Робърт Силвърбърг
Първата вълна (17)

Но сега, дори сега, дори след всичко това, още една седмица изминава, без да предприемат нищо във връзка с ангелите. Този път с извинението, че Ноел и капитанът искат да проучат своя новооткрит рай; усилието покрай експеримента с ангелите със сигурност ще изчерпи докрай енергията й, така че ще е по-добре да го отложат още малко, казват си те, и посвещават енергията си на проучвания от по-познато им естество.

Истината е, че и двамата все още се страхуват да опитат. Той все така е преследван от мисълта за участта на Семела, сега дори повече, заради новото измерение в отношенията им; тя пък си има свои колебания, сложна смесица от задръжки — естествения страх от непознатото, онова странно чувство, че ще предаде Ивон, ако говори с ангелите, както и неясното предчувствие, че задачата просто не й е по силите и че ще се окаже неспособна да оправдае големите надежди на своите спътници.

Но все някога трябва да опита. В това поне капитанът е сигурен. Каквито и да са рисковете, трябва да опита. Всички те са приели риска още с присъединяването си към проекта. Ако съществува възможност Ноел да ги извади от затруднението им, то тази възможност трябва да се проучи. Той не вижда друг избор. Не може да си позволи чак такава самозаблуда.

Нямат контакт със Земята от много седмици, от месеци дори, и психическата травма започва да се проявява по редица тревожни начини. Прокрадва се дори чувството, че Земята е била унищожена от някакъв голям катаклизъм, че те са единствените оцелели представители на човечеството, пътници в Ноев ковчег, несвързани с котва към миналото и в правото си да променят правилата на живота си както сметнат за добре. Консервативната природа на капитана се бунтува срещу подобна анархия. Земята все още е някъде там. Пътешествениците са задължени на Земята за присъствието си тук. Мисията се провежда по повеля на Земята, за да задоволи някакви потребности на Земята.

Но ако Земята се изгуби завинаги в безкрайния водовъртеж на небесата…

Той не бърза. Чака подходящия момент.

Вече всички на борда знаят, че двамата с Ноел са любовници. И без това да го крият би било трудно, дори невъзможно — той не би искал да й налага ограниченията на тайната връзка, каквато е поддържал толкова дълго с Джулия. Нека видят. Нека знаят. И без това всички са го очаквали — сега вече капитанът разбира това. Някои, като Хайнц, явно са го предвидили две години преди самият той да го осъзнае. Джулия също — тя му се усмихва вещо, сякаш в знак, че дългоочакваното неизбежно най-после се е случило. То изглежда не я наранява. Точно обратното.

И така, двамата с Ноел се появяват заедно в банята, в салона, по коридорите. Той прекарва нощите в нейната каюта или тя в неговата — за пръв път от началото на пътешествието не спи сам. Ноел е прекрасна смесица от страст и невинност, или поне привидна невинност; в начина, по който прави любов, има неочаквана вещина и огън, но също и нетърпеливо желание да бъде поведена по непознати пътеки, да бъде научена на нови прийоми. Това в известен смисъл му напомня за начина, по който Ноел бе подходила преди време към играта на го — с внимание, сериозност, старание да разбере основите на играта и в крайна сметка да стигне до откровението на изумително майсторство.

Манията по го все така властва на борда и капитанът, който се е включвал само от време на време, след като интересът му към играта се бе подновил, сега ходи в салона винаги, когато му позволяват официалните задължения. Майсторството му пречи на мнозинството запалянковци да се включат като негови равностойни противници и той играе предимно с Рой, Леон и Ноел, най-често с Ноел.

Тя е безмилостен играч. Той я побеждава едва веднъж на всеки четири или пет партии.

Днес капитанът играе с черните и е успял да опази позициите си до осемдесет и деветия ход. След това обаче Ноел пробива от север, където камъчетата му са зле подредени, и завладява голяма територия в центъра. Капитанът си дава сметка, че не е в състояние да отвърне подобаващо. Преди да е развил стратегията си, Ноел е наредила верига от камъчета през деветнадесетия ред и го е приклещила, сякаш е някой новак. За кратко капитанът успява да предотврати по-нататъшни поражения, но му е ясно, че просто печели време по пътя към неизбежната загуба. При сто четиридесет и първия ход той се хвърля в безнадеждна атака и Ноел с лекота смазва армията му в собствената си територия. Малко по-късно той е изправен пред класическия капан „котка в торбата“, който ще му струва голяма група камъчета, и на сто деветдесет и шестия ход се признава за победен. Тя е взела осемдесет и едно камъчета срещу неговите шестдесет и две.

Докато разчистват дъската за реванша, той казва, опитвайки се да звучи небрежно:

— Мислила ли си за онази работа с ангелите, Ноел?

— Разбира се. Често мисля за тях.

— И?

— И какво? — пита тя.

— Имаш ли някаква представа как ще подходиш? Към осъществяването на контакта, имам предвид.

— Имам някои теории, да. Но те са си само теории, естествено. Няма как да съм сигурна в каквото и да било, докато не опитам.

Капитанът изчаква само един удар на сърцето.

— И кога смяташ да опиташ?

Тя му хвърля един от онези свои особени погледи, онези смущаващи, слепи, но фокусирани погледи, в които се чете мисълта й. Изражението, което й придава сега погледът й, е на лукавство.

— Когато ти кажеш — отвръща тя.

— Тогава нека е днес, става ли?