Това звучеше като истинско безумие. Като продължение на съня. Кошмар, който внезапно се е превърнал в реалност. Кошмар, от който е невъзможно да се отървеш. Дори два дни след като излетяхме от Раненг и поехме към Авендум по Новия тракт, аз и моите другари все още не можехме да повярваме, че Самотният великан, най-известната и непревземаема крепост на Северните земи, е паднала. Разрушена. Унищожена. Изтрита от лицето на земята от армията на Неназовимия. Всички вярваха, че докато Рогът на дъгата не загуби и последните си сили, Неназовимият и носа си няма да покаже от Ледени игли. Всички вярваха, че преди средата на пролетта няма смисъл да мислим за магьосника. Кой ще рискува да пресича Безлюдните земи през зимата? Това си е истинска лудост! Но Неназовимият рискува и нанесе ужасен удар. Орденът проспа това нападение, всички бяха прекалено заети с юга и с орките и армията на магьосника без проблем стигнала до Самотния великан. Дивите не очаквали атака, но въпреки това удържали врага под стените на крепостта цели четири дни. Удържали го, докато имали сили. Из страната се носеха слухове един от друг по-лоши. Някои казваха, че всички Диви са загинали. Някои, че част от воините са успели да напуснат крепостта и да се оттеглят. Едни дрънкаха, че стените на бастиона са унищожени от Кронк-а-Мор, а други, че сред Дивите е имало привърженици на Неназовимия, които са му отворили портите. Аз веднага си спомних думите на Гръмогласния, че сред воините на крепостта има и такива, които са избрали да служат на отровния бръшлян. Явно и Змиорката си спомни тези думи. И сега се винеше, че не е изпратил новината в Самотния великан още през лятото. Но имаше ли смисъл да съжалява сега?

Препускахме към Авендум, препускахме, без да щадим конете. Все още имаше възможност нещата да се оправят, просто трябва да стигнем до Арцивус и съвета на Ордена, а те да налеят сила в Рога на дъгата. Неназовимият без своята магия не е опасен, а с армията му ние все някак ще се справим. Длъжни сме да се справим. Аз все още не можех да повярвам, че магьосникът толкова точно беше улучил времето да нападне Валиостр. Именно сега, когато нашите сили са прехвърлени към Иселина, северът беше особено уязвим. Ако кралят реши да даде генерално сражение… Ще успее ли да събере необходимото количество войници? Естествено, не всички воини бяха отишли на юг. Някои би трябвало да са останали на северните граници. Все някои…

Новият тракт беше пълен с народ. Ако след новината за нахлуването на орките всички бягаха на север, то сега стотици бежанци отиваха на юг или на запад, надявайки се, че там Неназовимият няма да ги достигне. Пеша, на кон, на каруци, талиги, шейни и дори в карети, хората мечтаеха само за едно — да стигнат възможно най-далече от мястото, където скоро ще започне война. На всяко лице, като маска, беше изписан печатът на страха.

Въпреки писъците и проклятията Еграсса безмилостно пришпорваше коня право през тълпата и изобщо не се притесняваше, че може да смаже някого. Ние се стараехме да не изоставаме. Това си беше надбягване. Съвсем истинско надбягване, наградата в което беше победата във войната. Безумно препускане, в което се тестваше издръжливостта на хора и коне. Кой ще се предаде пръв? Кой ще поиска милост?

Първият кон падна на втория ден. Изненадващо, но това се оказа конят на Змиорката, който бях заменил за моя Кон. Гаракецът навреме успя да скочи от падащото животно и така самият той се спаси от травми. Воинът продължи с коня на Кли-кли, слагайки гоблинката зад себе си. Но такова състезание не можеше да продължи дълго време и привечер нашите коне едва се държаха на краката си. Още съвсем малко и до Авендум щеше да се наложи да вървим пеша.

В покрайнините на някакво голямо и богато село Еграсса спря отряда:

— За нощувка ще останем тук. Надявам се в хана да има свободни места.

— Готов съм да спя и на улицата, само да намеря отпочинали коне — каза Змиорката. — В тази дупка само един хан ли има?

— Изглежда, да.

Без да кажем нито дума, ние тръгнахме към едноетажна дървена сграда. На нея висеше знак на гилдията на ханджиите и името на кръчмата, изписано на ламаринен лист — „Ъ“.

— Оригинално име, дума да няма! — презрително изсумтя Кли-кли. — Ако и собственикът е като името на кръчмата, направо се притеснявам за стомаха си.

— Можеш да подремнеш в снега, а на сутринта ние ще те събудим — предложих й аз.

— Добър човек си, Гарет. Направо ме разчувства — не остана длъжна гоблинката.

Кръчмата се оказа не чак толкова лоша. Най-малкото беше чиста. И най-важното — с не много хора. Преброих единадесет души заедно с дебелия ханджия. Виждайки ни, кръчмарят малко се притесни. Защо ли? Не приличахме на разбойници. Освен Халас, но гномът по-скоро приличаше на по-дребен пират или на Весел обесник, а не на представител на съмнителните типове, които дебнеха по пътищата на нашето кралство. Останалите присъстващи в залата не реагираха на появата ни и продължиха да си пият бирата.

— Имате ли места? — подходи директно Фенерджията.

На ханджията му се искаше да излъже, но хвърли поглед към мрачния елф и промени решението си.

— Да, благородни господа.

— Добре, тогава ще останем.

Ханджията ни погледна умолително, незнайно защо се изпоти, но замълча и тръгна напред да ни покаже стаите. Аз, както винаги, трябваше да споделям стая с Фенерджията и Кли-кли. След като се настанихме, се върнахме обратно. Все още никой от нашите не беше дошъл, а и в кръчмата нищо не се беше променило. Както ги оставихме, така и ги намерихме десетте пияндета. Ние се настанихме на бара и докато чакахме Халас, Змиорката и Еграсса да се присъединят към нас и вечерята да стане готова, си поръчахме бира. Кли-кли, естествено, поиска мляко и за наша изненада веднага й дадоха. Кръчмарят продължаваше усилено да се поти. Което си беше странно, защото тук, разбира се, беше отоплено, и то добре отоплено, но не чак толкова! Когато този странен чичо ни наливаше бира на нас с Мумр, ръцете му така силно трепереха, че разля между чашите.

— В селото могат ли да се купят коне? — небрежно се обърна към домакина Фенерджията.

— Може би, господине. Честно казано, не знам.

— Как така не знаеш? Нали живееш тук!

— Да, така е, но не се интересувам от коне. Е, мога да кажа кой продава месо. Наденица, например…

— За какво ни е твоята наденица! — изсумтя Фенерджията. — А собствени коне продаваш ли?

— Аз нямам коне.

— Защо лъжеш? Когато закарах коня си в конюшнята, с очите си видях десет животни! Или ще кажеш, че не са твои?

— Не са, милорд. Те са на гостите.

— Ясно — разочаровано промълви Фенерджията и зарови нос в халбата бира.

— Има ли новини от север? — дойде моят ред да задавам въпроси.

— Хората бягат — въздъхна ханджията и нервно погледна зад мен. — Бедата дойде, когато не я очаквахме.

— А кралят?

— Събира армия. До ден-два ще има битка. Така говорят.

— А Орденът?

— Маговете? Чакат нещо. Именно тях обвиняват за идването на Неназовимия.

— Кой ги обвинява?

— Всички.

С тези думи ханджията се отдръпна, оставяйки ни сами.

— Странна ситуация, не мислиш ли, Гарет? — замислено процеди Кли-кли. — Нашият домакин е нещо твърде нервен, сякаш са му допрели нож до гърлото.

— Може би не му харесва твоята физиономия.

— Може би — сериозно кимна с глава малката гоблинка. — А може да има и нещо друго.

— Какво, например?

— Не забеляза ли още една странност? В конюшнята има десет коне, в залата са десет души. Седнали са по двойки и заемат пет маси. При това седят така, че да затварят изхода от кръчмата.

В главата ми тревожно заби камбана.

— Съвпадение — казах аз, вече осъзнал какво не ми харесва в тази кръчма.

— Да бе — тя незабележимо сложи лявата ръка на дръжката на метателния нож. — Сигурно е съвпадение. Мумр, слушаш ли ни?

— И още как! — присвил очи, Фенерджията гледаше металното блюдо, облегнато на стената. То беше полирано до блясък и цялата зала на кръчмата се отразяваше в него като в огледало.

— И още една странност е, че въпреки че седят по двойки, изобщо не разговарят. Истинска гробна тишина.

— Разбрахме те, Кли-кли. Ти изпей песен, и то по-силно — предложих й аз.

Кли-кли послушно запя непретенциозна песничка.

— Какво ще правим, Фенерджия?

— Ще си пием бирата и ще чакаме нашите да слязат.

— Изглежда, че и те чакат това.

— Знам. Решили са да ни убият всички наведнъж. Арбалетът ти зареден ли е?

— Както винаги. Кои са тези?

— Има ли значение кой ще ти пререже гърлото? — Мумр не откъсваше поглед от блюдото.

Кли-кли продължаваше да пее и да плете с пръсти невидимо за мен заклинание.

— Не се опитвай! — процедих аз, обръщайки се към нея.

Тя сякаш не чу. Гръмки стъпки, раздали се от коридора, водещ към кръчмата, известиха нас и странните непознати за приближаването на поне двама гости. Лично аз лесно разпознах влачещите се стъпки на Халас. Собственикът на кръчмата бързо се мушна под тезгяха. Това послужи като сигнал за действие.

Кли-кли небрежно щракна с пръсти и зад нас за миг избухна ярка светкавица. Раздадоха се вопли на болка и ярост. Двама от гадовете закриха очи с ръце, още един продължи да крещи и да се търкаля по пода. Останалите, макар и зашеметени от неочакваната магия, се втурнаха към нас. Всеки стискаше в ръце нещо остро и опасно за живота. Без да се церемони, Кли-кли хвърли първата двойка ножове, аз стрелях с арбалета и веднага започнах да презареждам оръжието, гоблинката метна втора двойка ножове. Мумр препречи пътя на нападателите, размахвайки биргризена наляво и надясно. Заплахата от разфасоване накара момчетата да забавят ход и да бъдат по-предпазливи, а после Халас и Змиорката нахълтаха в залата. Дивите изобщо не полюбопитстваха защо е цялата тази работа. За да започнат да действат им беше напълно достатъчно да ни видят притиснати към тезгяха от петима злобни и въоръжени до зъби мъже. Веднага се включиха в схватката, Мумр не остана по-назад. Падаха маси и пейки. Аз не посмях да стрелям, за да не улуча някой от нашите. Но Кли-кли, без да се замисля, хвърли моята халба и улучи един от нападателите точно в главата. Халас безмилостно довърши падналия и последният останал жив разбойник, осъзнавайки, че работата не върви на добре, се втурна към вратата. Стрелях, но за съжаление пропуснах. Човекът изскочи на улицата, а Змиорката се хвърли след него. Раздаде се писък и след миг в кръчмата влезе навъсения Еграсса с окървавен кинжал в ръка.

— Само не ми казвайте, че този е бил последният и не сте се сетили да оставите поне един жив.

— Този беше последният, Еграсса. Ти през прозореца ли излезе?

Елфът не отговори на Кли-кли, само изруга.

— Всичко беше малко неочаквано. Изобщо не се сетихме за „език“.

— Сам съм си виновен, Змиорка. Не трябваше да убивам беглеца. Но вече нищо не може да се направи.

— Какво искаха тези нещастници? — Халас изгледа смръщено търкалящите се по пода трупове. — Голяма бъркотия стана тук!

— А къде е ханджията?! — сетих се аз.

— Тук съм, благородни господа — чу се треперещ глас изпод бара.

Мумр бръкна с ръка отдолу и измъкна уплашения ханджия.

— Сега ще ни кажеш какво искаха твоите приятели!

— Те не са мои приятели! Не! — с ужас проблея уплашения човек.

Ако Фенерджията не спре да прави такива страховити физиономии, този чичо със сигурност ще припадне.

— Не са ли? Тогава кои са?! Казвай!

И ханджията, стенейки и кършейки ръце, разказа. Били пристигнали в кръчмата привечер на предния ден, уплашили го до смърт с нож и го посъветвали да бъде по-тих от водата и по-нисък от тревата, тоест да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Постоянните посетители на кръчмата не били глупаци и избягали от опасното място, без дори да платят. Наблизо нямало нито стражници, нито егери, така че му оставало само да се моли на боговете и да се надява, че всичко ще свърши добре. Преди това никога не бил виждал тези хора, но определено не били разбойници. Веднага се виждало, че са сериозни хора.

— Сериозни! — подсмихна се Мумр и пусна ханджията. — Може и да са сериозни, но са големи глупаци. Толкова лесно се оставиха да бъдат убити.

— Може би не са ни очаквали? — предположих аз.

— Точно нас са чакали — Змиорката спря да пребърква джобовете на убитите. — Всичко е както предполагах.

На дланта на гаракеца лежеше златен пръстен с герб — отровен бръшлян.

— Слуги на Неназовимия.

Аз и да мисля за тях бях забравил, но те не ни забравяха.

— Слуги на Неназовимия?! — ужасено повтори ханджията, пребледнявайки веднага. — Не, добри господа! Не познавам тези душегубци! Горко ми! Ако местните разберат кой лежи тук, ще ми подпалят кръчмата! Още първата нощ ще ми драснат клечката!

— Стига си мрънкал! — грубо прекъсна оплакванията на нещастния ханджия гномът. — Ако искаш кръчмата да я има още сто години, отърви се от мъртвите. И пооправи тук! А ние утре ще забравим мутрата ти и няма да кажем нищо нито на Бездушните, нито на Кралските пясъчници.

Хаджията на висок глас благодари на боговете и добрите господа, след което се втурна да изпълнява заповедта на гнома.

— Как са ни намерили, бих искал да знам.

— Има ли значение? Главното е, че са ни намерили, Гарет. Неназовимият не се е отказал да получи твоята пищялка.

— Тя не е моя, Фенерджия. Какво ще правим сега?

— Какво ще правим, какво ще правим… Не знам за вас, но аз отивам да спя — каза Халас и слезе от пейката. — Времето напредва.

— А вечеря? — изуми се Кли-кли.

— Нещо ми мина апетита. Битката ме насити.

— Има и нещо хубаво — усмихна се Еграсса. — Няма да се налага да търсим и купуваме коне.

* * *

Този път знаех, че спя. Знаех, че въпреки очевидната реалност, този кошмар може да бъде прекратен като просто отворя очи — и нищо няма да се случи. Можех да се събудя, можех, но не исках. Тихият шепот в главата ми, шепотът на Валдер, безспирно твърдеше, че този сън е много важен. Опитах да се възмутя, опитах да отхвърля от себе си този шепот, но архимагът можеше да бъде убедителен. Предадох се. Оставаше ми само да гледам и да запомням, като ежесекундно си повтарям, че всичко, което се случва с мен, вече се е случило, макар и съвсем наскоро. Всичко това не се случва с мен… Не с мен… Това е само сън…

Денят обещаваше да бъде ясен въпреки факта, че предната нощ отново валя сняг и цялото небе беше покрито с облаци. Дори студът, който от седмица беше стиснал целия север в студената си прегръдка, беше отстъпил за известно време и войниците спряха да се притесняват, че оръжието ще замръзне в ръцете им.

От ранна утрин армията на Сталкон очакваше появата на армията на Неназовимия. Конното разузнаване беше докладвало, че до предните отряди на противника има не повече от два часа път. Казаха също, че срещу непълните двайсет и осем хиляди от армията на Валиостр Неназовимият ще изправи минимум шестдесет. Страшна, колосална цифра!

Лейтенантът на кралската гвардия Изми Маркауз вдъхна с пълни гърди свежия сутрешен въздух. Днес ще им бъде трудно. Кралят и неговите командващи успяха да направят чудо и дори при отсъствието на двете северни армии бяха събрали осемнайсет хиляди редовни войници, три хиляди наемника и седем хиляди опълченци. Кралят чакаше още петнайсет хиляди, които в бърз марш се придвижваха към Авендум от границата с Исилия, но дори на глупаците беше ясно, че тези хиляди няма да успеят и ще пристигнат чак когато битката ще е спечелена или загубена.

— Какво мислите, лейтенант? Напечено ли ще е?

— Напечено ще е, Вартек. Ще трябва да се постараем.

— Мястото е наистина лошо.

— Не намерихме нищо по-добро. Нали не искаме да посрещаме гостите в Авендум? Стените няма да ни спасят, а тук самата земя е на наша страна. Как са момчетата?

— Спорят кой първи ще убие вражески воин.

— Те много добре знаят, че кралската гвардия няма да влезе в битка, докато не стане съвсем зле. Нашата задача е да пазим краля.

— А Бобровите шапки за какво са? — недоволно измърмори Вартек. — Чух, че ще сложат всички ни в левия резерв на центъра.

— Аз също го чух — сви рамене Изми. — Ще имаме време да развъртим секирите. Или не могат да чакат?

— Вие да бяхте сложили бронята, графе — вместо отговор го посъветва Вартек.

— Има време, маркизе.

— Леката кавалерия вече влезе в битка с авангарда им, зад онази горичка. Така че може и да няма време.

— Графе! — притича воин с някакъв документ. — От командващия центъра.

Изми плъзна поглед по редовете и с кимване показа на пратеника, че е свободен.

— Вартек, да вървим при нашите. Оставете с краля сто, не, по-добре сто и петдесет гвардейци, а всички останали — на левия склон.

— Значи все пак ни забиха в резерва! — намръщи се Вартек.

— Изпълнявайте, гвардеец! — гласът на Изми Маркауз стана твърд.

— Да, лейтенант! — Вартек взе от земята покрития със сняг шлем и хукна да изпълни заповедта.

Преди да отиде при краля за последни указания, Изми още веднъж огледа полето. Някой от глупост беше нарекъл огромното, дълго почти левга поле Полето на феите. Откъде му беше хрумнало да го нарече така лейтенантът на кралската гвардия не знаеше и не искаше да знае. Полето на феите. Щеше ли де е по-лесно да се сражават, ако се наричаше, например, Полето на калинките или Полето на Великото пророчество? Именно. Нямаше да е по-лесно. Така че какво значение има всъщност? Неслучайно точно това поле беше избрано на военния съвет за генералната битка. Намираше се на четири дни път от Авендум, точно на мястото, откъдето трябваше да премине армията на Неназовимия. На южния му край се извисяваше Пъпката — висок хълм с полегати склонове. Именно на неговия връх се намираше надеждата на краля. Гномите бяха инсталирали две далекобойни оръдия и едно невиждано досега чудовище — мортира. Втората мортира заедно с гномските разчети, за съжаление, така и не бяха успели да прехвърлят от Исилия. Огромният хълм беше в основата на цялата отбрана и именно на него се намираше центърът на армията на Сталкон. Две хиляди пехотинци, пет хиляди кавалерия и шест хиляди Играещи с вятъра. Мощна сила, особено ако се отчете, че врагът ще трябва да се изкачва под обстрела на стрелците, които се намираха на високото, а и ударът на кавалерията надолу по хълма щеше да е много по-съкрушителен. За центъра Изми почти не се притесняваше. Шест хиляди стрелци могат да спрат всеки. А в левия и десния фланг на центъра имаше и по хиляда души лека кавалерия. На левия склон на хълма — той със своите хора, на десния — Лунните жребци, буйни момчета, които при нужда можеха да помогнат както на стрелците, така и на армията, защитаваща десния фланг. Зад хълма бяха разположени обоза и лечителите.

На половин левга през полето, точно срещу Пъпката, тъмнееше Регската гора. От север, заобикаляйки гората, отдясно и отляво на полето излизаха два пътя. Те вървяха успоредно един на друг през цялото поле.

Левият път пресичаше Винения ручей и минаваше между Пъпката и другата гора — Лузската. Десният също минаваше между хълма и умерено широката и доста бърза река Кизевка. На пътя между хълма и реката имаше малко селце — Перфектни лъкове. Точно това селце послужи за щаб на дясната армия. Решението да се поставят войниците в Перфектни лъкове се оказа гениално. Ако противникът поеме по десния път, той задължително ще трябва да мине през селото, в противен случай ще трябва или да пълзи по хълма под огъня на стрелците, или да плува по Кизевка. За фланговете на дясната армия човек можеше да бъде спокоен — бяха надеждно защитени. За седмица армията беше превърнала Перфектни лъкове в малка крепост. Изкопали бяха ров и го бяха напълнили с вода от реката, издигнали бяха и крепостен вал, след което бяха забили в него толкова заострени колове, че всеки таралеж в Сиала би завидял. Почти всички къщи бяха разглобени, а материала от тях беше използван за изграждане на стени и кули за стрелци. Стените бяха цели две, за да може ако врагът превземе първата, защитниците да имат време да се оттеглят зад втората. Сега в селото имаше две хиляди арбалетчици и три хиляди мечоносци, набрани от различни отряди. На първата стена гномите бяха поставили три оръдия. На около деветстотин ярда зад Перфектни лъкове беше застинала черната стена на двехилядния резерв.

Къде-къде по-големи опасения възникваха във Вартек по повод лявата армия. Девет хиляди пехота, една четвърт от които бяха опълченци и стражници от Авендум, стоеше на пътя между Пъпката и Лузската гора. Войниците бяха разделени на карета, така че да покрият изцяло пространството между хълма и гората. Каретата стояха на петдесет метра от Винения ручей. Въпреки малката си ширина — някакъв си жалък ярд — ручеят беше дълбок и не мислеше да замръзва. Преди тук беше мостът за левия път, но войниците го бяха демонтирали и сега вражеската кавалерия ще трябва много да се постарае, за да пресече потока. Във всеки случай няма да имат място за набиране на скорост. А и вражеската пехота, преодолявайки ручея, ще развали строя, което означава, че преди да успеят да съберат щитовете, ще получат тежък болт в качеството му на първи подарък. Между лявото каре (за чието ядро послужиха Веселите обесници, докарани с дванадесет кораба) и Лузската гора поставиха триста елфийски стрелци. Елфите сами настояваха да бъдат поставени точно на това място. Изми се надяваше, че лъковете на тъмните ще помогнат на лявата армия да издържи. Тази армия беше най-уязвимото място в цялата отбрана на Сталкон. Затова и двухилядният резерв беше поставен тук.

Изми погледна в далечината, където се издигаше едва различимата стена на Регската гора. На самия бряг на Кизевка, точно до пътя, над гората като раздразнена змия се издигаше замъкът Нуад. Високите двадесет и пет ярда стени и четири кръгли кули заплашително се извисяваха над десния път. Гарнизонът на замъка — четиристотин човека — беше попълнен с петстотин Играещи с вятъра. Врагът или ще трябва да превземе замъка с щурм и да закъснее с нападението върху дясната армия, или да мине през този участък от пътя под непрекъснатия обстрел на защитниците на Ноад. Също така Неназовимия го чакаше неприятна изненада под формата на две гномски оръдия. И ако врагът все пак премине, в тил ще го ударят триста конници, които се криеха зад стените на замъка. Не кой знае каква сила, но все пак способни да осигурят множество неприятности на врага.

Преди Изми се появи оръженосецът му:

— Милорд?

— Подготви ми доспехите.

Младежът кимна с глава и Изми тръгна към кралската шатра. Кралските гвардейци и Бобровите шапки бяха обградили шатрата на Сталкон. Още няколко воини, въоръжени със страшните фламберги, охраняваха кралското знаме.

В шатрата освен краля и по-малкия му син — Сталкон Пролетния жасмин, който сега командваше кавалерията на центъра, беше главата на Ордена на маговете Арцивус и още двама непознати на Изми магьосника. Мъж и жена. Тоягите и на двамата бяха маркирани с по три ивици. Важни клечки, макар и не чак архимагове. Кралят забеляза лейтенанта, кимна приветливо и му даде знак да почака разговорът да приключи.

— Това е реален изход от ситуацията, ваше величество — продължи Арцивус, увивайки се в топлото одеяло.

— А ако вятърът задуха в грешната посока? Към нас?! Ще загубим армията още преди началото на битката! — отривисто подхвърли кралският син.

— Уверявам ви — изръмжа непознатият на Изми маг. — Това заклинание не действа на хора и…

— Напомнете ми, господин Балшин — прекъсна го кралят. — Говорим за точно същото заклинание, което през лятото напълно унищожи всички жители на онова село южно оттук? Как се казваше?

— Вишка, ваше величество — неохотно каза жената.

— Благодаря ви, госпожо Клена. Много сте любезна. Точно Вишка. Същото село, където вие едва не пленихте хората, изпълняващи специалната ми заповед?

— Това беше досадно недоразумение — опита се да защити маговете главата на Ордена. — Крадецът и елфите нищо не ги заплашваше.

— Наистина ви вярвам — съгласи се кралят, въпреки че в гласа му нямаше и капка доверие. — Разбира се, тях нищо друго не ги заплашваше освен вашите експерименти, които ми струваха цялото село. Когато през пролетта дадох разрешение, ваше магичество, за този безумен експеримент, изобщо не предполагах, че ще има жертви сред мирното население.

— Повярвайте ми, ваше величество, ние също — заговори Клена. — Онези книги на огрите, които бяха в нас, съдържаха грешка в себе си. Грешката вече е коригирана и историята с Вишка няма да се повтори.

— Трябва да дадете разрешение, ваше величество — продължи да убеждава краля старият магьосник.

— Не, Арцивус! Нима не разбирате какъв риск представлява това?

— Разбирам — като птица наклони глава магьосникът. — Но вие нали знаете моята квалификация… гарантирам, че заклинанието ще сработи както трябва.

Кралят мълчаливо забарабани с пръсти по масата.

— Разузнавачите докладват, че Неназовимият има петнадесет хиляди огри. Петнадесет хиляди! Още с първия опит ще отнесат левия ни фланг, без дори да се забавят. След Неназовимия това е най-голямата опасност, която заплашва Валиостр. За да убием един огр трябват минимум осем наши войници. А ние нямаме такива сили. Ние можем… — Арцивус специално подчерта последната дума. — Можем да спасим кралството, ако унищожим огрите. Точно поради тази причина толкова години изучавам древните книги на тази раса, точно поради тази причина госпожа Клена и господин Балшин толкова дълго експериментират с това заклинание и постигнаха успех, макар и по метода проба — грешка.

— Ама че грешка! — отбеляза принцът. — Няколкостотин човека загинаха за няколко секунди и вие го наричате грешка.

— Само трябва да дадете заповедта и след две минути във Валиостр няма да остане нито един огр. Това много силно ще отслаби армията на Неназовимия, ваше величество — продължи, без да обръща внимание на по-младия Сталкон, магистърът на Ордена. — Уверявам ви, ще пострадат само огри.

— Добре! — реши се най-накрая кралят. — Действайте и Сагра да ни е на помощ!

Арцивус кимна и след като набързо се поклониха, Балшин и Клена излязоха от шатрата.

— Разчитам на вашия опит, ваше магичество. Кога да чакаме резултата?

— След две-три минути — тънките устни на архимагът трепнаха насмешливо.

— Толкова бързо?! — изненада се кралят. — Но не ми ли казахте, че заради равновесието на силите на магьосника и на Ордена такива силни заклинания са невъзможни?

— Това е най-простото от всички известни ми заклинания, ваше величество. Трудно беше да се подбере, но сега с него ще се справи и ученик от първа степен. Колкото до равновесието, за съжаление или за щастие, всичко е точно така. Докато има сила в Рога на дъгата, съветът на Ордена е в състояние да поглъща силата на Неназовимия. По-лоша е ситуацията със свободните му шамани. Ние нямаме възможност да им отделяме време.

— И какво? На моите войници е съдено да бъдат изпържени от някакви си шамани?

— В Ордена имаме пет свободни бойни магове. Това са тези, които не са нужни за създаването на кръга. Ако ваше величество позволи, ще ги изпратя при войската.

— Разбира се.

Арцивус със стон се надигна от стола си, облягайки се на тоягата, и като повика своя ученик — Родерик, напусна шатрата.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, татко.

— Знам. Арцивус никога не ме е разочаровал. Как са твоите хора?

— Кавалерията е готова за битка.

— Заповядай им да се спешат. А конете пратете в обоза.

— Но…

— Слушай какво ти говоря. Всички да слязат от конете. От кавалерия в центъра полза няма. Когато заговорят гномските оръдия, конете ще обезумеят и в най-добрия случай ще развалят строя, а в най-лошия ще се разбягат по цялата линия на отбраната. По-добре пет хиляди спешени кавалеристи да подсилят пехотата и да спрат онези, които ще пробият до Играещите с вятъра, отколкото да унищожат собствените си другари по оръжие. Спешете се. Знам какво говоря.

— А ако срещу нас излезе тежката кавалерия на Рачешкото херцогство?

— Тогава ще заповядаш на стрелците да стрелят по конете. Не е рицарско, но пък е ефективно.

— Добре, татко, така и ще направя.

— Изми, момчето ми, вземи всичките си хора от моята шатра. Ще мина с „бобрите“.

— Задължение на кралската гвардия е да охранява своя крал.

— В мирно време. По време на война за това си има Боброви шапки. Вземи всички свои хора, скоро ще е нужен всеки човек.

— Жалко, че баща ми не е тук — каза с горчивина Изми. — Той би могъл да убеди ваше величество.

— Аз също съжалявам, че граф Алистан сега е далеч.

— Ваше величество! — в шатрата влетя поредният адютант. — Конните стрелци на барон Тога се сблъскали с авангарда на Неназовимия и след кратка схватка отстъпили в Регската гора под прикритието на Нуад!

— Започна се. Командващите армиите — при мен!

— По-плътно се дръжте! По-плътно, казах! Мамка ти мръсна, ти момиче ли галиш или прашка опъваш?! Прашка?! Тогава защо, мракът да те отнесе, гледаш в небето?! Да не пропуснеш някое врабче ли?! Наклони я, тъпоглавецо! Точно така! А сега дръж здраво! Здраво дръж, така че нито един кон да не стигне до нас! Изобщо не разчитай на ручея, той от кавалерията няма да те спаси, докато добрата прашка и още повече пиката ще ни измъкне задниците от тази помийна яма! Ох, защо Сагра ми е изпратила такива тъпи маймуни като вас?!

Джиг с интерес слушаше как някакъв стотник от неговото каре кастри опълченците. Последно развлечение преди битката. Стражникът притисна алебардата към себе си с лявата си ръка, извади нова глава чесън от джоба, почисти я, пъхна я в уста и с наслада започна да дъвче.

— Пак ли ядеш тази гадост? — намръщи се стоящият вдясно от Джиг.

— Не ти ли харесва, Клоп? — ухили се воинът.

— На никой не би му харесало, ти вониш като целия Чеснов ред от Пазарния площад! С това ухание не само мен ще побъркаш, но и Неназовимия.

— Би било хубаво.

— Наистина, Джиг! Стига вече! Вече половин ден само чесън ядеш!

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. На милорд Лантен сега всеки стражник му е ценен в Авендум. Пробият ли нас, цялата отбрана ще легне върху барона. Още не е късно да се върнеш.

— Не говори глупости! — раздразнено реагира Клоп. — Не съм се мъкнал четири дни до тук, за да се прибера обратно в последния момент.

— Тогава не мрънкай.

— Не мрънкам. Просто вече се изнервям. От час и половина стърчим като идиоти, и никой! Краката ми измръзнаха.

— Ей, някой знае ли дали скоро ще ни хранят? — попита някой от воините от първата редица.

— За това питай нашия хилядник! — посъветваха го някъде отзад. Явно някой арбалетчик.

— Ще ви нахраня аз вас ето с това, ако не млъкнете! — гракна минаващият пред първата редица на карето стотник и показа юмрук. — Като малки деца сте! Не може да търпите!

— Постой ти тук с нас с алебардата, да те видим тогава! Казваме, че краката ни измръзнаха!

— Краката не са задника, ще поизмръзнат малко и ще свикнеш! А ако си толкова умен, върни се у дома, при мама, а не да ми объркваш хората! Опълченците всичките и така са позеленели и корема ги свива! А ти си тръгнал и да ги плашиш!

— Кой е позеленял, а? — отново се чу от задните редове — Ние не сме позеленели, ние сме посинели! От студ!

По редиците на централното каре на лявата армия се понесе кикот.

Джиг също се усмихна. Може би и от опълченците ще има полза, макар че в тази битка едва ли ще потрябват, освен ако, разбира се, врагът не разкъса строя. Карето е силно, докато представлява един-единствен цялостен организъм. Джиг и Клоп бяха попаднали в третата челна редица на карето в центъра. Първите две редици бяха съставени от копиеносци. Момчетата бяха облечени в желязо от глава до пети и вместо обикновени пики държаха в ръце истински пикища, на които без проблем можеха и мамут да нанижат. Сега пиките гледаха към небето, но веднага щом битката започнеше, щяха да влязат в употреба. За тежката броня на копиеносците обяснението беше просто — те държаха пиката с две ръце и не можеше и дума да става за каквито и да са щитове, и тъй като първият и най-мощен удар го поемат първите две редици, се налагаше да носят цялото това желязо. В третата редица бяха воините с алебардите. Те имаха една-единствена и много проста задача — да бият по главите онези, които някак си са успели да стигнат до първата редица. Непосредствено зад редицата на Джиг имаше три реда арбалетчици. Тяхната роля беше още по-проста — да стрелят и възможно най-бързо да се оттеглят в празния център на карето, като така освободят място за четвъртата и петата редица копиеносци, въоръжени със седемярдови пики. Тези момчета ги наричаха „рибари“. В момента всички, които стояха зад арбалетчиците, бяха направили пътечки, за да имат стрелците място за отстъпление след залпа. Веднага след „рибарите“ следваха няколко редици съвсем разнородни бойци, чиято основна задача бе да създават натиск върху първите редове в случай на стълкновение на карето с пехотен строй. И разбира се, ако редиците се разкъсат, да затворят временно пролуките, дори и със собствените си тела. С тази работа спокойно можеха да се справят дори и необучени за битка в каре воини и опълченци. В самия център на карето се намираха командирът, знаменосецът, няколко Боброви шапки, тръбачите и барабанистите, които подаваха сигнали за маневра. От центъра назад отново започваха редици, но вече в обратен ред. По този начин карето само по себе си представляваше огромна сила и беше добре защитено от атаки по фланговете.

— Ей, приятел! — извика на Джиг стоящият пред него копиеносец. — Направи едно добро дело, оправи ми меча, че се измества, гадината.

— Разбира се — стражникът отново притисна алебардата към себе си и нагласи късия широк меч на копиеносеца така, че да е точно отпред на корема му. Такава на пръв поглед нелепа позиция на оръжието се обясняваше с факта, че при сражение копиеносецът не трябва да закача задния край на своето оръжие в дръжката на меча.

— Благодаря. Да ти се намира малко излишен чесън?

Джиг мълчаливо протегна ръка. Копиеносецът за миг пусна пиката с едната ръка и грабна главата чесън.

— Благодаря.

— Не ми благодари, а работи по-добре с пиката, когато му дойде времето.

— Ще го направя.

— Това е добре. Клоп, къде си се зазяпал?

— Ей там, към съседите — изсумтя стражникът. — Късметлии са онези момчета, дума да няма. Точно като в пазвата на Сагра. Казах ти, че трябваше да отидем при тях.

Вляво от карето на Джиг имаше още едно. То беше най-крайното и най-близо до Лузската гора.

— Защо в пазвата? — не разбра Джиг, облъхвайки Клоп с миризма на чесън.

— Защото при тях е пълно с Боброви шапки и Весели обесници. А и триста елфийски стрелци има до тях!

— Колкото до Обесниците, те всички не са наред с главата. Що се отнася до „бобрите“, те са поставени чак в третата редица, а и в цялото каре няма алебарди. А глигестите… Само Сагра може да ги разбере тези елфи. Според мен по-добре да вървят в мрака. Уж са добри, любезни, а после хоп, и ти вкарат кинжал под реброто!

— По-добре те кинжал да ти вкарат, отколкото Неназовимият с магията си да те изпрати в мрака. Освен това елфите имат лъкове, а съм чувал, че тъмните ги владеят къде-къде по-добре от Играещите.

— Няма за какво да се тревожиш, момче — включи се в разговора копиеносецът. — От нас до жълтооките са не повече от триста стъпки. Така че ако се наложи, ще стрелят и по нашите нападатели.

— Няма да се тревожа, чак когато всичко това свърши — нищо не можеше да подобри настроението на Клоп.

— Направете път! Хайде, направете път!

Всички погледи се обърнаха към хилядника на карето. С него имаше още двама души. Очевидно не бяха воини.

— Вие, господине, тук. Точно зад него и сте готов.

Младият мъж в ризница и лек шлем, въоръжен с къс меч, застана точно зад Джиг.

— Хей! Командире! — извика някой от „рибарите“. — Това как да го разбираме?! Не виждате ли, че разрушавате строя? Защо ни е притрябвал тук мечоносец? Или ще скача над главите ни?!

— По-добре замълчи, безмозъчна кратуно! Това не е мечоносец! Това е милорд маг! Ако искаш, мога да го сложа на другата страна на карето.

— Е, ако е маг… тогава не… извинявам се, добри ми господине.

— Пазете негово магичество, момчета. Той ще ви спаси кожите, ако шаманите на Неназовимия се задействат.

— Ще го пазим! — дружно изреваха редиците.

На лицата на много войници се изписа облекчение. Никой не го казваше, но всички си мислеха: какво ще стане, ако по карето ударят с магия? Войниците могат да се бият с войници, но как да воюваш с шамани? Сагра чу техните молитви и им изпрати магове.

— Сега вече ще повоюваме! — Клоп хвана по-здраво алебардата. Настроението му очевидно се подобри.

Хилядникът отведе втория маг към центъра на карето.

— Ей, съседи! Съ-се-ди! Как сте там?! Не замръзнахте ли?! — извикаха от карето вдясно на тях.

— Защо, искате да дойдете да се посгреете ли?! — отговори им развеселен глас. Изглежда отново някой от опълченците.

По редиците отново се разнесе смях.

— Стойте си тогава, галоши! Просто ако ви стане студено, сте добре дошли при нас! — не се разстроиха съседите.

— А ако при нас стане горещо, тогава вие елате при нас! Не ни се свиди! Винаги сме готови да споделим жега и врагове! — неочаквано за себе си извиха Джиг.

Редиците подкрепиха думите му с дружен рев.

— Хей, виж тук — Клоп неловко сръга Джиг с лакът в ребрата. — Вземи, може да ти помогне.

— Какво е това? — Джиг погледна към подадената му топка. Изглеждаше като някакви водорасли или сухи треви, вързани с избеляла от времето тънка синя панделка.

— Ами… — почуди се Клоп. — Помниш ли, веднъж ти казах в караулното, че баба ми е магьосница?

— Е, и?

— Това е нейна изработка. Амулет. Каза ми, че отблъсква заклинанията.

— Е, и?

— Какво само ми екаш! — ядоса се Клоп. — Вземаш ли го или не?

— А за теб?

— Имам същия.

Джиг сви рамене, взе топката трева и я пъхна в колана си. Не вярваше на приказките на Клоп, но предпазливия и Сагра го пази. От това нещо по-лошо със сигурност няма да стане, а и Клоп ще се успокои.

— Ей! Ездачът! Какво става?! Ще има ли битка или може да се прибираме по домовете?! — извика един от копиеносците към вестоносеца, който тъкмо беше прескочил Винения ручей и насочи коня си между двете карета към хълма.

Ездачът спря.

— Няма да чакате дълго! — куриерът трябваше да вика, за да го чуят задните редици. — Конните отряди вече са напуснали Регската гора. Разузнавачите са влезли в битка на десния път, съвсем близо до Нуад!

— Кой е срещу тях?!

— Предимно жители на севера! Племена, които живеят на Брега на огрите! Е, и варвари, разбира се!

— От тези няма смисъл да се притесняваме — измърмори Клоп. — Тълпа.

— А кой идва към нас?

— Раци! Идват по левия път, на половин час от вас!

— Колко са?

— Много! Осем хиляди кавалерия и около петнайсет хиляди пехота!

Някои подсвирнаха, други изругаха, трети споменаха Сагра.

— Шамани забеляза ли? — попита стоящият зад Джиг маг.

— Което не видях, не видях, момчета! Това е! Да даде Сагра, пак ще се видим!

— И на теб късмет!

— Пази се!

Но ездачът вече препускаше към хълма и не чу пожеланията на войниците.

— Е, дочакахме най-накрая, Джиг. Почва се.

— Ти май се разтрепери.

— Винаги ставаше така, когато вземах подкупи като стражник. Нерви. Ще ми мине. Осем хиляди кавалерия!

— Ще удържим. Няма да стигнат до нас през гората от пики, не се притеснявай. Макар че ще е по-добре да се притесняваш.

Пред карето тръгнаха жреци на Сагра, които наставляваха воините преди битката. Джиг, както и всички други, замърмори молитва, посветена на богинята на войната.

Някъде от север се чуха два едва доловими пукота.

— Магия! — възкликна копиеносецът, с когото Джиг сподели чесъна.

— Каква, да те отнесе Неназовимият, магия?! — успокои развълнувания войник стотникът. — Това са онези малките оръдия на Нуад. Изглежда там веселбата вече е започнала!

Воините запротягаха вратове, опитвайки се да видят какво става на противоположната страна на Полето на феите, но дългият тъмен „език“ на Регската гора закриваше замъка и пречеше да се види какво се случва там.

— Гледайте! — извика някой.

Джиг премести поглед от гората към левия път. От другата страна на полето се бяха появили първите сили на армията на Неназовимия.

— И тя има ли си име? — попита гномът, докато разпалваше лулата си.

— Всъщност е той.

— Добре де, той има ли си име?

— Непобедимия.

— Какво пък, напълно му подхожда — одобрително кимна артилеристът, гледайки с интерес рунтавия плъх, кротко настанил се на лявото рамо на Медения. — А аз съм Одзан, но момчетата ми викат Чушка.

— Медения.

— Да, знам. Хилядникът ми каза. От Дивите, ако не бъркам?

— Да.

— Чух какво е станало с вас при Самотния великан. Горещо ли беше?

— Не знам, по това време бях на друго място.

— А… Чух също, че петдесет от вас са успели да оцелеят и да се измъкнат?

— Четиридесет и седем.

— А… Те в твоята стотица ли са?

— Не, в центъра, доколкото знам.

— Хм? — гномът пусна кръгче дим. — А тогава теб какво чудо те е домъкнало в дясната армия?

— Казаха, че им трябва стотник.

— Значи ти с твоите момчета сега ще пазиш нашите бради?

— Така излиза.

— Нещо си доста немногословен, братле — оплака се гномът.

— Такъв съм си.

В далечината отново се раздаде: „Бум! Бум!“. Гномът се изправи в целия си ръст, извади малък телескоп, явно джуджешка изработка, и го насочи към замъка, към който имаше чудесна видимост от Перфектни лъкове.

— Там е горещо. Вече четиридесет минути стрелят. И врагът нещо не бърза към нас. Нима Лепзан ще свърши цялата работа? А беше глупак на глупаците. По-рано не можеше фитил нормално да запали, а сега виж само как действа! Спомням си една история, която се случи при нас в Стоманените шахти…

Медения не чу по-нататък словоохотливия гном и като се облегна на стената, затвори очи. На Полето на феите той се оказа доста неочаквано. Откакто магът в Кукувица каза, че Дивият е здрав и напълно възстановен от последиците на оркското шаманство не беше минало чак толкова много време. Не повече от месец и половина. Напускайки Пограничното кралство, Медения първо се добра до Раненг, а оттам и до столицата. Тук трябваше да предаде писмото, което му остави Алистан Маркауз. Когато приключи с всичко и решаваше какво да прави по-нататък — да изчака връщането на отряда в Авендум или веднага да тръгне към Самотния великан — се случи катастрофата: Неназовимият нахлу в кралството. Кралят започна да събира армия и Медения без колебание се записа доброволец. Случаят го срещна с Изми Маркауз, който помнеше жълтокосия воин от схватката с огра в кралския дворец. Лейтенантът на гвардията веднага предложи на Дивия да поеме командването на една стотица. Първоначално Медения отказа, казваше, че неговото място е при другарите му, с онези, които бяха оцелели след падането на Самотния великан, но милорд Изми умееше да убеждава. Сега под командването на Медения имаше шест десетици отчаяни воини, набрани в Перфектни лъкове от всички отряди, и четиридесет арбалетчици от отряда на северняците на Шег. Прекалено много хора. Медения, който досега не беше командвал повече от десет, първоначално се изплаши, но след седмица общуване осъзна, че практически няма разлика между десет и сто. Раздавай заповеди и гледай момчетата да не си изливат гнева, когато не трябва.

Сега неговата стотица беше получила заповед да охранява едно от трите оръдия, разположени в Перфектни лъкове. Защо точно на неговата стотица бе поверена защитата на гномите, а не на останалите пет хиляди войника, разположени в укрепеното село, Медения не знаеше.

— Виж само! На тези късметлии им провървя, кълна се в планината на дядо ми!

Възгласът на гнома върна Медения в настоящето. Дивият стана, вдигна огролома от земята и погледна наляво. Към хълма в бърз галоп се носеше кавалерия. Друг подобен отряд се насочваше към лявата армия като червено-зелена линия.

— По четири хиляди в отряд! — присвил очи, определи Рот — командирът на арбалетчиците в отряда на Медения. — Изглежда „раците“ са изкарали цялата си кавалерия. На левия ще им бъде трудно!

— Вдигни момчетата, Рот! — заповяда Медения, гледайки червено-зеления вал, който се търкаляше по хълма. — Ако се спънат на хълма, ще се стоварят върху нас.

Бам! — потрепериха небесата и от изненада Медения сви глава в раменете.

— Мортирата от хълма стреля! — засмя се Чушката, обърнал глава към небето.

Медения също погледна нагоре и видя как една димна следа се издига към слънцето, замръзва за миг в най-високата си точка, сякаш се чуди дали да падне, а после с писък се втурва към земята. Но гномите на хълма бяха сбъркали изчисленията, кавалерията вече беше минала през зоната, където трябваше да падне снаряда, и мощната експлозия само изхвърли купища земя към небето. Единственото положително нещо от този изстрел беше, че конете в задните редици, които не очакваха нищо подобно, се уплашиха и за известно време имаше пълен хаос в редиците на врага.

— Къде стреляте, мерзавци?! — закрещя Чушката, разтърсвайки юмруци, сякаш можеха да го чуят. — Много встрани биете, джуджешко племе! Сега половин час ще презареждате! Късоръки! Кой им прави изчисленията?! Жиргзан! Обръщай оръдието! Дано боговете дадат да улучим кавалерията в левия фланг! Кога пак ще ни се падне да постреляме?!

След изстрела на мортирата конят продължаваше да нервничи и Изми Маркауз отново го потупа по шията. На животните не им харесваше непознат шум, но нищо не можеше да се направи. На левия фланг на центъра все още беше спокойно, резервът не бе нужен, основната част от битката все още предстоеше, и на воините от кралската гвардия им оставаше само да наблюдават как кавалерията на „раците“, идваща по левия път, се разделя на две равни части и, набирайки скорост, се насочва към центъра на пехотата и каретата на лявата армия.

Бум!

Зад гърба на принца гръмна и два снаряда изсвистяха над главите на пехотата, насочвайки се към приближаващата кавалерия. Първият снаряд не причини никаква вреда на нападателите, прелетя над тях и падна далеч в полето. Но вторият се стовари право в препускащите войници-кавалеристи, свали няколко човека и избухна в центъра на атакуващите. Дори оттук се чуха виковете на хората и цвиленето на ранените и уплашени коне. Атакуващият строй на „рачешката“ кавалерия отново се развали и започна истинско безумие. Ездачите едва се справяха с пощурелите коне и за никаква атака и дума не можеше да става. Сталкон Пролетния жасмин дори съжали, че гномите не изчакаха още, а стреляха толкова рано. Кавалерията не успя да приближи достатъчно до неговата армия и стрелите от двуярдовите лъкове на Играещите с вятъра сега просто не биха стигнали до конниците. А какъв погром би могъл да се получи, ако паниката беше обхванала конете малко по-близо до позициите, на които се намираха сега!

— Браво, гноми! — извика някой от застаналите зад пехотата стрелци.

Принцът се обърна. Стрелците, намиращи се само на десетина ярда от тях, не си бяха губили времето напразно. Всеки беше донесъл на хълма по два дълги заострени пръта. Сега около стрелците се извисяваше цяла гора. Преди да стигне до облечените в лека броня Играещи, врагът ще трябва да се промъкне през тази преграда. Под стрелите. А ако все пак успее да стигне до тях, то воините ще метнат лъковете на гръб и ще хванат мечовете.

Бум!

Сталкон помисли, че не е чул добре, но това наистина беше оръдеен изстрел. Левият фланг на кавалерията се взриви и на всички страни се разхвърчаха остатъци от човешки и конски тела.

— Това дойде от Перфектни лъкове, милорд! — обърна се към принца неговият оръженосец.

— Виждам. И гномите нямат търпение да повоюват.

Междувременно в редиците на кавалерията се появи някакво подобие на ред и „раците“ се оттеглиха навътре в Полето на феите под дюдюканията на стоящите на хълма. Принцът разчиташе, че врагът ще се възстанови от преживяното не по-рано от петнадесет минути. Точно толкова време им трябваше на гномите, за да охладят и презаредят оръдието. Освен това Сталкон се надяваше, че следващия път гномите ще улучат и с двата изстрела.

Засвири рог и стотниците започнаха да раздават заповеди.

— Алебардистите! В четвърта редица!

— В четвърта редица! Разменете се с копиеносците!

— Арбалетчици, пригответе се! Пета и шеста линия копиеносци, не дремете!

— Арбалетчици, гото-о-ови!

Джиг, сякаш това се случваше на учение, а не на война, без суетене се престрои в четвърта редица и леко се извърна, за да позволи на арбалетчиците свободно да минават покрай него. Клоп повтори всички действия на партньора си. Единствената издънка се оказа магът, който не знаеше какво да прави, но оказалият се наблизо десетник го набута в пустееща пролука.

— Алебардисти, в четвърта редица! — чу се заповедта от съседното каре.

Всички командири бяха избрали стандартния вариант на защита срещу кавалерия. Именно от четвъртия ред, когато атакуват конници, алебардистите могат свободно да работят с оръжието, като нанасят посичащи удари отгоре или пронизващи — през раменете на стоящите отпред копиеносци. От четвъртата редица алебардистите не можеха да пречат на първи и на втори ред, и алебардите не закачаха копията. Бившите четвърта и пета редици „рибари“ съответно станаха пета и шеста.

И отново прозвуча рог и по каретата се разнесе:

— Пър-рвите редици, на коля-но! Копията — гото-о-ви!

Първите редици на копиеносците от всяка страна на всичките три карета се отпуснаха на коляно, забиха „петите“ на копията в замръзналата земя и ги наклониха така, че ако кавалерията се опита да превземе карето с щурм, да трябва да премине през гора от копия.

— Втор-рите редици! Копия долу!

Вторите редици отпуснаха копията над раменете на коленичилия първи ред, на нивото на бедрото си.

— Тре-ети редици! Копия долу!

Гората от копия на третите редици падна и се присъедини към тези на първа и втора редици. Воините, които стояха пред алебардистите, държаха оръжията си на нивото на гърдите, за да не пречат на втората редица да се сражават.

Кавалерията вече беше близо, на някакви си сто и петдесет ярда от Винения ручей. Конниците спуснаха копията, подготвяйки се да разкъсат карето, като му нанесат таранен удар, все едно са чук. Джиг наблюдаваше един ездач от предната линия, който сякаш се носеше право към него. Носеше шлем с рога и зелен шлейф, с червено-зелена туника, покриваща масивна броня, а дългото му, украсено с множество лентички копие беше отпуснато надолу. Джиг задържа вниманието си на върха на копието, но поради постоянната игра на лентичките нищо не успяваше да различи.

Във въздуха засвириха стрели — отрядът на елфите, застанал до Лузската гора, беше започнал да обстрелва десния фланг на кавалеристите. Но дори и благословени от боговете стрелци, елфите бяха едва триста срещу няколко хиляди нападатели. Щяха да нанесат прилични щети, но нямаше да спрат кавалерията.

Грохотът стана неописуем. Земята се тресеше под ударите на хиляди копита. Изсвири рог и стотниците с всички сили завикаха.

— Пър-рва линия арбалети! Огън!

До ухото на Джиг сухо изщрака склот. На мястото на първата линия арбалетчици веднага застана втората.

— Огън!

И отново смяна на редиците.

— Огън!

Третата редица стрелци бързо се оттегли в центъра на карето, на мястото, където техните другари вече презареждаха арбалетите.

— Пе-ета и ше-еста редици-и-и! Едновременно! Копия в готовност!

Пета и шеста редици „рибари“ вече бяха успели да застанат на местата, където преди стояха арбалетчиците, и като прехвърлиха копията на лявата страна, за да не пречат на втора и трета редица, замръзнаха.

Сега всичките три карета на левия път изглеждаха като много големи, много ядосани и много опасни таралежи, към които е невъзможно да се доближиш.

Между залповете на арбалетчиците и промяната на строя минаха не повече от осем секунди. В този промеждутък Джиг изгуби от поглед кавалерията. Арбалетчиците сериозно бяха разредили предните редици, а и елфите продължаваха да обсипват врага със стрели, така че сега конете от задните редици трябваше да газят през тела на мъртви хора и коне, което забави придвижването им напред. Виненият ручей също изигра своята роля — ако първите редове (които в голямата си част сега бяха мъртви) успяваха да прескочат препятствието, задните забелязваха ручея твърде късно и няколко десетки коне и ездачи бяха паднали и образували купчина, което доведе до още по-голямо объркване в редиците им. Трябваше да успокояват конете, да излязат от ритъма на атакуващия строй и така да притъпят силата на прословутия удар на тежката кавалерия. Но не по цялата дължина на Винения ручей имаше паднали. Много ездачи продължаваха да се носят към каретата, сякаш искаха да смачкат омразните стрелци в центъра.

— Дръжте строя, маймуни!

— Стоим! Не бягаме! Ко-опия!

— Държим се!

— С-т-о-о-о-о-о-о-и-и-и-и-и-м!

Кавалерията се приближаваше все повече, и повече, и повече…

— А-а-а-а-аа-аа-аа-ааа-ааа-аааа-ааа-аааа! — всички карета издаваха един и същ рев. Ревът на войници, очакващи удар. Ревът на войници, готови за този удар! В ниския рев имаше и очакването на битката, и проклятия, и страх, и желание да изплашат конете и техните ездачи.

Но ездачите не бяха глупаци и нямаха намерение сами да се нанижат на копията. Кавалерията винаги плаши и винаги счита, че пехотата е длъжна да бяга. И много често пехотата наистина бяга, бяга, въпреки че спасението за нея не е в бягството, а в плътния строй. Болшинството „раци“ навреме обърнаха конете и сега част от кавалерията се носеше успоредно на каретата, а друга част се втурна в промеждутъците между защитените с копия квадрати пехота. Арбалетчиците от двете страни не се осмеляваха да стрелят по врага, страхувайки се да не улучат другарите си в отсрещното каре, затова пък стрелците на задните страни нямаха такива притеснения и веднага щом кавалерията влетя в тила, те откриха съкрушителен огън. Към тях се присъединиха и стрелците от предната част на карето, които вече бяха презаредили оръжията си.

Въпреки това сред ездачите, нападнали лявата армия, имаше и такива, които без страх насочиха окованите си в броня коне към копията. Част от тях бяха глупаци, друга част — отчаяни смелчаци (тоест безнадеждни глупаци), трети бяха изпаднали в бойна ярост и безразсъдство, а някои просто не бяха успели да спрат навреме или да овладеят коня си. Челната част на карето пое удара на няколкостотин ездача.

Грохот! Викове! Отчаян писък на болка от хора и животни! Звън! Удар на метал в метал.

От удара на кавалерията редиците се олюляха назад. Някои едва не паднаха.

— А-а-а-а-а! — един от ездачите не се удържа на седлото и като изстрелян от катапулт камък полетя над пехотата и падна някъде в задните редове.

Джиг се надяваше, че там гадината ще го посрещнат с отворени обятия. Отпред започна истинската битка. Копиеносците стръвно мушкаха всеки, осмелил се да се доближи на близко разстояние. Един от ездачите изправи коня си на задни крака и го подкара право към карето. Конят веднага бе промушен в корема от четири копия и падна, смачквайки с тялото си двама копиеносци от първата редица, а ездачът ловко скочи от нещастното животно и веднага замахна с меч в опит да се задържи, докато дойде помощ, но Клоп не спеше и тежката му алебарда улучи смелчагата точно между роговете на шлема му. Джиг, без да се замисля, се включи, като мушна с алебардата под шлема на човека.

Докато на техния участък няколко войника освобождаваха копията си от тялото на коня, друг конник направи същата маневра и конят му помете част от втора редица. В образувалата се пролука се вклиниха още двама ездачи, а след това и още един. И още. Кавалеристите жертваха конете си, но постигнаха своята цел — участък от фронталния строй на централното каре беше разкъсан и намиращите се наблизо „раци“ не губиха време.

Джиг се втурна напред. Задачата на алебардиста е да запуши пробива на нападателите и той, без да разбере как, се оказа в касапницата. „Раците“ бяха около петнадесет души и само трима от тях бяха на кон. Копиеносците спряха с опитите да освободят копията си и извадиха мечове. Джиг удари един в гърба с дръжката на алебардата, подсече крака на друг, после с всички сили замахна и проби с шипа на алебардата масивната броня на някакъв благороден воин. Клоп, незнайно как оказал се наблизо, отряза крак на кон и ездачът падна директно върху находчиво поставеното копие на друг воин. Клоп не успя да се изправи — друг кавалерист, който беше наблизо, удари от горе на долу с копието си и прикова стражника към земята. Джиг изкрещя и удари с алебардата. Ездачът се прикри с щит. Джиг удари още веднъж, закачи с куката на алебардата врага по шията, дръпна към себе си и го свали от коня. Отново някой от копиеносците се появи навреме и се справи със зашеметения от падането и безпомощно лежащ на земята човек.

— В строя! — изреваха на Джиг и някакъв воин просто го набута в карето.

Той се подчини — Клоп вече го нямаше. Пробивът на кавалерията беше спрян, копиеносците възстановиха редиците. Мястото на Клоп зае съседът му в редицата.

— Арбалети-и-и, огън!

Отново запяха арбалетите. Сега към фронталните редици на арбалетчиците се присъединиха и стрелците от задните редове, които вече бяха успели да избият ездачите, промъкнали се в тила на каретата.

Понасяйки съкрушителни загуби под стоманения дъжд на арбалетните болтове, остатъците от кавалерията на Рачешкото херцогство благоразумно отстъпиха.

— Първа редица, на коляно! Алебардисти! В трета редица сега! Сво-ободно-о! Копия във въздуха! Рогатки — от земята! На десет стъпки! Под барабанен ритъм! На-зад!

Джиг послушно закрачи, отдръпвайки се заедно с цялото каре. Отпред остана участък, покрит с тела на хора и коне.

— Ей, приятел!

Джиг не веднага осъзна, че се обръщат към него. Беше копиеносецът, с когото сподели чесъна.

— Радвам се, че си останал жив.

— И аз.

— Страхотно свали от коня онази гадина, точно по шията! Браво!

— Малко му беше! Той уби Клоп.

— Видях. Жалко за приятеля ти, но и ние добре ги подредихме.

— А те нас?

— Тридесетина паднаха.

— Стой! — раздаде се заповед и карето спря.

Дясното и лявото каре, следвайки примера на централното, също се отдръпнаха назад, запазвайки линията на отбраната.

— Почивай! — последва нова заповед по редиците.

Едва сега Джиг осъзна колко много се е изпотил по време на тази скоротечна битка.

Изми облекчено въздъхна. Въпреки опасенията му, лявата армия издържа на удара на кавалерията, при това не само издържа, но и нанесе значителни щети. На земята останаха повече от хиляда „раци“, предимно загинали от обстрела на арбалетчиците и лъковете на елфите. В момента отстъпващите части на Неназовимия се събираха с кавалерията, която преди няколко минути се опита да тества центъра. Сега оцелелите след първата атака на лявата армия и центъра ездачи се престрояваха в широка атакуваща линия. Според преценката на Изми бяха малко по-малко от седем хиляди.

— Да не греша, милорд? Сякаш са решили да се качат на хълма? — присвил очи, попита Вартек. — Гномите така и не успяха да презаредят оръдията.

— Пусни забралото и бъди готов да поведеш хората на помощ, ако „раците“ смажат пехотата.

— Работете, мамини синчета! Работете! — кастреше гномите Чушката. — Виждате ли какво става на полето?! Центърът не ви е лявата армия, те нямат толкова много копия! Трябва да им се помогне!

— Ние и така не спираме, Чушка! Сам виждаш! — пъхтейки, избоботи Жиргзан изпод рижата си брада.

— Значи бавно работите! По-бързо презареждайте!

— Чакай, Чушка! — Медения временно беше взел далекогледа от гнома и сега наблюдаваше какво се случва при Нуад. — Обърни оръдието.

— Какво?! Това пък защо?!

Дивият мълчаливо му подаде тръбата. Чушката погледна в посочената посока и закрещя:

— Ах, мамицата им! Изглежда, сега се насочват към нас! Обърни го! Обърни! И го натъпчи това гюле в задника си! Картеч зареждай!

— Боя се, принце мой, че гномите няма да успеят да дадат втори залп — обади се застаналият до Сталкон телохранител. На тази длъжност към Пролетен жасмин бяха прикрепени двойка „бобри“.

— Свирете готовност!

Той видя как кавалерията направи опит да пробие през лявата армия, но не им се получи. Сега обединените сили на „раците“ щяха да пробват да пробият през центъра. Това беше съвсем разумно решение, особено като се има предвид, че тук почти няма копия, а и в сравнение с каретата линейната пехота изглежда абсолютно незащитена.

— Предайте на стрелците да се целят в конете! — без да сваля поглед от приближаващия противник, заповяда командващият центъра.

— Вече е направено!

— Ваше магичество! Можете ли да ни помогнете с този проблем?

— Не владея атакуващи заклинания с такава сила, ваше височество — каза магът, изпратен от Арцивус. — Едва ли бих могъл да унищожа наведнъж повече от петдесетина.

— А ако не е наведнъж, а на пет пъти?!

— Тогава се боя, че няма да мога да защитя войниците от магията на шаманите.

Принцът сви устни.

— Но мисля, че мога да направя нещо друго полезно за вас.

— И какво е то?

— Ледена пързалка — каза магът и се усмихна.

Изми Маркауз прокле минутата, в която той и хората му бяха изпратени в резерв. Центърът сега се нуждаеше от помощ. Голяма помощ. Толкова много ездачи — ще минат като лавина по хълма и ще спрат чак в Авендум. Изглежда напразно кралят спеши кавалерията. Така поне щяха да имат шанс. А сега всичко беше оставено в ръцете на Сагра и на късмета. На левия път вече се появи пехотата на „раците“ и се оказа безобразно многочислена. Нападателите се разпръснаха покрай Регската гора с ясното намерение едновременно да атакуват и трите армии на Валиостр. При такова огромно количество бяха напълно способни да го направят. А и от Нуад към Перфектни лъкове вече бързаха няколкостотин воини от северните племена. Замъкът продължаваше да жили и убива всеки, който се движеше по десния път, и противникът, съдейки по това, което виждаше Изми, не спираше с опитите да превземе най-северната крепост на армията на Валиостр. Но по-голяма част от войските на Неназовимия минаваха покрай Нуад, без да обръщат никакво внимание на дъжда от стрели. Изглежда армията на магьосника влизаше в битката директно от похода, и това беше единственото предимство на отбраняващите се. Ако врагът беше изчакал да събере всичките си сили и тогава да атакува, отбраната щеше да бъде смачкана като презрял домат. А така на Валиостр му оставаше шанс — просто трябваше да избива първо тези, които вървяха най-отпред, след това следващите, и така до безкрайност, стига да им стигнат силите. Слава на Сагра, че врагът се лиши от огрите.

— Гледай! Гледай! Какви сили идват само! Изглежда на момчетата в центъра ще им бъде трудно! — извика някой от копиеносците.

— Не бързай да ги погребваш, момче — изръмжа съседът на Джиг. — Да видим как тези конници ще използват копията си на хълма.

Кавалерията напредваше, конниците бяха пуснали конете в галоп, с отпуснати копия. Ето врагът мина през участъка, където лежаха телата на загиналите от изстрелите на гномските оръдия, и започна да се изкачва по хълма. От центъра на Полето на феите изкачването не изглеждаше толкова стръмно. Но действителността обикновено се оказва много по-лоша, отколкото предполагаме. За конете, обременени с брони и ездачи, не беше толкова лесно да преодолеят това изкачване.

— Дъга три пръста! Фокусирайте се върху стотниците! Огън!

Облак стрели се отдели от шестте хиляди стрелци, прелетя над пехотата и се стовари върху първите редици на рачешката конница. Веднага последва още един залп. И още. Въпреки тежките доспехи, хората загиваха, защото при толкова много стрели все някои проникваха в процепите на броните. Но основните загуби бяха понесени от конете. Без надеждна защита конете загиваха, оставяйки ездачите без възможност да избягат от смъртоносния обстрел. Изглежда командирът на кавалерията не беше очаквал да се натъкне на толкова много стрелци. Рог подаде сигнал за отбой и тогава се случи нещо невероятно: земята под копитата на конете и под краката на хората се превърна в лед и започна класическо избиване. Стрелците стреляха без прекъсване, изпращайки по врага стрела след стрела. Стотниците не спираха да крещят команди, променяйки ъгъла на огъня и вкарвайки поправка според вятъра. Стрелите така пищяха във въздуха, че понякога дори заглушаваха виковете на умиращите хора и коне. Хладнокръвната екзекуция продължаваше. Първите редици на пехотата и спешените рицари не издържаха и започнаха да стрелят по „раците“ с арбалети.

— Те ги разгромиха, милорд! Кълна се в Сагра, разгромиха ги! — извика Вартек.

— Виждам, милорд — отвърна Изми Маркауз, докато наблюдаваше как около шестстотин спешени вражески конници се хвърлят в отчаяна атака към линията на пехотата.

Битката беше кратка и кървава. „Раците“ не ги обичаха и те отвръщаха със същото на валиострци. Когато всичко приключи, от кавалерията на Рачия херцог, която той беше събирал и обучавал не една година, беше останал само спомен. Хората на Сталкон пленници не вземаха.

— Ах, да ме отнесе мракът! — от изблика на чувства Вартек удари с юмрук по крака си. — Бих дал всичко, за да съм на мястото и на най-миризливия пехотинец от центъра!

— Не само вие, маркизе! Не само вие!

— Изчакай!

— За кога да чакам? — възмути се червенобрадият гном. — Трябва да се стреля!

— Теб ще застрелям! Изчакай, на кого говоря?!

— Защо да чакам?! Ей сега ще минат по главите ни, Чушка!

— Ако ще и по главите! Казано ни е да чакаме, значи ще чакаме! — вбеси се командирът на оръдието.

— Рот! — провикна се към командира на арбалетчиците Медения.

— Да, стотник?

— Момчетата готови ли са?

— И още как!

— Действайте, когато сметнете за добре!

Арбалетчикът кимна и подготви стоящият на стената мощен армейски арбалет. Такива използваха за отбрана на замъци и крепости. В това чудовище можеха да се заредят наведнъж цели шест дълги и тежки стоманени болта. Естествено, това чудо на военната мисъл тежеше подобаващо и да го мъкнеш със себе си представляваше реален риск за кръста, но да стреляш от стената по врага — за това е било създадено. В допълнение към съкрушителната пробивна сила, на която биха завидели дори склотовете на линейната пехота, „градушката“ притежаваше и толкова необходимо и безценно качество като скорострелност.

Медения се удари по шлема, спусна наочника и погледна над стената. По десния път към тях се носеше кафяво-сива, напълно неорганизирана тълпа от варвари и северни племена. Благодарение на излизанията от Самотния великан Медения разпознаваше и едните, и другите. Варварите се обличаха само с кожи на мамути, бели мечки и варена тюленска кожа с пришити кости, а вместо шлемове използваха черепи на животни от Безлюдните земи и затова изглеждаха доста стряскащо. Бяха въоръжени с топори и тояги, на практика не признаваха лъковете. По време на схватка често изпадаха в боен бяс. Медения не можеше да си изкриви душата — варварите от Безлюдните земи бяха добри бойци, но далеч отстъпваха на воините от северните племена. Ако попитаха Дивия с кого би искал да се бие, ако има избор: с хиляда варвари или с петстотин воини от северните племена, Медения без колебание би избрал варварите. С тях би имал шанс да приключи боя с малко кръв. Със северните племена не би се получило. Ниските, чернокоси и теснооки хора бяха великолепни ловци и още по-добри воини. Владееха до съвършенство късите копия и с тяхна помощ можеха да свалят не само тюлен, но и главата на врага. От малки обучавани за ловци и воини, тези хора също така бяха много издръжливи и живееха там, където не би живял никой друг човек — на Брега на огрите.

И сега същите тези воини, които не познаваха думи като „стратегия“ и „тактика“, „резерв“ и „обход по фланга“, крачеха към Перфектни лъкове с явното намерение да превземат укрепеното село. Най-страшното беше, че можеха и да сполучат.

Катапултите, монтирани зад втората стена, започнаха да обстрелват нападателите със запалителна смес и камъни. Към катапултите се присъединиха немногочислените отряди от Играещи с вятъра.

— По-о-о врага! — изрева Рот — Свободен огън!

Другите командири на арбалетчици последваха примера на Рот и от Перфектни лъкове се изля стоманена градушка. След като изстреля всичките шест болта, Рот свали арбалета от стената, предаде го на зареждащия и веднага получи нов. Медения използваше обикновен склот. Прицели се във висок брадат варварин с нашарено със синя боя лице, затаи дъх и натисна спусъка. Болтът без никакво затруднение проби черепа-шлем.

— Не е зле! — кимна одобрително Чушката и веднага извика: — Стрелци!

Воините на северните племена започнаха да обстрелват стената с късите си съставни лъкове. Една от стрелите попадна в шията на зазяпалия се гном, който държеше тлеещия фитил. Друга стрела отскочи от бронята на воина, който презареждаше „градушката“ на Рот. Още една проби крака на един от мечоносците, застанали зад арбалетчиците.

— Доктор! — извика Медения. — Рот! Усилете огъня!

— Къде повече?! — командирът на арбалетчиците хвана склота. — Точно стрелят гадините.

— Ах, мамка им! Сега ще им дам аз на тях! — Чушката сграбчи изпуснатия от убития гном фитил и го поднесе към оръдието.

Медения навреме си запуши ушите с ръце. Оръдието изрева, стената потъна в дим. Веднага след това стреляха и другите две оръдия, намиращи се по-нататък по стената.

— Гномите вечно разни чудесии измислят! — закашля се един от арбалетчиците.

Сивосинкавият смрадлив дим дразнеше очите. Чушката, противно на всички очаквания, вече крещеше на своите подчинени да се размърдат и по-бързо да презаредят оръдието. Когато димът се разсея, стана видима и картината на разрушението, причинено на нападателите. Картечът беше прогризал широка кървава просека в редиците на противника. Воините от северните племена панически отстъпваха, но шестстотин варвари, дали от глупост или от мерак за битка, бяха продължили напред и вече преодоляваха рова.

— Мечоносци! Гото-о-ви! — изкрещя Медения. — Чушка! Остави засега оръдието и се скрий с твоите момчета зад щитовете!

— Как пък не! — изруга гномът и като хвърли настрана това, което държеше (с него гномите почистваха цевта на оръдието), хвана бойната мотика. — Гноми да се крият зад гърба на други! Никога не е било! Жиргзан! Подай ми шлема!

При Нуад битката кипеше, врагът явно беше решил по всякакъв начин да се справи с непокорния замък. До карето, стоящо на левия път, отново долетя далечната канонада на оръдията.

— Там имам племенник — неочаквано каза копиеносецът.

— Как се казваш, братле?

— Банс.

— Аз съм Джиг.

— Ръцете ми измръзнаха, скоро дори през ръкавиците ще замръзнат — оплака се Банс.

— Искаш ли чесън?

— Той ще ме сгрее ли?

— Ето кой скоро ще те сгрее — Джиг кимна към приближаващата пехота на „раците“. — След две минути тук ще е по-горещо и от гномска пещ.

— Колко ли са тези негодници?

— Колкото сме и ние. Ако не и повече.

От хълма Изми Маркуз прекрасно виждаше как пехотата на врага се разделя на три неравни части и се насочва към позициите на армията на Валиостр. Най-малкият отряд, който беше и най-отдалечен, едва ли не на бегом приближаваше към Перфектни лъкове. Около десет хиляди „раци“, разделени на пет отряда, настъпваха към лявата армия. Останалите „раци“ и безброй варвари се насочи към центъра.

— Защо нашите магове нищо не предприемат, милорд? — възмути се Вартек — В края на краищата целият Съвет на Ордена се намира на хълма!

— Целият Съвет, любезни маркизе, трогателно хванати за ръце, стои в кръга — изръмжа един от гвардейците изпод шлема си. — Благодарение на тях Неназовимият все още нищо не ни е направил.

— Командире! — приближи запъхтян гвардеец. — Кралят заповяда да следите лявата армия и ако се нуждаят от помощ, да се включите в битката!

— Най-накрая! — възторжено възкликна Вартек.

— Нещо друго? — обърна се Изми Маркауз към гвардееца.

— Казват, че всички огри са мъртви!

По редиците на гвардейците се разнесе изненадано и радостно мърморене.

— Кой го казва?

— Всички. Аз лично го чух от един от разузнавачите.

— Отлично. Можеш да се върнеш в строя.

— Отблъснахме ги, мамка им. Упорити копелета се оказаха! — от изблика на чувства Чушката размаха кървавата си мотика.

Атаката на варварите се провали. Двете хиляди арбалетчици по целия фронт на лявата армия бяха направили истинска скотобойна в нестройните редици на нападателите. Малцината, които все пак успяха да преодолеят рова и насипа, бяха довършени от мечоносците. Никой от варварите не помисли за отстъпление. И сега под стената се търкаляха купчини тела. Медения започваше да се притеснява, че след няколко подобни атаки противникът ще се изкачи на стената по телата на своите другари все едно са стълба.

— Жиргзан! Хвърли най-после тази гадост! — обърна се Чушката към червенобрадия гном, който с интерес изучаваше трофейния шлем-череп. — Започвай да зареждаш! Нали видя как тези теснооките побягнаха?!

— Втори път няма да бягат.

— Защо реши така, стотник?

— Те са добри бойци, макар и суеверни. Следващия път ще осъзнаят, че когато гръмне гръм, не всички умират, и ще продължат атаката.

— Меден! — приближи се хилядникът.

— Да, командире?

— Загуби?

— Осем загинали и седем ранени.

— Ето, вземай го в твоя отряд — хилядникът посочи към мълчалив бледен момък. — Това е негово магичество Родерик. Ще помогне на твоите момчета в случай на нужда.

Родерик кимна малко нервно и уплашено погледна към двамата мечоносци, които тъкмо прехвърляха труп на варварин през стената.

— Имате ли ризница, ваше магичество? — колкото се може по-учтиво попита Медения.

На Дивия не му се вярваше, че младежът е маг. Беше сигурен, че дори Кли-кли ще сложи този маг в джоба си.

— Да — младият маг бързо кимна. — Още преди два дни учителят ми каза да я нося.

— И кой е този учител? — пафкайки с лулата, полюбопитства Чушката.

— Негово магичество Арцивус — с достойнство произнесе Родерик.

— А кой е той? — невинно попита гномът.

От такъв въпрос Родирик едва не се задави от възмущение. Тъкмо се накани да скастри гнома, когато зад стената прозвучаха рогове. Врагът отново тръгваше в атака.

Зад гърбовете им гръмна, небесата отвърнаха с ехо, и димната комета, изстреляна от мортирата, падна право в средата на предното каре на пехотата, атакуваща центъра. Ударът беше страшен. Всички, попаднали в обсега на взрива, се разлетяха настрани, сякаш бяха направени от хартия. Гюлето напомни на Изми на крака на бог, който случайно е стъпил върху хората.

— Да имах тук още десетина мортири, щях да им покажа аз на тези привърженици на Неназовимия! — войнствено разтърси секира Сталкон Пролетния жасмин.

— Защо оръдията не стрелят, милорд? — попита един от „бобрите“.

— Прекалено са далеч. Гномите искат да стрелят на сигурно.

Пехотата атакуваше с пет отряда. В първата линия бяха три, като всеки се беше насочил към съответното каре. Зад тези три, на разстояние около хиляда ярда, се придвижваха още два.

През редовете на хората и редиците издигнати копия Джиг със странно безразличие наблюдаваше напредващата към тяхното каре стоманена костенурка. Само единият от първите три отряда имаше копия, които не отстъпваха по дължина на копията на техните карета. С този отряд трябваше да се бие лявото каре, където бяха „бобрите“ и Веселите обесници. Момчетата щяха да се справят, не за пръв път се сблъскваха с враг, който по нищо не им отстъпва. В първите редици на отрядите, пристъпващи към централното и дясното карета, имаше високи правоъгълни щитове и къси копия.

— Имат арбалетчици! — извика някой от копиеносците.

Джиг изстина. Ако пехотата имат склотове, то на първите редици, въпреки броните, лошо им се пишеше. От близко разстояние болтът минава през бронята, все едно е от хартия, а не от прочутата исилийска стомана. Добре, че поне нямаха стандартни лъкове — при стрелба по падаща траектория карето ставаше още по-уязвимо. За да се противопоставят на вражеските стрели, беше нужно прикритие от арбалетчици и стрелци. Дуелът-престрелка никога не минаваше без кръв.

Елфите започнаха да обстрелват отряда, придвижващ се към карето на Обесниците.

— Пуснете ме да мина! Пуснете ме, ви казвам!

Магът, който през цялото време мълчаливо беше стоял зад Джиг, сега се опитваше да се промъкне напред. Копиеносците, изглежда, уплашени от перспективата да ги целят с арбалетни болтове, не схващаха много добре кой се опитва да мине през тях към първата редица.

Джиг пронизително изсвири и извика:

— Пропуснете мага напред, кучи синове! И побързайте, иначе с вашите тела ще трябва да ловим болтовете!

Той подейства и копиеносците бързо отстъпиха встрани, освобождавайки път за мага. Той се втурна напред, застана пред първата редица и протегна ръце, насочвайки разтворените си длани към настъпващата пехота, която почти беше стигнала до Винения ручей. От дланите му излетя ослепителен огнен лъч. Той удари първия ред щитове, мигновено ги изпари заедно с хората, после стигна до втората редица, до третата, до четвъртата, до арбалетчиците…

Враговете запищяха! Чуха се виковете на изгарящите живи хора. Някой крещеше от ужас. Мнозина от стоящите в карето изругаха със задоволство, виждайки какви щети нанася на врага само един човек.

Междувременно магът измести лъча надясно, после наляво, продължавайки да изгаря десетки хора. И пехотата не издържа. Потрепери за миг и се пръсна, панически мятайки се насам-натам по брега на Винения ручей. Дори тук се усети миризмата на изгоряло месо.

Лъчът, излъчван от дланите на магьосника, внезапно угасна и магът като празен чувал се свлече в снега. Някой от първата редица се втурна към падналия, вдигна го и го завлече в карето.

Неуморните стотници закрещяха:

— Арбалетчиците — готови! Пър-рва редица! Залп! Втор-ра редица! Залп! Тр-рета — залп!

Арбалетчиците стреляха и отстъпиха назад. На тяхно място застанаха още девет редици стрелци, дошли от тила и фланговете на карето.

— Залп! Залп! Алп! Алп!

Стоманен дъжд покри мятащата се вражеска пехота.

— Уха! Маговете се задействаха!

Изми не слушаше — той, както и всички други, наблюдаваше битката на лявата армия. Неизвестният маг с лекота разпиля централния отряд на нападателите, но десният и левият продължаваха да се придвижват напред и вече бяха прекосили Винения ручей. А и двата задни отряда на Неназовимия бяха близо.

— Милорд!

Изми Маркауз откъсна поглед от битката и се обърна към приближилия войник с огромен двуръчен меч. Боброва шапка, без съмнение.

— Милорд, негово величество изпрати моя отряд на ваше разположение.

— Колко хора имате?

— Двеста души.

Не е зле. Двеста „бобри“ беше повече, отколкото очакваше да получи. За резерв.

— Добре. Придвижете се до онази горичка зад лявата армия. Но засега не влизайте в сражение.

— Да, милорд.

Нещо подсказваше на Изми, че лявата армия много скоро ще се нуждае от помощ.

— Там имат арбалетчици, командире.

— Ах, кур-рви! — командващият шест хиляди Играещи с вятъра, които сега стояха непосредствено зад пехотата и спешените рицари, размаха юмрук към небето. — Колко са?

— Не знам.

— Ами тогава разбери! И то по-бързо! Че току-виж са ни избили цялата пехота! Нарк!

— Да, командире?

— Вземи твоите хиляда и давай напред! Постави момчетата сред мечоносците. Нека стрелят оттам! Ако някой от пехотата не е съгласен, ще кажеш, че аз съм заповядал! Действай!

— Около три хиляди! — притича запъхтян войникът. — Разузнаването казва, че са три хиляди! Идват пред пехотата.

— Да, виждам как идват, не съм сляп.

Зад гърбовете им гръмнаха оръдия и войникът подскочи, докато командирът на Играещите с вятъра дори не трепна.

— Значи са два пъти по-малко от нас — замислено процеди старият войник, гледайки как гюлетата падат в задните редици на атакуващата пехота. — Още по-добре. Няма да ни направят нищо, момче. Лъковете са къде-къде по-далекобойни, а ние можем да стреляме. Слушай моята команда! Дъга два пръста! Корекция за вятъра четвърт пръст надясно! Ще постреляме по тези кур-рвински потомци до момента, в който започнат да стрелят! Огън!

Воинът с лекота прескочи стената и Медения едва успя да отскочи настрани. Нисичкият чернокос противник се оказа майстор на късото копие с широк назъбен връх. Оръжието описваше кръгове и зигзаги и Дивият трябваше да се размърда. На този участък от стената, въпреки непрекъснатия огън на арбалетчиците, врагът все пак беше успял да се промъкне в Перфектни лъкове. Сега по цялата стена кипеше битка. Трябваше да издържат до пристигането на подкрепления.

Тесноокият воин внезапно се изви във въздуха с явното намерение да удари Медения с копието отгоре. Дивият се завъртя настрани, огроломът направи широка дъга и топката с шипове се заби в гърдите на врага, който не си беше направил труда да се защити с никаква броня.

На стената се появи варварин, сложил череп от бяла мечка на главата си. Страховитият му топор удари в гърба червенобрадия гном, който се сражаваше с воин, облечен в цветовете на Рачешкото херцогство. Миг по-късно огроломът се стовари върху мечия череп и го разби на парчета, смачквайки и главата на варварина.

— М-мамка му! — Чушката тикна факлата в лицето на друг воин и едновременно с това заби мотика в слабините му.

— Стотник! Прикривай моите момчета! — Рот и двадесет арбалетчика наобиколиха презаредените „градушки“.

Седем от тях започнаха методично да избиват онези, които се прехвърляха през стената, а останалите откриха огън по прескачащите плиткия ров. Пристигна подкрепление от петдесет мечоносци и с общи усилия успяха да изтласкат врага зад стената. Незнайно как оцелелият в тази месомелачка маг хвърли за прощаване няколко огромни огнени топки в тълпата врагове.

— Откъде е този огън?! — закрещя Чушката. — Откъде е огънят?! Тук има барут!

— Рот! По отстъпващите! Чушка! Стреляй с оръдието! Ваше магичество, слезте от стената, иначе може да ви удари някоя заблудена стрела!

Първата и втората редици на лявото каре се раздалечиха за няколко секунди, пропускайки Бобровите шапки напред. Воините, въоръжени с двуръчни мечове, използваха образувалите се пътечки и се втурнаха напред, право към насочените копия на враговете. Зад „бобрите“ бавно се придвижваше карето. С широки кастрещи движения „бобрите“ отсякоха копията и се врязаха в редиците на противника, разбивайки строя им. Разбира се, не всички успяха да избегнат срещата с вражеските копия, но основната маса „бобри“ се справиха със задачата и унищожиха опасността, която заплашваше тяхното каре. Проникнали дълбоко в редиците на атакуващите, те започнаха да размахват мечовете си като коси, нанасяйки ужасни щети на уплашената и ошашавена пехота, а отзад вече напираше карето. То с трясък се заби в пехотата, удари с копията и като мамут в стъкларски магазин се плъзна напред. Бавно и неотвратимо карето следваше оформилите клин „бобри“.

Дясното каре също се сблъска с пехотата на „раците“, но Джиг вече не можеше да види как се развиват нещата там. По редиците дойде заповед:

— Алебардистите, в шеста редица!

Карето се подготвяше да нанесе таранен удар, а по време на такъв удар алебардите не са необходими и войниците ги прехвърлят назад, заменяйки тяхната редица с копиеносци.

— От първа до шеста ре-едици! Копия, напред!

— Под ритъма на барабаните! Бего-ом марш!

В центъра на отряда задумка барабан и карето, насочило копия напред, се олюля.

Бум… бум… бум… бум… бум… бум-бум… бум-бум-бум-бум! Барабаните засилваха темпото и карето, засилвайки се все повече и повече, се носеше напред, там, където на мястото на изгорената от мага и избитата от арбалетчиците пехота пристъпваше двухилядният отряд от втората линия нападатели. Джиг съвестно подпираше в гърба копиеносеца пред себе си и викаше „а-а-а“, настръхнал в очакване на скорошния сблъсък.

Неспособни да издържат на обстрела на застаналите на хълма стрелци, оцелелите арбалетчици на противника, без да успеят да отправят нито един изстрел, се втурнаха назад и в по-голямата си част бяха стъпкани от собствената си пехота. Със самата пехота беше по-сложно — въпреки нагорнището, те продължаваха да крачат напред, опитвайки се възможно най-бързо да преодолеят участъка, обстрелван от стрелците. Мнозина се прикриваха от стрелите с щитове. Един от вражеските отряди дори успя да създаде напълно прилична „костенурка“, но излезе на ледения участък от хълма, където строят се разпадна и стрелците веднага свалиха нещастните воини.

— Събери щитовете! Копия! Арбалетчиците да стрелят по своя преценка! — заповяда Сталкон.

Принцът беше наясно, че въпреки нанесените от стрелците загуби, този път врагът щеше да стигне до тях. Задните редици стрелци вече бяха прекратили станалия неефективен обстрел и с извадени мечове се присъединиха към редиците на пехотата. Сега стреляха само хилядата на Нарк и малобройните арбалетчици, но и те скоро бяха принудени да прекратят огъня. Неравномерният залп на стрелците „раци“ беше спрян от мага, който накара повечето стрели да изгорят във въздуха. После от вражеската пехота напред пристъпиха няколкостотин воини, въоръжени с двуръчни мечове, с явното намерение да разбият прецизния строй на пехотата в центъра.

— „Бобри“, ваш ред е!

И „Бобровите шапки“ се включиха. За секунди щитовете се разместиха, пропускайки воините на легендарния отряд напред. Когато врагът има чук, ти също се нуждаеш от чук — безспорно правило на войната. По целия фронт се завързаха единични дуели и групови схватки между двуръчни остриета. „Раците“ бяха добри, но въпреки това бяха далеч от „Бобровите шапки“. Превъзходството беше на страната на Валиостр, но това не промени решението на кралския син и той заповяда на тръбача:

— Свири отбой!

Рогът няколко пъти свири сигнал за отбой и мечоносците отстъпиха зад щитовете, преди разярената от смъртта на другарите си вражеска пехота да успее да стигне до тях. Преди щитовете да се затворят и битката да започне отново, един от стрелците успя да стреля още веднъж.

— А ти не си лош маг, момче — изпухтя Чушката на Родерик. — Да можеше по-често да правиш тези огнени топки, цена нямаше да имаш.

— Правя каквото мога, господин гном — криво се усмихна младият маг.

Беше очевидно, че магията, която беше използвал върху настъпващата към Перфектни лъкове пехота, му коства много усилия. На Медения също не му беше лесно. Последствията от шаманството на орките все още напомняха за себе си и сега Дивият се чувстваше ужасно уморен, все едно е въртял огролома поне седмица без прекъсване.

— Стотник, изглеждаш малко задъхан! А едва е минало обед — ухили се гномът към Медения. — Жив ли си?

— Жив. Вземи, подръж Непобедимия.

— За какъв мрак ми е твоят изперкал плъх? Да не мислиш, че не видях как се вкопчи в лицето на варварина?

— Хайде, подръж го! Трябва да отида при хилядника!

Гномът с недоволно мърморене сложи линга на рамото си:

— Надявам се да не ми отхапе брадата. И по-бързо се връщай!

— Рот! Докато ме няма, ти командваш.

— Разбрах — невъзмутимо отвърна командирът на арбалетчиците.

Медения намери хилядника в центъра на селото, където се намираше временния лазарет. Някой бе срязал лицето му и сега лекарите се грижеха за него. Медения трябваше да изчака, докато си свършат работата.

— Кого си ми докарал?! Кого си ми докарал?! — крещеше междувременно човекът, носещ знака на гилдията на лекарите.

— Целите му дрехи бяха в кръв! — опита да се оправдае мъжът с бяла лента на ръкава си — санитар.

— Той има порязване! Разбираш ли, тъпоглавецо! Най-обикновено дълбоко порязване!

— Но той крещеше, сякаш го режат!

— Колко пъти съм казвал на вашата пасмина, че на операционната маса пръв отива този, който мълчи! Щом крещи и иска помощ — значи ще оживее! Нищо няма да му се случи! А ако лежи, мълчи и е бледен като мъртвец — тогава работата е лоша! И ако още веднъж ми докарате леко ранен, не знам какво ще направя с вас! Всички на каруците и в главната болница, зад хълма! Нека там да си ги сортират и да умуват какво да ги правят! При мен само тежките случаи, с наранявания в корема или със загуба на крайници. Ще можеш ли да го набиеш в главите на твоите подчинени?

— Ти при мен ли идваш, стотник? — обърна се хилядникът към зазяпалия се Меден.

— Да, командире. Трябва да прехвърлим до брега на Кизевска двеста мечоносци и поне сто арбалетчици. Имаме ли още резерви?

— Резерви все ще намерим — превързаният хилядник внимателно погледна Медения. — Но не разбрах защо трябва да прехвърля хората там?

— Не мисля, че северните племена ще пробват за трети път през стената.

— Че какъв друг избор имат? Няма по реката да плуват, я?

— Точно по реката.

— Разбирам, ако беше лято, но сега е почти зима. Виж какъв студ е! Кой ще влезе във водата, когато тя всеки момент ще замръзне?

— Те са свикнали да плуват в ледена вода. В крайна сметка живеят в Безлюдните земи.

— Ама че го измисли!

— Просто не бих искал стотина от тези момчета да се появят внезапно в тила ни.

Хилядникът погледна внимателно Медения, след което кимна:

— Добре. Ще се разпоредя. А ти отивай при твоите хора, всеки момент се очаква нова атака. Между другото, чу ли, че Орденът е избил всички огри?

Битката изглеждаше безкрайна. Секирата в ръцете на принца натежа, но той продължи да сече и да сече като магически механизъм на джуджета. Отдавна вече нямаше права фронтова линия, по цялата дължина на сблъсъка кипяха отделни схватки. Четири пъти успяваха да отблъснат нападателите и четири пъти те се връщаха с явното желание този път да смажат проклетата пехота. Цветът на северното дворянство на Валиостр, тези, които преди бяха в тежката кавалерия, послужиха за песъчинки, около които се бяха оформили перлите на отрядите. Почти всички стрелци се бяха включили в ръкопашния бой (въпреки че момчетата се опитваха да не стоят близо до тежката пехота), и само малка група от най-опитните Играещи с вятъра, не повече от шестстотин, се беше отдалечила от кипящата битка и водеше избирателен огън по врага.

Сталкон го пазеха и го защитаваха, прикриваха гърба му и не позволяваха на противника да стреля по кралския син. Но въпреки всички усилия, на два пъти наследникът на короната се озоваваше на земята. Първият път бе съборен от удар на боен чук, който попадна в щита му. За щастие, единият от двамата зачислени му „бобри“ беше оцелял в сблъсъка и широко размахвайки цвайгхандера си пред налитащите нападатели, осигури време на Пролетен жасмин да се изправи на крака. Вторият път беше, когато в шлема го улучи арбалетен болт. За щастие ударът беше под ъгъл и болтът отскочи, без да причини вреда на принца. Но въпреки това зашеметеният Сталкон падна на колене и за миг загуби всякаква ориентация. От това се възползва един от варварите и ако не беше Пепел — командирът на оцелелите Диви сърца, Пролетен жасмин нямаше да преживее тази битка.

Оръдията и мортирата мълчаха. Да се стреля сега беше безполезно — повече щяха да пострадат собствените им хора. Оставаше само да стискат зъби и да се сражават. Сталкон пое с порядъчно очукания си щит поредния удар на варварина, удари отдолу нагоре, после още веднъж, вече в обратна посока, след което бутна с щита брадатия дивак в лицето и разсече кожа и плът със секирата. Време беше да приключат с този бой, и то възможно най-бързо. Сякаш чул тези думи, кралят изпрати в подкрепа на пехотата десния кавалерийски резерв на центъра, който удари противника във фланга.

Нуад се държеше, положението в центъра изглеждаше добре, неочакваната поява на кавалерията беше разстроила редиците на Неназовимия. Лунните жребци се появиха точно навреме. В Перфектни лъкове засега имаше затишие — отблъснатите варвари, северни племена и част от леката пехота на „раците“ се бяха оттеглили, за да се прегрупират. Но при лявата армия положението не беше толкова добро. Лявото каре беше заето с разгрома на противника, централното тъкмо се беше врязало в отряда пехота от втората линия, а дясното все още се държеше някак си, но противникът им беше упорит и всеки момент равните редици на карето щяха да поддадат.

— Вартек! Препусни до двестата „бобри“! Кажи им да заобиколят и да атакуват в тил пехотата, която е нападнала дясното каре! Изпълнявай! — заповяда Изми.

— Командире! Изглежда, че на елфите ще им стане много трудно!

— Виждам! Изпълнявай каквото ти казах! Тръбач! Свири атака!

Пурпурните топки, внезапно появили се в редиците на дясното каре, започнаха методично да унищожават войниците, и хората трепнаха.

— Дясното каре отстъпва, ваше величество!

— Виждам. Отиди при резерва, нека затворят дупката. Интересно ми е: как маговете са допуснали шамана толкова близо?

Преди Джиг да разбере какво става, първите две линии загинаха. А отначало всичко се развиваше толкова добре! Карето успешно беше пробило отряда пехота на втората линия, а Джиг, следвайки заповедта, отново се беше оказал в третата редица и започна здраво сечене. Тези, които успяваха да стигнат до копиеносците, ги чакаха тежки алебарди. После внезапно изпод броните на предните редици се появи тъмнолилав дим и броните паднаха на земята, а собствениците им като с магия се разтвориха в разредения въздух. Един от първите загинали беше копиеносецът Банс. После дойде ред на редицата на Джиг. Оръжията и броните на съседните му воини звъннаха и паднаха на земята. След секунда Джиг остана единственият оцелял от цялата редица. Карето все още крачеше напред, без да е осъзнало какво се е случило с първите редици. Точно пред себе си Джиг видя трима души, облечени в черни плащове. Без брони, без оръжия. Единият мъж вдигна ръце и в гърдите на Джиг удари сребърна стрела. Удари и веднага изчезна, без да причини никаква вреда на стражника.

— Шамани! — уплашеният вик от задната редица заглуши дори грохота на сражението.

— А-а-а-а! — с изцъклен поглед закрещя Джиг, осъзнавайки, че това е краят.

Той вдигна алебардата и с всички сили удари по-близкия магьосник. За миг пред Джиг се мярна бледото и донякъде изненадано лице на шамана, след което физиономията на стражника бе оплискана от струя кръв. Магьосникът с отрязана глава се свлече в краката на обезумелия воин.

— Могат да бъдат убити!!! — изрева Джиг. — Магьосниците могат да бъдат убити!!! Убийте ги, момчета!!!

С този вик стражникът замахна с алебардата и веднага опиянените от собствената си смелост хора развалиха строя и се втурнаха напред, за да се доберат първи до омразните шамани. Джиг закачи с куката на алебардата крака на започналия да прави заклинание магьосник, рязко дръпна към себе си, завъртя го и го прониза в корема. Воините до него довършиха ранения и с рев се втурнаха към стреснатата пехота, пред чийто погледи толкова жестоко се бяха разправили с явно могъщите магьосници.

— Заклинанията спряха, ваше величество! Сигурно са убили магьосниците!

— Какво значение има сега? — горчиво поклати глава кралят.

Дясното каре вече не съществуваше. Врагът сечеше в гръб побягналите и след няколко минути от карето бяха останали не повече от деветстотин души. За щастие, навреме пристигна двухилядният резерв заедно с двестата „Боброви шапки“, които беше дал на младия Маркауз. От младока имаше полза. Баща му ще се гордее с него. Оставаше само да се надява, че гвардейците ще успеят да спасят елфите. Макар че беше малко вероятно.

Епилорсса от дома на Черната луна изруга и се пресегна към колчана за нова стрела. Хората прекалено се бяха увлекли в битката и напълно изпуснаха от поглед втория отряд от втората линия. Около две хиляди човека се разгърнаха при Винения ручей с явното намерение да избият шепата елфи до Лузската гора.

— Дулле! Дулле!

Нямаше откъде да чакат помощ. Съседите отляво довършваха оцелелите врагове, централното каре, въпреки шаманите на Неназовимия (а Епилорсса беше почувствал магията), продължаваха да секат, а дясното поради магьосничеството и паниката беше почти напълно унищожено. Елфите можеха да се скрият в гората, но тя не беше чак толкова близо, а и да покажат гръб на врага, докато все още можеха да се бият, не беше за тях. И те продължиха, изпращайки стрела след стрела към врага. Нападателите преминаха в бяг, като се окуражаваха с викове. Мнозина, получили стрела в лицето или в незащитените места между броните, падаха, но елфите бяха твърде малко, а участъкът, който ги разделяше от враговете, беше още по-малък. Не можеха да избият всички.

Елфите стояха в четири линии. Първата стреляше от коляно, а на десет стъпки зад тях бяха разположени елфи, стрелящи от позиция „прав“. След още десет стъпки елфите отново стреляха от коляно, но стрелите бяха изместени два корпуса надясно, за да не улучат случайно тези пред тях. Зад тази линия имаше още една, последна. Тук елфите отново бяха прави.

Епилорсса издаде нова заповед и първата линия скочи, втурна се назад, застана зад четвъртата и отново откри огън. После дойде редът на втората линия да отстъпи. После третата. После четвъртата. После отново зад гърба на другарите си се оттегли първата. Елфите отстъпваха, като непрекъснато изстрелваха стрели. Почти всеки изстрел намираше целта си, но линията на щитовете вече беше на една ръка разстояние.

Защракаха арбалети. Елфите от първа и втора линия започнаха да падат, улучени с болтове. Нещо удари Епилорсса в гърдите и той се свлече. Елфът не можеше да разбере защо толкова го боли, защо не се сражава и защо лицето му изгаря толкова силно от снега. От червения сняг.

— По отстъпващите кур-рви! Право в задниците им! Свободен огън!

Стрелците, които отново бяха застанали зад гърба на отблъсналата врага пехота на центъра, започнаха да обсипват отстъпващите врагове със стрели.

— Картеч, огън! — изрева Чушката и запуши ушите си с пръсти.

Оръдието гръмна, стената при Перфектни лъкове отново бе обгърната от сив дим, а няколко секунди по-късно в подкрепа на трите оръдия гръмна и мортирата на хълма, изпращайки големия си огнен подарък.

От лявото каре, почти напълно разправило се със своите нападатели, внезапно се отдели клин, състоящ се от хиляди Весели обесници. Хората в черни дрехи огласиха Полето на феите с яростния рев „Па-а-ал-л-лунд-д-дра!“ и нападнаха десния фланг на отряда на Неназовимия, които тъкмо се приготвяха да избият оцелелите елфи.

— Ето ги! Ето ги! Ах, мамка им! — един от мечоносците посочи към Кизевка. — Леле, колко са много!

— Стреляйте! — заповяда командирът и арбалетните болтове развълнуваха речната вода.

— Дъга един пръст! Едновременно! Готови! Огън!

Бум! Бум! — отговориха оръдията.

Клинът морска пехота в движение се заби в незащитения фланг на вражеския отряд и като не срещна никаква съпротива, започна да се придвижва към центъра, сеейки по пътя си ужас и смърт. На помощ на Веселите обесници вече бързаше тяхното каре, а в тила на врага захождаше централното каре, което окончателно се беше справило с първия отряд на втората линия. Врагът напълно забрави за елфите и премина в защита.

— Ей, Меден! — усмивката на лицето на Рот изглеждаше повече от глупава. — Беше прав! Тези момчета наистина решиха да се изкъпят!

— Ти по-добре стреляй! — изсумтя Медения. — Чушка! Какво правиш?!

— Помогни ми! — изпръхтя гномът, държейки в ръце тежко гюле. — Колко далече можеш да го хвърлиш?

— Какво си замислил? — Медения взе гюлето от ръцете на гнома.

— Ти си здрав като бик, стотник. Можеш ли да го хвърлиш през рова?

— Ако се засиля.

— Тогава хвърляй — каза гномът и запали фитила му.

Ако не бяха Обесниците, елфите нямаше да видят своята Заграбия. Изми Маркауз спря коня си пред редиците на тъмните и извика:

— На конете! Зад ездачите, момчета! Бързо!

Елфите не се поколебаха и скочиха на конете зад гвардейците. Някои и тогава продължиха да стрелят. Вражеските арбалетчици реагираха веднага. Няколко гвардейци паднаха, но болшинството се отдалечиха в галоп, отнасяйки елфите на безопасно разстояние. Изми остана последен. Сега трябваше да свалят елфите и да нападнат онези, които бяха притиснали дясното каре. Отстъпващите още не бяха успели да пресекат Винения ручей и лейтенантът на гвардията се надяваше да довърши останалите. Вартек се появи, приведен към шията на коня си. В гърба му Изми забеляза арбалетен болт. Бронята го беше подвела.

— Жив ли си?!

Маркизът едва забележимо кимна. Изми Маркауз сграбчи юздата на коня му. Трябваше по най-бързия начин да закара ранения при лекарите.

Въпреки непрекъснатите масирани атаки Перфектни лъкове се справи превъзходно. Добре, че кралят не се поскъпи и плати на гномите. Без оръдията битката щеше да е много по-трудна. Лявата армия напълно възстанови фронта и отново зае позицията си. Вярно, сега нямаше резерв, а и централното й каре доста пострада.

— Каква изненада ни готви Неназовимия, принце мой? — попита Пепел, докато прибираше красиво острие от черна стомана в ножницата.

— Какво ще кажеш за тях, Див?

Пепел присви очи и се загледа към Регската гора. По полето, метнали сопи на раменете, крачеха тридесетина огромни фигури.

— Така си и мислех — подсмихна се командирът на Дивите сърца. — Ако няма огри, ще се появят великани.

— Пригответе се! — заповяда принцът. — Стрелците! В първите редове!

ТОВА го чуха всички, които бяха на Полето на феите в онзи ден. Сякаш звънна струна в мразовития въздух. Тихият напевен звук отекна над полето, а след няколко секунди върху Нуад падна пурпурен огън.

— М-мамка му! — Чушката хвана телескопа. — Да не им се взриви барута?!

— Боя се, че не — Медения, все още не вярвайки на случилото се, поклати глава.

Целият Нуад беше обхванат от огън.

— Това е Неназовимия! Това е Неназовимия! — Родерик, бял като сняг, гледаше с разширени очи към воините.

— Какви ги дрънкаш?! — избухна Рот.

— Това е работа на самия Неназовим! Орденът се провали! Нещо е нарушило равновесието!

— Принце мой! Орденът напуска хълма!

— Какво става с тях?! — избухна младият Сталкон.

— Вижда ли се нещо?

— Не. Отначало земята се разтресе, а после падна дим — отвърна Джиг.

— Това и сам го виждам! — изръмжа стоящият до него стотник.

Зад езика, оформен от Регската гора, отвъд който се намираше Нуад, се издигна синьо-черен димен стълб.

Внезапно небето над възстановеното с помощта на резерва дясно каре замига. Всички вдигаха глави, дивейки се на това чудо. След минута мигането спря и върху карето се изсипа гигантска огнена топка, която на мига изгори няколко хиляди души.

Земята се разтресе и редиците от карето на Джиг изпопадаха една върху друга. Чуха се изплашени викове.

— Спокойно! Всички — стани! Стани, казах!!! — изкрещя някакъв стотник.

Уплашените хора се изправиха. Всички гледаха към мястото, където преди се намираше дясното каре. Сега там нямаше нищо друго освен черна яма. Изглеждаше, сякаш самата земя е горяла.

— Какво е това?!

— Козел да ме одере дано!

— Трябва да бягаме!

— Магия!

— Всички да млъкнат!

— Да пребъдат в светлината!

Джиг вдигна глава нагоре и видя, че небето над него започва да мига.

— Там! — извика Джиг, посочвайки с ръка.

— Всички назад! — извика опомнилият се маг. — Имаме време! Назад! Стотници, дайте заповед!

— Назад! Под барабанен ритъм! Бегом! Пазете строя, маймуни, ако не искате да се стъпчете един друг! Напред!

Централното каре се хвърли назад. След нея тръгна и тази, която стоеше до Лузската гора. Хората бягаха с всички сили, но никой не хвърли оръжията си и не се опита да блъсне другаря си в гръб. Всички разбираха, че тълпата е най-прекият път към гроба.

Минута по-късно на мястото, където стоеше лявата армия, паднаха две огнени капки.

— Лявата армия бяга, ваше височество!

— Виждам, но… о, мрак!

Принцът видя как две огнени топки паднаха върху мястото, където би трябвало да се намира отстъпващата армия. Грохотът зад гърба му едва не го оглуши. Той се обърна и с невярващ поглед се взря в мястото, което допреди миг представляваше връх на хълм. Сега там имаше само равна димяща площадка. Ни оръдия, ни мортира, ни кралска шатра.

— Кралят е убит! — разнесе се по редиците на воините.

— Проклятие! — изруга през зъби младият Сталкон и като се взе в ръце, извика: — Пепел! Спри ги! Ако побегнат, всичко е загубено! Трябва да се оттеглим през Перфектни лъкове! — дори глупак би разбрал, че битката на Полето на феите е загубена.

— Ще направя всичко по силите си, кралю мой!

Роговете в Перфектни лъкове безспирно сигнализираха за отстъпление. Армията бързо, но все още без паника се оттегляше през хълма, в посока към Авендум. Всички видяха как ударът отнесе върха на хълма. Всички знаеха, че там беше кралят. И всички разбираха, че след подобно нещо никой не би могъл да оцелее.

Медения беше видял как два пурпурни огъня се стоварват върху позициите на лявата армия, но дали някой беше оцелял, не знаеше. Твърде далеч се беше случило, а и хълмът пречеше.

— Хората са строени, командире! — докладва Рот.

— Хвърляйте „градушките“, момчета. В противен случай няма да успеем да се оттеглим бързо, ако ни ударят пак.

— Няма да ни ударят — Родерик беше преодолял паниката и сега гласът му беше спокоен.

— А ти откъде си сигурен?

— Ако Неназовимият можеше, отдавна щеше да го е направил. Дори и той не е всесилен.

— Така или иначе трябва да се отдалечим. Скоро врагът отново ще започне щурм. Пепел! Тръгваме!

— А оръдието?! С оръдието какво ще правим?!

— Тръгваме! Нямаме време да го влачим! Ще ти купя ново!

— Да бе! — изръмжа гномът и започна да изсипва барут от бъчвичката. — Щял да ми купи! Във всеки случай врагът няма да го получи! Ще го взривя!

Медения вече мислеше за това как армията да се противопостави при Авендум. Загубиха тази битка, но не и войната.

Към следващата част или към съдържанието

Алексей Пехов Виелица на сенките (19)

Метаданни

Данни

Виелица на сенките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 19Полето на феите

Алексей Пехов
Виелица на сенките (19)

Глава 19
Полето на феите