замръзна в очакване. Пълзях. Кулата продължаваше да се тресе. Дори ми се стори, че магическото огледало се пропуква. До Рога оставаше съвсем малко.

Този път многоцветното сияние ме посрещна с болка. Изкрещях, от очите ми бликнаха сълзи, но въпреки това сграбчих Рога. Сграбчих го за миг и веднага го хвърлих колкото се може по-далеч от себе си. Рогът на дъгата излезе от границите на магическото огледало и сиянието му веднага угасна. Порталът се затвори с оглушителен трясък.

Грохот. Светкавица. Цялото ми тяло бе пронизано от студ. Отворих уста в ням вик и нощта ме погълна.