Алексей Пехов
Виелица на сенките (17)

Глава 17
Излизане от гората

На следващата сутрин Слънчево зайче не каза нито дума за това, което бях видях снощи, а и аз не я попитах нищо повече. Кли-кли явно нещо заподозря, тъй като цяла сутрин подозрително хвърляше погледи в моята посока, но, слава на Сагот, не ме притесни с въпроси. През нощта мъглата, задържала се през последните два дни в Заграбия, беше изчезнала. Гномът изглеждаше малко по-добре, във всеки случай вече не беше толкова бледен, а и дишането му беше станало равномерно. Докато Пухкаво облаче раздаваше на нашия малък навъсен отряд незнайно откъде появили се пресен хляб, сирене и месо, Слънчево зайче шептеше заклинания над Халас. Тъкмо започвахме със закуската и лосовете се появиха. Трябваше да дъвчем в движение, Бягащ-на-лунна-светлина нямаше намерение да ни чака да утолим глада си.

Лосовете тичаха цял ден, само на два пъти спираха по молба на дриадите. Изглежда зверовете изобщо не се уморяваха, носейки се през най-глухите горски гъсталаци, което не можеше да се каже за нас, седящите на гърбовете им. Дриадите почти не говореха с нас, с изключение на кратки безсмислени фрази. Само с Еграсса малките Дъщери на гората бяха подчертано любезни и приветливи. На Кли-кли изобщо не обръщаха внимание, а и гоблинката като че ли не го искаше. През целия път тя беше много замислена и тъжна. Станалите ни толкова привични щуротии бяха свършили. Шутът изчезна, умря. Кли-кли се превърна в самата себе си и това беше много непривично. Честно казано, на няколко пъти се улавях, че никога неуниващият шут Кли-кли е започнал да ми липсва.

Кратката почивка отново се смени с бесен галоп през есенната гора. Животните все едно бягаха от пожар, едва се задържах да не падна. Добре, че ми стигна умът да върна кората на Еграсса. Едва ли нещо ни заплашваше в компанията на дриадите, така че нямаше нужда от оръжие, а след като елфът си взе копието, стана много по-лесно да се задържа на лоса.

Спирахме чак на здрачаване и дори тогава това беше желание на дриадите, а не на лосовете. Имах чувството, че нашите рогати коне, ако им дадеш свобода, биха могли да тичат без прекъсване няколко дни и никаква тъмнина не би ги притеснила.

* * *

Огънят гореше, Мумр тихо свиреше със свирката си. Дори не можех да си спомня кога за последно бях слушал музикалните изпълнения на Фенерджията. Дриадите, както впрочем и лосовете, изчезнаха в нощната гора, оставяйки ни сами. Слънчево зайче каза, че ще бъдат наблизо, така че няма за какво да се притесняваме.

— Къде отиват? — попита Змиорката, когато непретенциозната мелодия на свирката най-накрая утихна.

— Дриадите отиват да говорят с гората — отговори след кратка пауза Еграсса. — Да чуят новините, да се посъветват, може и нещо друго. Не знам… Ние с орките така и не се научихме да чуваме гората. Така че не мога да ви кажа нищо. Може би Кли-кли знае повече.

— Всъщност не. Знам толкова, колкото и Еграсса. С гората могат да разговарят само нейните Дъщери. Нашите старци казват, че преди и гоблините са можели да разговарят със Заграбия, но това е в миналото. Сега гората мълчи и единствено с по-приказливите горски духове можем да си говорим… Твърде много се е изгубило в Сивата епоха…

Кли-кли млъкна и се взря в огъня.

— Халас се събуди! — изкрещя Фенерджията, който беше тръгнал да види гнома.

Халас действително беше дошъл в съзнание и сега, облегнат на едно дърво, внимателно опипваше превръзката си. Забелязвайки ни, гномът криво се усмихна и изсъска от болка.

— Кой ми е направил това чудо?

— Трябва да лежиш, Халас — подскочи Кли-кли. — Ранен си.

— Щом говоря и съм жив, значи не е сериозно — изсумтя гномът, но не махна превръзката. — Кой ме подреди така?

— Нищо ли не помниш?

— Само откъслечни неща — замислено проточи гномът. — О, подземна бездна! Главата ми се върти и цялото ми лице гори! Защо мълчите? Лошо ли ме е закачил?!

— Изгуби едното си око — безмилостно каза Змиорката, като реши да не крие нищо от гнома. — Ранен си доста лошо. Ако не ни бяха помогнали, вече щяхме да сме ти изпели Прощалната песен.

Халас замислено прехапа устни:

— Значи ми е провървяло. Окото не е глава, ще се оправя някак… А къде е Делер? И милорд Маркауз нещо не се вижда… Защо мълчите?

— Те нямаха твоя късмет — отново се обади Змиорката. — Загинаха.

— Делер… Как? — изграчи гномът.

Змиорката му разказа.

— Оставете ме — прошепна гнома, след като чу цялата история, и се извърна.

Фенерджията се канеше да каже нещо, но Змиорката едва забележимо поклати глава. Всички се върнахме към огъня, само Кли-кли, въпреки молбата на гнома, остана до него.

— Бяха големи приятели. Дори беше странно — тъжно каза Змиорката. — Когато Щастливецът се появи в Самотния великан, с Делер едва не се избиха. А после стана така, че на един рейд отряда на Халас попадна в засада в Рачешкото херцогство. Магът на Ордена ги подведе. Джуджето трябваше да бъде обесено, но Делер го измъкна едва ли не от ешафода. Оттогава на гнома му лепнаха прозвището Халас. Двамата с джуджето станаха неразделни, макар че и ден не минава, без да се карат…

— Вие както искате, но аз отивам да спя — подхвърли Мумр и вдигна биргризена си. — Утре пак цял ден ще яздим.

— Еграсса! — аз извадих Ключа от чантата си. — Мисля, че е по-добре да го вземеш.

Елфът погледна Ключа и като кимна безмълвно, го окачи на врата си.

— Как изглеждат, Гарет?

— Кои?

— Портите.

Замислих си:

— Не мога да ги опиша.

— Разбирам — елфът внезапно се усмихна. — Никой не може да ги опише. Вероятно някой ден ще трябва да сляза и да видя това творение на нашите майстори. Там е много красиво, нали?

— Не винаги — отговорих предпазливо. — Не съм привърженик на красота, която може да ме изяде, ако разбираш за какво говоря.

— Казват, че там има несметни съкровища. Много ли взе със себе си, Гарет? — ъглите на устните на гаракеца трепнаха в едва забележима усмивка.

— Не чак толкова много — изръмжах аз, припомняйки си изгубените изумруди. — Всичко, което взех от Храд Спайн, орките ми го взеха.

— Съчувствам ти — каза Еграсса.

Интересно, сериозно ли го казваше или ми се подиграва?

— Еграсса, мога ли да ти задам един въпрос? — реших да сменя темата.

— Опитай.

— Кой оркски клан има черно-бели нашивки?

— Черно-бели? Нещо бъркаш, такъв клан няма. Защо ти хрумна да питаш?

— В Костните дворци видях тела на орки, на чиито дрехи имаше черно-бели нашивки.

— Такъв клан няма. Вече няма. Това е кланът на Загиналите, ние сме го изтребили още в Сивата епоха.

— Загиналите? — Кли-кли седна до нас, после улови погледа на Змиорката и каза: — Халас заспа. Та за Загиналите… Защо сте ги нарекли така? Кланът на Аргад?

— Да, гоблине, точно кланът на Аргад. Ние се потрудихме да го изтрием от лицето на земята и в крайна сметка успяхме.

— Защо чак такава крайност, Еграсса?

— Аргад стигнал с воините си почти до Листва. Не сме можели да преглътнем такова оскърбление. Загиналите забранили на другите оркски кланове да се намесват в тяхната битка. В крайна сметка сме победили. Последните стотина Загинали се скрили в Костните дворци, в една от седемте крепости, които преди били пропускателни пунктове, през които всеки желаещ е можел свободно да мине. Черно-белите буквално си изгубили ума, започнали да нападат всички, дори и собствените си събратя. Другите кланове се отказали от тях и това било добре дошло за нас. Превзели сме крепостта, а нашите шамани зазидали Аргад и пълководците му в централната кула. Живи. Така казват нашите легенди. Оттогава през крепостта рядко някой се осмелява да мине. Моите предци се престарали и душите на мъртвите и досега отмъщават на пътниците.

— Аз минах — сякаш между другото вмъкнах аз.

— Искаш да кажеш, че си видял Аргад? — Еграсса ме погледна недоверчиво.

— Ако някой от зазиданите в кулата мъртви е бил Аргад, тогава да.

— Значи си голям късметлия, щом си минал цял и невредим през крепостта.

— Или вашите легенди грешат — тихо отвърна Змиорката.

— Просто Гарет е Танцуващ, това е обяснението — изказа тежкото си мнение Кли-кли. — Друг не би минал.

— Благодаря ти, Кли-кли — отвърнах злъчно. — Ти всели в мен увереност в моята изключителност.

— Но ти наистина си изключителен! — възмути се тя. — Ти си Танцуващ със сенки! Великата книга Брук-грук не лъже!

— Повтаряш се, шуте — въздъхнах аз. — Кажи нещо ново.

— Дриадите идват — прошепна Кли-кли и от тъмнината в светлия кръг пристъпиха Слънчево зайче и Пухкаво облаче.

— Гората говори с нас — каза Слънчево зайче, без да бърза да сяда.

— Трябва ли да знаем какво ви е казала?

— Да, елфе. Орките са нападнали. Войната е започнала.

Аз изохках, Кли-кли изписка, Мумр, който така и не успя да заспи, изруга, само Змиорката и Еграсса останаха безстрастни, сякаш им съобщиха не за война, а че утре на закуска няма да ни дадат кифли със сладко.

— Кога са нападнали?

— Преди няколко дни.

— Това ли е всичко, което трябва да знаем?

— Не, но ние не разбираме нищо от война и няма да можем да ви обясним както трябва. Само ще ви объркаме. Звънък ручей ни е изпратила флини, скоро ще бъде тук.

— Колко скоро? — Еграсса пое разговора с дриадите.

Пухкаво облаче затвори очи, сякаш се вслушва във вятъра, който духаше в голите клони на дърветата.

— Ще бъде при огъня след няколко минути. Но трябва да знаете, че утре ще се наложи да променим посоката.

— Как?!

— На запад. Не искаме, когато излезете от Гората, да се озовете в ръцете на орките.

Аха. Не искат Рогът на дъгата да попадне в оркски лапи. За нас не се интересуват.

— Ще ви прехвърлим на западния бряг на Черната река. Ще се озовете съвсем близо до човешки град. Мойциг, ако съм го запомнила правилно. Орките са го заобиколили. Флинито ще пристигне скоро, съветвам ви да го изслушате. Утре ще излезем от Златната гора.

Дриадите отново изчезнаха зад дърветата. Явно не горяха от желание да са в нашата весела компания.

— И какво се получава? — Фенерджията замислено потърка брадясалата си буза. — Щом утре излизаме от Златната гора… Значи при такава скорост след три, не, след два дни ще напуснем Заграбия?

— Ще разчитаме точно на това — Змиорката стисна и разтвори юмруци. — Сега в южната част на кралството е горещо!

— Но ако излезем на западния бряг на Иселина, тогава от Заграбия веднага ще попаднем във Валиостр?

— Винаги си бил гений, Гарет — язвително подхвърли Кли-кли. — Да, абсолютно си прав. Ще се окажем в най-южната част на южен Валиостр. По на юг няма накъде. От Мойциг до Раненг е само девет дни път. Оттам още седмица и сме у дома.

— Недей, Кли-кли — обади се Змиорката. — Няма смисъл да предполагаш. Не се знае какво може да ни се случи.

— Но ако нищо не ни се случи, скоро ще сме там.

— Кли-кли, приключи ли? — осведомих се аз.

— Аха.

— Нали не възразяваш да продължа аз?

— Аха.

— Благодаря.

— Аха. Няма за какво, Гарет.

Изпепелих я с поглед, но тя направи най-невинната си физиономия, сякаш е света вода ненапита.

— Така, ето за какво става дума. Просто си мислех, че от Заграбия ще излезем в Пограничното кралство, и то точно при Кукувица.

— При Кукувица? Не, Гарет, заблудил си се. И то мно-ого. Къде е Кукувица, къде сме ние?! — изсумтя Кли-кли и протегна ръце към огъня.

— Докато си бил в Храд Спайн, май не си забелязал колко път си изминал, а, крадецо? — проблеснаха очите на Еграсса. — Но са много левги, уверявам те. Ти излезе от Костните дворци толкова далеч от портата, а и след това с Първите много път измина. Едва успяхме да дойдем до лабиринта.

— Точно така, факт! — потвърди Фенерджията.

— Така че не си струва да отиваме в Кукувица. Това ще е огромно отклонение.

— Ами Медения?

— Мисля, че вече не е в замъка. Милорд Алистан, да пребъде в светлината, преди да влезем в Заграбия му остави писмо. Ако се е възстановил, Медения отдавна би трябвало да е препуснал към Авендум с писмото за краля.

— А конете? Не мисля, че лосовете ще ни закарат чак до столицата.

— Имаме достатъчно пари, за да си купим нови коне.

Златото — добре, но ми беше жално за Пчеличка. Вече бях свикнал с нея, а сега ще трябва да се кача на нов кон. Освен това Пчеличка беше кралски подарък.

Първо чухме жуженето, а след това към нас се стрелна и малката сянка на козлоконче. На животинката се оказа моят стар познат, същият, който за награда получи елфийския пръстен и на практика измъкна задника ми от лабиринта.

— Иирроо з’маа Олок от клона на Езерната пеперуда се радва да приветства треш Еграсса и неговите спътници! — изпя флинито, а козлокончето закръжи над огъня.

— Щастлив съм да приветствам брата от малкия народ край своя лагерен огън. Какво те води тук, Иирроо з’маа Олок от клона на Езерната пеперуда?

— Новини — звънна кристалното гласче. — Безплатно.

Последното, както си личеше от тона на Иирроо, не беше много добре. Флинитата бяха свикнали да получават пари за своя труд.

— Не искаш ли първо да вкусиш нашата храна и да пийнеш от нашето вино? — тържествено произнесе Еграсса церемониалната фраза.

— Хе! — откликна чернокосото флини. — Храна от дриади, а вино изобщо не подушвам. Не, благодаря за предложението. Този път нещата са твърде спешни и твърде важни. Храната ще почака. Но ако може Лозирел да почине някъде, няма да откажа. От половин ден сме на крила.

Без да дочака разрешение, козлокончето кацна на земята и с изплезен език облекчено издиша.

— Радвам се да видя, че си се измъкнал от лапите на Първите, дългуч! — обърна се към мен флинито. — Нали не възразявате, че ще говоря от земята, треш Еграсса. Боя се, че следващите десет минути Лозирел трябва да си почине.

Никой не възрази.

Новините, които ни донесе Иирроо, не бяха най-приятните. Този път орките добре се бяха подготвили — поражението в Пролетната война не е било напразно за Първите. Ръката събрал всички, които успял, и когато всичко било готово, ударил. Ударил бързо и стремително. Орките били толкова много, че Военният вожд на Първите рискувал да раздели многохилядната си армия на три юмрука. Първият юмрук нападнал Пограничното кралство, вторият ударил по Валиостр и сега с бърз марш настъпвал към Раненг, като практически не срещал никаква съпротива по пътя си. Третият юмрук ударил по югозападните провинции на Валиостр, но основната сила на удара се стоварила върху Черната гора.

— Вашите съплеменници, треш Еграсса, не очаквали нищо подобно. Преди домовете да успеят да се организират… — флинито се поколеба, не смеейки да огласи лошите новини.

— Продължавай — лицето на Еграсса сякаш беше изсечено от камък.

— Те преминали като лавина през Черната гора. Дом Черна вода приел битката, за да задържи Първите, докато останалите домове съберат своите воини. Никой не оцелял от Черната вода, целият дом бил унищожен. Орките успели да стигнат до Листва. Древният град е напълно разрушен. Черният пламък също едва не бил унищожен. Почти всички роднини на великия Елодсса Разрушителя на закони били убити. Сега този дом се управлява от Мелессана Нощната лисица. Черна луна пристигнали навреме и затворили пробива, поемайки върху себе си основния удар на Първите. После дошли и другите домове и кой е победил, не знам.

— Ясно — Еграсса погали дръжката на с"каша.

— Това не са всички лоши новини, треш Еграсса.

— Нима може да стане и по-лошо?

— Черна луна са се жертвали, за да защитят Черния пламък. Сега целият дом на Черния пламък са станали ваши к’лиссанги. Казали, че е въпрос на чест — да бъдат верни на тези, които са ги спасили.

— Това е невъзможно — отсече Еграсса. — Черният пламък са водещият дом. Те не могат да служат на нас. Очевидно Нощната лисица е полудяла от скръб!

— Мелессана е прекалено млада, но думите са казани и Съветът на Черния пламък ги е одобрил.

— Моят чичо никога няма да се съгласи на такова нечувано нарушение на закона!

— Треш Еданрасса, главата на дома на Черната луна, е загинал, защитавайки Пламъка. Неговата дъщеря — треш Мелессана — е умряла редом с баща си. Съжалявам.

Еграсса скръцна със зъби.

— А Епилорсса?

— Треш Епилорсса трябва да сложи листната корона, но преди повече от месец той замина с отряд от триста стрелци в Авендум.

— И кой сега управлява дома?

— Вашият по-малък брат, треш Еграсса. Той ви очаква да се върнете.

— Короната ще бъде моя чак след Епилорсса! — отсече Еграсса. — Аз имам задача, възложена ми от обединения съвет на домовете! Не мога да се върна сега. Ще предадеш ли моето съобщение на брат ми?

— Да. Ще го предам безплатно.

Вдигнах вежди. Това пред нас флини ли беше? Той забеляза съмнението ми и каза, обръщайки се към всички:

— Времената сега са мрачни. Ако не помогнем на елфите да победят орките, няма да има на кой да казваме новини. Може и да сме алчни, но не сме глупави. Вашето съобщение, треш Еграсса?

— Предай на по-малкия ми брат, нека се осланя на съвета и да чака връщането на Епилорсса. Аз ще се върна веднага щом мога. И трябва да се направи нещо с Черния пламък.

— Ти знаеш какво трябва да се направи, елфе, знаеш и се страхуваш — Пухкаво облаче тихо излезе от мрака. — Веднъж вече имаше такъв случай.

— Във всеки случай, това решение ще трябва да го вземе Епилорсса, когато се върне — отсече Еграсса. — Само главата на дома…

— А ти сигурен ли си, че твоят брат ще се върне от север? Сигурен ли си, че той ще иска листната корона? Знаеш как се отнася към властта. Звънък ручей видя теб като крал. По-добре побързай към дома, елфе. Ние ще заведем твоите приятели до човешките земи. Бракът между краля на Луната и кралицата на Пламъка ще реши всички въпроси. Те няма да бъдат к’лисанги.

— Да постъпят така е въпрос на чест за Пламъка. Ако целият дом реши да ни служи в продължение на осем години, това е тяхно право. Докато бракът с Нощната лисица ще обедини домовете ни завинаги, а на това съветът няма да се съгласи. Ако един дом стане по-силен от всички останали, това рано или късно ще доведе до един-единствен крал. А единната власт в Черната гора рано или късно приключва с разкол. Сега нямам право да се връщам.

— Това са въпроси на политиката. Във всеки случай ти каза своята дума. Побързай, флини.

— Чакай! — извика Змиорката към вече качилият се на козлокончето Иирроо. — Ти каза за елфите. Ами хората?

— Съжалявам, но не знам. Знам, че Пограничното кралство ще се бие до смърт, знам, че вторият юмрук, най-големият, се движи към Раненг, знам, че част от третия юмрук е обсадил Майдинг. Градът се държи. Мойциг е останал встрани от пътя на Първите. Тези земи все още не са засегнати от войната и ако побързате, ще успеете да се промъкнете. Това са новини от вчера, сега може да има и нещо друго, но аз не го знам. Съжалявам. Довиждане!

Козлокончето тъжно избръмча, направи прощален кръг и се плъзна в тъмнината на гората. После Змиорката, Мумр и Еграсса започнаха да спорят за това какво би могло да става във Валиостр и каква война са ни спретнали орките. Военният им вожд се оказа хитър — беше вързал ръцете на Пограничното кралство и елфите, а основните сили придвижваше към Валиостр. Нямаше от кого да очакваме помощ. Валиостр би могъл да се справи и със собствени сили, но гарнизоните по южната граница бяха слаби, с малко войници. По-голяма част от войската беше разположена на север и по границата с Мирануех. Уязвимият юг беше открит — буквално поднесен на тепсия. Никой не е очаквал, че Първите ще се решат да повторят Пролетната война. Да даде Сагот нашата армия да успее да стигне преди тях до Раненг. Пограничието и целият юг ще трябва да си ги връщаме с бой. И то при условие, че удържим Раненг, а Пограничното кралство и елфите задържат орките при себе си. Ако Пограничието и Черната гора паднат и нови тълпи орки се втурнат към нас — всичко ще е загубено. При лошо развитие на нещата ще ни преследват чак до Студено море. Обнадеждаваща перспектива, нали? И никакъв Неназовим няма да ни трябва. Нито Рог. Всичко ще е свършило дълго преди магьосникът да се появи при нас от Ледени игли.

На следващата сутрин Халас вече стоеше съвсем стабилно на краката си. На присъствието на дриадите и лосовете гномът изобщо не реагира. Щастливецът беше мрачен, навъсен и почти не говореше. Чувайки от Кли-кли новината за избухването на война, гномът само мрачно кимна. Единствената си дума каза едва когато Фенерджията му подаде мотиката. Гномът прошепна „благодаря“ и метна мотиката на гърба си. Кли-кли колебливо му връчи шапката на Делер. Гномът я повъртя в ръце, изкашля се и я надяна на главата си.

— Кога ще ми свалят тези бинтове? Вече съм добре.

— Когато му дойде времето — отвърна Слънчево зайче, докато галеше шията на един от лосовете.

— И кога ще дойде то?

— Скоро.

Халас изсумтя, но не тръгна да спори с дриадата. Също така премълча, когато разбра, че ще трябва да язди зад Дъщерята на гората.

Целият студен есенен ден отново трябваше да прекараме в път. Лосовете толкова увеличиха скоростта си, че светът около нас се сля в едно размито златистокафяво петно. Сега основната ми грижа беше не да се оглеждам, а да не падна от лоса или да не изгубя Кли-кли, която дори успя да поспи малко, облегната на гърба ми.

Следобед Златната гора свърши. Фенерджията благодари на Сагра. Продължихме в обикновена есенна гора. Тук по дърветата нямаше листа. Което не беше изненадващо — все пак бяха последните дни на октомври. Скоро щяха да започнат истинските студове, а и снегът нямаше да се забави. Тогава вече щяхме да измръзнем. Как в такова време дриадите ходеха боси?

Близостта на Дъщерите на гората беше гаранция за нашата безопасност, така че през нощта палехме огромни огньове, без да се притесняваме, че орките могат да ни намерят. Огънят фучеше и ставаше малко по-топло. Във всеки случай поне за Кли-кли, която се простуди и постоянно кашляше, топлината на огъня беше от полза. За Гло-гло и мисията на ученичката на стария шаман повече не отворихме дума, стигайки до мълчаливо съгласие, че нищо такова няма. Щом Кли-кли трябва да се грижи за мен, нека се грижи. Поне съм свикнал с това, а Кли-кли е много по-добър вариант от който и да е друг. Еграсса мислеше за своите, разкъсваше се между нас и дълга към своя дом. Фенерджията наблюдаваше Халас. Гномът напълно се възстанови от раната, но все така беше мрачен, като есенното небе над главите ни.

На втория ден след излизането ни от Златната гора Пухкаво облаче съобщи, че вечерта няма да спираме за нощувка. Халас злъчно отбеляза, че дори гном не би издържал цял ден езда върху рошавия звяр и той не е съгласен с този вариант. Също така Халас изключително неуважително (на гнома не му пукаше, че пред него стои дриада. Гномите никога не са виждали дриади и не разбираха защо трябва да говорят учтиво с тях) се заинтересува кога ще благоволят да му свалят задушаващата го превръзка. Слънчево зайче въздъхна и съвсем по човешки каза на гнома, че веднага ще свали превръзката, но ако след това Халас не млъкне, тя ще каже на Бягащ-в-лунна-светлина да го смачка с копитата си. Халас изсумтя и се съгласи, че сделката е напълно справедлива. Щастливецът дълго разглежда лицето си в огледалцето на Кли-кли, а след това с безизразен глас помоли Мумр за някакъв парцал, за да закрие празното си око. Фенерджията му даде широка черна лента и сега гномът приличаше на някакъв пират или Весел обесник. Да, гномът притежаваше железни нерви. Ако такова нещо се беше случило на мен, не бих се ограничил до молба за превръзка на окото, защото цялата дясна страна на лицето на Халас представляваше ужасен розов белег. И можеше да изплаши неподготвен човек не по-малко от кинжал, допрян в ребрата.

Препускахме цяла нощ и този път дори аз успях да заспя. Събудих се от това, че лосът спря. Беше ранно утро, тъмните силуети на дърветата се извисяваха на фона на просветляващото небе. Миришеше на студена свежест и вода. Треперейки от студ, аз слязох от лоса, след което помогнах и на Кли-кли да слезе.

— Иселина — каза тя.

Беше толкова студено, че с думите от устата й излизаха и облаци пара.

Ако тук някъде течеше Черната река, то аз не я виждах. Водата беше черна, както и гората около нас.

— И сега какво? — изръмжа Халас, свивайки се в плаща.

— Благодаря, Бягащ-в-лунна-светлина — обърна се Пухкаво облаче към лоса.

Звярът изсумтя, облъхна с пара дриадата, обърна се и изчезна в гората. Останалите „коне“ го последваха. Миг, и лосовете вече ги нямаше, дори храстите не се чупеха, сякаш ни бяха носили не животни от плът и кръв, а безплътни духове.

— Сега? Сега ще плуваме — отговори му Слънчево зайче.

— Сега?!

— Да.

— А не е ли твърде тъмно и студено за плуване, любезна лейди?

Кълна се във всички богове, но дълбоко в душата си Слънчево зайче сигурно вече съжаляваше, че е излекувала гнома. Във всеки случай тя игнорира въпроса на Халас и не му отговори. За разлика от Пухкаво облаче.

— Почакай малко и ще разбереш всичко.

Нямахме избор, трябваше да чакаме. В клоните на близкото дърво забелязах две малки сини точки.

— Виж, Кли-кли. Горски дух.

— Отдавна го видях. Той се грижи за тази част от гората.

— А къде са всички останали? — попита Змиорката. — През септември имаше много повече.

— Спят зимен сън. Ще са така до пролетта. Оставили са наблюдатели да се грижат за гората, докато самите те спят.

— Значи на този не му е провървяло — съжалих аз горския дух. — Сега цяла зима ще трябва да кисне тук.

— Няма избор. Такъв е животът. Ако искаш, вземи го със себе си. Ще си имаш домашен любимец — предложи Кли-кли.

— Благодаря, но ти си ми предостатъчна — изтърсих аз и веднага получих много болезнен лакът в ребрата.

В този момент от гората излетя сфера, излъчваща равномерна златиста светлина, и кацна на рамото на Слънчево зайче. При по-внимателно вглеждане сферата се оказа голяма светулка. Но не размера ме изненада. Просто не бях срещал живи светулки в края на есента. По всички закони на вселената насекомото трябваше много отдавна да е умряло или да се е скрило за зимата в някаква дупка, а не да лети като свещен огън из гората. Но за тази светулка законите на вселената явно не важаха. Или просто не беше успяла да се запознае с тях.

— Сега можем да отидем до водата. Всичко е готово — каза Слънчево зайче и уверено тръгна към реката. Светлината на светулката беше напълно достатъчна, за да виждаме пътя.

— Така си и мислех! — недоволно каза Халас, когато слязохме до реката. — Лодка! Мразя лодките!

— Това не е лодка, а сал — опроверга го Кли-кли.

— И каква е разликата? Лодка, сал, ферибот, кораб или корито? Мразя всичко плаващо!

— Предпочиташ да останеш в гората ли? — попита Еграсса.

Халас въздъхна и неохотно се качи на сала.

Салът беше голям, така че имаше достатъчно място за всички. Аз, Змиорката, Фенерджията и Еграсса хванахме прътовете, а дриадите, гоблинът и гномът, който веднага се почувства зле, се разположиха в центъра. Елфът сряза дебелото въже, което задържаше сала до брега, след което трябваше да се понапънем малко и като си помагаме с прътовете, да избутаме нашето ново средство за придвижване в средата на реката.

— Откъде се взе тук този сал? — попита Фенерджията, докато натискаше своя прът.

— Предполагам, че дриадите са се постарали — отвърнах аз.

— Има ли значение откъде се е взел? Важното е, че е тук. А дали дриадите са се постарали или Сагра ни го е изпратила, изобщо не ме интересува — измърмори Змиорката и като извади пръта от водата, внимателно го постави в краката си.

Аз също прибрах своя, салът кротко си плуваше, а дъното вече не го стигах — имаше ли смисъл да се мъча?

Когато съвсем се развидели, светулката излетя от рамото на Слънчево зайче и с протяжно бръмчене полетя към гората. Самата гора като мрачен унил великан се извисяваше от двете страни на Черната река, сякаш се опитваше да я стисне в своите обятия. Иселина тук изобщо не беше същата като при Болтник. Един добър стрелец спокойно би изпратил стрела от единия до другия й бряг. Но въпреки че беше значително по-тясна, течението й се оказа също толкова лениво, както когато за пръв път я прекосихме. Така че поне още седмица щяхме да излизаме от Заграбия. Не беше ли по-лесно да продължим с лосовете? Така мислех не само аз. Еграсса изрази на глас моите съмнения, но Пухкаво облаче го успокои, че скоро ще заплаваме по-бързо. Елфът кимна, гоблинката се отказа от въпросите си (дриадите просто ги игнорираха), а аз започнах да си мисля дали Дъщерите на гората не се канят да ускорят течението на реката.

Фенерджията попита дали не е време да хапнем. Всички с радост приеха предложението му. Е, или почти всички… Когато Кли-кли предложи храна на гнома, Халас мълчаливо погледна гоблинката с единственото си око, стана и с твърда крачка се отдалечи към далечния край на сала, където се надвеси над водата и започна да повръща. Кли-кли огорчено въздъхна и веднага омете порцията на гнома. Да не отива нахалост.

След като закуската приключи, Пухкаво облаче помоли Змиорката и Мумр да вземат струпаните на сала въжета и да ги завържат към скобите. Аз отдавна бях забелязал дебелите въжета, сплетени от влакна на арт, и двете масивни железни скоби, забити в дървените трупи. Но единствено можех да гадая за какво е всичко това.

— Оставете единия край на въжето свободен. И стягайте здраво! — каза дриадата.

Змиорката и Фенерджията съвестно изпълниха задачата.

— И сега какво? — попита приключилият с повръщането и хленченето Халас.

— Чакаме — кратко подхвърли Пухкаво облаче.

Очевидно гномът вече беше успял да омръзне на дриадите.

Не чакахме дълго. Кли-кли изписка и посочи с пръст назад. Халас изохка и дори намери сили да подскочи, Мумр грабна биргризена, а Еграсса — лъка.

— Няма нужда от стрели, елфе! — рязко каза Пухкаво облаче. — Това са приятели.

Елфът кимна, но не бързаше да прибира лъка.

Бяха две и летяха над реката, догонвайки ни бързо. С плавни движения на дългите криле и невероятна грация на полета. После съществата се снишиха, преминаха над водата, почти докосвайки огледалото на реката с гърдите си, стигнаха до сала и рязко се изстреляха в небето, облъхвайки ни с крилете си, като започнаха да набират височина.

— Дракони! — ахна Халас, придържайки шапката си. — Кълна се в подземната бездна и мотиката си, това са дракони!

— По-лошо! — отвърна му елфът. — Това са виверни!

В това време виверните вече бяха достигнали сериозна височина, за миг увиснаха в облачното есенно небе и се спуснаха надолу.

— Размърдайте се! — извика Пухкаво облаче. — Когато прелетят над нас, хвърлете въжетата!

Фенерджията гръмко спомена нечия майка и двамата със Змиорката се хвърлиха към въжетата. Виверните отново приближаваха сала. За миг срещнах погледа на пламтящите, наклонени очи на виверната, след което Дивите хвърлиха във въздуха свободните краища на въжетата. Мощните лапи ловко ги уловиха и старателно сгънатите въжета започнаха да се развиват с ужасяваща скорост.

— Дръжте се! — извика Слънчево зайче.

„Интересно, за какво да се държим?“ — успях да си помисля, преди въжетата да се опънат.

Салът рязко се понесе напред, аз не можах да се задържа и паднах по гръб. Слава на боговете, че не във водата! Само дриадите, Змиорката и Еграсса останаха на крака. Кли-кли падна върху Халас и веднага над водата се понесоха отбрани ругатни на гномски език.

Виверните, плавно размахвайки крила, дърпаха сала с такава скорост, че водата зад борда закипя. Всяка шхуна, виждайки с каква скорост се движи салът, щеше да почернее от завист и да завърши живота си със самоубийство, като се блъсне в най-близкия риф. С такова темпо след няколко дни ще се озовем в Морето на бурите (освен ако, разбира се, на виверните не им омръзнеше да ни дърпат).

Съществата, които теглеха нашия сал, бяха не по-големи от крави, но силата им беше чудовищна. Широки крила, дълга гъвкава шия, тясна клинообразна змийска глава и други подобни „радости на живота“. Вивернът често го бъркат с дракон, но това вероятно е от страх. Драконите са много по-големи като размер, нямат никакво желание да попадат пред очите на хората и да се бъркат в техните дела, а също така нямат свадлив и кръвожаден характер. Виверните са опасни, по-добре не се изпречвай на пътя им. Те са неуравновесени, избухливи, агресивни и със слабо изразено чувство за самосъхранение (т.е. понякога се нахвърлят даже на отряди елфийски стрелци). Да контактуваш с виверн е все едно да си пъхнеш в гащите побесняло животно. Рано или късно ще те ухапе. Обикновено по нашите земи рядко се срещат виверни, на север те живеят само в Заграбия и по южните склонове на Планините на джуджетата, но виж в Низините или в горите на И’аляла е пълно с тях. Тези същества обичат да похапват добитък, а и човешко рядко отказват. Така че беше двойно изненадващо да ги гледам как ни помагат. Дриадите отново се проявиха като истински Дъщери на гората. Единствено на тях биха се подчинили подобни люспести и крилати същества.

Халас избухна в поредната обидна тирада, изразяваща презрението и омразата му към всякакви лодки, всякакви виверни и всякакви магарета, замъкнали порядъчния гном насред реката. Мумр го помоли да не предизвиква съдбата и да млъкне, в противен случай нашите крилати коне ще изядат гнома заедно с любимата му мотика, че и нас в добавка. Халас се замисли за миг, намести превръзката на окото и замълча. Но продължи да гледа навъсено към виверните и да мърмори гадости под нос. Кли-кли неприязнено наблюдаваше размахващите криле същества и аз започнах да се опасявам, че ще направи някаква глупост, за да поддържа образа си на шут. Като например да хвърли към виверните нещо тежко — и сбогом живот. Постарах се да я ангажирам с разговор, като я разпитам по-подробно за Гло-гло и неговите планове по повод моята толкова популярна сред гоблините персона. Но тъкмо започнахме разговора и към нас се присъедини Мумр, а после и Змиорката. Наложи се да сменя темата. Фенерджията се размечта, че не би било лошо да хапнем добре, че то в тази гора освен Х"сан"кори, орки и виверни друго не се намира. На мрънкането му Змиорката само се усмихна разбиращо, но стоически премълча, а след това се зае да излъска „брата“ и „сестрата“. Халас отново си спомни, че мрази лодките, и направи няколко разходки до ръба на сала, след което изтощено задряма на рамото на Фенерджията. Еграсса и Слънчево зайче си говореха на оркски и нямахме възможност да разберем за какво става дума. Макар да си мисля, че Кли-кли разбираше много добре оркски. Хитруша си беше тя. Само Пухкаво облаче беше заета. Дриадата се беше разположила на „носа“ на сала и гледаше нашите „коне“ да не се отклоняват от средата на реката.

Към обяд облачното небе стана още по-мрачно и час-два по-късно започна да ръми. На сал, насред река, а сега и с изливаща се от небето вода — не можеше да се каже, че е най-приятният ден. Загърнахме се с плащовете, но дори това не ни спаси от студа и влагата.

— Последният дъжд за тази година — подсмръкна с нос Кли-кли.

— Какво те кара да мислиш така?

— Имаме нюх за такива неща, Мумр-бубр. Щом казвам, че е последният, значи е последният. Студът вече настъпва.

— Той отдавна е тук — възрази Халас. — Сутрин от студ съм целият схванат.

— Глупости — изсумтя Кли-кли. — Това не е истински студ. А сега ще стане още по-студено и ако нещо падне от небето, то ще е единствено сняг.

— Ти си нашият всезнайко, Кли-кли — усмихна се Змиорката.

— Така си е! — съгласи се с него гоблинката и като погледнаха оловносивото небе, огорчено въздъхна.

Виверните се придържаха към средата на реката, равномерно махаха с крила и теглеха сала. Бреговете се носеха покрай нас с такава скорост, сякаш сме оседлали вълшебен кон от приказка на доралисците и сме му пъхнали в задника горещ въглен.

Усещаше се, че виверните не изпитват удоволствие от работата си. Веднъж дори успяха да се сбият във въздуха и щеше да има страхотна битка, ако не беше заплашителният вик на Пухкаво облаче. Виверните се трудиха до мръкване и чак когато взе да се смрачава, те хвърлиха въжетата и изчезнаха във вечерното небе, уморено размахвайки крила.

— И как да разбирам това своеволие? — подскочи Халас. — Кой ще ни тегли сега?

— Свикна ли с удобствата, моряче? — ухили се Мумр.

— Няма смисъл да товариш виверните повече, отколкото е нужно, гноме — косата на Пухкаво облаче беше мокра от дъжда, но това изглежда изобщо не я притесняваше. — Те си свършиха своята работа и сега бързат към гнездото.

— На нас също ни трябва нещо като гнездо. Авендум се нарича — злобно изсумтя гномът.

— Почти стигнахме, Халас. Това са границите на Заграбия. Утре сутрин ще бъдем във Валиостр — успокои го елфът.

— Ще бъдем, ако не се удавим — недоволно промърмори гномът. — А с въжетата какво да правим? В този студ ще трябва да ги вадим от водата!

— Хайде стига, Халас, не е чак толкова студено — изписка Кли-кли.

— Въжетата вече не ни трябват, може да ги отрежете — каза Слънчево зайче.

— А можем ли да запалим огън? — умолително попита гоблинката. — Нали ще плаваме цяла нощ!

— Какъв огън, Кли-кли? — удиви се Мумр. — При такъв дъжд! А и ще трябва да гребем до брега, тук дърва няма. Или смяташ да разпалиш огън с помощта на плаща си?

— Не! С помощта на главата ти! — вбеси се Кли-кли и до настъпването на нощта не продума.