Робърт Силвърбърг
Първата вълна (19)

Всички са дълбоко развълнувани и доста смутени от откритието на Ноел; но после минават няколко дни и още няколко, а тя не прави нов опит да се свърже с ангелите. Още не била готова, така казва. Трябвало да открие начин да се изолира от огромния интензитет на силата, с която ще се срещне.

И така те чакат, говорят, изказват предположения и си задават въпроси. Какво друго могат да правят?

През това време корабът все така ги носи към Хеспъровата Планета C, а Хеспър все така ги засипва с обичайния си обилен поток от оптимистични детайли за големия потенциал на следващата им цел. Тя била, казва той, голямата и внушителна шеста планета на едно голямо и внушително златисточервено слънце. Имала, твърди той, съвсем подходящи характеристики на атмосферата, гравитацията, температурата и така нататък, както и кора, която, абсолютно бил сигурен, съдържала богато изобилие от всички полезни елементи, познати на вселената. Смята, че Планета C има океани, реки и езера, както и хубава луна, голяма почти колкото земната, и много други забележителни характеристики, които ще осигурят комфорт и наслада на самотните скитници от Земята.

Ако слушаш Хеспър, излиза, че „Вотан“ вече е стигнал до Планета C, проведена е успешна проучвателна мисия, всички са се спуснали на богатата й, гостоприемна повърхност и са заети да издигат грубите, но очарователни постройки, които ще приютят колонията в първия етап от развитието й. Ала никой не обръща внимание на ентусиазираните му прогнози. Мислите им са съсредоточени почти изцяло върху ангелите, които дебнат някъде около тях в тайнствената бездна извън кораба. Продължават да ги наричат ангели, по липса на по-добра дума.

Но не ще научат нищо повече за ангелите, докато Ноел не се почувства готова за още един опит. А Ноел още не е готова. Тя прекарва времето си далеч от останалите, напуска каютата си само за храна, а дори и тогава почти не говори.

И те чакат. Какво друго, в края на краищата, могат да направят? Играят на го, къпят се в банята и плуват в басейна, теглят книги, пиеси и музика от почти безкрайните запаси на корабния архив и се впускат, както повечето от тях винаги са го правили, в двойки, тройки и други видове сексуални забавления. И времето минава.

Тя се държи настрана дори от капитана, което му причинява голяма болка. Сега, когато най-после се е освободил от аскетското си въздържание, монашеският живот вече не го влече. Копнее за нея по-силно, отколкото е копнял за когото и каквото и да било в живота си. Но тя се е отдръпнала в себе си; и той прави същото. Джулия му е дала да разбере, че все още е на разположение, и макар да й благодари топло, той не се възползва. Времето минава. Като всички останали, капитанът чака Ноел.

* * *

Най-накрая тя обявява с показна увереност, че е готова да опита отново.

Прави го като преди, сама в каютата си. Затваря очи. Отпуска се и се понася нагоре, навън.

Сивотата.

В тунела е. Безкрайната бездна на извънпространството. Протяга се през него, докато остава без начало и без край; превърнала се е в безкрайна Ноел, безкрайно същество в една вселена от безкрайности. Щрих чиста светлина. Който се протяга. Протяга се. Протяга се.

„Ангели? Тук ли сте, ангели?“

Да. Почти веднага усеща един, огромната му маса, силата. Отива към него. Разперва широко ръце, вдига лице към него, усеща топлината. Горещината. Горящата огнена пещ, ревяща, съскаща, цвъртяща и припукваща.

Мисли — надява се, — че този път се е изолирала срещу гибел, че е открила начин да отведе излишъка от енергия, така че той да премине покрай нея и да се разпръсне, без да й навреди. Така мисли. Така се надява.

Много я е страх.

Но знае, че това трябва да се направи. Знае и че е застанала на ръба на чудеса.

Сега. Сега. Търсещият ум се протяга напред.

Докосва.

Или почти докосва. Все още има бариера и Ноел се страхува да я прекоси. Чака там, гледа напред и вижда ангела, наистина го вижда. Той е огромна, изпълваща космоса повърхност. Океан от огън. Урагани от немислима активност брулят лицето на ангела. Буйни езици от пламък се издигат от него като настръхнали къдри. Широкото лице е прибулено на места, но където булото се разкъсва, Ноел съзира разумни фонтани от мощ да се катерят през турбуленцията, да се издигат от дълбините на ангела, горещи клетки огнена материя, по-големи от планети, да изплуват от ядрото на ангела и да се спускат обратно. На самата повърхност, отново и отново, побеснели гейзери изригват в небето като кинжали от енергия и се забиват в космоса.

А по-дълбоко, зад и отвъд бясната активност по повърхността, има някаква зона на сияйна застиналост, като стена, която разделя лудешките сили на ангелското лице от спокойното, невъзмутимо ядро на огромното създание. Ноел копнее да докосне това тихо ядро. Но как? Как? От целия този бесен рев душата й е изтръпнала. Едва навързва мислите си сред тази врява.

„Ангеле? Ангеле, чуваш ли ме? Аз съм, Ноел.“

Рев. Съсък. Припукване. Цвъртене.

„Докосни ме, ангеле. Но ме докосни лекичко, докосни ме нежно. Нежно, моля те. Защото аз съм толкова мъничка, а ти си такъв исполин.“

Тишина, неподвижност. После жежки въжета от пламък излитат нагоре, сякаш да я погалят.

О. О.

Навсякъде около нея вселената гори. Огънят… огънят… горящият океан… онези протегнати ръце от пламък… Ноел се отдръпва от тях, от тези гърчещи се огнени пипала, които идват към нея…

Отдръпва се уплашена. Все още е уплашена. Не й е по силите; ще загине. Обръща се. Побягва.

Открива безопасно местенце, някъде. Спира. Поема си дълбоко въздух.

Отваря очи.

Около нея цари мрак, както обикновено. Никакви пламъци няма. Всичко е напълно неподвижно. Ангелът го няма. Тя е в собствената си каюта на борда на „Вотан“. Сама. Трепереща. Провалила се е отново.

* * *

— Ще опитам още веднъж — заявява тя на капитана.

— Но ако рискът е толкова голям…

— Не мога да знам колко е голям.

— Но нали каза…

— Казах, да. Но може и да греша. Ще опитам още веднъж и ще видим.

Той мълчи дълго.

— Не искаш да го направя — казва накрая Ноел с напълно неутрален тон, без следа от укор.

— И искам, и не искам — отвръща капитанът. — Тъкмо аз те тласках към това през цялото време. И те задържах с другата ръка. Боя се да не те загубя, Ноел. Трябва да разберем какви са тези същества, вярно. Но ме е страх да не те загубя. — После, след още една сякаш безкрайна пауза добавя: — Знаеш, че те обичам, Ноел.

— Да.

— И ако нещо ти се случи…

— Нищо няма да ми се случи — прекъсва го тя. — Нищо лошо.

* * *

Този път, когато навлиза в пространството между световете, тя спира още преди да е започнала търсенето, и изпраща мисловен лъч през светлинните години към Земята, към Ивон.

От месеци не е имала контакт с Ивон, никаква размяна на мисловно ниво. Но знае, че Ивон все още е там и все така се опитва да я достигне, и по някакъв неопределим начин каналът помежду им все още е отворен, колкото и замъглен да е от смущенията, причинени от близостта на ангелите. Именно този канал Ноел се опитва да разшири и заздрави сега.

„Ивон? Чуваш ли ме? Усещаш ли ме?“

Долавя намек за намек за утвърдителен отговор. Само намек за намек и толкова, но и това е по-добре от нищо.

„Ела с мен, Ивон. Когато поискам да се облегна на теб, бъди до мен. Позволи ми да почерпя сила от теб. Скоро ще ми трябваш.“

Чува ли я Ивон? Разбрала ли я е?

„Обичам те, Ивон. Ти си аз. Аз съм ти. Заедно сме в това.“ Струва й се, че усеща мълчаливото утвърдително присъствие на Ивон. Надява се, че го усеща.

И сега. Сега. Ноел навлиза по-дълбоко в бездната отвъд кораба. Вече усеща силата на ангела, голямото богоподобно нещо, което я чака някъде там.

„Ангеле? Чуй ме, ангеле! Аз съм, Ноел!“

Ангелът я слуша. Ангелът чака.

„Аз съм Ноел. Идвам при теб с любов, ангеле. Предавам се на теб, ангеле.“

Този път не задържа нищо. Предава се изцяло, не си позволява страх. Ивон е с нея. Ивон стои до нея и й дава силата си.

„Твоя съм“, казва Ноел на ангела.

Контакт.

 

хиазма оптикум             таламус

латерална цепка            хипоталамус

продълговат мозък          лимбична система

 

Варолиев мост              ретикуларна формация

мазолесто тяло             силкус сингулате

кунеус                     орбитални гънки

гирус сингули              опашато ядро

клауструм                  оперкулум

лещовидно ядро             форникс

короиден гломус            лемнискус медиале

 

Вселената се разкъсва открита. Целият космос е в пламъци. Изливи от лудешка сребърна светлина насичат сияйния метален купол на небето. Стени пушат и избухват в пламъци. Светове стават на пепел. Има контакт, да. Сензорна експлозия — танцуващ слънчев блясък — поток от течен огън — приливна вълна от ярко лъчение, неустоими, непоносими, вливат се в нея, помитат я, проникват в нея, изпепеляват я. Светлина навсякъде. Огън. Огромен пламък в небето.

Семела.

Ангелът се усмихва и тя потръпва. „Отвори се за мен, Ноел“, вика могъщият, кънтящ глас и тя се отваря, и силата нахлува цялата в нея, настанява се във всяка ниша и гънка на мозъка й, помита я безжалостно.

И с ангела стават едно. Тя лежи в гръдта му, почива си, бавно възвръща силите си, миг след миг, докато великата му топлина я изпълва и съживява.

След кратко вече е достатъчно силна да стане и да се разходи вътре в ангела. Открива, че може да се движи свободно и по своя воля, да отиде където си поиска, във всеки сектор на великото създание. Спуска се надолу отвъд зоната на външната турбулентност, покрай гигантските огнени клетки от ангелска материя, които постоянно изплуват от вътрешността, и изчезва в спокойствието на ангелското ядро, хладното, скрито място, където не вилнеят огнени бури и владее най-дълбока мъдрост. Дълго остава там, в покой, какъвто не е познавала преди, докато накрая не започва да й се струва, че ако не продължи напред, ще си остане там завинаги; и ето че отново се отправя нагоре, към повърхността, навлиза в царството на огнения ад, който е външният образ на ангела. Но огънят не я наранява. Тя е от ангела сега; ангелът е от Ноел.

„Ела. Нека ти покажа разни неща.“

Понасят се заедно през лицето на космоса. Ангели има навсякъде, безброен хор накъдето и да погледне — големи, малки, ярки, бледи, някои на купове, други греят в самотно великолепие. Звукът на гласовете им изпълва небесата.

Ноел и водачът й спират на едно място, където цари дълбок мрак, и там тя вижда един нов ангел, който тъкмо се появява и едва мъждука, раждайки се. Бързо се сгъстява пред очите й, сбира се от един хладен, тъмен облак прах, който се срива в самия себе си и се превръща в компактна топка. Докато се смалява и придобива сферична форма, започва бавно да се върти, бавно, после по-бързо и още по-бързо, и да излъчва топлина, слабо отначало, после все по-силно, докато не грейва нажежен до червено, нажежен до бяло. Започнал е да изхвърля и материя в космоса наоколо, трескаво стрелкащи се сегменти от собствената му плът, във всички посоки, като тръшкащо се дете — прахоснически и удивителен излив на енергия, ожесточен и в същото време някак комичен.

Игриво бебче. Новородено ангелче, лудуващо с първите спазми на живота. Гледат го известно време, после го оставят да си играе.

„Хайде. Нататък.“

Нататък, да. Небето е много ярко тук, пълно с ангели, и всички те пеят както подобава ангели да пеят, прекрасен небесен хор, чиято хармония изпълва бездната. Сиянието е навсякъде, море от светлина.

Тук Ноел вижда един ангел исполин, който излъчва толкова силна и постоянна енергия, че тя не разбира как още не е изчерпил материята си. Той грее в небето като сърдито синьо око, неуморно изхвърля огньовете си на огромно разстояние. Прилича повече на бог този исполин, отколкото на ангел, на гневен бог, който се излива в необясним гняв върху тъканта на вселената.

А после тук, малко по-нататък, на едно от най-дълбоките места, ангелите са сбрани на куп, стари ангели, древни, хиляди, милиони, всеки притиснат до съседа си, сякаш образуват огромна сияеща стена, една-единствена грееща маса. Но ангелът на Ноел й показва, че не са едно, а са много, и й позволява да се протегне към тях, за да усети древната им възраст, необикновената им мъдрост. Колко са стари? На милиони години? На милиарди?

„Ние бяхме стари преди небето да е младо“, казва й един от тях.

А друг казва — а може и да е същият: „Дойдохме от Всепоглъщащото и един ден ще се върнем във Всепоглъщащото, но сме тук отпреди преди и ще останем след след“.

А трети й казва: „Ние предшестваме и следваме, и съществуваме, когато съществуване няма, и сме любов, когато любов вече няма. И ние сме ти, и ти си ние.“

Ноел разбира напълно, или поне си мисли, че разбира; и когато те я благославят, тя също ги благославя. И продължава нататък, защото нейният ангел иска да й покаже и други неща в други части на космоса.

„Има и един много стар ангел, ангел, който умира.“

Това я изненадва. Казва, че не й се вярва ангелите да умират, и ангелът й обяснява, че не само е възможно, а необходимо. Щом ангели могат да се раждат, ангели трябва и да умират. Всичко умира, дори ангелите; и всичко се ражда отново. Единственото нещо, което няма нито начало, нито край, казва той, е самата вселена, която е била тук в началото и преди него и ще бъде тук накрая и след това.

„Виж. Ето го.“

Пристигнали са при умиращия ангел, в един район далеч от другите. Светлината му е много слаба и макар още да излъчва топлина, тя е като топлината по обед в зимен ден. Този ангел не грее. Лицето му е прибулено и тъмно, сякаш е покрит с океан от тежка кал или плътна лава може би, огнена на цвят, наситено лилава, насечена на места от белези в алено и тъмночервено. По изстиващата повърхност на умиращия ангел все още се виждат оскъдни признаци за ленива активност, бавното, трудно движение на буцести маси материя, които се плъзгат напред сред калта, някои от тях черни или сиви, други тъмночервени като метални слитъци, които са паднали от пещта, но не са изстинали още.

Няма рев тук, нито съсък, нито припукване, нито цвъртене. Само дълбокият, приглушен звук на титанични сили, които бавно замират, на изчерпващи се колосални енергии. Болезнените движения на подвижните маси видимо се забавят пред самите очи на Ноел, а ярките ивици в алено и тъмночервено бързо повяхват. Всичко тук скоро ще спре. Ще останат само въглени и пепел. Но когато вдига очи, току отвъд мястото, където умиращият ангел виси в небето, Ноел вижда как звезден прах се сгъстява в далечината и първите искрици на бъдещия блясък се появяват. Този ангел си отива, нов скоро ще се появи. И така е било, разбира Ноел, от самото начало на времето. И преди началото.

„А сега виж този“, казвай нейният ангел.

Продължават нататък и стигат до един златен ангел, малък ангел в район от бездната, където няма много други ангели. Той не им обръща внимание, а продължава да се върти около оста си като дете, което се забавлява на площадката. Ноел разбира, че това е млад ангел, не новороден, в никакъв случай, но не и възрастен още — младеж, вероятно. Остават известно време при него и наблюдават самовглъбените му занимания. Има нещо особено приятно в близостта до този очарователен млад ангел, мисли си Ноел. Като го гледа, има чувството, че се е върнала в собственото си детство. Ивон й се струва много близо, по-близо, отколкото я е чувствала от години. Пак са малки момиченца, кискат се, тичат, сблъскват се, и пак се кискат, падайки една връз друга.

Има още какво да се види. Има толкова много да се види, че Ноел е замаяна и зашеметена от всичко това, тук, в тази вселена от ангели, тази безкрайност от богоподобни същества, същества, които са били стари, когато небето е било младо, същества, които са видели преди и ще видят след. След време вече не е в състояние да възприема повече. Нейният водач изглежда разбира това, защото обиколката свършва и Ноел се връща в гръдта на своя си ангел, плъзга се надолу и навътре към онази скрита зона на спокойствие, която лежи под вилнеещите огнени езици, и там тя си почива, там тя заспива.

Спи. Спи.

* * *

— Вече от колко време е в кома? — пита капитанът. — Стана ли седмица?

— Днес е осмият ден — отвръща Леон.

— Осмият ден. Мислиш ли, че въобще ще излезе от нея?

Леон свива рамене.

— Откъде да знам? Как бих могъл да кажа? Да не би да съм специалист по тези неща? Или някой друг да е специалист?

— Разбирам — тихо казва капитанът.

Тя се е мятала в делириум през повечето време, откакто е изгубила съзнание. Разтревожен, уплашен, капитанът е будувал край леглото й, изгубил е представа за времето, докато дните се нижат и не носят промяна в състоянието й.

Понякога му се струва, че идва в съзнание — членоразделни думи, дори цели изречения се отронват сънливо от устните й. Сънуващата Ноел говори за светлина, за ярко, нетърпимо бяло сияние, за арки от енергия, за интензивни слънчеви изригвания. Една звезда ме държи, мълви тя. Казва му, че разговаря със звезда.

Метафора на какво е това обаче? Къде е тя, какво се случва с нея? С ангели ли говори, с истински ангели от писанията, или със звезди, или пък срещата със сивата празнота извън кораба е разкъсала и последните нишки на разума й? Изглежда изгубена в някакво незнайно и непознаваемо царство. Лицето й е поруменяло, очите й се движат бързо, стрелкат се като уловени риби под затворените клепачи. От време на време й се изплъзва по някоя дума. Ум в ум, прошепва Ноел, звездата и аз. Ум в ум. Понякога започва да си тананика — остър, скимтящ звук, който се издига почти отвъд границите на човешкия слух, високочестотно, пронизително хлипане. От този звук го боли — той има силата на мощна радиация под формата на звук.

Никога не се е чувствал толкова уморен. Почти не е спал, откакто двамата с Хю отвориха вратата на каютата й и я намериха в кома.

Сега тя пак тананика, онзи ужасен звук. Той стисва зъби, свива ръце в юмруци и се заставя да го издържи. След малко тя спира.

После тялото й се вдървява, гърбът се извива на дъга. Някакъв гърч ли? Не. Просто се раздвижва, буди се, най-после! Светкавици на осъзнаване се стрелкат по гърчещите се мускули — галванизираната лабораторна жаба, която се гърчи, облепена с електроди. Клепачите й потрепват. Простенва тихо. И очите й се отварят.

Гледа право към него.

Капитанът се взира в очите й. Има нещо различно в тях. Нещо ново. Нещо невероятно.

Той казва нежно:

— Очите ти са отворени. Мисля, че ме виждаш, Ноел. — Той размахва ръка пред лицето й и очите й проследяват движението.

— Аз… виждам те, да. Виждам те.

Гласът й е колеблив, пресекващ, в първия миг непознат, глас на чужд човек; после обаче пак зазвучава познато, когато тя го пита:

— Колко време ме нямаше?

— Осем корабни дни. Много ни уплаши.

— Изглеждаш точно както си те представях — казва тя. — Лицето ти е слабо и изсечено. Но не е тъмно лице. Не е враждебно лице. Лицето ти ми харесва, капитане.

— Искаш ли да ми разкажеш къде беше, Ноел?

Тя се усмихва. Кимва.

— Отидох да се срещна със… с ангела. Говорих с него.

— С ангел? Буквално с ангел?

— Не, не буквално. Това е просто дума, ангел. Не беше ангел, струва ми се, не от онези, на които се молят хората. Нито физическо същество, нито някакъв вид интелигентна органична форма ни живот. Беше… беше…

Той чака. Гледа я с почуда и объркване. Зашеметен е от красотата на очите й, сега, когато са живи и фокусирани върху него.

Тя казва:

— По-скоро е като енергийните същества, за които говореше Хайнц. Безтелесни, имам предвид. Но по-големи, отколкото бихме могли да си ги представим. По-големи от планета дори. Страшно големи. Не знам какво беше. Въобще не знам.

— Каза ми, че говориш със звезда.

— … със звезда! — Изрича го сякаш въобще не й е хрумнало дотогава.

— Докато беше в делириум. Така каза. Че говориш със звезда.

Очите й грейват с дълбоко вълнение.

— Разбира се! Звезда! Да! Да, капитане! Май точно това беше, да! Говорих със звезда.

Залива го отчаяние. Ноел явно е прекрачила отвъд границите на лудостта, казва си той.

Но се старае гласът му да остане спокоен.

— Но как би могла да говориш със звезда? Какво означава това, че си говорила със звезда, Ноел?

Тя се смее.

— Значи, че говорих със звезда, капитане. Нито повече, нито по-малко. Огромна топка огнен газ, капитане, която има ум, има съзнание. Мисля, че това беше. Сигурна съм. Сигурна съм!

— Но как е възможно една…

Светлината внезапно угасва в очите й. Те губят фокус. Пак ли е изпаднала в кома? Явно да. Във всеки случай отново пътува; вече не е при него.

Той чака до леглото й. Един час, два часа. Става. Крачи. Сяда. Чака. Къде е отишла? В какъв ли странен свят пътува сега? Дишането й е далечно, безлично жужене. Толкова е далече от него сега, така откъсната от всяко място, което той би могъл да проумее.

Най-накрая клепачите й потръпват отново. А после се отварят.

Тя поглежда към него. Очите й са живи, както преди. Лицето й изглежда променено. Изпълва я блаженство. За капитана все още е, поне отчасти, в онзи другия свят извън кораба.

— Да — казва тя. — Не е ангел, капитане. Слънце е. Живо, интелигентно слънце. — Очите й блестят. — Слънце, звезда, слънце — шепти тя. Думите са безумни, но не и гласът. — Докоснах се до съзнанието на едно слънце. На много слънца. Вярваш ли в това, капитане? Можеш ли да повярваш? Открих мрежа от звезди, които са живи, които мислят, които имат умове, които имат души. Които общуват. Цялата вселена е жива.

— Звезда — тъпо повтаря той. — Говорила си със звезда. Звездите имат умове.

— Да.

— Всичките ли? И нашето слънце ли?

— Всички. Седят си там и си говорят. Ние се движим между тях, тук, в центъра на галактиката, и разговорите им са заглушавали връзката ми с Ивон. На това са се дължали смущенията, капитане. На звездите, които си говорят. Задръствали са моята дължина на вълната, не е оставало място да премине мисълта ми, за да стигне до Ивон.

Този техен разговор му звучи като сън. Той казва тихо:

— Защо нашето слънце не е смущавало връзката ви, когато все още бяхме на Земята?

Тя свива рамене.

— Не е достатъчно старо. Видях го — ангелът ме заведе да го видя. Нашето слънце. То е като дете, малко дете, което си играе с топка на площадката. Минават… не знам, милиарди години… докато пораснат, докато се научат да си говорят по основната честота. Нашето слънце просто не е достатъчно голямо. Никоя от близките до Земята звезди не е достатъчно стара. Тук обаче…

— Още ли си във връзка с него?

— Да. С него и с много други. И с Ивон.

Лудост. Лудост.

— И с Ивон? — пита той.

— Тя се върна във връзката с мен. Във веригата е. — Ноел го поглежда право в очите. — Мога да въведа и други във веригата. Бих могла да въведа и теб, капитане.

— Мен?

— Теб. Искаш ли докоснеш звезда с ума си?

— Какво ще стане с мен? Ще ме нарани ли?

— Мен нарани ли, капитане?

— Същият ли ще си бъда, след това?

— Аз същата ли съм, капитане?

Той дълго мълчи.

После с равен, странен глас изрича:

— Страх ме е, Ноел.

— Не. Ти никога не си се страхувал от нищо.

— Сега ме е страх. Страх ме е от това.

— Не. Не.

— Страх ме е.

— Отвори се за мен. Опитай. Виж какво ще стане.

— А ако не ми хареса?

— Ще ти хареса. Ще видиш. Имай вяра, капитане. Вярвал си в нещо, когато си се присъединил към тази експедиция, нали? Трябва да си вярвал. Имай вяра и сега. Кажи ми — вярваш ли в нещо от онова, което ти казвам сега, откакто се събудих?

Той се колебае.

— Вярваш ли?

— Да — безразсъдно отвръща той.

— Тогава вярвай в мен. Докосни една звезда, капитане.

Той слага ръка върху нейната.

— Давай — казва й, и душата му се превръща в слънце.

* * *

След това, докато слънчевите пулсации все още вибрират в огледалата на ума му и синьо-бели искри прескачат по протежение на нервите му, той казва:

— Ами другите?

— И тях ще въведа.

Капитанът, при всичките промени, които е претърпял за последните няколко минути, въпреки всичко усеща внезапно и неочаквано да се разгаря в душата му пламъче на дребнаво негодувание. Не иска да сподели с всички тях онова, което е изпитал с Ноел. Тя е негова; той е неин. Но в мига, в който се ражда това негодувание, осъзнава и неговата абсурдност, и го премахва. Ивон също е тук. Усеща я, другата половинка на Ноел. Земна сестра, звездна сестра, заедно отново, и той е с тях. Другите също трябва да дойдат при тях. Да. Да. Нека дойдат.

— Хвани ръката ми — подканя го Ноел.

Протягат се заедно. Умът им тръгва през кораба и един по един намира другите пътешественици и ги докосва. Зиглинде е първа — вечно фучащата, недисциплинирана Зиглинде изглежда схваща веднага и се отдава. После Зена; после Лейла; после Елизабет с радостен вик. Хайнц. Той се гмурва без колебание. Пако, след миг на несигурност, се отдава с най-дълбока радост и облекчение. Леон. Рой. Напред и напред през кораба. Един след друг и колкото повече са вътре, толкова по-бързо ги приемат останалите. Капитанът усеща как Ноел приижда в тандем с него, докато единението се разраства, усеща Ивон, усеща по-големи присъствия, сияйни, древни. Всички са едно. Целият кораб е едно. Думите от финалните строфи на древната северна поема, която е знаел наизуст преди, онази мрачна сага за Гибелта на боговете, пробягват през главата му. „И виждам аз сега как пак въздига се земята, цялата в зелено от вълните… В чудна красота пак ще се изправят масите от злато в тревата…“

Двамата с Ноел излизат в коридора. Всички са там, блуждаят в недоумение. Никой не говори. Навсякъде се виждат грейнали очи. И капитанът осъзнава, че вече не е капитан — тук няма нужда от такъв. Свършили са и дните за игра на го. Те всичките са една личност; и с игрите е свършено. Би било невъзможно да играят го, защото как да се състезаваш със самия себе си?

„… сетне полята незасети ще раждат зрели плодове. Стапят се злините и връща се Балдр…“

— А сега — прошепва Ноел, — сега ще се протегнем към Земята. Придаваме силата си към Ивон и Ивон ще…

Ивон въвежда стотиците милиони човешки души на Земята в мрежата на едно огромно поглъщане, всички, всички, и така започва следващата фаза от живота на човечеството.

* * *

„Вотан“ лети стремглаво напред през извънпространствения тунел. Скоро ще стигнат до Планета C и ще пратят там изследователи, които да проверят дали този свят е приятно място, където синовете и дъщерите на човечеството да добруват. Ако е така, ще се заселят там. Ако не, ще продължат напред, напред към Планета D, и Планета E, и Планета X, и Y, и Z. Сигурни са, че накрая ще открият свят, чийто въздух ще могат да дишат, чиято вода ще могат да пият, чиято земя ще могат да обработват и където ще могат да засадят семето на Земята за едно ново начало. Но ще е без значение, ако не успеят. Всичко ще е наред, дори и така. Корабът и неговите стотици милиони пътници ще пътуват вечно през вселената, топлени от светлината на приятелски звезди.