Робърт Силвърбърг
Първата вълна (9)

В Лофотен ме научиха как да се освобождавам от всички прояви на егото и да живея като напълно самостоятелна единица, която не си губи времето с копнежи и амбиции. И в този смисъл да бъда едно по-съвършено същество, което има по-голям шанс да постигне разтварянето на собственото „аз“, което е най-висшата цел на дисциплинирания ум.

Приех учението сериозно, да, наистина го приех. Макар у мен да остана неприятното чувство, че като се опитвам да стана съвършено самостоятелен и необвързан, аз всъщност съм на път да постигна върховното самовъзвеличаване, защото се подготвях да се превърна в бог, а какво е това, ако не самовъзвеличаване? Помня как ми се усмихна моят наставник, когато му казах всичко това. Явно самият той беше изминал същата пътека. Това било, каза той, парадоксът да се стремиш към неустремеността, затворен кръг, капан, и че нямало друг начин да се измъкнеш, освен да минеш право през него. Да вложиш цялата си амбиция с цел да се освободиш от нуждата от амбиции. Да упорстваш напред и все напред към освобождението от игото на целите. Да се подложиш на безмилостна самодисциплина в стремежа си да отхвърлиш желанието задължително да успееш в живота.

Е, така да е, казах си аз. Ти си едно несъвършено същество, което се мъчи да поеме по пътя към съвършенство, и е твърде вероятно да се натъкнеш на някой и друг проблем по този път. Направих всичко по силите си, предвид свойствените ограничения на материала, с който трябваше да работя, и като цяло смятам, че опитът, натрупан в Лофотен, ме приближи повече от всичко преди до онова, което търся, каквото и да е то. Само че вижте ме сега! Погледнете ме само! Къде отиде прословутата ми самостоятелност? Къде отиде безразличието ми към безплодните и несериозни стремежи?

Искам да бъда в екипа, който ще кацне на Планета A.

Искам го отчаяно. Отчаяно.

Усещам как вълнението се натрупва в мен денем и нощем с приближаването ни към нейното слънце. Усещам го във върховете на пръстите си, в гърлото си, в гърдите си, в топките си. Един нов свят! Търсеният нов свят, както може да се окаже! Ако той се окаже светът, където ще се заселим, то първите, стъпили на него, ще се превърнат в легендарни фигури за идните хилядолетия, в герои, дори в богове. Искам ли далечните ми потомци да мислят за мен като за бог? Явно искам. О, Лофотен, Лофотен, ти изглеждаш дори по-далечен, отколкото действително си! Всичките онези екзалтирани гмуркания в ледени езера, всичките голи спринтове в снега, всичкото постене, цялата медитация, фокусирането на мислите върху ясната бяла светлина… и ето ме тук, жадуващ за обожествяване, и колко идиотско е всичко това, колко достойно за презрение, колко абсурдно. И в същото време безспорно. Искам да ида там.

Което означава, че трябва да намеря някой, който да заеме мястото ми на капитан. Но кого? Кого? Доброволци няма. Никой не проявява дори слаб интерес. Много ще са доволни, ако просто си остана на поста. Като овце са, всичките, и никой не иска да заеме мястото ми на пастир. Трябваше да помисля за това още когато се съгласих да поема поста за първата година. Може и да съм помислил; може да съм решил, че това ще е поредната ценна възможност да дисциплинирам духа си, да поема отговорността за екипажа и кораба. Може дори да съм имал наум колко много добродетелност ще „придобия“, като се лиша от възможността да участвам в изследователския екип. Определено съм способен на такива безумия. А сега сам паднах в капана си.

Ноел докладва, че трудностите при предаването, с които се сблъсква през посредните седмици, като че ли са намалели след промяната в курса на кораба. Може би нейната теория за „слънчевите петна“ наистина е била вярна и статичният шум в главата й се е дължал на някакъв изцяло локален феномен. Ще видим. Във всеки случай, това е положително развитие, а положителните развития винаги са добре дошли. Тя обаче все още изглежда напрегната и някак странна. Седи половината ден и половината нощ в салона и играе го, сякаш играта е най-важното нещо във вселената, готова е да играе с всеки и неизменно побеждава с невиждана лекота. Каква мистерия е тази жена! На този пълен с особняци кораб тя определено е най-странната.

Освен ако Пако не е оплескал изчисленията си, сега сме само на няколко дни път от околностите на Планета A. Предвид въпросителните около собственото ми положение, откривам, че донякъде се надявам мястото да е толкова очевидно неподходящо за колонизация, че изследователската мисия да се окаже излишна. Но това е достоен за презрение идиотизъм от моя страна. Шансът е десет към едно в полза на проучвателната експедиция. Хю със сигурност ще е в екипа. Както и Инелда, струва ми се. И… аз? Това тепърва ще се решава. Силата на страха ми, че може би не ще имам право да сляза долу, е мярка за провала на лофотенското ми обучение, а колкото до нивото ми на тревожност по този въпрос… ами, то е смущаващо високо.

Сега трябва да свикам общо събрание и да проведа избори. И да уредя това, преди да съм се простил и с последните остатъци от самоуважението си, ако въобще са останали такива.