Робърт Силвърбърг
Първата вълна (7)

Сутрешното предаване. Ноел седи с гръб към капитана, слуша какво той й чете и го изпраща през бездна, която се простира вече на повече от двайсет светлинни години.

— Чакай — казва тя. — Ивон иска да повторим. От „метаболитният“ нататък.

Той спира, намира мястото и зачита отново:

— „Метаболитният баланс остава нормален, макар че както докладвахме и по-рано, някои от по-възрастните членове на експедицията започват да показват малък недостиг на магнезий и калий. Ние, разбира се, правим необходимите корекции и…“

Ноел го спира с рязък жест. Капитанът чака. Тя се навежда напред, опира чело в масата и притиска силно с ръце слепоочията си.

— Пак онзи статичен шум — проронва Ноел. — Днес е по-зле от всякога.

— Успяваш ли въобще да установиш връзка?

— Да, успявам. Но с огромно усилие. А Ивон въпреки това ме кара да повтарям. — Тя вдига глава и го поглежда, очите й срещат неговите по онзи неин чудат, интуитивен начин. Лицето й е изопнато от напрежение. Челото й е набръчкано и лъщи от пот. На капитана му се иска да протегне ръка към нея, да я прегърне, да я утеши. Тя простенва дрезгаво: — Не знам какво става, капитане.

— Разстоянието…

— Не!

— Повече от двайсет светлинни години.

— Не — повтаря тя, този път малко по-спокойно. — Вече доказахме, че разстоянието не влияе на връзката. Ако сигналът не се влошава след един милион километра, след една светлинна година, след десет светлинни години — без следа от измеримо смущение в яснотата и точността, — то не би следвало да настъпи такова внезапно качествено влошаване при увеличаване на разстоянието. Не мислиш ли, че съм си блъскала главата върху това?

— Разбира се, че си мислила, Ноел.

— Не е като да сме се отдалечили толкова, че да не се чуваме. Връзката беше идеална при десет светлинни години, идеална при петнайсет. Това вече са огромни разстояния.

Щом успявахме тогава, би трябвало да успеем на всякакво разстояние една от друга.

— Да, но все пак…

— Отслабването на сигнала е едно, смущенията са друго. Отслабването става по постепенна крива. Спомни си, че с Ивон имахме пълен и непрекъснат достъп до умовете си от самия старт на експедицията допреди няколко дни. А сега… не, капитане, не може да става въпрос за отслабване на сигнала. Трябва да са някакви смущения. Чисто локален ефект, с който се сблъскваме в този район на галактиката.

— Да, като слънчевите петна, знам. Може би, когато се отправим към Планета A, качеството на връзката ще се подобри.

— Може би — отсечено казва Ноел. — Дай да пробваме пак, капитане. Ивон чака. Започни от „магнезий и калий“.

— … магнезий й калий. Ние правим необходимите корекции…

* * *

Капитанът си представя контакта между двете сестри като стрела, която лети от звезда към звезда, като огън, стрелкащ се през искрящ тунел, като река от чиста сила, която тече по лъкатушно русло между звездите. Представя си връзката между двата ума като поток от чиста светлина, свързващ движещия се кораб с далечната родна планета. Понякога ги сънува двете, Ивон и Ноел, Ноел и Ивон, да стоят с лице една към друга в двата края на вселената, ръцете им са вдигнати, а от върховете на пръстите им струи светлина, и искрящата връзка, която се протяга през галактиката между сестрите, излъчва такъв силен блясък, че той се размърдва неспокойно в леглото, стене и притиска чело във възглавницата.