Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (4)

Четвърта глава

Бораас се усмихна. Златните пръстени по ръцете му заблещукаха, когато стисна облегалките на трона си и се наведе напред.

— Да — отвърна той. — Аз съм Бораас. И те приветствам с добре дошъл в замъка Моргон, Ким. Наложи ми се да те чакам дълго време.

— Мен?

— Теб или някой като теб — това е без значение.

— Но…

Бораас направи величествен жест.

— Търпение, Ким. Всичко с времето си.

Ким тропна с крак.

— Не искам да знам. Искам…

— Тишина! — прогърмя гласът на Бораас. — Не направих така, че да дойдеш при мен, само за да спориш.

— Ти си ме довел тук? — На Ким му призля.

Бораас сви рамене.

— Разбира се. Нямаше да си при мен, ако не го исках. Никой не влиза в моите владения против волята ми. Позволих си леко да отклоня курса на абсурдната летяща машина, с която пристигна.

— Ти си бил? — извика Ким. Спомни си невидимата сила, която издърпа „Пепелянка“-та встрани и почти му струва живота. — Значи на теб трябва да благодаря за катастрофата — добави гневно.

Устните на Бораас се извиха в тънка усмивка.

— Тц, тц, тц. Няма нужда да ми благодариш за катастрофата. Вместо това ми благодари за това, че ти спасих живота. Ако барон Карт и хората му не бяха отишли там навреме, щеше да загинеш.

— Барон Карт?

— Да, точно така. Винаги посрещам гостите си подобаващо. Ти обаче, изглежда, не оценяваш оказаната ти чест. Барон Карт е най-приближеният ми съветник. Приеми това, че изпратих него, като знак за уважението ми.

Ким хвърли поглед на черния рицар и пак се обърна към Бораас.

— Какво искаш от мен? — попита го.

— Проницателен въпрос, Ким. За нещастие отговорът му е по-труден от задаването му.

Момчето изгледа недоверчиво магьосника. Не можеше да не си спомни думите на Темистокъл за Бораас. А след скорошните си премеждия бе още по-решен да внимава. Щеше внимателно да преценява всяка дума на магьосника, преди да отговори.

— Брат ми ти е говорил за мен, предполагам — каза Бораас.

— Твоят… брат? — запита Ким шокиран.

— Разбира се — кимна Бораас. — Темистокъл и аз сме братя. Много различни братя, трябва да призная. Пътищата ни се разделиха преди много, много време.

Разбира се. Това обясняваше защо Темистокъл и Бораас си приличаха толкова. Ким бе сигурен, че би се сетил и сам.

— Да, прав си. Каза ми за теб — отвърна момчето. — Също така ми каза, че си пленил сестра ми.

Бораас махна пренебрежително с ръка.

— Темистокъл никога не пропуска възможността да ме очерни.

— Не е ли вярно?

— Сестра ти е тук — сви рамене Бораас. — И е вярно, че не може да напусне замъка Моргон… преди да са се случили определени неща.

— Ребека е тук? — извика Ким. — Искам да я видя!

— Всичко по реда си, моето момче. Ще видиш сестра си, когато му дойде времето. Сега обаче ми се ще да ми кажеш защо те е повикал Темистокъл.

— Знаеш също толкова добре, колкото и аз.

— Не знам, нито пък ти. Само си мислиш, че знаеш — поклати глава Бораас. — Но каквото и да ти е предложил, аз ще ти предложа повече. Присъедини се към мен и ще имаш каквото си поискаш — власт, богатства, вечен живот… Всичко, което можеш да си представиш.

Ким се вгледа объркан в магьосника. Едно нищо и никакво безпомощно хлапе, в плен на крепостта и черните й рицари — а ето че Бораас му предлагаше съюз.

— Ти… — заекна момчето. — Ти искаш…

— Искам теб! — изрева Бораас. — Твоята дума и верността ти. Враждата с брат ми продължава вече безброй години. Уморих се да се защитавам постоянно от сплетните му, да не знам дали замъкът и земите ми са в безопасност. С теб победата ми е сигурна. Темистокъл не ще може да устои на обединената ни мощ.

— Обединена мощ? — Ким не можеше да повярва.

Тънката усмивка отново заигра по устните на Бораас.

— Знам какво си мислиш. Но грешиш. У теб има сили, които спят — може би по-големи от всичко, за което Темистокъл някога е мечтал. Но не можеш да ги пробудиш сам. Заедно ние сме могъщи, Ким. Всемогъщи!

Ким потрепера. Пред очите му премина видение — сивите, излинели ширини на Царството на Сенките. Видя как то расте, как прелива през върховете на Планините на Сянката като вълна, задушавайки всичко… Как обгръща страна след страна и свят след свят, докато накрая целият всемир се сгърчи в плен на страха и страданието.

— Няма да стане! — изрече накрая.

Бораас не изглеждаше никак изненадан. С усмивка заразглежда един от инкрустираните със скъпоценни камъни пръстени на ръката си.

— Очаквах този отговор — отвърна спокойно. — Поне в началото. Ала имаме време.

Ким преглътна с усилие.

— Време?

— Аз съм изключително търпелив, Ким — каза меко Бораас. — Ще имаш възможност да преосмислиш решението си.

— Няма да стане! — повтори решително момчето. — Можеш да ме хвърлиш в тъмниците си за десет години и пак няма да се бия на твоя страна.

— Сигурно. Но може би след двадесет… или след сто? Ким, имаме цялото време на света. — Доволен, Повелителят на Сенките се озъби в неприятна усмивка.

— Половината работа е свършена — продължи той с делови тон. — Просто още не го знаеш. Вече започваш да ме мразиш. О, още не го усещаш, но скоро ще те докосне — растящата омраза, която се промъква неумолимо и става все по-силна и по-силна.

Лицето на Ким придоби цвета на тебешир.

— Ще се съпротивляваш — говореше Бораас, — но това няма да ти помогне. Ще седиш в мрачен, тих затвор, сам с ненавистта си и след време няма да мислиш за нищо друго, освен за това, което съм сторил с теб и сестра ти. Тогава ще започнеш да кроиш планове. Планове за бягство. Никога няма да успееш, нали знаеш. В един момент ще започнеш да планираш убийството ми. Ще мислиш само и единствено за омразата и отмъщението си. И тогава, Ким, ще си готов.

Бораас се приведе напред и подпря брадичка на сплетените си длани.

— Да, Темистокъл е прав. Моето владение е на Сянката, на злото. По един или друг начин, Ким, ти ще ми принадлежиш!

— Спри! — изкрещя момчето. Покри уши с ръце и се наведе, сякаш изпитваше болка. — Спри!

Смехът на Бораас прокънтя зловещо.

— Вече го чувстваш, нали? Но още не си готов. — Той се обърна към пазачите. — Отведете го!

Ким реагира светкавично. Облечена в черна ръкавица ръка посегна към него, но той я блъсна встрани. В следващия миг лазерният му пистолет бе в ръцете му.

— Спрете на място! — изкрещя момчето.

Бораас се засмя ехидно.

— Хванете го! — нареди той.

Един от рицарите пристъпи напред и Ким натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Момчето зяпна невярващо пистолета си. Натискаше спусъка отново и отново, ала смъртоносният светлинен лъч така и не се появи.

— Глупак! — присмя му се Бораас. — Мислиш ли, че щях спокойно да си седя тук, ако оръжията ти работеха? Защо, мислиш, превозното ти средство отказа? Технологията ти е безполезна в моите владения. — Отново се засмя, а после лицето му изведнъж стана сериозно. — Ако искаш да си играеш със смъртоносни лъчи — моля, заповядай!

Ръцете на Бораас се изстреляха напред като две тънки змии. Припукващи зелени искри пробягаха по пръстите му и се насочиха като лазерни лъчи към Ким, събаряйки пистолета на пода.

Момчето изкрещя и се запрепъва назад, стискайки обгорената си ръка. По цялата й дължина, чак до рамото, се разля изпепеляващата вълна на агонията. Мускулите му загубиха всякаква чувствителност и ръката му се отпусна безжизнено.

Един от черните рицари сграбчи Ким, завъртя го грубо и го избута извън залата. Присмехът на Бораас го изпроводи до коридора.

— Отново ще се срещнем, Ким! — извика. — Може би по-скоро, отколкото би искал. Помисли си добре за съдбата, която те очаква… помисли си за моето предсказание.

Тежката завеса се затвори зад момчето и пазача, заглушавайки смеха на Бораас. Рицарят го поведе през лабиринт от стълбища и стаи, все по-дълбоко и по-дълбоко в крепостта. Ким дори не помисли за бягство. Знаеше, че няма да може да се измъкне от пазача си и ще свърши в безцелно бродене из коридорите на крепостта. Не, трябваше да изчака по-добра възможност.

Накрая стигнаха до коридор без прозорци, изпълнен с призрачна, блещукаща зелена светлина. По пода се валяха разлагащи се боклуци сред застояла вода. Вонята бе непоносима.

Рицарят отвори една тежка дървена врата. Зад нея се виждаха няколко стъпала, спускащи се към черна килия. От тавана капеше вода. Когато Ким пристъпи плахо вътре, един плъх мина по крака му, изписука и изчезна в тъмнината. Тогава вратата се затръшна зад него. Момчето остана на място, стисна юмруци и изчака треперенето в коленете му да отмине.

Бързо изгуби представа за времето и заспа на влажния каменен под. Подадоха му купа вода и парченца хляб през тесен процеп високо във вратата. Хлябът беше плесенясал, но въпреки това той го изгълта лакомо. Час подир час клечеше в пълния мрак на затвора си, кроейки безброй планове за бягство — до един перфектни и обречени на провал.

Накрая, когато заспа на пода за четвърти път, с болки в крайниците и чело, пламнало в треска, вратата на килията се отвори.

При скърцащия звук на пантите момчето се изправи рязко, макар и да се чувстваше на ръба на силите си. От коридора идваше слаба червеникава светлина и образуваше триъгълник на пода. В затвора му бе влязъл черен рицар.

— Ела. Негова Светлост иска да говори с теб.

Момчето послушно кимна и се изправи. Коленете му трепереха. Осъзна колко е изнемощял. Очите го боляха от светлината, а когато черният рицар го хвана за рамото и го блъсна напред, почти извика от болка. Щеше да падне, ако пазачът не го бе хванал.

Ким ядосано се освободи от ръката му и продължи без помощ. Кратка почивка по пътя би му дошла добре, но пазачът безмилостно го буташе напред.

Минаха през тронната зала и се изкачиха по тясно спираловидно стълбище. На върха му имаше врата, водеща до кръгла платформа на върха на една от кулите, обградена от каменен парапет.

Бораас стоеше там и го чакаше. Магьосникът носеше черен плащ, извезан със сребро. В ръка държеше тънък сребърен жезъл, подобен на скиптър, около който се виеше стилизирана змия с широко отворена уста.

Момчето закри очи с длан, когато излезе на бледата дневна светлина.

— Е? — попита рязко Бораас. — Премисли ли?

Освобождавайки рицаря с жест, той мина покрай Ким и се облегна на парапета.

— Нямаш намерение да отговориш — отбеляза той, разглеждайки момчето. — От това се страхувах. Може би ще трябва да те заключа за малко по-дълго. — Бораас завъртя жезъла между пръстите си, очевидно очаквайки отговор.

Ким продължи да мълчи упорито. Едно беше сигурно — Повелителят на Сенките не го бе извадил от килията му, за да си бъбрят. Бораас искаше нещо от него — нещо, което не можеше да чака, въпреки че магьосникът се опитваше да го убеди в противното.

— Надявам се, нямаш оплаквания от покоите си — подразни го Повелителят. — Замъкът Моргон не е бил предвиден за важни особи като теб. Но се стараем.

— О, да — отговори саркастично момчето. — И по-добре съм спал, но не бих искал да се оплаквам.

— Много забавно, Ким — засмя се Бораас. — Не съм сигурен дали това, което чувам, е куражът на мъж или твърдоглавието на дете, но започваш да ми харесваш. Ела.

Ким се подчини с нежелание. Магьосникът се завъртя, наведе се над каменния парапет и посочи с жезъла си на запад.

— Империята ми — каза гордо. — Всичко, докъдето поглед стига, принадлежи на мен. В тази долина няма никой, който да смее да се противопостави на моя заповед.

Стояха на върха на най-високата кула на крепостта. Гледката се ширеше надлъж и нашир, през просторните земи, гори, равнини и блата — чак до подножието на Планините на Сянката.

Ким се опита да прецени разстоянието до покритите със сняг върхове, но това беше невъзможно. Можеше само да види, че са много далеч — на три-четири дни път, ако не и повече.

Бораас последва погледа му.

— Мислиш си за бягство, нали? — попита снизходително. — Невъзможно е да напуснеш Моргон против волята ми. И други преди теб са опитвали.

Ким нямаше намерение да обсъжда въпроса.

— Какво искаш? — попита.

— Вече знаеш. Отправих ти предложение преди четири дни. Сега го повтарям.

— Отговорът ми продължава да е „не“.

Бораас се смълча. Повей на вятъра подхвана плаща му, разтвори го и за един кратък миг Ким успя да зърне блестящата черна броня, която магьосникът носеше.

— Много добре — каза накрая Повелителят. — Може би съм те подценил. Нека сме честни един с друг. Нямам толкова време, колкото ми се искаше да те накарам да повярваш.

— Това вече го знам — промълви Ким. — Иначе нямаше да ме повикаш.

Очите на стареца проблеснаха.

— Умно момче си ти, Ким. Даже прекалено умно. Но, както казах, ще съм честен. Имам скрит коз.

— Така ли било?

— Сестра ти.

Ким се шокира, но от устните му не излезе и звук. Можеше само да свие юмруци в ням гняв.

— Изрази желание да я видиш — присмя се Бораас. — Ще го изпълня. Може би след това ще разбереш ситуацията малко по-добре.

Той рязко отстъпи от стената и се запъти към вратата, давайки на Ким знак да го последва.

Минаха през безкрайни коридори, безбройни стаи и разклоняващи се проходи. Ким се опита да запамети пътя, но нямаше как. Моргон представляваше един гигантски лабиринт. Не можеше да си представи как черният маг и рицарите му се ориентираха в това място.

Спряха пред висока метална врата.

Никъде нямаше ключалка или дръжка. Бораас докосна вратата с жезъла си. Дочу се звън и плоската метална повърхност на вратата се плъзна встрани със съсък.

Ким влезе в стая, по-различна от всичко, което бе виждал досега в Моргон. Стените бяха метални, а таванът, изглежда, представляваше едно-единствено куполообразно огледало.

Черната стена се разтвори и разкри четириъгълен черен пиедестал. Върху полираната му повърхност бе поставен голям черен ковчег. А в ковчега лежеше малка фигура.

— Ребека!

Бораас не се опита да скрие задоволството си.

— Да, Ким. Сестра ти. Искаше да я видиш, нали така?

Момчето направи крачка към нея и се сблъска с невидима стена.

— Какво си й направил? — попита с треперещ глас.

— Нищо — отвърна магьосникът. — И за да изпреваря следващия ти въпрос — няма и да й направя нищо. Тя спи. Това е всичко. — Устните му се изкривиха в свирепа усмивка. — Но не спи особено спокоен сън. Тялото й спи, но умът й е буден. — Той почука с пръст по слепоочието си. — И ще е в това състояние, докато аз пожелая. Само аз мога да я събудя. А решението е твое — изцяло твое.

Ким затвори очи. Опита се да си представи какво би било да лежи там, да чува и усеща всичко, но да не може да се движи — затворен в невидима тъмница. Четирите дни в килията на Бораас почти го бяха побъркали. Но това, което изтърпяваше сестра му, бе хиляда пъти по-лошо.

— Ти си… чудовище! — изкрещя момчето. — Извратено и зло! — Стисна юмруци.

— Наричаш мен чудовище? — изсмя се Бораас. — Съдбата на сестра ти лежи в ръцете ти, Ким. Трябва ми само една дума от теб и ще я събудя. Още сега, ако искаш.

Изведнъж момчето разбра какво е имал предвид Повелителят на Сенките, когато му бе казал, че ще започне да го мрази. В него се надигна бясно желание да се хвърли към ужасния старец и да го удуши.

— Браво, Ким. Продължавай. На прав път си — подсмихна се Бораас.

— Не — отрони Ким с пресипнал глас.

— Мога да те чета като отворена книга. Няма нищо, което да можеш да скриеш от мен. Признай се за победен.

— Аз… — изстена момчето.

— Ти нямаш избор — продължи безмилостно Бораас. — Можеш да спасиш сестра си от това мъчение и да се присъединиш към мен доброволно, а можеш и да удължиш страданието й, докато омразата ти вземе връх над теб. Нямаш избор. — От гласа му изчезна и последната следа от приятелска закачка.

— Решавай! — натърти Бораас.

Ким беше парализиран. Гледаше стъкления ковчег и се чувстваше напълно безпомощен.

— Ребека… — прошепна. Очите му се изпълниха със сълзи.

Бораас изсумтя подигравателно.

— Виждам, че всичко това ти дойде малко в повече. Бидейки щедър, ще ти дам още един час да решиш. Но нито секунда повече. — Той вдигна жезъла си и блещукащата метална стена се плъзна между тях и ковчега. — Ела. Сега.

Ким се запрепъва навън от стаята, следвайки магьосника. Пред него се появи черен рицар, едва видим през сълзите.

— Заведи го до тронната зала — нареди Бораас. — И го наблюдавай внимателно.

Черният рицар постави тежката си бронирана ръка на рамото на момчето.

Бораас се обърна и си замина, а Ким и пазачът му се върнаха по пътя, по който бяха дошли.

Мислите на момчето постепенно се проясниха. Цялото му тяло трепереше. Гърлото му се бе свило, сякаш бе здраво зашито. Знаеше, че всяка дума на Бораас е истина. Нямаше избор.

Стигнаха до една стълбищна площадка. Ким се препъна, подпирайки се на стената в последния момент, за да запази равновесие. За малко да падне по стълбите. Бронираната ръка се плъзна от рамото му.

Момчето остана неподвижно за миг, обърна се настрани и се взря в безизразната метална маска.

— Мърдай! — нареди рицарят и ръката му се надигна в безмълвна заплаха.

Ким се обърна отново напред. Сложи крак на следващото стъпало… и заби лакти в гърдите на пазача си с цялата сила, на която бе способен.

По ръката му премина остра болка. Рицарят извика, завъртя се и падна назад. Затъркаля се с трясък по каменните стъпала, стигна подножието им и повече не помръдна.

Ужасѐн, Ким се взираше в неподвижното тяло. Нямаше намерение да наранява рицаря. Просто бе действал инстинктивно.

След като се огледа набързо, той се спусна надолу по стълбите, издърпа дългия колкото ръката му меч на рицаря и се затича.

Знаеше, че бягството му скоро ще бъде разкрито и ако черните рицари го настигнеха, щеше да е безпомощен, дори с това оръжие. Но поне нямаше да се даде без бой. Бораас дълго щеше да помни деня, когато бе пленил Ким.

Той профуча по тесните стълби, зави в един страничен коридор и продължи да тича, без да спре дори веднъж да си поеме дъх.

Пред него мъждукаше сивкав полумрак. Ускорявайки темпо, момчето изтърча под една ниска арка и се озова на тясна обветрена бойница.

Трудно бе да се каже кой се изненада повече — Ким или черният рицар, който внезапно се изпречи на пътя му. Точно както предния път, момчето реагира инстинктивно. Отскочи настрани, изрита рицаря в пищяла и вдигна меча си. Рицарят се препъна назад, парира удара със собственото си оръжие и гневно изръмжа. Когато остриетата се срещнаха, от тях изскочиха искри. Силата на сблъсъка запокити Ким в стената. Той се наведе бързо — черният меч на врага удари по камъка и издрънча силно, после се завъртя обратно и отново се спусна.

Момчето отбягна пронизващия удар в последния момент и се опита да удари нападателя си по ръката, едва избягвайки поредната атака.

Черният рицар го притисна назад с яростна поредица удари. Ким се отбраняваше както може, но скоро усети, че няма шанс срещу такъв противник. Ръцете го боляха от силата на ударите, които безмилостно валяха върху му. Гърбът му вече се намираше близо до стената между бойницата и вътрешния двор.

Несигурна стъпка назад и Ким загуби равновесие върху хлъзгавата земя. Рицарят изрева триумфално, вдигна високо оръжието си за смъртоносен двуръчен замах и връхлетя момчето.

Ким мълниеносно се сви на кълбо, завъртя се и изрита бронираната фигура в гърдите с двата си крака. Гигантът се изтърколи покрай него и полетя през парапета, понесен от инерцията на тежкия си меч. Ужасяващ крясък разкъса въздуха, последван от глухо тупване.

Ким нямаше време да се наслади на победата си. Няколко черни рицари го приближаваха. Ето защо скочи на крака, гмурна се под едно бързо спускащо се острие и се затича по-бързо, отколкото някога го бе правил през живота си. Отвори една врата с удар и нахълта в късо, заоблено преддверие, завършващо със стълбище, в горния край на което се виждаше заключена врата. Момчето стигна със скокове до най-горното стъпало и се обърна. Плоската страна на меча му срещна с трясък шлема на един от преследвачите. Рицарят се препъна назад от яростта на удара и падна надолу по стълбите, поставяйки началото на верижна реакция. За един кратък момент преддверието бе задръстено от махащи крайници и бронирани тела.

Ким неуспешно се бореше с ключалката, за да отвори накрая вратата с отчаян ритник. Рицарите завиха от яд, когато видяха, че жертвата им не е приклещена и ще се измъкне. И възобновиха преследването, като се спуснаха нагоре по стълбите.

Междувременно момчето продължаваше да бяга. Силата му намаляваше и мечът в ръката му натежаваше с всяка изминала секунда. Завиваше покрай ъгли, прескачаше прагове и пресичаше просторни празни зали.

Накрая внезапно се оказа сам. Залата зад него пустееше. Чуваше единствено собственото си измъчено дишане.

Спря, напълно отмалял. Стаята се въртеше около него. Той се свлече до стената — сърцето му биеше толкова силно, че чак го болеше, а кръвта бучеше в ушите му. Той отвори с мъка очи, примигна, за да ги прочисти от сълзите, огледа се внимателно и отново затича. За момента преследвачите му го бяха изгубили, но това не значеше, че е в безопасност. Тъкмо обратното — Бораас щеше да нареди да обърнат всеки камък в крепостта му, веднага щом чуеше за бягството на Ким.

При мисълта за магьосника вълна от студена ярост връхлетя момчето. Като отрова в него се разля някакво непознато чувство. Ким осъзна, че за пръв път в живота си мрази някого от дъното на душата си. Предсказанието на Бораас бе на път да се сбъдне. Тази омраза щеше да го погълне целия, ако й се оставеше. Трябваше да се измъкне оттук на всяка цена.

Пред него се появи поредната врата. Ким затаи дъх и се заслуша, а после внимателно натисна дръжката. Ръждясалите панти изскърцаха толкова силно, че той подскочи. Зад вратата се откри още една бедно обзаведена стая. Момчето я заоглежда нервно. На едната стена висеше огромно огледало в златна рамка, а на плочките пред него бе начертана петолъчна звезда. През прозорец от южната страна на стаята се лееше слънчева светлина.

Ким заключи вратата след себе си и изтича до прозореца.

Хвърли поглед към гладкото черно стъкло на огледалото. Образът му в него беше мрачен и призрачен като всичко останало в Моргон. Приличаше на неясна сянка и дори блещукащата златна рамка по-скоро поглъщаше, отколкото отразяваше слънчевата светлина.

Внезапно Ким се почувства силно замаян. Спъна се, падна по лице и стоя известно време на пода, зашеметен и объркан. Когато се поуспокои, сграбчи перваза, изтегли се нагоре и погледна през прозореца. Стената на крепостта се спускаше право надолу поне десет метра. Под нея земята бе осеяна със заострени скали, досущ като отворените челюсти на чакаща в засада акула. Но точно под прозореца, в основата на черната стена, имаше малък полукръг равна, песъчлива почва.

Ким нямаше избор. Вероятно нямаше да оцелее след скок от такава височина, но този край му се струваше по-милостив от това, което Бораас му готвеше. Метна меча си през прозореца, застана на ръба и се хвърли от другата страна.