Алексей Пехов
Виелица на сенките (3)

Глава 3
При портите

Един час ни беше достатъчен, за да подготвим погребалната клада. Имаше много дървета наоколо и секирата на Делер не спря и за миг. А и останалите не изоставаха от джуджето. Сега купчината дърва, върху която положихме Миралисса, не отстъпваше по размери на погребалната клада, която направихме, когато умря Ел. До елфийката лежаха нейните с"каш и лък. Еграсса остави за себе си само колчана й.

Когато Еграсса ни заведе при Миралисса, никой не повярва, че елфийката е умряла. Изглеждаше, че тя просто спи или си почива със затворени очи. Нямаше рани, бронята от синкавата стомана беше цяла. И само когато я вдигнахме, за да я поставим на кладата, от дясното й ухо изтече една-единствена капка кръв.

Тя бе убита от собственото си шаманство. В момента, когато под напора на Х"сан"кор магическата стена избухна и се разпадна, животът на елфийката също избухна и се разпадна. Принцесата от дома на Черната луна изцяло се беше вложила в магията и силата на отката не й остави никакви шансове за оцеляване.

Когато вълшебният пламък на кладата се превърна в див ревящ дракон, заплашващ да изгори луната и звездите, а Миралисса завинаги се скри в червените езици на пламъците, Еграсса запя песента „Прошка“. Огънят яростно ревеше, приемайки душата на Миралисса и провеждайки я в светлината, но гласът на елфа заглуши този рев. Отблясъците на огъня танцуваха по лицата на воините, мълчаливо наблюдаващи беснеещите пламъци. Халас и Делер сега изглеждаха като братя — и двамата мрачни и мълчаливи. Алистан Маркауз здраво беше стиснал зъби. Змиорката, както винаги, стоеше безстрастен — на лицето му нямаше и сянка от емоция, само в очите му се прокрадваше умора. Фенерджията се беше облегнал на биргризена и с присвити очи гледаше в огъня. Еграсса с настървение продължаваше да пее. Кли-кли ридаеше със сълзи и ги размазваше по бузите си. А аз… Какво аз? Предполагам… че бях опустошен… и… много уморен. Сега не исках да правя ни-що.

— Кли-кли, спри да плачеш — Еграсса завърши песента.

— Аз не плача — сподавено подсмръкна гоблинът, опитвайки се да скрие сълзите си.

— Да не съм сляп?

— Казвам, че не плача, значи — не плача!

— Тя знаеше какво прави, гоблине. Утешавай се с това, че ако Миралисса не беше удържала стената толкова дълго, всички щяхме да сме мъртви.

— Но…

— Тя е истинска дъщеря на дома на Черната луна и го направи, за да можем да завършим това, заради което дойдохме тук. Ние, елфите, имаме напълно различно отношение към смъртта. Тя не умря напразно и това е достатъчно!

Гоблинът бързо кимна и се изсекна в огромна носна кърпа.

Продължихме по пътя си, когато от огъня останаха само димящи въглени.

* * *

До зазоряване оставаше не повече от два часа и Еграсса, без да обръща внимание на умората, ни водеше напред. Все още не можех да повярвам, че Миралисса вече я няма. Всеки друг, само не тя. По някаква причина бях убеден, че с нея ще стигнем до самия край. Но, както се казва, човек предполага, а боговете разполагат. Сивокосата елфийка с вечно учтивата полуусмивка на синкавочерните си устни и загадъчните жълти очи ни остави завинаги, изчезвайки в огъня.

Сега се придвижвахме към Храд Спайн единствено благодарение на познанията на елфа и в по-малка степен — на гоблина. Ако те двамата не бяха с нас, отрядът щеше да се загуби в гората и нямаше да намерим Костните дворци, дори да сме на сто ярда от тях. Със смъртта на Миралисса претърпяхме още една непоправима загуба — отрядът на практика се лиши от магическа защита. Да, вярно, Еграсса умееше някои неща, но като цяло беше ограничен до повърхностните знания, които се даваха на всеки от управляващите семейства в домовете на тъмните елфи. Елфийката също не беше пълноправна шаманка, но нейните знания бяха много по-задълбочени от тези на Еграсса. Имаше го, разбира се, и Кли-кли — разочаровалия ученик на дядото-шаман, но специално за магията на него не би трябвало да му се има доверие, за да не се окаже човек с опърлени пети в най-неочаквания момент. Вече имахме прецеденти, когато благодарение на гоблинските познания за магията отрядът едва не се отправи при боговете. Лично аз нямах желание да рискувам повече.

Когато оставяхме погребалната клада, гоблинът извади от тялото на разчленения Х’сан’кор метателните си ножове и за изпроводяк злобно изрита отрязаната му глава, а аз си взех хвърлената от съществото раница.

Сега Кли-кли крачеше пред мен и продължаваше да подсмърча.

— Как си, Кли-кли? — попитах го съчувствено.

— Всичко е наред — носово отвърна той и скришом изтри сълзите си. — Съвсем наред.

— И аз много съжалявам, че тя умря.

— Аха. Защо се случи това, Гарет?

— Не знам, приятелю, аз не съм много добър утешител. Всичко става по волята на боговете.

— Боговете? Тази банда съществува тук само защото някакъв Танцуващ е създал този свят и им е позволил да се установят в него! — той въздъхна. — Както и да е, да не говорим за това.

Танцуващ… Това е моето проклятие. Според гоблина, аз също съм Танцуващ в сенките. Или поне така казва прочутата Книга на пророчествата на гоблинските шамани. Не знам защо той реши, че аз съм Танцуващ (първият за последните десет хиляди години), но да доказваш на гоблина, че не си овца, е все едно да накараш слънцето да се върне назад. Нито първото, нито второто е възможно. Така че понякога шутът ме нарича Танцуващ в сенките. Половин месец опитвах да се отърва от това име, какъв е този Танцуващ и какво трябва да прави. Най-накрая проклетият дребен мерзавец се предаде и ми разказа древната басня на глупавото му племе. Изглежда навремето е съществувал свят на Хаоса, първият и единствен свят във Вселената, в който живеели хората. Някои хора имали странни сили — да създават нови светове. За да направят това, имали нужда от сянка от света на Хаоса. Такива хора ги наричали Танцуващи със сенки. Танцуващите изградили хиляди и хиляди светове и накрая се стигнало до там, че в света на Хаоса почти не останали от тези чудодейни живи сенки и той умрял. Но въпросът не е в това. Просто ако теорията на гоблина не лъже, тогава и нашият свят е създаден от някой Танцуващ със сенки. И явно човекът е бил малко луд, в противен случай защо нашият свят се е получил толкова гаден? Що се отнася до мен — изобщо не се чувствах Танцуващ, каквито и да ги дрънкаше Кли-кли. Макар че нямаше да е лошо да си създам собствен свят, където да има планини от злато и никакви скапани стражници, които да ги пазят. Но тук не можех да направя нищо, защото за създаването на нов свят са нужни сенки от Хаоса. Ах, мрак! Кой може да ги разбере тези гоблински предания?!

Неочаквано Еграсса вдигна ръка, карайки ни да спрем. Още един едва забележим жест и всички посегнахме към оръжията. С поставена на тетивата стрела елфът направи крачка напред и встрани, за да пропусне воините.

Пътеката излизаше на малка горска полянка, която, подобно на цялата гора, беше облята в лунна светлина. Виждаха се две проснати тела — един Х"сан"кор, изкормен от шията до слабините като рибата на пазара, и разкъсан човек в сива пелерина. Краката и долната част на тялото му лежаха до Х"сан"кор, а горната половина се оказа захвърлена в самия край на полянката.

— И двамата са мъртви — каза Алистан Маркауз и прибра меча в ножницата.

— Как само му вонят вътрешностите! — намръщи се Халас и закри уста и нос с ръкава на ризата си.

Гномът беше прав, от мъртвия Х"сан"кор вонеше по-лошо, отколкото от сто разлагащи се в жегата трупа.

— Да-а-а — проточи Фенерджията. — Този тип доста добре е подредил съществото. Сам да победиш Флейта — това дори не е приказка, това е…

— Легенда — подсказа му Змиорката, докато внимателно оглеждаше поляната, където се беше разиграла схватката. — Че го е убил, убил го е… но погледнете следите… Еграсса?

— Да, разпорил е корема му ето с това нещо — елфът държеше в ръцете си черното копие на непознатия. — Но това не го е спасило. Дори смъртоносно ранена, Флейтата е опасна. Умирайки, е успяла да разкъса човека на две.

— Един удар за един удар — промърмори Змиорката, докато разгледаше смачканата трева.

— Какво искаш да кажеш, воине? — попита милорд Алистан и внимателно погледна гаракеца.

— Всеки от тях е нанесъл само по един удар, милорд. Ето виждате ли тези следи на тревата? Въпреки че не съм Котката, мога да ги разчета. Всичко е свършило много бързо. Човекът е пристъпил, ударил е отдолу нагоре и е изкарал всички вътрешности на Флейтата.

— Би трябвало да е много, много бърз, за да го направи. Бърз поне колкото Х"сан"кор — не повярва на думите му Делер. — Хората не са способни на това.

— Ти видя ли колко бързо този сивия притича покрай нас? И виждаш ли какво е направил със съществото? Какво още, да те отнесе мракът, ти трябва? — попита го Халас.

— Не знам — неохотно изсумтя джуджето. — Просто не ми се вярва.

— Но е станало точно така — продължи Змиорката. — Човекът е убил съществото, но явно за пръв път се сблъсква с Х"сан"кор и непознаването на навиците на чудовището го е погубило. Помислил е, че смъртоносната рана е достатъчна и е намалил бдителността си. Преди да умре, на Флейтата й е била достатъчна само секунда, за да разкъса убиеца си на две.

— Ей, Делер, отсечи му рогата от главата — Халас замислено поглаждаше дръжката на любимата си мотика и гледаше към мъртвото същество.

— Какво? — изненада се от думите му джуджето.

— Това! Ти в ръцете си секира ли имаш или пръчка? Отсечи му рогата от главата!

— Защо, да ме отнесе мракът?

— Затова! Знаеш ли колко струват рогата на Х"сан"кор?

— Не знам, все още никой никога не е продавал.

— А! Именно, никой не е продавал! Те са безценни! Така че помисли, колко златни ще ни даде за такова чудо Орденът, да гори в бездната дано! Представяш ли си, ще купим сто буренца от най-скъпото елфийско вино, от рода на „Кехлибарена сълза“ например.

— Ще се пръснеш от пиене, Халас — подкачи го Фенерджията.

— Няма да се пръсна, Мумр. Аз не го купувам само за себе си! Ще го занесем на Самотния великан, крайно време е да заредим избите с добро вино.

— На Великана, казваш? Вино, казваш? Какво пък, да опитаме!

Делер си плю на ръцете и хвана секирата.

— Ех! — натъжи се междувременно Халас. — Трябваше и на първата твар да свалим рогата!

— Гарет! — Кли-кли с поглед посочи към тялото на човека.

— Защо? — напълно разбрах какво беше намислил гоблинът.

— Искам да видя лицето му. Змиорка, ще дойдеш ли с нас?

— Хайде — кратко отвърна Дивия.

Мъжът лежеше с лицето надолу, с разперени ръце.

— Гарет — предпазливо започна Кли-кли. — Обърни го.

— Сам си го обръщай — недоволно отвърнах аз.

— Ей, Мумр! — извика Змиорката. — Запали факла и я дай насам!

— Сега!

— Гарет, какво стоиш, покойникът няма сам да се обърне — Кли-кли нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, сякаш му се искаше да отскочи до храстите.

— Нека Змиорката да го обърне — опитах да откажа аз.

— Нямам такова намерение. Мен този изобщо не ме интересува. Между другото, това вероятно е човекът, за когото ни спомена флинито — отвърна Змиорката.

Как щом трябва да се свърши някаква мръсна работа (като да се вмъкнеш в Храд Спайн за Рога на дъгата или да обърнеш труп), всеки веднага се сеща за Гарет. Защо? С въздишка обърнах мъртвеца, точно тогава приближи и Фенерджията с факлата.

— Вие какво, не сте ли виждали мъртвец? — недоволно изръмжа той.

— Дай факлата по-близо — каза Кли-кли вместо отговор. — Свали му качулката, Гарет.

Направих каквото искаше гоблина и видяхме лицето на убития. Очаквах всичко друго, но не и това, че воинът е малко момче. Само с много голямо въображение можеха да му се дадат осемнадесет години, не повече. Бледо, безкръвно лице, тънки посинели устни, кестенява коса, прилепнала към челото му. Сива разкъсана мантия, груба риза от небоядисана вълна. На гърдите висеше дебела сребърна верига. А на веригата — опушен кристал с продълговата форма.

Наведох се над мъртвия, опитвайки се да разгледам загадъчния камък.

— Кли-кли, бързо извикай Еграсса! — неочаквано произнесе Змиорката.

— Защо? — изуми се гоблинът.

— Не ми харесва всичко това — разкъсан е на две половини, а наоколо нито капка кръв.

И тогава мъртвецът, от чието тяло беше останала само горната половина, отвори очи. Ръката му се стрелна към мен със скоростта на змия и ме сграбчи за яката на куртката.

— Не трябва да… вземате Рога… равновесието може да бъде… нарушено!

Опитах да се измъкна, но ръката ме стискаше здраво. Сивите очи гледаха право в мен, зениците на момчето бяха не по-големи от глави на топлийки… Мъртвецът оживя! Но не това ме ужаси. В устата на човека (а пред нас определено лежеше човек) блестяха тънки бели глиги.

— Не го вземайте… чухте ли? Равновесието… — прошепна човекът.

Някой със сила ме дръпна за раменете и ръката на непознатия се разтвори. Кли-кли крещеше и викаше Алистан и Еграсса.

— Добре ли си, Гарет? — попита Змиорката.

— Да — постарах се гласът ми да не трепери.

Еграсса се появи на бегом:

— Какво става тук?

— Той оживя и хвана Гарет! — заобяснява Кли-кли, кимайки уплашено към човека.

— Стига глупости, шуте — намръщи се милорд Алистан Маркауз. — Разкъсан е на две, как може да го хване?

— Вярно е, милорд — потвърдих думите на Кли-кли аз и си спечелих недоверчив поглед от капитана на гвардията.

— Нищо удивително, казват истината — Еграсса застана на колене пред тялото.

— Внимавай! — предупреди го Фенерджията.

— Не се притеснявай, мъртъв е — елфът безстрастно погледна в очите на непознатия.

Не лъжеше, смъртта вече беше сложила своя отпечатък в безжизнените очи на воина.

— Как е успял да живее толкова дълго? — все още не вярвайки на очите си, каза Алистан Маркауз.

— Много просто, вижте.

Елфът без всякаква гнусливост вдигна горната устна на човека. Не ми се беше сторило — наистина имаше тънки като игли глиги.

— Това е вече прекалено — шокирано промълви капитанът.

— Но е истина.

— В една вечер да срещнеш Х"сан"кор и… — Алистан Маркауз се поколеба.

— Какво ви притеснява толкова много? Вампир, милорд. Това е вампир.

— Вампирите не съществуват! — презрително изсумтя Халас, въртейки в ръце отрязания рог на Флейтата. — Това е също такава измислица, както…

Гномът погледна рога в ръцете си и млъкна.

— Измислица? Тогава кой ме сграбчи? Призрак? — сърцето ми все още блъскаше бясно.

— Вампирите съществуват и ако не ги виждате, това не означава, че са измислица. Ето защо е успял толкова бързо да се справи с Флейтата и да остане жив до идването ни — Еграсса предпазливо докосна глигите на вампира.

— Гарет, той ухапа ли те? — неочаквано ме попита джуджето.

Машинално вдигнах ръка към шията си.

— Не, Делер, добре съм.

— Милорд Алистан, а може ли този… вампир с вашия… трепетликов кол да го пронижем за всеки случай?

— Той е мъртъв, Халас, не говори глупости — отвърна му Змиорката вместо Алистан Маркауз.

— Сега е мъртъв, а после ще скочи и ще започне да пие кръв!

— Халас, много приказки си слушал. Вампирите са почти като хората, просто са по-бързи, по-силни и пият кръв. Можеш да ги убиеш с обикновена стомана и със сигурност не с трепетлика, сребро, чесън или слънчева светлина. Всичко това са абсолютни глупости, също като превръщането на вампира в мъгла или прилеп. Така! А това какво е?!

Еграсса видя кристала и като го свали от тялото, ни го показа.

— Милорд?

— Това вече се превръща в пълен абсурд! — от гърдите на Алистан Маркауз се изтръгна горчив смях.

— Какво е това? — полюбопитства Фенерджията, гледайки опушения кристал все едно е отровна змия.

— Това е знакът на Ордена на Сивите, Мумр — отвърна му Змиорката.

Халас като че ли хлъцна потресено. Делер подсвирна, свали си шлема и се почеса по тила.

Орденът на Сивите. Не знаех много за него. Както, впрочем, и всички присъстващи. Малкото, което ми беше известно, се основаваше на тихите разговори в кръчмите, непроверени слухове и една книга на моя учител Фор, където за Сивите имаше само един малък абзац. Далеч навътре в Студено море имало остров, който хорската мълва наричала островът на Сивите. Островът бил защитен с магия и никой кораб не можел да пристане там, ако обитателите му не го пожелаят. Малкото парче суша получило названието си благодарение на това, че там се намирал Орденът на Сивите. Казват, че Сивите били велики и непобедими воини. Подготвяли ги от най-ранно детство и се носи слух, че един Сив може да излезе сам срещу петнадесет опитни воини и без никакви усилия да ги изпрати в мрака. Разбира се, във всяка кръчма ще се намери умник, който лично се е срещал с тайнствените воини и ако този умник си пийне малко повече, ще ви разкаже изпълнена с ярки краски история как Сивия избил сто рицари, а после и цял дракон в добавка.

Доколко тези слухове са верни и доколко лъжи, аз лично не знам. Но дори най-глупавият слух и най-приказната история имат в основата си зрънце истина.

Казват още, че Сивите са пазители на равновесието в Сиала. Напускат своя остров само когато светът е в сериозна опасност, способна да наруши равновесието в една или друга посока. Казано с прости думи (въпреки че е неправилно), за Сивите не е от значение накъде ще залитне светът — към добро или към лошо, към светлата или тъмната страна. Те просто запазват равновесието и в конкретна ситуация застават на страната на по-слабата страна. Когато доброто побеждава, те са редом със злото, когато злото надделява — те са рамо до рамо с доброто. За тях не е важно какви цели или идеали преследвате и какво искате — мир в целия свят или зло във Вселената. Ако заплашвате равновесието, ще се опитат да ви убедят да спрете. А ако убеждаването не помогне, тогава… Сивите се славят като опасни бойци, а понякога и като великолепни магове, и ще намерят други начини да ви убедят. Орденът на Сивите е извън амбициите и извън политиката. Той не е бял и не е черен. Той е Сив.

— Сигурни ли сте, че това е истински Сив? — потресено попита Халас.

Еграсса се изправи и хвърли кристала на гнома.

— Погледни, Халас, такъв кристал Орденът на Сивите дава на всички свои воини. Или поне това ни казват нашите хроники. В живота си никога не съм срещал някой от техните братя.

— Значи излиза, че Сивите са вампири? — изписка Кли-кли, докато притеснено гледаше неподвижното тяло.

— Не… предполагам. Казват, че в техния Орден има и хора, и елфи, и дори орки. Защо да няма и вампири? — Еграсса сви рамене. — Мен ме притеснява друго: какво правеше Сивият в тази гора?

— Флинито ни каза за него — отново повтори Змиорката. — Вампирът е следвал нас.

— Знам, но въпросът остава открит. Какво е искал от нас Сивия? Последният път, когато тези воини са напускали острова си, е било по времето на Пролетната война.

— Той каза нещо на Гарет — изтърси Кли-кли.

Всички погледи се обърнаха към мен.

— Какво каза той, крадецо?

— Че не трябва да вземаме Рога, защото равновесието може да бъде нарушено — спомняйки си шепота на Сивия, аз отговорих абсолютно искрено.

Над поляната надвисна тишина.

— М-да — замислено проточи Кли-кли и се почеса по кривия нос. — Да не промени нещо, Гарет?

Хвърлих раздразнен поглед на гоблина. За глупак ли ме взема или какво?

— Добре, добре! Вярвам ти! Значи този не е Сив. Не може Сив да каже такова нещо, нали той е на наша страна.

Чувайки тези думи, Делер не издържа и се захили.

— Какво? — изуми се гоблинът.

— Защо си мислиш, че Сивият трябва да е на наша страна, глупако? Той е на страната на равновесието, и ако това, което казва Гарет, е истина… е, тогава много ни е провървяло, че Х’сан’кор го уби, иначе това момче щеше да се опита да ни спре с всякакви средства. А аз не съм толкова луд, за да не знам, че срещу Сив, който при това е и вампир, нямаме никакъв шанс за успех. Много ни е провървяло, Кли-кли.

— Глупак си ти, Делер — обиди се Кли-кли. — Сивият със сигурност е бил на наша страна. Когато Неназовимият тръгне от Ледени игли и, да не дават боговете, мине през Самотния великан, равновесието ще се разпадне, а нали ние точно това се опитваме да не допуснем…

— Не, Кли-кли, това е истински Сив — отвърна му елфът.

— Но тогава… — започна гоблинът и погледна надолу към мъртвеца.

— Тогава уважаемото джудже е право и на нас наистина много ни е провървяло — вампирът умря, като взе със себе си и Х’сан’кор.

— Но как ни е открил? Как Орденът на Сивите е разбрал, че се опитваме да вземем Рога на дъгата?

— Мен ли питаш, Делер? — усмихна се тъмният елф. — Не знам повече от теб. Сивите си имат свои собствени начини да научават новините.

— Провървяло ни е, че е сам — промърмори Алистан Маркауз.

— А ако не е бил сам?

— Сам е бил, Гарет, сам — успокои ме Фенерджията. — Флинито каза…

Халас гръмко изсумтя, показвайки как се отнася към думите на Аарроо.

— Нали Сивите би трябвало да знаят, че ще вземаме Рога от гробниците, за да спрем Неназовимия — продължи да държи на своето Кли-кли. — Защо тогава мислят, че ако Гарет го вземе, равновесието ще се окаже нарушено?

— Може би знаят нещо, което ние не знаем, Кли-кли? — аз си спомних своя сън-реалност, когато заради Рога на дъгата в Авендум се появи Забранената територия. — Нали неслучайно маговете на Ордена са скрили Рога в Костните дворци?

— Но ако Сивите толкова се страхуват от появата на Рога в света… ако той е толкова опасен… може би не трябва да го вземаме? — неуверено каза Фенерджията.

— Стигнахме твърде далеч, за да спираме сега, Мумр — отговори му милорд Алистан. — А и Орденът на Сивите може да греши. До Храд Спайн е половин ден път, нима ще спрем накрая, когато сме до самите порти?

— Милорд, не мислете, че съм страхливец, просто ако ситуацията наистина е такава и са ни изпратили съвсем истински Сив…

— Никой не мисли, че си страхливец, Фенерджия — прекъсна го Алистан Маркауз. — На теб не по-малко от мен ти е пределно ясно колко ни е нужен този Рог. Еграсса, нощта беше тежка и всички сме уморени. Време е да спрем за почивка.

— И аз си мислех за това — елфът прибра кристала на мъртвеца в чантата си и взе копието му от земята. — Нека да продължим още около петстотин ярда, не си струва риска да нощуваме до трупове.

— Няма ли да го погребем? — Змиорката погледна въпросително към Алистан Маркауз.

— Не — навъсено отвърна графът. — В противен случай ще загубим остатъка от нощта. Продължаваме.

— Гората ще се погрижи за тялото — каза Еграсса и напусна поляната.

* * *

Малкият огън, запален от елфа, весело пукаше и хвърляше искри в звездното небе. Аз така и не успях да заспя и просто си лежах, наблюдавайки студеното примигване на звездите. Стрелеца, Рачешката опашка, Свинаря, Кучетата на Сагра… Десетки съзвездия ме гледаха през клоните на дърветата. Короната на севера, разпростряла се на половината небе, сияеше с Камъка, мигайки на небосклона не по-зле от жаравата в огъня.

Когато умре елф, в небето светва нова звезда. Може би Еграсса беше прав, че поверието е глупаво, но въпреки това аз напрягах поглед и се взирах в нощното небе, опитвайки се да видя звездата, която би трябвало да се е появила след смъртта на Миралисса. Безполезно. Дори и да се появи тази звезда, няма как да бъде видяна заради окръжаващите ни дървета.

Падаща звезда беззвучно разсече нощното небе. Тя се плъзна над главата ми и като примигна за последен път, се скри зад дърветата. Обикновено когато човек види падаща звезда, си пожелава нещо. Какво бих си пожелал аз?

Тези, които умряха по пътя, никога няма да ги върнеш. Котката остана завинаги в Харгановата пустош, близо до стария овраг. Гръмогласният, въпреки че беше предател, остана в онова мазе край Раненг. Чичо, благодарение на магията на Лафреса — на дъното на Иселина. Мармота — в земята на Пограничното кралство, пепелта на Ел стана част от река, а Миралисса намери покой под сянката на елите. Всички те останаха някъде там… назад. Направиха всичко възможно да ме доведат до Заграбия, без да жалят живота си… Така че нека този проклет Рог да попадне в ръцете ми и Орденът да спре Неназовимия. И още… нека никой от тези, който сега спят край огъня, не умре по време на нашето пътуване.

Отново студен проблясък в небето — и огнена линия очерта между звездите нова огнена пътека. Орките наричат септември Пор За’ралло, или месецът на Падащите звезди.

Още една звезда.

Ако човек дълго време гледа небето, за една нощ ще види десетки падащи звезди, които могат да станат наши желания, макар че тези желания най-вероятно никога няма да се сбъднат.

Някой се прокашля. Обърнах глава и видях Делер. Джуджето също не спеше. Той като вцепенен седеше до огъня и неотлъчно гледаше пламъците. До него кротко спеше Халас, подложил под главата си чантата на своя приятел.

Станах, предпазливо прекрачих над Фенерджията и приближих до Делер.

— Не ти ли се спи?

Той се откъсна от съзерцанието на пламъците и ме погледна.

— По-добре поспи, докато имаш такава възможност, аз още час ще съм на пост, после Халас ще ме смени.

— Не мога да заспя — казах аз и седнах до джуджето.

— Напълно те разбирам. След такава… — той замълча за миг, после каза: — Съжалявам за елфийката. Някак си е глупаво… толкова нелепа смърт… от собствената й магия…

Не казах нищо, а и нямаше никаква нужда от думи. За Миралисса скърбяха всички, въпреки че се стараеха да не го показват. Просто… просто при Дивите беше така: когато умре приятел, не давай воля на сълзите, а намери врага и отмъсти.

Делер изсумтя, обърна се, вдигна някаква цепеница и я хвърли в огъня. Пламъците се отдръпнаха, после внимателно близнаха храната, сякаш я пробваха на вкус, след което с настървение се нахвърлиха и я погълнаха.

— Знаеш ли, веднъж при нас в Планините на джуджетата дошъл Сив — неочаквано започна Делер. — Случило се много отдавна, през последната година от Пурпурните години, точно преди окончателно да победим гномите. Оставало ни съвсем малко до пълната победа, родствениците ни вече били притиснати към Портата на Гранхел, когато се появил този Сив. Джуджетата не сме глупаци, приели сме го с всички почести, после го отвели пред Съвета… Сивият тогава казал, че е в наш интерес да се помирим с гномите, и то възможно най-бързо, в противен случай след няколкостотин години равновесието ще бъде нарушено. Той предупредил, че ако гномите напуснат планините и си заминат, рано или късно ще се върнат. Някаква буйна глава веднага казала — голяма работа, нека се върнат, секирите ще стигнат за всички. Знаеш ли какво казал Сивият? Че ще говорим по друг начин, когато гномите донесат в планините барут, пистолети и оръдия, които ще изобретят, само защото са били прогонени. И казал още, че след това творенията на брадатите ще попаднат в ръцете на хората и рано или късно ще плачат и джуджетата, и гномите. Така казал и си тръгнал. Дори не дочакал нашия отговор, въпреки че и на доралисец било ясно какъв щял да бъде той.

— Просто си отишъл? — не повярвах аз.

— Представяш ли си, Гарет. Просто си отишъл. Не тръгнал да убеждава, не тръгнал да ни кълца на ситно… Обърнал се и си тръгнал. Съветът се зачудил защо Сивият постъпил така, а после решили, че дори всичко, което казал, да е истина, то до нарушаването на равновесието имало стотици години. Сивите били решили да изчакат… Ние победихме в тази война, брадатите напуснали планините и отишли в шахтите на Исилия, и за известно време всичко се успокоило. Поколенията се сменяли, повечето започнали да забравят тази история… До момента, когато гномите изобретили този проклет от мрака барут. А после и оръдията. Тогава нашите умни глави си спомнили тази стара история, а като си спомнили — и се замислили. Оказвало се, че тогава Сивият не е лъгал. Всичко се случило точно както казал той — барута, оръдията… само за тези странни пистолети никой не бил чувал. А ето че сега видях този пистолет в ръцете на Халас. Излиза, че не е далеч денят, в който гномите ще решат да се върнат в родината си… А после и вие ще се докопате до оръжията им и тогава за всички ще стане лошо… Та така…

— Защо ми разказа всичко това, Делер?

Джуджето ме погледна замислено.

— Мракът знае защо, Гарет. Просто разказаната от мен история доказва, че Сивите рядко грешат и след като вампирът ти е казал, че когато измъкнем Рога от Храд Спайн, равновесието ще се наруши, то най-вероятно така и ще стане.

— Той каза „може“.

— Знаеш ли онази гномска история? Седиш на буре с барут и фитилът гори. И цялата ти надежда е, че може би ще завали и дъждът ще изгаси фитила. Разбираш ли за какво говоря?

— Прекрасно — усмихнах се аз, знаейки накъде клони джуджето.

— Този Рог са го създали огрите, за да се защитят от собствената си магия, нали така?

— Така казва Орденът.

— Е, тогава няма смисъл да ти обяснявам колко опасни са вещите, създадени в Тъмната епоха.

— Значи и ти като Мумр мислиш, че Рогът трябва да си остане там, където е сега? В гроба на Грок?

— Не знам, Гарет… Рогът на дъгата неутрализира магията на Неназовимия. Единствено присъствието на артефакта в Авендум ще накара магьосника да се оттегли за вечни времена. Без магията той е нищо… Така че Рогът ни е нужен. От друга страна, това „може би“… Дали няма да донесем на света нещо още по-ужасно? Неслучайно са го скрили толкова добре, нали?

— По-ужасно от Неназовимия?

— Да.

— Остава ни само да се доверим на боговете, Делер.

Джуджето тихо изсумтя и разбърка огъня с пръчка, изтръгвайки облак искри.

— Не трябваше да започвам този разговор. Сега ще се съмняваш, Гарет. Вземи този проклет Рог, пък тогава ще видим кой какво… Върви да спиш.

— Ей сега — казах аз и останах на място.

— Видя ли какво копие имаше Сивият? — попита джуджето, когато разбра, че нямам намерение да спя.

— Онова, което взе Еграсса ли?

— Не е глупав нашият елф — усмихна се джуджето. — Да, точно това копие.

— Копие като копие — едва забележимо свих рамене аз. — Просто малко странно…

— Ех, хора… Вечно се пъчите с вашето превъзходство над нас, но по много въпроси сте като малки деца. Странно… — раздразнено изсумтя Делер. — Под странно формата ли имаш предвид или нещо друго?

— Формата — отвърнах аз, макар да знаех, че отговорът ми е грешен.

— Така си и мислех — въздъхна джуджето. — Това не е точно копие, това е кора. С нея може да се сече и да се пробожда. Среща се доста рядко, особено в Северните земи. Измислена е в Мумбара, страна, която е далеч отвъд Султаната. Но сега не става дума за това. Никой от вас, хората, не обърна внимание на дървената дръжка и на металното острие. А Еграсса и аз веднага ги забелязахме. И Халас също, въпреки че си мълчи.

— Какво за дръжката и метала?

— На дръжката има древни руни. Едва забележими са, но това е първият език на гномите. Език от времето на Великите Грацел и Чигзан — първото джудже и първият гном. Не ме питай какво пишеше там, аз съм воин, а не Мастер, успях да науча само няколко руни. Такова копие може да пробие през всеки магически щит.

— Уау!

— Точно така. А колкото до метала, използван за острието… Някога, още в епохата на Сътворението, са го наричали Опушена стомана. Чувал ли си за такава?

— Не.

— Не е изненадващо. От времето на Пурпурните години сме забравили много неща. Тайната на сплавта е загубена и се страхувам, че е завинаги. А преди… Преди гномите и джуджетата са работили заедно. Едните са търсили руда и са създавали стомана, другите са й придавали нужната форма и са призовавали магия. Рубиновата кръв изобщо не може да се сравнява с Опушената стомана. Последната реже всичко. Няма значение върху какво е паднало острието — копринена носна кърпа, камък или най-здравата броня.

— Колко струва? — изтръгна се от мен.

— Много — усмихна се Делер. — Толкова много, че такова острие може да си позволи само крал, е, и Сивите… Представи си, че пред теб е брониран воин от първата редица. Тежка броня, масивен щит. Защитен е не по-зле от костенурка, такъв да го пронижеш с меч си е направо невъзможно… А тук просто замахваш, стоварваш меча в шлема му и мечът от Опушена стомана разрязва човека така, както нож — масло, на две еднакви, но мъртви половини. Заедно с шлема, бронята и щита. Ето такова е…

— Значи това, което взе елфът, струва много скъпо.

Спечелих си презрителния поглед на джуджето.

— Скъпо? То е безценно! Подари го на краля и можеш да поискаш херцогство плюс стотина кораба, летен дворец и каквото още ти дойде на ум…

— Съжаляваш ли, че не го взе ти? — подсмихнах се аз.

— Малко — неохотно призна Делер, — но само малко. Нито аз, нито Халас сме дораснали да имаме кора. А и секирата ми е много по-привична от това копие. Просто изведнъж ми мина безумната мисъл: ами ако нашите майстори изследват острието и успеят да разберат как да направят точно същото? Както и да е, това е безполезен разговор, така или иначе без гномите няма как да успеем.

— Тогава се помирете.

— Ти изобщо осъзнаваш ли какво предложи току-що? — изсумтя Делер. — Разбита на хиляди парченца ваза от низински фарфор вече е невъзможно да се събере, както и да се възстанови дружбата между гноми и джуджета.

— Но ти дружиш с Халас, нали?

— Ние с него сме особен случай — джуджето погледна към спящия гном. — Излазите в Безлюдните земи… Как бих могъл да се доверя на партньора си, ако не ми е приятел?

М-да, Делер и Халас си бяха наистина особен случай. Сега много рядко може да се види гном и джудже да съжителстват мирно един с друг. След Пурпурните години от предишната дружба между родствениците не беше останала никаква следа. Преместването на гномите от Планините на джуджетата в Стоманените шахти на Исилия, битката на Полето на плевелите… Нищо вече не можеше да пресече омразата, избухнала между двете някога приятелски раси.

Делер хвърли в огъня нова порция дърва:

— Хайде, Гарет, върви да спиш, утре ще е тежък ден, а ти ще си като варена риба. Или вземаш пример от елфа?

— И Еграсса ли не спи?

— А-ха, не спи. Ей там е, съвсем наблизо.

— Ще отида да се поразходя преди лягане — казах аз и се изправих.

Делер само махна с ръка — щом искаш, разхождай се.

Нощта вече наближаваше своя край, звездите бяха изсветлели, пълната луна също бледнееше. Намерих Еграсса на около двадесет ярда от лагера. Елфът се очертаваше като тъмен силует на фона на светлия ствол на златолиста. Еграсса седеше на земята, положил ръце на коленете. Очите му бяха затворени.

Под краката ми тревата леко изшумоля, Еграсса направи едва доловимо движение и ето че вече към мен гледаше стрела, готова да се отдели от тетивата. Замръзнах, давайки възможност на елфа да ме разпознае.

— Какво правиш тук? — неприязнено попита Еграсса, но прибра лъка.

— Делер ми каза, че си тук.

— И какво?

Аз се поколебах. Наистина, „и какво“? За какъв мрак дойдох тук? Жълтите очи ме наблюдаваха внимателно.

— И аз съжалявам за случилото се с Миралисса.

Мълчание.

— Тя има дъщеря, нали?

— Откъде знаеш?

— Сама ми каза, Еграсса.

— Казала ти… Тя много се надяваше на вас, хората… уважаваше ви и считаше, че не сте толкова лоши, просто още не сте го осъзнали… Повечето елфи не мислят така. Тя не трябваше да напуска дома. Никой от нас не трябваше да го прави.

— Аз…

— Просто вземи този Рог, Гарет. Просто го вземи. Докажи и на мен, и на моя народ, че Миралисса не е грешала. Сега се махай, пречиш ми.

И край на разговора. Кой може да разбере какво им е на душата на тези елфи?

— Гарет! — повика ме той.

— Да?

— Значи ще вземеш Рога?

— Ще го взема.

— Без съмнения и колебания?

— Без съмнения и колебания — отговорих след лека пауза.

Думите ми като че ли убедиха Еграсса, във всеки случай повече не каза нито дума.

Когато се върнах при огъня, Делер вече спеше. Постът беше поет от Халас. Чувайки ме, гномът се извъртя, сграбчил мотиката, но като ме позна, неодобрително се изплю в огъня.

— Така и до разрив на сърцето може да ме докараш, Гарет — измърмори тихо.

Разперих виновно ръце, увих се в одеялото и потънах в сън без каквито и да са сънища.

* * *

— Сега може да не се притесняваме от Първите — елфът се облегна на новото си оръжие.

— Затова пък трябва да се притесняваме от хората на Балистан Паргайд, те са повече от двадесет човека — милорд Алистан провери свободно ли излиза мечът му от ножницата.

— И Лафреса — напомни Кли-кли. — Само тя струва колкото двадесет воина.

Шутът беше прав: Лафреса беше опасна, особено сега, когато до нас я няма Миралисса.

— Да тръгваме, но тихо, до портата остана съвсем малко — предупреди ни Еграсса и се отдалечи.

Вървяхме през горичка, където растяха само златолисти. Тези дървета не бяха същите като онези, които бяхме видели по-рано. Огромните древни стволове бяха с над петнадесет ярда обиколка, короните им се извисяваха на недостижима височина и сякаш подпираха самото небе. От земята тук-там стърчаха оранжеви корени, всеки по-дебел поне четири пъти от бедрото на възрастен човек. През златистите корони до земята проникваха слънчеви лъчи, пробили през задържалата се утринна мъгла. Точно така си представях Заграбия в моето въображение — величествена и красива.

Тр-рррррр… Тр-рррррр…

— Старае се кълвачът — респектирано изсумтя Делер.

— Тихо! — прошепна Еграсса, заслушан в горския шум.

Вятърът тихо шумолеше в короните на недоволно мърморещите златолисти, кълвачът неуморно си добиваше прехраната, огласяйки гората със звънко „тр-рррр“. Чуруликаха птички, в тревата цвърчаха насекоми, гората живееше своя си живот, сякаш сега не беше началото на есента, а средата на лятото.

— Хора… наблизо.

Елфът подпря кората на едно дърво, натегна нова тетива на лъка и измъкна стрела от колчана.

— Ще отида да проверя… Ако чуете шум, бъдете готови…

— Змиорка, върви с Еграсса — заповяда Алистан Маркауз.

— Да, милорд. Гарет, ще ми дадеш ли арбалета си?

— Вече е зареден — протегнах оръжието на гаракеца заедно с два допълнителни болта.

— Ако всичко е наред, ще изсвиря — каза Еграсса. — Змиорка, следвай ме.

Елфът и човекът се скриха в гъстите хвойнови храсти. Доста дълго време не се чу нищо, освен звуците на гората, и всички напрегнато се вслушвахме в птичите трели и шумоленето на клоните. Най-накрая до нас долетя приглушено от разстоянието изсвирване.

— Напред! — заповяда Алистан Маркауз. — Кли-кли, не ми се пречкай в краката.

— Кога съм се пречкал? — възмути се Кли-кли, докато проверяваше метателните си ножове. — Това Гарет го прави.

Аз се усмихнах, но не казах нищо и взех в ръка копието на елфа.

Еграсса и Змиорката ни чакаха на малка сенчеста поляна, обградена от златолисти. За миг ми се мярна мисълта: по волята на природата ли растат тези дървета? Прекалено гладък, прекалено идеален кръг оформяха. Изглеждаше, сякаш поляната е защитена от целия останал свят с мощна тъмнооранжева стена дървесни стволове. В самия център на поляната имаше хълм. На височина беше около пет човешки ръста. Същинска пъпка на тялото на земята.

До хълма стояха Еграсса и Змиорката, а в краката им лежаха трима. Хора. Двама от тях бяха мъртви — стрелите на елфа лесно бяха пробили броните на хората на Балистан Паргайд. На единия стрелата беше попаднала право в сърцето, а на другия, все още стискащ малък топор в ръката си, в окото. Третият човек беше жив — гърчеше се с арбалетен болт в крака.

— Кой е този?

— Това се опитваме да разберем и ние, милорд — подсмихна се Змиорката и ми подаде арбалета. — Първият Еграсса го простреля от раз, вторият се хвана за топора и си го получи в окото. А третият… третият реши да бяга, наложи се да го пронижем в крака.

— Кои сте вие и какво правите тук?! — рязко се обърна към пленения Алистан Маркауз.

Но онзи само скимтеше и се държеше за пронизания крак.

— Защо го питате, милорд, сякаш вече не знаете? — удиви се Кли-кли. — Това са кучетата на Балистан Паргайд, личи си по мутрите им!

— Сега ще си каже всичко — елфът настъпи мъжа по ранения крак, той изкрещя от болка и загуби съзнание.

Халас извади манерка с вода и плисна човека в лицето. Никакъв ефект. Наложи се да му удари няколко шамара. Накрая човекът потрепери и отвори очи.

— А сега ще поговорим — елфът докосна с кинжала си гърдите на мъжа. — Колко сте?

— Какво? — човекът облиза пресъхнали устни.

— Колко сте? — повтори въпроса си Еграсса и боцна човека с кинжала.

Това подейства.

— Трима, бяхме само трима! Не ме убивайте, милорди! Всичко ще ви кажа! — заговори бързо човекът, вперил разширени очи в тъмния елф.

— Къде са другите?

— Всички… заминаха.

— Лъжеш — Еграсса натисна с кинжала.

Човекът изпищя и закрещя:

— Казвам истината, всички заминаха, а нас ни оставиха да пазим! Не съм направил нищо, наистина! Не ме убивайте!

— Може би този идиот наистина не знае нищо? — избоботи Делер.

— Да бе! Еграсса, остави ми го на мен, аз бързо ще му избия тези глупости от кратуната! — предложи Халас, въртейки свирепо очи.

— Къде заминаха? — без да обръща внимание на предложението на гнома, попита Еграсса.

— В гробищата, всички влязоха в тези проклети гробища, милорд граф!

— Кога?

— Преди два дни.

— Колко хора слязоха там?

— Десет.

— Лъже — каза Кли-кли, правейки няколко прости изчисления наум.

— Това вече не е важно… Графът и той ли слезе с тях?

— Да, милорд.

— А жената? — изтръгна се от мен.

— Вещицата? И тя е с тях. Тя измисли всичко! Тя реши да се слезе тук!

— Защо са отишли там? — Еграсса безжалостно продължи разпита.

— Не ни казаха. Аз и момчетата просто трябваше да сме тук и да изчакаме да се върнат останалите, това е всичко. Повече нищо не знам!

— Много жалко — каза елфът и заби кинжала до самата дръжка в гърдите на мъжа.

Пленникът потръпна и утихна. Еграсса без никаква емоция издърпа кинжала от тялото и го избърса в дрехите на мъртвеца.

— Защо трябваше да го убиваш? — недоволно попита Фенерджията. — Той се предаде.

— Какво щяхме да го правим? — погледът на елфа блесна гневно. — Щеше да ни създава излишни грижи. Освен това в някоя прекрасна нощ можеше да се опита да ни убие.

— Делер, Халас! — Алистан Маркауз повика джуджето и гнома. — Погребете ги тези тримата. Не е нужно да се мотаем дълго тук.

С това разговорът приключи, само Халас и Делер недоволно замърмориха, че са воини, а не гробари.

— Е, какво ще кажеш за това, Гарет? — попита Змиорката, когато се отдръпнах настрани.

— Елфи — свих рамене аз, мислейки, че ме пита как се отнасям към неотдавнашното убийство.

— Нямам предвид това — намръщи се Змиорката. — Говоря за входа в Храд Спайн.

— А къде е той? — изръмжах аз.

Кли-кли трагично въздъхна:

— Гарет, ти си безнадежден! А ей това какво е, ако не вход?

— Хълмът?! — изумих се аз.

— Хълмът — подигравателно повтори и изкриви физиономия Кли-кли. — Отвори си очите! Какъв, да се задавиш с кост дано, хълм? Иди и го обиколи!

— Добре, добре! Само недей да крещиш — успокоих го аз. — Главата ми се пръска от пищенето ти.

Това май наистина беше входът към Храд Спайн, най-малкото при по-внимателна проверка хълмът се оказа изкуствено създаден. Но не беше учудващо, че се заблудих — тъй като постройката беше много стара (някъде от зората на Тъмната епоха!), задната страна на съоръжението беше обрасла с трева и храсти. Когато заобиколих хълма и се озовах от другата страна, разбрах, че с епохата малко бях сгрешил. Разбира се, че портата не беше от времето на Тъмната епоха (макар че именно тогава неизвестните същества са създали първите и най-дълбоки нива на Храд Спайн). Портата се появила много по-късно — по време на разцвета на елфи и орки. Просто когато в Костните дворци се пробудило древното зло и елфите и орките (а след това и хората) оставили гробниците на милостта на времето, портата вече никой не я поддържал и обрасла с гора. Макар че преди тук не е имало никаква Заграбия, още по-малко Златната гора. Само за няколко хилядолетия дърветата превзели всичко. Превземали, докато не погълнали портата и не я скрили от чужди погледи.

От тази страна хълмът изглеждаше като отсечен с нож. И вместо трева и храсти имаше правоъгълен вход с височина от около три човешки ръста. Слънчевите лъчи падаха върху каменния под, който продължаваше в тъмнината.

Аз потреперих.

— Е, какво ще кажеш за това, Гарет? — отново ме попита гаракецът.

— Наистина ли стигнахме? — все още не можех да повярвам аз.

— И още как! Гледай сега! — Кли-кли се втурна към входа, пъхна глава вътре, без изобщо да се притеснява, че някой ще я отхапе, и извика:

— Бу!

— У… у… у… у… у! — отговори му ехото.

— Кли-кли… — Фенерджията се присъедини към нашата компания. — Стига с тези глупости.

— Не се притеснявай, Мумр, няма да ни изядат! — безгрижно махна с ръка шутът. — Това е просто вход, коридорът продължава хиляди ярда, като постепенно се спуска надолу. Оттук до първото ниво има наистина много път.

— Голям си многознайко, Кли-кли. Тогава ще ми кажеш ли какво е написано над входа и какви са тези статуи от двете страни?

— Не владея оркски, Гарет, за написаното питай Еграсса. Що се отнася до статуите, това не са статуи. Издялани са в самата скала, нали виждаш? А и са прекалено разрушени, вече не може да се разбере какво са изобразявали.

— Хей, вие! Историците! — извика Халас. — Я елате да направим лагера, ще имате много време да гледате!

* * *

— И така — започна Алистан Маркауз, когато всички (освен Фенерджията и Змиорката, пратени да дежурят при входа на Храд Спайн) се събрахме, — Балистан Паргайд с хората си е вече долу.

— Дано някой там да ги изяде! — искрено пожела на нашите врагове Кли-кли.

— Имат два дни преднина, крадецо. Ти нали имаш карти на Костните дворци, как мислиш, къде биха могли да са сега?

— Дворците или хората? — простодушно се включи в разговора шутът и веднага получи гневен поглед от милорд Алистан.

— Навсякъде, милорд — след кратко замисляне отговорих аз. — Още от първо ниво започва истински лабиринт и ако нямат карти…

Всички разбраха какво искам да кажа. Без карти в Костните дворци вие гарантирано сте покойник. За щастие аз имах карти, не за нищо рискувах да вляза в Закритата територия на Авендум. Така че ще намеря пътя до осмо ниво, където бяха гробът на Грок и Рогът. Тоест ще мога да намеря пътя, но дали ще се добера до целта?

— Мисля, че трябва да се влезе веднага — подръпна мустака си Алистан Маркауз.

— Скоро ще настъпи нощта, милорд. По-добре да изчакаме до сутринта — предпазливо започна Халас. — Няма смисъл по тъмно да се влиза в тази дупка.

— Нощ, ден… Каква е разликата, Халас? Там долу така или иначе е вечна нощ. Паргайд и онази жена искат да ни изпреварят и да вземат Рога, за да го занесат на Господаря.

— Те не могат да ни изпреварят, милорд — аз, без да го осъзнавам, се ухилих язвително. — Нямат Ключа, а без него не могат да отворят Портите на трето ниво. А ако нямат карта и Лафреса реши да тръгне в обход… Е, това ще им отнеме няколко месеца.

— Няколко месеца? — недоверчиво вдигна вежди Делер.

— Под нас е Храд Спайн — Еграсса тупна с крак по земята. — Не бих искал да унищожа илюзиите ти, Делер, но Костните дворци са много, много по-големи от всички ваши подземни градове в Планините на джуджетата, взети заедно. Храд Спайн прилича на гигантска многослойна торта, разпростряла се на десетки левги в дълбочина и ширина. Тук са работили огри, орки, хора и незнайно още кой. Така че Гарет е прав. Ако не минеш през Портите, може да загубиш много време, докато намериш обходен път.

— И да се натъкнеш на мно-о-ого големи проблеми — допълни Кли-кли.

— Значи ти също предлагаш да изчакаме до сутринта? — обърна се капитанът към елфа, без да обръща внимание на гоблина.

— По-добре е да тръгнем отпочинали.

Плъхът сви устни и неохотно кимна.

— Добре, така и ще направим. Тогава хайде сега да решим кой ще тръгне с Гарет и кой ще остане отвън.

— Мисля, че това ще го реши Гарет — Еграсса ме погледна.

— Трябва да решава крадецът? — изуми се Алистан Маркауз и погледна към елфа — да не се шегува.

— Точно така. Той по-добре ще знае кой трябва да отиде с него и кой трябва да остане.

— Добре — процеди графът. — Какво ще кажеш, крадецо?

Поех дълбоко въздух и казах:

— Никой няма да идва с мен.

— Какво?! Ти да не си се побъркал?!

Притесних се, че Алистан Маркауз ще получи удар.

— Не, милорд Алистан — реших да кажа всичко, което мисля за безумната идея за съвместен поход в Храд Спайн. — Когато ни поведохте от Авендум, аз не се месих, милорд, и правех това, което казвахте. А когато тръгнахме през Заграбия, дори и вие слушахте Еграсса. Нямам нужда от спътници в Костните дворци. За мен вие ще бъдете единствено тежест.

— Ние сме воини, Гарет, а не тежест — обидено възрази Делер. — Кой тогава ще те спасява от онези зомбита?

— Точно за това става дума, Делер — въздъхнах аз. — Ако съм сам, ще се промъкна незабелязано покрай мъртъвците или просто ще им избягам, а с вас ще трябва да се включвам във всеки сблъсък. Там долу няма да мога да се грижа и за вас.

— Ние и сами можем да се грижим за себе си, крадецо — на Алистан Маркауз не му се нравеха думите ми. — Как ще те охранявам, ако остана тук?

— Вие ме доведохте до Храд Спайн и изпълнихте своя дълг, милорд. Освен това, както се говори, долните нива са наводнени и ще трябва да се плува, а по вас има прекалено много желязо.

— Значи ще трябва да си сваля бронята.

— Милорд, аз ще вървя бързо, а с вас… Просто не ми пречете да изпълня Поръчката.

— А хората на Балистан Паргайд?

— Шансът да ги срещна в такъв лабиринт не е особено голям.

Отне ми още цял час да доказвам, че ще ми е много по-лесно да пътувам сам. Милорд Алистан скърцаше със зъби, мръщеше се, но в крайна сметка се предаде.

— Добре, крадецо, нека е на твоето. Въпреки че не съм много доволен от решението си.

На езика ми се въртеше остроумие, но благоразумно премълчах. Нямаше смисъл да ядосвам милорд Плъх за глупости.

* * *

— Картите на Храд Спайн в тебе ли са? — попита Кли-кли.

— Да — въздъхнах аз.

Още от ранна сутрин гоблинът ми досаждаше повече, отколкото група разгорещени жреци, дрънкащи свръхбожествени глупости.

— А факли взе ли?

— Два броя.

— Подиграваш ли ми се? — ядно се осведоми шутът.

— Изобщо. Две факли са ми напълно достатъчни, за да стигна до първо ниво.

— А нататък опипом ли ще продължиш?

— Нали ти самият каза, че в подземните дворци има достатъчно светлина.

— Само ако магията все още работи, ами ако не работи? А и не навсякъде в Храд Спайн има дворци…

— Имам и „светлинки“.

— Защо тогава ме оставяш да си тормозя главата? Не можа ли веднага да кажеш? — не на шега се разгневи Кли-кли. — Добре, как си с храната?

— Кли-кли, ти нарочно ли ме дразниш? Вече два пъти ме пита! — изстенах аз. — Имам две дузини сухари. Спокойно мога две седмици да не мисля за храна.

— Топли дрехи?

— Да.

Мракът знае какво ще е на голяма дълбочина. Така че бях взел от Змиорката един двойно плетен вълнен пуловер. Такива пуловери Дивите сърца слагат по време на зимните патрули из Дремещата гора. Подобна дрешка грееше направо като печка. А най-важното й предимство беше, че сгънат, пуловерът заемаше нищожно малко място и без проблем се вместваше в полупразната платнена торба, която бях преметнал през рамо.

— А ти…

— Стига, Кли-кли! — жално помолих аз. — С твоите въпроси ще ме вкараш в гроба! Направи почивка поне за половин час.

— След половин час вече ще си извън обсега ми — възрази Кли-кли и безмилостно продължи: — Стиха помниш ли го?

— Какъв стих?

— И питаш? — трагично вдигна поглед към небето шутът. — Забравил си свитъка, който показа на съвета при краля?

— А! Ти за стиха-загадка ли? Прекрасно го помня.

— Повтори го.

— Кли-кли, повярвай ми, помня го перфектно.

— Тогава го повтори. Не разбираш ли, че този стих е ключът към всичко? В него се говори за това, което го няма в картите.

— Мракът да те отнесе дано — по-добре беше да го кажа, отколкото да споря с отвратително досадния гоблин. — От самото начало ли?

— Може да пропуснеш лирическите глупости.

— Добре — изръмжах аз. — Но ако не ме оставиш след това, собственоръчно ще те удуша.

Трябваше да понапрегна паметта си и да повторя стиха-загадка пред Кли-кли.

Намерих този стих съвсем случайно. Беше надраскан върху малко парче хартия, забутано между документите и картите на Храд Спайн, които взех от изоставената кула на Ордена. Стихът беше написан от мага, занесъл Рога на дъгата в Костните дворци. И няма какво да си кривя душата — благодарение на това литературно творение бях успял да набележа откъде ще мина, гледайки картите на Костните дворци по време на вечерните почивки на отряда.

— Добре — доволно кимна Кли-кли, след като приключих с декламирането и на последното четиристишие. — Не забравяй за стиховете. И между другото помни, че един откъс е променен, но всъщност аз вече ти го казах. В Книгата на пророчествата…

— Спомням си — бързо го прекъснах аз. Няма да повярвате, но сега исках само едно — колкото се може по-бързо да вляза в Храд Спайн, за да не слушам наставленията на Кли-кли.

— Много си лош, Гарет — обиди се Кли-кли. — Аз просто искам най-доброто! Добре, както и да е, после ще си спомниш за добротата на гоблина, но ще бъде късно. Наведи се.

— Какво? — не разбрах аз.

— Наведи се към мен, казвам! Прекалено съм малък, за да те стигна!

Трябваше да изпълня молбата му, макар да очаквах от шута прощален номер. Кли-кли се изправи на пръсти и постави на врата ми медальона с формата на капка. Същият, който беше намерил в Харгановата пустош на гроба на мъртвата магьосница. Медальонът притежаваше наистина безценно качество — той неутрализираше бойните магии на шаманството, ако са насочени директно към носещия го.

— В старите времена елфи и орки са поставили в дворците много магически капани. А това нещо може да те предпази от някои от тях.

— Благодаря ти, Кли-кли — съвсем искрено благодарих аз за внезапната му щедрост.

— И да ми го върнеш обратно — мрачно каза гоблинът. — А и себе си върни, най-добре заедно с Рога.

Аз се усмихнах.

— Е, крадецо, време е — каза милорд Алистан.

— Да, милорд — аз за десети път мислено прегледах снаряжението си, проверявайки дали не съм забравил нещо, и метнах арбалета на гърба. — Чакайте ме след две седмици. Ако не се случи нещо, ще се върна.

— Ще те чакаме три седмици.

— Добре. Ако не се върна до тогава, тръгвайте си.

— Ако ти не се върнеш до това време, ще тръгне някой друг. Без Рога аз при краля няма да се върна.

Кимнах. Милорд Плъх беше упорит човек и нямаше да отстъпи, докато не постигне целта си.

— Вземи, Гарет — Еграсса ми подаде гривна от червена мед. — Сложи я на ръката си.

Гривна като гривна, вярно, много стара и с поизтрити оркски руни.

— Какво е това?

— По нея ще знам, че си жив и къде се намираш. Освен това тя ще ти осигури безопасно преминаване покрай стражите Кайю.

Изумено се втренчих в елфа, но той само сви рамене и се усмихна.

— Казват, че тя защитава, за това е била създадена, но не разчитай прекалено много на нея. Лично аз не съм я проверявал.

Кимнах благодарно и я сложих на лявата си китка. Очевидно Сагот беше решил, че днес Гарет трябва да е окичен с дрънкулки. Е, не ми пука, в стиховете се споменаваха стражите Кайю, а щом елфът вярва, че гривната ще ме спаси от слепите стражи на елфийските гробници, с благодарност ще се възползвам от предложения подарък.

— Нека боговете ти помагат — пожела ми елфът на прощаване.

— Не подвеждай своя крал и своето кралство, Гарет — високопарно каза милорд Алистан, като за пръв път от незнайно колко време ме нарече по име.

— Успех! — здраво стисна ръката ми Змиорката.

Делер и Мумр направиха същото. Халас се поколеба, изпуфтя, а после ми подаде пистолет:

— Ето! Последният. Няма ли да го вземеш?

— Благодаря, Халас, но няма смисъл. Прекалено е шумен, а и ако нивата са наводнени, барутът ще се повреди — отказах аз.

— Успех, Танцуващ в сенките — подсмръкна шутът.

— Чакайте ме след две седмици — казах още веднъж аз и като се обърнах, закрачих към черния отвор, водещ към сърцето на древните гробища.