Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (1)

Първа глава

Ким вдигна глава от книгата си, когато предната врата се затръшна. С пръст на страницата, той затвори романа и се отправи към бюрото си.

Тетрадки, хартии и гумичка с формата на футболна топка се валяха безразборно по полираната повърхност. Пакет разноцветни пластмасови сламки покриваше пресни следи от изгорено — резултат от експеримент, включващ парче памук, стъкленица и шепа кибритени клечки.

Ким взе едно листче, сгъна го набързо и го постави между страниците на мястото на пръста си. Сви тъжно рамене и върна книгата на лавицата. Тя беше претъпкана — няколко комикса (последните остатъци от някога обширната му колекция, привързани с ластик и заточени в далечния край), малко повече книжки с меки корици, още повече книжки от тези, които баща му наричаше „популярни боклуци“, и десетина скъпи тома, подвързани с плат. Повечето от последните изглеждаха доста износени. Няколко пък като че ли никога не бяха отваряни, камо ли четени. Беше ги получил като подаръци и те не го интересуваха. От учтивост ги бе сложил до съкровищата си, но не възнамеряваше някога да ги прочете.

Бързите стъпки на майка му се понесоха из фоайето на долния етаж. Ким въздъхна и отиде до вратата. После се обърна и се върна на бюрото си, чувствайки нуждата да го подреди така, че поне отстрани да изглежда, че се е трудил съвестно цял следобед, вместо да се рови из последната част на поредицата „Звездни бойци“. Той отвори учебника по математика на предварително отбелязаната страница, включи калкулатора си и извади лист хартия, наблъскан със ситни драсканици. Вече бе опитал да реши задачата, но без успех.

Математиката и изобщо всичко, свързано с числата, не беше по неговата част. Още от първия си ден в училище им бе обявил война и сега, седем и половина години по-късно, нещата не се бяха променили. Мразеше да смята. Нали си имаше калкулатор — защо му трябваше да решава уравнения с две неизвестни?

Ким огледа критично подредбата и добави един подострен молив, след което с доволно кимване се обърна към вратата. Отнасяше ли се до домашните, родителите му бяха безкомпромисни. След вечеря баща му със сигурност щеше да поиска да ги види, преглеждайки намръщен всичко, както всеки ден. Е, както и да е. По-късно щеше да пробва да реши тъпата задача отново. Пък и винаги можеше да я препише от някой приятел на сутринта.

Завъртя дръжката, отвори вратата и хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към претъпканата си лавица. Командир Аркана трябваше да изчака до заранта, за да поведе Уорлорд II в последната битка с чудовищното растение-телепат.

Ким изтича надолу по стълбите и прескочи последните четири стъпала наведнъж. Палтото на мама висеше в шкафа до парцаливия анорак, който тате носеше, откакто Ким се помнеше. Вратата на дневната бе леко открехната. В един пепелник на шкафа тъничка струйка дим се виеше от току-що запалена цигара.

Ким се намръщи объркан и сбърчи нос. Преди пет месеца тате бе решил да откаже пушенето. Странно, че бе започнал отново. Не бе обичайно и да си е вкъщи толкова рано. Още нямаше четири, а обикновено никога не се прибираше от офиса преди шест.

Родителите му бяха в дневната. Ким чуваше гласовете им, но не различаваше думите. След още един поглед към цигарата той пъхна палци под колана си и влезе.

Майка му и баща му седяха един до друг на дивана. Телевизорът работеше без звук. Пълен пакет цигари стоеше отворен на масата до оранжева запалка и чист пепелник. Всичко бе много тихо. Родителите му внезапно млъкнаха, когато той влезе, и единственият различим звук бе ритмичното тиктакане на дядовия стенен часовник на южната стена на стаята.

— О, здравей, Ким — приглушено каза майка му. Тя се поизправи припряно, приглади няколко кичура коса, паднали пред лицето й, и скръсти ръце. — Аз, ъъъ… Мислех, че си в стаята си и…

Ким примигна изненадано. Майка му никога не се запъваше така. Беше спокойна и съсредоточена жена, която винаги обмисляше думите си.

— Ъъъ, приключи ли с домашните? — попита тя.

Момчето кимна, после бързо поклати глава, промърморвайки нещо като „да“, което можеше да се възприеме и като „горе-долу“.

Баща му въздъхна. Твърдата кожена тапицерия на дивана изскърца, когато се надигна и посегна към цигарите и запалката. Смутен, Ким остана на място и изкара палци от колана си. В този миг осъзна защо родителите му са толкова нервни.

— Били… били сте в болницата, нали? — попита.

Лицето на майка му помръкна и Ким внезапно осъзна, че може би е казал нещо, което не биваше да казва.

— Седни, сине — каза баща му.

Взирайки се в него през синкавата мъгла на цигарения дим, Ким приседна колебливо на ръба на стола. Тате го бе нарекъл „сине“. Наричаше го така само когато беше или много ядосан, или много развеселен… или много угрижен. Баща му почти не го назоваваше по име. Обикновено му викаше „малкия“ или „младши“, а понякога „приятелче“ и „аверче“. Нещо ставаше.

— Аз… — Баща му се поколеба за момент, сетне опита отново: — Мама и аз трябва да си поговорим с теб.

Ким се чувстваше все по-неудобно с всяка изминала секунда. Май знаеше какво ще каже баща му, но не искаше да го чуе. Погледна лицето на майка си и се разстрои още повече. Тя беше много бледа, с тъмни кръгове около очите. Погледът й минаваше през него, фокусиран върху нещо изгубено в далечината. По устните й заигра странна, тъжна усмивка и той забеляза, че пръстите й не спират да се движат.

— Били сте при Беки, нали?

Тате кимна, изгаси цигарата си и зачерта линии в пепелта със смачкания филтър.

— Да, бяхме при сес… сестра ти — каза след малко. Погледна Ким над рамките на тънките си, поръбени с позлата очила, опря лакти на масата, скръсти ръце и подпря брадичка на тях, както когато искаше да обясни нещо сложно.

— Сестра ти Ребека — поде отново — е много болна, Ким.

Момчето кимна.

— Знам. Трябваше да й…

Тате леко поклати глава.

— Не е заради апандисита й.

— Не е ли? Но вие ми казахте…

— Казахме ти това, защото… ами защото не искахме да те тревожим.

— Значи в крайна сметка не е било апандисит?

— Не, отначало беше — прекъсна го баща му. — Само че…

Той запали още една цигара.

— Не знам. Не знаем как да ти го обясним — отсече изведнъж. — Ти беше с нас, когато закарахме сестра ти в болницата, и също чу какво каза доктор Шрайбер — че оперирането на апандисит не е нищо особено в наши дни, че няма причина да се притесняваме и че Ребека ще си е вкъщи до седмица.

Момчето кимна. Преди три дни Ребека внезапно се оплака от остра болка отстрани в корема и започна да плаче. Отначало не й обърнаха голямо внимание. Ребека бе навършила четири години през май, но когато я заболеше нещо или когато нещата не ставаха, както искаше тя, започваше да се държи като двегодишна. Симптомите й обаче се влошиха и до вечерта вече я болеше толкова много, че повърна. Тате бързо реши да повика линейка. Отидоха в болницата с нея и се върнаха чак след полунощ. Мама изпрати Ким да си ляга, но в голямата тиха къща можеше да се чуе как родителите му си говорят още дълго време долу в дневната.

Разбира се, доктор Шрайбер бе казал, че няма основания за тревога. Ким още помнеше слабоватия сивокос мъж с тъжните очи, който ги наблюдаваше през очилата си с рогови рамки. Като се замисли, нещо не бе наред още тогава. Телефонът звънеше често, а майка му говореше много тихо, съвсем различно от обикновено, и веднага затваряше, когато Ким влезеше в стаята. Смътен страх започна да го гризе отвътре, както когато се върнеше вкъщи със слаба оценка.

— Имало е усложнения — продължи сериозно баща му. — Такива неща се случвали, макар и рядко. Доктор Шрайбер ни обясни, но… — Гласът на тате потрепери и на Ким му се стори, че в очите му блестят сълзи. После обаче баща му примигна и издуха гъст облак дим, който скри лицето му.

Тате скочи на крака и стисна юмруци. Отвори уста, ала сетне поклати глава и рязко се обърна на другата страна.

— Ти му кажи — промълви. — Аз не мога.

Погледът на Ким се луташе между лицата на баща му и майка му.

— Какво? Какво й е на Беки? — попита разтревожен.

— Тя е… Преди да я оперират, са й дали упойка — обясни мама с равен глас. — Всичко било наред. Но тя не се събудила от нея.

За миг сърцето на Ким спря да бие. Ръцете му се разтрепериха, а в гърлото му се надигна задушаваща буца.

— Тя… мъртва ли е?

Мама го изгледа ужасена. След това скри лице в шепите си и заплака.

— Не, сине. — Баща му отново приседна. Сега вече очите му наистина се наливаха със сълзи. — Не е мъртва, Ким. Просто още не се е събудила. Изнесли са я от операционната и са я сложили на легло, но… тя още спи.

— Откога…

— От операцията минаха два дни — каза тихо тате. — Надявахме се, че всичко ще се оправи. Но преди малко позвъних в болницата и… — Ким усети колко трудно е за баща му да продължи. — … изглежда, състоянието й не се е променило.

— И тя никога няма да се събуди? — попита Ким. Представата за това как някой може да заспи и никога да не се събуди бе кошмарна. Такива неща ставаха само в приказките. Внезапно Ким се разгневи и гневът му бе много по-силен от страха. Не би пожелал на никого такава съдба — още по-малко на сестричката си.

— Сега с мама ще отидем до болницата — каза тате след известно време. — Доктор Шрайбер иска да говори с нас.

— Идвам с вас — заяви момчето.

Баща му поклати глава.

— Това е невъзможно, Ким. Знаеш, че деца под четиринадесет години не се допускат там.

— Тогава ще чакам в приемната — настоя Ким. — Искам да знам как е Ребека. Искам да я видя.

Тате щеше да каже нещо, но Мама сложи длан на ръката му.

— Позволи му.

Без да изчака отговора на баща си, Ким скочи от тапицирания стол, изтърча от дневната и се втурна нагоре по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж. Когато родителите му бяха готови за излизане, той се върна с опърпано плюшено мече в ръце. То нямаше дясно ухо и едно от лъскавите му оченца липсваше. Любимата играчка на Ребека. Щом майка му зърна мечето, устните й се разтрепериха, тя се обърна и пак се разплака. Ким осъзна, че няма никакъв смисъл да взема играчката. Въртеше плюшеното животинче в ръцете си, търсейки къде да го остави.

— Не, Ким. Всичко е наред — промълви баща му. — Вземи го, вземи го с теб.

Беше започнало да вали, когато излязоха и прекосиха тясната градинка, за да стигнат до колата. Надвисналите дъждовни облаци се разделяха от време на време, позволявайки на слънчевите лъчи да се плъзнат надолу, но въпреки това захладняваше бързо. Тази година есента бе дошла рано. Цветята в градинките на китните къщички по тяхната улица още цъфтяха, но прогнозата за времето по радиото предупреждаваше за слана. Големи, тежки капки се плискаха около тях — предвестник на мразовита зима.

Тате вдигна яката си и изтича до колата. Скочи вътре и запали двигателя, наведе се и отключи още две от вратите.

— Трябва да побързаме. Доктор Шрайбер ще ни чака в четири и половина, а с този трафик сега…

Ким се качи на задната седалка и закопча колана си. Докато караха през все по-натовареното улично движение по пътя към източната магистрала, дъждът се усили. Улиците се превърнаха в матовосиви огледала, а колите оставяха ивици мътна червена светлина. Пешеходците бяха отворили чадърите си и се криеха по входове и магазинчета, вдигнали яките си. Стъмваше се и студеният, влажен въздух се запромъква в колата. Тате включи отоплението. От бръмчащия вентилатор се разля приятна топлина.

Въпреки това на Ким му беше студено. Той се сгуши по-плътно до широката задна седалка, заровил ръце в джобовете на якето си. Сякаш топлият въздух се разбиваше в някакво невидимо силово поле точно пред тялото му. Стисна здраво смачканото мече и отклони поглед към огледалото за задно виждане. Забеляза, че тате често поглежда в него и го наблюдава. Ким се чувстваше глупаво — треперещ, с ръце в джобовете и прегърнал детска играчка. Смутен, той остави мечето, обърна се настрани и притисна лице към опръскания от дъжда прозорец.

Поеха по магистралата. Тате настъпи газта. Скоростомерът отчете малко повече от сто километра в час. Тате винаги бе казвал, че по мокър път не се кара с повече от седемдесет и пет, но… колата се наклони рязко и сви в платното за разминаване. Колона камиони остана зад тях.

Над Рейн блещукаше дъга, когато поеха по рампата към Южния мост. Под тях един товарен шлеп плаваше надолу по течението. Ким го проследи с поглед, докато изчезна под моста, след това отново обърна лице към дъгата. Не беше нито особено голяма, нито особено ярка. Ким се зачуди дали съществува някаква йерархия, някаква подредба на дъгите, която да започва от най-малките и незначителните като тази над главата му и да завършва с огромни, ослепителни, многоцветни арки, които се протягат през цялото небе и достигат звездите. Може би дори имаше крал на дъгите. Ким не можеше да си представи как би изглеждал той, но Вселената бе толкова необятна и пълна с чудеса, че някъде, може би на някоя мъничка, нищожна планетка, навярно съществуваше крал на дъгите.

Черни облаци се трупаха над града и предните чистачки губеха битката с проливния дъжд. Пороят бумтеше по покрива на колата като далечни гръмотевици.

След Южния булевард завиха надясно по улица „Морен“. Ким добре познаваше района. Преди няколко години и той постъпи в болницата за апендектомия. Почти се наложи да повтаря трети клас, защото лекарят бе предписал почивка в провинцията, което го извади от училище за шест седмици. Онази година беше лоша. Тате му нае някакъв студент за частен учител и докато приятелите му играеха футбол на улицата или вилнееха из града, Ким трябваше да стои над учебниците си и да зубри. Апандиситът явно беше нещо като семейна болест. При тате се бе получило така, че трябваше да отмени важно бизнес пътуване, за да се оперира. Бяха оперирали и мама, преди Ким да се роди.

Тате спря колата, наведе се назад и отвори вратата.

— Излезте и ме изчакайте отвън — каза той. — Ще паркирам и ще дойда.

Ким изскочи от колата и с наведена глава изтича до сводестия главен вход на медицинския комплекс. Поне още десетина души бяха намерили укритие от внезапния порой, скупчени под каменния навес. Двама тъмнокоси мъже в бели престилки явно бяха изненадани от дъжда по средата на някаква работа.

Една жена се усмихна при вида на опърпаното мече в ръцете на Ким. Той натъпка юмруците си по-дълбоко в джобовете си и се облегна на влажната стена с начумерено изражение. Проблесна светкавица и няколко секунди по-късно слабото ехо на гръмотевицата се разнесе по улицата.

Ким потрепери. Обувките му прогизваха и той най-накрая осъзна, че стои по средата на локва. Отстъпи встрани и погледна към майка си, несигурен какво да прави. В сивия сумрак на каменния свод тя му се стори стара. Усещането бе обезпокояващо. Никога преди не се бе тревожил за майка си. Обичаше я, разбира се. Тя винаги беше до тях, но досега никога не се бе интересувал какво таи у себе си. Ким винаги можеше да сподели с нея проблемите си — беше го приел за даденост. Сега, докато наблюдаваше внимателно изпитото й, набраздено и плувнало в сенки лице — лице, което никога не бе виждал толкова ясно, — той внезапно осъзна колко много сила и вътрешна енергия й костваше самото й идване тук. Улови ръката й и я стисна, опитвайки да се усмихне. Тя наведе глава да го погледне и му се усмихна в отговор, но в очите й нямаше нищо от изписаното на лицето й.

Колите пълзяха по улицата като охлюви, а тротоарите пустееха. На завоя една линейка се отдели от масата, а сирената й виеше. После тате притича през леещия се дъжд. Вече под прикритието на входа, той изтръска водата от дрехите си и прегърна мама през рамото. Ким очакваше баща му да предложи да изчакат, докато бурята премине, но вместо това, без да каже и дума, пресече от другата страна на свода и излезе отново в дъжда.

Ким се приведе и като трепереше от студ, последва родителите си. Докато стигнат до голямата, подобна на кутийка сграда на хирургическото отделение, и тримата бяха мокри до кости. Когато Ким бе пациент тук, всичко му изглеждаше светло и приветливо. Сега сградата зад завесата от вода му приличаше на зловеща цитадела, омагьосан черен замък, свърталище на демони, вещици и блатни чудовища-телепати.

По пътя към стъклените врати погледът му се спря на голям месингов надпис до входа:

БОЛНИЧНО ЗАВЕДЕНИЕ

КЪМ МЕДИЦИНСКИЯ ФАКУЛТЕТ

НА ДЮСЕЛДОРФСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

ХИРУРГИЧЕСКО ОТДЕЛЕНИЕ

По гърба на Ким пробягаха тръпки. Думата „болница“ не му харесваше, а „болнично заведение“ — още по-малко. Веднъж бе попитал тате защо хората трябва да наричат болницата „заведение“, но тате не му отговори. Думата го караше да се чувства неудобно. Извикваше образи на затвори, лудници и влажни мухлясали изби, пълни с плъхове, насекоми и плесен. Но сега, докато се приближаваха към извисяващото се бетонно здание с непрозрачните му прозорци, „болнично заведение“ му се стори подходящ израз.

Вълна горещ, душен въздух ги обля, когато влязоха в приемната. Ким се промъкна между стъклените врати и забърза да настигне родителите си. Стъпките им ехтяха по плочките на пода, докато минаваха по дълъг коридор с пейки покрай стените. Най-сетне влязоха през още един чифт стъклени врати в чакалнята на педиатрията. Ниска маса и няколко неудобни на вид дървени стола бяха подредени в единия ъгъл, до едно увехнало стайно растение и очукан пепелник пълен с угарки и боклуци.

— Чакайте тук — каза тате. — Ще видя дали доктор Шрайбер е готов.

Той им посочи столовете, усмихна се окуражаващо на мама и изчезна зад вратите на хирургическото отделение.

Ким внимателно остави мечето на масата и седна. Майка му, още права, се втренчи в затворените врати на асансьорите в другия край на коридора. Светлинката над един от тях светна — дзън — и вратите се плъзнаха встрани. Ким се завъртя на стола си изпълнен с любопитство. Двама лекари и сестра, облечени в тъмнозелени операционни дрехи, с мрежи на косите и със сини пластмасови пантофи, избутаха едно бяло болнично легло от асансьора. На него лежеше мъж. Поне изглеждаше като мъж, въпреки че се виждаше само рошава, мръсна черна коса и част от разголено рамо. Сестрата ситнеше бързо до леглото, държейки във вдигнатата си ръка бутилка с жълта течност.

Ким погледна майка си — отново бе започнала да плаче. Беше се вторачила в покритата фигура на леглото, сякаш бе хипнотизирана, и не откъсна очи от нея дълго след като медицинският екип изчезна зад млечнобелите врати.

Сякаш измина цяла вечност, преди тате да се върне.

— Можем да влизаме — каза той. — Доктор Шрайбер ни очаква.

Пред тях се откри дълъг коридор, боядисан в бледожълто. Ким не обърна внимание на металния надпис до вратата, който предупреждаваше, че в тази част на болницата не могат да влизат деца под четиринадесет години. Като че нищо не се бе променило, дори мъничко, откакто той бе пациент в същото отделение. Картинките по стените бяха също толкова безинтересни… острата миризма на дезинфектант бе също тъй натрапчива… и всичко бе застояло, сякаш някой бе решил, че е много важно нищо да не се променя.

Тате бързо отиде до стъклената кабинка и размени две-три думи със сестрата вътре. После продължи до втората врата от края на коридора. Почука, изчака секунда и завъртя дръжката.

Сърцето на Ким заблъска, когато влязоха в стаята. Беше тъмно — щорите пропускаха само няколко ивички слаба светлина. В единия ъгъл светеше малка лампа, затъмнена с парче плат. Две от трите легла бяха празни, а над дъската на третото, това на Ребека, блещукаше цял рояк устройства. По монитор с размерите на длан подскачаше светеща в зелено линия, оставяща следи от малки искрящи звездички след себе си. До монитора цъкаха три различни дигитални индикатора.

Мама сподави хлипа си и се затича към леглото. Раменете й се тресяха. Плачеше без звук.

Ким забеляза другия мъж в стаята, застанал до родителите му и Ребека. Досега д-р Шрайбер бе стоял толкова неподвижно до леглото, че тънката му, облечена в бяла престилка фигура почти се бе сляла със сенките. Той въздъхна, премина от другата страна на кревата и леко докосна мама по рамото.

— Аз… Съжалявам, госпожо — промълви. Гласът му бе някак неприятно тънък, но звучеше искрено. — И все пак реших, че ще е по-добре да ви кажа истината.

Мама кимна почти незабележимо.

— Всичко е наред — отвърна тя, а пръстите й кръжаха леко над завивките. — Наистина. Благодаря ви за усилията.

Д-р Шрайбер изгледа въпросително Ким.

— Момчето знае — каза тате. — Казал съм му всичко.

Докторът кимна и пъхна ръце в джобовете на лекарската си престилка.

— Разбира се. Така сигурно е по-добре.

— Моля, продължете — каза мама, без да обръща глава.

— Няма много за казване — рече колебливо д-р Шрайбер. — Опитахме всичко, което знаем. Явно без успех, за съжаление. Разбира се, твърде е рано за…

Той поклати глава и извади ръце от джобовете си.

— Няма смисъл да увъртам — продължи твърдо. — В следващите няколко дни ще повикам още колеги, това е ясно… но случаят не изглежда добре. Поне към този момент — добави накрая. — Не съм срещал нищо подобно през цялата си практика, така че мога да се консултирам единствено с медицинската литература. Случват се и такива неща. Не често, но се случват. Не съществуват убедителни обяснения защо пациентът не се събужда от упойката. Всичко се движи по план, тялото понася операцията добре и действието на упойката преминава. Но пациентът просто не се събужда.

Той замълча за известно време, търсейки правилните думи.

— Като че ли духът на пациента отказва да изплува от съня. Сякаш нещо го задържа.

Тате се усмихна тъжно.

— И нашият е един от тези случаи?

Д-р Шрайбер кимна.

— Боя се, че да. Не знаем докога ще продължи. Понякога пациентите се събуждат сами след известно време, а в много редки случаи успяваме почти да възстановим разсъдъка им.

Ким се зачуди дали това е възможно. Сигурен бе, че д-р Шрайбер си мисли същото. Той продължи да говори, но Ким вече не го слушаше. Можеше само да се взира в неподвижното телце в преголямото бяло легло.

На фона на наскоро оправената възглавница лицето на Ребека изглеждаше невероятно малко и безпомощно. Тънки, ярко оцветени жички пълзяха изпод завивките към примигващия плот на стената. От лъскава хромирана кука висеше система, чиято жълта пластмасова тръбичка влизаше в ръката на Беки. Лицето й бе скрито зад прозрачна кислородна маска и я караше да изглежда като пилот на изтребител. Открити бяха само затворените й очи.

Ким преглътна с усилие. Горчивата буца отново се загнезди в гърлото му, а в стомаха му нещо натежа. Той остави плюшеното мече на леглото — там, където дясната ръка на Ребека лежеше под одеялото — и бързо се отдръпна. Затвори очи, ала не успя да прогони образа на малката си сестра, загубена в гигантската бяла пустиня на леглото.

Не осъзна, че плаче, преди една длан нежно да избърше сълзите му. Той погледна нагоре към майка си. Нейните очи бяха сухи, но той изтръпна от онова, което се четеше в тях.

Д-р Шрайбер търпеливо отговори на всички въпроси на тате, като подсилваше думите си с жестове. Ким забеляза, че лекарят има необикновено деликатни ръце, с изпъкнали синьо-зелени вени като тънки коренчета. Движеха се бързо, почти като две независими създания.

Напуснаха стаята и стигнаха обратно до жълтия коридор. Един възрастен мъж в болнична нощница се приближи до тях, спря за миг, за да погледне Ким, и му се усмихна приятелски.

Много необикновен човек, помисли си момчето. Беше стар, изключително стар и изглеждаше точно така, както Ким си бе представял, че изглеждат най-старите хора. Беше прегърбен, протегнал дясната си ръка напред, като че бе свикнал да държи бастун. Въпреки че беше по-нисък от тате, имаше много широки рамене. Като млад ще да е бил доста едър и силен. Дългата бяла коса падаше до раменете му, а бялата му, внимателно оформена брада стигаше до най-горното копче на нощницата му. Безбройни бръчки оформяха гъста мрежа от линии около очите му, а три дълбоки отвесни гънки сякаш бяха изсекли едно „М“ на челото му.

Старецът се затътри покрай тях, поклащайки глава. Ким устоя на изкушението да се обърне, за да го позяпа. Бабите и дядовците му бяха умрели, когато бе много малък, и Ким не знаеше какво е да си имаш дядо. Ако имаше обаче, би искал да изглежда точно като този старец.

Д-р Шрайбер ги придружи през стъклената врата и вървя с тях още малко надолу по коридора. Тогава, след кратко ръкостискане, изчезна зад една от еднаквите врати.

Дъждът бе спрял, когато напуснаха болницата. Тръгнаха безмълвни по виещата се пътека, покрай цветни лехи и поляни, обратно към главния ход, който сега беше пуст. Мазни локвички блестяха по изтъркания асфалт и от мазилката се бяха олющили големи, неравни парчета. А на самия вход една тънка линия лъкатушеше диагонално през стената и се превръщаше в странна, многопръста, изкривена навътре ръка с дълги остри нокти.

Тате спря, извади ключовете за колата от джобовете си и после отново ги прибра.

— Да си вземем по чаша кафе — каза той. — Жаден съм.

Без да продума, мама го хвана под ръка. Тримата стъпиха на уличната зебра.

Когато оставиха болницата зад себе си, Ким въздъхна облекчено. Чувстваше се, сякаш ненадейно бе избягал от затвор с невидими, но непреодолими стени. Спря се по средата на зебрата, обърна се и се загледа в главния вход на болницата. Във влажния сив въздух той изглеждаше като паст на притаено ненаситно чудовище или като отвор към дълбока, бездънна яма — тъмница без изход, светлина, въздух или надежда за пленените вътре.

Ким потрепери. Обърна се и побърза да настигне родителите си.