Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (14)

Четиринадесета глава

Семейство Бробинг, които трябваше да изоставят фермичката си и да посрещнат несигурното бъдеще, изпразниха запасите си до последната трохичка, за да приготвят угощение, което да удовлетвори апетита даже на Келхим и Горг. Рангариг, който каза, че има нужда от храна само веднъж на няколко седмици, се задоволи с пресушаване на поточето и част от езерцето до къщата. Тогава остави всички да се качат на гърба му и се издигна във въздуха.

Вече не летеше толкова високо и бързо и Ким усети как силата му бе поставена на изпитание от добавеното тегло на шестима възрастни и едно дете. За да навакса, той летя сутринта, по пладне и следобеда. Тревистите равнини се смениха от скалисти кратери, пълни с вулканични останки, и големи, фуниеподобни дупки.

Момчето изтръпна. Скалистият терен бе катраненочерен. Изглеждаше сякаш поема слънчевата светлина, като че камъните бяха наслоени с вещество, което поглъщаше лъчите. Коментарът на Горг, че наближават Бездната на душите, бе абсолютно излишен.

Късно следобед Рангариг се завъртя във въздуха, търсейки последно място за почивка. Горг се извъртя и сграбчи толкова силно ръката на Ким, че го нарани.

— Погледни на запад! — извика той.

Момчето се подчини. Пред тях земята леко се спускаше, а в дъното на склона зееше бездънна пукнатина. Дъхът на Ким спря. Бе очаквал нещо огромно, но истинските измерения на клисурата надминаваха способностите на въображението му. Земята сякаш бе разцепена с огромна секира. Назъбеният разлом продължаваше на запад, разширявайки се постоянно. Неизброими ниши и процепи бяха надупчили околната земя.

Клисурата му приличаше на огромна светкавица. Хипнотизираше го и в същото време го ужасяваше. Ким се зарадва, когато Рангариг сви и каньонът изчезна от поглед.

Приземиха се сред хаотично поле, пълно с игловидни скали и големи късове черен обсидиан. Мускулите на всички бяха схванати и едва слязоха от дракона. Неприветливата пустош ги потискаше. Хапнаха простичко, но с удоволствие, използвайки съчки и подпалки, за да накладат огън. След това всички легнаха да спят. Дори Горг, който не пропускаше възможност да поприказва, утихна.

Келхим пръв вардеше лагера. Другите членове на импровизираната групичка заспаха още преди слънцето да измине три четвърти от пътя си в небето. Измъчван от кошмари, Ким с благодарност смени Привин късно вечерта. Момчето взе парче студено печено, клекна на един назъбен камък и се уви във вълненото си одеяло. Яде, макар и да не бе гладен, защото не знаеше кога пак ще му се удаде възможност. Зъбите му тракаха въпреки топлата завивка. Един поглед в небето му подсказа, че изгревът е още далеч.

Планът беше Бробинг да ги чака на това място след седмица. Ако Ким и останалите не се завърнеха, семейството щеше да продължи и да разчита на късмета си.

Ким започна да разбира какво имат предвид възрастните, когато казват, че нищо не е по-ужасно от неизвестността. Успокояваше го мисълта, че независимо дали ще успеят да се преборят с Татцелуърм и оставят Бездната на душите зад гърба си, времето щеше да продължи. Дори да не срещнат Краля на Дъгите, някога в далечното бъдеще от пепелищата щеше да се издигне нова Вълшебна Луна, по-великолепна от всякога.

Задряма. Когато вдигна глава, видя лицето на Горг, надвесено над него, и усети тежката му ръка на рамото си. Поизправи се смутен. Великанът сложи пръст на устните си и посочи останалите, които спяха, омотани в одеялата си. Ким слезе от мястото си за наблюдение и се сви на земята. Замръзваше и ужасно се страхуваше.

И все пак заспа бързо. На заранта Привин трябваше няколко пъти да го сръчка в ребрата, за да го събуди. Момчето примигна, прозя се и се изправи със залитане. Долови миризмата на печено. Всички се бяха събрали около огъня и закусваха доволно.

Ким се протегна. Гърбът го болеше от твърдата камениста почва. Поне златистото сияние на слънцето разпръскваше малко студа.

— Е — поздрави го Горг, — добре ли спа? — Великанът му намигна и той разбра, че не бе казал нищо за заспиването му на пост. Момчето кимна и се зае с ентусиазъм с яденето. Тръгнаха веднага след закуска.

Раздялата им с фермерите бе кратка, но сърдечна. Ким трябваше да обещае на всеки от семейството, че ще се грижи за себе си и със сигурност ще се върне.

С натежало сърце момчето се покачи на гърба на Рангариг. Драконът протръби последно гръмогласно сбогуване, разпери криле и с мощен замах се издигна във въздуха. Ким махаше на семейство Бробинг, докато не се изгубиха от поглед. За няколкото часа, прекарани заедно, се бе привързал силно към тях.

За известно време Рангариг летя успоредно на острия като бръснач ръб на клисурата, докато пред тях не се появи тясна зигзагообразна цепнатина. Златистият гигант се приземи на границата й.

— Мисля, че оттук ще е добре да се смъкнем в клисурата.

Ким предложи Рангариг просто да ги отнесе на гръб над Бездната на душите и да долети с тях до Замъка на края на света. Горг само поклати глава и обясни, че за да намерят Замъка, трябва да следват течението на Изгубената река. Ако някой тръгне да следва друг маршрут, би се загубил безнадеждно. Не, слизането в Бездната на душите бе единственият начин.

Момчето внимателно пристъпи до ръба и погледна надолу. Склонът не изглеждаше толкова дълбок, колкото се опасяваше. Натрошени камъни и избелели скали образуваха нещо като рампа поне през първите неколкостотин метра. Ким искаше да даде добър пример, като слезе пръв, но Горг го задържа.

— Стой, стой — твърдо каза великанът. — Първо Рангариг, после аз и после оня мечкопън. Съжалявам, че трябва да минеш последен, но нямаш избор.

Горг избута Ким встрани, за да направи място на златния дракон. Рангариг понатисна ръба, за да се увери, че скалата може да издържи огромното му тегло, след което изчезна с тътрене в дълбините. Келхим и Горг го следваха плътно, а Привин и Ким вървяха последни.

Ким скоро разбра защо Горг настояваше те с Привин да стоят най-отзад. Неведнъж Рангариг губеше равновесие и се плъзгаше десетина метра по склона, а стъпките на Горг постоянно създаваха малки лавини, които изчезваха с тътен в мрака. Ако Ким и Привин вървяха начело, щяха да бъдат затрупани. Спускането сякаш продължаваше безкрай. Починаха си на тясна, назъбена тераса, която едва ги побираше. Сетне продължиха — стъпка по стъпка, метър след метър, минута след минута и час след час. По преценка на момчето бе късен следобед, когато най-сетне стигнаха дъното на клисурата. А самата Бездна продължаваше стотици и стотици метри надолу.

Ким стана неспокоен. Въпреки че дъното предлагаше предостатъчно място и срещуположните стени бяха поне на неколкостотин метра една от друга, клаустрофобията внезапно го сграбчи. Тук долу достигаше само мътна сивкава светлина, а стъпките им отекваха със странна сила. Ким бързо погледна към Привин и се почувства облекчен да види нервността и по неговото лице. Поне не беше сам в страха си.

Стигнаха до един завой и Рангариг спря толкова внезапно, че Келхим и Горг насмалко не се спънаха в опашката му. Двамата заругаха на висок глас и драконът завъртя рязко глава.

— Млък! — изсъска. — Чувам нещо.

Всички задържаха дъха си. Сетивата на Рангариг отново се оказаха невероятно остри. Отначало не чуваха нищо, освен туптенето на кръвта в ушите си, ала след известно време Ким дочу приглушено мърморене, сякаш наблизо имаше голяма група хора. Драконът се оттегли на няколко метра и привика мечока с жест.

— Мини пръв — прошепна. — Не ме бива толкова в устройването на засади.

Келхим безшумно изчезна зад завоя. Не им се наложи да чакат дълго. Мечокът се върна, треперейки от безпокойство. В окото му гореше гняв.

— Черни конници. Клисурата пращи от тях!

Сърцето на Ким пропусна удар.

— Но това не е възможно — отрони той.

— За нещастие е. Не можах да различа много. Там е тъмно като в мечешка дупка… така де, пещера — бързо се поправи Келхим. — Но са много. И ако не греша, видях барон Карт с тях.

— Барон Карт! — Ким почти извика. — Но как…

— Навярно някак са разбрали за пътешествието ни — сви рамене Келхим в странно човешки жест.

— Няма как — възрази момчето. — Откъде ще разберат? Даже ние не знаехме, а и конниците не са бързи като Рангариг.

Драконът вирна глава и изсъска:

— Може би не са. А може и да са тръгнали много преди нас.

— Че защо да го правят?

— Не забравяй, че Бораас е магьосник. По свой си начин той е по-могъщ дори от Темистокъл. А и аз понякога мога да предричам разни работи, нали?

— Като си толкова печен — изръмжа Келхим, — ни кажи какво да правим.

— Остава само едно — отвърна Рангариг. — Да ги овършеем. Ще минем през тях.

Дори Горг изглеждаше шокиран за момент. Това звучеше напълно налудничаво.

— Имаме елемента на изненадата на наша страна — обясни драконът. — Пък и определено не очакват мен.

Великанът се замисли. Накрая сви рамене, плю си на ръцете и развъртя сопата си.

— Във всеки случай е твърде късно за връщане назад. Пък и отдавна не съм бил в свястна тупаница. Да вървим. — Обърна се към Ким и Привин и добави: — А вие двамата гледайте да стоите между нас. Ясно?

Той се обърна, плесна мечока по гърба и изчезна с широки крачки зад завоя. Келхим тръгна по петите му. Зад тях драконът запристъпва бавно и тежко.

Станалото после бе като кошмарен сън.

Мечокът не бе преувеличил. Клисурата гъмжеше от фигури в черни брони. Внезапната атака ги свари неподготвени, но те бързо се прегрупираха и започнаха упорит отпор.

Ким вдигна меча си и се хвърли в боя въпреки предупреждението на Горг. Един черен рицар се строполи под ударите му, а втори бе запратен с ужасяващ писък в дълбоката пукнатина. До него Привин като че бе придобил свръхестествена сила и се биеше с голи ръце. Дори така обаче не биха имали шанс без дракона. Рангариг се сражаваше с контролирана ярост. Всеки удар на опашката му събаряше по десетина врагове и пропукваше скалните стени. Само за секунди успя да пробие редиците на неприятелите. Ким почти се възхити на куража на черните рицари, които се хвърляха срещу чудовището без мисъл за смъртната опасност и безполезно стоварваха мечовете си върху златните му люспи.

— Внимавай! — ревна Горг. — Над теб!

Ким инстинктивно вдигна щит и залитна, когато шест стрели, дълги колкото ръката му, се забиха в дървото.

Отряд черни рицари бе изкачил тесния скален отрязък и сега се прицелваше отгоре. С отчаян скок встрани Горг едвам избегна смъртоносния залп. Келхим изрева яростно, когато една от стрелите прободе рамото му.

Ким затвори заслепен очи, когато Рангариг издиша ярък сноп огън към стената. Вълна от свръхнагорещен въздух премина през клисурата и накара Ким и Привин с викове да потърсят укритието на една ниша сред камъните. Когато пламъците се укротиха, от стрелците останаха само въглени.

— Да вървим! — викна принцът и задърпа Ким към дракона. Келхим и Горг продължаваха настъплението си. Огненият дъх на Рангариг бе прекършил духа на черните ездачи. При все това огромни сенки никнеха неспирно измежду стените на клисурата и ги атакуваха с упорито настървение. Ким и другарите му тичаха, колкото им държаха краката.

Изведнъж врагът престана да ги преследва и единствените следи от битката бяха пропукването на светещата скала и потиснатите стонове на Келхим.

— Продължавайте — подкани ги Рангариг. — Скоро ще се окопитят. Няма да успеем да ги изненадаме втори път.

Въпреки умората пътешествениците се вслушаха в думите му. Келхим куцаше и стенеше, но не спря, докато не достигнаха още един завой. Едва тогава, изтощени и задъхани, се свлякоха на земята. Дори дишането на Рангариг бе учестено. Когато Ким се вгледа по-внимателно в дракона, забеляза, че много от златните му люспи кървят или са откъснати. Кръвта се процеждаше от безброй ранички, а дясното му око постоянно примигваше.

— Ранен си! — извика потресено момчето.

— Няколко драскотини, нищо работа — изсумтя драконът. — Погрижете се за Келхим. Междувременно аз ще проверя дали някой ни преследва.

Той се върна няколко метра назад към завоя, а Ким се промъкна до Привин и Горг, които се занимаваха с ранения мечок. Умелите пръсти на степния принц се движеха бързо по рамото на Келхим. Мечокът бясно се замята и великанът трябваше да използва цялата си сила, за да го удържи.

— Помогни ми! — прикани го задъхано Привин. Ким сграбчи стрелата и с общи усилия най-сетне успяха да я издърпат. Беше се забила дълбоко, а главата й бе широка и осеяна с шипове.

— За щастие черните ездачи рядко отравят върховете на стрелите си — изръмжа Горг, докато внимателно пускаше лапите на Келхим и се изправяше.

— Щастие — трънки — изсумтя рунтавият звяр, клатейки масивната си глава.

Великанът приклекна и сложи длан върху здравото рамо на мечока.

— Мислиш ли, че можеш да вървиш?

— Естествено — изхриптя Келхим. — Клечка за зъби като тая няма да ме убие. Нека само почина час и…

— Не става — прекъсна го Горг. — Трябва да тръгваме сега. — Исполинът наклони глава и погледна към тясната синя ивица между скалните стени — единственото, което се виждаше от небето. — Клисурата не е достатъчно широка. Ако се сетят да ни замерват с камъни, край с нас.

— Но той се нуждае от почивка — настоя Ким.

— Знам, хлапе. Знам — отвърна великанът. — Но не е възможно. Ще ни убият, ако останем тук още малко. Барон Карт не е глупав.

— Видя ли го? — попита Ким. По гърба му пробягна тръпка.

— Да. Ще ми се да го бях спипал, но беше твърде далеч.

— Надеждата умира последна — изръмжа Келхим. Той се изтърколи на крака и се изправи с олюляване.

Рангариг се върна и се озъби:

— Ни следа от тях. Мисля, че им стига засега.

— Има ли още много до Изгубената река? — попита Ким.

— Четири часа, може би пет — тръсна глава драконът и погледна към мечока.

Продължиха по пътя си. С изключение на някоя въздишка от Келхим, никой не издаде звук.

Ким още беше нервен. Погледът му шареше неспокойно по отвесните прегради на клисурата. Очите на Горг и каменната физиономия на Рангариг издаваха, че и те споделяха безпокойството му.

Разбираше защо това място се нарича Бездната на душите. Всеки, дръзнал да пристъпи тук, бе задушаван от страх, че никога няма да напусне тези места. Сърцето на Ким биеше диво и момчето трябваше да впрегне цялата си воля, за да не избяга с крясъци. Времето се влачеше агонизиращо бавно. Веднъж дори сляпо налетя на една от стените и се просна по лице.

— Почти… свърши — отрони Рангариг.

Единственото, което караше Ким да се чувства по-добре, бе фактът, че преследвачите им сигурно минаваха през същото. Дали обаче тези създания изпитваха тревога? Не ги ли правеше точно това — че не изпитват страх — толкова страховити?

Като че ли след цяла вечност пред тях се появи ярка светлина. Ускориха крачка и след няколко невероятно дълги минути се озоваха на ръба на огромен, фуниевиден кратер, останал след древна експлозия. Изпълваше го оловносиво езеро с вихрещи се ивици пяна по бурната му повърхност и високи вълни. Глух тътен караше земята да трепери, а влажният въздух миришеше на разложение.

Щом излязоха от клисурата, страхът им на часа се стопи и не остана нищо повече от лек спомен за депресията им — досущ като избледнял кошмар.

Изтощен, Ким се отпусна на стената. Усещаше крайниците си тежки като олово.

— Това ли е? — попита. — Изгубената река?

— Да, но само част от нея — кимна сериозно Горг. — Появява се на повърхността тук, но после се скрива в планината ето там.

Ким проследи сочещия пръст на гиганта и видя назъбен процеп в повърхността на скалата. До тази пещера водеше широк път около езерото. Беше равен, лесен за преминаване и наглед свободен.

— Ами… — попита колебливо Ким — … Татцелуърм?

Този път отговори Рангариг.

— Знае, че сме тук. Отдавна знае. Нищо от случващото се в Бездната на душите не остава скрито за дълго от него.

— Но къде е?

— Може да го е страх — изсмя се гръмогласно драконът. — Никога не е посрещал гост като мен, това е сигурно.

Самохвалството му обаче не звучеше съвсем непринудено.

Изведнъж Рангариг вдигна глава и извика:

— Хей! Татцелуърм! Излизай! Знам, че си тук!

Думите му прокънтяха над езерото като изкривено ехо. Опашката на Рангариг се мяташе нервно насам-натам и изтръгваше искри от каменните отломки.

— Какво има? Да не те е страх?

Няколко секунди не се случи нищо. После обаче се разнесе ужасяващ рев, водата в средата на езерото закипя и пред ужасения поглед на Ким се появи огромна, лъскава черна глава. Последва я дълъг змиевиден врат и накрая, когато Ким вече си мислеше, че чудовището се състои само от шия и муцуна, тялото на Татцелуърм се извиси над вълните — гигантски куп от бронирани люспи, рогоподобни шипове и нокти.

— Ето те и теб — избумтя Рангариг. — Тъкмо си помислих, че не си вкъщи…

— Какво искаш? — прогърмя в отговор Татцелуърм. — Нямаш право да си тук! Никой няма право да нахълтва в територията ми. Да не си го забравил?

— Нито за секунда, братовчеде — поклати глава златистият дракон. — Дойдох да ти предложа сделка.

— Сделка? — изрева Татцелуърм. — Не сключвам сделки. Който се осмели да дойде, плаща с живота си. Включително ти. Кои са тия смешни създания с теб?

— Мои приятели — отвърна Рангариг, не толкова арогантно. — Искат да преминат от другата страна. Това е част от сделката, която ти предлагам.

— Тъй ли било? Я кажи. Няма значение дали ще ви изям сега или после, все ще ви изям. Но ми кажи — какво толкова предлагаш?

— Много е просто — спокойно обясни Рангариг. — Пускаш приятелите ми да прекосят необезпокоявани езерото и аз няма да ти напъхам опашката в устата, уродливо позорище такова!

За момент Татцелуърм остана без думи. Сигурно никой не го бе обиждал така.

— Смееш да ми говориш така?! — изрева чудовището толкова силно, че цялата скала потрепери. — Чакай само. Сега ще ти покажа кой чия опашка ще напъха! — Той се изправи, потопи се сред огромен фонтан от пяна и се изстреля под водата към Рангариг.

— Вървете! Сега! — извика драконът. — Ще го забавя достатъчно, за да достигнете пещерата. Бързо!

Те се втурнаха напред. Но не бяха изминали и десет крачки, когато повърхността на речния бряг експлодира и черният гигант се изстреля като куршум към Рангариг. Ким хвърли поглед назад и изкрещя, когато видя колко е голям Татцелуърм. Челюстите му зейнаха толкова широко, че дори Горг би могъл да влезе лесно в тях, и изщракаха със съсък към Рангариг. В последната секунда златният дракон се отмести встрани и удари Татцелуърм по врата с опашката си, запращайки чудовището в скалата.

Един от големите му извити зъби се строши и Татцелуърм нададе ужасен вой. Започна диво да се мята насам-натам, размаха опашка и събори Рангариг, след което я уви около тялото му. Златистият му противник обаче впи зъби дълбоко в чувствителния корем на злия си братовчед и в кратера проехтя оглушителен писък. Татцелуърм се насочи към пещерата и се стовари върху Рангариг.

Ким откъсна поглед и продължи да бяга. Другите отдавна го бяха задминали, но той бързо ги настигна. Ако Рангариг можеше да забави чудовището още само миг, щяха да са в безопасност.

Черното страшилище сякаш прочете мислите му, защото обърна към тях малките си лъскави очички.

— Измама! — изрева. Метна Рангариг настрана и се приготви да се гмурне във водата.

Златистият дракон захапа опашката на Татцелуърм, откъсна няколко метра от нея и скочи върху широкия гръб на противника си. Той зави от болка и се хвърли във водата. Последното нещо, което Ким видя от двамата титани, бяха разперените криле на Рангариг и хищно разтворените челюсти на Татцелуърм. В следващия миг телата им изчезнаха сред бълбукащата вода и водовъртежа.

Останал без дъх, Ким достигна пещерата. Щеше да се върне да провери как е Рангариг, но Горг безмилостно го сграбчи и го понесе на ръце, докато не оставиха входа далеч зад себе си. Момчето зарита яростно великана.

— Пусни ме! — кресна. — Трябва да помогнем на Рангариг! Той ни е приятел! Не можем просто да го изоставим!

— Не можеш да му помогнеш, Ким — каза Горг. — Никой от нас не може.

— Но той ще умре! — викна Ким, почти разплакан. — Татцелуърм ще го убие.

— Възможно е — въздъхна великанът. — Но нека се надяваме, че ще успее да избяга.

Ким си припомни златистия проблясък зад талазите бурна вода и осъзна, че Горг сам не си вярва. Отчаянието на момчето се превърна в безчувственост.

Гигантът продължи по-спокойно:

— Рангариг знаеше какво прави. Знаеше, че не може да се мери с Татцелуърм.

— Но защо? — изхлипа Ким.

— Така пожела. Всеки един от нас би дал живота си за Вълшебна Луна. Включително и ти.

— Но Рангариг…

— Ти е приятел. Знам.

Земята се разтърси. До тях достигна ужасяващ рев, след което настъпи тишина.

— Свърши — промълви Горг и остави Ким на земята. — Може би се е измъкнал — добави тихичко. — Почти със сигурност е успял — добави и потупа момчето окуражително по рамото. — Хайде. Чака ни още много път.

Ким се затътри пред гиганта. Пътят бе тесен. Дланта на Горг остана на рамото му, в случай че се подхлъзне. Никой не можеше да оцелее в бясното течение на реката. Келхим и степният принц стояха на голям каменен къс, който стърчеше над водата като площадка. Мечокът изръмжа тихо и побутна Ким с влажния си нос, за да го окуражи.

— Остави ме — разгневи се момчето. Знаеше, че се държи детински, но това не го интересуваше. В следващия миг обаче зърна натъженото изражение на Келхим и му се усмихна извинително.

Привин колебливо го докосна по рамото.

— Не се отчайвай. Рангариг е жив. Абсолютно сигурен съм. Жив е, стига да мислиш за него.

Ким вдигна глава и затвори очи. Закле се пред себе си, че никога няма да допусне златният дракон да умре. Никога.