Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (6)

Шеста глава

След близо едноседмично пътешествие Ким най-сетне стигна до подножието на Планините на Сянката. Слънцето залязваше. Бе прекосил долини и блата, бе преминал каменисти равнини и изгарящи пустини и си бе проправял път през гори, пълни с хищни растения. Веднъж, за да избяга от глутница вълци, бе мръзнал цяла нощ на върха на дърво. Гладните зверове си отидоха чак по изгрев и Ким изчака още цял час, преди да посмее да слезе.

Отново и отново се бе натъквал на черни рицари. Въпреки че избягваше поселищата, както го бе посъветвал Владетелят на езерцето, често попадаше на следите, оставени от огромните им коне. На няколко пъти само късметът го спасяваше от залавяне. В началото се надяваше, че опасността ще намалява с наближаване на Планините на Сянката, но колкото по-близка ставаше извисяващата се на запад сива стена, толкова по-често се срещаха и следите на черните рицари. Накрая нещата се влошиха дотолкова, че Ким се криеше през деня и напредваше само нощем. Изглежда Бораас бе насъскал цялата си армия по едно безпомощно хлапе. Но колкото и многобройни да бяха силите му, те трябваше да действат на обширна площ. Все пак вниманието бе от значение и Ким въобще не се чувстваше в безопасност, когато излезе от горите и проучи с поглед тесния каменист път, който лъкатушеше пред него по склона.

Покритата с мъх гора свърши изведнъж и пред взора му се откроиха гигантски хълмове с пръснати по тях парчета натрошена скала. Като че някой великан бе смазал цяла планина и после бе разхвърлил остатъците по земите наоколо с широк размах.

Склоновете на хълмовете се издигаха все по-стръмно и по-стръмно, отстъпвайки пред чудовищни, покрити със сняг върхове. С невъоръжено око се виждаха забулени в мъгли урви, но дори те се намираха стотици метри нагоре. Въздухът там сигурно бе твърде разреден за дишане. Болезнена смърт от липса на кислород би застигнала всеки, дръзнал да изкатери тези планини, ако преди това не умре от изтощение или студ в ледовитата пустош. А тези върхове бяха само частица от всичко — една предна, сравнително ниска стена. Зад тях се извисяваха истинските Планини на Сянката, сивеещи едва видимо в далечината. Куражът на Ким се стопи.

Четиригодишната му сестричка Ребека никога не би имала силата да прекоси тези планини сама. Но бе намерила начин. Значи трябваше да има друг път.

Ким се насили да не мисли твърде много за всички неизвестни в това уравнение. Тръгна, а стъпките му проехтяха между стръмните скали. След стотина метра се обърна да погледне долината за последен път. Гората под него гъмжеше от трънливи храсти, отровни мъхове и опасни мочурливи низини, както и от хищни растения и насекоми. Дори така изглеждаше почти гостоприемна в сравнение с голата планинска верига.

Момчето потрепери, напъха ръце по-дълбоко в джобовете и продължи. Пътеката се виеше между остри изпочупени камъни и завиваше неочаквано в различни посоки. Но всяка стъпка го отвеждаше все по̀ на запад. Вече се стъмваше много бързо. Ким бе вървял половин час, когато изведнъж чу звуци.

Копита!

Той се хвърли инстинктивно зад една скала и се взря в ниското. Отряд черни конници наближаваше от юг. Бяха тридесет-четиридесет на брой и не всички бяха хора. Ким бе зървал черните фигури на няколко пъти по време на пътуването си насам — явно армията на Бораас не се състоеше само от бронирани черни рицари.

Очевидно в Моргон барон Карт бе сформирал нещо като елитна част, съставена от най-едрите и силни рицари. В групата имаше и неколцина великани, но не много — огромните им тела се извисяваха над останалите. Имаше и не по-едри от нормалните хора, както и такива с ръста на Ким. Повечето яздеха с лекота, но някои клечаха на конете си като същински зверове. Момчето бе сигурно, че под броните не всички бяха хора.

Задържа дъха си, докато наблюдаваше как конниците обикалят гората в тръс и спират. Огромният им предводител вдигна ръка и извика няколко думи, които Ким не успя да чуе добре. Отрядът се раздели на четири. Една от групите тръгна да събира подпалки и да строи лагер, а другите три потеглиха в различни посоки.

Сърцето на Ким пропусна удар, когато единият отряд се насочи право към него.

Огледа се за подходящо скривалище, но такова нямаше. Бързо обмисли възможностите си и се затича. Със сигурност преследвачите му щяха да надникнат във всяка пролука, достатъчно голяма, за да побере момче с неговите размери.

В плен на страха, той продължи бягството си. След няколко мига щяха да го забележат. Трябваше да намери скривалище!

Точно пред него пътят се разделяше на две. Момчето инстинктивно затича надясно — към тесен каньон с гладки стени. Пътеката зави рязко и тогава Ким се заби в отвесна стена. За секунда се вцепени от страх. Отчаян, той сви юмруци в безпомощен гняв. Този път беше капан.

Черните рицари достигнаха разклонението. Повечето продължиха направо, хвърляйки само мимолетен поглед към каньона. Един от дребните обаче дръпна юздите на коня си, погледна в неговата посока и извъртя коня си натам. Жребецът изцвили и бавно навлезе в каньона.

Ким беше в истерия — нямаше изход, а стената зад него бе гладка като огледало. Единственото място за криене беше ниска, равна ниша точно след завоя. Сигурно би могъл да се вмъкне в нея, но черният ездач щеше да го забележи веднага щом обърне коня си, за да се върне на пътя. И все пак това бе единственият вариант. Ездачът стигна до края на каньона, извади меча си и почука по скалата, вслушвайки се внимателно. Когато се обърна към Ким, момчето се хвърли към него и го издърпа от седлото.

Черният рицар извика от изненада и удари нападателя си с лакът, оставяйки го без дъх. Зашеметен, Ким залитна назад. Конят се отдръпна и се изправи на задните си крака. Предните му копита се издигнаха във въздуха като смъртоносни чукове. Ким залегна, но едно от тях закачи рамото му и го събори.

Противникът му извади по-лош късмет — бе вдигнал меча си за довършващ удар, когато собственият му кон го удари. Чу се силно издрънчаване, като от чука на великан ковач по исполинска наковалня. Черният рицар размаха ръце и падна назад като ударен от гръм.

Ким лежа неподвижно известно време, преди да се осмели да се изправи на колене и длани. Конят още тъпчеше на едно място и понечи отново да се надигне на задните си крака. Големите му черни очи се бяха втренчили в Ким, докато стържеше с копита по скалата.

— Спокойно, приятел — прошепна Ким. — Спокойно. Никой няма да ти стори зло.

Изненадващо, ала бойният жребец сякаш реагира на думите му — или поне на тона му. Спря да пръхти и наостри уши.

Ким внимателно стана на крака и с гръб, опрян в студената скала, се примъкна по-близо до лежащата фигура. Приведе се и докосна лъскавата броня. Трябваше да мисли бързо — за момента беше в безопасност, но се намираше в изключително рискована ситуация. Черните рицари скоро щяха да забележат, че един от тях липсва.

Внезапно добил решимост, Ким обърна рицаря по корем и се зае да сваля бронята му. В нещастието си бе имал късмет — воинът бе малко по-едър от него и тази разлика не би трябвало да се забелязва в мрака. Ким разкопча нагръдника, махна шлема и издърпа стоманените плочи, предпазващи краката.

Тялото под доспехите не беше човешко. Черна четина покриваше мускулестата, маймуноподобна форма. Ким потрепера при вида на извитите нокти по ръцете. Лицето на създанието бе плоско и безизразно и когато момчето вдигна единия му клепач, видя че има черни очи без зеници.

Ким разкъса дрехите на черния рицар на ивици, след което старателно го завърза и запуши устата му. Създанието вероятно щеше да се освободи, но дотогава момчето се надяваше да е достатъчно далеч.

Хвърли бърз поглед към входа на каньона и започна да навлича бронята. Изумен установи, че тя му пасва като по поръчка. Взе меча от земята, върна го в ножницата и отиде до коня. Животното се отдръпна, отметна глава и се опита да го ухапе.

— Спокойно, спокойно — повтори Ким. — Никой няма да те нарани. — Той протегна бавно ръка и започна да се приближава, без да спира да говори: — Няма да те нараня. Стой мирен. Точно така. Знам, че не мириша като господаря ти, но няма да ти навредя.

Продължи да му приказва, докато се озова достатъчно близо, за да може да погали шията му успокояващо. Конят потрепна при докосването, но позволи на Ким да вземе юздите. Никога преди не бе яздил кон, но трябваше да опита. Сложи ръка между ушите на коня, хвана се за гривата му и тромаво се покатери на гърба му.

Конят отново се задърпа и почти го свали на земята, но Ким стискаше гривата с всички сили и успя да се задържи. За няколко секунди остана неподвижен на седлото и се дивеше, че изобщо е успял да се качи. Тогава потупа коня по врата и дръпна юздите.

— Хайде сега, обърни се.

Това, което последва, беше цяло чудо. Конят изцвили тихичко, завъртя глава и покорно се обърна, след което се запъти към входа на каньона.

Ким стигна до разклонението и спря. В ушите му кънтеше тропот на копита като своеобразен контрапункт на ритъма на бясно препускащото му сърце. Половин дузина черни рицари галопираха надолу по склона. Жребецът му сам се раздвижи, когато ездачите профучаха покрай него, и преди момчето да осъзнае какво се случва, се озова сред тях. Ръцете му се вкопчиха здраво в юздите — не за да направлява животното, а за да не падне. Ако конят не се бе върнал на мястото си сред групичката, Ким щеше да бъде разобличен.

Яздиха в бесен галоп до долината, където се съединиха с още един отряд черни рицари. После, за ужас на момчето, завиха по пътя обратно към лагера. Той започна да се поти под черната си броня. Начинанието му беше достатъчно дръзко, но да влезе в свърталището на черните рицари си беше чисто самоубийство.

Отчаяно се оглеждаше за начин да избяга. Бивакът беше точно до гората и за секунда на Ким му се прииска да обърне коня и да препусне бясно към дърветата, но бързо отхвърли идеята. Едва се крепеше на седлото, а и дори конят да се подчинеше, другите щяха да го настигнат, преди да преброи до десет.

Навлязоха в лагера, който се състоеше от два широко разположени реда палатки. Те образуваха две дъги около голям централен огън. Предводителят на отряда на Ким даде рязка команда и дисциплинираната формация се разпръсна — всеки рицар се запъти към отреденото му място. В този миг идеите на момчето се изчерпаха и то само промълви бърза молитва с надеждата, че конят знае по-добре от него какво да прави.

Един от другите войници се изравни с Ким, побутна го с ръка и каза нещо на гърления си език. Сърцето на момчето заби лудо и то не отговори. Черният рицар го изгледа очакващо, промърмори нещо и се отдалечи, свивайки рамене.

Ким въздъхна облекчено. Носеше се в тръс с група от осем други рицари към далечния край на лагера. Конете спряха сами и, подражавайки на другите рицари, момчето се метна от седлото на земята. Толкова нескопосано го стори, че почти падна, но другите не забелязаха.

Конете влязоха в една кошара досами гората. Всички, освен този на Ким. Той просто спря и отърка глава в бронята му. Ким забеляза с ужас, че един от бойците наблизо го гледа с объркано изражение. Той нежно погали жребеца по носа.

— Хайде, отивай, момче — прошепна. — Моля те. Отиди при приятелите си. Ако останеш тук, ще ме убият.

Конят изцвили тихо и с нежелание се раздвижи, като обръщаше глава през няколко стъпки, като че искаше да се увери, че Ким няма да избяга.

Лагерният огън гореше силно, пламъците му припукваха и вардеха тези около тях от нощния студ и мрак. Черните рицари извадиха торбите с провизиите си и започнаха да се хранят. Гладен и жаден, Ким се луташе между палатките и се надяваше така да прави по-малко впечатление. Искаше също да узнае колкото се може повече за лагера. Само някои от черните рицари спяха в палатки; другите бяха изпоналягали където могат, увити в одеялата си или просто свити на голата земя.

Момчето се върна при конете. Планираше да легне до кошарата и да се престори, че си почива. По-късно през нощта, когато всички спяха, може би щеше да се открие възможност да избяга. След няколко неуспешни опита да се отпусне Ким пак се завъртя из лагера. Кимна безмълвно на един от рицарите, който се опита да го заговори, и накрая клекна в сянката на една от палатките. Припламнаха по-малки лагерни огньове. Шумът от гласове, дрънченето на метал и скърцането на стара кожа изпълниха въздуха. Наблизо три огромни фигури разстлаха одеяло и започнаха да хвърлят зарове.

Ким се изтегна по гръб, скръсти ръце зад главата си и се загледа в звездите. Въпреки нервността и страха се чувстваше неописуемо изтощен и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не заспи. Сепна го внезапен шум — сред тримата играчи на зарове бе избухнала свада. Единият държеше изваден меч, а другите двама бърбореха възбудено.

Ким се обърна, надигна се на лакти и се загледа, любопитен да види развоя на събитията.

Всичко се случи изключително бързо.

Първият воин изрева яростно, замахна с огромния си меч и подгони двамата си другари. Огромното острие закачи нагръдника на единия и се плъзна надолу, а удареният боец залитна назад и измъкна собственото си оръжие.

Ким очакваше някой да се намеси, но нито един от зяпачите, появили се от мрака, не си мръдна пръста.

Боят не продължи дълго. С внезапно мушкане мечът на нападателя намери процепа между шлема на противника и нагръдника му. Раненият падна тежко по гръб като отсечено дърво.

Зяпачите се разпръснаха. Воинът, който бе започнал боя, натика меча си обратно в ножницата, отиде до одеялото си и продължи играта на зарове с другия, сякаш нищо не се бе случило.

Животът очевидно не струваше много в тези земи.

Ким пак легна и се сви на кълбо. Черната броня задържаше топлината на тялото му по изумителен начин и скоро го налегна приятна умора.

Лагерът постепенно утихна. Един по един огньовете угаснаха и гласовете замлъкнаха. Най-накрая, малко преди полунощ, се чуваше единствено виещият вятър и конете в кошарата.

Ким стоеше буден с цената на върховни усилия. Помагаше му адреналинът. Внезапно го изпълни такова безпокойство, че не можеше да стои мирен. Лежеше буден и чакаше шанс да се измъкне. Десетина часовои патрулираха около лагера и правеха бягството невъзможно. Постепенно момчето получи впечатлението, че пазачите по-скоро наблюдават другарите си, вместо да се оглеждат за врагове. Значително по-лесно бе човек да се вмъкне в лагера, отколкото да се измъкне.

Ето защо момчето посрещна с радост грубия възглас на тромпета, който събуди лагера. Бе един от първите на крака и се зае да бъде полезен. Не че знаеше какво трябва да се свърши — просто сновеше насам-натам, носеше дърва и екипировка, опаковаше разни неща и въобще вършеше каквото и да е, само и само да се движи. Поведението му изглеждаше подходящо. Никой не му обърна внимание и на всички им отне само няколко минути да съберат лагера и да заличат следите от нощния си престой.

Тромпетът прозвуча за втори път и един от воините отвори кошарата. Конете се втурнаха напред като черна вълна в търсене на съответните си господари.

Конят на Ким приближи в галоп и потърка муцуна в него тъй оживено, че момчето се блъсна в един от черните рицари зад него. Воинът се извъртя, изръмжа ядосано и грубо блъсна Ким обратно към жребеца му. Той инстинктивно се хвана за седлото, едва успявайки да запази равновесие. Една огромна ръка го обърна рязко. Момчето се втренчи в маската на надвесения над него рицар, който излая нещо неразбираемо, ала със сигурност изискващо отговор.

От снощния инцидент му бе станало ясно колко бързо невинната свада може да се превърне във фатален сблъсък. Двамата с гиганта се гледаха известно време, след което Ким се обърна, свивайки рамене, и тромаво се покачи на седлото. Воинът посегна към колана на момчето в опит да го събори, ала то се отърси от ръката му и с всичка сила го срита в нагръдника.

Рицарят се спъна, падна по задник и изкрещя дивашки.

Ръката на Ким се плъзна към меча, но конят му реагира пръв. Завъртя се и със свиреп къч уцели рицаря право в гърдите.

Той отново се просна на земята, а в черните му очи кипеше омраза. Бавно се надигна на едно коляно, извади оръжието си и се изправи. Внезапно обаче зад него се появи друг отряд рицари и той наведе примирено глава.

Един от останалите му каза нещо, при което той се стресна, прибра меча си и хвърли на Ким един последен вледеняващ поглед. После, съпроводен от всеобщ презрителен смях, се върна при собствения си кон.

Тръгнаха. Черната армия се оформи в четири части и продължи на изток. Яздиха около час, минаха през една горичка и се спряха за няколко минути да починат и напоят конете на едно кално поточе. Сетне отново продължиха, този път на запад към планините. През цялото време Ким търсеше възможност да се измъкне, без да привлича внимание. Но отляво и отдясно постоянно минаваха патрули. Дори да бе избягал, отсъствието му от перфектната симетрия на маршируващата войска бързо щеше да бъде забелязано и щяха да го заловят за нула време.

Към обяд минаха покрай плитко езеро, обградено от хълмове. Там отново спряха да напоят конете и починаха половин час. После възобновиха марша, сега пък право на юг, успоредно до докосващата небосвода стена, която представляваха Планините на Сянката. Понякога водачът нареждаше да спрат и пращаше малки отряди да тършуват из планините, но всеки път Ким съумяваше да се покрие.

Най-накрая, след като слънцето се скри зад безкрайните планински върхове, колоната войници се изкачи на един плосък хълм и спря. Гледката остави Ким без дъх. Пред тях се ширеше котловина, която свършваше в тесен каньон с отвесни скали от двете страни.

Котловината представляваше море от черни воини. Хиляди обикаляха като мравки и се виеха в бавна, величествена опашка към отвора на каньона. Неизброими лагерни огньове и палатки изпълваха земята. Момчето се опита да установи някаква приблизителна цифра, но това се оказа невъзможно. Сигурно бяха хиляди… десетки хиляди.

Започнаха да си проправят път надолу по хълма. Грозно, пронизително грачене изпълни въздуха. Ким видя ято черни лешояди да кръжат мързеливо над котловината. Отрядите минаваха между палатки и огньове и се насочваха към средата на котловината, където на ниска могила се издигаше укрепление, подсилено с масивни дървени греди. Кордон черни рицари обграждаше изкуственото възвишение, а зад тях имаше ров, пълен с някаква мазна течност — явно някаква предпазна бариера.

Ким се насили да внимава във всеки детайл, независимо колко малък е той. Имаше усещането, че скоро няма да му се удаде подобна възможност.

Подминаха редицата пазачи отблизо. Предводителят на отряда на момчето размени няколко думи с един от тях и после продължи по-бавно. Ким се концентрира върху палатките на могилата. Черни рицари се виждаха и там, но изглеждаха по-големи и по-страшни от тези в неговия отряд. Момчето изтръпна. Сред гигантите имаше един, по-едър от всички тях. Бронята му беше същата като тяхната, но Ким разпозна барон Карт.

Момчето едва дишаше от страх. Баронът, крачейки неспокойно между палатките, се приближи до един от хората си и отпъди останалите с нетърпелив жест. Една от палатките се разтвори и оттам излезе белокос мъж с издуто от вятъра черно наметало.

Бораас.

Ким призова цялата си воля на помощ, за да остане спокоен. Магът пристъпи навън и бавно обходи с очи безчислената си орда. За един ужасен миг на момчето му се стори, че сивите очи гледат право в него и проникват в най-дълбоките му мисли.

Тогава от палатката изникна още един черен рицар — по-дребен от Бораас, горе-долу колкото Ким, — който застана до магьосника. Носеше същата обикновена черна броня, но в него имаше нещо, което го отличаваше от останалите. Въпреки не особено впечатляващите си размери и тесните рамене, създаваше впечатление на по-опасен и зъл от всички други. Като че го покриваше невидима черна аура, дъх на зло, който витаеше около черната му броня като мрачен ореол.

Щом отминаха хълмчето и черният рицар се скри от поглед, Ким усети как нещо у него сякаш се е превърнало в лед. Предводителят им изкрещя няколко заповеди и те спряха. Всички слязоха от конете, а двама от ездачите ги събраха, за да ги отведат до едно голямо пасище в дъното на котловината.

Както през миналия ден, мъжете хвърляха зарове, пиеха или просто клечаха заедно и си разменяха груби шеги. Ким не смееше да се отдалечи на повече от стотина метра от групата си. Всички рицари му изглеждаха еднакви и ако се загубеше, никога нямаше да успее да намери обратния път. Имаше късмет поне в това, че замененият от него рицар явно не бе имал другари и така стремежът му да страни от останалите не привличаше внимание.

Ставаше все по-нетърпелив. Трябваше да се довери на късмета си и да чака удобен момент по време на марша. За част от секундата си представи как завинаги е облечен в злокобната черна броня и препуска сред безкрайна колона галопиращи воини в яростна атака срещу Темистокъл и съюзниците му. Представяше си как пътува, все на запад, за да се бие срещу онзи, който го бе извикал на помощ.

Повървя малко и спря, за да погледне между няколко палатки към каньона. Дори сега, след падането на нощта, черните рицари продължаваха да се нижат през процепа. Факлите им къпеха отвесните камъни в танцуваща червена светлина. Дълбоко от сърцевината на каньона струеше тайнствено зелено сияние.

Ким се върна в лагера си. Умората тегнеше над него, по-силна и от предната вечер, а и не бе ял нищо от два дни. Прилошаваше му от глад и умора, но не смееше дори за миг да вдигне черния визьор. Най-сетне легна, взе си одеяло и мигом заспа.

* * *

Останаха в котловината два дни и три нощи. На няколко пъти трябваше да отстъпват място на новопристигащите. Всяка смяна ги приближаваше към каньона. Ким видя Бораас още веднъж — на втория ден, когато магьосникът проверяваше котловината. От едната му страна вървеше барон Карт, а от другата — странният му зловещ придружител.

Дните в лагера минаваха досадно. Нямаше нищо за правене и Ким прекара почти цялото време в неспокойно скитане насам-натам. Беше си цяло чудо, че още не го бяха разкрили.

Тогава, на сутринта на третия ден ги разбуди груба команда. Строиха се в две дълги прави колони, като че начертани с линия. Стояха на пек близо час. После конете им дойдоха.

Ким се зарадва, когато неговият черен жребец се отдели от стадото, приближи се и отърка глава в рамото му. Въпреки че поведението му навярно изглеждаше необичайно, той вдигна ръка и нежно погали животното по носа. Конят изцвили тихо и кимна няколко пъти, сякаш му правеше жест да се качи. Момчето прие поканата. Малко по малко всички животни откриха господарите си и разпръснатите групички от мръсни фигури отново се преобразиха в горд отряд черни рицари.

Вече на седлото, Ким се почувства странно щастлив. Обграден като ездача си от мрачна орда врагове, жребецът бе единственият му приятел и довереник — единственото създание, което знаеше тайната му. И момчето някак долавяше, че конят също е щастлив.

При командата на водача си потеглиха. Ким се превърна в брънка от веригата, която пълзеше през каньона на запад.

От ръба на каньона се лееше наситено зелена светлина. Отпървом на момчето му се струваше, че вътре гори някакъв зелен бездимен огън, но с наближаването забеляза, че такъв нямаше — само непрестанното, всепроникващо сияние, струящо право през скалата. Тънко пищене, продължително и силно, опъна нервите на Ким до краен предел. Изведнъж го обзе страх, ужасен страх. Но нямаше път навън. Яздеха така скупчени, че броните на конниците във външните колони стържеха по камъка. Дори и да дръзнеше да избяга, не би могъл даже да се обърне. Опита да потуши страха си и да се концентрира. Рицарите невъзмутимо приближаваха зелената светлина и очертанията на телата им се сливаха в единна черна маса.

Конят на Ким се дръпна, но момчето го успокои с няколко тихи думи. Когато светлината го докосна, по тялото му се плъзна странна тръпка. Заслепен, братът на Ребека затвори очи, приведе се, и закри лице с ръка, но нищо не помагаше. Лъчите минаваха през дланта и метала на бронята му. Тогава, сякаш някой внезапно бе изключил гигантска лампа, сиянието секна и Ким се озова в огромна пещера, пълна със сиви сенки. Таванът се вдигаше толкова нависоко, че не се виждаше, а отпред зееше бездна.

Ездачите се събраха на ръба на пропастта и подкараха конете си един по един през тесен каменен мост, който смело се издигаше над празнотата и свършваше някъде в мрака от другата й страна. Нямаше парапети, въобще никакви прегради — само тясната каменна отсечка, която бе едва достатъчна. Черните рицари подкараха животните си по нея, един по един, в безкрайна върволица. От време на време някой кон изцвилваше от ужас и падаше в бездната заедно с ездача си. Останалите продължаваха, без да нарушават темпото и за миг.

Ръцете на Ким стискаха гривата на жребеца, когато стъпиха на моста. Момчето се взря в дълбините, затвори очи от страх и тихо простена. Зави му се свят и за момент гигантската пещера се завъртя пред очите му. Копитата на конете бумтяха в ушите му като гръм.

Сякаш минаха часове, преди най-сетне да стигнат до другия край на моста. Пещерата се превърна в нисък тунел с многобройни отклонения в двете посоки. Горчивият въздух миришеше на застояло и с всяко вдишване дробовете на Ким пареха. Рицарите запалиха факли.

Пътят като че продължаваше вечно. Спряха за почивка само веднъж и тогава Ким се облегна на влажната стена и мигновено заспа. Когато се събуди, сякаш бе спал само няколко минути и се чувстваше още по-уморен.

Обстановката се менеше постоянно. Яздеха през пещери с високи куполи, изпълнени със сенки. Прекосяваха тесни ждрела и стъпваха внимателно по ръбовете на бездънни пропасти. Слязоха и по грубо издялано стълбище, продължаващо около сто метра. След това отдъхнаха отново, само за да продължат след това безкрайните часове на седлото. Накрая, когато Ким си мислеше, че не може повече, малка зелена светлинка проблесна пред тях. Факлите угаснаха сами и рицарите се озоваха в просторна пещера, където висяха странни кристални сталактити. Ята огромни прилепи кръжаха над тях. Зеленият огън светеше в отсрещния край. Продължиха, без да спират. Жребецът на момчето изпръхтя от изтощение, когато заизкачваха един склон, застлан с камънаци. Един от конете се спъна и хвърли ездача си. Рицарят падна на главата си и остана да лежи неподвижно. Ужасѐн, Ким затвори очи, щом видя как тялото на припадналия рицар изчезна под копитата на конете.

След цяла вечност пронизващо яркото зелено сияние отново ги окъпа. Ким изстена от болка. Когато отвори очи, видя, че се намират в широка долина, обградена от каменни възвишения. Осъзнаването на истината го удари като мълния. Планинската верига бе останала зад него, на изток. Бе победил Планините на Сянката!