Алексей Пехов
Виелица на сенките (13)

Глава 13
В плен

Спътниците ми определено не се отличаваха с учтиви маниери и ако този, който вървеше пред мен, просто бързаше, то вторият непрекъснато ме буташе в гърба и на няколко пъти едва не ме събори. Най-накрая излязохме на малка горска полянка, където гореше огън. Около огъня седяха десетина човека (или нечовека). Още няколко стояха или лежаха на разстояние от огъня, но не можех да ги преброя. Като цяло — многобройна компания.

— Гхей Багард! Масат"у нер ашпа туг Олаге перега! <Ей, Багард! Виж какво хванахме с Олаг! (орк.)> — извика Големия.

Фигурите около огъня се размърдаха и станаха на крака. Мен ме избутаха по-близо до огъня. Момчетата, които ме плениха, имаха тъмна кожа, жълти очи, черни устни, глиги и коси с цвят на пепел.

„Елфи!“ — зарадвах се аз, но после се вгледах по-внимателно и много, много се разстроих. Страховете ми се бяха сбъднали. От двете злини попаднах на по-лошата. Елфите никога не събират косите си на опашка, елфите не са толкова масивни и елфите никога не носят ятагани. Вечен мрак и всички богове на Сиала, заедно с проклетия Господар! Първите! Бях попаднал в лапите на орки! Макар че имах и някакъв късмет. На жълто-кафявите им одежди се виждаха нашивки на клана на Ходещите по потока, а това беше много по-добре, отколкото среща с Груунските ухорези. Във всеки случай поне нямаше да ме убият веднага.

— Къде го намерихте този? — попита нисък орк.

— Обикаляше около огъня, Багард — преминавайки на човешки език, проговори Неголемият.

— Маймуната сама ли беше?

— Да, преди да го хванем, огледахме цялата околност. Сам е. Олаг ще потвърди.

Неголемият кимна. Орките отново преминаха на техния език и заговориха бързо. Стоях като овен и очаквах какво щеше да излезе от всичко това. Като че ли Багард беше главният в този отряд, във всеки случай той каза няколко резки фрази и шестима Първи изчезнаха в нощните гъсталаци.

— Оръжие? — Багард отново заговори на човешки език.

Олаг протегна ножа ми на командира. Багард безмълвно повъртя острието в ръце и го предаде на един от орките, които стояха до него.

— Това ли е всичко, Фагред? — изглежда Първият беше леко изненадан.

— Да — кимна Здравенякът.

— Обискирахте ли го?

— Кро.

— Не прилича много на воин — каза един от орките.

— Сега ще разберем, дайте го до огъня!

Фагред и Олаг ме сграбчиха под мишниците и ме завлякоха до огъня. Аз, разбира се, очаквах, че сега ще започнат да горят петите ми, и започнах да се съпротивлявам, но оркът, който беше взел ножа ми, така ме удари в корема, че веднага ми изби всички мисли за съпротива. Сега имах само една грижа — да успея да вдишам. Безцеремонно ме настаниха до огъня и Фагред започна да задава въпроси:

— Кой си ти? Колко сте? Какво правиш в нашата гора?

Всеки въпрос на орка беше придружен от звънка плесница. Като се има предвид размерът на лапите му — а оркът беше не по-малък от Медения — то аз съвсем правилно се опасявах за целостта на главата си. Уви, нямах никакво време за отговор, защото шамарите се сипеха върху мен със същата скорост, с каквато и въпросите. А въпросите се редуваха с изключително бързи темпове. Когато Фагред започна да ги повтаря за пети път, все по-разпален от моето мълчание, се раздаде гласът на Багард:

— Достатъчно!

Фагред, мърморейки недоволно, се отдалечи.

— Претърсете го.

Отново ме изправиха на крака, свалиха чантата и ловко опипаха дрехите ми.

— Недл кро <Няма нищо (орк.)>.

— Казах ви, че не прилича на воин — промърмори единият от орките и хвърли няколко смърчови клона в огъня.

По това време се върнаха шестимата воини, изпратени от Багард на разузнаване. Единият от Първите поклати отрицателно глава и прибра стрелата в колчана.

— Ако не прилича на воин… — жълтите очи на Багард ме проучваха внимателно. — Шокрен, провери маймуната!

От сенките излезе орк и аз изстинах — на главата си носеше странна шапка, която много приличаше на шаманска. Само шаман ми трябваше сега! Шокрен някак неуловимо приличаше на Багард, най-вероятно двамата бяха роднини. Шаманът приближи и без да ме докосва, мълчаливо прекара разтворена длан по мен.

— Шията — изръмжа Шокрен и нечии чевръсти пръсти бързо ме избавиха от медальона-капчица на Кли-кли. Шаманът кимна удовлетворено. — Ръката, лявата.

Гривната на Еграсса се нареди до медальона на Кли-кли.

Шокрен стигна с длан до ботушите ми и каза:

— Това е, вече е чист.

— Какви са тези дрънкулки? — Олаг въртеше в ръце гривната от червеникава мед.

— Дълго е за обяснение — Шокрен прибра медальона в чантата си, след което взе гривната от ръцете на Олаг.

Подържа я в ръце, като внимателно я проучваше, след което я хвърли на тревата и заповяда:

— Всички назад!

Орките послушно се отдръпнаха, като Олаг се погрижи за мен и мълчаливо ме издърпа настрани. Междувременно шаманът замърмори нещо, сгъна пръстите на лявата си ръка в сложна плетеница и изведнъж гривната на Еграсса се разтопи, образувайки малка локва.

— Сега вече няма да те намерят, маймуно — ухили се шаманът.

— Проследяваща магия? — разбиращо вдигна вежди Багард.

— Да.

— На Нисшите?

— Тяхна изработка.

Нисши? Така Първите наричаха елфите, ако не греша. Между другото, сега на Еграсса ще му е доста проблематично да ме намери.

— Значи нашата пеперудка се е забъркала с това стадо? — злокобно изсумтя Фагред.

— Дайте ми чантата му — внезапно каза шаманът.

Един от Първите веднага му подаде моята чанта. Трябва ли да казвам какво се случи, когато шаманът измъкна Рога на дъгата? Естествено, обикновените орки не разбраха нищо, но Шокрен, Багард и Олаг многозначително се спогледаха. А на шамана ръцете му се разтрепериха.

— Какво е това? — протягайки шия, предпазливо попита Фагред.

— Това е нещото, което ще помогне на Ръката в битката с Нисшите — благоговейно измърмори Багард. — Запомнете този ден, воини.

— Ах, ти, пеперудке! — Олаг криво се усмихна: — Какви още съкровища си ни донесъл?

Шокрен внимателно положи Рога върху проснатия плащ на един от воините и отново взе чантата ми. Шепата плодове с презрение беше хвърлена настрани, след което от чантата се появи Ключът. Сълзата на дракона заблестя в светлината на огъня и от гърлата на Първите едновременно се изтръгна възхитено възклицание. Изглежда сега всички знаеха какво държеше в ръката си шамана. А той държеше Ключа с два пръста, сякаш се страхуваше, че реликвата ще вземе да изчезне.

— Ключът от Портите! — прошепна един от воините.

— Вярно, легендарният Ключ. Но как реликвата на Нисшите е попаднала в човека? — Шокрен ме погледна. — Беше ли в Храд Спайн?

— Да — не виждах смисъл да лъжа.

— Това от там ли е? — шаманът кимна към Рога.

— Да.

— Добре — видимо оркът беше напълно доволен от едносричните ми отговори.

— Други подаръци донесе ли ни, пеперудке? — поинтересува се Фагред.

Шаманът мълчаливо обърна чантата и на плаща се посипа изумруден дъжд. Някой от Първите тихо се подсмихна.

— А с него какво да правим, Багард? — попита Фагред.

Командирът на отряда безразлично сви рамене:

— Излишни гърла не ни трябват.

Огромният орк се ухили разбиращо и извади ножа си.

— Чакай, Багард — Шокрен прибра всички съкровища обратно в чантата. — Тази маймуна не е толкова проста, колкото изглежда. Когато имам свободно време, ще поговоря с него, а мисля, че и Ръката също ще иска да си поговори с него.

— Ръката е далеч — намръщи се Багард.

По някаква незнайна причина орките изобщо не искаха да говорят на своя език.

— Ще му изпратя гарван с известие, той да реши какво да правим. Във всеки случай Нощната пеперудка ще е добър залог за Празника на есента. Засега го изпрати при останалите.

— Добре — съгласи се Багард, а после заговори на оркски.

Първите видимо изгубиха всякакъв интерес към мен и, възбудено разговаряйки помежду си, започнаха да се разполагат около огъня. Шаманът преметна моята чанта през рамо — мисля, че сега нямаше да се раздели с нея дори ако го нападнат всички тъмни елфи от Черната гора. Проклятие! Орките сложиха ръка на Рога на дъгата и на Ключа! Ако Еграсса научи, ще го хване паралич от мъка! Изглежда орките не ми обръщаха внимание и реших да рискувам, т.е. да се изнеса. По-добре да бягам из Заграбия с вързани ръце, отколкото да оставам в обществото на Първите. Естествено, за всяка глупост трябва да се плаща, и аз си платих. Фагред, както се оказа, изобщо не ме беше изпускал от поглед, и успях да пробягам не повече от шест ярда. Проклетият жълтоок мръсник ме настигна, свали ме на земята и с всичка сила стовари юмрук в тила ми. Пред очите ми избухнаха едновременно пет луни и аз загубих съзнание.

* * *

— Стига, остави го, така или иначе никой от нас няма да живее дълго.

— Това си е моя работа, по-добре ми дай вода, човеко.

— Какво си се разбързал, зеления. За този Първите не са дали дажба!

— Дай му вода, Киор.

— Дай му вода, Киор. Дай му вода… Вечно си така! Вземи, зеления.

На челото ми сложиха нещо ужасно приятно и студено. Счетох за най-добре да отворя очи.

— Поздравления за събуждането.

Изумено се вторачих в говорещия. Уж вече не спях, а видението продължаваше. Или това все пак не беше сън?

— Кли-кли, ти ли си?! — изхриптях аз и се опитах да стана.

По-добре да не го бях правил. Земята и дърветата веднага се завъртяха и аз със стон се строполих на леглото от смърчови клони.

— Грешиш, момче — подсмихна се междувременно гоблинът и махна мокрия парцал от челото ми.

Да, сега и сам виждах, че това не е Кли-кли. Този гоблин беше много по-стар от моя кралски глупак. Кожата му изглеждаше светлозелена и на петна, имаше рошави вежди, крив нос, половината му зъби ги нямаше, а очите му бяха не бледосини, а виолетови. А и като цяло самият гоблин приличаше на малка, сбръчкана зелена маймунка.

— Аз…

— Ти направи достатъчно голяма глупост, опитвайки се да избягаш от Първите. Как този побойник не те уби, ето на кое не преставам да се чудя! Как си?

— Главата ме боли — намръщих се аз и направих втори опит да стана.

Този път се получи и земята дори не се залюля.

— Не се притеснявай, скоро ще ти откъснат главата и повече нищо няма да те боли — закашля се някой встрани от мен.

Счетох за нужно да извъртя очи и да видя говорещия. Оказа се огромен мъж, обрасъл чак до очите с гъста черна брада. Той предизвикателно издържа погледа ми и отново се закашля.

— Това е Киор — поясни гоблинът, а в гласа му не усетих и намек за любов към това космато чудо на природата. — А това е Мис.

До Киор седеше мършав мъж на около четирийсет и пет. Плешив, с кафяви очи и мустаци. Дясното му рамо беше небрежно превързано. Мис ми кимна любезно:

— Добре дошъл в нашата „късметлийска“ компания, човече.

— Воин? — попитах аз, намирайки в себе си сили да му кимна в отговор.

— А-ха — отвърна Мис и затвори очи.

Да, познах. Но какво правеше воин от Пограничното кралство в тези дебри?

— Имаш ли си име? — попита ме в това време гоблинът.

— Гарет.

— А аз съм Гло-гло — усмихна се зеления. — Сега се познаваме.

Над Заграбия настъпи утро, но светлината беше малко, тъй като небето бе облачно и всеки момент щеше да завали. Огънят в средата на поляната едва гореше, повечето орки спяха. Само няколко часови в самия край на гората стояха на пост. Вярно, бях сигурен, че Багард е поставил скрити постове из цялата околност. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Цяла нощ?! Здрава ръка имаше този Фагред! В тила ми пулсираше тъпа болка и мръщейки се, аз го опипах с лявата ръка. Едва тогава осъзнах, че ръцете ми вече не са вързани.

— Просто е излишно — сякаш четеше мислите ми, отговори гоблинът. — Къде ще избягаш тук? Виж там!

Погледнах в посоката, указана от гоблина. На клона на най-близкото дърво леко се поклащаше увесен за краката човек.

— Това е партньорът на нашия Киор — охотно ми поясни Гло-гло. — Вчера реши да избяга, и ето го увесен за назидание на останалите. И корема за всеки случай му разпориха.

— Мълчи, зеления! — злобно проблеснаха очите на Киор.

— Намълчах се вече, стига! — гоблинът седна до мен и ми зашепна на ухо: — Не му обръщай внимание, Гарет. Киор е бракониер, преследвал е златни котки в оркските земи и Първите го хванали. Между другото, хванаха го вчера, около три часа преди твоята поява. Успешен ден имаха орките.

— Ясно — измърморих аз, опитвайки се да спра потока на красноречието му.

— А ти как се озова в Заграбия?

— Разхождах се — подсмихнах се аз.

— Ох, тези тайни — въздъхна Гло-гло — Това на Киор можеш да го кажеш, че просто си се разхождал. Мислиш ли, че не видях какво извади Първия от чантата ти?

— Откъде знаеш какво е това? — полюбопитствах аз.

— Аз все пак съм шаман.

Изсумтях недоверчиво:

— Обикновено шаманите не попадат толкова лесно в ръцете на орки.

— Така е, но само ако преди това не са притъпили бдителността си — огорчено въздъхна Гло-гло. — А аз наистина съм шаман.

— Тогава какво правиш тук?

За мен, щом гоблинът е шаман, той е длъжен да намери начин да избяга.

— Същото, каквото и ти. Виж — гоблинът ми показа ръцете си, върху които бяха надянати ръкавици.

Странни, трябва да кажа, бяха тези ръкавици. Във всеки случай, на всяка ръкавица имаше ключалка и пристягаща верига. Получаваше се нещо като окови. Не можеха да се свалят просто така. Макар че ключалките бяха обикновени и мисля, че ако опитам, бих могъл да ги отключа. На всяка от ръкавиците бяха изписани някакви руни.

— Това пък защо?

— За да не мога да правя заклинания — разстроено изхриптя шаманът. — Ръкавиците ограничават движенията на пръстите, а руните не позволяват на магията да действа и докато тези оркски неща са на ръцете ми, за никакви заклинания и дума не може да става. Мога да опитам, но какво в крайна сметка ще се получи дори и за горските духове ще е неизвестно.

— И след това някои още се опитват да твърдят, че шаманството е по-добро от магията? — без да се обръщам към никого конкретно, измърморих аз.

Но Гло-гло ме чу и като прие думите ми лично, обидено изсумтя.

— Дай ми време да си освободя ръцете, за всичко ще си платят! — отмъстително процеди гоблинът, гледайки с присвити очи спящите орки.

— Освен ако преди това не ти отрежат ръцете — „обнадежди“ го Мис.

— Няма да ги отрежат — безгрижно каза гоблинът. — До празника на есента няма от какво да се притеснявам.

— А какво ще стане след това? — попитах аз.

— Супа с котка! — отряза все още сърдитият ми Гло-гло.

Междувременно започна да вали ситен дъжд. А ситният дъжд сутрин не е най-приятният подарък. Лагерът постепенно се събуди. Въпреки дъжда, орките отново разпалиха огъня. Багард сновеше сред Първите, раздаваше заповеди и воините доста бодро ги изпълняваха. Забелязах шамана, който така и не се разделяше с моята чанта. Стори ми се, че чак заскърцах със зъби от яд. С какъв акъл се набутах между шамарите, вместо да заобиколя огъня и да изчакам елфът да ме открие?! Една фраза, която бях чул преди много време близо го Пазарния площад в Авендум, изплува в главата ми. Тогава в нашата барака живееше една жена и тя беше сладкодумна разказвачка. Мнозина я смятаха за вещица и я наричаха Тъмната звезда, макар че всъщност името й беше Гати и не беше никаква вещица, това го знам със сигурност. Та веднъж тя каза: Тръгнал да стриже овцете — върнал се остриган до голо. Това е точно за мен, не мислите ли? Тръгнах за където не ми е работа и орките веднага ме остригаха до голо.

Орките се занимаваха със своите си дела, а ние стояхме под дъжда. Идилия, с една дума. Така минаха два часа и въпреки непрекъснатия дъжд, аз някак успях да задремя. Събуди ме отчаяното бутане на Гло-гло. Търкайки сънливо очи, се опитах да разбера какво става.

— Започна се — прошепна Мис, а после мръсно изруга.

— Какво се започна? — не разбрах аз, но никой от моите другари по нещастие не сметна за необходимо да отговори.

Всички като един гледаха към центъра на поляната. Аз, така и без да получа разяснения, също започнах да наблюдавам суетящите се орки. Един заливаше огъня, друг бързо трупаше вещи. Двама орки довлякоха от гората огромен пън. Какво ставаше тук, мракът да го отнесе?

— Колко са?

— Колко са кои? — Мис най-накрая реши да ми отговори.

— Орките.

— Деветнайсет. Те са авангард, гонят тъмните.

— Тъмните? — не разбрах аз.

— Тъмните. Елфите. Отряд елфи добре се е развихрил в земите на орките, а отрядът на Багард се втурнал да ги преследва и в крайна сметка хванаха не само елфите, но и всички нас — изплю Гло-гло.

— Хванали са елфите? — положително днес не съобразявах добре.

Впрочем, това често ми се случва, след като се ме ударили с нещо тежко по главата.

— Е, не всичките… — проточи Гло-гло, гледайки как Фагред поставя пъна в средата на поляната. — Само тези, които са нямали късмета да умрат в битката. Ето ги, между другото, и тях.

Иззад дървото, където висеше един от пленниците, се появиха осем орки, които бутаха четирима елфи. Бяха твърде далече, за да видя лицата на пленените и гербовете на техните Домове, но несъмнено един от четиримата беше жена. Елфите изглеждаха така, сякаш са били в стая, пълна с побеснели котки. По Вторите нямаше здраво място, добре ги бяха обработили. Единият едва вървеше и двама негови другари го подкрепяха. Заведоха елфите до средата на поляната, където вече се бяха събрали всички орки, и Багард кимна леко.

— Какво ще правят с тях? — попитах аз, макар че вече знаех отговора.

Разправата беше бърза и кървава. Орките не тръгнаха да губят време в изтезания и тем подобни елфийски забавления. Просто положиха елфите един по един на импровизирания дръвник и огромният Фагред им отсече главите със своя топор. Орките безстрастно наблюдаваха екзекуцията, а когато всичко свърши, те извлачиха телата при висящия на дървото покойник.

— Това е всичко — изкашля се гоблинът.

— Май не е всичко — процеди Мис, докато внимателно наблюдаваше действията на орките.

Проследих погледа му и всичко в стомаха ми се обърна. Багард сочеше на другите Първи към притихналата ни група. Трима воини се отделиха от отряда и тръгнаха към нас.

— Няма да им се дам просто така — промърмори воинът от Пограничието. — Нека си намерят друга овца за колене.

Мис стискаше в ръка незнайно откъде взела се къса остра треска. С такава спокойно можеше да прониже око или врат. Въпросът беше — ще му позволят ли орките да го направи? Двама воини приближиха към нас и аз подгънах крака в случай, че Мис реши да действа и аз ще трябва да спъвам по-близкия орк. Но Първите, без да обърнат никакво внимание на мен и Мис, сграбчиха мигновено пребледнелия Киор под мишниците и го повлякоха към дръвника. Траперът крещеше и се бореше до момента, докато третият орк не заби дръжката на копието си в корема му.

— Защо него? — с дрезгав глас попитах аз.

— Той е бракониер — неохотно каза Гло-гло. — Когато го хванаха, откриха в него няколко кожи на златни котки. А за орките бракониер е равносилно на дървосекач.

В това време домъкнаха крещящия Киор до дръвника, но не го сложиха на него, а просто го разпънаха на тревата, все едно ще го разчекват, и Фагред вдигна страховития си топор. Два бързи удара — и крясъците на бракониера преминаха в хрипове.

— Да ни пази Сагот — промърморих аз и се обърнах.

Оркът беше отрязал двете ръце на мъжа от раменете.

— Сагот тук няма да помогне — обади се Мис. — Ех, да имаше две десетици от нашите Горски котки с лъкове…

Междувременно Киор утихна. Никой от орките не беше тръгнал да превързва ужасните му рани и бракониерът много бързо умря от загуба на кръв — дано боговете са били милостиви и да е загубил съзнание още в началото. В това време орките провесиха обезглавените тела на елфите до вече висящия приятел на Киор и сега нанизваха главите на тъмните на забити в земята колове.

Към нас приближи Олаг, внимателно ни изгледа и произнесе:

— Погледнете висящото месо и запомнете: същото ще се случи и с вас тримата, ако дори само един реши да бяга. Ясно ли ви е, маймуни, или ще трябва да повтарям?

— Не мисли, че сме по-глупави от теб, орк — прокашля се Гло-гло. — Не сме глухи и всичко разбрахме.

Изглежда шаманът изобщо не се страхуваше, че Първият ще го нарани. Олаг се подсмихна и погледна към гоблина, сякаш го виждаше за първи път.

— Е, щом ти е ясно, зеления, приготви маймуните за път, тръгваме — каза и си тръгна.

— Къде отиваме? — попитах аз, треперейки от проклетата влага, изливаща се от небето.

— Там — неопределено промърмори гоблинът и се загърна с плаща.

* * *

За никакво бягство и дума не можеше да става. Нас тримата ни поставиха в средата на колоната и да избягаме, без да ни забележат, беше доста проблематично. Също така не биваше да забравяме, че отзад крачеха безгрижно пеещият Олаг и Фагред с топора си. Последният ме притесняваше най-много, защото всеки път, когато срещах погледа му, оркът се усмихваше замечтано и поглаждаше оръжието си. Очевидно беше за какво си мисли. Нямаше да се успокои, докато не ми отсече главата. Така че ще трябва да се постарая и да отсроча удоволствието на този нервак колкото се може по-дълго.

Дъждът, за щастие, свърши, но времето си остана не толкова топло и сухо, че да се чувствам уютно. Така че зъзнех, траках със зъби и се молех на боговете да разгонят облаците и да открият слънцето. Пред мен ситнеше дребният Гло-гло. Той постоянно кашляше, хъхреше и тихо проклинаше под нос. И това изглежда забавляваше орките.

— Ей, човече! — повика ме Мис.

— Да? — попитах, без да се обръщам. Нямаше нужда да привличам излишно вниманието на Първите.

— Ти май спомена Сагот. Да не си крадец?

— Улучи в десетката — казах аз, прекрачвайки проснатия през пътеката дебел клон.

— Как попадна тук?

— Прекратете разговорите, маймуни! — изрева Фагред. — Ще си говорите като спрем за почивка!

Млъкнах, защото вече бях разбрал, че Фагред не обича да се шегува и няма търпимостта на Олаг.

Багард водеше отряда някъде на юг, дълбоко в Заграбия. Не бих казал, че се разхождахме, но и определено не бързахме. Дори късокракият Гло-гло успяваше да поддържа темпото, зададено от орките. Багард, трябва да му се признае, не страдаше от небрежност, така че през цялото време няколко орки вървяха пред нас и разузнаваха района за евентуални проблеми от рода на елфийски стрелци или задрямал Х"сан"кор. Покрай нас, забързан към водача на малката ни колона, мина Шокрен. На рамото на шамана беше кацнал голям гарван. Аз хвърлих замечтан поглед към чантата си, която сега висеше отстрани на орка. Шокрен забеляза интереса ми и се намръщи. Видях как шамана настигна Багард и като ме посочи, му каза нещо. Багард замислено кимна и спря встрани. Ох, сега ще става нещо!

Багард изчака да стигна до него и тръгна с мен.

— Моят брат каза, че трябва да ти дадем куртка.

Честно казано, тези думи ме шашнаха.

— Ще бъда много благодарен — казах предпазливо.

— Не ми е нужна благодарността на маймуна — отряза оркът. — Ти си нисше същество и, което е най-забавното, дори не можеш да го разбереш. Фагред, скелл драго с"и ллост! <Фагред, дай му куртката си! (орк.)>

Мракът знае какво излая Багард, но вървящият зад нас Фагред недоволно изсумтя:

— Прза? Шедо т"на гхону! <Защо? Той така или иначе ще умре! (орк.)>

— Не и сега. Може Ръката да се нуждае от него, или искаш маймуната да умре от студ по пътя?

Огромният орк веднага спря да спори и минута по-късно ми подаде кожена куртка с качулка, която беше извадил от преметнатата през рамото му чанта. Дрехата се оказа и с мъхеста подплата. Истински ден на изненадите! Вярно, че куртката беше малко по-голяма от необходимото, но аз, разбира се, не мислех да се оплаквам. Веднага ми стана по-топло. Но пък не виждах радост в жълтите очи на Фагред по повод жертването на куртката. Боях се, че е драснал още една резка в сметката на една прекалено приказлива маймуна.

Три пъти спирахме за почивка. Единия път ни позволиха и да се нахраним, а после отново ни изкараха на пътеката. До вечерта изминахме още много ярдове и когато накрая Багард спря отряда за нощувка, аз без никакво колебание се свлякох на земята.

— Рано е още за сън, Нощна пеперудке! — болезнено ме срита в гърба Фагред. — Първо трябва да си направиш легло.

Изправих се, мърморейки наум проклятия към злобния орк, и засъбирах падналите листа на купчина. После заповядаха на нас двамата с Мис да начупим елхови клонки и едва след това орките ни оставиха на мира. Появи се Шокрен, размаха ръце и после ги отпусна.

— Какво беше това?

— Това е елементарна аларма — охотно ми обясни Гло-гло. — Излезеш ли извън границите на кръга и ще започне такъв шум, че всички орки ще хукнат насам.

— Нещо не виждам никакъв кръг.

— Ама че си и ти, човеко! — искрено се изненада старият шаман. — Да не смяташ, че оркът е глупак? Всичко е така замислено, че да не го виждаш!

Стъмни се. Орките запалиха огън и буквално забравиха за нас. А и за какво им беше да ни мислят?! Магията на Шокрен вършеше цялата им работа. После Първите започнаха да приготвят вечерята и аз трябваше постоянно да преглъщам слюнката си, за да не се задавя. Изненадващо, но когато храната стана готова, Олаг и още един орк дойдоха при нас. Оставиха ни съвсем приемливо количество месо и манерка с вода. Явно в плановете на Първите не влизаше да ни уморят от глад.

По време на храненето постепенно се разприказвахме. Гло-гло ми се нахвърли по повод Рога на дъгата и трябваше да разкажа на упорития гоблин кратка и порядъчно окастрена версия на историята. Старият шаман като че ли остана доволен от разказа ми и ме остави на мира.

— А ти как се озова тук, Мис? — обърнах се аз към воина от Пограничието, когато приключихме с вечерята.

— Ами тези… — неохотно кимна в посока на орките старият воин. — Знаеш ли какво е далечен рейд?

— Предполагам — отвърнах му той. — Сигурно е подобно на разходките на Дивите, когато стигат чак до Ледени игли?

— А-ха — навъсено потвърди Мис. — Точно същото. При нас далечен рейд казваме, когато тръгнем да обикаляме из Златната гора и да огледаме добре ли се държат орките и дали не подготвят някоя изненада. Но с момчетата попаднахме на засада. Тези се посипаха от дърветата върху нас буквално като презрели круши, никой от нашите не успя да реагира, всички бяха убити. А мен този техния магьосник ме вцепени. За забавление.

— Разбрах — отвърнах му съчувствено. — Гло-гло, ти така и не каза защо сме им нужни живи и къде ни водят.

— Защо ти си им нужен жив и така е ясно. Планират сериозен разговор с теб. А нас ни оставиха живи за забавление, макар да си мисля, че и ти няма да избегнеш нашата съдба. — отпусна се гоблинът на смърчовите клони.

— За какво говориш?

— Не се ли досещаш? — весело изпръхтя Гло-гло.

— Няма да повярваш, но нищо не разбирам.

— В Лабиринта ни водят. В Лабиринта, човеко! Чувал ли си за това прекрасно място?

— Чувал съм — казах, уплашен до смърт.

— Чувал бил — подразни ме гоблинът. — При тези жълтооки плъхове скоро е Празникът на есента. А какъв празник ще е без гоблин в Лабиринта? Мислиш си, че са добрички, щом не са ме убили веднага? Пазят ме за скапания им Лабиринт, затова и ще изтърпят почти всяка гадост, която им кажа!

— Ей, вие! Маймуните! Нахранихте ли се? Тогава заспивайте, утре отново сме на път! — извика някой от часовите.

* * *

Стана полунощ, а аз така и не можех да заспя. Явно новината, че се канят да ме пуснат в Лабиринта, си оказваше своето влияние. Огънят едва гореше, орките спяха и само сенките на часовите пресичаха поляната. Тази вечер не беше толкова студена, колкото предишната, въпреки че според Гло-гло (който сега тихо похъркваше до мен) октомври беше настъпил. Звездите така и не се появиха на небето, но бледият призрак на луната присъстваше. Все още си мислех, че съм във властта на поредния кошмар и се надявах да се събудя в Костните дворци. Рогът на дъгата в лапите на орките, аз съм в плен, в очакване на мрачната перспектива на Лабиринта, а приятелите ми не могат да ми помогнат, защото някакъв прекалено умен шаман взе, че разтопи гривната. Да бягам беше невъзможно, поне не и докато Шокрен и Фагред бяха наблизо. А и къде можех да избягам? Наоколо бяха диви гори, а орките са тук като у дома си, веднага ще ме намерят и тогава боговете да ме пазят. А и Рогът ще остане в шамана… Какво ми оставаше? Оставаше ми само да чакам подходящ случай и много късмет. Утешавайки се с безумния призрак на надеждата, аз най-накрая потънах в сън.

* * *

Следващият ден по нищо не се различаваше от предходния. Ръмеше отвратителен дъжд, но този път се чувствах съвсем комфортно, тъй като куртката на Фагред ме защитаваше от дребните капризи на есенното време. Вървяхме през жълто-червената, все още непробудила се от нощната дрямка гора. След това половин ден трябваше да газим през блато, обрасло със сухи тръстики. Мракът знае защо Багард ни преведе оттук, но аз доволно много се наскачах от хълмче на хълмче. Ще ви кажа само, че споменът ми от тези скокове е достатъчно ярък. Когато се намираш във въздуха, а под теб е тъмната недокосната повърхност на водата, под която е вечно гладната бездна на блатото… Всеки скок трябваше да се преценя много внимателно, но в крайна сметка един от Първите не прецени. Това се случи вечерта, когато всички вече бяха уморени от безкрайното скачане по проклетото блато. Един от орките не прецени дължината на скока си и падна във водата само на ярд и половина от островчето, на което растеше самотна хилава трепетлика. Не успяха да го спасят. Той на мига потъна целият под водата и колкото и да беснееше командирът на орките, не успяха да измъкнат воина от бездната. В крайна сметка след петминутни опити да напипат с пръчки потъналия, орките се отказаха и продължиха напред, а черната и незабавно успокоила се повърхност ни изпрати с няколко въздушни мехурчета. Фагред направо откачи, а аз гледах да не му попадам пред погледа. Най-трудно му беше на Мис, който след всеки скок се мръщеше и съскаше — обаждаше се раненото му рамо. А Гло-гло всъщност би трябвало да си остане в блатото. Гоблинският шаман не се отличаваше с особен ръст или пъргавина. Но по заповед на Багард Олаг си даде оръжието на своето приятелче Фагред и после качи Гло-гло на раменете си. Гоблинът, разбира се, не можа да устои и веднага заяви, че се е случило истинско чудо — за пръв път гоблин язди орк. Олаг веднага свали Гло-гло от „кончето“, хвана го за яката, потопи го до кръста в блатото и любезно се поинтересува дали зелената гнида ще млъкне и ако не, дали Олаг да не разтвори пръсти и да отправи безполезното нисше същество право в Локвата на бездната? Гло-гло веднага разбра, че Олаг не оценява шегата му и увери Първия, че ще бъде безмълвен като катерица, намерила орехи. Очевидно оркът остана удовлетворен от обещанието на Гло-гло и отново го метна на раменете си, без изобщо де се притесни, че шаманът е порядъчно мокър. Гло-гло, между другото, спази обещанието си и докато отрядът не се добра до твърда земя и Олаг не се освободи от товара си, гоблинът не каза нито дума, само изпъшкваше, когато Първият скачаше от островче на островче.

— Гло-гло — обърнах се към гоблина аз, — защо изобщо трябваше да минаваме през блатото?

Вървяхме по широка пътека, лъкатушеща между стари, обветрени камъни, пръснати в гъсталаци от трънки или някаква друга неизвестна за мен растителност.

— През Локвата на бездната ли? — уточни шаманът. — Така е много по-бързо, макар и по-опасно. Ако бяхме заобиколили блатото, щяхме да загубим четири дни, а така за половин ден приключихме.

— Ох, по-бързо да идва почивката — изсъска вървящият зад мен Мис и веднага получи ритник от Фагред.

— Уморихте ли се, маймуни? — поинтересува се оркът. — Само ми кажете и ще облекча страданията ви. Завинаги.

Естествено, никой и не помисли да му отговаря. Не е много забавно да получиш още един ритник от този скот.

— След половин час ще се стъмни — измърмори Мис.

— Почти стигнахме — гоблинът потърка болящия го гръб. — Ей сега сами ще видите.

И наистина, не минаха и десет минути и храсталаците се смениха от червени кленове, а те на свой ред отстъпиха място на огромни разперени дъбове. Камъните престанаха да бъдат просто камъни и започнаха да приличат на древни руини. Още няколко минути и аз вече крачех през град, пък макар и този град да беше много по-разрушен от град Чу. На земята се виждаха едва забележимите основи на сгради, както и разпръснати около дърветата каменни блокове и плочи. През целия път през тези руини така и не видях нито една цяла постройка. Само веднъж забелязах паднала колона, чиято по-голяма част беше вкопана в земята. Дъбовете тук бяха почти като плътна стена и трябваше (не лъжа!) буквално да се провирам между стволовете, за да попадна в центъра на пръстена, образуван от дърветата. Поредната шега на природата или някой умишлено беше засадил дърветата така? Това място много ми напомняше на пръстена от златолисти при входа към Костните дворци. Ако обикалях сам из тези места, без внимателния надзор на орките, никога не бих предположил, че зад дървесната стена може да се крие нещо.

Точно в центъра на голяма поляна, вече доста обрасъл с издънки от млади дъбови дървета, се издигаше кръгла каменна платформа, а от нея се издигаше висок, ослепителен бял иглоподобен обелиск. Той буквално поглъщаше обкръжаващата го светлина и дори на фона на величествените дървета изглеждаше истинско съвършенство.

— Единственото нещо, оцеляло в този град — кимна безразлично към съоръжението Гло-гло, без изобщо да споделя възторга ни с Мис по повод красотата на това място. — Всичко останало е потънало в праха на времето.

— Това град Бу ли е? — попитах аз стария гоблин, припомняйки си историите на Кли-кли.

— Не, това е Безименния град — отвърна Гло-гло. — А ти откъде знаеш за град Бу?

— Един познат гоблин ме просветли.

— Ох, тези познати гоблини. Как каза, че се казва? Кли-кли?

— Да.

— И къде е той сега?

— Някъде около входа към Костните дворци.

Гло-гло недоволно се намръщи, но не каза нищо.

Нас, като затворници, ни сложиха на самата граница на дъбовете, а Шокрен отново очерта магическия кръг, за да не се измъкнем, да не дават боговете. Никой нямаше намерение да допуска маймуните до обелиска. Жалко. Наистина много исках да докосна странния камък. Аз физически усещах излъчваната от него топлина.

— Гло-гло, знаеш ли кой е построил това чудо? — попитах приготвящият се за нощувка гоблин.

— Същите, които са живели тук преди орки и огри — отвърна ми гоблинът, когато вече започвах да мисля, че шаманът е решил да пропусне думите ми покрай ушите си. — Хайде да спим, мисля, че днес няма да ни хранят повече.

Гло-гло сгреши, буквално след час ни донесоха храна и о, да ме пазят боговете на Сиала, вино! Истинско оркско вино, което много рядко някой човек може да опита, най-вече поради нежеланието на орките да споделят такива неща с маймуните (единственото нещо, което орките охотно даваха на хората, беше ятаган през шията). Така че когато стана тъмно, си направихме малко празненство. Олаг беше толкова любезен, че донесе факла с дълга дръжка и я постави близо до затвора ни, който нямаше нито стени, нито решетки.

— Първите дори са решили да осветят трапезата ни — възкликна мигновено разсънилият се Гло-гло.

— Не точно! — изсумтя Мис, докато душеше виното в манерката. — По-скоро, за да ни наблюдават по-лесно.

— Знам, не съм глупак! — подсмихна се Гло-гло, докато тъпчеше в уста голямо парче месо.

— Защо са толкова щедри? — попитах аз и погледнах към сияещия в мрака обелиск.

Гледката, да ви кажа, си заслужаваше!

— Защото ние сме ценни пленници. А и утре никъде няма да ходим. Предполагам, че ще останем тук в продължение на шест дни, не по-малко. Можем да се отпуснем.

— А ти откъде знаеш, зеления? — Мис ми подаде манерката и аз му кимнах признателно.

— Все пак аз съм шаман — обиди се гоблинът. — Преди два часа, точно след блатото, при Шокрен долетя гарван със съобщение.

— Можеш да четеш от разстояние? — изумих се аз.

— Глупости! — изсумтя Гло-гло. — Просто ние, гоблините, имаме добър слух. Много по-добър от вашия, великане. Така че чух какво каза Шокрен на Багард. Смисълът се свеждаше до това нашият отряд да отиде в Безименния град и да изчака до Обелиска на древните идването на друг оркски отряд. И тъй като другият отряд е чак при Лисичите хълмове, ще му трябват най-малко шест дни, за да стигне до нас.

— Между другото, знаеш ли колко е оттук до Източната порта на Храд Спайн? — попитах някак между другото шамана.

Гло-гло бързо ме погледна изпод смръщените си вежди и отвърна:

— Ако е във вашите левги, не знам, не ги разбирам. Но ако е в дни… Е, ти лично ще трябва да вървиш цели две седмици, че и повече, аз, ако побързам, ще се справя за седмица и половина. А орки и елфи, ако се разбързат, ще го вземат за седмица. Мислиш, че твоите приятели все още те чакат?

Аз свих рамене:

— Дори и да чакат, си мислят, че съм под земята.

— Или мъртъв — „обнадежди“ ме Гло-гло. — Гривната ти е унищожена и онзи, който ти я е дал, може да реши, че си покойник.

— Дали можем да им изпратим послание — обърнах се умолително към гоблина с надеждата, че шаманът веднага ще направи чудо за мен.

— Как? Да помоля някоя птица? Или пеперуда? Това го има само в приказките. Стига вече, хайде да спим, утре ще си говорим. Вече наближава полунощ.

* * *

Кошмарите са моят бич. А след Храд Спайн не минаваше и нощ, без да ме залее някаква гадост. Ето и тази нощ ми се присъни, че отново се намирам в стаята със спускащия се таван, само че този път в пода нямаше никаква дупка и на мен ми оставаше само да се мятам от ъгъл в ъгъл и да чакам кога шиповете от тавана ще стигнат до мен. Събудих се миг преди да ме пронижат. Седнах, тресейки се целия. След малко дойдох на себе си и се огледах.

Съдейки по луната, до разсъмване оставаха повече от три часа. Факлата, оставена от Олаг, беше изгаснала и никой не се беше погрижил да я замени с нова. На поляната весело горяха цели четири огъня, които заедно със светлината от обелиска бяха достатъчни, за да се видят налягалите тук и там орки. Само един не спеше — този, който поддържаше огъня. Странно… Първите бяха толкова уверени в себе си, че дори не бяха поставили часови… Но аз ги разбирах, това място вселяваше във всички присъстващи чувство за сигурност и защитеност.

Всички спяха и това щеше да е великолепен шанс да избягам, ако не беше проклетият защитен кръг на Шокрен. Зачудих се, ако Гло-гло нямаше ръкавици на ръцете си, дали щеше да успее да разруши магията на оркския шаман? Вече втори ден се бях вкопчил в безумната идея да освободя стария гоблин от магическите му окови. За съжаление ключалките, които държаха ръкавиците на ръцете на гоблина, след по-внимателно оглеждане се оказаха доста сложна изработка — да ги отключа с клечка и дума не можеше да става. Трябваше ми нещо по-тънко и желязно, а нищо подобно нямах нито аз, нито Мис, нито Гло-гло. Така че ми оставаше само да чакам и да е надявам, че ще ми се открие шанс и ще успея да отключа миниатюрните ключалки.

„Ами ако Гло-гло се провали?“ — помислих си аз.

Може пък да е шаман толкова, колкото и Кли-кли? Тогава освобождаването на гоблина от оковите щеше да е явно самоубийство. Но нямах друг избор, нали така?

Накрая се задоволих с факта, че ако ми е съдено да изгоря от магията на гоблина, то поне ще изгоря в компанията на орките, и отново се настаних с намерението да поспя поне до сутринта, но уви, не се получи! Съвсем случайно хвърлих поглед към останките от храната и така си и останах да лежа с отворена уста. Точно до недояденото парче печено месо стоеше козлоконче. А редом с него се въртеше флини и полагаше отчаяни усилия да отвърти здраво затегнатата капачка на манерката с вино (ние с Мис нарочно бяхме оставили малко вино за утре). Сърцето ми отчаяно заблъска. Само да не се изплаши! Само да не отлети!

Внимателно се надигнах на лакът и прошепнах:

— Ей, флини!

Той подскочи и се обърна, изваждайки миниатюрен кинжал. Козлокончето също се откъсва от храната и с тревожно писукане отлетя при господаря си. За голямо мое съжаление това флини ми беше непознато и нямаше нищо общо с Аарроо г"наа Шпок. Дори къдриците на дребосъка бяха не златни, а черни, макар че не бих тръгнал да споря за това. Както се казва, през нощта всички котки са сиви.

— Майната ти, дългуч! — флинито заплашително размаха смехотворното си оръжие.

— Не мислех, че флинитата са крадци.

— Аз не съм крадец! — обиди се дребосъкът. — Тази храна е ничия!

Огорчено цъкнах с език:

— Храната е моя и ти го знаеш много добре.

— Е, добре! — изръмжа флинито и раздразнено се метна на козлокончето. — Гледай да не се задавиш с нея, свидливецо!

— Почакай! — бързо прошепнах аз.

— Какво искаш? — доста неприветливо попита той, но козлокончето увисна във въздуха.

Аз трескаво подбирах думите си:

— Искам да предадеш съобщение.

— Не става! — изсумтя дребосъкът. — Не искам да имам работа с вашия народ!

— Ще си платя!

— Не става! Какво ценно може да има пленник, когото орките обискират по пет пъти на ден?

Но гадинката не бързаше да отлита. Чакаше. Ами ако все пак в мен се намери нещо по-така… И аз намерих това „нещо“. Шокрен пропусна или не усети дара на мъртвия крал на елфите. Или може би пръстенът нямаше никакви магически способности и биенето на сърцето в черния диамант беше просто някакъв фокус. Така или иначе пръстенът през цялото време си стоеше на ръката ми, под ръкавицата, и сега трябваше да се разделя с него. За съжаление не притежавах това бижу за дълго, но сега поне имах шанс да използвам благоразумно подаръка на мъртвия крал. Спомних си думите на Кли-кли, че флинитата направо си губят ума по всякакви пръстени и бижута. Свалих ръкавицата и показах пръстена. Дори сега, в светлината на белия обелиск и студената луна, в дълбините на камъка отчаяно трептеше светлинка, повтаряйки бесните удари на моето сърце.

— О-о-о-о… — с неочаквано тънко гласче проточи флинито.

Малкото създание не можеше да откъсне поглед от пръстена. Седнах и козлокончето кацна в краката ми. После свалих пръстена от пръста си и го завъртях в ръка, карайки черния диамант да лови лунните лъчи и да ги превръща в ледена феерия от пламъци. По мое мнение флинито беше изпаднало в най-дълбок екстаз.

— Това достатъчно ценно ли е, за да изпълниш най-обикновена задача?

Дребосъкът намери в себе си сили да кимне, но така и не отмести поглед от пръстена:

— Аз съм Иирроо з"маа Олок от клона на Езерната пеперуда. Какво трябва да направя за това?!

— Можеш ли да ни освободиш и да ни изведеш така, че орките да не забележат нищо?

— Не — въздъхна тъжно. — Може би ще мога да направя нещо друго за теб?

Флинито беше самата любезност.

— Ще ти дам пръстена, ако предадеш съобщение.

— Съгласен! Какво, на кого и къде? — бързо изстреля малкият вестоносец.

— Отлети при Източната порта на Храд Спайн, намери Еграсса от дома на Черната луна или милорд Алистан Маркауз и им предай, че Гарет е жив и е в плен на Първите. Рогът също е в орките и те ме водят към Лабиринта. Също така им кажи къде си ме срещнал. Разбра ли?

Флинито, като някакъв отвъдморски папагал, повтори всичко казано от мен. Кимнах удовлетворено и сложих пръстена на земята. Козлокончето веднага падна върху бижуто и флинито бързо, сякаш се страхуваше да не премисля, привърза пръстена към корема му. Гледах флинито и, честно казано, бях малко нервен. Съвсем разбираеми съмнения разкъсваха душата ми — получаваше заплащането си предварително, но дали щеше да свърши работата или да полети право вкъщи, а след това да се смее в компанията на роднините си за това, колко яко е баламосал дългуча?

Вероятно моите мисли се бяха изписали на физиономията ми, защото флинито ме погледна и разбиращо се усмихна:

— Успокой се, човеко. Ние винаги изпълняваме нашата работа, това е въпрос на професионална етика.

Да му се не види, той знаеше думите! Е, щом е „професионална етика“, значи можех да бъда спокоен.

— Може да не са при портата.

— Няма да ми е за пръв път — безразлично сви рамене флинито. — Ще огледам и околността. Преди колко време евентуално може да са си тръгнали оттам?

Замислих се:

— Три или четири дни.

— Отлично! Сбогом, човече!

— Кога ще стигнеш до входа на Храд Спайн?

— Днес, към обед — отвърна флинито и като забеляза недоумяващият ми поглед, се ухили: — Имаме си своите собствени малки тайни относно пътуването из Заграбия, иначе новината, която носим, ще загуби стойността си заради изгубеното време.

— Побързай, флини.

— Не учи учения, човеко! Това, което ми даде, е безценно, и аз, така да бъде, от чиста любезност, след като намеря твоите приятели, ще предупредя когото трябва. Хайде, Лозирел!

Преди да успея да попитам флинито кого е решил да предупреждава, козлокончето изчезна в нощната гора, отнасяйки своя малък ездач и моята голяма надежда.

— Да се надяваме, че флинито ще намери твоите приятели и те ще успеят да ни измъкнат — прозвуча глас и аз стреснато се обърнах.

Старият гоблин ме гледаше с усмивка. Беше ме слушал през цялото време на разговора ми с флинито.

* * *

В професията на крадеца една от безспорните добродетели е способността да чакаш. На покрива на сграда, в тъмен прашен ъгъл, до шията в лайна — без значение къде се намираш и кого чакаш, ако си търпелив, късметът винаги ще те съпътства. Затова след като флинито отлетя, аз се постарах да го изхвърля от главата си, в противен случай времето щеше да се влачи ужасяващо бавно.

Минаха четири дни, а орките изобщо не мислеха да отиват някъде. Като цяло на нас Първите не обръщаха никакво внимание, освен Олаг, който периодично проверяваше дали не замисляме някакви номера, както и намръщените погледи на Фагред. Внимание не ни обръщаха, но за храненето — хранеха ни. Не е тайна, че впечатлението от орките винаги се изгражда въз основа на разни измислици и легенди. Много рядко пишещите научни трудове за расата на Първите са успявали да видят същите тези Първи живи. Затова и в моите представи (особено след краткото ми познанство с орките на зелевото поле и в някои сънища-реалности) Първите бяха жестоки, груби и недодялани същества, но в крайна сметка… В крайна сметка, по характер те толкова приличаха на елфите, че направо бяха като две капки вода. Всъщност защо да се изненадаме? Бяха най-близки роднини, да ги отнесе мракът! Единствената разлика беше, че орките не понасяха чужди и считаха всички други раси за много по-нисши от себе си.

Но да се върна към заблудите. Лично аз мислех, че нас най-малкото ще ни държат гладни, ще ни бият ежедневно, ще ни пъхат нажежени игли под ноктите и прочее подобни зверства. В крайна сметка всичко се оказа съвсем различно — никой и не мислеше да ни докосва (няколкото ритника на Фагред не ги броя) и ни хранеха повече от прилично — нашата храна по нищо не се различаваше от храната на орките, единствено вино повече не ни дадоха.

Времето се оправи, вятърът отнесе мъглата и дъждовните облаци някъде на юг, към Планините на джуджетата, и небето отново поразяваше с есенната си синева, така красиво хармонираща с жълтите листа на дърветата. Освен това стана и по-топло. Вероятно последната, или може би предпоследната повече или по-малко топла седмица за тази година. Въпреки че Заграбия се намираше в южната част на нашето кралство (ха! Това беше мнението на нашите благородници. Елфите и орките мислеха малко по-различно — за тях кралството на горите по никакъв начин не принадлежи на Валиостр), но скоро и тук щеше да пропълзи неприятното северно време. Но засега все още можех да вдишвам с пълни гърди аромата на още неокапалите листа, да се наслаждавам на нежното, едва топлещо октомврийско слънце и за стотен път да се опитвам да измисля Великия и Страшен план за похищение на Рога на дъгата и за последващото бягство. Разбира се, нищо умно не се появяваше в главата ми, а плановете, започващи с „да взема ятаган от орките, да накълцам всички и да стана победител и герой“ веднага биваха отхвърляни незабавно и без никакви съжаления. Така че ми оставаше само да чакам, да чакам и още веднъж да чакам.

На два пъти при Шокрен долитаха гарвани, но какво казваха донесените послания можехме само да гадаем. Гло-гло през цялото време седеше настръхнал под стария си плащ и само понякога язвително отговаряше на нашите въпроси или вмъкваше безсмислени забележки по време на разговорите между мен и Мис. Основното занимание на стария шаман оставаше бързото и едва доловимо мърморене под нос. Или от старост гоблинът съвсем беше изперкал, или въпреки ръкавиците подготвяше някакво заклинание. Най-вероятно второто ми предположение беше вярното, защото появеше ли се някой орк край нас, Гло-гло веднага млъкваше, а ако на хоризонта се мернеше физиономията на Шокрен, старият шаман директно се преструваше, че спи. Като си спомних опитите на Кли-кли и как изгори къщата с шайката на Неназовимия, аз се стараех да държа очите и ушите си отворени. Да не дава Сагот гоблинът да реши да си поиграе с магията. Разбира се, аз изобщо не се съмнявах в способностите на гоблина, просто с тези блокиращи ръкавици на ръцете той като нищо можеше да обърка нещо там, да не постави пръсти в нужната позиция и в крайна сметка хитрото шаманство да ни донесе, например, не крила, а лют гаракски пипер в задника. А подобно нещо с подходящ „късмет“ и „умения“ спокойно можеше да се случи. Недостатъци на магията, така да се каже.

Мис първоначално не беше склонен към задушевни разговори, но с течение на времето се оказа, че жителят на Пограничието е прекрасен събеседник. Раната на воина постепенно зарастваше, а орките, проявявайки нечувана загриженост, намериха чист парцал и някакъв мехлем за по-добро изцеление. Гло-гло заби нос в мехлема, остана доволен от получения резултат и като посъветва Мис да сменя превръзката по-често, отново започна да си мърмори под нос.

На петия ден се появиха Олаг и ухиленият Фагред. В ръцете си последният носеше въже. В главата ми веднага изскочи лошата мисъл, че сега някой ще бъде обесен.

— Нощна пеперудке, ставай! — заповяда Олаг.

Както сигурно сте се досетили, това предложение ме разстрои до такава степен, че аз дори останах да седя на място.

— Къде ще го водите? — застъпи се за мен гоблинът.

— Не е твоя работа, зеления! — изръмжа Фагред.

— Ставай, Пеперудке! Шокрен не обича да чака! Или искаш аз да те вдигна? — попита Олаг.

Логично заключавайки, че Шокрен — това не ти е бесилка, аз станах на крака и Фагред веднага ми метна примка около врата, а другия край на въжето омота около ръката си. На такава импровизирана каишка ме отведоха при шамана на орките.

Шокрен си говореше нещо с Багард, но когато видя, че са ме довели, прекрати разговора.

— Перо ат за нукоку на тенши <Водете го след мен (орк.)> — каза шаманът и тръгна към обелиска.

Понякога много съжалявах, че не знам оркски език.

Фагред дръпна въжето, като едва не ми счупи врата, и ме повлече след Шокрен. Олаг вървеше до мен и от време на време ме побутваше в гърба. Все едно водят овца на пазар! Естествено, не тръгнах да протестирам, защото това щеше да е отличен повод да получа един по зъбите от Фагред. Отведоха ме до края на гората, където Шокрен седна на земята и впери замислен поглед в мен. Естествено, на Гарет никой не предложи да седне. Така че трябваше да стърча, при това с глупавата каишка на врата, и да се преструвам на скучаещ идиот. Шаманът сякаш леко се разстрои, че погледът му не дава желания резултат, и като направи недоволна физиономия, каза:

— Трябва да изясня някои детайли относно появата ти в нашата гора и да разбера как си успял да вземеш Рога. Ще отговаряш ли или да кажа на Фагред да те увеси за известно време?

— Ще отговарям — бързо казах аз.

— Са’руум^[1] — изсъска застаналият зад мен Олаг.

— Ще отговарям, са’руум — послушно повторих аз.

— Добре. Ако усетя, че ме лъжеш, Фагред ще те увеси.

Хвърлих поглед към доволната физиономия на огромния орк. Гадината сигурно мечтаеше и виждаше как Шокрен ме хваща в лъжа.

А после се посипаха въпросите. Естествено, въпреки оркските заплахи, аз не възнамерявах да казвам за Поръчката. За четири дни бездействие бях успял да измисля напълно правдива история, да преценя всички аспекти, да подсигуря няколко изхода и в резултат не само някакъв си шаман на орките, а дори и скъпоценният ми приятел Арцивус, главата на Ордена на Валиостр, никога не би различил истината от лъжата. Така че за ушите на Шокрен и на моите пазачи беше разказана сърцераздирателната история за един стар и много богат граф, който поръчал на моя милост крадеца да му донесе някакъв неизвестен за мен Рог за неговата колекция. Похарчена била планина от злато, но в крайна сметка ми помогнали да стигна до Храд Спайн, а там боговете ме направлявали. Взел съм Рога, по пътя съм събирал изумруди и по някакъв начин съм се озовал в Заграбия. Как точно съм се озовал? Което не знам, не знам. Някаква магия, шегичка на мрака, с една дума. Как Ключът е попаднал в мен? Много просто, господин са"руум. Той вече бил в колекцията на графа, елфите му го продали.

Олаг веднага гръмко изсумтя, показвайки на цялата гора как се отнася към елфите, продали собствените си реликви на хората, но Шокрен изсъска на воина и отново започна да ми задава нескончаемите си въпроси. Как съм стигнал? С какъв отряд? Имало ли е в този отряд елфи? Да бе, ако ви кажа, че е имало елфи, веднага ще ми лепнат етикета на елфийска подлога.

— Елфи нямаше — изтърсих аз и веднага съжалих за казаното.

Физиономията на Фагред стана някак много, ама наистина много доволна.

— Лъжеш — с безизразен глас каза Шокрен. — В град Чу ти и твоите приятелчета-маймуни сте убили нашите воини. Фагред е бил единственият, който успял да се измъкне. Увеси го!

— Вие убихте брат ми! Ранения! — Фагред дръпна въжето със сила и аз паднах на колене, хващайки с ръце затягащата се примка.

„Жалко, че тогава не успях да те довърша!“ — мярна се в главата ми. О, мрак, как само се издъних! Да говориш с шаман е също толкова трудно, колкото и да говориш с Вухджааз. Отново трябваше да импровизирам.

— Имаше елфи! Имаше! — изкрещях, виждайки как Олаг прехвърля въжето през клона на най-близкото дърво. — Само че това не бяха истински елфи!

Шокрен вдигна ръка, показвайки на воините, че малко са избързали с екзекуцията.

— Какви ги дрънкаш, маймуно? Как така не са истински елфи?!

Как се казваше там? Да лъжеш, докато луната посинее?

— Тези бяха копелета!

— И без теб знаем, че всички елфи са копелета! — Фагред пак опъна въжето.

— Не, не! На тях бащите им са човеци, а майките — елфийки!

Колкото по-невероятна е измислицата, толкова повече прилича на истина. Не знам дали това, което току-що съчиних, изобщо беше възможно (никъде не се е чувало за нещо подобно), но орките налапаха стръвта заедно с въдицата. Първите винаги са имали не особено добро мнение за елфите и чувайки ТОВА, повярваха на мига. Олаг като че ли изруга, а да гледаш Фагред беше страшно и в същото време смешно, изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне. Шокрен замислено търкаше брадичката си.

— Знаех, че са садисти, но че с маймуните… така… — Олаг дори не сметна за необходимо да говори на оркски.

— Добре, дайте го обратно. Имам още няколко въпроса към него — изръмжа Шокрен.

Осъзнавайки, че бесенето засега се отменя, аз малко си отдъхнах. „Няколкото въпроса“ се проточиха цял един час, но аз се справих отлично, нито веднъж не се оплетох, макар че шаманът ме разпитваше доста професионално. Накрая той се изправи от барабана и каза:

— Махайте го, научих всичко, което исках.

С тези думи оркът се отправи към обелиска, а мен ме повлякоха обратно при Мис и Гло-гло, намиращи се на другата страна на поляната. По средата на пътя на Фагред му се прииска да си поиграе — започна да дърпа въжето и с широка усмивка ми предлагаше да си играя с него на кученце.

— Хайде, Пеперудке, кажи „бау“! Нищо няма да ти струва. Хайде, давай! Кажи „бау“!

Всяко предложение беше придружено от дърпане на въжето. Аз стоически мълчах.

— Лошо куче! Лошо! Кажи „бау“!

— Достатъчно, Фагред — спря го другарят му. — Този може още да ни е нужен.

— Шокрен научи от него всичко, което иска. Кажи „бау“, Пеперудке, иначе ще трябва да те накажа!

— А когато дойде времето, на кого ще залагаш? — внезапно се озъби Олаг. — На зеления или на ранената маймуна?!

Фагред се намръщи, замисли се, а после кимна:

— Добре, прав си, Олаг. Засега можеш да не лаеш, Пеперудке, но твоето време скоро ще дойде. О, вечна гора! Багард ме вика. Върни маймуната, ей сега идвам

Фагред предаде въжето в ръцете на Олаг и забърза към командира на орките.

— Седни — заповяда Олаг и давайки пример, седна директно върху жълтите листа, покривали цялата земя.

Трябваше да седна. По принцип сега, един на един, бих могъл да опитам да се справя с орка, но две неща ме спираха — кинжалът, който Олаг извади веднага след като партньорът му се отдалечи, и фактът, че сега бяхме видими отвсякъде. Докато стигна до дърветата, просто ще бъда надупчен със стрели. Затова трябваше да седна до Първия и да чакам Фагред да се върне.

— Ти си глупава маймуна — неочаквано каза Олаг. — Толкова ли ти беше трудно да угодиш на Фагред?

— Не се считам за глупава маймуна и не искам да забавлявам приятеля ти.

В разговор с Олаг можех да си позволя думи, които никога не бих използвал в разговор с Фагред.

— Не си маймуна? — в погледа на орка проблесна едва забележима искрица любопитство. — Какъв си тогава?

— Аз? Определено не и маймуна.

— Всички хора са маймуни! — безапелационно отсече Олаг — Вие сте по-лоши от животните, вие сте нисши, вие сте същата грешка на боговете като елфите, които се появиха веднага след нас. Този свят трябва да принадлежи на нас! Ние. Ние бяхме единствените му господари, докато не се появиха нисшите. Да, вие можете да говорите, но дай ми два месеца срок и ще науча и гарван да говори. Да можеш да говориш не означава да можеш да мислиш! Всички вие, които сте се появили на нашата земя, които сечете горите ни и не ни пускате в собствените ни земи, не сте нищо повече от мръсни и вонящи маймуни, които са се научили да говорят и да правят оръжия! Стадо животни! Ако не бяхте вие, и в Сиала щеше да е много по-добре! Ние, орките, сме Първите деца на боговете! По-висши! Защо трябва да делим Сиала с елфите, които дойдоха в Заграбия наготово, когато вече бяхме изгонили оттук и последните огри, губейки хиляди?! Но елфите горе-долу стават! Те са жестоки и коварни, пролели са кръвта на много мои братя, но рано или късно ние ще се справим с тях! А виж хората… Вие се появихте най-последни, дори доралисците, тези потомци на кози, се появиха преди вас! Вие се появихте в нашия свят и ние пропуснахме тази заплаха! Глупаци! Докато воювахме с елфите и се опитвахме да измъкнем джуджета и гноми от проклетите планини, вие се разпръснахте по целия свят и стана късно. Болното от чума дърво трябва да се изгори веднага! Но вие сте по-лоши даже от чумата! Вие сте по-лоши от хлебарки! Вие се плодите със скоростта на елфийска стрела и се отличавате с безумието на побеснял вълк! Знаете само да убивате и да унищожавате всичко красиво в нашия свят! Хората сте тъпи маймуни и няма да спрете, докато не разкъсате Сиала на хиляди малки парчета и не се напиете с кръв и вино! Наш дълг е да ви спрем по всякакъв начин, да изтрием човешката раса от лицето на Сиала и то така, че дори и спомен за вас да не остане! А когато и последното от вашите деца се удави в океана, ние ще се върнем и ще се разправим с елфите и с всички други, които са ви подкрепяли. Ако победим вас, значи и с другите ще се справим! Това, което не се получи във Войната на позора, ще се получи сега! Докато ние с теб си говорим, маймуно, Ръката изкарва моите братя по оръжие от нашите градове и скоро, много скоро ние ще излезем от Заграбия, ще дойдем с марш до Авендум и Шамар, а после ще дойде ред и на другите бърлоги на хората! Няма да оставим камък върху камък от вашите градове, ще изкореним племето ви, защото такива като вас нямат място в нашия свят. А това, което ти донесе тук, ще ни помогне в битката!

Слушах мълчаливо. Проникновена реч на истински фанатик, всъщност те всички бяха фанатици. Очите на орка горяха със златен огън и той здраво стискаше кинжала, очевидно възнамеряваше да го използва в мига, в който започна да му възразявам. Първите, Първите… Чудя се какво ли щеше да каже, ако разбере за Падналите?

— Вие, незнаещи какво е чест животни, искате от нас преклонение! Искате съюз! Искате да ви дадем нашата гора, която по право принадлежи на Първите, дошли в Сиала! Как изобщо може да искате нещо от нас?! Как гнусни червеи могат да ни молят за каквото и да е, отговори ми, маймуно! С какво сте по-добри от животни?! С какво?! Елфите, макар и достойни за смърт, но поне знаят какво е чест и гордост, а скотовете като вас заслужават само смърт. Дори наследникът на вашия крал, и той е луд!

— Остави го, Олаг — неочаквано меко каза приближилият се Фагред. — Той и без това няма да разбере нищо.

— Да — въздъхна Олаг и прибра кинжала в пояса си. — Няма да разбере. Ставай, Пеперудке, и помни, ако докато стигнем до мястото ти, се осмелиш още веднъж да отвориш уста, ще ти отрежа езика.

И през ум не ми минаваше да говоря. Но ме тревожеше много лошата новина, прокраднала се в речта на орка — че тази есен Първите са решили да пробват границите на съюзническите кралства и да ни спретнат нова Пролетна война.