Робърт Силвърбърг
Първата вълна (5)

За кратко, в самото начало, докато седеше в каютата си на „Вотан“, който чакаше в орбита около Земята и излитането предстоеше само след час или два, Ноел също се беше замислила за тези неща и в онзи момент за малко да позволи на паниката да я надвие. Изведнъж й се стори съвсем немислимо, че ще е в състояние да поддържа връзка със сестра си през огромните пространства на космоса. Не можеше да си представи дори какъв би бил животът й в отсъствието на Ивон. Внезапно спуснал се меч, който прерязва нишката, обвързвала я с Ивон от мига на раждането им, а й преди това. А после онази ужасна тишина — онази немислима изолация — направо не можеше да повярва, че въобще се е изложила на такъв риск.

„Какво правя тук? Къде съм? Махай се оттук, идиотка такава! Бягай, у дома, у дома при Ивон!“

Див страх я погълна като огън суха гора. Затрепери, после се затресе панически, обви ръце около раменете си и се преви на две, прилоша й от страх, едва си поемаше дъх. После обаче, незнайно как, спокойствието й в някаква степен се върна. Затвори очи — това винаги помагаше, — вдиша дълбоко няколко пъти, насили се да свали ръце и да се изправи, заповяда на напрегнатите мускули по раменете и гърба й да се отпуснат. Всичко ще бъде наред, ожесточено си заповтаря тя. Ще бъде. Ще бъде. Ивон ще е там след старта, точно както преди.

Време беше да се върне в салона. Капитанът щеше да държи реч пред екипажа точно преди старта. Ноел тръгна хладнокръвно по коридорите на кораба, докосваше това, плъзваше пръсти по друго, вдишваше непознатия, стерилен въздух дълбоко в дробовете си, така че да го почувства близък, запознаваше се с усещането за повърхността на предметите, с миризмите и с характерните местни модели на хлад и топлина. Вече се беше качвала два пъти на борда по време на обучението им. Бяха построили кораба тук, в космоса, защото той беше крехко нещо и не биваше да се подлага на травматичното ускорение, необходимо, за да се откъсне от гравитационното поле на планетата. В продължение на месеци и години множество товарни кораби бяха пристигали тук от базите на Луната, превозвайки тонове предварително обработени материали, и великото начинание по изграждането на кораба бе напредвало метър по метър. Постепенно членовете на екипажа бяха избрани, довели ги бяха вкупом тук, развели ги бяха из странния наглед кораб, където щеше да протече живота им до… до края на дните им, може би.

Ивон ще е тук и след старта, повтаряше си тя. Няма причина връзката да се прекъсне, нали?

Нямаше основания да предполага обратното. Но нямаше и такива, които да гарантират, че ще издържи. Двете с Ивон бяха нещо ново под слънцето. Не съществуваше експериментална разработка, изучаваща случая на телепатично свързани близначки, делени от десетки светлинни години разстояние. Ноел можеше да се уповава единствено на вярата си, че силата, която свързваше умовете им, не се влияе от разстоянието, и вярата й беше твърда до този миг на внезапна паника. Двете с Ивон често бяха разговаряли от срещуположните страни на планетата без никакво затруднение, нали така?

Да. Да. Но дали ще е толкова просто, когато ги дели половин галактика?

Изтичаха последните часове преди излитането. Корабът беше пълен с хора, не всичките членове на екипажа. Ноел усещаше присъствието им навсякъде около себе си — мъже, много мъже, плътни гласове, особената острота на потта им. По-малко жени. Шумоленето на различни видове дрехи, тънки рокли, колосани ризи, дрънкане на бижута. Всички са напрегнати — помирисва го, усеща го като някаква наситеност във въздуха. Чува го в едва доловимото колебание на гласовете им.

Е, какво чудно има в напрежението им? Ще натиснат няколко бутона, които ще приведат в действие неразбираеми сили и космическият кораб ще изчезне заедно с всички на борда в нищото.

Проведени са пробни пътувания, разбира се. Проектът е вече на близо сто години. Най-напред автоматични извънпространствени кораби без хора на борда, осъществили кратки пътувания в непознатото и успешно пращали обратно радиосъобщения, получени след задължителния за радиотрансмисиите интервал. А после две пилотирани мисии в междузвездното пространство, малки кораби с невъобразимо смели доброволци на борда — „Колумб“ и „Ултима Туле“, имена от древността, придобили нов блясък. „Колумб“ беше пропътувал единадесет светлинни месеца, „Ултима Туле“ — четиринадесет. И двата се бяха върнали невредими. Второто пътуване се беше провело преди седем години. Членовете на „Ултима Туле“ бяха разговаряли с тях, опитвайки се да им обяснят какво е да пътуваш в извънпространството. Никой не беше разбрал за какво иде реч, най-малко от всички Ноел.

Сега „Вотан“ — още една доза древна митология, кораб, кръстен на някакъв опърпан, нецивилизован, несломим и упорит бог от северните гори — беше готов да потегли. А аз готова ли съм, питаше се Ноел. Готова ли съм?

Последни речи. Бомбастично празнословие. Барабани и тромпети. После висшите правителствени чиновници си тръгват след края на официалното изпращане. Капитанът за първата година — избрали са го вчера, мрачен скандинавец с прекрасен музикален глас — им казва да се приготвят за старта, с което явно има предвид да си кажат каквито там молитви са си предвидили или поне да направят, каквото смятат за необходимо, за да успокоят мислите си и да се настроят за неумолимия преход от един живот към друг.

„Ивон? Чуваш ли ме?“

„Чувам те, разбира се.“

„Всеки момент ще потеглим.“

„Знам. Знам.“

Нямаше усещане за ускорение. А и защо да има? Това не беше като да пътуваш със совалка от Земята до Луната или до някой от сателитните светове. Корабът нямаше друг конвенционален двигател освен сравнително простия спирачен механизъм, който щяха да използват, когато стигнеха местоназначението си. Нямаше тласък, нито някакъв друг от стандартните методи за ускорение. Да, някакъв задвижващ механизъм се беше включил във вътрешностите на кораба, някакви сили се бяха задействали, някакво движение беше налице. Но не нютоново и още по-малко айнщайново. Движението беше от пространството към извънпространството, където относителността просто не беше фактор. Маса, инерция, ускорение, скорост — тук те просто не играеха. В един миг бяха висели насред космоса само на няколко хиляди километра от лицето на Земята, а в следващия вече се носеха, тихо като комета, през тунел в една нагъната алтернативна вселена, която съществуваше в съседство, като надпис със симпатично мастило между редовете на познатата вселена от звезди и планети, от маса, сили, гравитация и инерция, от фотони, електрони, неутрони и кварки, от земя, въздух, огън и вода. Уловени бяха в някакво невъобразимо течение, запратени с невъобразима скорост през една празна чернота, хиляди пъти по-черна от мрака, в който тя беше живяла от раждането си.

Беше се случило, да. В това Ноел не се съмняваше. Имало бе един миг, когато сякаш се бе изправила на ръба на бездънна пропаст. А после вече знаеше, че се намират в извънпространството. Нещо се беше случило; нещо се беше променило. Но то беше неизмеримо и като цяло не се поддаваше на дефиниции. Сили, които тя не можеше да проумее, задвижени от тайнствени енергии, които протичаха из космоса от край до край, внезапно бяха поели кораба в свои ръце, захвърляйки го гладко и бързо от познатата вселена, вселената на пространството, времето и материята, в това друго място. Знаеше, че се е случило. Но нямаше представа откъде знае, че знае.

„Ивон? Чуваш ли ме сега, Ивон?“

Отговорът последва веднага, без миг забавяне. Не й даде време дори да се уплаши. Ивон беше там, утехата също.

„Чувам те, да.“

Сигналът беше чист, ясен и силен. И си остана такъв, ден след ден.

През първите напрегнати часове на пътуването Ноел и Ивон рядко прекъсваха контакта си за повече от няколко мига и в качеството на връзката не настъпиха никакви промени с отдалечаването на кораба от Земята. Все едно бяха в съседни стаи. И си остана така след прекосяването на орбиталното разстояние до Луната, след първия милион километра, след преодоляването на орбиталното разстояние на Марс — чуваха се все така ясно и силно, ясно и силно. Сестрите бяха преминали успешно първото изпитание — качеството на сигнала очевидно не беше количествена функция на разстоянието.

Но — така им го бяха обяснили — в този момент корабът все още пътуваше с подсветлинна скорост. Необходимо беше време, дори в извънпространството, за да се набере пълната скорост. Процесът на извънпространствено ускорение — качествено различно, концептуално различно от всичко, което хората свързваха с ускорението в нормалното пространство, но все пак ускорение по същността си — беше постепенен процес. Щяха да достигнат скоростта на светлината чак след няколко дни.

Скоростта на светлината! Голямата бариера! Ноел беше чувала толкова много за нея — граничната скорост, линията между познатото и непознатото. Какво щеше да стане с връзката помежду им, когато „Вотан“ премине от другата страна? Ноел нямаше реална представа. Вече се намираше в пространство, различно от онова, в което се намираше Ивон, а все още усещаше ясно присъствието й — това определено изглеждаше добър знак. Но когато корабът преминеше в непознатия свят, където дори фотоните нямаха достъп? Тогава какво, тогава какво? Никой не беше обсъждал тези неща с нея. Тя не ги разбираше. Но специалистите винаги казваха, че пътуването със скорост, по-голяма от тази на светлината, представлява парадокс, мистерия, тайна. Беше нещо като табу. Беше незаконно.

Ужасното напрежение я обхвана отново. Още едно изпитание — последното, надяваше се тя — наближаваше. Никога не беше изпитвала такъв страх. Навлезеха ли в свръхсветлинната вселена, можеше да се окаже невъзможно за ума й да премине назад през бариерата и да открие този на Ивон. Кой би могъл да знае? Досега не беше пътувала по-бързо от светлината. Отново се замисли за възможността да съществува без Ивон. През целия си живот не се беше чувствала самотна и за миг. Но сега… сега…

И отново страховете й се оказаха неоснователни. По някое време през деня „Вотан“ достигна зловещата бариера и я премина без никакви сътресения, без дори някой да си направи труда да го съобщи. В края на краищата бяха напуснали пространството на Айнщайн още при старта, така че защо да отчитат нарушенията на правилата за движение в друга вселена, когато бяха тук и спокойно пътуваха през извънпространството?

Някой й бе казал по-късно същия ден, че вече се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината.

Вътрешното й усещане за присъствието на Ивон не се беше променило и за миг.

„Преминали сме — съобщи тя на сестра си. — Вече сме тук, каквото и да е то.“

И бързо както винаги дойде говорът на Ивон — бодри поздравления от стария континуум. Ясно и силно, ясно и силно. Не се появиха смущения и през следващите седмици. Сигналът си остана ясен и силен, ясен и силен. Докато не се появи статичният шум.

* * *

Хеспър е в стихията си. Капитанът е свикал общо събрание на екипажа и Хеспър ще им изнася лекция за най-новите си открития и заключения. Капитанът е решил да направи своя ход. Ще обяви, че Хеспър е открил свят, който изглежда подходящ за заселване — всъщност няколко свята, — и че незабавно ще нанесат корекции в курса си към най-обещаващия от тях с намерението да извършат проучвателно кацане.

Колкото и да е голям „Вотан“, а той наистина е много голям, дори за космически кораб, на борда му няма достатъчно голямо помещение, което да побере всичките петдесет души едновременно. Общото събрание се провежда в големия централен коридор на най-горното ниво, пред салона за игри. Някои клечат, други са се облегнали на стените, трети се подпират на дръжките по вратите.

Хеспър стои пред тях, скръстил ръце, мята им двайсет и четири каратови усмивки, екстра качество, и подхваща:

— Галактиката е пълна със светове. Това не е тайна. Ние обаче поради някои ограничения във формата сме изправени пред проблема да открием свят с подходящата маса, подходящото орбитално разстояние от съответното слънце, подходящ атмосферен състав, подходящ…

— Давай по същество — прекъсва го Зиглинде. Тя е известна с липсата си на търпение, яка жена с тежки гърди, с късо подстригана медна коса и безцеремонни маниери. — Всичкото това го знаем.

Широката усмивка на Хеспър помръква за миг. Ниският мъж й хвърля яден поглед.

— Намерил съм планета точно като за теб — казва той. — Прилича на Юпитер, само че е наистина голяма, и има средна температура от шест хиляди градуса по Келвин на повърхността, под похлупак от петдесет хиляди километра корозивни газове. Това задоволително ли ти се вижда? А колкото до нас останалите…

Зиглинде продължава да си мърмори нещо под нос, но Хеспър е решил да не се предава. Безмилостно напомня отново на всички, че светът, който трябва да намерят, е такъв, на който ще могат да живеят. После уточнява това по отношение на температурата, гравитацията, атмосферния състав, слънчевото светене и всички очевидни фактори, а после пита дали има въпроси. Зиглинде подмята нещо на немски, което определено не звучи като комплимент. Зена я смушква и й шътка да млъкне, останалите мълчат.

— Много добре — казва Хеспър. — Нека сега ви покажа какво намерих.

Натиска няколко бутона и в другия край на коридора, където се пресичат лъчите на комуникационен възел, се появяват виртуални изображения.

Хеспър им обяснява, че наблюдават една звезда и нейната планетна система. Звездата на Хеспър изглежда си няма име, само осемцифров каталожен номер. Така че явно е била напълно непозната за онези древни арабски астрономи, които са дали на Ригел, Мицар, Алдебаран и другите като тях такива прекрасни поетични названия, някъде преди една или две хиляди години^[1]. Тази си има само номер. Но пък притежава планети. Шест на брой.

— Това е Планета A — обявява той. Сместилите се в коридора пътешественици виждат малка ярка точица светлина с шест по-малки точици, пръснати в орбити около нея. Хеспър обяснява, че това е просто декодиран образ на аналогова реалност и няма нищо общо с истинско телескопично изображение. Но декодирането е точно, уверява ги той. Инструментите, с чиято помощ прониква през воала на извънпространството, са не по-малко прецизни от всеки телескоп. — Звезда от основната поредица, тип G2. Звездите от тип G и донякъде тези от тип K са единствените приемливи за нас звезди, както знаете. Това е жълто-оранжево слънце, G2, чието слънчево греене не е много по-различно от това на собственото ни слънце. Моля, обърнете внимание на четвъртата планета. — Премества едва забележимо пръст върху превключвателя и една от шестте миниатюрни точки се уголемява, изпълвайки зрителното поле. Сега вече е глобус, зелен, тук-там прошарен със синьо, червено и кафяво, с бели петна отгоре и отдолу. Видът му е приятно познат. — Ето това е, не е директен образ, разбира се, а дообработена трансформация на данните. Диаметърът й, според всички показания, е близък до този на Земята. Разстоянието й от звездата е такова, че малки ледени шапки са се запазили на полюсите. Спектралният анализ показва рязък спад в яркостта при 0,76 микрона, а това е вълновата дължина при която молекулярният кислород поглъща радиацията. Има и азот — малко повече от желателното, ако трябва да бъдем честни, но не прекалено. Температурната амплитуда е в рамките на поносимото за човека. Има данни за наличие на вода, а разстоянието от звездата е такова, че е напълно възможно водата да съществува в течно състояние на повърхността. Така, забележете също и нивото на поглъщане в червения край на видимия спектър — приблизително 0,7 микрона. Зелената светлина се отразява, червената и синята се поглъщат. Това е характеристика на хлорофила.

— Значи кога кацаме? — провиква се Пако.

Без да се впечатлява, Хеспър продължава невъзмутимо:

— Забелязва се също минимално присъствие на метан, едно на 1,5 милиона. Това не е много метан, но защо има и толкова? Метанът бързо се окислява във вода и въглероден диоксид. Ако тази атмосфера е в равновесие, метанът отдавна да е изчезнал. Следователно, тук няма равновесие, ясно? Нещо генерира нов метан, който да замести окислилия се. Незавършени метаболитни процеси може би? Наличие на бактерии или на по-висши организми? Във всеки случай живот, от един или друг вид. Всички данни досега сочат към среда, която е в състояние да поддържа живот.

— А ако мястото вече е населено? — пита Хайнц. — Ако не са склонни да ни продават недвижима собственост?

— Ние, разбира се, няма да се натресем на планета, където вече се е развил интелигентен живот. Но това може лесно да се установи от разстояние. Емисии на модулирани радиовълни или дори визуални признаци за поселища…

— Колко далеч е това място от настоящото ни местонахождение? — обажда се Силвия.

Хеспър изглежда озадачен. Той разперва пръстите на красивите си малки ръце и поглежда притеснено към капитана.

Капитанът казва:

— На този въпрос не е лесно да се отговори. Докато сме в извънпространството, пространствените координати могат да бъдат съотнесени единствено спрямо Земята.

— Спрямо Земята тогава? — настоява Силвия.

— Около деветдесет и пет светлинни години — отговаря Хеспър.

Нестроен шум оглася коридора. „Деветдесет и пет светлинни години“ носи тежестта на сериозно разстояние.

— Би трябвало да стигнем дотам — казва капитанът, пресмятайки набързо и може би не съвсем точно наум — след приблизително седем месеца.

Хеспър продължава:

— Другият приемлив вариант, Планета B, която е на осемдесет и шест светлинни години от Земята, има подобни характеристики, само данните за наличие на органични молекули са по-категорични.

Ново виртуално изображение се появява във въздуха — единадесет точици светлина, сгушени около ярката си малка звезда. Той отново подхваща тирадата си за спектрални линии, изолационни нива, температурни градиенти, вероятен размер и гравитационно притегляне, електромагнитни емисии и всички други критерии, които трябва да се вземат предвид.

Някой пита предпазливо дали разполагат с достатъчно информация, за да вземат решение за или против евентуално кацане.

Капитанът казва, че да, разполагат с такава. Във всеки случай достатъчно, за да препоръча проучвателна мисия. А онова, което още не знаят, ще го научат, след като изпратят наблюдателна сонда, преди да решат дали наистина да спуснат хора на повърхността. Преди това обаче трябва да стигнат до съгласие относно стъпките, които ще ги изведат от извънпространството и ще ги отнесат в околността на избрания свят. Това е свързано с известни рискове — риск ще съществува винаги когато преминават от извънпространството в нормалното пространство и обратно. Но това са рискове, които трябва да се поемат.

Призовава ги да решат в полза на мисията. Предлага да проучат Планета A, а ако тя се окаже неподходяща, да огледат и Планета B.

Никой не е против. В края на краищата, дошли са тук, за да си намерят дом.

* * *

Играта на го изглежда намалява напрежението, обзело Ноел. Вече от седмици играе всеки ден, пристрастила се е към играта като всички останали и дори е развила удивителни умения.

Капитанът беше първият й противник. Понеже не беше играл от години, отначало играта му тръгна бавно, но само след десетина минути старите асоциации се върнаха и той занарежда умело вериги от камъчета. Очаквал беше Ноел да играе лошо, понеже не ще може да запомни позициите на дъската след първите няколко хода, но тя явно без затруднения следеше развоя на битката. Беше се надценила само в едно отношение — при цялата прецизност на движенията й не съумяваше да поставя камъчетата на точните места и често разместваше другите пулове, поставяйки своя. След известно време призна затруднението си и се ограничи само да изрича на глас желаните координати — Ml7, Q6, P6, R4, C11, — а той редеше камъчетата вместо нея. Отначало капитанът се стараеше да играе ненападателно, приемайки, че като новак тя ще е плаха и ще играе слабо, но скоро откри, че Ноел умело разширява и брани територията си, като в същото време атакува безмилостно неговата, така че започна да измисля по-засукани стратегии. Играха два часа и той спечели с шестнайсет точки, което беше добра разлика, но не и такава, с която да се хвалиш, като се има предвид, че капитанът беше опитен и добър играч, а тя играеше за пръв път.

Другите бяха скептични относно постижението й.

— Играе добре, спор няма — измърмори Пако. — Защото ти чете мислите, нали така? Вижда дъската през твоите очи и знае какво си намислил.

— Единствените мисли, които може да чете, са тези на сестра й — разгорещено възрази капитанът.

— Откъде знаеш, че казва истината за това?

Капитанът навъси чело.

— Седни ти да играеш с нея. Така сам ще разбереш дали става въпрос за умение или за телепатия.

Пако се съгласи навъсено. Същата вечер предложи на Ноел да изиграят една партия, а по-късно отиде при капитана със смутен вид.

— Играе много добре. Едва не ме би, при това честно.

Капитанът изигра още една игра с нея. Тя седеше почти без да помръдва, очите й бяха затворени, устните — стиснати, изричаше координатите на ходовете си с тих монотонен глас, като да беше някаква умна машина, механичен игрален автомат. Рядко й беше необходимо по-дълго време да обмисли ходовете си и никога не се връщаше назад. Способността й да създава стратегии се беше развила с невероятна бързина, още през онези първи дни — не беше минал и половин час от началото на играта, когато капитанът установи, че тя почти го е отрязала от центъра на дъската, но успя да си върне инициативата и да я победи на косъм. След това тя загуби още веднъж от Пако, после от Хайнц, но отново демонстрира нараснали умения, а същата вечер победи Чанг, който минаваше за добър играч. Сега вече беше непобедима. Играеше по две-три игри всеки ден, надвивайки Леон, Елиът, капитана и Силвия. Го се беше превърнало в нещо много важно за нея, нещо много повече от обикновена игра или от прост тест за интелигентност. Тя насочваше енергията си върху дъската с такава интензивност, че играта й напомняше религиозна вглъбеност, нещо като медитация. На четвъртия ден победи Рой, неоспоримия корабен шампион, при това толкова елегантно и с такава пестеливост на ходовете, че всички останаха сащисани. Рой не можеше да говори за нищо друго същата вечер. Настояваше за реванш и отново загуби.

И сега тя играе почти през цялото време. Седи в сияйна сфера от ноелство, странно неземно същество, осветено от онзи неин малко зловещ вътрешен светлик, и открива някакъв дълбок и траен мир в една вселена от черни и бели камъчета.