Алексей Пехов
Виелица на сенките (12)

Глава 12
Нощна пеперуда

Сън. Сънят е винаги облекчение, сънят е като водопад, който отмива от пътника натрупаната умора. Всеки се нуждае от сън, но понякога заедно със съня идват и кошмарите. Те са вечните спътници на съня, винаги са някъде наблизо и винаги чакат да се разсееш, да им дадеш свобода — и тогава настъпва най-сладостния миг за по-дръзките и набрали сили кошмари. Те ще се втурнат като вихрушка в съзнанието, ще избутат съня и като кърлежи ще се впият в отдъхващия мозък.

Всеки кошмар си има своя цел. Един се промъква, за да плаши и да пие от кладенеца на страха на своята жертва, друг всъщност е само ехо на съвестта на спящия, трети ще разчопли стари рани, четвърти ще пробуди съмнения и нерешителност, пети ще те накара да се побъркаш или да се самоубиеш, шести…

Ярък. Ослепителен. Лъчезарен. Нереален. Потресаващ. Искрящ. Блестящ сняг. Покрил като дебело пухено одеяло пустите улици на Авендум, той потръпва под лъчите на безобидното декемврийско слънце. Снегът хрупа, а милиарди красиви, идеално правилни снежинки умират под стъпките ми. Вървя по пустите улици, вслушвайки се в това хрупане. Опитвам се да чуя и нещо друго, но градът или спи, или се е притаил в очакване на идващия и мълчаливо чака. Във Вътрешния град на Авендум също няма никой, дори неизменните и падащи си по златото стражници, които пазят мира на богатите в тази част на града, ги няма. Снежното одеяло изглежда абсолютно недокоснато, сякаш цяла седмица никой не се е осмелил да стъпи на него. Правя няколко завоя, напускам главната улица, минавам два квартала, където къщите са покрити със сняг, и се оказвам на също така пуст площад. На около триста ярда от мен величествено се извисява прекрасната кула на Ордена. Сега е зима и кулата изглежда като изсечена от масивен блок светлосин лед. Още един от многото фокуси на Ордена, благодарение на който всеки нов сезон камъните, от които е изградена постройката, изглеждат ту ледени, ту дървени, ту огнени.

Между мен и кулата стои фигура, наметната със сив плащ. Непознатият сваля качулката и аз го разпознавам. Веднъж вече съм имал удоволствието да се срещна с този човек. Човек? Не, всъщност вампир. Бледо, безкръвно лице, тънки посинели устни, кестенява коса. Сив разкъсан плащ, груба риза от небоядисана вълна. На гърдите има дебела сребърна верига, опушеният кристал с продълговата форма искри на слънцето не по-лошо от голям диамант или сълза на дракон. Човекът небрежно държи в ръцете си кора. Той не заплашва, няма и нужда от това, а върхът на причудливото му копие гледа към небето.

Спирам, взирайки се в безучастните очи на Сивия. Мълчим. Не знам колко време минава, но никой от нас не иска да наруши проточилото се мълчание.

Внезапно тънка димна пелена покрива слънчевия диск и буквално за няколко секунди синьото небе се сменя с ниски сиви облаци. Нещо бяло и миниатюрно безшумно падна между нас. Снежинка. Веднага от облака я последват и други. Те падат в абсолютна тишина и безветрие. Светът помръкна, зимният здрач със скоростта на лека кавалерия обхвана града.

— Знаеш защо съм тук — това не е въпрос.

— Досещам се — отвръщам неохотно и свивам устни.

— Всички вие отидохте твърде далеч. Веригите, удържащи Падналите, могат да се скъсат във всеки един момент и тогава светът ще се разтресе. Дай ми това, преди везните окончателно да са се изместили.

И през ум не ми мина да се бия с него. Зная какво ще се случи, ако откажа и не дам своето съкровище — за едно мигване на окото неговата кора ще ме разполови и Сивият пак ще вземе Рога на дъгата. Този тип не е лъжица за моята уста. Обидно е да загубиш това, към което си се домогвал месеци наред и си вече само на няколко крачки от изпълнението на Поръчката. Но аз мълчаливо свалям чантата от рамото си и му я подавам.

— Той вътре ли е? — вампирът поглежда към чантата.

— Да.

Сивият пристъпва към мен, протяга ръка и взема това, което доскоро беше целта на живота ми.

Редките снежинки отстъпват място на плътен снеговалеж, пробудилият се вятър подгонва снежинките над площада. От снега кестенявата коса на Сивия става бяла, но той изобщо не обръща внимание на това. Яркият зимен ден, властвал само до преди няколко секунди в града, се сменя с незнайно откъде появила се дълбока непрогледна нощ.

Удар на сърцето, и в нощното небе се родиха огнени звезди. Те се появиха на хоризонта, приближиха и започнаха да падат на площада. Почти всички падаха в снега и с гневно съскане угасваха. Една едва не ме закача, само като по чудо пропусна крака ми.

Сега можех по-добре да видя „звездата“ — оказа се стрела с червено-зелено оперение. Сивият няма моя късмет и четири горящи стрели се забиват в гърдите му, сякаш стрелците са знаели къде трябва да се целят. Воинът се олюля, падна на колене, но така и не пусна кората и чантата с Рога. След първия залп „звезди“ последва втори, много по-многоброен и съгласуван. Но този път стрелите не стигнаха до площада, а паднаха по покривите на околните къщи. Веднага трета вълна се посипа над Авендум, но този път това не бяха стрели, а огромни огнени топки, изстреляни от катапулти. Те чупеха покривите на къщите, експлодираха с гръмко „Ф-у-уух!“ и пръскаха около себе си огън, предизвиквайки пожари. Навреме успях да забележа летящата към площада огнена топка и с всички сили се втурнах да бягам, забравяйки на мига за Сивия и Рога на дъгата.

Зад гърба ми въздъхна великан, мека гореща ръка ме побутна в гърба и осъзнах, че противно на всички закони на природата съм се научил да летя. Летя… Секунда… Миг… За един удар на сърцето се реех над площада като орел. А след това с всичка сила паднах в снежната пряспа, издигаща се до стената на една от къщите.

— Ф-у-уух! — със закъснение издиша великанът.

Изскочих от пряспата, където ме отнесе взривът (слава на Сагот, че не се убих), като плюех сняг от устата си, и замаяно се огледах.

Площадът се беше превърнал в островчета от сняг и огън. Вятърът бушуваше, гонейки снежинките наляво-надясно, хвърляше ги в огъня, където те умираха с хиляди, но така и не можеше да угаси разбеснелите се пламъци.

Сивият все така стоеше на колене, дори не се опитваше да стане, и аз разбрах, че от падането на първите стрели бяха изминали не повече от десетина секунди. С вампира ни разделяха пламъците, но аз забелязах пътечка, очертана от бели островчета сняг. Сега или никога! Извадих арбалета, в който като по чудо имаше два огнени болта. Заслужаваше си да рискувам. Направих първата крачка към все още зашеметения вампир.

Тишината се спука като сапунен мехур, някъде отдалеч се чу звука на бойни рогове, които призоваваха жителите на Авендум на оръжие. Тревожно заби и камбаната на Събора.

— Тревога! Тревога! Ставайте! Ставайте!

Покрай мен притичаха тридесетина воини. В ръцете си имаха копия, мечове, алебарди и арбалети, а на подмишниците — ленти: сиво-сини — за кралската гвардия, и черно-оранжеви — за градската стража. Без да ми обръщат никакво внимание, воините оформиха строй пред тясната уличка, стигаща до площада, като така я блокираха. Първият ред застана на коляно и насочи копията напред, а тези с алебардите и арбалетчиците оформиха втория ред. Последните веднага дадоха залп иззад гърбовете на другарите си. Част от войниците започнаха да презареждат оръжията си, а друга част хвърлиха арбалетите и хванаха мечовете. От снежната пелена с рев се появи лавина от воини. Върху шлемовете им се виждаха червено-зелени пера. О, мрак! Войници на Рачешкото херцогство в града! Как се беше случило това?!

Битката започна. Арбалетчиците дадоха втори залп и няколко нападатели паднаха. След това двете групи се сблъскаха. Червено-зелените умираха на копията и алебардите, но защитниците на Авендум бяха твърде малко, а враговете не спираха и не спираха да се изливат в безкраен поток от снежната завеса. Тук и на таралеж щеше да стане ясно, че войниците на краля и стражниците на Лантен няма да издържат дълго. Минута-две — и „раците“ ще пробият до площада.

Трябва да взема Рога и да го занеса в кулата, преди да е станало твърде късно. Обърнах се и хукнах към Сивия. Вампирът, облегнат на кората, се опитваше да стане. Затичах се с всички сили, но ме изпревариха…

От сянката на кулата на Ордена се появи… сянка? Фигура? Силует? Знаех, че това е жив човек, но виждах единствено размито петно. Той се плъзна през огъня и снега, стигна до Сивия… Въпреки нараняванията, вампирът беше бърз, нечовешки бърз, неговата кора се взриви в мътна мъгла и изсвистя като подпалена котка, но човекът-петно се отдръпна, озова се зад Сивия и атакува. Пурпурната сфера разцепи воина на две половини, а човекът-петно, вече напълно забравил за противника си, бързо се наведе и взе моята чанта от земята.

Вятърът продължаваше да беснее и да плюе сняг право в очите ми. Не чувах нито камбаните, нито бойните рогове, нито битката. Всичко изчезна. В целия свят останахме само аз и той. Непознатият ме погледна. Беше само кратък поглед, но аз разбрах, че убиецът на Сивия ще донесе победата в Играта на единия от Господарите. Примигнах, за да махна досадните снежинки, и човекът-петно използва това, за да изчезне. Събрах смелост и отидох до лежащия на снега Сив. Както се и очакваше, вампирът все още беше жив.

— Играчът на Господаря премина на другата страна… овладя… веригата… Вие не трябваше… да вземате Рога… сега… равновесието е нарушено…

Гледах го недоумяващо и нищо не разбирах. Играчът е отказал да служи на Господаря на Сиала? Нима предсказанието на Сивите се сбъдна? Нима Танцуващият със сенки, създал Сиала, е загубил? И тогава светът замръзна. Спряха снежинките, спряха огнените езици на площада и в пламналите къщи, горящите стрели замръзнаха във въздуха, замръзнаха и воините, стиснали мечове и копия. Миг на всепоглъщащо нищо.

Ту-туп! Ту-туп! Как само блъскаше сърцето ми!

А после светът потрепери. Светът се взриви. Светът умираше. Виждах как се разпадат законите на магията, как се късат хилядолетни вериги, виждах как светът се свива към първия си, изначален ден, когато не е имало нищо от това, което сме свикнали да наричаме Сиала. Разбушувалите се морета разрушаваха страни, вулканите се пробудиха, от небето падаха звезди, изгаряйки цели градове със своя небесен огън. Портите към други светове се отвориха и в Сиала нахлуха демони и други, по-лоши от тях. Целият свят се завъртя в последен предсмъртен танц, агония, виелица от пробудили се сенки от древността. Пожари, безумства, епидемии, глад, войни и създания от мрака унищожаваха света и проправяха пътя за онзи, който толкова дълго беше чакал този сладостен миг — мига на разрушаването на равновесието. От Храд Спайн като тъмен вал, като черен поток, стъпвайки по костите и пепелта на мъртвите раси, се изливаха тези, които Сивия наричаше Падналите, а аз — птицемечките.

Закрещях. Закрещях до прегракване и светът, сякаш криво огледало, се пръсна на парченца и ме накара да се събудя…

Събудих се в пълен мрак. Беше горещо, толкова горещо, че беше трудно да се диша. Всяко поемане на дъх заплашваше да изгори белите ми дробове, очите ми направо щяха да се пръснат и намерих сили да се удивя, че все още дрехите и косата ми не са пламнали. Закрих лице с ръкав, но това не донесе желаното облекчение, все още ми беше трудно да дишам.

— Хиляди демони! — измърморих сковано. — Къде попаднах този път?

— Там, където беше два пъти и дойде отново. Не ти ли казахме, че който веднъж е научил пътя към Първичния свят, винаги се връща тук?

Ясно, отново по някакви неведоми пътища се бях озовал в света на Хаоса и отново бях посрещнат от последните три сенки на Първичния свят. Поради факта, че тук беше тъмно, така и не можех да ги видя и само чух гласовете им.

— Точно вие ми го казахте, лейди.

— Радвам се, че не си ни забравил. Здравей, Танцуващ.

— Моите почитания. Този път тук е горещо.

— Нашият свят умира, а това, което донесе тук, само ускорява агонията му.

Аз машинално протегнах ръка и напипах чантата, в която лежеше Рогът.

— Сън — промърморих с облекчение, спомняйки си видението, при което загина Сиала.

Една от сенките горчиво се засмя.

— Сън? Или може би блян? Може би си видял бъдещето? Или миналото?

— Или нещо, което сега вече никога няма да се случи? — подкрепи сестра си друга сянка.

— Не знам.

— И ние не знаем какво може да види един Танцуващ и докъде могат да доведат тези видения. Везните вече се люлеят и ти трябва да побързаш.

— Да побързам за къде? — доволно тъпо попитах аз към тъмното.

— За последното хвърляне на заровете. За там, където свършва тази партия на Играта. Тя все още може да се спечели, въпреки факта, че Рогът отново е излязъл от подземните дворци на Затвора на Падналите.

— Върви си, Танцуващ. Присъствието на артефакта ускорява гибелта на нашия Дом.

Три правоъгълника светлина прорязаха тъмнината и аз неволно замижах, а когато отворих очи, пред мен имаше три изхода, водещи някъде в белезникавата светлина.

— Какво е това? — попитах сенките, които сега станаха различими.

— Това? Това е твоят изход от нашия свят.

— Но тук има три врати!

— Знаем — втората сякаш се усмихна. — Ще трябва да избереш една от тях.

Почувствах някакъв номер.

— Тук няма капани, Танцуващ. Това са просто врати на Съдбата. Всички последващи събития зависят от това през коя врата ще решиш да си отидеш.

Приятна перспектива, дума да няма!

— Какви са тези врати?

— Никой не знае. Избери със сърцето и върви. Сбогом — каза Третата.

— Сбогом, Танцуващ.

— Сбогом — като ехо повтори Първата сянка.

Да ме отнесе мракът! Какво значение имаше през коя врата щях да изляза! Така или иначе всичко щеше да е на зле, в това бях сигурен на сто процента! Тръгнах към най-близката, дясната врата.

На половината път спрях. В главата ми съвсем неканена се промъкна една малка мисличка — че този път сенките ми показаха изхода от света на Хаоса, без да ги моля за това. Може би беше заради Рога на дъгата, който отравяше Първичния свят и го заплашваше с пълен колапс. Последният път ме молеха да остана, умоляваха ме да им помогна, да върна живота в техния свят, превърнал се в кошмар благодарение на Танцуващите със сенки. А сега от тях не чух нито дума за помощ.

Обърнах се и видях, че през цялото време мълчаливо са ме наблюдавали.

— Какво ще му се случи?

Разбраха за какво говоря.

— Светът на Хаоса ще умре. Ако не днес, то утре. Той се държа твърде дълго за живота, но на всичко все някога му идва края.

— И за всичко трябва да се плаща — каза Третата и аз веднага си спомних Смъртта, която каза същите тези думи на сенките.

Сенките платиха за живота ми с живота на техния свят.

— А какво ще стане с вас, лейди?

Нямаше отговор. Но аз продължих да чакам и накрая Третата не издържа и отговори:

— Това е нашият свят. Ние сме последните и ще останем тук до края.

Разбирах, че правя глупост, но не можех да направя нищо със себе си. Не ми харесва да съм задължен на никого и ако имам възможност да платя дълга си… Обърнах гръб на изходите от Първичния свят и те веднага изчезнаха. Но този път сенките не се сляха с мрака, виждах силуетите им прекрасно.

— Разбираш ли, че сега не можеш да излезеш оттук? — в гласа на Първата определено се усещаше страх.

— Ще изляза през огъня, както преди.

— Огънят вече умря, Танцуващ!

— Ще потанцуваме ли, лейди? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните им думи…

Когато напуснах този свят, него вече нищо не го заплашваше. Пурпурният първичен пламък ревеше, а огнените снежинки кръжаха около мен в бавен омагьосващ танц. Сред вечната пустота и огнената лудост имаше остров, обрасъл с висока сребриста трева. В средата на острова се виждаше малко езеро с гладка като огледало вода, в която пламъците и пурпурните снежинки се отразяваха. Над езерото се извисяваше обсипан с бели цветове кестен с ледено-огнени листа. Скоро плодовете му щяха да узреят и да дадат живот на още стотици подобни островчета. А засега този остров беше първата тухла във възраждането на света на Хаоса. Вече можех да оставя Първичния свят и да се заема със собствените си дела. Той щеше да живее и заедно със сенките да дочака мен или друг Танцуващ. Бях изплатил дълга си към трите сенки напълно…

* * *

Събудих се, защото в лицето ми се търкаше нещо мокро и ужасно студено. Трябваше да отворя очи и да видя гадината, пречеща ми нормално да се наспя. Пред мен стоеше същество. Голямо, космато и доста опасно. Обур — гигантската мечка от горите на Заграбия.

Опитах се да не мърдам, може би създанието ще ме класифицира като неподходящ за ядене обект и ще отиде да ловува глигани. Неочаквано обурът ме близна по лицето. Очаквах всичко друго, но не и такъв ход. Ошашавено се ококорих срещу звяра. Той не намери нищо по-добро от това да изскимти тихо в отговор.

— Кис-кис — изхилих се глупаво аз, все още не на себе си от толкова неочакваната среща.

Достатъчно сложно беше да свикна с идеята, че едно от най-страшните животни в Заграбските гори не се кани да ме изяде (във всеки случай, поне не в момента). В отговор обурът отново ме близна по лицето.

Внимателно седнах, опитвайки се да изхвърля от главата си мисълта за извисяващото се над мен туловище, и започнах да оглеждам мястото, където се бях озовал. По всичко изглеждаше, че този път бях в Заграбия. Във всеки случай това място изобщо не приличаше на Храд Спайн. Ели, златолисти, изсъхнала трева, синьо небе над главата. Незнайно какво чудо ме беше извадило от Костните дворци на повърхността. Вероятно шегичка на Рога на дъгата.

Рогът! Панически зашарих с ръце около себе си, забравяйки за надвисналия над мен обур. Слава на Сагот, Рогът лежеше до мен, покрит с килим от паднали листа. Веднага прибрах реликвата в чантата си.

Обурът отново се опита да ме достигне с език, но като видях, че нищо не ме заплашва, аз го изблъсках от себе си и се изправих на крака. Веднага всичко си дойде на мястото. Обурът престана да изглежда огромен и стана просто голям. Също така забелязах, че не стои много уверено на краката си и че черните му очи бяха абсолютно пусти. Страшният и ужасен обур се оказа обурче, на което очите му се бяха отворили съвсем наскоро. Явно някак си се беше измъкнало от бърлогата и ме беше взел за майка си. Само това ми трябваше! Ами ако майката забележи изчезването на скъпоценното си съкровище, натъкне се на мен и реши, че съм замесен в изчезването на обурчето? Не си завиждах. Срещата с гигантска разярена мечка още на никого не е помогнала да оправи разклатеното си здраве. Време беше да изчезвам!

За съжаление от гениалната ми идея не излезе нищо. Обурчето се лепна за мен като вързано.

— Фу! Седни! Стой на място!

Нищо от арсенала на кучешките команди не ми помогна. Звярът само ме гледаше глупаво и тихо скимтеше. Въздъхнах, счупих един клон от близката ела и леко чукнах мечето по носа. То уплашено изписка, отскочи настрани и пронизително се заоплаква от злодейката-съдба, а и за да извика майка си. И тя не пропусна да откликне — иззад дърветата се раздаде раздразненият й рев. Чувайки така заплашителния звук на чупещи се храсти, аз реших да вдигам гълъбите. Да се срещам с мамчето и да обяснявам, че нямам нищо общо и само минавам оттук, нямаше никакъв смисъл. Така че единственият изход от тази деликатна ситуация беше спринт в пресечена местност.

Ама как тичах само! Веднъж дори паднах и зарових нос в изгнилите листа, когато някакъв подъл дървесен корен ненадейно се изпречи в краката ми. Спрях чак когато разбрах, че мечката май се е отказала от идеята да ми смъква кожата. От изтощение се свлякох на меката постеля от златни листа, претърколих се по гръб и през полуголите клони на златолистите започнах да гледам небето.

Ех, да ме благослови Сагот, колко е хубаво! След мрачните тъмни лабиринти, където миришеше на гнило и на мъртви времена, гледката на небето ме довеждаше до детски възторг. Боговете само знаят какво ме изкара от Храд Спайн обратно в Заграбия, но определено беше най-добрият вариант, нищо, че не знаех в коя точно част на гората съм сега и колко далеч е входът, където ме чакаха приятелите ми. Заграбия беше добре. Много, много по-добре от Костните дворци. Тук все някак можех да се нахраня, а и шансовете ми да се сблъскам със сериозни неприятности бяха несъизмеримо по-малки, отколкото под земята. Пък и честно казано, ако бях останал в Храд Спайн, просто гробовете щяха да станат с един повече, защото обратният път без картите за мен щеше да е непосилен. Затова хвала на всички богове, че се озовах в Заграбия.

От друга страна, редно беше да се позамисля къде все пак се намирам. Е, че съм в Заграбия и в Златната гора — това и на доралиски вожд щеше да е ясно, но къде точно и колко време ще ми е нужно, за да стигна до отряда? Макар че за какво говорех? Да стигна до отряда… В момента не знаех къде е входът за Храд Спайн, а да обикалям из Заграбия, без да знам пътя беше все едно като… да обикалям из Заграбия, без да знам пътя. Глупаво и безсмислено занимание. Освен това, ако изхождах от факта, че извървях в Костните дворци мракът само знае колко левги и ако в крайна сметка бях пренесен в Заграбия точно над гроба на Грок, то за да стигна до входа към Храд Спайн, щеше да ми трябва наистина много време. Оставаше ми само един шанс — да тръгна на север и да се надявам, че ще изляза от Златната гора и ще се озова в по-познати, а защо не и обитавани места. И тогава ще решавам какво и как. Е, и разбира се, трябва да разчитам на амулета на Еграсса, който не само ме спаси от Кайю, но и, да се надяваме, ще укаже на елфа къде да ме търси. Според мен отрядът вече знае, че съм излязъл от подземията, и бърза към мен…

Голям златен лист описа златна дъга в небето и безшумно се приземи на лицето ми. Свалих зловредното нещо и го хвърлих настрани. Листата падат. Да ме изяде най-долния от семейството на демоните! Едва сега осъзнах, че докато тичах из подземията, септември почти беше свършил. Нищо чудно, че листата падаха и небето беше придобило бездънен светлолилав оттенък. Разбира се, това не беше Авендум, където в края на септември вече е доста студено и се изливат проливни дъждове, но и в Заграбия се чувстваше лекият полъх на есента. Трябва да се измъкна от гората преди започването на проливните пороища и студовете, а после и заледяването. Без плащ и само с пуловер рано или късно щях да умра от студ и простуда.

„Трябва да се измъкна от гората“ — за стотен път си помислих аз.

Щом трябва… За мое щастие, макар и да бях градски жител, уроците на Фор не бяха минали напразно и аз все още бях способен да определя накъде е север. Така че тръгнах. Бавно. Трябваше да намеря някаква животинска пътечка — така щеше да ми е много по-лесно да се придвижвам, отколкото да се провирам през храстите и сухата трева. Също така ме притесняваше и перспективата да се окажа пред някое блато или се сблъскам с глутница вълци.

Заграбия, както винаги, беше прекрасна. Облечена в есенна премяна и поразяваща със своята яркост, гората се къпеше в червено-златисто-огнени цветове. Яркожълтите гъсталаци на червения херминиум, отдавна разделили се с цветчетата си, плавно преминаваха в златното на златолистите, което на свой ред се сменяше с огненочервените експлозии на заграбските офики и трепетлики. А сините листа на момините сълзи изглеждаха невъобразимо приказни островчета в царството на златната есен. И само мрачните сурови ели се бунтуваха срещу вездесъщата есен, нарушавайки септемврийския празник с мръснозеления си цвят. Цялата земя беше покрита с дебел, непокътнат слой окапали листа. В гората властваше безветрие и тишината на заспал в преддверието на зимата великан. Имах чувството, че съм единствен в цяла Заграбия.

Вървях, докато падне пълен мрак и — о, чудо! — изобщо не се уморих. Макар и да не намерих никаква пътечка, да вървя беше сравнително лесно. Нямаше нито паднали дървета, нито стръмни дерета, нито блата. Само веднъж пътят ми беше пресечен от малко ручейче, виещо се между огромните корени на златолистите. То беше толкова добро, че сподели водата си с мен.

В гората, при това през есента, притъмняваше доста бързо и едва успях да си намеря убежище в разцепения ствол на стара ела. Само за миг настъпващия здрач беше заменен от непрогледна тъмнина. Небето стана мъгливо, не се виждаха никакви звезди, единствено малкият диск на пълната луна изглеждаше като жалко подобие на онази, която блестеше от небето в средата на лятото. С известни усилия вечерях с опротивелите ми вече плодове от Мравешката пещера. Не ми се спеше и просто седях и се кокорех в тъмнината на нощната гора. След известно време по съседните дървета започнаха да се появяват многоцветни светлинки — горските духове се бяха събудили. Червените и зелени искрици удивено оглеждаха незнайно как появилия се в тяхната гора човек. Изобщо не се съмнявах, че сега между духовете се провежда разгорещено обсъждане на чудото Гарет. Е, нека си обсъждат, нямах нищо против, стига да не ме закачат. В компанията на горските духове беше по-малко самотно. Гледах мигащите очи чак докато сънят ме обори.

* * *

Съвсем до ухото ми крещеше някаква сврака и трябваше да отворя очи. Бяло-черната птица стоеше на клона над мен и ме гледаше ту с едното, ту с другото око.

— Махай се, гадино злокобна! — аз я замерих с пръчка и свраката с гневни крясъци, които огласиха цялата гора, се скри зад дърветата.

Изругах през зъби, станах и потръпнах. Сутрин в гората е хладно, да не говоря за нощта. По някое време се бях събудил от студ и само като по чудо успях да заспя отново. Ако така продължава и занапред, в някоя от следващите нощи със сигурност ще пукна или най-малкото ще настина — две мнения по въпроса нямаше.

Съдейки по мъглата, оформила се около корените на дърветата, сега беше ранна утрин и слънцето тъкмо беше изгряло. Между другото, днес небето вече не ме радваше — бяха започнали да се появяват облаци с доста неприятен цвят. Само дъжд ми трябваше сега. Есенният дъжд е едно от най-гадните „удоволствия“ за пътешественика.

Но през целия ден, слава на Сагот, дъжд така и не заваля, така че в крайна сметка направих доста приличен преход. По някое време се натъкнах на животинска пътечка и скоростта ми значително нарасна. Нито Валдер, нито Рогът на дъгата показваха някакви признаци на живот. Смешно звучеше, но притежавах един от най-мощните артефакти в света, а нямах никаква полза от него. Нито топли дрехи, нито верния арбалет, нито храна. Поне да можеше веднага да ме пренесе в Авендум, а не да съм принуден да се влача през есенни гъсталаци! Пътеката се гмурна в гъстите дебри на някакъв ужасно плътен храсталак, подозрително приличащ на дива роза, и аз с целия си акъл реших да мина през него, в резултат на което цяла Заграбия чу проклятията ми по повод скапаните бодливи недоразумения, израсли на пътя на невинния пътник. Но когато храстите останаха зад мен, пътеката ме изведе до брега на малко горско езеро със сухи тръстики по бреговете и ръждивокафява вода, накъдрена от малки вълнички. Напих се и продължих. До мръкване оставаше още около час и имах време да се огледам за по-удобно място за нощуване, отколкото беше брегът на езерото. Ако през летните нощи, и особено сутрин, от водата вееше прохлада, то през есента от нея идваше студ и аз нямах никакво желание да мръзна повече, отколкото изискват обстоятелствата. За съжаление, от езерото не тръгваха никакви пътеки и трябваше така да си проправям път, че душата ми излезе. Когато езерото и малкият гол овраг останаха зад гърба ми, в гората се появиха доста големи петна, обрасли с ниски млади борове. Сега вече можех да се придвижвам, все едно съм на някоя широка улица, и аз бях готов да прекарам нощта на това място, но изведнъж носът ми вдигна тревога. Почувствах слаб, едва доловим и смесващ се с дъха на есента мирис на дим.

— Или е пожар, или някой си е запалил огън — промърморих аз, притиснах се до най-близкия боров ствол и извадих ножа.

Всеки друг, изгубил се във величествените гори на Заграбия, би постъпил различно и с радостни викове би се втурнал към огъня и разумните същества, които го бяха запалили, но аз, нали знаете, съм умен. Не можеш ме преметна току-така. Понякога обществото на разумните същества е много по-опасно от самотата. Така че няма защо да предизвиквам съдбата. Първо внимателно щях да проуча и едва след това да крещя: „Братя, тук съм!“ Това спокойно можеше да се окаже отряд оркски разузнавачи или малко по-добре — някой елфийски отряд, промъкнал се на територията на орките. Първите и Вторите обичаха да си устройват подобни завършващи с кланета набези в земите на другите. Че около мен беше законна територия на орките — в това изобщо не се съмнявах, макар за мое щастие още не се бях сблъсквал с тях (и да дават боговете все да е така). Разумно погледнато, ако пред мен бяха елфи, не биваше да тръгна към тях като някой глиган през сухи храсталаци. Момчетата щяха да ме надупчат със стрели като игленик, и едва след това щяха да тръгнат да гледат кой се е засилил към огъня им. Докато не им кажех имената на Еграсса и Миралисса, не можех да ги помоля за помощ, а дотогава трябваше да съм предпазлив. Имах само две очи и не исках да получа стрела във всяко от тях. Също така не бива да забравям и за перспективата да срещна орки. Ако те са запалили огъня, тогава трябва по най-бързия начин да се изнеса оттук и да се моля на сутринта следотърсачите на Първите да не се натъкнат на следите на непознатия и да не се втурнат да ме преследват. Кой друг освен елфите и Първите би могъл да е запалил огън? Гоблините. Не мисля, че това ще е някой от малките зелени дребосъци. Гоблинското племе е доста предпазливо и не би палило огньове на такива места. А и територията на Златната гора по принцип не предразполага към небрежно поведение. Така че гоблините по-скоро отпадат. Кой друг? Хора? Много се съмнявах. В сърцето на Заграбия представители на моето племе влизат изключително рядко и само при много голяма необходимост. Но ако около огъня са хора, то те са или авантюристи, или воини на Пограничното кралство, или пълни глупаци. Във всеки случай, докато стоя тук, нямаше да разбера. Така че тръгнах напред, ориентирайки се по едва доловимата миризма на дим. Петната и боровете свършиха и около мен отново се настаниха величествените златолисти в комплект с ниски трепетлики и брези. Видимостта веднага намаля и сега иди разбери какво се крие зад червено-златната стена на листата и кафеникавите дървесни стволове. А ако добавим към всички неприятности и настъпващия здрач, който заплашваше всеки миг да се превърне в непрогледен мрак, ставаше съвсем лошо. Миризмата на дим се усили и това ми подсказа, че вървя в правилната посока. Под крака ми предателски изпука съчка, аз замръзнах и се намръщих, сякаш ме бяха настъпили по любимия мазол. Ах, колко не навреме! Благодаря на късмета си на крадец, че бях все още твърде далеч от огъня и не могат да ме чуят.

„Трябва да си по-внимателен, Гарет“ — помислих си за стотен път и преместих ножа от дясната в лявата ръка, след което избърсах мигновено изпотилата се длан. Отдавна не съм бил толкова нервен. Все едно съм новак, който ще обира минувач за пръв път в живота си!

Най-сетне между стволовете на дърветата се мярна светлината на огъня. Плъзнах се към най-близкия златолист и, притиснат до ствола, се взрях в сгъстяващия се мрак. Светлината отново премига, трепна, изчезна и пак се появи.

„По-внимателно, Гарет! По-внимателно! Бързай бавно!“

И аз бързах. Но много бавно. Едва ли не на четири крака. За да не ме забележат, да не дава Сагот. В началото светлината на огъня беше с размер на малка песъчинка, после стана колкото нокът, а накрая и колкото половин длан. Здрачът се смени с мрак. Миризмата на готвено, миризмата на месо, каквото не бях ял от сто години, направо ме побъркваше и караше стомаха ми призивно да курка. Огънят ме зовеше и аз предпазливо приближавах към него, все по-близо и по-близо. Тихо и незабележимо.

До огъня оставаха около петдесетина ярда и аз спрях, криейки се зад поредния дървесен ствол. Опитах се да видя кой седи до огъня, но безрезултатно. От моето укритие видимостта беше лоша и освен отблясъци от огъня не можех да видя нищо друго.

Направих крачка напред и веднага небето се срути върху мен. То с цялата си сила ме блъсна в гърба и ме накара да заровя лице в листата. Извих се и се опитах слепешком да замахна с ножа, но някой прекалено бърз изключително грубо стъпи на ръката ми. Извиках и разтворих пръсти. Те ми бяха по-скъпи от ножа. Опитах да се преобърна — не се получи. Да ритам нямаше смисъл — онзи, който беше скочил от дървото върху мен, сега беше седнал точно между лопатките ми и не можех да го стигна с крака. Впрочем, не можех и да го махна — гадината се отличаваше със сериозно тегло. Отначало си помислих, че ме е нападнал рис или някаква дива котка, но котките, доколкото ми беше известно, не обездвижваха ръката, държаща оръжие. Започнах да се боря чак когато втори нападател седна на краката ми и изви лявата ми ръка зад гърба. Извиках силно. Този тип направо щеше да ми я измъкне от рамото. После дойде редът на дясната ръка, но аз на мига поумнях и спрях да се съпротивлявам. В резултат на това процедурата се получи не толкова болезнена. Онзи, който седеше на гърба ми, не продумваше, само държеше лапата си на тила ми и ме принуждаваше да вдишвам миризмата на гнили листа и влажна земя. В това време вторият здраво стягаше китките ми с въже. Всичко това беше направено бързо и абсолютно безмълвно.

Уха! Ставаше все по-весело. Накрая този, който седеше на краката ми, се изправи, но другарят му дори не помисли да извърши същата благородна постъпка и да слезе от Гарет. Той само ме сграбчи за косата, дръпна главата ми към себе си така, че сълзи избиха в очите ми, след което допря нещо остро и ужасно студено до моето гърло. Счетох за умно да се втренча в небето и да не продумвам.

— Така, така, така — проговори правият. — Като глупава нощна пеперудка полетя към светлината… Кого са ни довели духовете на гората?

— Маймуна, предполагам — каза този, който ме държеше за косата.

— Обърни го.

Веднага пуснаха косата ми и взеха ножа, след което доста безцеремонно ме обърнаха, но за да не скоча, превантивно поставиха крак на гърдите ми така, че едва можех да дишам.

Не успявах да видя кой стои над мен. Просто тъмни силуети. Можеха да са както хора, така и елфи или орки.

— И наистина е маймуна — подсмихна се този, който ме обърна: — Карад драг су’ин тар? <Да го изпратим в мрака? (орк.)>

— Кро! Алле бар натиш, кита’л у Багард <Не! Ще го занесем при огъня, нека Багард да реши (орк.)>.

Мракът само знае за какво дрънкаха тези момчета, но езикът им без съмнение беше оркски. Разумно преценявайки, че хора едва ли ще тръгнат доброволно да бръщолевят на такъв ужас, аз ги зачеркнах от списъка. Оставаха орки или елфи. Междувременно тези двамата продължиха да си дърдорят, като единият постоянно казваше „кро“, а другият през цялото време споменаваше някакво „тара“. Изглежда не можеха да стигнат до единно мнение. Опитах се да кажа тежката си дума и се размърдах. Веднага кракът на този, който стоеше над мен, ме притисна малко по-силно и аз с прощално огорчено изскимтяване утихнах. Най-накрая този с „тара“-та се предаде.

— Добре, един повече, един по-малко, все едно. Ще го вземем — тези думи вече бяха за моите уши.

С рязко дръпване ме изправиха на крака.

— Ако опиташ някой номер, нощна пеперудке, няма да стигнеш до огъня. Ще ти изгорим крилцата още тук, схвана ли или трябва да те ударя?

— Схванах.

— Прекрасно — после доста грубо ме бутнаха в гърба. — Мисат’у но алдди Олаг <Наблюдавай пеперудката, Олаг (орк.).>.

— Мисат’а <Ще я наблюдавам (орк.)>.

Какъв съм глупак! Изобщо не съобразих, че около огъня може да има поставени часови.

Отново ме бутнаха в посока към огъня. Да, моите похитители бяха прави — като нощна пеперуда полетях към огъня и в крайна сметка си изгорих крилата.