Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (2)

Втора глава

Кафенето бе ярко осветено и просторно. В неизброимите малки лампи по масите горяха свещи. Миришеше на кекс и прясно сварено кафе. Сервитьорки в черни рокли, препасали дантелени престилки, сновяха насам-натам.

Тате посочи една празна маса до прозореца, седна, запали цигара (прикривайки уста с ръка, за да се изкашля) и подпря ръце на масата. Изглеждаше уморен и когато сервитьорката дойде, трябваше два пъти да попита за поръчката, преди той да поиска кафе и безалкохолно за Ким.

Тате се наведе към мама.

— Трябва да се обадим на сестра ти — каза той. — Сигурно би могла да дойде за няколко дни. Не е хубаво да си сама точно в този момент.

— Имаш предвид леля Бриджит? — попита Ким.

Тате кимна.

— Сигурен съм, че ще дойде, когато разбере за станалото.

Не беше обичайно роднини да идват вкъщи, камо ли пък да остават за няколко дни.

— Защо не си вземеш няколко дни отпуска? — предложи мама. — Не би имало проблем, нали? Офисът няма да се разпадне, ако те няма една седмица.

Тате се усмихна едва-едва.

— Разбира се, че не. В момента обаче наистина имам много работа. — Въздъхна. — А и работата ме разсейва от всичко това.

Той се облегна назад и опъна крака под масата.

— И бездруго ще се налага да отсъствам често, за да ходя до болницата — добави.

Сервитьорката пристигна с каната за кафе и една кока-кола. Ким се радваше, че баща му не каза нищо, докато ги обслужваха, защото директният му, аналитичен изказ караше хората да се чувстват отхвърлени. Мама често се оплакваше от това. Разбира се, тате не го правеше нарочно, нито пък бе лишен от чувства. Просто се държеше така.

Ким отпи от колата си и потрепери от студ. Обувките и чорапите му бяха мокри и зъбите му тракаха. Той отпи отново, внимателно остави чашата върху влажното кръгче на масата, където бе стояла преди, и погледна през прозореца. Ярките лампи-свещи се отразяваха в стъклото. Ким различаваше отражението си, тези на родителите си и на останалите клиенти. Като че седеше пред високо до тавана огледало и надничаше в друг, фантастичен свят.

За секунда Ким си представи как улицата се превръща в странна пътека през екзотична бетонна джунгла, където хората не са хора, а чудати вълшебни създания и къщите от отсрещната страна на улицата са високи крепости, защитени с бойници и таящи мрачни тайни зад стените си. После усещането изчезна и пред очите му се отново се появи напълно обикновена улица в неприветливия есенен следобед. Някакъв старец изкуцука с бавни стъпки покрай опръскания от дъжда прозорец, сетне спря и се върна да погледне през него в кафенето.

Ким го огледа изненадан. Това бе същият старец от болницата. Вместо синята нощница сега носеше огромно тъмнокафяво палто с толкова дълги ръкави, че ръцете му се губеха напълно в тях. Бялата му коса бе залепнала по челото му на влажни кичури и старецът се подпираше на бастун с топка накрая. Внезапно той изтри мокрия прозорец с провисналия си ръкав и притисна лице към стъклото.

Момчето се уплаши. Старецът не просто зяпаше безцелно масите. Не. Сивите му очи сякаш се забиха право в тези на Ким и въпреки че нито един мускул не помръдна по лицето му, детето имаше чувството, че старецът му се подсмихва. Несъзнателно и момчето се усмихна. Шокът му премина. Колкото и странно да беше, набръчканото лице внушаваше доверие. Немислимо бе този човек да е лош. Невъзможно. Сякаш излъчваше самата доброта.

Тате се прокашля. Ким се почувства виновен, че мисли за някакъв престарял клошар, докато сестра му лежи в безсъзнание в онази голяма, сива болница-тъмница, където можеше никога да не се пробуди.

— Да вървим — каза тате. Той се изправи, остави парите за сметката на масата и донесе палтата им. По пътя навън Ким се оглеждаше за стареца, но той бе изчезнал — навярно в търсене на някое топло и сухо местенце.

Докато караха към къщи, градът бавно се стопи в сумрака. Колите се движеха с включени фарове. Мокрият асфалт сияеше — сякаш се носеха в лодка по дълъг, неподвижен канал, отразил великолепния звезден небосклон. Някои къщи изглеждаха затоплени от светлината в тях, други — студени и забравени, сякаш мракът се бе промъкнал вътре. А реката беше дълбок, бездънен ров, който прорязваше сушата по абсолютно права линия и изглеждаше тъй, сякаш чака някоя невнимателна жертва да се приближи достатъчно близо.

Беше почти осем вечерта, когато се прибраха у дома. Тате спря пред къщата, изчака да слязат и прибра колата в гаража. Блед полумесец висеше в небето и посребряваше покривите.

Къщата бе приятно топла. Ким закачи мокрото си яке в килера и изтича до стаята си да се преоблече. Учебникът със задачата по математика си лежеше на бюрото, точно както го бе оставил, а зелените цифри на калкулатора го зяпаха втренчено като две малки, светещи очички.

Ким спря на прага и посегна към ключа на лампата, но после свали ръка. Почувства се неспокоен. Нищо в стаята не бе променено, но всичко в нея изглеждаше различно, странно, загадъчно. Завесите бяха дръпнати и сребърната лунна светлина се изливаше през прозореца. Разделителната лента на прозореца образуваше зловеща сянка на кръст на килима, сочеща директно към бюрото му.

Ким пристъпи в стаята, замига изненадано и се спря отново. За един кратък миг му се стори, че сянката се разплита и променя по бежовия килим, за да нарисува по него миниатюрен пейзаж с реки и планини, клисури, гори и огромни плодородни равнини. Оттам проехтя звук, подобен на лек, весел смях.

После входната врата се затръшна и пейзажът се превърна в познатата му разхвърляна спалня. Ким въздъхна, включи лампата, преоблече се и влезе в кухнята.

Майка му бе приготвила кана с чай и бе сложила хляб, масло и колбаси на масата. Тате седеше на стол до прозореца и пушеше още една цигара, загледан в мрака.

Вечеряха мълчаливо. Когато приключиха, баща му се изправи безмълвно, отиде в дневната и включи телевизора. Междувременно мама сложи чиниите в мивката и започна да ги мие, въпреки че имаха съдомиялна машина. Ким я наблюдава известно време, после избута стола си и каза, че отива горе да си довърши домашното по математика.

Майка му вдигна глава.

— Няма нужда. — Избърса ръцете си в кърпата. — Утре може да не ходиш на училище. Ще ти напиша извинителна бележка. Денят беше тежък за всички ни. Най-добре да се наспим добре. Пожелай на тате лека нощ и се качи в стаята си.

— Може ли да почета един час? — попита Ким.

Мама се усмихна.

— Половин час — каза тя. — По изключение.

Ким кимна, излезе в коридора и се поколеба, преди да влезе в дневната. Тате седеше в тъмното на дивана, втренчен в телевизора, и безцелно щракаше със запалката си.

— Лека нощ — каза Ким тихичко.

Баща му не помръдна. Ким сви рамене неуверено и се качи горе. Мина край спалнята на родителите си и застана пред вратата на стаята на сестра си. Пръстите му трепереха леко, докато завърташе дръжката и търсеше опипом ключа за лампата. Не посмя да прекоси прага, докато светлината не прогони сенките в ъглите.

Стаята й беше същата като неговата — до най-малката подробност. Когато се бяха нанесли в къщата преди три години, родителите им бяха купили еднакви мебели за стаите им. Дори килимите и завесите бяха същите. Единствените разлики бяха, че бюрото на Ребека бе пълно с детски драскулки и рисунчици, вместо с книги, а тясната лавица за книги над леглото не бе претъпкана като неговата.

Ким отиде до нея и извади напосоки една от книжките с картинки. Разлисти страниците, хвърли бърз поглед на цветните илюстрации и прокара показалец по ръбовете им. Докато картинките се сливаха и губеха очертанията си, той почувства лек полъх по лицето си. Затвори книгата, върна я на мястото й и докосна гърба й. Почти всички томчета на рафта бяха илюстрирани — от тези, които се очаква да чете едно дете на възрастта на Ребека. Но имаше и такива, които още не бяха за нея — легенди и вълшебни приказки, които мама понякога четеше на глас или разказваше по памет. Ким не се интересуваше особено от този тип истории — винаги бе смятал, че разказите за светове за огледала и тайнствени кралства от другата страна на времето са за малки момиченца.

Затвори тихо вратата зад себе си и се промъкна на пръсти до стаята си, като че ли го бе страх да не го хванат. Чу как мама вдига телефона, набира номер и започва да говори. За миг Ким остана неподвижен, облегна се на парапета и се заслуша, но сетне се вмъкна в стаята. След като включи нощната лампа до леглото си и избра „Атаката на телепатите“ от лавицата, той се съблече и легна. „Атаката на телепатите“ бе най-новият епизод от поредицата „Звездни бойци“. Бързо намери мястото, докъдето бе стигнал, но не можеше да се концентрира лесно. Бе оставил книгата по средата на много напрегната сцена — командир Аркана трябваше да реши дали да поведе Уорлорд II в безнадеждна битка с чудовищата-телепати и невъобразимо по-напредналата им технология, или да спаси кораба и да остави входа към галактиката отворен за злокобните твари. Буквите обаче нямаха смисъл и постоянно се въртяха пред очите на Ким. Момчето хлопна кориците, отправи гневен поглед към тавана за секунда и опита отново.

Не ставаше и не ставаше. Когато се опитваше да си представи тясното брадато лице на командир Аркана, в ума му изплуваше единствено бледото личице на сестра му, затворена и безнадеждно изгубена в безкрайната бяла пустиня на болничното легло.

Някой почука. Изненадан, Ким остави книгата, изправи се в леглото и каза:

— Влез.

Триъгълен лъч светлина нахлу от коридора и момчето чу как майка му продължава да говори по телефона на долния етаж.

— Прекъсвам ли те? — попита тате.

Ким не отвърна. Тате затвори вратата зад себе си и се приближи. Избута завивките настрани и седна на ръба на леглото. Със снизходителна усмивка посегна към книгата в ръцете на Ким.

— Ако ти прекъсвам четенето, просто ми кажи — каза той.

— Не ме прекъсваш — увери го Ким. — Книгата е… ами и без това не върви добре…

Ким бе раздразнен. Баща му рядко го проверяваше, след като си бе легнал, а когато го правеше, беше за да посочи грешки в домашните му.

— Това нещо е по-интересно от учебниците ти, нали? — попита тате и кимна към книгата.

Ким кимна. Прехапа устна и измърмори нещо неразбираемо.

Баща му очевидно не бе очаквал отговор, защото продължи да говори.

— Знаеш ли, че и аз четях подобни работи, когато бях на твоята възраст?

Ким го изгледа объркано. Баща му да чете научнофантастичен роман?

Тате се усмихна.

— Да, повярвай ми, така е. Когато бях хлапе, четях тия неща непрестанно. И не бях единственият. Приятелите ми също се бяха побъркали по тях. Даже организирахме клубове, за да си разменяме книги. Тайно, разбира се. Трябваше да го крием от родителите си. Щяха да ни одерат живи, ако разберяха за какво си пилеем парите. — Той се изсмя тихичко.

— Наистина ли? Ти си четял научна фантастика? — запита Ким невярващо.

— Че защо не? — Тате се изправи и отиде до лавицата. — Любимата ми поредица беше „Космическа станция Орион“, но ти сигурно никога не си чувал за нея.

Ким се разтършува из паметта си. Томас, който седеше до него в училище, веднъж бе донесъл една разкъсана стара книга, която може и да принадлежеше към тази поредица, но не разреши на Ким да я погледне.

— Дори ми се струва, че още ги пазя — продължи замислено тате. — Сигурно ги има с купища в някоя кутия на тавана.

— Ще ми ги дадеш ли? — Въпросът просто изскочи без предупреждение.

За негово изумление тате отново каза:

— Че защо не? — Вадеше книга след книга от лавицата, поглеждаше илюстрацията на корицата и я връщаше обратно. — Виждам, че не мога да те спра да четеш тия работи, а би могъл да си харчиш парите и за далеч по-идиотски неща. Знаеш ли — добави, докато взимаше един от внимателно сглобените макети на космически кораби, — мисля, че знам какво ти се струва толкова пленително във всичко това.

— Наистина ли? — Ким погледна кораба с делтовидни крила в ръцете на тате. Бе вложил джобните си за цяла седмица в него. Бе прекарал четири вечери, сглобявайки го и проклинайки всички малки антени, сензори и лазерни оръдия.

— Разбира се — отвърна тате. — Животът в тези истории е много по-прост, отколкото е наистина, нали? Без училище, без противни учители. И без родители, които те карат да стоиш вкъщи и да пишеш домашни, когато времето е хубаво — добави с намигване. — Просто се качваш на космическия си кораб и потегляш.

— Не, не е вярно — каза Ким възмутен.

— Разбира се, че е — отвърна тате спокойно. — Знам точно какво представлява. Когато бях на твоята възраст, аз стоях до командир Маклейн на мостика на „Орион“ и треперех, когато корабите на земноводните нашественици атакуваха Земята.

С усмивка на уста той завъртя един от макетите в ръцете си няколко пъти и попита:

— Какво е това?

— „Пепелянка“ — заобяснява развълнувано Ким. — Изтребител клас „Пепелянка“. Има само двама души екипаж, но е невероятно бърз — практически не може да бъде атакуван. — Той посочи двете рогоподобни издатини под стъкления нос на кораба. — Това са лазерни оръдия.

— Лазерни оръдия. Хм, много интересно — каза тате, кимайки. Ким го изгледа преценяващо, но не видя и следа от ирония по лицето му. Баща му беше напълно сериозен.

— По мое време бяхме по-амбициозни — размишляваше той. — Имахме гигантски космически кораби, дълги четири-пет километра, с оръжия, които можеха да унищожат цели планети.

— Уорлорд II също го може — прекъсна го Ким.

— Уорлорд?

— Корабът на командир Аркана. Голям е колкото спътник, но е маневрен като лъч светлина — каза той, цитирайки задната корица на книгата. — „Пепелянки“-те обаче се използват за специални мисии. Толкова са малки, че могат да излетят и да кацнат където и да е, без да бъдат забелязани. А когато атакуват на групи, са по-опасни от голям кораб, защото са невероятно бързи.

Тате се усмихна. Внимателно върна макета на полицата и прошепна:

— Времената на велики въздушни битки като че ли отминаха, слава Богу.

После каза:

— Всъщност дойдох само защото не ти пожелах лека нощ преди малко. Извинявай.

— Няма нищо.

Баща му пристъпи към вратата, но после се обърна с лице към Ким.

— По-късно ще поговорим още. Може би ще постигнем някакво съгласие между командир… как се казваше?

— Аркана.

— Между командир Аркана и домашните ти. — Той зърна бюрото му и се приближи до него, за да изключи калкулатора. Сетне излезе от стаята.

Ким се вторачи в затворената врата. Никога не бе виждал баща си да се държи така — като че ли бе свалил някаква маска от лицето си. Със сигурност не се бе качил, за да си бъбрят за „Пепелянки“-те на командир Аркана или за да му пожелае лека нощ.

Ким се прозя, скръсти ръце зад главата си и затвори очи. Беше жаден, но и твърде уморен, за да стане. Загаси лампата на масичката до леглото и заспа.

Не спа спокойно. Сънува някакъв откачен, объркан кошмар, свързан с медицинския център, д-р Шрайбер, командир Аркана и едно бледо личице, което се давеше в огромен бял океан. На няколко пъти се опита да се събуди, но напразно — кошмарът го бе парализирал.

Сърцето му блъскаше в гърдите. Усети горчив, метален вкус в устата си, а влажната пижама лепнеше по гърдите и гърба му. Разтърси глава и преглътна няколко пъти.

Къщата бе напълно тиха. Зад прозореца нощта владееше света, дълбока и мрачна. Внезапно Ким дочу проскърцване. Сякаш някой бе прокарал заряд леденостудено електричество по гърба му.

Още едно проскърцване. Познаваше този звук. Скърцането на люлеещия се стол до леглото му! Бавно отвори очи и погледна към тавана, после внимателно остави очите си да преминат надолу по стената. Някой беше в стаята, до него.

Сянката на стола се поклащаше напред-назад по белия тапет. А на стола седеше мъжки силует. Дъхът на момчето секна и то се надигна с гръб, опрян в дъската на леглото. Странен човек с дълга бяла коса и брада впери тъмните си очи в Ким. Старецът, когото бе видял цели два пъти днес.

Момчето преглътна с усилие и скри треперещите си ръце.

— Кой… кой си ти? — едва успя да отрони.

Старецът се усмихна странно.

— Знаеш кой съм — отвърна му спокойно с дълбок, звучен глас.

Навярно командир Аркана имаше такъв глас.

— Мисля… мисля, че съм те виждал веднъж преди — призна колебливо Ким.

— Два пъти — поправи го старецът. — Първо в болницата, когато беше на посещение при сестра си, а след това на улицата. Не помниш ли?

— Да, разбира се — кимна момчето — Значи… значи познавате Ребека? — изненада се то.

Непознатият изглеждаше развеселен. Спря да се люлее, поизправи се на стола и поглади брада.

— Естествено, че я познавам, Ким — каза той. — Сестра ти много ми е разказвала за теб.

— Но, господине… как? Искам да кажа… — запъна се Ким, объркан.

— Познавам също родителите ти и леля ти, но те мен — не — кимна старецът. — Направи ми услуга и спри да ми викаш „господине“. Приятели сме, нали?

— Да, господине… имам предвид, да — закима енергично. — Но как да ви наричам?

— Наричай ме както ти харесва — отвърна старецът — „Аркана“ може би. Мисля, че името би ти допаднало.

Озадачен, Ким обмисли предложението. Командир Аркана бе по-висок от този мъж, а също така бе по-млад и по-силен. Докато чертите на непознатия говореха за мъдрост и доброта, от лицето на командир Аркана се излъчваха сила и решителност. Ким поклати глава.

— Ти не си командир Аркана — каза уверено.

Другият се усмихна.

— Напротив, Ким, аз съм. Аз съм командир Аркана, но също и Гандалф, Мерлин и Човекът от Луната, ако щеш. Хората са ми дали много имена и всички до едно ми харесват.

Когато забеляза объркването на Ким, той поклати леко глава.

— Ако желаеш, може да ме наричаш Темистокъл. Сестра ти винаги така ме е наричала.

— Темистокъл? — Ким наклони глава на една страна. Името пасваше, реши накрая. — Добре. Но какво искаш да кажеш с това, че сестра ми те е наричала така? Значи те познава?

— То се знае — отвърна му Темистокъл. — Аз и сестра ти сме добри приятели. — Той вдигна ръка, за да възпре очакваните въпроси. — Търпение, Ким, търпение. Нямам много време. Ще ти обясня всичко, когато му дойде времето, но сега имам нужда от помощта ти.

— От мен? — попита подозрително Ким.

Темистокъл се усмихна, сякаш можеше да чете мислите му.

— Ким, има нещо — рече той тихо, — което само ти можеш да сториш. Или да го кажем другояче: има един човек, кого то само ти можеш да спасиш. Сестра ти.

— Ребека? — извика Ким.

Темистокъл кимна.

— Но… как въобще сте се запознали с нея?

— Познавам я от доста време — обясни Темистокъл. — Често посещава мястото, където живея. Има много приятели там. Честно казано, всички я харесват. Затова е още по-важно да ни помогнеш.

— Но аз… аз не разбирам — тръсна объркано глава Ким. — Откъде идвате? И как мога аз да ви помогна?

Темистокъл явно често кимаше и се усмихваше.

— Страната, откъдето идвам, се нарича Вълшебна Луна.

— Вълшебна Луна?

— Сестра ти измисли това име. Харесахме го толкова много, че си го присвоихме.

— А Вълшебна Луна е…?

— Място, владение, свят. Както ти харесва, Ким. Сестра ти често идваше там и се надявахме някой ден да те доведе. Знаеш ли, ние обичаме гости. — Той въздъхна и прокара пръсти през брадата си. — Но сега се случи нещо, което никой не успя да предвиди. Затова съм тук.

Ким се пусна надолу и прибра крака до тялото си, обгръщайки коленете си с ръце. Зяпаше лицето на Темистокъл като хипнотизиран.

— За сестра ти Вълшебна Луна е страна, пълна с приятели и смях — обясни Темистокъл. — Но Вълшебна Луна е и парче от вашия свят. Там има и добро, и зло, и въпреки че успявахме да контролираме злото, то все пак съществува. Сестра ти често се разхождаше из Вълшебна Луна и досега нищо не й се бе случвало, ала навлезе твърде навътре в горите. Охранявахме границите си много зорко, но пътища и проходи към Планините на Сянката все пак съществуват…

— Планините на Сянката?

— Границите на земите ни. Планини, издигащи се по-високо от Луната, хвърлящи толкова дълбоки сенки, че нито едно живо създание не може да проникне в тях. Но през тях водят пътища, за които дори ние не знаем. Сестра ти е открила един от тях. Преминала е от другата страна.

— И после? — попита Ким, останал без дъх.

Темистокъл помълча за миг, гледайки го внимателно.

— Била е пленена. Бораас, Повелителят на Сенките, я заключил в една от тъмниците си.

Ким подскочи.

— Но вие… — извика разстроено — вие трябва да я измъкнете!

— Това не е възможно, Ким — тъжно каза Темистокъл. — Никой обитател на Вълшебна Луна не може да влезе в царството на Сенките, без той самият да се превърне в сянка. Повярвай ми, с радост бих дал живота си, за да спася сестра ти, ала ако опитам, това само ще увеличи мощта на Бораас. Всъщност вярвам, че държи сестра ти пленница само за да унищожи мен и цяла Вълшебна Луна.

— И мислите, че аз бих могъл да го направя? Да отида там… без да се превърна в сянка?

— Да — кимна Темистокъл. — Всеки обитател на твоя свят може да се движи свободно из Царството на Сенките. Ти също.

Ким помисли за секунда, после отметна одеялото и скочи от леглото.

— Какво чакаме? Хайде.

Темистокъл не помръдна.

— Знаех, че ще помогнеш на сестра си. Но трябва да те предупредя. Може да стане опасно.

— Не ме интересува — каза Ким.

— Изключително опасно. Възможно е… — Темистокъл погледна към стената на стаята на Ребека. — Възможно е и да не се върнеш никога. Може би и ти самият ще бъдеш пленен. Бораас е могъщ черен чародей. Силата му е равна на моята.

— Не ме интересува — повтори Ким. — Не ме е страх. Този злодей ще проклина деня, в който е хванал Ребека.

Темистокъл се изправи и посочи към вратата.

— Ако твърдо си решил, последвай ме.

Ким го последва.

На стълбищната площадка беше тъмно, но Ким сякаш бе придобил котешко зрение. Темистокъл слезе пред него по стълбите, спря във фоайето и тихо отвори вратата на дневната.

— Сигурен ли си?

Момчето кимна решително.

— Така да бъде.

Старецът застана пред дядовия часовник. Ким забеляза, че махалото му вече не се движи, но той продължава да тиктака.

— Все още имам много да ти обяснявам — каза Темистокъл. — Ала времето изтича. Ще те чакам от другата страна.

Той отвори вратичката, стъпи вътре и изчезна.

Ким потърка очи изумен. Колебливо протегна ръка и докосна неподвижното махало, а отвъд него върховете на пръстите му докоснаха твърдото дърво на задната стена на кутията.

— Не, Ким — прошепна гласът на Темистокъл в главата му. — Това не е твоят път към Вълшебна Луна.

— Но тогава как ще…

— Всеки човек знае как да стигне до нас — продължи Темистокъл. — Ала всеки трябва да мине по свой път. Ти също. Ще го намериш. Побързай. Ще те чакам. — Гласът заглъхна и махалото, се раздвижи отново.

Ким постоя неподвижен за миг, несигурен какво да прави, след което се върна във фоайето. Мека бяла светлина се процеждаше през прозрачното стъкло на предната врата. Той завъртя дръжката, излезе на стълбите и внимателно затвори вратата, докато резето прещрака.

Един изтребител „Пепелянка“ стоеше точно пред къщата, паркиран насред улицата. Тесните делтовидни криле се простираха от техния двор до този на къщата отсреща, а удълженият корпус изглеждаше толкова приканващо…

Ким изтича надолу по стълбите, прокарвайки ръка по гладката тъмнокафява униформа, която внезапно бе покрила тялото му като втора кожа. Дланта му натисна скрития бутон до тясната метална стълба, водеща до пилотската кабина, и стъкленото покривало се вдигна със съскане. Ким се тръсна на меката седалка и посегна към колана, а покривалото се затвори автоматично, когато коланът изщрака в закопчалката. В същото време светлините на електронните прибори се включиха и обляха кабината в зеленикаво сияние.

Ким спусна визьора на шлема си. Пръстите му ловко затанцуваха по сложния набор копчета, прибори и индикатори. Включваше прекъсвач след прекъсвач, активирайки постепенно сложната електроника на „Пепелянка“-та.

Лека вибрация премина през кораба. В центъра на полукръглото контролно табло проблясваше малка червена светлинка. Ким протегна ръка към ръчката за управление, пое дълбоко въздух и решително натисна бутона за старт.

Двата йонни ускорителя на изтребителя се събудиха с мощен рев. Гръмотевичен тътен разтресе прозорците на къщите наоколо и Ким премести длан върху газта. Парата, която извираше отзад, се възпламени с глух рев. От двигателите на кораба плисна пронизваща светлина и окъпа къщите в непоносимо зарево. „Пепелянка“ пое нагоре с яростен рев, почти докосвайки покривите, след което, яхнала горящите пламъци, се изстреля към звездите.