Алексей Пехов
Виелица на сенките (11)

Глава 11
Рогът на дъгата

Оказах се в малка стаичка, където миришеше на старост, прах и свещи. И ако не друго, то поне свещите бяха повече от достатъчно. Цялата стая беше пълна със свещници. Масивна метална маса, отрупана с книги и свитъци, тежки драперии от тъмночервен бархет по стените, подът — покрит с избелял от времето и едва ли не разпадащ се под краката ми султанатски килим. В далечния ъгъл, близо до изхода от стаята, имаше малък шкаф с рафтове, пълни с буркани и колби. На една от стените — картина в тежка претенциозна позлатена рамка. Вече никой не можеше да разбере какво е изобразил неизвестния художник — всички цветове бяха избледнели. В близост до масата стояха два сандъка, обковани в бронз.

Погледнах назад, но вратата, благодарение на която се бях оказал в тази стая, я нямаше. Просто се беше разтворила във въздуха. Вече не можех да се върна на Нивото между нивата и ми оставаше само да се надявам, че вратата с червения триъгълник ме е отвела именно на осмо ниво, а не на трийсето или първо.

Докато приближавах към масата, аз от чисто любопитство вдигнах капака на по-близкия сандък. Уви, нямаше съкровище. Сандъкът се оказа пълен догоре с подбрана пшеница. Много странен избор. На кого би му хрумнало да мъкне от първо ниво до тук такава безполезна вещ? Вторият сандък беше пълен с пшеница до половина. Раздразнено затръшнах капака и насочих вниманието си към масата с книгите и пожълтелите свитъци, покрити с дебел слой прах. Нямах намерение дори да ги докосвам, но незнайно защо решилият да проговори Валдер прошепна:

— Чакай. Отиди при тях.

Отидох до масата и взех първата попаднала ми книга.

— Не ги разбирам тези драсканици — погледнах корицата без какъвто и да е интерес аз.

— Аз ги разбирам. Това е старинен оркски. Магическа книга. Безценна е.

Е, може и да е безценна, но нямах намерение да я мъкна със себе си. Книгата беше по-тежка от Кли-кли, когато е преял с череши.

— Вземи онази там, с железния обков.

Избутах свитъците, вдигайки цял облак прах, и извадих книгата, която Валдер посочи. Размерът й беше малко повече от длан, а дебелината — два пръста. На желязната корица се виждаше гномска писменост.

— Малка книга със заклинанията на гоблините.

Само ми се стори или в гласа на Валдер прозвуча благоговение? Впрочем имаше за какво да се диви! Всички книги на джуджетата бяха скрити в Зам-да-Морт и до тях нямаха достъп нито гномите (джуджетата не ги допускаха на по-малко от оръдеен изстрел до своите планини), нито джуджетата (които така и не можеха да разгадаят как се отваря магическата съкровищница). Ето защо това, което сега държах в ръцете си, беше огромна ценност и за двете раси. Повъртях книгата в ръце и внимателно я върнах на мястото й. Нямах намерение да я вземам, нито да информирам Халас и Делер за своята находка. Нямаше да доведе до нищо добро. Малката книжка, облечена в желязо, като нищо можеше да разпали пожар, който да завърши с нова битка на Полето на плевелите. Нека книгата да си остане в тази стая. Във всеки случай няма аз да бъда този, който ще отприщи поредната кървава касапница между джуджета и гноми.

— Интересува ли те още нещо, Валдер?

Мълчание.

Свих рамене и тръгнах към изхода. Време беше да взема Рога на дъгата и да се изнасям от тези негостоприемни места.

* * *

Мечтател! „Да взема Рога на дъгата“! Първо трябва да се добера до тази пищялка! А да се добера се оказа не чак толкова лесно!

Излизайки от стаята-библиотека, попаднах в нещо широко, което не можеше да се нарече нито коридор, нито зала. Както и на шесто ниво, тук царяха сумрак и плътни сенки. Восъчните факли пращяха и се опитваха да осветят подземните дворци, но силиците им, уви, не стигаха. Около мен всичко изглеждаше спокойно, но аз не забравях за предпазливостта и ежеминутно спирах и се ослушвах. Слава на Сагот, нямаше нищо ужасно или тайнствено. На осмо ниво се оказа доста хладно, от страничните коридори имаше постоянни течения, които ме пронизваха до кости.

Нямах карти, но помнейки думите на Посланика, крачех само напред и не се отклонявах никъде. Разбира се, да му се доверявам беше глупаво, но досега всичките му думи бяха верни и не мислех, че импровизацията ще е най-добрият начин да се измъкна от неприятната ситуация, в която се бях озовал благодарение на загубата на пътеводните карти.

След половин час ходене факлите по стените се разредиха, а след това съвсем изчезнаха и отново трябваше да вадя гъбата-светилник. Последва поредица от зали с редици масивни колони покрай стените, сводести тавани и ясно изразени контрафорси. От архитектурата лъхаше груба небрежност и припряност, макар да бях сигурен, че залите са създадени от орки и елфи. Но определено ги бяха правили през пръсти, сякаш са нямали търпение да напуснат осмо ниво възможно най-бързо. В интерес на истината, това беше напълно логично желание за всяко разумно същество, макар че го разбрах чак около четиридесет минути след като последната факла остана зад гърба ми.

Светлината на моята гъба изтръгна от мрака на необятната зала една доста интересна картина. Това нямаше да го нарисува дори някой луд от болница „Десетте мъченика“. Просто няма да му дойде на ум, че такова нещо би могло да съществува. Признавам си честно: по гърба ми пробягаха мравки, устата ми пресъхна, а езикът залепна за небцето. Не всеки ден имаш „късмета“ да станеш свидетел на епизод от това, с което толкова често ни плашат жреците (имам предвид приказките им за идването на мрака в Сиала и други подобни истории). Точно пред мен се извисяваше деветярдова стена. По принцип нищо особено, ако не обърнеш внимание на факта, че вместо тухли строителите бяха използвали човешки черепи.

Хиляда хиляди черепа ме гледаха с черните си очни кухини, хиляда хиляди показваха зъбите си в язвителна усмивка, хиляда хиляди сияеха с ослепителна белота. Хиляда хиляди? Или повече? Колко черепа са били нужни, за да се създаде такава стена? Представляваха страшна и в същото време завладяваща картина. Зловеща красота и нереалност на случващото се. Кой и как е създал това? Защо? И откъде е намерил такава планина от човешки черепи? И дали моята глава няма да се превърне в поредната тухла в зловещата стена? Колко много въпроси само. И нито един отговор.

Черепите напълно преграждаха по-нататъшното ми придвижване. Тръгнах покрай тях, но опрях в стената на залата. Поех обратно и скоро намерих отвор във формата на арка, чийто свод беше облицован с ребра. Промъкнах се през арката и…

Това се казва „и“! Сега вече бях сигурен, че Костните дворци са получили името си благодарение на това място. Пред мен лежеше склад, хранилище, колекция, съкровищница от човешки кости! Купища останки и скелети, които някога са били хора. Това не можеше да се присъни дори и в най-лошия кошмар. Стените на залата бяха облицовани с черепи, таванът — с кръстосани помежду си ребра и лопатки, огромните полилеи се състояха от цели ярдове гръбначни стълбове, ребрени решетки и черепи, в които гореше магически огън, перфектно осветяващ Костните зали. Крачех покрай тези останки и настръхвах всеки път, когато хвърлях поглед към костите. Не беше много приятно да ходиш по гигантски отворен гроб — склад за човешки смърти. Определено вдъхваше ужас. Изглеждаше, сякаш душите на тези, които така и са останали непогребани през изминалите столетия, ме гледат през тъмните дупки на безбройните черепи.

Сред всички кости нямаше нито един цял скелет. Този, който беше събрал експонатите за този огромен и страшен музей, не беше пожалил времето си да раздели костите и да ги сортира. Покрай стените бяха струпани (натрупани, складирани, подредени) купчини от различни кости. Отделно лежаха прешлените (всеки прешлен от гръбначния стълб в точно определена купчина), отделно — ребрата (всяко от дванадесетте ребра на човешкия скелет си беше в своята собствена купчина), тазовите кости, долните челюсти, големите и малките пищяли, лопатките, лакътните, лъчевите, на пръстите (всяка фаланга от ръката и от крака си беше в собствена купчина), имаше дори и зъби. Между купчините (някои достигаха на височина повече от шест ярда) се виеше една съвсем прилична пътечка. Тръгнах по нея, като се стараех да не зяпам прекалено и особено да не гледам към черепите. Хиляди и хиляди дупки се взираха в мен. В гърдите ми бушуваше абсолютно детски страх. Да вървиш между планини от останки, мълчаливо заслушани във вечността и всичко живо — не е ли това вселенски ужас?

А после започнаха пирамидите. Както и следваше да се очаква, за построяването им бяха използвани черепите на нещастните покойници. Всяка пирамида се издигаше на височина поне десетина ярда. Подравнени като по конец, черепите идеално си пасваха един с друг. Според мен във всяка такава пирамида бяха използвани няколко хиляди глави на мъртъвци. Във всяка от тях се виждаше тъмния триъгълник на отвор-ниша. Не знам за какво служеше, но лично аз за никакви пари не бих влязъл там.

* * *

Далечния звън го чух чак след като подминах осмата пирамида. Създаваше впечатление, сякаш някой е увесил верига по себе си и джобовете му са пълни с дребни монети.

Звън, звън. Звън, звън.

Стъпките на неизвестния се приближаваха и аз се защурах напред-назад, търсейки къде да се скрия. Все така става — никога не се заричай. Изглежда Сагот ме беше чул и беше решил да се пошегува, защото единственото място, където можех да се скрия, беше нишата в пирамидата. Нямах време да умувам, всеки миг неизвестният щеше да е тук, и тогава само мракът знае какво ще се случи. Имах единствено нож и вярата ми в моята способност да се спася от неизвестно какво клонеше към нула. Нишата се оказа доста просторна и се вместих в нея без никакви усилия. Гъбата трябваше да я скрия в чантата, светлината издаваше присъствието ми. Светът около мен потъна в мрак.

Звън, звън — стъпките приближаваха все по-близо и по-близо.

Внезапно от тъмнината изплуваха стените на пирамидата, намиращи се точно срещу мен. Неизвестният носеше факла. А после го видях. Както и очаквах, създанието нямаше нито вериги, нито пари в джобовете си (поради липсата на последните). Просто всяка негова крачка по пода се превръщаше в звън. Звънящият се оказа от многочислената порода на неспокойните мъртъвци. Във всеки случай лицето му беше мумифицирано и изсъхнало като стафида, носът му напълно отсъстваше, а бузите му бяха изтръгнати и зъбите му се виждаха през дупките. Имаше черни, ахатови, мъртви очи. Същите като на Бас. Съществото беше облечено в ботуши с невероятно дълги шутовски носове, с яркооранжево трико и шапка на придворен глупак, но на нея вместо камбанки висяха миниатюрни златни черепчета. В лявата си ръка създанието държеше факла, а в дясната — кистен^[1]. Видът на Звънаря беше едновременно страшен и нелеп до невъзможност. Седях в своето убежище буквално като мишка. Звънарят продължи да проверява поверената му територия и потъна в мрака. Изчаках, докато стъпките му напълно утихнат, и излязох от пирамидата. Трябваше да премина Костните зали колкото се може по-бързо, в противен случай щях да си имам сериозни неприятности. Срещу кистен ножът определено не беше най-доброто оръжие.

Когато отново чух звънене, вече без колебание се свих в поредната пирамида и шутът-покойник пак не ме забеляза. Още четири пъти ми се налагаше да се крия от патрулиращите в Костните зали създания.

Натрупаните покрай стените планини от кости някак вече престанаха да ме смущават и плашат, не ми беше до тях. Сега Гарет-сянката имаше само едно притеснение — да не се сблъска с някой Звънар.

Костните пирамиди отстъпиха встрани и аз се озовах… Навярно би могло да се нарече площад. Напълно свободно пространство, без никакви следи от кости. Гъбата-светилник даваше оскъдна светлина, така че трябваше да продължа малко на късмет, надявайки се, че наблизо няма Звънар. В самия център на площада имаше статуя. Може би тук следва да кажа, че долната ми челюст едва не удари пода — толкова неочаквано се оказа открилото се пред погледа ми творение.

Гледах самата Смърт. Тя изглеждаше издялана от едно-единствено парче кост, което по своята структура и ослепителна перлена белота много напомняше бивни на мамут. Вярно, размерът на статуята малко смущаваше. Шест ярда на височина не е шега. Или материалът просто приличаше на скъпоценната кост, или навремето мамутите са били с доста по-големи размери, а после са измършавели от глад и лоши условия за живот в Безлюдните земи.

Смъртта седеше на масивен трон, изработен от човешки кости. Босите й крака бяха стъпили на огромен череп, който, също като статуята с трона, беше част от монументалната скулптура. Смъртта беше облечена в непретенциозна рокля без ръкави, по-подходяща за обикновена селянка, тръгнала за местния фестивал на реколтата, а не на Кралица на Живота и Съдбата. Лицето й беше скрито под полумаска-череп и за страничния наблюдател оставаха видими само пълните устни (сега плътно свити и напрегнати) и идеалната брадичка. Пищни бели коси обгръщаха голите рамене. Майсторството на скулптора не предизвикваше никакви съмнения, косата изглеждаше като истинска, а фигурата — почти жива. Обикновено в храмовете слугинята на Сагра — Смъртта, винаги я изобразяваха с оръжие (коса или сърп на дълга дървена дръжка), но тук нямаше нищо подобно. В ръцете си жената държеше букет цветя. Изящните дълги пръсти внимателно стискаха нежни бели нарциси — символът на смъртта и забвението. Но най-вече бях поразен от очите й, или по-скоро от липсата им (в края на краищата всички знаят, че Смъртта е сляпа, но никога не греши в своя избор). Двете черни дупки в маската-череп сякаш гледаха само мен, все едно казваха, че не е далеч времето, когато и моите кости ще бъдат сортирани в залите на осмо ниво. Но не бих казал, че се уплаших много. Смъртта никога не плаши онези, за които идва. Защо да се плашат? Всеки все някога става нейна награда. Независимо от това колко много сме живели, краят е винаги един и същ — с нейното пристигане. Без значение дали тя е с нарциси или с коса. Дори и безсмъртните, дори и боговете в крайна сметка ще бъдат нейни, всичко е просто въпрос на време, а Смъртта умее да чака. Вечността я е научила на търпение, тя знае, че рано или късно всички ще попаднат под нейния всевиждащ и в същото време сляп поглед.

Ох, тези черни дупки! Не знам кой беше посмял да изобрази Смъртта, не знам на кого се беше удало да я изобрази ТОЛКОВА жива, но е бил несъмнено един от Великите Майстори на Сиала. Черните отвори на полумаската-череп наистина се оказаха всевиждащи. Където и да се отклонявах, имах ясното усещане, че тя ме наблюдава. Не със заплаха, а така… със затаен интерес, може би.

Отново се чу приближаващ се звън на стъпки и аз, след като хвърлих прощален поглед на Смъртта, се втурнах напред с надеждата, че пътищата ни с Господарката на Живота скоро няма да се пресекат и ще се срещнем с нея чак на последния кръстопът. Господарка на Живота? Последен кръстопът? Откъде ги знаех тези названия? Дали се обаждаше паметта на Валдер или това бяха знания на Танцуващ със сенки.

Ех! Само да не се сблъскам със Звънар! Не се сблъсках, слава на Сагот. Стигнах до стена с черепи, намерих арка, минах през нея и се озовах в обичайните подземни дворци-гробища.

* * *

Сънят ми беше изпълнен с кошмари така, както исилийски хляб — със стафиди. Сънувах Смъртта, сънувах, че тя се извисява над мен, сънувах, че вятърът на Хаоса развява бялата й коса и ленената рокля, сякаш иска да я разкъса, сънувах, че тя се навежда, канейки се да положи при краката ми букет нарциси, все едно иска да каже, че принадлежа единствено на нея. Сънувах как снежната буря, състояща се от изгарящи вихри и пурпурни огнени снежинки, изтръгва цветята от ръката й и ги отнася, а после откъсва полумаската-череп от лицето на Смъртта. Тя се прикрива с ръце и се извръща, преди да успея да видя лицето й.

— Рано е още — прошепва вятърът на Хаоса, развявайки гривата на невероятната й коса.

— Рано е още — мъркат огнените снежинки, извивайки се в искрящ танц около Смъртта.

— Върви си, нашият свят се нуждае от него — моли непреклонната Кралица незнайно откъде появилият се пурпурен пламък.

— За всичко трябва да платите. Съгласни ли сте? — гласът й е необичайно млад и звънък.

— Той е наш — в хор отвръщат трите сенки. — Ще платим.

Смъртта кимва и отстъпва настрани, за да даде път на сенките, а след това изчезва. Тя е търпелива. И умее да чака.

* * *

Събудих се Дълго се взирах в мрака в краката ми, страхувайки се да видя бледите и разбъркани от вятъра нарциси. Страхувах се да не чуя рева на пурпурния пламък и вятъра на света на Хаоса. Страхувах се от среща със сенките. Сън. Това беше само сън, изпълнен с низ от безсмислени кошмари. Но, Сагот, колко реално изглеждаха само! Станах и в движение натъпках в уста един от плодовете, взети от Пещерата на мравките. Направих няколко крачки и замръзнах. По цялото ми тяло се разбягаха мравки.

Блестейки самотно на светлината на гъбата-светилник, на пода лежеше мъничък златен череп. Звънче от шапката на Звънаря. Докато съм спал, съществото е стояло на две крачки от мен, но не ме е убило, а си е отишло. Но защо му е трябвало да оставя на пода тази изящна дрънкулка? Намек? Предупреждение, че Смъртта ме помни? Че сънят не е бил точно сън и всичко, което видях в последния си кошмар, е самата истина?

Х’сан’кор го знае! Дори не смея да предположа защо са ми оставили череп, но със сигурност няма да го взема. Заобиколих лежащата на пода дрънкулка и потънах в плетеницата от зали на осмо ниво.

* * *

За три часа и половина път не срещнах нищо опасно и ужасно (слава на Сагот!). Все така се придържах към съвета на Посланика и вървях само напред, през централната зала на нивото, без да завивам никъде. Скоро в залите отново се появиха факли, необходимостта от гъбата-светилник отпадна и аз я прибрах в чантата.

Архитектурата на залите от осмо ниво отново се промени кардинално. Грубостта и небрежността на гранита изчезнаха, отстъпвайки място на невероятната изразителност и изящество на среброто и мрачното спокойствие на черния мрамор. Всяка зала беше съкровищница, среброто тук би било достатъчно за пет замъка. Прекрасни сребърни вложки в черните мраморни колони, изумително красиви скоби за факли, балкони на второ ниво, изработени от съвсем тънки мраморни плочи с преплитащи се сребърни нишки. От зала в зала се минаваше през широко отворени врати, направени от най-добрата дървесина в Сиала — заграбски дъб. Масивни панти от благороден метал, изкусни дръжки на вратите, изобразяващи някакви непознати за мен животни. На всяка врата имаше рисунки, направени със сребърна боя. Основно с честта да бъдат увековечени бяха удостоявани дървета и, колкото и да е странно за културите на орки и елфи, богове. Просто тези богове много приличаха на хора и не предизвикваха онзи благоговеен трепет, който възниква в някои от хората, когато посещават храмовете на боговете или Събора в Авендум.

Според мен Сребърните зали надминаха по красота Кехлибарените зали и по нищо не отстъпваха на червено-черните дворци на четвърто ниво. Доколкото ми беше по силите и възможностите, аз се възхищавах на застиналата красота на среброто и студения мрамор, но въпреки това не забравях да се оглеждам и да не пристъпвам в осветените места. Красотата си е красота, предпазливостта — предпазливост, но бедата се случи — централната зала зави надясно под прав ъгъл. Като цяло в това нямаше нищо страшно, ако не беше съветът на Посланика през цялото време да вървя направо и само направо и никъде да не завивам. Така че ако следвам логиката, ще трябва да вървя напред по коридора и да не си тъпча главата с разни глупости, а ако постъпвам както досега, тогава… тогава ще трябва да мина през малката сребърна врата, скрита между двата мраморни перваза. По нея не се виждаха никакви ключалки или други подобни човешки щуротии. Ако във вратата имаше тайна ключалка и ако тя беше създадена от елфи или орки, тогава ще трябва да се потрудя много, ама наистина много, и въпреки това надеждата, че ще отворя вратата, ще си остане съвсем малка. А ако се замисля за такива чудесни и невероятни неща като допълнителни тайни ключалки, двойни пружини и любовта на глигестите към различните видове изненади, сиреч капани, то можех да очаквам от вратата множество впечатления, които с нищо нямаше да отстъпват на онези, които имах при Портите.

Започнах с оглед на вратата от безопасно разстояние. Не пипай нещо, което ти вдъхва смътни опасения — това е едно от основните правила на майстора-крадец. По-добре първо проучи всичко внимателно, и чак след това пъхай ръка в гномското огнище.

Вратата се оказа ниска, стигаше ми някъде до гърдите, и ако (повтарям, ако) успеех да я отключа, щеше да се наложи да вървя сгънат на две. От различните фигурки и плътно обсипалите я листенца, плодчета и подобни на тях очарователни безсмислици (няма да крия, много красиво направени) по нея нямаше празно място. Въобще красотата на Храд Спайн си е тема за отделен разговор и ако някога настъпи време, когато злото, събудило се от гробовете, изчезне или поне заспи за малко, тук ще се изсипе толкова народ (основно джуджета и гноми), че само пари за вход да събираш ти стига.

Но да се върнем на вратата. Всичко можеше да играе ролята на ключ, а скритата пружина спокойно би могла да е под някое листенце или плодче. Само да натиснеш правилното място и вратата ще се отвори не по-лошо от известната ми секретна кутийка на покойния Балистан Паргайд.

Е, ами… да започвам.

Но не се наложи да започвам. Тъкмо се наканих да натисна предварително набелязаното сребърно кленово листо и видях не по-дебела от косъм пролука между мраморната стена и вратата. Само бутнах с пръст вратата и тя не пропусна да се отвори. М-да, братче Гарет, толкова много демагогия и всичко за нищо. „Секретни пружини“. „Капани“. А тя да се окаже отключена.

Веднага зад вратата започваше тесен коридор с много нисък таван. Пламъците в мъничките лампички, разположени в не по-малко малките стенни ниши, трепереха като ранен молец. Трябваше да се наведа, таванът висеше точно над мен и се създаваше впечатлението, че целият този проход е правен за нискорасли гноми, джуджета и гоблини, и определено не за хора, орки и елфи. За мое щастие коридорът се оказа сравнително къс и след малко стигнах до поредната сребърна врата. Тази врата също се оказа незаключена. Отворих, забравил за предпазливостта, и нагло пристъпих в просторна зала, огледах се, осъзнах, че никой тук не е щастлив да ме види и с максимално възможна скорост изхвърчах обратно в коридора. Хлопнах вратата и искрено съжалих, че няма никакво резе.

Как се казваше там в пътеводното стихотворение?

В заучен строй, потънали в сянка,

Мъртви рицари мълчаливо стоят,

И само един от мечовете им не ще умре,

Един — на сенките станал по-близък от брат.

Е, това четиристишие напълно съответстваше на видяното в залата. Притиснали се към стените й, в сенките на квадратните колони, един срещу друг стояха орки и елфи. Но пък Кли-кли твърдеше, че стихът е променен и в знаменитата Книга на пророчествата на гоблините Бруг-грук звучал малко по-различно:

Измъчени от жаждата и проклетия мрак,

Немъртви грешници наказание търпят,

И само един не ще умре от глигите им,

Един, що със сенките танцува като брат.

Наистина не знаех кой от милордите стихоплетци е прав и чий стих е по-верен. Във всеки случай, както първата, така и втората версия на стиха открито предупреждаваше, че ако забравиш за предпазливостта, може внезапно да се сбогуваш с главата си.

Никой не се опита да отвори вратата след мен. Явно за момента нищо не ме заплашваше, така че я открехнах малко и надникнах в залата. Нищо не се беше променило. Орките и елфите продължаваха да си стоят покрай стените и само се гледаха едни други. Осмелих се да вляза вътре и от безопасно разстояние започнах да изучавам фигурите. И установих, че това бяха скулптури на воини. Направени в реални размери, всички в брони и с оръжия. Изглеждаха така, все едно още няколко секунди — и статуите ще оживеят и ще се нахвърлят едни на други.

Колоните, издигащи се през средата на залата, излъчваха сребриста светлина, но в близост до стените властваше плътна сянка, и от това повечето статуи изглеждаха зловещо. Спомняйки си, че в Храд Спайн понякога оживяваха неща, които не бива да оживяват, аз тръгнах през залата с максимална предпазливост. Проблемът беше, че центърът на залата беше прекалено осветен и да мина оттам щеше да е върхът на глупостта, а ако се движа в сенките, ще трябва да мина много близо до орките или елфите. Не ме напускаше съвсем разумната мисъл: как тогава да оцелея? В крайна сметка избрах втория вариант. Щом в стиха се препоръчва, че трябва да се върви в сенките и да не се излиза на светло, значи така и ще направя. Избрах страната на елфите (тези момчета нямаха почти никакви копия в ръцете си, тоест щях да имам повече място за маневри).

В огромната зала имаше поне няколко хиляди статуи. Някой прекалено усърден беше успял да напъха цяла армия. Трябва ли да споменавам, че фигурите не бяха еднакви и изобщо не си приличаха. Всеки елф си имаше собствено лице, собствена поза, броня и оръжие. Отначало ми се стори, че скулптурите стоят хаотично и едва след известно време стана ясно, че това е строй. Сложен и същевременно много ефективен. Отпред бяха елфи в тежки брони, с много широки с’кашове, прикрепени на дълги дървени дръжки, зад тях стояха стрелци с леки брони. Зад стрелците имаше три реда мечоносци с пътечки между тях, за да могат стрелците в случай на нужда да има къде да отстъпят. С вдигнати копия и прикрити зад тежки продълговати щитове, срещу елфите бяха застинали орките. Те също имаха стрелци, мечоносци и момчета с мощни двуръчни топори. Нали ви казах — цяла армия.

Минах покрай редиците на каменното войнство и никой, нито една от статуите дори не си и помисли да се раздвижи и да ме накълца на малки Гаретчета. Влизайки в следващата зала, спрях и си поех дъх. Изглеждаше, сякаш боговете са плеснали с ръце и са спрели времето в самия разгар на битката. Заученият строй се беше разпаднал, сега статуите на орки и елфи бяха размесени. Първите и Вторите се биеха помежду си из цялата зала. Скулптурната композиция на битката беше просто потресаваща.

Много елфи и орки вече лежаха на пода. Кой със стрела, стърчаща от отвора за очите или от процепите между доспехите, кой с разкъсана ризница, кой с копие в корема, кой с отрязана ръка, кой изгубил глава. Точно пред мен беше застинал орк, забиващ копие в елф, опитващ се да стане от земята. Малко по-нататък в ожесточена схватка се бяха сблъскали ятагани и с’кашове на двадесетина непримирими врагове. Вървях през замръзналата битка, заобикалях бойците и гледах.

Тук озъбен орк прикриваше с щит падналия си другар и не забелязваше, че елф, въоръжен с оркски топор, стои зад гърба му. Тук един Втори се опитваше да се задържи на седлото, а Първият беше хванал коня за юздата и вече замахваше да отреже с ятаган крака на ездача. Тук елф и орк, лежащи на пода, се бяха сплели в кълбо на смъртта и всеки от бойците се опитваше да удържи ръката на другия и в същото време да порази врага със своя кинжал.

Продължих нататък, забравил за предпазливостта, и гледах статуите като омагьосан. Чаках замръзналото време да се разтопи, чаках кога в пещерата ще се разнесе ревът, звънтенето на оръжията и крясъците на бойците.

Ето в самия център за залата малоброен отряд от Първи, направил с помощта на копия защита тип „таралеж“, се опитваше да удържи елфийски конници. Тук пък елфи бяха пуснали стрелите си в десетината нападащи ги орки и посягаха към колчаните си за нов смъртоносен дъжд. Шестима от Първите, въпреки своите ризници, вече лежаха на пода, но другите четирима, единият от които ранен със стрела в крака, продължаваха да тичат към враговете си. Интересно, ако битката беше истинска, дали щяха да успеят да стигнат до Вторите преди стрелците да дадат нов залп?

Продължих нататък.

Тук елф в отчаянието си се опитваше да се предпази с ръка от падащия върху него топор на озверял орк с нашивки на клана на Груунските ухорези.

Продължих нататък.

Елф с вдигнати нагоре ръце, отворените длани гледаха напред. Но той изобщо не мисли да се предава. Около елфа бяха натъркаляни множество орки, сякаш са дървета, повалени от особено силен ураган. Шаманът на елфите беше разпръснал отряда на Първите като зло куче, докопало котило слепи котенца.

Продължих нататък.

Орк, скрит зад щит, на който беше изобразена някаква митична птица, отблъскваше атаките на трима доста млади и много усърдни елфи. Четвъртият Втори вече се беше сбогувал с живота си, а петият с болезнена гримаса се опитваше да превърже пънчето, останало от дясната му ръка.

Продължих нататък.

Елф беше впил глиги в гърлото на орк.

Нататък…

Елф се опитваше да задържи вътрешностите си, изпаднали от разпорения му корем.

Нататък…

Орк разбиваше главата на елф с груба сопа.

Напред…

Елф от упор пускаше стрела в зазяпал се орк.

Нова картина…

Командири на Първите и Вторите бяха започнали дуел с копия, а наоколо, забравили за враждата, стояха елфи и орки и гледаха битката. Тук пък елф държеше един Първи за косата и замахваше със с’каша, за да му отреже главата. Друг елф лежеше, притиснат от собствения си кон, а ръката му беше извита под неестествен ъгъл. Друг орк, застанал сам в сенките, се целеше с лък в командира на един от елфийските отряди.

Продължих нататък. Като безтегловно перце се носех между фигурите, промъквах се под така и незабили се копия и така и неотпуснали се мечове.

С интерес разгледах как елфи и орки се опитват да се справят с незнайно откъде появил се огр, въоръжен с каменен чук. Погледът ми се натъкна на орка. За пръв път виждах жена от расата на Първите. Тя много приличаше на Миралисса, единствено косата й беше не прибрана, а сплетена в дълга опашка. Въоръжена беше с две извити саби и скулпторът я беше уловил в момент на атака. Едната крива сабя разпаряше гърлото на елф, а втората беше устремена напред, към друг противник. Приближих плътно до нея, вглеждайки се в гладкото лице, на което лежеше печатът на дива красота и отчаяние. Не се сдържах и докоснах бузата й с пръст. За секунда нищо не се случи, а след това по бузата на статуята плъзнаха няколко тънки криви пукнатини. Пукнатините обхванаха цялото лице, като се разклоняваха и се умножаваха, докато накрая парченцата камъни започнаха да падат, откривайки истинското лице на жената-воин. С празните си очни кухини ме гледаше череп с остатъци разложена плът по себе си. Цялата дива красота на орката беше изчезнала в един миг.

Едва сега разбрах, че това не е камък, а само тънко покритие, покриващо някога живи фигури. Разбрах, че в огромните зали са събрани не статуи, а някога живи и изведнъж застинали във вечен сън орки и елфи, на които някой беше изиграл жестока шега, принуждавайки покойните да участват в неспираща от хилядолетия война. Вече не исках да гледам битката и се постарах да напусна залите възможно най-бързо. Продължих да се промъквам през редиците на елфите, стараейки се да не докосвам никого, за да не унищожа обвивката на мъртвите воини.

И все пак ми беше любопитно, дали наистина е имало битка тук? Ако наистина е имало, тогава каква сила и магия може за миг да превърне бойците в статуи, оцелели в продължение на хилядолетия? Разбира се, нямах отговор на този въпрос, но това само ме накара да забързам още повече ход, съвсем разумно предполагайки, че гадостта се случва в най-неочакваните моменти и мен също може да ме хване някой ужасен магически капан. Не е много приятно да осъзнаеш, че и теб някой ще те види след хиляда години във вид на статуя „Гарет, бързащ към Рога на дъгата, но така и не стигнал до него“.

Залите на Воините свършиха също така неочаквано, както и започнаха. Напред нямаше нито една статуя. Хм, доколкото си спомнях, за пръв път нито един ред от четиристишието не се изпълни. Никой не тръгна да ме промушва с меч или с глиги. Също така остана неясно защо „измъчени от жаждата“ и „немъртви грешници“. Като цяло изобщо не се разстроих, че нищо неприятно не се случи, но… нали досега стихотворението никога не беше грешало, а тук имаше такова неочаквано несъответствие между думи и дела. Може би бях минал в удобно и безопасно време?

— По-точно някой или нещо е минало преди теб и е обезопасило пътя — прошепна Валдер и аз подскочих от изненада.

— Валдер! — изсъсках гневно. — Нали искаш да продължиш да стоиш в главата ми? Тогава бъди любезен и не ме плаши повече така, защото ще умра от разрив на сърцето и ще трябва да си търсиш друго убежище!

Никакъв отговор.

Чак тогава осъзнах, че архимагът говори за… СТОП! Кой би могъл да мине преди мен и да обезопаси пътя?! Отговорът беше очевиден.

— Лафреса?

Този път той счете за свой дълг да отговори:

— Тук се усещат остатъци от Кронк-а-Мор. Някой е приспал тези… Възможно е да е Лафреса.

— Но как е успяла?! Аз съм много пред нея!

— Аз откъде да знам? — отвърна архимагът и млъкна.

Сега вече наистина загазих! Само магьосницата ми трябваше! Независимо колко ме уверяваше Посланикът, че Господарят вече ми няма зъб, не бях толкова глупав да се срещам лице в лице с вещицата, която беше влязла в Храд Спайн единствено заради мен и Ключа. Излишно е да казвам, че страстта на лейди Йена към мен едва ли е угаснала и че трябва да се държа колкото се може по-далеч от нея.

Последва поредица от слабо осветени стаи със стълбища, водещи в дълбините на Костните дворци. Продължих през галерия, а после отново зала. Влязох и, както би казал Кли-кли, просто онемях. Кръглата зала беше с диаметър около шестнадесет ярда. С огледални стени, огледален таван, а подът беше скрит от очите с тънък слой гъста млечна мъгла. Странно. Много странно.

Светът примигна, нещо сякаш притисна очите ми. Миг — и странните усещания изчезнаха. Изчезнаха заедно с изхода. Сега на негово място продължаваше огледалната стена. Обърнах се. Входът също го нямаше. Някой беше решил да ме зазида в кръгла зала.

Опитах да не се паникьосвам и пристъпих към мястото, където по-рано беше изходът, след което докоснах огледалото с ръка с тайната надежда да го избутам настрана и да отворя прохода към свободата. При по-старателно оглеждане и проучване се оказа, че стените на залата са не огледални, а сребърни. Бяха изградени от масивни плочи чисто сребро, излъсквани дълго-дълго време с речен пясък, за да им се предаде огледален блясък. Но най-интересното беше, че идеалните огледални стени отразяваха всичко в залата, но по някаква причина забравяха да покажат моята скромна персона. Тръгнах да обикалям покрай стената, опитвайки се да разреша загадката на залата и да намеря изход. Първи кръг. Втори. Трети. Нищо. В залата нещо се промени, но не можех да разбера какво. След това забелязах, че мъглата е изчезнала и сега подът беше покрит със ситна червено-жълта мозайка. Вървях като омагьосан. Кръг — и мозайката стана зелено-синя. Кръг — и вече беше черно-бяла.

Глупости някакви се получаваха. Или подът беше решил безспирно да си сменя цвета, или… Не, глупости! Макар че… Макар че може да е верен и варианта, при който като вървя през цялото време в кръг в малката огледална зала на Храд Спайн, аз в същото време да се придвижвам напред. Значеше ли това, че по този начин ще стигна до изхода? Очевидно, да, всъщност на мен друго не ми и оставаше.

Още няколко кръга — и отпред, направо от въздуха, се появи човек. Измъкнах ножа, защото пътеката ме беше довела до Бледния. Той не мърдаше, цялото му внимание беше погълнато от огледалото, пред което наемният убиец и поддръжник на Господаря стоеше. Ударих гръмко с крак по пода. Никаква реакция. Ами ако скъпият ми приятел Ролио, желаещ моята смърт още от самия Авендум, само се преструваше и чакаше подходящ момент? Не, не изглеждаше така.

Държейки ножа в готовност, аз пристъпих към заклетия си враг и спрях до него. Той така и не мръдна. Трябваше само да протегна ръката с ножа и Бледния щеше да е покойник. Исках го толкова дълго, но сега не бързах, а с удивление гледах лицето му.

Бледния така и не откъсваше очи от огледалото. Очите на убиеца бяха изцъклени от ужас и а-ха да изскочат от орбитите си, устните му бяха изкривени в измъчена гримаса, а от ъгълчето на устата му до брадичката и гърдите се точеше тънка струйка слюнка. Лявата ръка от китката липсваше. Внимателно го докоснах с ножа по рамото. Нула внимание. Обзе ме любопитство и погледнах в огледалото. Не видях нищо особено. Само Бледния и залата. Моето отражение отново го нямаше. Странно огледало в още едно странно и загадъчно място на Храд Спайн.

Дрехите на Ролио бяха омачкани и тук-там разкъсани, а по лицето му се виждаха няколко натъртвания. От оръжията имаше само кинжал и няколко метателни звезди на колана. След кратко размишление взех звездите за себе си. Макар че не бях в голямо разбирателство с това оръжие, когато джобовете са празни е грях да се оплакваш от намерен петак. Убиецът нямаше нито храна, нито лични вещи, и аз разочаровано цъкнах с език.

Не го убих. Не знам какво ме спря, но… Ами просто не можех! От него сега не идваше никаква заплаха. Разумът на Ролио се скиташе някъде много далече, а да прережа гърлото на безволно тяло не бях обучен. Не беше до образование или до квалификация, просто не можех. Затова го оставих сам с огледалото в света на сънищата. Вярно, че при отдалечаването си не се обърнах с гръб към Бледния. Много е неприятно да получиш нещо остро между лопатките. Когато все пак се извърнах от убиеца и направих буквално три крачки, се раздадоха бълбукащи хрипове. Бледния лежеше на пода, а от устата му в непрекъснат червен поток течеше кръв. В очите му отново се беше пробудил разумът и ужасът от осъзнаването на скорошната смърт. Той ме забеляза, опита се да изкриви устни в своята вечно насмешлива усмивка и умря. Очите му потъмняха и се обърнаха, а кръвта спря да тече и да залива дрехите и пода. Спокойно гледах тялото на този, който толкова много искаше да ме прати в мрака през последните два месеца, и после продължих пътя си — така или иначе нямах последни думи за своя враг.

Както и следваше да се очаква, при следващия кръг тялото и кръвта на Роли бяха изчезнали. Хвърлих неволен поглед към огледалото и изумено замръзнах. Определено изобщо не очаквах това, което ми показваше то…

* * *

Позната стая. Масивна маса, столове с извити облегалки и дълбоко кресло до прозореца, преграден с фигурална дървена решетка. На най-близката стена се виждаше картина на някаква божествена тема. Масата се огъваше от чинии с храна и бутилки вино. На нея стоеше човек и ядеше пиле. Човекът вдигна поглед от чинията, протегна силната си дебела ръка към бокала с вино и ме забеляза.

— Ей, малък! Защо се забави толкова дълго? — Фор приветливо ми махна с ръка.

Гледах го изумено.

— Какво ти става, Гарет? Как мина всичко? Не стой като дърво, тъкмо исках да ти кажа, че нашето малко начинание изглежда ще ни донесе значителни доходи и ние трябва…

Отскочих от огледалото като от болен от чума-меденка. Все едно ме удариха с чук. Х’сан’кор! Колко истинско изглеждаше! Едва не се заблудих! Но нали това наистина беше Фор! Старият ми учител! Единственото несъответствие беше, че той вече не е в Авендум. Избяга в Гарак веднага след заминаването ми с отряда. В Гарак беше много по-безопасно, отколкото в нашата столица. Погледнах пак в огледалото, но не видях нито стаята, нито Фор. Миражът беше изчезнал и среброто отново отразяваше само залата.

Продължих нататък…

Залезът в ясна лятна вечер винаги е красив, особено когато се намираш на висок хълм, откъдето се вижда цялата околност. Отдолу се виеше широката лента на река. В лъчите на залязващото слънце водата й беше придобила цвета на разтопена мед. На отсрещния бряг се виждаше някакво селище — или голямо село, или малко градче. Ласкавият летен вятър духаше в лицето ми и носеше със себе си миризмата на вода, детелини и дим от малък огън. Чуваше се приглушено от разстоянието мучене на крави, които пастир подкарва към дома.

На хълма имаше голямо разклонено дърво, под дървото гореше огън, а на него — весело къкрещо котле. От котлето се носеше невероятен аромат на рибена чорба. Около огъня седяха трима. Най-възрастният, с гъста сива брада, приличаща на сплъстена овча вълна, важно и съсредоточено разбъркваше чорбата с дървена лъжица. Другите двама — висок, плешив воин с белег, пресичащ челото му, и малък пухкав мъж със смешни мустаци, играеха на зарове и беззлобно се ругаеха един друг. Иззад дървото се появи четвърти. В едната си ръка държеше мрежа, а в другата — щука.

— Добър улов, Мармот — одобрително кимна с плешивата си глава Арнх и хвърли заровете.

— О, Сагра! Пак спечели! — Котката огорчено поклати глава. — Като не върви — не върви! Чичо, кога ще ядем?!

— Когато се съберат всички — недоволно измърмори в брадата си десетникът на Дивите.

— Е-е-е, как го измисли! — проточи Мармота, хвърляйки щуката и мрежата в тревата. — Когато дойдат при нас! Дотогава десет пъти ще сме умрели от глад!

— Ето Гарет вече дойде — съобщи Арнх и стана от тревата. — Ти при нас за постоянно или не съвсем?

— Не съвсем — тъпо промърморих аз.

— Ще хапнеш ли с нас, Гарет? — Чичо опита чорбата с лъжицата и като изпръхтя одобрително, свали котлето от огъня.

— Вие сте мъртви — казах им тъпо аз.

— Наистина? — Мармота и Котката озадачено се спогледаха.

— Аз съм по-жив от всякога и много искам да ям — отвърна най-накрая Котката. — Така че идваш ли?

Поклатих отрицателно глава и се отдръпнах от огъня.

— Е, щом не си гладен, ние ще започваме, а ти иди при водата за останалите, докога ще ги чакаме?!

Кимнах и продължих да се отдръпвам. Това не беше моето място! Това си е просто сън! Друг свят! Друга реалност! Тук приятелите ми бяха живи и дори не мислеха да умират.

— Ей, Гарет! Предай на Халас, че днес нямам намерение да готвя! — викът на Чичо ме настигна в момента, когато картината в огледалото вече изчезваше.

Продължих нататък и видях Лафреса. Тя стоеше и гледаше в огледалото на около десетина ярда от мен. Извадих ножа, направих крачка…

— Вухджааз умен демон! — старият ми приятел излезе от стената и ме сграбчи за реверите.

— Махни се! — аз го ударих с ножа по лапата и от изненада той разтвори пръсти.

— Не можеш да говориш така с мен — изумено изсъска демонът, облъхвайки ме с аромат на помийна яма. — Вухджааз много умен демон!

— А Шдуъйрук е още по-умен! — нагло му казах аз и отстъпих назад.

— Хш-ша? — изглежда успях да го ядосам. — Ела тук и ще ти изсмуча мозъка от костите!

— По-добре виж кой е зад теб! — подхвърлих аз и издърпах ръката си.

Той се обърна и аз се възползвах от това, отстъпих назад и се озовах в огледалната зала.

 

 

Лафреса се откъсна от огледалото, забеляза ме и присви очи. След това направи крачка в противоположната посока и замръзна пред друга огледална стена. Последвах нейния пример и се оказах…

 

 

Горска поляна, оградена от високи ели. Тревата беше черна от телата на елфи. Само двама бяха живи. Стояха и мълчаливо гледаха към тялото на победения Х’сан’кор. Не можех да ги видя кои точно бяха, само си личеше, че са мъж и жена. А после разбрах…

Неволно направих бърза крачка към тях. Те чуха шумоленето на тревата и се обърнаха. Мъжът опъна лъка и стрелата ме погледна право в лицето. Златистото око на елфа внимателно следеше всяко мое движение. Другото око го нямаше — стар спомен от оркска стрела.

Ел.

— Какво искаш, човеко? — гласът на Миралисса беше хриплив.

— Аз…

— Махай се оттук, това е нашата гора! — единственото око на к’лиссанга проблесна.

— Защо си дошъл тук? — Миралисса изтри стичащата се от раненото й ухо кръв.

— За Рога на дъгата.

— Рога на дъгата? — тя тъжно поклати глава. — Твърде късно. Сега Рогът е в Първите и дори ние не можем да направим нищо. Елфите загубиха битката и Листва беше разрушена. Тук не е място за теб.

— Добре — отвърнах аз и отстъпих.

Пред мен не бяха тези елфи, които познавах. Тези бяха съвсем различни. Чужди.

Ел не ме изпускаше от поглед с единственото си око и каза нещо на елфийката на оркски. В думите му имаше въпрос.

— Дулле — кимна тя и се обърна, загубила всякакъв интерес към мен.

„Дулле“. Като че ли бях чувал тази дума. Скочих в момента, когато елфът пусна стрелата в мен…

 

 

Паднах на пода, гледайки ужасено в празното огледало. „Дулле“ на оркски означаваше „стреляй“. Ако не си бях спомнил думата, която Миралисса веднъж каза на Еграсса, сега щях да лежа със стрела в главата. Продължих нататък, забързан към все така изпреварващата ме Лафреса, любопитен какви още изненади ще ми поднесат огледалата…

 

 

А огледалата ме зовяха, предлагаха, молеха, умоляваха, изискваха, заплашваха и искаха да ме затворят в себе си завинаги. Пред мен минаваха като върволица от ярки картини лицата на тези, които познавах, и на тези, които щях да срещна, и на тези, които така и никога нямаше да срещна.

— Гарет! Ела тук!

— Гарет, ела при нас!

— Умри!

— Какво толкова да останеш?!

— Влизай, сега си с нас!

— Привет, Гарет!

— Хей, Гарет, виждаш ли ме?

— Ама моля ви, заповядайте, добри господине!

Научил се вече да различавам реалността от виденията, аз ги отблъсквах и не им обръщах внимание, успявайки да се отскубна от лепкавата паяжина на огледалата. Невинаги ми се получаваше веднага, понякога образите бяха толкова ярки и силни, че трябваше да полагам сериозни усилия над себе си, за да успея.

Лафреса също продължаваше напред, при това с усилие. Ту я догонвах, ту пак изоставах, замирайки пред едно или друго огледало. А после Лафреса изчезна и аз останах напълно сам. Стъпка, още една, и още…

— Ей, Гарет! — викаше ме Гръмогласния, лицето му беше зверски наръфано. — Ела да поговорим!

Само поклатих глава и минах покрай огледалото.

— Спри, хулюган! — умоляваше Болт и измъкна иззад гърба си бутилка евтино вино. — Само виж какво си имам тук!

Минах покрай него.

— В името на краля, крадецо! — барон Фраго Лантен се опитваше да ми прегради пътя с десетина стражници. — Ела тук, иначе Сивите камъни са ти гарантирани!

Дори не им обърнах внимание.

— Искаш ли злато, Гарет? — Маркун разклащаше цяла чанта със злато под носа ми. — Просто спри!

Само се ухилвам и зад гърба ми се разнасят пискливите му ругатни.

— Кой сега ще ми плати за кръчмата? — отчаяно кършеше ръце Гозмо.

Свих рамене.

— Ей, Гарет! — чувам познат глас. — Ела тук!

Спрях, дълго време гледах отражението и накрая направих крачка към огледалото…

 

 

Гледах го, а той гледаше мен. Имахме време за това. Сега разполагахме с цяла вечност и нямаше причина да бързаме.

— Е, как изглеждам? — попита ме той с искрен интерес.

— Честно казано, не много добре.

— Нищо чудно, имах лош образец за оригинал — той се усмихна и усмивката му излезе някак отровно-гадна. Нима и моята беше такава?

Продължих да гледам. Към своя двойник, към себе си. Към точното копие на майстора-крадец Гарет-сянката. Бледо лице, черни кръгове под уморените очи, черна четина за брада, мръсни, изпомачкани и окъсани дрехи. Ужасяващ вид. Някои покойници, да не говорим за бедните, са доста по-добре.

— Кой си ти?

Съвсем навременен въпрос, нали?

— Аз? Аз съм аз. Или ти. Всичко зависи от това от коя страна ще погледнеш и какво в крайна сметка искаш да видиш.

— Нали ти ме извика? Така че казвай каквото ще казваш, аз си имам предостатъчно работа и нямам време да си говоря със собствените си отражения!

— Всъщност въпросът е кой от нас е отражение, Гарет — очите му злобно се присвиха.

— Ще си играем на словесни двубои ли, двойнико?

— Имаш нещо против словесните двубои ли, двойнико?

— Да.

— Ето я и първата разлика между нас, ти не си любител на разговорите, Гарет.

— Какво искаш? — мутрата му (моята мутра) започна да ме ядосва.

— Ей, ей, по-спокойно! — от очите му бликаше насмешка. — Гледай по-весело на света, отражение! Тук има много хубави и прекрасни неща, просто ти не знаеш как да ги използваш.

Мълчах. Чаках.

— Е, добре — въздъхна той. — Защо ти трябва всичко това?

— Кое всичко това?

— Не разбираш ли?

— Не — съвсем искрено му отвърнах аз.

— Всички тези проблеми, всички тези опити да се спаси някого или нещо, всички тези приятели, всички тези морални комплекси и други идиотщини, от които няма никаква полза. Защо се включи в тази авантюра? Преди не беше такъв. Преди повече приличаше на мен.

— Радвам се, че сега между нас няма нищо общо.

— О, я стига, Гарет! С всичкото това тичане си се превърнал в безволево мекотело, зависещо от други хора! Спомни си златното време, когато беше само ти и нощта, когато разчиташе само на себе си и на врата ти не висяха дузина приятели, разни задължения и правила. Нима преди ни беше лошо? Спомни си времето, когато безпроблемно проникваше в дома на някой тлъст задник и го обираше до шушка! Спомни си времето, когато, без да мислиш за последствията, забиваше болт във всеки, който ти застане на пътя! Преди убиваше с лекота, преди не би оставил Бледния жив!

— Никога не съм убивал тези, който просто ми пречат, отражение! Ако беше така, тогава половината Авендум щеше да е в гробищата. Винаги съм се защитавал, за да спася живота си. Не бъркай себе си с мен. От убийството не чувствам никакво удоволствие! Ако срещата ни е заради спомените, то по-добре да тръгвам. Нашият разговор няма да доведе до нищо.

Направих крачка назад и гърбът ми опря в студеното сребро на огледалото. Той се засмя и смехът му никак не ми хареса. Сега с него изобщо не си приличахме, сега бяхме съвършено различни хора.

— Оттук можеш да излезеш само с мен, Гарет.

— Кой си ти? — отново го попитах аз.

— Вече ти казах кой съм. Проблеми с паметта ли имаш?

— Значи не ме извика само да си побъбрим? Май винаги търсиш собствена изгода, а, двойнико?

— Изгода? Хм, не си съвсем безнадежден, отражение — в очите му се мярна затаена искрица интерес. — Да, попадна ми много изгодна сделка и като стар приятел аз искам да ти предложа дял в този малък бизнес.

Реших да играя по правилата му.

— Малкият бизнес означава малка печалба — ухилих се, стараейки се да копирам неговата усмивка.

Той пак се засмя:

— Ах, Гарет! А аз си помислих, че съвсем съм те загубил! Не се притеснявай, в този малък бизнес има много пари.

— Какво трябва да направим?

— Ние? Кълна се в мрака, това ми харесва! Всъщност нищо. Как ти звучи, а? Получаваш куп злато за нищоправене?

— Винаги съм готов да участвам в такава сложна задача — този път да копирам усмивката му се оказа много по-лесно.

— Отлично! Просто не трябва да изкарваш проклетата пищялка от Костните дворци и ще получим торба, пълна със злато.

— Цяла торба? — направих изненадана и недоверчива гримаса. — Сигурен ли си?

— Не се притеснявай, приятелю. Вече за всичко съм се договорил.

— И кой е Поръчителят?

— Ами, да го наречем страничен наблюдател. Неговото име няма да ти говори нищо.

— По принцип нямам нищо против, само че предишната Поръчка…

— О, остави я. Не вярвам в глупави поверия и гневът на боговете. Е, съгласен ли си?

— Може би да — кимнах аз и отражението се отпусна. — Но имам леко допълнение по повод предишните ми думи.

— Какво е то? — той започна да се приближава към мен.

— Помниш ли, казах, че убивам без удоволствие?

— Е? — в очите на двойника застина недоумение.

— Излъгах — казах аз и, като хванах ножа, ударих отражението си в гърдите.

Той или разбра, или почувства, така че бързо отскочи настрани. Успях само да разкъсам дрехата му. Миг — и в ръката му се появи нож.

— Глупак! — изсъска гневно и се хвърли към мен.

Много е трудно да се биеш със самия себе си. Винаги знаех къде ще ударя, а ако аз знаех, знаеше и той. Владеехме ножовете еднакво и след минутно обикаляне сред огледалата резултатът беше само няколко плитки порязвания за всеки от нас.

Сега ще удари в гърлото и когато пристъпя напред и наляво, ще контраатакува, като се опита да стигне до рамото ми.

Той замахна към гърлото ми, аз направих крачка напред и наляво и отражението веднага се опита да ме улучи в дясното рамо. Знаех го и затова посрещнах ножа му с моя. Светкавично преминах в атака, устремих се към лицето му, сграбчих куртката му със свободната си ръка, дръпнах го към себе си и веднага получих ритник в стомаха. Той отскочи назад, за да избегне разсичащия удар, увеличи дистанцията и се опита да възстанови дишането си.

— Остаряваш — ухили се и издуха от ножа си кичура коса, отрязан от главата ми.

Не казах нищо и той отново се хвърли към мен. Обикаляне, звън на нож в нож, съскане през зъби, когато някой от нас получаваше поредната драскотина. Никой не можеше да победи, всичките ми опити да се добера до двойника се разбиваха в моята (или неговата?) защита. Накрая, дишайки тежко и двамата, спряхме един срещу друг.

— Трудно е да се биеш с някой, който чете мислите ти, нали, отражение? — попита той и облиза окървавената си китка.

— Лесно е — казах аз и хвърлих в двойника си шепата малки метателни звезди, които бях взел от Бледния.

Разбира се, той прочете какво ще направя и, разбира се, опита да ги избегне, но този път не му се получи нищо. Аз бях хвърлил звездите без да се целя, при това с лявата ръка, и той не знаеше накъде трябва да отскочи. След хвърлянето всяка от петте звезди полетя по собствена, напълно хаотична траектория (нали ви казах, че съм слаб хвърляч). Три минаха покрай него, но две го улучиха. Първата удари двойника точно в дясната китка и той изпусна ножа, след което се изви, за да избегне други две звезди, но се натъкна на последната, която се заби в левия му крак. Изруга и падна на пода. С два скока се озовах до него, минах зад гърба му и опрях нож в гърлото.

— Колко глупаво се издъних — проговори с дървен глас отражението, като се стараеше да не мърда. — Мисля, че няма да го направиш.

— Защо?

— Доста сложно е да убиеш самия себе си. Нали знаеш — има поверие, че ако убиеш двойника си, отиваш в мрака след него?

По челото му се плъзна самотна капка пот.

— Не ми ли каза точно ти, че не вярваш в глупави поверия? — попитах и му прерязах гърлото.

Огледалата около мен се пръснаха и аз отново се озовах в огледалната зала, но сега на мястото на едно от огледалата зееше изходът. Тялото на двойника, лежащо на пода, потръпна и се превърна в белезникава мъгла.

Бях издържал изпитанието на собственото си „аз“ и затова пътят беше открит, така че като направих крачка, аз напуснах огледалната зала.

* * *

Отначало дори не разбрах къде съм попаднал. Това беше най-обикновена и с нищо незабележима зала без никакъв изход. Недоумяващо се запътих напред, чудейки се къде съм сгрешил и кое ме беше довело до задънена улица. И тогава се случи. Залата се промени.

Отначало не разбрах нищо и от страх едва не напълних гащите. Във всеки случай стомахът ми се спусна някъде надолу и ми се струваше, че пропадам в бездна. Напълно оправдана реакция за всеки човек, който изведнъж се е оказал някъде между небето и земята. Трябваше да направя огромно усилие над себе си, за да не изпадна в паника и да съобразя, че както и преди, си стоя на пода, а не се мотая мракът знае къде.

Не знам дали беше магия или някакъв друг номер, но стените, подът и таванът на залата сякаш вече не съществуваха. Създаваше се впечатление, че се намирам в нощно небе. Около мен примигваха звезди. Хиляди и хиляди ярки звезди. Беше приказна, завладяваща картина. Звездите бяха по стените, по пода и по тавана, а в средата на залата сияеше идеалният кръг на бледа луна. Виолетова луна, носеща името Селена. А щом Селена беше тук, то и Рогът на дъгата щеше да е съвсем наблизо.

Докато пристъпвах към луната, сърцето ми бясно туптеше. Почти го направих! Направих това, в което и самият аз до днес не вярвах!

Ру-у-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о!

Чист, дълбок и в същото време тъжен призив се понесе сред звездите. Някъде там горе, при гроба на Грок, духаше вятър, и Рогът на дъгата отразяваше вечния му зов.

Ру-у-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о! У-у-у-у-у-а-а-а-а-р-р-р-у-у-у-у!

Този звук ме караше да настръхвам. Той зовеше. Меланхоничната песен на вятъра и Рога направо разтърсваше.

Така и не стигнах до Селена. Ослепителна нишка на мълния удари точно пред краката ми, аз отскочих настрани и затворих очи, като отчаяно се опитвах да възстановя зрението си след ярката светкавица. Във въздуха замириса на мълнии и магия. Когато способността ми да виждам се върна, от другата страна на Селена сред звездното небе видях Лафреса. Тя вече не се опитваше да атакува и просто чакаше да дойда на себе си.

Изглеждаше така, сякаш все още се намира на бала, а не в сърцето на Костните дворци. Във всеки случай Лафреса изобщо не приличаше на човек, промъквал се през гробниците цели две седмици. Дрехите й бяха съвършено чисти и дори изгладени, на ушите си носеше обици във формата на сребърни паяци, а на пояса — широк кинжал. От времето на запознанството ни на бала на Балистан Паргайд лейди Йена изобщо не се беше променила. Невисока, с руси коси, събрани в къса опашка, на високите скули играеха виолетовите отражения на луната. Но сините й очи вече гледаха не замислено, а напрегнато — ловяха всеки мой жест, всяко мое движение. Върху отворената длан на дясната й ръка проблясваше малка пурпурна сфера. Знаех какво представлява, затова ми струваше доста усилия да отвърна поглед от нея и да погледна Лафреса в очите.

— Лейди Йена.

— Радвам се, че ме помниш, крадецо — пухкавите й устни се изкривиха в усмивка.

Гласът на жената коренно се разминаваше с външния й вид. Звучеше много, много уморено.

— Нали искаш да доживееш до старост? — ни в клин, ни в ръкав попита тя.

— Имам такава идея.

— Тогава те съветвам да стоиш по-далече от Селена и да не ми заставаш на пътя, в противен случай ще трябва да те спра.

— Мисля, че твоят Господар ти забрани да ме докосваш.

— Само ако не ми се пречкаш в краката. Не искаш да нахраниш червеите, нали?

— Посланикът ме информира, че съм безсмъртен — продължих да протакам времето аз.

— Всички, които принадлежат към Домовете, са безсмъртни. Но не и в самите Домове. А тази зала е преддверие към Дома на болката и тук и аз, и ти сме смъртни. Така че стой настрана, крадецо!

— Както кажете, лейди Йена — бях чул всичко, което исках, и бавно започнах да отстъпвам към стената. Не съм самоубиец, че да влизам в схватка с една от най-могъщите магьоснички.

Тя продължи да следи внимателно моите движения. А аз продължих да се моля на Сагот всичко да се получи и лейди Йена да не реши да метне някоя пурпурна сфера въпреки волята на Господаря. Лафреса търпеливо изчака, докато опра гръб на стената, и едва тогава пристъпи към Селена. Изглежда въпреки всичко се страхуваше от Танцуващия със сенки (лаская се, знам). Пред виолетовата луна тя за миг се поколеба, след което направи последната крачка и стъпи в нея. Веднага бе обгърната от нежно кадифено сияние. А после, после лейди Йена, обгърната от светлината на луната, започна бавно да се издига над пода към звездите. Тя се засмя и смехът й, смях на искрен детски възторг, се понесе сред звездите, а те й отвърнаха, като се завъртяха около виолетовото сияние във весел танц. Признавам, че беше много красиво.

Лейди Йена изобщо забрави за мен, но аз не реагирах, а само гледах как се възнася към звездите и чаках. Разбира се, би било добре да кажа, че накрая триумфално и злобно се е изсмяла в лицето ми или че е казала нещо от рода на „Сега Рогът на дъгата е мой“, но нищо подобно нямаше.

Звездите и стълбът светлина, издигащ се от Селена, увлякоха лейди Йена към Рога на дъгата, който продължаваше да призоваха с неговото си: „У-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о-о-о“.

А аз чаках, чаках и накрая дочаках. Селена от виолетова стана черна и светлината й помръкна. Звездите, танцуващи около Лафреса, избухнаха в пурпурен огън и започнаха да падат от небето, оставяйки след себе си искрящи опашки, но никоя не стигна до пода — всички се стопиха във въздуха. Загубвайки светлинната си опора, слугинята на Господаря, без изобщо да извика, с тъп звук тупна точно в центъра на луната.

Падането от височина мракът знае колко ярда винаги е смъртоносно, в дадения случай се оказа двойно смъртоносно. Смъртта в един от Великите Домове е окончателна дори за онези, които преди това са били безсмъртни и са се прераждали в Дома на Любовта. Самата Лафреса ми каза къде се намираме и аз, като си спомних предупреждението на Сагот да не стъпвам върху Селена, не се натисках, а позволих на Лафреса да изпита върху себе си един от капаните на Костните дворци. Слава на боговете, всичко мина добре. Златото, платено за съвета на стария просяк, ми спаси живота. В края на краищата ако един просяк, откликващ на името Сагот, не ме беше посъветвал да не стъпвам върху Селена, не се знаеше как щяха да се развият нещата.

Мълчаливо гледах как нараства тъмното петно кръв под натрошеното и изкривено от падането тяло. До последно не можех да повярвам, че ще успея да победя тази, която в други времена са наричали Лиа.

У-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о-о! — меланхоличната песен на Рога, намиращ се някъде горе, отново ме върна в реалността.

Вдигнах глава към тавана в опит да видя мястото, където лежеше Рогът на дъгата, но, разбира се, не видях нищо. Прекалено високо беше.

Докато се пулех и взирах, тялото на Лафреса започна бавно да потъва в Селена, сякаш не лежеше на пода, а на някаква гъста слуз или тиня. След няколко секунди лейди Йена, донесла толкова много неприятности на отряда, изчезна завинаги в черната луна, а след още един миг Селена отново стана виолетова и на „небето“ светнаха хиляди звезди и съзвездия, сякаш в залата не се беше случило нищо.

В средата на Селена нещо проблесна. Присвих очи, опитвайки се да видя какво точно е това, но уви, не се получи. След смъртта на лейди Йена нямах особено желание да приближавам до опасното място, но, след като трезво разсъдих, че докато не стъпя върху магическата луна, нищо не ме заплашва, аз се приближих почти плътно до нея. В центъра на луната лежеше Ключът. Дали магията на джуджетата и Кронк-а-Мор беше неприятна на вълшебството, използвано за създаването на тази зала, или аз бях голям късметлия, но фактът си оставаше факт — Ключът беше пред мен, само ръка да протегнеш. Е, аз не съм глупак, така че я протегнах. Но не го достигнах, за съжаление. За да го взема, трябваше да стъпя върху Селена, а за такова геройство все още не бях готов. По принцип, безизходна ситуация, но с малко повече използване на главата всичко може да бъде решено. Ремъкът на чантата, вързан около дръжката на ножа, и няколко опита с импровизираната въдица ми донесоха богат улов. Във всеки случай, сега Еграсса нямаше да ми откъсне главата за загубата на елфийската светиня. За мой късмет Лафреса не беше махнала верижката на Ключа, така че веднага го провесих на врата си.

Р-р-у-у-у-у-у-о-о-о-о!

Време беше да тръгвам. Вече имах Ключа, а ме очакваше и дълъг обратен път, макар че се налагаше да го измина без картите… Хм, хм. За това ще мисля малко по-късно, когато Рогът на дъгата вече ще е в ръцете ми. Целият въпрос сега беше как да стигна до него? Селена отпада. Видях какво се случи с вече покойната Лафреса, така че нямах намерение да изкушавам съдбата, като се подложа на светлината на вълшебната луна. Трябваше да има друг път. Във всеки случай, поне така излизаше от думите на Сагот, който ми препоръчваше да поработя с краката си, ако искам да доживея до дълбока старост. Оставаше ми само да намеря този път.

Тръгнах да обикалям звездното небе, търсейки стълба, която да води нагоре.

Р-р-р-у-у-у-у-ту-ду-у-у-у!

— Чувам те, чувам — измърморих аз, докато вървях покрай стената.

Езикът ми не би се обърнал, за да нарека ТОВА стълба. Само правоъгълни каменни стъпала, забити в небето между звездните струпвания. При това много неудобни. За да се изкача горе, щеше да се наложи доста да се поизпотя. Но нямах избор, Рогът на дъгата нямаше сам да дойде при мен. Стъпих на първото стъпало, скочих, хванах се за второто и се изтеглих на него. Изправих се, подскочих, издърпах се и стъпих на третото. Светът примигна и магията на звездното небе изчезна. Под мен отново лежеше най-обикновена и с нищо неотличаваща се, но ярко осветена от струящата от стените светлина, зала от осмо ниво.

Продължих да се изкачвам още дълго време и доста се задъхах. Да балансирам на тясното стъпало, където едва имаше място да сложа двата си крака, се оказа най-трудната задача. Надолу се стараех да не поглеждам. Вече бях на такава височина, че, да не дава Сагот, едно замайване — и просто щях да последвам Лафреса. След поредицата каменни блокове-стъпала, когато ръцете ми вече бяха готови да откажат, се появиха забити в стената метални скоби. Катеренето стана много по-лесно и след известно време се озовах на широка каменна площадка.

Тук духаше доста осезаем вятър.

У-у-у-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о-о!

От това място звукът на Рога беше много по-дълбок и по-ясен. Проклетата пищялка беше някъде наблизо. Някъде съвсем наблизо. Още едно примигване на света около мен и отново се оказах в самия център на звездното небе. Някъде долу гореше виолетовата искра на Селена и аз едва можех да я различа сред пръснатите звезди. Не очаквах, че съм успял да се изкача толкова високо.

Така. Сега накъде? Скобите свършиха, нататък започваше гладка стена, едва различима сред магическите звезди. Стълбата, водеща към върха, се оказа там, където най-малко от всичко очаквах да бъде. Започваше над пропастта на три ярда встрани от площадката, на която се намирах сега. За пореден път от престоя ми в Костните дворци съжалих за загубата на въженцето-паяжина. Ако беше с мен, да се добера до висящата сред звездите стълба щеше да е най-лесното нещо на света. Сега имах право на един-единствен опит, един-единствен шанс да скоча. Ако не стигнех до нея или не успеех да се хвана — участта ми щеше да е същата като на сладката Лафреса.

Още веднъж замислено огледах стълбата, потъваща в звездното небе. По принцип можеше да се получи, така или иначе нямах друг избор. М-да… Сагот да ме пази!

Под краката ми се мярнаха звезди, стълбата се уголеми, устреми се някъде нагоре и аз едва успях да се хвана за най-долното стъпало. То се оказа ужасно хлъзгаво и само по волята на боговете пръстите ми не се плъзнаха и аз не се отправих в своя последен полет за среща със Селена. Загърчих се, заизвивах се като змия, заскърцах със зъби. После се набрах нагоре, прехвърлих лявата си ръка върху горното стъпало, пак се набрах, преметнах крак на първото стъпало и изпълзях на стълбата.

У-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о-о-о-о!

Вятърът се беше развилнял на воля и сега Рогът пееше постоянно, огласяйки тишината на Звездната зала с мощен боен рев. Х"сан"кор да ме отнесе, уморих се да изкачвам тази безкрайна стълба. Кога ще свърши най-сетне? И накрая тя свърши, слава на Сагот! Влязох в ярко осветен коридор, оставяйки звездите зад гърба си.

У-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о-о-р-а-а-а!

От зова на Рога подът трепереше, но сега аз вече не бързах. Нищо няма да му се случи, ще почака, докато си почина. Двадесет ярда по коридора и отново звездното небе разпери одеялото си над моята глава. Перлен мост, висящ между звездните светлинки. Преминах по него и се озовах пред гроба на Грок. Представляваше прекрасно аметистово съоръжение. Нещо средно между лятна беседка и малък некропол. Четири тънки изящни колони поддържаха купол в нежносив цвят. Под купола имаше надгробна плоча, на която бяха издълбани думите „На Грок, великият воин, от благодарната страна“.

— Стигнах — прошепнах, все още не вярвайки, че съм достигнал целта на пътуването си.

Стоях на гроба на Грок — известният пълководец от миналото и брат на Неназовимия. Никакъв свещен трепет или нещо подобно. Великият командир, легендата, спасил страната от орките по време на Пролетната война. И какво от това? Ето аз също почти ще спася страната, а и съдейки по малкото останали сведения, Грок не е бил чак толкова голям герой, щом върви в комплект с Неназовимия.

Върху гроба на видно място лежеше моята цел — Рогът на дъгата. Изобщо не се беше променил, откакто го бях видял за пръв път в моя сън в Закритата територия. Голям усукан рог, хвърлящ бронзови отблясъци, инкрустиран със седеф и синкава оргска кост. Красива, изкусно направена вещ. Истински боен рог, който не би се срамувал да притежава дори крал.

— Ще ми позволиш ли? — в гласа на Валдер се прокраднаха умоляващи нотки.

— Действай — казах аз и се отворих, предоставяйки му пълна свобода.

Сега вече видях съвсем различен Рог. Около него сияеше пъстър ореол, който едва-едва примигваше от изтичащата сила. Силата, която държеше Неназовимия в Безлюдните земи. Силата, която удържаше Падналите в дълбините на Храд Спайн и не им позволяваше да се върнат в Сиала. Силата, създадена от огрите. Силата, която беше погубила тази раса и беше спасила другите. Тя изтичаше, изчезваше — като вода, просмукваща се през пясък. Времето на магията, изпълнила Рога, беше на привършване.

— Ти можеш ли да върнеш отново магията в него? — обърнах се аз към архимага, без да откъсвам поглед от Рога.

— Не, за това ще трябва силата на целия Съвет. Съжалявам.

— Нищо — казах му, макар тайно да питаех някаква неясна надежда, че Валдер ще успее да се справи и няма да има нужда да мъкна такава опасна играчка със себе си. — Рогът е тук. Сега ще успееш ли да си тръгнеш от мен?

— Не… Той е твърде слаб. Може би по-късно, когато го напълнят със сила. Извинявай.

— Не се извинявай. Твоята компания започва да ми харесва. Така е много по-добре, отколкото да си говоря сам.

Тих, едва доловим смях в отговор. След което продължи:

— Вземай го, Гарет, и да се прибираме у дома.

Валдер беше прав, нямаше какво да му мисля. Облизах внезапно пресъхналите си устни и с бясно биещо сърце пристъпих към гроба.

Ето го. Лежи пред мен. Спасението и гибелта на този свят. Големият коз в глупавите игри на Господарите. Какво ли ще стане, ако се осмеля да го изнеса от Храд Спайн? Дали изобщо ще спаси някого или ще донесе поредните беди и нещастия? Как да постъпя? Да избираш беше толкова страшно! Да решаваш съдбата на света и да държиш властта в ръцете си! Да знаеш, че благодарение на твоята постъпка везните могат просто да се обърнат и всичко да полети в мрака. Дали изобщо си струваше да взема тази вещ? И дали си струваше момчетата от отряда да дадат живота си за нея?

Стоях и не знаех какво да правя и как да постъпя. Буквално бях вцепенен. Не можех да мръдна нито ръка, нито крак, сякаш бях омагьосан. Стоях и гледах Рога на дъгата, а той си лежеше и мълчеше, чакайки дошлия при гроба на Грок човек най-накрая да се реши.

— Без съмнения и колебания — прошепнах аз като заклинание (обещание, дадено на Еграсса), а след това пратих всичко в мрака, пристъпих напред и вдигнах Рога от гроба.

Последното нещо, което си спомням, беше, че небето избухна и за втори път в един ден заплака с огнените сълзи на умиращи звезди.