Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (7)

Седма глава

Изтощението пречеше на Ким да осъзнае пълното значение на постигнатото. Изглежда не само той едва се крепеше. Рицарите се разделиха и момчето се насочи към южния край на дълбоката долина. Този път никой не се занимаваше с палатки или коне. Воините слязоха от седлата и изпоналягаха на земята, потъвайки в дълбок сън.

Желанието да направи същото почти го пребори, но Ким се стегна. Ако възнамеряваше да бяга от черната армия, тук и сега беше неговият шанс.

Обгърнал с ръце врата на коня, той мина покрай безкрайни колони рицари, които или спяха, или клечаха на земята и гледаха в нищото. Долината бе затворена от всички страни, освен от северната, където скалата бе прорязана от тясна цепнатина като от удар с огромна брадва. Разбира се, този изход беше охраняван, но, все още в плен на първоначалната си възбуда, Ким не се тревожеше за това. Бе сторил невъзможното — да намери път през Планините на Сянката. В края на краищата нямаше точно сега да остави на няколко стражи да го задържат.

Той забави, сложи ръка между ушите на животното, за да го успокои, и промълви няколко тихи думи. Сетне започна да се приближава към изхода, изострил вниманието си до краен предел. Половин дузина стражи в черни брони стояха пред широкия двадесетина метра вход на прохода и се подпираха на копията си. Ким дръпна юздите. Още нямаше ясен план.

Навярно бе възможно да мине през тях в див галоп. Но другият край на каньона със сигурност бе охраняван по същия начин и ако дотогава някое копие или стрела не го сваляха, там бягството му със сигурност щеше да приключи.

Малък отряд черни рицари се приближи до прохода. Водачът размени няколко думи с един от стражите и кордонът се отвори, за да пропусне ездачите. Ким бързо взе решение. Пришпорвайки леко коня си, той зае позиция в края на колоната и мина през стражевия пост заедно с отряда. Никой не му обърна внимание. Каньонът беше дълъг около сто метра, но на Ким му се сториха много повече заради превъзбудата и нетърпението.

Накрая преминаха покрай редица от добре прикрити стражи. Пред тях пейзажът се разстилаше в най-разнообразни цветове. На Ким му се щеше да извика от радост. Още бяха в планините, но земята изглеждаше съвсем различна от тази от другата страна. В процепите между светлите скали растяха зелени храсти, дървета и пъстри растения. Мъхът и тревата смекчаваха тропота на конските копита. Горе на скалата, от една цепнатина, разкривено сливово дърво протягаше клони към небето. Птичи песни изпълваха въздуха и кристалночист планински ручей пресичаше пътеката им.

Това беше шансът му!

Ким обърна коня си, наведе се ниско над гривата му и препусна. Сред групата рицари се понесоха викове на изненада.

Някой излая бърза команда. На косъм от него профуча стрела и се строши в скалата. Втората одраска бронята му и остави дълга кървава драскотина отстрани на коня му. Ким успя да вземе завоя и за момент се озова в безопасност. Пътят се спускаше рязко надолу и се промушваше между камънаци и дървета, така че в началото нямаше да могат да стрелят по него. Трябваше обаче да намери скривалище. Конят му бе изтощен и не би издържал на евентуална гонитба. В този миг, като по часовник, рицарите се показаха иззад завоя. Един от огромните ездачи въртеше черен боздуган. Момчето се изуми, когато осъзна, че рицарят е не друг, а барон Карт!

— Давай, приятел! — изкрещя Ким на коня си. — Препускай, ако искаш да останем живи!

Жребецът изцвили, сякаш го бе разбрал. Дишайки тежко, с муцуна, покрита в снежнобяла пяна, той се впусна в яростен галоп надолу по планината. Ким се вкопчи в гривата му и отчаяно се огледа за път за бягство, но от едната страна имаше само открита земя, а от другата скалата се спускаше рязко надолу в ждрело, широко поне тридесет метра.

Преследвачите му го настигаха. Ким зърна искрящочерните очи на барона — никога нямаше да прости на момчето, че бе успяло да го измами. Вероятно нищо подобно не се бе случвало през целия му живот. Ким обърна поглед напред и взе отчаяно решение. Ръката му дръпна юздите. Жребецът се изправи на задните си крака и се обърна. От преследвачите се откъсна всеобщ вик, когато видяха как конят и ездачът му се насочват към ждрелото с убийствена скорост. Ким се хвърли напред, прегърна здраво коня си и затвори очи. Усети мускулите на животното да се напрягат в подготовка за скока. В продължение на две-три безкрайни секунди те се носеха над празното пространство. Ким отвори очи и видя как отсрещният край на ждрелото се приближава към него.

Приземяването го изхвърли от седлото. Излетя и се запремята през глава, удари се в земята и се затъркаля като камък, отскачащ от вода. Спря едва след няколко метра. Конят направи няколко несигурни стъпки, падна с болезнено изцвилване и после пак се изправи.

Ким също се изправи със стон. Цялото тяло го болеше, а ушите му пищяха. Погледна към другата страна на ждрелото. Преследвачите му бяха спрели. Барон Карт ревеше яростно. Останалите страхливо отстъпваха пред ругатните му. Нещо профуча край ухото на Ким и се заби в земята. Стрела! Той се затича, колкото му държаха краката. Дълги черни стрели заваляха около него като градушка и отново само бронята му го спаси.

Най-сетне бе в безопасност, когато се скри зад една скалиста издатина. Стрелите още се носеха към него, но вече не го достигаха и падаха на земята или отскачаха от камъка.

Ким свирна на коня си, сложи ръка на седлото и изтощен се облегна на животното. То още лъщеше от пот и дишаше тежко. Момчето си отдъхна за няколко секунди, сетне вдигна ръка към главата си и за пръв път от цяла вечност свали шлема си. Остави го внимателно на тревата и клекна да прегледа краката на верния си другар. Жребецът изцвили, когато Ким докосна подутите стави. Цяло чудо бе, че конят не бе строшил и четирите си крака при скока.

— Горкичкият — прошепна момчето. — Чувстваш се ужасно, също като мен, нали? — Конят побутна с муцуна гърдите на Ким и той се извъртя със смях, но после въздъхна. — Страхувам се, че ще трябва още малко да ме поносиш, приятелю. Още не сме в безопасност. Барон Карт ще намери начин да прекоси ждрелото, а когато го направи, искам да сме възможно най-далеч.

Ким завърза шлема си за края на седлото и отново се метна върху жребеца.

Продължиха надолу по планината. Появиха се единични дървета, а след това и малки горички, които го изкушаваха да си почине в тях. Ким оставяше коня да пие от малките поточета, които пресичаха пътя им. Той също се освежи с няколко глътки от леденостудената вода и набра малко диви плодове от храстите. Беше уморен до смърт и би дал всичко за топла храна и няколко часа сън в меко легло. Но трябваше да продължи поне до вечерта. В мрака можеше да рискува живота си за малко почивка, скрит под някой храст.

Късно следобед планините свършиха. Стръмният каменист склон се превърна в полегата пътека, която ги изведе до тучна зелена поляна на границата на сенчест лес. Ким пришпори коня и стигна до ръба на горичката. Когато наближиха първите дървета, той дръпна юздите, измъкна крак от стремената и падна от седлото. Гората и ярките облаци в небето се сляха. Заля го непозната слабост и му се догади. Падна на колене, претърколи се и напразно се помъчи да се изправи на крака.

Тялото му бе преминало границата на изтощението и дори небето да се провалеше отгоре му, не би могъл да направи и крачка.

Внезапно Ким чу някакъв шум. Вдигна глава и видя как храстите пред него се размърдват. Това обаче се оказа просто един язовец. Животинчето се заклатушка се към него, душейки любопитно.

— Здравей, язовецо — усмихна се момчето едва-едва. — Няма да повярваш колко се радвам да видя живо създание. — Той протегна ръка и размърда пръсти. Язовецът отново го подуши и после седна на широката си задница, наблюдавайки странния посетител с блещукащи, интелигентни очи. — Въпреки че си само язовец — промълви Ким, — ти си най-красивото създание, което съм виждал от дни. Жалко, че не можеш да ми помогнеш.

Язовецът наклони глава на една страна и примигна няколко пъти.

Момчето се отпусна на меката трева, затвори очи и въздъхна.

— Не ми се сърди, язовецо, но трябва да поспя няколко минути. Ако изчакаш да се събудя, може да си побъбрим.

Язовецът се почеса по ухото със задния си крак и се тръсна.

— Съжалявам, ама нямам много време — изсумтя той. — Но с радост ще се върна. Не ни се случва често да срещаме хора, с които да си бъбрим.

Ким така и не разбра дали в този миг бе заспал или просто бе припаднал от страх.

* * *

Ким остана при стария язовец Так почти седмица. Той живееше с жена си и цяло котило дразнещи малки хлапета в широка хралупа дълбоко под гората. В нея имаше достатъчно място даже и за Ким. Не само Так се казваше „Так“, но и жена му, както и осемте му сина, и момчето недоумяваше как г-жа Так успява да различава челядта си. Семейство Так се оказаха много дружелюбни, въпреки първоначалното впечатление на леко резервирани и в същото време ексцентрични индивиди.

Ким прекара първите три дни, лежейки в едно тъмно и тихо ъгълче и ставаше само когато г-жа Так му носеше нещо за ядене или когато някой от енергичните млади Так му дърпаше косата и се опитваше да пролази в бронята му. Излезе чак на четвъртия ден, за да се огледа и да се погрижи за коня си. Още бе далеч от старата си сила. Опита се да поязди, но падна почти веднага. Умърлушен, той пропълзя отново в хралупата на язовците.

Там беше хладно и приятно както винаги. Ким се промъкна до ъгълчето си и се изтегна на леглото от сухи листа, които язовците бяха събрали.

През деня семейство Так прекарваха почти цялото си време в хралупата. През нощта отиваха да събират храна и обикновено не се връщаха преди изгрев. През последните няколко дни Ким не бе разговарял много с тях. Семейство Так не бяха твърде словоохотливи. Когато се прибираха, г-жа Так веднага се заемаше със складирането и приготвянето на храната, момчетата се отправяха към стаята за игри, а г-н Так се сгушваше в любимото си ъгълче и блажено задрямваше.

Дупката на язовците бе удобна и безопасна. Като вкъщи, помисли си Ким, но веднага се пребори с тъгата по дома. Имаше още много за вършене. Момчето стана, пропълзя до Так и се сви на пода до него.

Так отвори едно око и разгледа госта си.

— Чувстваш се по-добре, надявам се — каза той.

— Да — кимна момчето. — Пак се чувствам… доста добре. Благодарение на вас.

— Без благодарности. Както ти казах, оттук много рядко минават хора. Естествено е да си помагаме взаимно.

— За съжаление не мога да остана — промълви Ким.

— Тц, тц, тц — поклати глава Так и въздъхна. — Тия днешни младежи все бързат. Все нямат време за малко разговор. — Погледна момчето с тъжни очи. — Надявах се, че ще останеш за известно време с нас да ни правиш компания. Но явно не мога да те задържа.

Ким се обърка. През изминалите три дни Так бе разменил най-много три думи с него, така че този внезапен изблик на фамилиарност беше доста изненадващ.

— Остани още няколко месеца — предложи домакинът. — Зимата е почти на прага ни. Когато пристигне, ще можем да си седим тук на топло и да си говорим. Имаме много за обсъждане. — Вдигна глава и подуши въздуха. — Лоши неща се случват по земята — промълви накрая. — Всички са толкова неспокойни. Никой няма време за един хубав разговор. Тц, тц.

— Какви лоши неща се случват? — попита Ким.

— Не знаеш ли?

Момчето поклати глава.

— Аз, хъм, нямаше ме много време.

Так кимна. Не каза нищо в продължение на минута и после пак въздъхна.

— Тц, тц, тц. Хората казват, че се случват ужасни неща. Живеем си тук спокойно, самички, но подочуваме туй-онуй.

— Какви ужасни неща? — настояваше Ким.

— Страшни неща, момчето ми. Носи се мълва, че идва война, че и нещо по-лошо. Но новините пътуват дълго дотук. Ако искаш да знаеш повече — добави той след кратка пауза, — ще трябва да отидеш в долината.

— Вероятно това и ще направя — кимна момчето.

— Но не веднага — намеси се твърдо г-жа Так. — Първо ще си починеш тук още няколко дни и ще хапнеш малко свястна храна. — Тя бодна Ким в ребрата. — Станал си кожа и кости. Ако ми беше син… — Тя поклати глава с неодобрение. — Няма да си тръгнеш, докато не сложиш малко месце по тия кокали.

Ким нямаше избор.

* * *

На следващата вечер семейство Так го изведоха на лов със себе си. Ким още не се чувстваше достатъчно силен, но Так бе настоял и момчето си каза, че ще бъде проява на неблагодарност да не се подчини на желанието на домакина си. Мнението му за язовците се промени коренно, когато ги видя да ловуват. Вътре в хралупата Так, Так, Так, Так, Так, Так, Так и Так бяха непрестанна напаст и буквално дразнеха^[1] всички. Сега се бяха преобразили в послушни, дисциплинирани деца, които внимателно наблюдаваха всяко движение на баща си и внимаваха да не вдигат излишен шум. Претърсваха гората в продължение на половината ден, преди да се натъкнат на плячката си. После всичко се разви мълниеносно. Ким едва бе доловил някакви признаци на движение и в следващия миг старият Так се обърна с мъртъв заек в муцуната си.

Момчето се радваше за семейство Так, но не можеше да не изпитва и известно съжаление при вида на безжизненото тяло на заека. Так забеляза погледа му.

— Жал ти е за дългоушкото, а?

Ким кимна.

— Да… но предполагам, че така стоят нещата — добави тихо.

— О, да, така е то — съгласи се Так. — Такъв е животът — ядеш или те изяждат. При вас, хората, също не е по-различно.

Ким не разбра какво има предвид Так и изчака безмълвно язовеца да продължи.

— Виж сега, Ким — в природата силните ядат слабите, а слабите — по-слабите. И докато всеки го прави, защото е гладен или защото трябва да се грижи за малките си, всичко е в равновесие.

Внезапно язовецът наклони глава на една страна и разгледа черната броня на момчето.

— Изглежда зловещо — отбеляза той, измервайки Ким с присвити очи, и продължи: — По рано днес, като се прибрахме в хралупата, пак излязох и видях много хора на коне като твоя, с брони като твоята. Твои хора ли са това?

За Ким новините бяха толкова шокиращи, че не можа да отговори веднага.

— Много ли… хора бяха?

— Доста. Не ми се понравиха. Хич даже — кимна Так и изцъка. — Ти един от тях ли си?

Ким поклати енергично глава.

— Не, въобще. Аз… промъкнах се сред тях, но те са ми врагове. И ваши също, мисля. Какво правеха?

— Нищо. Просто преминаха. Теб ли търсят?

— Така мисля — промълви момчето. — Не само за това са тук. Накъде отидоха?

— Към долината — отвърна Так. — Не изглеждаха като да бързат. Що за хора са?

Ким обмисли отговора си. Можеше да разкаже много неща — за бягството си и преследвачите, за барон Карт, Бораас и зловещия им малък придружител, — ала имаше чувството, че мъдрият стар Так вече знаеше всичко това.

— Вчера — каза той — ми спомена, че хората говорят за война, помниш ли?

Так кимна.

— Рицарите, които си видял, идват да покорят тези земи — рече момчето. Очакваше Так да покаже притеснение или поне изненада, но старият язовец само кимна, сякаш не е очаквал друго.

— Значи е успял — промърмори язовецът.

— Кой какво е успял?

— Бораас — отвърна Так. — От много време знаем, че крои планове да ни завладее, но досега не е смеел да ни нападне открито. Имаше слухове.

— Слухове?

Так не отговори веднага. Накрая рече:

— Понякога, синко, слуховете не значат нищо. Но се говори, че Бораас е намерил могъщ съюзник, който му е помогнал да преодолее Планините на Сянката и да нахлуе с армията си. Тц, тц, тц. Идат трудни времена. Чувствам го в кокалите си.

— Трябва да бягате — каза Ким. Без да може да обясни, чувстваше, че случилото се е отчасти и по негова вина.

— Не ме е страх за мен самия, Ким — поклати глава Так. — Аз съм стар, а старите дървета не се изкореняват. Живях дълъг и щастлив живот и ако нещо ще се случва, съм готов с радост да посрещна съдбата си. Притеснявам се за госпожа Так и момчетата. Пред тях лежи един труден живот. Това ме натъжава, въпреки че те са твърде млади и самонадеяни, за да го осъзнаят. Някой трябва да им помогне.

— Да не би… да не искаш да кажеш, че аз трябва да съм този някой?

Так кимна тежко.

— Но какво мога да сторя аз? — попита Ким. — Аз съм само едно хлапе, а черните рицари са толкова много…

— Може да си само момче — каза Так, — но най-голямо значение има какво правиш. Въпреки цялата си сила, Бораас е безсилен, ако си твърдо решен да му се опълчиш.

Так замълча, после продължи:

— Пред теб стои дълъг път, Ким. Опасностите, които си победил, са нищо в сравнение с това, което те очаква. Но ти можеш да поемеш достойно по този път, ако наистина го искаш. Знам, че можеш.

Язовецът приключи. Ким стана рязко, овеси заека на колана си и свирна на Приятелчето — това име бе решил да даде на коня. Метна се на седлото и пое към хралупата на язовците в спокойно темпо. Те го следваха като малки черно-бели сенки.

Ким не можеше да изкара думите на Так от ума си. Точно така си беше — той си почиваше, докато навсякъде около него черните рицари превземаха земите. Може би в този момент Бораас си осигуряваше властта и над това място. Не след дълго и то щеше да се превърне в поредното Царство на Сенките. Так щеше да стане един сърдит стар язовец, а момчетата му да се озлобят и да носят в душите си единствено гняв и неприязън… като Адо.

Не — беше немислимо.

Но какво можеше да стори? Вярно е, че успя два пъти да надхитри Бораас и зловещия му генерал. Но сега бе различно — бе заложена съдбата на цяло кралство. Цялата хитрост на света не би била достатъчна да удържи Бораас и безчислената му армия.

* * *

На сутринта на шестия ден Ким се сбогува със семейството язовци. Не му беше лесно, но бездруго вече бе пропилял твърде много време. Раните му бяха заздравели, а г-жа Так удържа на обещанието си и го храни толкова добре, че се чувстваше силен и здрав. Нямаше причина да остава още.

Двата възрастни язовеца го изпратиха на пътя и когато си взеха последно сбогом, на Ким му се стори, че вижда сълзи да изпълват очите на г-жа Так.

Момчето не можеше да намери думи да изрази благодарността си. Още веднъж се поклони, обърна коня си и го пришпори напред.

Колкото по̀ на запад отиваха, толкова по-гъст ставаше лесът. Земята се накланяше леко, но постоянно надолу. Още доста път го чакаше, преди полите на планината да останат зад него. Късно следобед той спря край едно уединено езерце, изпи няколко шепи от вкусната леденостудена вода и хапна малко от голямата торба с храна, приготвена за него от г-жа Так. Жената на стария язовец се бе погрижила тъй добре за него, че имаше за две седмици напред.

Гората гъстееше и все повече се изпълваше с живот. Ким често мяркаше диви животни: катерички, зайци и на няколко пъти — сърни. Те го наблюдаваха, но без следа от страх. Веднъж една катеричка се приближи дотолкова, че момчето можеше да я потупа по рошавата главичка. А друг път един елен си пасеше необезпокоявано по средата на пътеката, докато Ким минаваше наблизо. Въпреки че дъбравата бе гъста, през листата се процеждаше достатъчно светлина, така че Ким яздеше през редуващи се слънчеви петна и тъмнозелени сенки.

В късния следобед достигна до гора — толкова голяма, че дърветата от другата й страна се виждаха само като тънка ивица. Задържа коня си за миг, след това го подкара към една полянка. Някъде в средата й се виждаше купчинка малки точки — сградите на някое селце или може би голяма ферма.

Момчето препусна в галоп към къщите. След всичко, през което бе минало, нямаше търпение да види отново хора. За миг се поколеба, че черната му броня може да събуди подозрение, но щеше да изглади всякакви недоразумения. Със сигурност щяха да го приемат с отворени обятия, когато чуеха историята му.

С наближаването видя, че наистина е голяма ферма. Повече от десет конюшни и обори обграждаха триетажната къща. Квадратният двор, дълъг повече от сто стъпки от всяка страна, беше отделен с ограда, стигаща до гърдите на човек.

Всичко беше тихо. Не се виждаше жива душа, въпреки че вратите и прозорците зееха отворени. Но фермата не изглеждаше изоставена — най-различни инструменти и вързопи се валяха по земята пред оборите, а в неподвижния въздух над комина на къщата се извиваше струйка дим.

До портата имаше количка, натоварена с прясно изсушена слама. Гребла, дървени вили и торба разпилени ябълки лежаха до количката, сякаш работниците внезапно бяха избягали, обзети от паника.

Ким премина през широко отворената порта, дръпна юздите и се огледа. Още не се чуваше нищо от къщата над цялото имение витаеше гробна тишина. Връхлетя го странно безпокойство. Инстинктивно сложи ръка на дръжката на меча и спусна забралото си.

Просто бе невъзможно толкова голяма ферма да е напълно необитаема. Дори обитателите да спяха на полето, трябваше да има животни — кучета, котки, стотици пилета, крави, прасета — все нещо, което да се движи и да издава звуци. Но в пълната тишина всяко подрънкване на бронята му отекваше в стените.

Момчето слезе, извади меча си и тръгна към един от оборите. Ръката му трепереше леко, когато отвори вратата и погледна вътре. През дупките в покрива нахлуваше слънчева светлина и златистите лъчи плетяха мозайка от светлина и сянка по пода. Оборът беше пълен с торби и сечива. Грубо скована платформа за слама, издигаща се по средата на високата стена, хвърляше остра сянка през вътрешността.

А точно пред входа, в локва изсъхнала кръв, лежеше мъртво прасе.

Ким остана загледан още секунда в трупа, след което, забравил всякаква предпазливост, изтича през двора към къщата. Бутна вратата с рамо, мина през слабо осветен коридор и нахълта в дневната.

Неподвижен черен воин лежеше на внимателно изтъркания под. Ръката му бе протегната, а пръстите му — закривени като хищна лапа. Мечът му бе захвърлен строшен до него. През процепите в бронята му се процеждаше тъмна кръв.

Не беше единственият мъртвец в стаята. Обитателите сигурно се бяха скрили тук при атаката на черните ездачи. Бяха се защитавали смело, по-смело, отколкото нападателите са очаквали, защото мнозина от тях бяха заплатили набега с живота си. Но куражът не бе успял да спаси фермерите.

Ким се извърна, треперейки. Излезе от къщата и претърси цялата ферма, сграда по сграда и стая по стая. Нямаше оцелели. Черните убийци се бяха отървали не само от всеки човек, но и от всяко животно. След продължило повече от час търсене, при което срещна единствено смърт и разрушение, Ким се запрепъва навън от двора, облегна се на коня си и се разтресе от хлипове.

Твърде дълго бе прекарал със семейство Так в спокойната, изолирана горичка. Знаеше за нашествието на черната орда и за това, което очакваше Так и другите горски създания. Ала въпреки това досега опасността му бе изглеждала като нещо смътно и далечно.

Това не бе просто война. Това беше издевателство. Не армии от конници, които се преследваха на бойното поле, или рицари в бляскави доспехи, окичени с талисманите, дарени им от техните възлюбени. Не бяха дори славни герои, борещи се за справедлива кауза. Това тук беше най-лошото от войната — клане на беззащитни хора и животни.

Ким ридаеше и удряше по земята в отчаянието си. Някой друг би могъл да изпитва омраза и ярост към Бораас, барон Карт и черните им рицари, ала момчето чувстваше само всепоглъщащо отчаяние.

Сълзите му най-сетне секнаха. Качи се на седлото и поведе Приятелчето през портата към ливадата. Навярно жребецът подушваше прясната слама. Но, макар че бе очаквало с нетърпение човешка компания и меко легло, момчето сега се ужасяваше от възможността да остане тук. Ето защо безпощадно пришпори коня и забави темпото чак когато фермата изчезна зад гърба му.

Бе напуснал Царството на Сенките. Но войната го бе последвала и сега вече наистина нямаше изход.