Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Волфганг и Хайке Холбайн

Заглавие: Вълшебна луна

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: Симолини

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-761-285-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6324

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Прекара нощта под открито небе. Въпреки меката слънчева светлина и топлината на деня нощта бе неприятно студена. Зъзнещ, Ким се омота в одеялото си. Щеше му се да запали огън, но нямаше кибрит. Дори и да успееше обаче, като търка две сухи съчки една в друга като бойскаут, не искаше черните рицари да го видят. Може би за времето, което Ким прекара със семейството язовци, Бораас бе превзел цялата територия и никъде нямаше нищо друго, освен трупове.

Тази мисъл го караше да сънува кошмари. Дълго преди изгрев-слънце той прибра одеялото си, качи се на седлото и потегли. Призори достигна до прекрасно езерце с подканящи брегове. Момчето слезе, прати Приятелчето да пасе с приятелско пошляпване по хълбока и се насочи към водата.

През гората премина леко шумолене. Отначало Ким си помисли, че обтегнатите му нерви си играят с него, но шумът се повтаряше и скоро той осъзна, че това са стъпки. Тежки, бързо приближаващи стъпки.

Умората му мигом се изпари, заменена от нервно очакване. Огледа се за прикритие, но краят на гората бе твърде далеч, за да стигне дотам навреме. Черните рицари бързо щяха да го разпознаят, но бронята му можеше отново да ги заблуди за известно време. Ако бяха обитатели на тези земи обаче, черната броня лесно можеше да предизвика смъртта му. Твърде вероятно бе да го сломят в бясна ярост, без да се поинтересуват кой е скрит под доспехите. И Ким не би ги обвинил.

Извади меча от ножницата и заотстъпва към езерото. Дъхът му спря, когато видя непознатия.

Той беше великан.

През последните няколко седмици Ким се бе нагледал на едри и даже огромни мъже. Но до този широкоплещест груб дивак дори барон Карт би изглеждал слабичък и дребен. Сигурно бе поне четири метра висок. Момчето не би могло да обхване раменете му, дори и да разпереше ръце. Носеше кафяви вълнени панталони до коляното, кърпени на много места, и широко скроена фланела без ръкави, която само отчасти покриваше косматите му гърди. Дългата му тъмна коса изглеждаше тъй, сякаш е била мита преди поне петдесет години, а тоягата на дясното му рамо беше по-голяма от Ким.

Гигантът изглеждаше изненадан също като момчето. Сграбчил меча си с две ръце, Ким навлезе във водата, докато нагази до глезените. Гигантът пристъпи към него, небрежно отстранявайки едно младо дръвче от пътя си, след което свали тоягата от рамото си.

— Стой, където си! — извика Ким. От страх гласът му почти отказа. Видя, че няма смисъл да бяга.

Исполинът се озъби в усмивка.

— Черен — изръмжа небрежно. — Я гледай ти — черен. — Той отново спря и се почеса по главата. Звукът наподобяваше драскане на тебешир по черна дъска. — Че и сам — добави замислено. — Рядко се сблъскваме с някой от вас сам. Възможност като тази не е за пропускане.

Ким можеше ясно да си представи какво има предвид. Вдигна черния връх на меча си, насочи го към стомаха на гиганта и каза колкото се може по-спокойно:

— Спри, или…

— Или какво? — Великанът повдигна рунтавите си вежди.

— Или ще те насека на парчета! — добави момчето с треперещ глас.

За миг сякаш гигантът щеше да прихне. После лицето му придоби притеснено изражение.

— Ще го сториш ли? — отново се почеса по главата. — Значи ще го сториш, а?

Направи крачка към Ким и спря, когато момчето направи заплашителен жест към него с острието. Исполинът бавно вдигна огромната си тояга.

Момчето събра последните останки от смелостта си, нададе див крясък и се хвърли към великана. Замахна силно, извъртя меча си и удари гиганта по стомаха с тъпата страна на меча.

Изплашено, страшилището хвърли тоягата си и падна на колене.

— Не! — разциври се то. — Не ме наранявай, Черни рицарю. Аз съм само един страхлив гигант и никому не съм сторил нищо лошо. — Избърса една сълза от крайчеца на окото си, сплете ръце в молба и заплака с глас.

Изумен, Ким свали меча. Бе сигурен, че секундите му на този свят са преброени. А каква стана тя!

— Моля ви, Ваше Превъзходителство! — молеше се исполинът. — Пощадете ме! Направете ме свой роб, но не ме наранявайте. Никога не съм наранявал някого през живота си, а още по-малко пък черен рицар…

— Ама… — Ким поклати глава, напълно объркан, и направи крачка назад. Лицето на великана бе бяло като платно и в очите му се четеше неподправен ужас. Дори застанал на колене, лицето му бе на едно ниво с това на Ким.

— Аз… аз не съм черен рицар — каза изведнъж момчето. Заби меча си в меката почва, вдигна забралото си и накрая свали шлема. — Няма от какво да се страхуваш — рече успокояващо. Чувстваше се извънредно глупаво. Все пак добави:

— Нямам желание да те наранявам по какъвто и да е начин.

Гигантът подсмръкна.

— Наистина ли, млади господарю? Не се ли… Не се ли сърдите на Горг, че ви обърка с друг?

— Не, ни най-малко.

— Ама… вие носите черна броня и…

— Знам — въздъхна Ким. — Дълга история. Но не съм черен рицар.

— И наистина, честно, не ми се сърдите?

— Изобщо — увери го отново момчето. — А сега се изправи и се дръж като великан.

Горг кимна енергично. Първо на едно коляно, а после и напълно изправен, той отново се извисяваше над момчето с повече от два метра.

— Може ли… бихте ли ми позволили да си взема тоягата?

Ким не знаеше дали да плаче, или да се смее. Кимна, останал без думи. Приседна на една купчина скали и загледа как исполинът си взе тоягата и отиде до водата, където изми лицето си, загребвайки литри вода с огромните си яки ръце. Гигантът избухна в смях, погледна боязливо Ким и се върна, увесил нос.

Седна до момчето и отчупи голям клон от едно дърво, за да го използва за чесало.

— Значи се казваш Горг? — попита Ким.

Великанът кимна.

— Всъщност се казвам Горганоган Маропалкам Ороватусаний Премий Несто Шранирак Гоулим, но това никой не го помни. Тъй че ми викат просто Горг. Но може да се казвам и по друг начин, ако предпочитате. Ако „Горг“ не ви харесва…

— Не, не — побърза да го убеди Ким. — Горг ми харесва.

Постепенно той осъзна, че Горг не само бе страхлив, но и има склонност към дърдорене.

— Добре. Значи си оставаме с Горг — кимна одобрително гигантът. — И аз така предпочитам. Трудно е да свикнеш с друго име, да знаете. Тате все ми викаше „Дребен“ или „Малчо“, но когато пораснах, почна да ми казва „Дългокрак“ или пък „Градински кол“. По-късно ми викаше по име. Ех, хубави дни бяха. — Той килна глава от едната страна на другата, сякаш претегляше нещо наум, после погледна Ким подозрително. — Ако младият господар ми позволи да попитам…

— Давай — въздъхна момчето.

— Значи… не сте черен рицар?

— Не. Само приличам.

Горг изглеждаше явно облекчен.

— Туй е добре — каза той. — Много добре. Страх ме беше, че сте черен рицар. Напоследък много от тях минават оттук и като ви видях да стоите до езерото, си помислих, че сте дошли да сторите зло на горкия Горг. През цялото време преследват горкия Горг. Сигурно си мислят, че е опасен, пък той иска само да го оставят на мира. И като ви видях там на брега…

Ким махна с ръка и пресече потока от словоизлияния.

— Не съм черен рицар — рече. — Наистина. И за да съм честен, като те видях да се подаваш от гората, се уплаших почти колкото теб. Може би повече.

— Уплашили сте се? — повтори Горг невярващо. — От мен? От безобиден страхлив гигант?

Ким не можа да се сдържи. Трябваше да се ухили.

— Защо страхлив? Как може някой голям колкото теб да е страхлив?

Горг направи физиономия, сякаш го болеше зъб.

— Ами това е дълга история, млади господарю — въздъхна той. — Горг невинаги е бил голям, колкото е сега. О, не, невинаги — повтори с глас, преливащ от емоции. — Когато бях дете, бях мъничък като вас, но когато другите спряха да растат, аз просто… продължих. Фасулска работа. Тате все ми казваше, че съм твърде тъп да разбера кога да спра с растенето. Ама аз си растях и ето ме сега.

— Но защо си страхлив? — попита Ким. — Някой голям и силен като теб няма причина да се страхува от когото и да било.

Горг скептично размаха ръка.

— Размерът е проблем, млади господарю. Силата също. Преди, когато бях малък и слаб като всички останали, и аз си мислех като вас. Мечтаех си някой ден да стана великан, като всяко дете. — Изражението му се промени и на лицето му се изписа болка. — Но не е хубаво нещо. Хич даже. Всички са по-малки от теб. Като влезеш в някоя къща, си удряш главата и само да докоснеш някого, той започва да крещи. И всички те сочат: „Глей го тоя смотан ръб.“ Това значи да си силен, млади господарю. Ако не си, ти се иска. Но когато се случи, никога не можеш да се отървеш от силата си. Трябва много да мислиш, преди да направиш нещо, и накрая си нямаш доверие сред хора. Чупят се много лесно, да знаете.

Той въздъхна, подсмръкна и игриво вдигна една стокилограмова скала, след което я запрати да подскача като камъче по повърхността на водата.

— Когато си силен като мен, трябва да те е страх — добави тъжно.

— Значи живееш самичък тук, в гората? — попита след малко Ким.

— Сам-самичък — кимна Горг. — От време на време слизам в селото, а понякога срещам и някой от планинската ферма, но това е всичко.

Последните му думи внезапно върнаха момчето в жестоката реалност.

— Преди малко каза, че си виждал черни рицари.

Исполинът кимна уверено.

— Много от тях, млади господарю. И днес, и вчера, и деня преди това…

— Наричай ме Ким. Като ми викаш „млади господарю“, ми припомняш неща, които бих искал да забравя.

— Както желаеш. — Горг хвърли поглед към бронята. — Значи, Ким, интересуваш се от черните ездачи, така ли?

— Дойдох да предупредя всички за тях — обясни момчето. — Но се страхувам, че съм закъснял.

— Никога не е твърде късно. Но ще трябва да побързаш, ако искаш да стигнеш до Горивин навреме.

— Горивин?

— Столицата ни. Черните рицари не са преминали отвъд планината само за да се разхождат из горите. — Тази внезапна проникновена забележка учуди Ким повече и от абсурдната страхливост на Горг. — Носят се приказки за война.

Момчето се изправи, изпълнено с решимост.

— Прав си — каза. — Затова трябва да тръгвам. Изобщо не трябваше да спирам. И бездруго имат достатъчно голяма преднина.

Горг изгледа Ким замислено.

— Значи искаш да се спуснеш в долината?

Момчето кимна.

— Знам пътеки, които ще те отведат там по-бързо от черните рицари. Ако искаш, мога да повървя с теб. Ще ти спести един ден.

Ким обмисли набързо предложението. Познанията на Горг щяха да са му полезни, а и огромната му фигура щеше да сплаши черните рицари… стига да не бяха много на брой.

— Защо не? — каза накрая. Наведе се, взе меча и шлема си и подсвирна. Черният кон послушно дотича, изпръхтя недоверчиво, когато подуши гиганта, и помръдна с уши.

Исполинът сви рамене и се отправи към гората, покривайки разстоянието с дълги крачки. Ким пришпори животното, за да го настигне. Нямаше смисъл да се изненадва. След пристигането си във Вълшебна Луна се бе нагледал на толкова необичайни неща, че ако срещнеше напълно нормален човек, щеше да се учуди повече.

Горг вървеше напред и често поглеждаше през рамо към Ким, а раменете му правеха пътека, достатъчно широка за трима ездачи. Шумът, който вдигаше, сигурно се чуваше от километри, но това, явно изобщо не го тревожеше. Момчето си каза, че това поведение не е съвсем нормално за един страхливец.

— Къде точно ме водиш? — попита Ким, след като бяха вървели близо половин час из гората. Бе забелязал, че Горг е сменил посоката и сега се движеха почти паралелно на Планините на Сянката.

Исполинът се обърна и си лепна някаква гримаса, която би трябвало да бъде убеждаваща усмивка.

— В долината, Ким — избоботи той. — Вярвай ми, знам пътя.

Вървяха до пладне, все на юг. Когато слънцето висеше високо в небето, Горг шумно обяви, че е време за дрямка, и без много увъртания легна под едно дърво, сплете пръсти над стомаха си и силно захърка.

Примирявайки се с неизбежното, Ким слезе от седлото, издърпа торбата с провизиите и се зае да яде без апетит.

Великанът изсумтя. Левият му клепач се отвори мързеливо. Не беше трудно да се забележи, че му течеше слюнка.

— Гладен ли си? — попита Ким.

Горг отвори и другото си око, поприседна и кимна енергично. Момчето му подаде торбата.

— Заповядай.

Почти веднага съжали, но вече бе твърде късно. Горг отвори торбата, пъхна глава вътре и изсипа наведнъж цялото й съдържание в устата си.

— Не е зле — измляска, предъвквайки. — Знаеш как да преживяваш, Ким. Всеки би ти го признал. — Оригна се силно и се усмихна широко. — Не е достатъчно за засищане, но като за закуска стига. Напомня ми на гозбите на мадам Так.

— Точно така — каза Ким изненадан. — Познаваш ли ги?

— Че кой не ги познава? Те са много свестни създания. Да. Много свестни… — Спря насред изречението, затвори очи и се заслуша с килната глава.

— Какво има? — попита момчето. — Чуваш ли нещо?

— Мечка! — възкликна уплашено Горг. Скочи на крака, грабна тоягата си и се обърна към него. — Мечка! Спасявайте се, господарю. Мечка!

Ким скочи на крака и се затича към коня си, когато от храстите изскочи голяма рунтава сянка, която замахна към него с лапа и изръмжа гневно. Момчето изхвърча на три метра във въздуха и се приземи тежко. С вик на изненада и болка скокна обратно на крака и извади меча си. Хищникът пак изръмжа, изправи се на задните си крака и се заклатушка към дребния си противник. Дъхът на Ким спря. В зоологическата градина бе виждал големи мечки, но това тук приличаше на бащата на всички мечки гризли — стар звяр, ветеран от много битки, а сплъстената му кафява козина бе изпъстрена със сребристи косми. Нямаше дясно ухо, а на мястото на лявото му око имаше само белег.

Ким замахна отчаяно с оръжието си. Звярът изрева, изби меча от ръката му, като че ли бе играчка, и отново го събори. Огромна ноктеста лапа го притисна към земята.

Момчето се мяташе насам-натам, риташе и блъскаше, но мечокът сякаш не усещаше ударите. Огромните му челюсти се отвориха и разкриха два реда зъби с дължината на човешки пръсти. Единственото му блещукащо око се втренчи с тиха ярост в Ким.

Но не го захапа.

Челюстите му се затвориха и изминаха няколко безкрайни секунди, през които душеше Ким от глава до пети.

— Странна работа — изръмжа с дълбок, басов глас. — Приличаш на черен рицар, но не миришеш на такъв. Да те ям ли, или не?

Момчето изстена. Тежката лапа на гърдите му пречеше да диша и гласът му излезе странно писклив.

— Не съм черен рицар.

— Може би не си — избоботи хищникът, — но не си и един от нас. Освен това си облечен като черен рицар — добави мрачно. — Може би все пак ще те изям.

— Няма да ти е вкусно — изграчи Ким. — Пък и не съм много тлъст. Може да си хванеш някоя хубава сочна мръвка за същото време, което ще изгубиш, докато ми отвориш бронята.

Мечокът наклони глава и разгледа замислено бронята на Ким.

— А, това ли? Нищо работа, парче ламарина. Мисля, че ще те изям, да.

Той отвори уста и се приготви да изпълни заплахата си. В този миг обаче храсталакът се раздели и Горг се хвърли върху гърба на звяра с разперени ръце, надавайки яростен рев.

Звярът изрева възмутено, пусна Ким и се опита да се отърси от нападателя си. Но Горг се държеше здраво с ръце и крака. Завъртя се и с невероятно усилие събори мечока. Двамата започнаха да се въртят по земята, вкопчени един в друг.

Сега мечокът наистина бе разярен. Хвърли великана от себе си и се изправи на задните си крака. Гигантът стисна юмруци, наведе се под ноктестите лапи и удари мечока по носа достатъчно силно, за да повали бивол. Звярът сякаш не го усети. Грабна Горг, вдигна го като играчка и го метна с такава сила, че приземяването на исполина изкорени няколко млади дървета. Горг направи крачка напред, скочи и заби рамо в стомаха на мечока. Той се олюля назад, след което още един мощен удар от страна на великана го запрати на земята.

— Остави приятеля ми на мира — каза Горг, дишайки тежко. — Не ме интересува, че бракониерстваш на моята територия, но извади приятеля ми от менюто. Ясно?

— Твоята територия? — попита мечокът, скандализиран. — Явно нямаш представа къде се намираш, идиот такъв. На моя територия си от часове. И какво искаш да кажеш с това „приятел“? — каза, хвърляйки кос поглед на Ким. — Откога се сприятеляваш с черни ездачи?

— Той не е черен рицар — рече Горг малко по-спокойно. — Само така изглежда.

— Аха. Значи не изглежда никак добре. Има късмет, че черните ездачи са лоши на вкус. Иначе щях да задавам по-малко въпроси.

— Аз… хм… предполагам, че се познавате? — попита Ким, който наблюдаваше сцената с нарастващо изумление.

Горг обърна глава, кимна и после пак се втренчи в мечока.

— Остави го на мира, Келхим — каза заплашително. — Ако направиш нещо на приятеля ми, ще ти счупя черепа.

— Ха! — отвърна Келхим. — Ще видим кой на кого ще счупи черепа!

После скочи и разпери зловещо предните си лапи, готов да разреши спора на място. Но при тези думи Ким също скочи и си проби път между двамата необикновени противници.

— Моля ви! — извика. — Може би трябва да поговорим, преди да се пребием взаимно.

Мечокът наклони глава и примигна изненадано.

— Дребният ти приятел е смел — каза на Горг. — Доста по-смел от теб, ако смея да отбележа.

— Не смей — намръщи се гигантът. — Но това няма значение. Остави го.

— Добре де — изръмжа Келхим. — Няма да наранявам мъника. Поне засега.

Ким гледаше с облекчение как мечокът се обърна и се намести удобно на известно разстояние от тях.

— Ммм… Може да помогне, ако ни представиш — колебливо каза Ким на великана.

Горг сви рамене — определено бе в лошо настроение.

— Няма много за представяне — отвърна. — Това е Келхим. Мечок, както се вижда. И най-недодяланият грубиян, който някога е стъпвал на моя земя. Ще изяде приятелите на приятелите си, ако му позволиш. Никакви обноски няма.

Келхим тръсна ядно глава.

— Може и да изям дребния ти приятел — изръмжа. — Ей така, да те ядосам. А после ще изям и теб.

Горг издаде брадичка напред, готов да се бие.

— Пробвай — процеди през стиснати зъби. — Само пробвай.

— И казваш, че сте приятели? — попита Ким с въздишка.

— Приятели? — изрева Келхим. — Тоя тука — приятел? По-добре да си търся приятели в Моргон. Дръпни се, мъник, та да му дам да се разбере на тоя пън.

Горг стисна юмруци, но момчето ядно го зашлеви през ръцете и с тежки крачки се отправи към мечока. Посочи го, като за целта трябваше да застане на пръсти.

— Слушай сега — каза, вече на края на търпението си. — Слушайте и двамата. Тази гора е пълна с врагове. Черните ездачи са навсякъде и ако наистина искате да ви убият, давайте, продължавайте да си ревете един на друг. Но поне ми позволете да вървя по пътя си. Имам по-важни неща за вършене!

Когато приключи, се върна при коня си и се хвана за седлото.

Усети тежка ръка на рамото си. Ким погледна нагоре към ухиленото лице на Горг.

— Остани — примоли му се великанът.

— Само ако и двамата обещаете да сте разумни.

— Аз съм разумен — провикна се Келхим. — Обаче тоя тука…

— Добре. Стига вече! — кресна Ким. — Схванах. И двамата сте много разумни.

Метна се на коня, хвърли поглед на гиганта и мечката и поклати неодобрително глава.

— Всички тук ли са такива? Ако са, въобще не съм изненадан, че на Бораас му е толкова лесно с вас.

— Лесно му било? — изрева Келхим. — Само чакай да ми падне между лапите…

— Лаповете — поправи го Горг.

— … да го смачкам между лаповете си… — продължи мечокът.

— Нищо няма да направиш — изсумтя исполинът, — защото дори няма да се доближиш до него. За тая цел ти трябва мозък, нали знаеш…

Ким затвори очи и преброи наум до десет. Накрая се отказа.

— Колкото до мен, може да си се карате отсега до края на вечността. Само ми кажете накъде да яздя и ще ви оставя на спокойствие.

Келхим примигна изненадано, сякаш виждаше момчето за пръв път.

— Натам — каза и посочи зад него. — Но ще дойдем с теб. Сам е опасно.

Ким повдигна вежди.

— И си мислиш, че с вас двамата няма да е опасно?

— С оня там — каза Келхим и посочи гиганта — със сигурност. Затова идвам и аз.

— Направо страхотно — изсумтя момчето. — Онази пътека, казваш?

Без нито дума повече, той подмина Келхим и Горг. След малко двамата необикновени другари го настигнаха.

— Хей! — обади се Горг. — Не взимай това насериозно. С Келхим се караме постоянно, но не искаме да причиним вреда.

Ким въздъхна.

Следобедът си минаваше. Продължиха на юг, а Горг и Келхим постоянно се караха. Накрая стигнаха до едно разклонение и гигантът посочи долината.

— Там долу. Ако имаме късмет, ще стигнем главния път точно преди смрачаване.

— Не натам — изръмжа Келхим. — Слънцето залязва, а дотогава трябва да сме стигнали до пещерата ми. Не обичам да спя на открито.

— Пещерата ти? — попита Горг, повдигайки леко вежда.

— Ти си продължавай, докато не паднеш — озъби се мечокът. — Но ние двамата отиваме в пещерата ми да прекараме там нощта.

Кимна отривисто, за да натърти на думите си, застана на два крака, хвана Ким за ръката и го задърпа надясно. В същото време гигантът протегна ръка, сграбчи лявата китка на момчето и го задърпа наляво.

— Тоя мисли само за сън — оплака се Горг. — Трябва да продължаваме. Още малко надолу по хълма, и ще сме на главния път.

Ким изкрещя от ужас, когато гигантите започнаха едновременно да го дърпат в противоположни посоки.

— Спрете! — извика той. — Спрете веднага!

Келхим и Горг спряха, сконфузени. Ким ритна с крак, но това само накара коня да се затича напред и да го остави да виси безпомощен между двамата.

— Пуснете ме! — кресна. — Пуснете ме веднага!

Двамата му спътници се подчиниха и момчето се изтърси по задник на земята от двуметрова височина.

— Стига ми — процеди през стиснати зъби. — Стига ми толкова!

Стана, като разтриваше задните си части и се мръщеше.

— Къде е проклетата ти пещера? — викна на мечока.

Келхим чинно посочи през рамо.

— Натам. Не е много далеч.

— Добре — кимна момчето. — Да отиваме, мътните го взели, и да прекараме там нощта. А утре можете да ми покажете пътя или да ме оставите на мира. Да знаете, по-зле сте от черните рицари!

Келхим не преувеличаваше. Точно пред тях се издигаше гладка, отвесна скала, нашарена с нишки от тъмен и светъл кварц. По-малко от метър над земята зееше почти кръгъл отвор на пещера.

— Пристигнахме — обяви Келхим.

— Пещерата му — поясни Горг, кимайки към дупката.

Ким стисна устни в саркастична усмивка и каза:

— Мога ли да предположа, че този отвор тук е входът към пещерата на Келхим…?

Мечокът завъртя око.

Горг заклати ентусиазирано глава. Изобщо не бе забелязал иронията в гласа на Ким.

— Ще спим тук — каза гигантът. — След щедра гощавка, разбира се. А на заранта ще те изпратим до долината. — Той се ухили и добави заговорнически: — Пещерата има заден изход от другата страна на планината. Можем да спестим много време, като минем през планината, вместо да я заобикаляме.

Келхим отново завъртя око невярващо.

— Значи през цялото време си планирал да дойдеш тук?

— Естествено — небрежно отвърна Горг.