Робърт Силвърбърг
Първата вълна (18)

Тогава нека е днес, става ли? Да. Тогава нека е днес. Няма как да го отлагат повече. Той го знае; тя го знае; и двамата са съгласни по този въпрос. Това е моментът. Днес. Сега.

В каютата й. Сама, сред познатите й вещи. Настояла е за това. Позволява си още няколко секунди отлагане, малък каприз, движи се из стаята, взима разни неща и ги върти бавно в ръце, черупката на морския таралеж, полираното парче нефрит, малките бронзови статуетки, пухкавото препарирано животинче. В предишния й живот тези неща принадлежаха на нея и на Ивон; никоя от тях не бе влагала истинско значение в понятията мое и твое, докато бяха заедно, но когато наближи стартът на „Вотан“, Ивон бе настояла Ноел да ги вземе със себе си, всички тези обичани неща, талисманите на споделения им живот. „В края на краищата — беше казала тя, — аз ще мога да ги усещам през твоите ръце.“ Да. Но вече не може.

Може би онова, което Ноел се кани да направи, ще върне на Ивон достъпа до тези дребни нещица, неща, които преди бяха техни, а сега са само нейни. Може би. Може би.

Тя ляга на леглото. Вдишва дълбоко. Затваря очи. Това, че са затворени, изглежда засилва по някакъв начин способностите й, мисли си тя.

Протяга тъничко пипало от мисъл, което търси слепешката пътя си навън като ручейче живак. През металната стена на кораба, през заобикалящата ги сивота, нагоре, навън, към, към…

Ангели?

Кой знае какви са? Но тя е усещала присъствието им през цялото време, веднага след появата на смущенията, мъгляви присъствия, огромни, тежки маси ментална енергия, които кръжат бавно около нея, някъде там, навън, в… как го наричаше той? Светът между световете? Да, в огромното сиво пространство между световете. Усещала ги е там, не като индивидуални същества, а само като присъствия, или може би като едно присъствие, съставено от много части.

Сега ги търси.

Ангели! Ангели! Ангели!

Вече е далеч извън кораба и продължава да се отдалечава в еднообразната бездна на извънпространствения тунел, чак до онова, което смята за границата на своя обхват, а после и отвъд нея. Вижда се като чертица от ярка светлина, обтегната през космоса, черта, която няма нито начало, нито край, няма и плът — разтегната безкрай точка от лъчиста енергия, зашеметяваща безплътна драскулка, лъч и нищо повече.

Протяга се. Протяга се.

Ангели!

О. Вече усеща присъствието. Значи са истински, да. Каквото и да са, наистина са там. Може да не са точно ангели, но са там, не много далеч. Съществуват. Ярка светлина. Сила. Магнетизъм. Да. Усеща трескаво вряща маса от концентрирана енергия близо до себе си. Гигантска движеща се маса, която разтяга почти до скъсване тъканта на космоса.

Колко странно! Ангелът има ъглова инерция! Увил се е тежко около колосалната си ос. Кой би си помислил, че ангелите са толкова големи? Но са ангели; могат да бъдат каквото си поискат.

Ноел е притисната от местещата се тежест на ангела, докато той бавно се полюлява по оста си. Приближава се към него.

О.

Зашеметена е от него.

О. О.

Чува го как реве, като напалена пещ. Но какъв оглушителен рев за една пещ е това! О. О. О. О. Чува и някакво припукване, съскане, цвърчене — звуците на безжалостна, безнадеждно изпусната сила.

Прекалено много светлина! Прекалено много мощ!

Колкото е уплашена, толкова е очарована. Но трябва да внимава. Има си работа с огромно, дебнещо чудовище. Ноел се отдръпва малко, после още малко, надвита от интензивното излъчване на другото същество. Толкова мощен ум — чувства се като джудже пред него. Ако го докосне дори косо със собствения си ум, със сигурност ще загине. Трябва да отстъпи и да си осигури някакъв вид трансформатор във веригата, който да я защити от цялата тази ревяща енергия.

Така че се отдръпва, изтегля се все по-назад и по-назад, прибира се на кораба, почива си и обмисля проблема. Ще са необходими време и дисциплина, за да направи каквото трябва да бъде направено. Ще трябва да промени някои настройки, да овладее нови техники, да открие потенциал, който не е знаела, че притежава. Всичко това изисква време и дисциплина. Минути, часове, дни? Не знае. Ще направи каквото е необходимо. И го прави, търпеливо, предпазливо.

И ето. Готова е да опита още веднъж.

Да.

Опитай отново, сега. Бавно, бавно, бавно, и много предпазливо. Търсещото тънко пипало се протяга навън.

Да.

Приближава до ангела.

„Виждаш ли? Тук съм. Ноел. Ноел. Ноел. Идвам при теб с любов и страх. Докосни ме леко. Съвсем леко…“

Съвсем леко…

Леко…

О. О.

„Виждам те. Светлината… око от кристал… фонтани от лава… о, светлината… твоята светлина… виждам… виждам…“

О, като бог…

Беше открила легендата в литературните архиви на кораба, след като капитанът й я беше разказал — историята за Семела. И беше точно както той й я беше разказал, в деня, когато станаха любовници.

„… и Семела пожелала да види Зевс в целия му блясък, и Зевс дълго я разубеждавал; но Семела настояла и Зевс, понеже я обичал, не могъл да й откаже; и така Зевс й се явил в цялото си великолепие и Семела била погълната от блясъка му и само пепел останала от нея, но синът, който била заченала от Зевс, момчето Дионисий, не загинало, Зевс спасил Дионисий, отнесъл го, запечатан в бедрото си, по-късно го открил пред света и го направил бог…“

… О, Боже, аз съм Семела…

Сега тя е ужасена. Това е свръх силите й. Ще бъде погълната; ще бъде заличена. Ноел се оттегля отново, бързо. Обратно в светилището на кораба. Почива, прегрупира се. Опитва се да възстанови силите си, но те са изчерпани до дъно. Изтощена е, поне засега. Почивка тогава. Почивка. Това е много трудно, много опасно. Знае, че би било неразумно да продължи сега. Днес няма да опита за трети път късмета си в пространството между световете.

— Те наистина са там — съобщава тя. Бледа е, уморена, разстроена. Минали са два часа след края на приключението й. Излиза, че цялото пътуване е отнело не повече от няколко минути. А на нея са й се сторили години. Както и на онези, които са я чакали да излезе от транса.

Те са с нея в контролната зала, за да чуят разказа й — Хайнц, Хю, Леон, Елизабет, Иможен, Джулия. Капитанът също е там, разбира се.

— Усещах ги как кръжат някъде извън кораба. Ангели.

— Ангели? — стреснато пита Хайнц. Изглежда необичайно сериозен. — Наистина, буквално?

— Имаш предвид божествени създания с човешка форма, само че с крила, като на старите картини? — пита Ноел.

— И с имена и индивидуалности — пояснява Елизабет. — Гавраил, Михаил, Рафаил, Азраил. Божиите воини.

— Не мога да твърдя, че наистина са ангели — казва Ноел. — Просто всички започнахме да ги наричаме така.

— Не може да не си даваш сметка, че използвах думата просто така, несериозно — намесва се Хайнц. — Беше просто хипотеза, упражнение за ума, и думата просто изскочи отнякъде. Никога не съм вярвал сериозно, че там някъде има интелигентни същества, още по-малко ангели. Ти обаче казваш, че си видяла нещо.

Част от присъстващите се намръщват. Странно е да се говори, че Ноел е „видяла“ каквото и да било. Но кой би могъл да знае що за сетивни заместители придобива тя чрез телепатичните си способности?

— Почувствах ги — уточнява Ноел. — Не ги видях.

— И бяха ли наистина ангели, или не бяха? — пита Хайнц.

Ноел се усмихва леко, клати глава.

— Откъде да знам? Но не мисля, че бяха ангели в буквалния смисъл на думата. Казах ти, не видях нищо. Но ги почувствах. Мощ. Огромни ядра от мощ, всяко въртящо се около собствена ос. Ако ангелите са нещо такова, то съм усетила присъствието на ангели.

— Мощ — повтаря Елизабет. — Чудя се дали това е една от категориите ангели? — Брои на пръсти. — Херувими, престоли, власти, господства, начала, сили^[1]. Сили — това е горе-долу същото като мощ.

Капитанът се привежда напред и казва тихо на Ноел:

— Можеш ли да ни опишеш с думи онова, което си почувствала?

— Не.

— На какво разстояние от кораба се намираше, когато започна да ги усещаш?

— И това не мога да кажа. Навън нищо няма познатия смисъл. Най-малко разстоянието. Всичко е само безкрайна, неясна сивота, точно като онова, което казвате, че виждате през илюминатора, но огромно, безкрайно.

— Поне изглеждаха ли ти сравнително близо? — пита той.

Ноел обръща нагоре длани в знак на безпомощност.

— Не мога да кажа. Там няма такива неща като „близо“ и „далеч“. Всичко е на еднакво разстояние от всичко друго. Не знам дали бях в тунела или извън него, когато ги видях.

— И все пак поне си могла да различаваш относителни размери. Онези неща са били големи.

— По-големи от мен, да. Много по-големи. Огромни. Това беше ясно. Почувствах неимоверна сила. Беше като да стоиш на ръба на гигантска пещ. Чувах я как бумти.

— Една пещ или много? — пита Хю.

— Не знам. Просто не знам. Понякога се усещаше като една-единствена, друг път ми се струваше, че са хиляди, навсякъде около мен. — Ноел им се усмихва вяло, лицето й е посивяло от умора. — Всички вие се опитвате да изтръгнете от мен конкретно описание, с разбираеми думи, на онова, което почувствах, но това просто не е възможно. Мога само да ви кажа, че излязох навън и след малко почувствах нещо, нещо много голямо, много мощно, огромен, лъчист източник на енергия. Ако ангелите са такива, значи съм срещнала ангел. Не знам какви би трябвало да са срещите с ангели. Или доколко е важно да назова с име онова, което срещнах. Знам само, че там имаше нещо, и мисля, че именно то предизвиква смущенията във връзката.

— Склонна ли си да опиташ отново? — нежно пита капитанът.

— Не сега.

— Разбирам. А по-късно?

— Разбира се. Няма да спра дотук. Не мога. Но не сега… не… сега…

Леон се намесва:

— Трябва да я оставим да си почине.

Капитанът кимва.

— Да. Безспорно. — Дава знак на останалите и те стават да си ходят. — Ела — обръща се той към Ноел. — Ще те заведа в каютата ти.

Обикновено й е неприятно, когато й предложат помощ от такова естество. Не днес обаче. Изправя се бавно на крака, той я прихваща през раменете и двамата тръгват заедно по коридора, бавно, много бавно.

Той спира при вратата на каютата. Не понечва да влезе с нея, нито тя го кани. Пита тихо:

— Много страшно ли беше?

— И страшно, и прекрасно. Ще го направя пак, след като си почина.

— Не искам да пострадаш, Ноел.

— Стига да си почивам достатъчно между опитите, всичко ще е наред.

— А ако успееш да осъществиш контакт, истински контакт, и онази мощ се окаже твърде голяма за теб?…

— Семела?

— Семела, да.

— Потърсих легендата в архива, между другото. В секцията с митове и легенди. Съвсем същото е, както ми го разказа, пропусна само онова, дето Зевс скрил бебето в бедрото си. Но това не е важно. Семела умира, да. Но преди това се е показала достойна за любовта на един бог. И да стане майка на друг. И живее вечно в легендите.

— Всичко това е добре. Но не бива да поемаш никакви неоправдани рискове.

— Това са оправдани рискове. Трябва да се направи.

— Да — съгласява се капитанът. — Наистина трябва да се направи, нали? Сега те оставям да си починеш, Ноел.

Тя влиза вътре. Той затваря вратата на каютата и тръгва бавно по коридора към своята.