Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (10)

Десета глава

Цял ден и до късно вечерта яздиха на юг. С всеки изминал час Темистокъл ставаше все по-нетърпелив. Всички бяха изтощени, но почивка през деня не бе позволена — нито на хората, нито на животните. А на следващата сутрин, много преди изгрев, Темистокъл ги пришпори да продължат похода.

Пейзажът около тях постепенно се промени. Горите оредяха, а слънчевите полянки ставаха все по-просторни. Накрая гората отстъпи на непрекъснати равнини, покрити с трева, стигаща до кръста. Рано сутринта достигнаха до път, който ги поведе още по̀ на юг, но извиваше леко на запад. Подминаха едно селце, притаено в далечината, след което яздиха в продължение на часове през квадратни ниви, само за да излязат отново сред сламеножълтите степи. През цялото време Ким стоеше неотлъчно до Темистокъл и бърбореше безспир, задавайки поток от въпроси на стария вълшебник. От търпеливите му отговори момчето научи още много за Вълшебна Луна, за историята и обитателите й — повече, отколкото можеше да възприеме за толкова кратко време. С всеки отговор броят на неразрешените загадки набъбваше, ала любопитството на Ким не знаеше почивка.

Слънцето бавно се издигаше в небето. Първо стана топло, а после — горещо, и към нарастващата жажда на Ким се прибавиха глад и изтощение. Другите също не бяха по-добре. Еднорозите вече не пристъпваха толкова леко, а рицарите клюмаха прегърбени на седлата си. Темистокъл все още не им позволяваше да си починат.

Най-сетне, след пладне, когато Ким вече нямаше сили да се държи на коня, те спряха и се загледаха в жълтия облак прах, извиващ се далеч напред. Когато се приближи, успяха да различат отряд от около петнадесет конници.

Темистокъл нареди на хората си да спрат и им позволи да слязат от еднорозите си. Крайно изтощени, те се свлякоха от седлата и легнаха във високите треви. Ким също приклекна на земята и загледа изпитателно непознатите ездачи.

Бяха високи мъже с тъмни коси и всички си приличаха по някакъв недоловим начин. С тесни, загорели от слънцето лица, те изглеждаха слаби, но необичайно силни и мускулести. Облечени бяха в напаснати парчета кожа. Яздеха на конете си с естествена грация, без помощта на седла или юзди, отбеляза със завист момчето.

Когато наближиха Темистокъл, който бе останал на еднорога си, посрещачите намалиха темпото и спряха пред него. За изненада на Ким, предвождаше ги момче почти на неговата възраст — не повече от тринадесет-четиринадесетгодишно, стройно и тъмнокожо като събратята си, но с леко светла коса и проницателни сини очи. Гласът му звучеше уверено, като на възрастен, когато се обърна към Темистокъл.

— Посрещаме те с добре дошъл, Господарю на Горивин — започна малко сковано. Поклони се бързо и с лек натиск на бедрата поведе жребеца си, докато се изравни с Темистокъл. Сетне погледна малката групичка изтощени ездачи около пътя и в очите му проблеснаха искри на недоверие, когато зърна Ким.

— Получихме известие за пристигането ви — продължи. — Баща ми изпраща поздравите си и желае да знаете, че сте добре дошли в замъка му.

Темистокъл килна глава настрани, като че не бе очаквал друго.

— Чухме също — каза младежът, отново поглеждайки към черната броня на Ким, — че с вас язди черен рицар. Виждам, че вестителят е казал истината. Това ваш пленник ли е?

— Не. Той е един от нас.

— Един от вас? Но той носи бронята на врага!

— Съдите за човека по външния му вид, принц Привин — усмихна се Темистокъл. — Ким е един от нас. Може би най-добрият сред нас.

Привин помисли върху думите на вълшебника, после сви рамене и кимна към мъжете, налягали в тревата.

— Вестителят ни каза, че състоянието на хората ви е лошо. Донесли сме хляб и вино, а по-късно лечителят ни ще се погрижи за ранените. Били сте нападнати?

— Вчера — кимна тъжно Темистокъл. — Налетяхме на отряд черни рицари. Ако нашият приятел не се бе присъединил към нас — посочи към Ким, — положението ни щеше да е още по-тежко.

В начина, по който Привин наблюдаваше Ким, ясно се виждаха смесените му чувства — възхищение и недоверие, примесени с известна арогантност и присмех.

Принцът се обърна на другата страна, отново свивайки рамене. По негов сигнал трима от хората му слязоха и започнаха да сипват вино от манерки с дълги гърла.

— Освежете се — каза Привин — и споделете хляба ни. След това потегляме. Времето лети.

На Ким също връчиха паница тежко, сладко вино. Той пи на малки, бавни глътки. Степните ездачи бяха горд и сериозен народ и отделяха голямо внимание на ритуалите и церемониалността.

Момчето пресуши паницата, подаде я обратно и се изправи. Един по един останалите направиха същото и се качиха на еднорозите въпреки умората си.

Конят на Привин нервно тъпчеше на едно място, преди господарят му да го пришпори надолу по пътя. Яздеха през степите, право на запад, далеч от Планините на Сянката и техните ужаси. На Ким му се стори, че вижда тъмни, неясни очертания на хоризонта. Темистокъл му обясни, че това е крепостта на степните ездачи, Кайвалон. Но вместо да се насочат натам, завиха на юг. Няколко минути по-късно всички видяха причината за отклонението.

Привин безмълвно посочи към опушените развалини точно пред тях — някога малка, едноетажна къща, вписана естествено в обкръжението си. Вместо стени имаше покрив, подпрян от купища пръст и трева. Отпред и отзад се издигаха покрити с мъх колони. Част от покрива се бе свлякла, понасяйки със себе си изпотрошени, овъглени греди, които сега покриваха по-голямата част от пода — всичко изглеждаше като че ужасна експлозия бе разкъсала къщата. Но не само това привлече вниманието им. На затревената част от покрива бяха изнесени покрити с бяло тела.

Известно време всички седяха мълчаливи пред ужасяващата гледка. Накрая Темистокъл попита:

— Черни ездачи?

Привин кимна и стисна юмруци.

— Да. Отряд от близо тридесетина. Преди два дни, по среднощ — въздъхна степният принц и добави с мрачно задоволство: — Нито един не избяга. Платиха висока цена за този си набег.

— Насилието в отговор на насилие не е решение — поклати глава старецът.

На лицето на Привин се изписа непокорно изражение.

— Защо тогава си дошъл, Господарю на Горивин? Не е ли за да помолите баща ми и народът ни за помощ?

— Вярно е — съгласи се Темистокъл. — Но и съм дошъл да ви предупредя. Това не са първите жертви на тази жестока, ненужна война. Няма и да са последните. Трябва да напуснете Степната крепост.

— Да я напуснем?! — възмутено възкликна Привин. — Нямаш представа какво говориш, Темистокле.

Вместо да отговори, старецът посочи към развалините с техните овъглени греди, сочещи към небето като пръстите на умолително вдигната ръка.

— Доведе ни тук да ни покажеш това разрушение — каза той. — Но още не знаеш какво значи то.

— Знам какво значи — прекъсна го Привин. Гласът му преливаше от омраза. — Трима черни рицари умряха срещу пет от нашите.

Темистокъл искаше да каже нещо, но размисли. Обърна еднорога си встрани и подмина младия принц. Привин заби пети в ребрата на коня си и се втурна в галоп към началото на колоната.

Ким изпита облекчение, когато продължиха. Напрежението между Темистокъл и Привин го тревожеше. Стресна се, когато някой го докосна леко по рамото. Темистокъл.

— Искам да стоиш до мен — каза той. — Няма да останем дълго в Кайвалон. Но докато сме там, искам да стоиш наблизо.

— Страхуваш се за безопасността ми?

— Да. И с право, повярвай ми. — Темистокъл погледна към принца далеч пред тях. — Вече видя Привин, Ким. Той не е единственият, който разсъждава така. Имах си причини да оставя Кайвалон за последна цел на пътуването си.

— Всички ли са толкова своенравни?

— За нещастие, да. Или поне почти всички. Но трябва да ги разбереш. Те се намират на границата на Вълшебна Луна. Те са последната защита срещу Планините на Сянката. Никъде другаде влиянието на Моргон не се усеща толкова силно и никой не е пострадал от него толкова, колкото те.

Ким се обърна и погледна руините.

— Толкова е безсмислено — промълви той.

— Не и от гледна точка на Бораас — рече Темистокъл. — На теб ти се струва безсмислено, но всичко това е част от тактиката му.

— Той има тактически съображения?

— Не ги ли разбираш? — Темистокъл изгледа учудено момчето. — Мислех, че ти пръв би осъзнал. Страхът, Ким… това е най-ужасяващото оръжие, измисляно някога от човешкия ум. Черните рицари кръстосват земите на малки отряди, убиват и палят, непредсказуеми са и избират жертвите си наслуки. Няма подход, а само насаждане на страх. Когато Бораас пристигне с армията си, ще намери един изтощен и обезверен народ.

— Но… това е ужасяващо! Нечовешко! — възкликна Ким.

— Ужасяващо? Да. Нечовешко? Зависи как разбираш тази дума. В света, откъдето идваш, Ким, тази тактика се използва постоянно. Бораас е научил това от вас. Ти… — Той се спря. — Прости ми — каза, вече с по-спокоен тон. — Позволих си да загубя мярка.

Обърна се рязко и насочи еднорога към предната част на своята група рицари. Ким помисли да се присъедини към него, но реши, че вълшебникът би желал да остане сам. Личеше си огорчението му и момчето го разбираше.

Ким погледна назад към Планините на Сянката. Приличаха на гигантска черна сянка, заплашваща да затули деня.

* * *

Отдалеч Кайвалон наподобяваше планина. Но колкото повече се приближаваха, толкова повече заприличваше на средновековен град със здрави дървени къщурки, скупчени и притиснати една до друга. Всъщност Кайвалон наистина беше изкуствена планина, създадена от човешка ръка, подобна на гигантски термитник с хиляди скрити входове и изходи.

Масивна стена, висока десет метра, ограждаше Степната крепост. Стражници в кафяво патрулираха между високите кули горе и тесните порти долу. Тази крепост лесно би устояла на масирано нападение. В сравнение с жълтите треви на степите тук преобладаващият цвят бе зеленото. Отвсякъде в Кайвалон стърчаха треви и ниски храсти, а на стъпаловидно разположените тераси момчето видя дори няколко дървета.

Всичко изглеждаше много впечатляващо.

Всичките усилия на обитателите да дадат на огромната постройка по-жизнерадостен вид обаче не можеха да скрият истината — Кайвалон бе крепост. Могъщ бастион, навярно превъзхождащ дори черния замък Моргон.

— Стой до мен, Ким — повтори Темистокъл, когато минаха през една от ниските порти. Момчето кимна. Сега разбираше. Поведението на Привин им бе показало колко сурови и недоверчиви бяха жителите на Кайвалон. Черната броня на Ким не бе твърде мъдро решение в този град.

Яздеха по тесен, виещ се път, който водеше към един от многото входове на крепостта. Темистокъл нареди да слязат от конете. Мъже в кафяви одежди отведоха животните, а Привин каза на гостите да го последват.

Вътрешността на бастиона напомни на Ким за Моргон дори повече от външния му вид. Кайвалон бе съграден от древно, твърдо като камък дърво. Момчето се чудеше откъде строителите са намерили цялата тази дървесина насред равните степи — още една от загадките на Вълшебна Луна.

През наглед безкраен лабиринт от зали и стълбища Привин ги заведе до една стая в западната част на крепостта. Там през голям прозорец се виждаше цялата степ — тя караше Ким да си мисли за могъщ океан, замръзнал насред вълнение, и за сламеножълти вълни, които се сливат с небето.

Широка бързотечна река разделяше равнината на две. На някои места, където скали и пясъчни наноси се подаваха от водата, потокът се пенеше и оформяше водовъртежи, а по едно време мощното течение понесе разни отломки с такава бързина, че Ким не успя да ги проследи с поглед.

Привин им посочи маса, толкова натежала от храна и гарафи с вино, че сякаш всеки момент щеше да се срути.

— Моля, заповядайте — покани ги. — Съветът на Мъдреците ще се събере при залез-слънце. Дотогава си почивайте.

Темистокъл наклони благодарствено глава. С въздишка на изтощение той се отпусна на ръба на едно от ниските легла, подредени до масата. Отрядът последва примера му. Почти никой не яде — толкова бяха отмалели. Ким се опъна на възглавниците върху леглото си. Стомахът му къркореше, а гърлото му бе болезнено пресъхнало. Едва държеше очите си отворени.

Сивокос мъж с роба до глезените влезе в стаята, поклони се бързо на принц Привин и се зае с раните на пътешествениците. Сменяше превръзки и нанасяше мазила и отвари, като през цялото време си мърмореше нещо.

Когато стигна до Ким, момчето вдигна ръка да го отпрати.

— Не съм ранен — каза.

— Но изглеждате уморен, млади господарю. Свалете тази броня и нека видя.

Момчето се подчини с нежелание. Махна външния слой очукан метал и парцаливите подплънки и след малко стоеше пред лечителя почти гол, покрит само с парче плат около слабините. На раменете си бе запазил единствено наметалото от изплетена звездна светлина.

Известно време лечителят зяпаше блещукащата му одежда със смесица от преклонение и съмнение, след което се наведе да го прегледа обстойно. Ким бе покрит с безбройни малки одрасквания, наред с всичките морави цицини и ожулвания. Докато пръстите на стареца го докосваха на едно място след друго, момчето за пръв път осъзна колко зле се е чувствало през цялото време.

— Изпий това — промърмори старецът, връчвайки му плитка купа с горчива безцветна течност. Ким вече бе опитвал невероятните лечебни отвари на Вълшебна Луна и без колебание пое купата.

— Сега ще заспиш — каза лечителят. — И когато се събудиш, болката ще е изчезнала и ще се чувстваш по-добре.

Момчето пресуши купата и му я подаде обратно. Питието подейства почти на мига. Крайниците му натежаха, а болката отстъпи на приятна отпадналост.

Лечителят се изправи. Ким понечи да каже още нещо, но не можеше да раздвижи езика си. Обърна се на една страна и затвори очи с неясното усещане, че някой го покрива с одеяло. Тогава се унесе в дълбок, безпаметен сън.

* * *

Слънцето вече бе залязло, когато Темистокъл го събуди. Ким се подпря на лакти, примигна, за да прогони съня от очите си, и спусна крака до леглото. Всички останали бяха вече будни и облечени. Неколцина седяха на масата и тихо похапваха.

— Най-после — каза Темистокъл. — Съветът на Мъдреците се събра. Не бива да ги караме да чакат.

Ким си сложи дрехите. Бяха почистили бронята му, докато спеше. Черният метал лъщеше като нов, а неизброимите драскотини и вдлъбнатини бяха поправени. На стената до бронята бе подпрян голям дървен щит, висок почти колкото Ким. Той посегна да го вземе и го заобръща почтително в ръцете си. Дървото бе два пръста дебело и майсторски гравирано с образите на гълъб и гарван, кацнали на клон. Въпреки размерите си щитът сякаш бе почти безтегловен.

— Подарък от принц Привин — обясни Темистокъл, когато видя възхитения поглед на Ким. Момчето се намръщи объркано.

— Подарък? — попита учудено. — За мен? — Всъщност не мислеше, че принцът го харесва много.

— Говорихме за теб, докато спеше — поясни Темистокъл. — Привин може да е горделив и опак младеж, но цени куража и дързостта. Когато разбра как си стигнал дотук, промени мнението си. Изпраща ти поздравите си. Но сигурно си гладен като лъв… Яж и после ще отидем.

Ким със съжаление остави щита в ъгъла и седна на масата. Не съзнаваше колко е изгладнял, докато не сложи първата хапка в уста. След това се натъпка.

Темистокъл го изчака търпеливо. После стана бързо и подкани Ким да го последва. Момчето забеляза с изненада, че другите останаха седнали.

— Хората ти няма ли да дойдат? — попита.

— Не. Съветът на Мъдреците ще приеме само мен. И теб — додаде бързо вълшебникът. — Хайде, ела.

Отвън ги чакаха двама степни ездачи, облечени в кафяво. Придружителите им ги поведоха през дълъг, слабо осветен коридор и надолу по открито стълбище, което минаваше по външната страна на крепостта. Вятърът носеше мириса на степната трева. Слязоха почти на нивото на земята, отново свърнаха в Кайвалон през нисък портал и влязоха в поредната ниска зала.

Ким отново си припомни Моргон. Спомена го на Темистокъл и той се поколеба, преди да отговори.

— Прав си, Ким — призна накрая с угнетен глас. — Моргон е проектиран по модела на Кайвалон. Бораас живя сред степния народ много време, преди да ни обърне гръб завинаги и Планините на Сянката да се затворят зад него. Поне така си мислехме. Това може би обяснява защо тези горди мъже и жени са толкова огорчени.

— Искаш да кажеш, че обвиняват себе си за това нещастие?

— Не, Ким — поклати глава Темистокъл. — Разочаровани са. Бораас бе техният водач. Уважаваха го, обичаха го и му вярваха. Но той ги предаде и ги излъга. Не мисля, че някой народ би могъл да преживее подобно нещо, без да изпита омраза и горчивина.

Момчето искаше да научи още, но стигнаха до висока врата. Ескортът им отстъпи встрани и вратата се отвори безшумно.

Съветът на Мъдреците… Ким нямаше ясна представа до какво може да доведе това. В голямата зала имаше десетина мъже, седнали около тежка кръгла маса в средата. Повечето бяха побелели и изнемощели, но имаше и няколко в разцвета на силите си. За голямо учудване на момчето в един от столовете с високи облегалки седеше и принц Привин.

Ким се обърна изумен към Темистокъл. Вълшебникът направи жест на предупреждение, но твърде късно. Около масата се надигна неодобрително мърморене. Ким срещна гневния поглед на принца и потресен осъзна, че бе изразил изненадата си на глас.

Втренчи се засрамено в пода. Темистокъл сложи ръка на рамото му и внимателно го побутна към масата. Седнаха на двата свободни стола и зачакаха.

— Учудването ти не остана незабелязано, Ким — чу се дълбок глас.

Момчето погледна едрия тъмнокос мъж между Привин и един от белокосите старци. Той отвърна на погледа — изражението му бе сериозно, но и доброжелателно.

— Разбирам изненадата ти от това да видиш дете на Съвета на Мъдреците. — Мъжът се усмихна при реакцията на Привин на думата „дете“. — Очакваше сборище на старци, но не си помислил върху това, че съдбите ни се движат не само от мъдростта на възрастните. Старейшините притежават това, както и голям опит, но те не са достатъчни. Светът има нужда и от енергията и непокорството на младостта. Важните решения изискват баланс на гледните точки.

Той се усмихна, облегна се и очите му се спряха на Темистокъл.

— Но сега — продължи с различен тон, — нека преминем към причината за посещението ви, Владетелю на Горивин. Научих от сина си, че сте претърпели тежки загуби от черните рицари.

Темистокъл не отговори веднага, обмисляйки внимателно всяка дума.

— Вярно е, Харкван. Но не затова сме дошли. Прости ми прямотата, ала нямаме много време — тук сме да помолим теб и твоите хора за помощ.

Той спря в очакване, но Харкван го подкани да се доизкаже.

— Вълшебна Луна е в голяма опасност. Много по-голяма, отколкото предполагахме преди няколко дни. Можем да се опълчим срещу тази угроза само ако се обединим.

— За отрядите черни конници ли говориш?

— Това не са случайни банди, тероризиращи поселищата ви, Харкван. Бораас е прекосил планините с цялата си армия. Главното нападение ще се състои съвсем скоро.

— Наясно сме с това — включи се побелелият старейшина до Харкван. — Хората ни вече опитаха мечовете на черните ездачи. Но бъди спокоен, Темистокле. Платиха висока цена. Бораас добре ще си помисли, преди отново да опита нещо подобно. Следващия път ще сме подготвени.

— Възможно е. Но следващия път неприятелите няма да са шепа рицари, а цяла армия. Ще има война.

— Забравяш, лорд Горивин, че Бораас познава по-добре от всеки силата на Кайвалон. Не ни е страх, дори да атакува с хиляда рицари…

— Няма да атакува с хиляда рицари — намеси се Ким. Не можеше да се сдържа повече, макар че това навярно представляваше сериозно нарушение на етикета. — Няма да са хиляда — натърти той, — а десет или може би сто хиляди.

Между веждите на Харкван се появи дълбока бръчка.

— Ти най-добре помълчи малко…

— Но аз знам за какво говоря! — разгорещи се момчето. Темистокъл му хвърли предупредителен поглед, но Ким продължи: — Простете грубостта ми, уважаеми лордове. Но, изглежда, си нямате идея колко голяма е опасността. Бях там, в Царството на Сянката, и прекосих планините заедно с Бораас. Кайвалон може и да е много силен, но рицарите на Бораас ще залеят крепостта ви като приливна вълна.

Той спря и зачака бурята, която несъмнено щеше да се разрази. За негово изумление обаче никой около масата не каза нищо.

Темистокъл положи ръка на рамото му.

— За нещастие, в думите на младия ми приятел се крие твърде много истина, Харкван.

— И какво очакваш от нас? — запита Харкван след кратко мълчание.

— Помощта ви — повтори вълшебникът.

— Нека бъда честен с теб, Темистокле — поклати глава Харкван. — Новини за вашето посещение вече бяха достигнали до нас. Обиколили сте много земи и градове.

— Търсех помощ — кимна Темистокъл.

— Искаш да кажеш воини — додаде Привин.

Темистокъл въздъхна.

— Това имам предвид, принце. Поотделно сме слаби, но заедно можем да устоим. Възлагам големи надежди на вас и народа ви. Всеки знае колко са силни степните ездачи…

— Молбата ти звучи странно на фона на казаното от спътника ти — прекъсна го Харкван. — Как бихме могли да заделим бойци за теб, след като ние самите сме под заплаха? Как бих могъл да се разделя с хиляда от най-добрите си воини, ако Бораас смята да ни атакува с такава огромна армия? Очакваш от мен да изпратя мъжете си и да оставя Кайвалон незащитен? — Той млъкна за момент. — Помисли за жените и децата, Темистокле.

— Точно за тях съм загрижен. И също така разбирам, че не можете да отделите и един воин.

— Тогава не мога да разбера какво…

— Трябва да… — Темистокъл се взря в Харкван. — Трябва да напуснете Кайвалон.

Ако вълшебникът бе скочил и забил кама в гърдите на Харкван, шокът нямаше да е толкова голям, колкото сега. Няколко секунди всички останаха безмълвни.

Харкван се изправи.

— Искаш от нас…

— Да напуснете Кайвалон — потвърди Темистокъл. — Да. Силни сте, Харкван, но дори вие не можете да се опълчите на армията на Бораас. Събери хората си и елате с мен. В Горивин има място за всички вас.

— Говориш като глупак, старче — свирепо го сряза Привин. Очите му искряха от гняв. — От неизброими поколения Кайвалон е служил за щит на запада. Никога не сме отстъпвали пред враг. Никога.

— Никога досега не е съществувал враг като Бораас.

Привин отхвърли идеята с пренебрежително махване на ръка.

— Бораас е стар зъл магьосник, нищо повече — каза той. — Не се страхуваме от него.

— Предполагам, нямате страх и от… — Темистокъл нарочно направи пауза, преди да добави: — Черния лорд?

Привин замръзна.

— Какво… какво искаш да кажеш с това?

— Бораас не е пристигнал сам. Придружава го Черния лорд. Всички вие знаете какво значи присъствието му.

— Приказка — неубедително възрази Привин. — Стара легенда, като тия, които разказваме на малките деца…

— И все пак вярна — каза Темистокъл остро. — Всички знаете пророчеството.

— Суеверия. Никой не е виждал Черния лорд.

— Не е вярно — намеси се тихо Ким. — Аз го видях…

Очите на Привин се разшириха.

— Наистина ли си го виждал?

— Два пъти — кимна момчето. — Тогава още не знаех кой е, както и пророчеството, свързано с появата му. Но наистина го видях.

— Сигурно грешиш — отсече Харкван. — Може би си видял другиго. Барон Карт…

Ким тръсна глава.

— Познавам барон Карт. Този, за когото говоря, е Черния лорд и никой друг. Може да не ми е позволено, но според мен трябва да последвате съвета на Темистокъл и да дойдете с нас в Горивин.

— Глупости — викна Привин. — Кайвалон…

— Ще падне! — надвика го Ким. — Бях там, Привин. Видях вражата армия със собствените си очи.

— Може — заяви спокойно Харкван. — Но нямаш представа какво значи за народа ни дори мисълта да напуснем Кайвалон. Това е домът ни, животът ни. Никога не бихме могли да се откажем от него.

— Да, имам представа за какво говорите. Много добра представа, бих казал — търпеливо отвърна Ким. — Но ако изоставите Кайвалон за кратко, ще успеете да го спасите. Армията на Бораас ще щурмува крепостта…

— Ще се опита. — В гласа на Привин се долавяше по-скоро дързост, отколкото истинска убеденост. — Кайвалон никога не е бил покоряван и никога няма да бъде. Не ни е страх. От никого. Дори от Бораас и Черния лорд.

Ким въздъхна.

— Понякога да избягаш се иска повече кураж, отколкото да останеш, Привин. Самият аз бягах дълго, тъй че знам за какво говоря. Ще се пожертвате за нищо, ако останете.

— И какво, според теб, трябва да направим? — с треперещ глас попита принцът. — Да побегнем и да се оставим да ни изловят като зайци?

— Не — отвърна Темистокъл вместо Ким. — Още си млад, Привин. Но в един момент ще осъзнаеш, че не е признак на страхливост да отстъпиш пред лицето на опасност, с която е невъзможно да се пребориш. Ти и хората ти ще загинете, без да сте успели да забавите армията на Бораас. Горивин е единственото място, където ще сте в безопасност. Имаме шанс само ако сме заедно.

— Противоречиш си с всяка дума — отбеляза Харкван. — Ако повярваме на теб и спътника ти, значи дори Горивин няма да ни спаси от Черния лорд. Познаваш пророчеството също толкова добре, колкото и аз, Темистокле. Вълшебна Луна ще бъде унищожена, когато се появи Черния лорд. — Той огледа всеки от членовете на Съвета. — Аз съм ваш владетел, но тук гласът ми не се брои за нищо повече от вашите. Знаете какво мисля, но всеки от вас е свободен сам да вземе решение. Затова ще гласуваме. Някой би ли искал да добави нещо?

Сърцето на Ким заби лудо. Той погледна лицата на мъжете и разбра как ще гласуват. Избута стола си и се изправи.

— Аз бих искал да добавя още нещо.

— Можеш да се изкажеш — кимна Харкван.

Момчето си пое дълбоко дъх. Почувства, че всички очи са насочени към него и не можа да спре лекото треперене в коленете си.

— Уважаеми лордове — започна несигурно. — Знам колко трудно е това, за което ви моли Темистокъл. Видях замъка ви и осъзнавам с каква мъка бихте се разделили с него. Но познавам и угрозата, тегнеща над земите ви. Тя е по-голяма от всичко, което можете да си представите.

Ким направи пауза, за да си поеме дъх.

— Сигурен съм, че принц Привин ви е разказал за премеждията ми, затова няма да се повтарям. Аз единствен съм стъпвал от другата страна на планините. Виждал съм Моргон, Царството на Сенките, и създанията там. Не мога да ви кажа точно колко е голяма армията на Бораас. Не съм пълководец и не разбирам нищо от тактика. Може и да успеете да отблъснете врага. Може би Кайвалон ще посрещне успешно атаката на черните орди. Други могат да преценят това по-добре от мен. Но аз съм говорил с хора под владичеството на Бораас. Видях какво е сторил с някога плодородната си земя, видях в какво е превърнал горите, реките и езерата й.

Той се огледа наоколо.

— Може да удържите Кайвалон, но няма да можете да предотвратите унищожаването на вашите земи и тези на цялата Вълшебна Луна. Ще сте принудени да гледате как Бораас изгаря степите ви и нашествениците газят из поляните ви, как горите на Вълшебна Луна се превръщат в мрачни джунгли, а езерата — в смрадливи локви. Смърт и разложение ще се разпрострат пред очите ви. Глад и бедност ще царуват в домовете, които сега се радват на благоденствие и мир. Народът ви ще е пленник в собствения ви замък.

Той спря и погледна всички на масата. Лицата на мъжете не издаваха нищо. Само това на Привин изразяваше някаква емоция — очите му искряха насмешливо.

Внезапно разгневен, Ким се обърна и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си. Преди да има възможност да помисли над незрялата си постъпка, вратата се отвори отново. Темистокъл го бе последвал. Двамата пазачи ги заведоха обратно до стаите им.

— Боя се, че развалих всичко. — Ким се чувстваше потиснат. — Но не можех другояче. Аз…

— Ти каза нещо, което дълбоко впечатли Съвета — увери го Темистокъл. — Всяка твоя дума беше на място.

— И какво ще стане сега?

— Обсъждат — отвърна вълшебникът. — Не знам колко време ще отнеме, но със сигурност ще е повече, отколкото можем да чакаме. Тръгваме за Горивин днес. Харкван ще ни изпрати вестител, за да ни уведоми за решението си.

— Какво мислиш, че ще е то?

Темистокъл сви рамене.

— Трудно е да се каже. Не всеки в Съвета мисли като Привин. И се надявам накрая разумът да надделее над емоциите.

Ким отиде до прозореца и погледна навън към пълната луна, къпеща в сребриста светлина земите под нея.

— Кога ще пристигнем в Горивин?

— Утре.

Вълшебникът се приближи до него и посочи реката. Ако се вслушаше внимателно, човек можеше да я чуе дори от тази височина.

— Харкван предложи да ни даде сал. Пътят към Горивин е дълъг, но Изгубената река тече много бързо.

Ким изпита известно съжаление. Искаше да види още от Кайвалон, но разбираше, че времето им изтича.

Не след дълго пристигна отряд степни ездачи, за да ги придружи. Напуснаха Кайвалон, без да поглеждат назад. Рицарите на Темистокъл възседнаха еднорозите си. В този миг Ким зърна Приятелчето, вързано за един прът до портите, където стоеше сам-самичко. Потисна гнева си. Разбираемо бе, че обитателите на крепостта ще са недоверчиви към всичко, дошло от врага.

Излязоха безмълвно през портата и завиха на юг, бавно, но сигурно напредвайки към реката.