Серия
Ксили (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raft, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

5.

След разговора на Рийз с Холербах, Грийе го отведе в едно спално помещение. В дългата плоска сграда имаше място за около петдесет човека и обхванат от огромна стеснителност, Рийз последва суетящия се Учен по пътечката между двете редици съвсем обикновени сламеници. До всеки сламеник имаше по едно малко шкафче и закачалка, на която можеха да бъдат окачвани дрехите; Рийз усети, че се взира с любопитство в няколкото лични вещи, разпръснати по пода и върху шкафчетата — гребени и самобръсначки, малки огледалца, простички пособия за шиене и тук-там, снимки на семейства или момичета. Някакъв млад мъж — друг чирак при учените, ако можеше да се съди по алените ивици, вплетени в гащеризона му — лежеше на единия от сламениците. Той повдигна тесните си вежди към мърлявия външен вид на Рийз, но кимна с приятелска добронамереност. Рийз му кимна в отговор с пламнало лице и побърза след Грийе.

Чудеше се какво точно представлява това място. Колибата на Палис — където се беше приютил от пристигането си досега — му се бе видяла невъобразимо луксозна за вкуса му, придобит на Белт. Това място съвсем не беше толкова луксозно, но въпреки това със сигурност беше място, обитавано от някаква по-висша класа. Може би Рийз трябваше да го почисти; може би щяха да му дадат да спи някъде наблизо…

Стигнаха до един сламеник, върху който нямаше нито чаршафи, нито одеяла; шкафчето до него зееше отворено и празно. Грийе махна с ръка, сякаш за да отпрати някого.

— Тук мисля, че ще стане. — И той се обърна, за да се върне по същия път през спалното помещение.

Объркан, Рийз го последва.

Грийе му се скара:

— По проклетите Кокали, какво ти става бе, момче? Не разбираш ли от дума?

— Съжалявам…

— Тук — Грийе посочи отново сламеника и заговори бавно и извънредно ясно, сякаш говореше на дете. — Ти ще спиш тук отсега нататък. Трябва ли да ти го запиша някъде?

— Не…

— Сложи личните си вещи в шкафчето.

— Аз нямам такива…

— Вземи си одеяла от склада — продължи Грийе. — Другите ще ти покажат откъде. — И без да обръща внимание на стъписания поглед на Рийз в гърба си, Грийе бързо излезе от сградата и хукна да върши следващата си задача.

Рийз седна на сламеника — беше мек и чист — и прокара пръст по фино изработените контури на малкото шкафче. Неговото шкафче.

Беше спрял да диша и усети как по лицето му се разлива силна топлина. Да, това си беше неговото шкафче, неговият сламеник — това беше неговото място на Рафт.

Той наистина беше успял.

Поседя на сламеника няколко часа, без да си дава сметка за развеселените погледи на другите обитатели на спалното помещение. Просто да бъде спокоен, на сигурно място, да може да очаква учебните часове на другия ден — засега това му беше достатъчно.

— Чух как си метнал стария Холербах.

Думите се понесоха сред безчувствеността на Рийз; той погледна нагоре и се озова пред красивото, жестоко лице на младия офицер кадет, когото беше победил в близост до Моста — той се порови в паметта си, за да се сети за името — Доув?

— Сякаш да живеем в тези бараки не си беше и без това достатъчно зле, та сега трябва да ги споделяме с тоя плъх и подобните му…

Рийз погледна дълбоко в себе си и откри само спокойствие и приемане. Сега не беше време да се бори. Той съвсем целенасочено погледна Доув в очите, усмихна се бавно и премигна.

Доув изсумтя и се отдалечи. Като вдигаше много шум и тропаше по шкафчетата, той си събра личните вещи от един сламеник, който се намираше през няколко легла от това на Рийз и ги премести в най-отдалечения край на бараката.

Малко по-късно приятелски настроеният младеж, който преди това беше кимнал на Рийз, мина покрай сламеника му.

— Не се притеснявай от Доув. Не всички сме толкова лоши.

Рийз му благодари, оценявайки жеста. Но забеляза, че момчето не премества нещата си по-близо до мястото на Рийз и с приближаването на края на смяната, когато повече чираци се събраха в помещението, за да спят, скоро стана ясно, че сламеникът на Рийз образува нещо като остров, ограден от малък ров от празни легла.

Той легна на неоправеното си легло, сви крака и се усмихна, без да се притеснява ни най-малко.

Рийз научи, че на теория обществото на Рафт е безкласово. Постовете на Учените, офицерите и останалите бяха достъпни за всекиго, независимо от обстоятелствата по произхода му, всичко зависеше само от заслугите и възможностите. „Класите“ на Рафт се основаваха на ролите в Екипажа на полулегендарния Кораб; те отразяваха функцията и полезността, както му беше казано, а не властта или положението. Така че офицерите не бяха управляваща класа; те служеха на останалите, като носеха тежката отговорност за ежедневното поддържане на обществения ред и инфраструктурата на Рафт. При този анализ капитанът беше най-низш от всички, а на плещите му лежеше най-тежкото бреме.

Така му бяха казали.

В началото Рийз, чийто опит с човешкото общество беше ограничен до суровото обкръжение на Белт, беше готов да повярва в това, което му беше казано толкова сериозно и той не обърна внимание на снобската жестокост на Доув и останалите, защото приемаше държанието им просто като проява на недораслост. Но с разширяването на кръга му от познанства и с нарастването на познанията му — придобити по формален или неформален път — той изгради в съзнанието си една напълно различна картина.

Със сигурност беше възможно един млад човек, който не принадлежеше към офицерската класа, да стане офицер. Но колкото и да бе странно, това никога не се случваше. Другите класи, изключени от властта на наследственото право на офицерите, реагираха като построяваха каквито основи за власт можеха. По този начин персоналът, който беше ангажиран в Инфраструктурата, беше превърнал подробностите от машинациите на Рафт в мистериозна тайна, известна само на посветените в нея; и без да облекчават водещите си фигури — хора като приятеля на Палис Декър, — те прилагаха властта си, за да режат водните или хранителните доставки, да запушват канализацията, вградена в палубата или пък да накарат Рафт да спре на едно място по хиляди начини.

Дори Учените, чиято единствена цел на съществуването им беше да разбират, не бяха имунизирани срещу тази борба за власт.

Учените бяха от жизненоважно значение за оцеляването на Рафт. По такива въпроси, като например преместването на Рафт, контрола на епидемиите или преконструирането на цели райони от самия Рафт, познанията и логичното им мислене бяха от голяма полза. Освен това, без традицията, която Учените поддържаха — която обясняваше на какъв принцип е подчинено съществуването на вселената и как човешките същества могат да оцеляват в нея — крехката обществена и организационна мрежа, която съставляваше Рафт, със сигурност щеше да се разпадне в рамките на няколко хиляди смени. Онова, което крепеше Рафт високо в небето, не беше орбитата му около Сърцевината, казваше Рийз на себе си; цялата работа се състоеше в предаването на човешкото знание.

Така че Учените носеха жизненоважна, почти свещена отговорност. Но Рийз си даваше сметка, че това не им пречеше да използват всяко скъпоценно зрънце познание като преимущество толкова безскрупулно, колкото всеки от хората на Декър при задръстването на някой канал. Учените имаха установеното от закона задължение да обучават всеки чирак от позицията на инспектори, независимо от класовата му принадлежност и те правеха това… до една оптимална степен. Но само на техните чираци, като Рийз, им беше позволено да минат отвъд голите факти и действително да видят древните книги и инструменти…

Знанията се прикриваха. И по този начин само тези, които бяха близки на учените, имаха истински познания за произхода на човечеството, дори за природата на Рафт и на Мъглявината. Като се вслушваше в разговорите по трапезариите и на опашките пред машините за храна, Рийз стигна до разбирането, че болшинството от хората се интересуваха много повече от размера на дажбата за настоящата смяна или от резултата на фалшифицираните спортни състезания, отколкото от по-глобалните проблеми, свързани с оцеляването на расата. Изглеждаше така, сякаш Мъглявината бе вечна, сякаш самият Рафт беше прикрепен към върха на един стоманен стълб и щеше да си остане непокътнат за вечни времена!

По-голямата част от хората бяха невежи, ръководени от модните увлечения и капризи, а също и от речите на ораторите… дори на Рафт. Що се отнася до човешките колонии далече от Рафт — мината на Белт и (може би) легендарните, изгубени светове на Кокалите — там, както Рийз знаеше от собствения си опит, познанията за човешкото минало и строежа на вселената беше сведено до малко повече от детски приказки и истории.

За щастие на Учените, повечето чираци от другите класи това положение напълно ги устройваше. Офицерите кадети особено изслушваха лекциите си с всички типични прояви на презрение, очевидно нетърпеливи да зарежат тази суха материя и да навлязат в истинския живот, в упражняването на власт.

Така че Учените продължаваха работата си необезпокоявани, но Рийз не беше съвсем сигурен доколко бе разумна подобна политика. Самият Рафт, макар и удобен за живеене и добре снабдяван в сравнение с Белт, сега беше разпокъсван от недоимъци. Недоволството се ширеше навсякъде и — понеже хората не разполагаха със знанието, което можеше да им позволи да разберат (повече или по-малко) истинския принос към тяхното благосъстояние от страна на по-привилегированите класи — тези класи доста често ставаха мишена за пусната напосоки омраза.

Получаваше се една много нестабилна смесица.

Освен това Рийз си даде сметка, че впрягането на знанието имаше и друг страничен ефект. Превръщането на фактите в нещо ценно ги караше да изглеждат свещени, неотменими; и така той виждаше Учени да се ровят в разпечатки и да пеят монотонни молитви за мъдростта, докарана тук от Кораба и Екипажа, нежелаещи — или неспособни — да се замислят над идеята, че може да има и други факти, освен тези, отразени в стареещите страници или дори — ама да си го кажем съвсем тихичко — неточности и грешки!

Въпреки всичките си съмнения и въпроси, Рийз разбираше, че смените след приемането му на Рафт са най-щастливите в живота му. Като съвсем пълноправен чирак, сега разполагаше и с правото да получава много повече от провежданите с неохота от страна на Грийе часове върху книжката с картинки; Рийз вече посещаваше часове с другите чираци и учеше по системна и добре структурирана схема. Извън учебното си време той прекарваше часове наред замислен над книгите и снимките — като никога нямаше да забрави една остаряла фотография, заровена в някакъв опърпан класьор, на която беше изобразена синята периферия на Мъглявината.

Синя!

Вълшебният цвят изпълваше погледа му, а всяка частица от него беше толкова чиста и хладна, колкото той винаги си го беше представял.

В началото Рийз седеше със странно чувство редом с чираци, които бяха няколко хиляди смени по-млади от него; познанията му обаче напредваха бързо за хладно изразената радост на учителите му, и много скоро той беше настигнал класа на самия Холербах, затова получи разрешение да се присъедини към него.

Стилът на преподаване на Холербах беше толкова живописен и завладяващ, колкото беше и самият Холербах. Като зарязваше пожълтелите текстове и остарелите фотографии, старият учен провокираше подопечните си да развиват свое собствено мислене и украсяваше възгледите, които обясняваше, с думи и жестове.

По време на една смяна той накара всеки член на класа му да направи по едно просто махало — тежка метална топка, прикрепена към дълга нишка — и да засече времето на неговото клатене на фона на горяща свещ. Рийз нагласи махалото си — като ограничи люлеенето му до няколко градуса, както беше наредил Холербах — и внимателно преброи отклоненията. Той смътно забелязваше Доув, който апатично минаваше през етапите на експеримента няколко скамейки встрани от него; всеки път, когато острият поглед на Холербах се отклоняваше, Доув побутваше клатещата се топка пред себе си, очевидно отегчен.

На учениците не им беше необходимо много дълго време, за да установят, че периодът на поклащането на махалото зависи само от дължината на връвта — и нямаше нищо общо с масата на топката.

Този простичък факт се стори прекрасен на Рийз (а това, че той сам го беше открил за себе си, допълваше очарованието); момчето остана в малката учебна лаборатория много часове, след като бяха приключили занятията, като разшири експеримента чрез различни вариации на масата и по-големи амплитуди на отклонение.

Следващият час си беше голяма изненада. Холербах влезе величествено, изгледа учениците, заповяда им да вземат поставките, на които все още бяха закрепени махалата и им даде знак. След това се обърна и излезе от лабораторията.

Учениците нервно го последваха, стиснали здраво поставките с махалата; Доув завъртя очи, за да покаже досадата си от всичко това.

Холербах ги поведе на доста прилично разстояние, далеч, успоредно на една широка улица под покривалото от въртящи се дървета. Него ден по небето нямаше нито един облак и звездната светлина падаше на петна по пластините на палубата. Въпреки възрастта си, Холербах вървеше доста бързо и преди да реши да спре под открито небе на няколко метра извън края на летящата гора, Рийз си даде сметка, че неговите млади крака не бяха единствените, които усещаха болка от дългото ходене. Той любопитно се огледа около себе си, премигвайки на пряката звездна светлина; откакто беше започнал да посещава учебните занятия не бе имал почти никаква възможност да излезе в тази посока и видимият наклон на занитената палуба под краката му го караше да се чувства странно.

Холербах тържествено се приведе и седна на палубата с кръстосани крака, след което нареди на учениците си да направят същото. После закрепи няколко свещи върху пластините.

— Сега, дами и господа — прогърмя той, — бих искал да повторите експериментите си от последното ни занятие. Всеки от вас да нагласи махалото си.

Сред хората от класа се чуха приглушени стонове, които вероятно не достигнаха до ушите на Холербах. Учениците започнаха да си вършат работата, а Холербах стана на крака и нетърпеливо взе да се разхожда сред тях.

— Вие сте учени, помнете това — каза им той. — Тук сте, за да наблюдавате, а не да съдите; тук сте, за да измервате и разбирате…

Резултатите, които получи Рийз, бяха… странни. Докато донесените от Холербах свещи горяха, той отново провери резултатите си внимателно, повтаряйки и пробвайки нееднократно.

Накрая Холербах ги призова за внимание.

— Заключенията, моля. Доув?

Рийз чу задъханото мучене на кадета.

— Няма разлика — отвърна той с досада. — Същата крива на резултатите като тази от последния път.

Рийз се намръщи. Това не беше вярно; периодите, които той беше измерил, бяха по-големи от предишния ден — с малка разлика наистина, но все пак значително по-големи.

Тишината започна да става тягостна. Доув се размърда неспокойно.

И тогава Холербах му даде да се разбере. Рийз направи опит да не се ухили, когато старият Учен се впусна да разобличава неизпипаните методи на кадета, ограничения му ум, мързела му, както и непригодността му да носи златните нашивки. Преди още да е свършил тирадата си, страните на Доув горяха в пурпурно червено.

— Нека сега да чуем истината — промърмори Холербах, като дишаше учестено. — Баерт…

Следващият чирак даде отговора, който беше в синхрон с този на Рийз. Холербах каза:

— Какво тогава се е случило? Как са се променили условията на този експеримент?

Учениците започнаха да разсъждават, изброяваха влиянието, което оказва звездната светлина върху топката на махалото, по-голямата неточност на метода за измерване на времето — свещите на Холербах трептяха много повече тук, отколкото в лабораторията — както и много други предположения. Холербах слушаше сериозно и от време на време кимаше.

Нито един от отговорите не звучеше убедително на Рийз. Той се взираше в простичкото устройство и му се искаше то да издаде тайните си.

Най-накрая Баерт колебливо попита:

— Ами гравитацията?

Холербах повдигна вежди:

— Какво за гравитацията?

Баерт беше слабо, високо момче; сега той несигурно потърка тънкия си нос.

— В момента се намираме малко по-далеч от центъра на гравитация на Рафт, нали така? Което означава, че притеглянето, което оказва гравитацията върху топката на махалото, ще е по-малко…

Холербах го изгледа пронизващо, без да каже нито дума. Баерт се изчерви и продължи нататък:

— Онова, което кара топката да се люлее, е гравитацията, която я притегля. Така че, ако гравитацията е по-малка, тогава периодът ще е по-дълъг… Не е ли логично?

Холербах поклати глава.

— Поне е по-малко двусмислено от някои от другите предложения, които чух досега. Но ако е така, каква точно е връзката между силата на гравитацията и периода?

— Не можем да кажем това — намеси се Рийз, — преди да имаме още данни.

— А, ето и първото интелигентно нещо — рече Холербах, — което някой от вас е казал по време на тази смяна. Е, дами и господа, предлагам ви да започнете да събирате необходимите ви факти. Осведомявайте ме за онова, което сте открили. — Той се изправи малко сковано и се отдалечи.

Учениците се разпръснаха да изпълняват задачата си с различна степен на ентусиазъм. Рийз се захвана с огромно желание и през следващите няколко смени бродеше по палубата, въоръжен с махалото си, бележник и определено количество свещи. Той записваше периода на махалото, внимателно водеше записките си и чертаеше логаритмични скали — още и още; наблюдаваше внимателно как равнината на люлеене на махалото оформя различни ъгли с повърхността, което показваше как се променя местната вертикала в зависимост от мястото по повърхността на Рафт, на което се намираше той в момента. После проследи бавното, несигурно люлеене на махалото при самата периферия.

Най-накрая отнесе откритията си на Холербах.

— Мисля, че стигнах до нещо — каза той колебливо на Учения. — Периодът на махалото е пропорционален на корен квадратен от неговата дължина… а също така обратнопропорционален на корен квадратен от ускорението, причинено от гравитацията.

Холербах не каза нищо; той подпря червеникавокафявите си пръсти пред лицето си и се втренчи сериозно в Рийз.

След малко Рийз промърмори:

— Прав ли съм?

Холербах изглеждаше разочарован.

— Трябва да разбереш, момче, че в този занаят няма правилни отговори. Има само добри предположения. Ти си направил едно емпирично предсказване; добре, чудесно. Сега трябва да го провериш на фона на теорията, която си научил до този момент.

Вътрешно Рийз изръмжа. Но си тръгна и направи точно това.

По-късно показа на Холербах изводите си за силата и посоката на гравитационното поле на Рафт.

— Начинът, по който полето варира, е доста сложен — каза той. — Първоначално си мислех, че може да намалява като обратен квадратен корен на разстоянието от центъра на Рафт; но е лесно да се забележи, че това не е вярно… Законът за обратния квадратен корен важи само за точни маси или за идеално сферични предмети. Но не и за нещо, което е с формата на чиния за хранене, като например Рафт. Тогава какво се получава?

Холербах просто го наблюдаваше.

— Зная — въздъхна Рийз. — Трябва да отида и да разбера. Нали така?

Това му отне много по-дълго време, отколкото проблемът с махалото. Наложи се да се научи да работи с интеграли в три измерения… а също и да използва векторни сили и равнопотенциални равнини, а също така и да прави разумни приблизителни предположения.

Но той успя. И след като беше направил всичко това, се появи друг проблем. А след него втори, после трети и така нататък…

Времето му обаче не преминаваше изцяло в работа.

По време на една смяна Баерт, с когото Рийз завърза доста свенливо приятелство, му предложи свободен билет за нещо, което се наричаше театър на светлината.

— Няма да се правя, че точно с теб съм искал да посетя това място — усмихна се Баерт. — Тя изглеждаше малко по-хубаво… Но не искам да пропусна представлението или пък да позволя този билет да отиде на вятъра.

Рийз му благодари, въртейки картонената лентичка в ръцете си.

— Театър на светлината? Какво е това? Какво се прави там?

— На Белт няма кой знае колко театри, а? Е, ако не си чувал нищо за това, по-добре изчакай и ще видиш…

Театърът беше разположен отвъд завързаната гора, на около три четвърти от пътя до периферията. Имаше автобусен превоз от централната част на Рафт, но Баерт и Рийз предпочетоха да походят. Докато стигнат до оградата с човешки ръст, която ограждаше театъра, палубата се бе превърнала в доста стръмен наклон, а разходката им — в доста напрегнато изкачване. Тук, на откритото, далеч от покривалото от дървета, горещината от звездата над Рафт беше доста осезаема, така че и двамата пристигнаха с плувнали в пот лица.

Баерт тромаво се обърна, като се опитваше да се захване с плъзгащи се ходила за занитения наклон и се усмихна надолу към Рийз.

— Малко се покатерихме — каза той. — Но ще видиш, че си е струвало. Взе ли си билета?

Рийз порови в джоба си, докато откри ценното парченце картон. Той гледаше поразен как Баерт подава билетите на администратора, след което последва Баерт през един тесен портал.

Театърът на светлината представляваше овал, чиято дълга ос беше около петдесет метра. Самата тя пък беше разположена по привидния наклон на палубата. Напречно на горната част на театъра бяха закрепени пейки. Рийз и Баерт заеха местата си и едва тогава Рийз откри, че пред него има малка сцена, която беше подпряна така, че да е успоредна на хоризонталата на това място — и по този начин беше под наклон спрямо „накривената“ палуба — а зад сцената, в ролята на мощен заден фон на представлението, се простираше наклоненият център на Рафт, обширен метален склон от четвъртити сгради и въртящи се, шумолящи дървета.

Театърът се напълни много бързо. Рийз прецени, че в залата има място за около сто човека и потрепери при мисълта, че ще има толкова много хора, събрани на едно място.

— Напитки?

Той се обърна изненадан. Едно момиче с ослепителна красота стоеше до неговата седалка с поднос с чаши в ръка. Той се опита да й се усмихне и да каже нещо в отговор, но забеляза, че в начина, по който тя стоеше, има нещо странно…

Без каквото и да било усилие или напрягане, момичето стоеше перпендикулярно спрямо палубата; не обръщаше никакво внимание на привидния наклон и стоеше така естествено, сякаш беше равно. Рийз усети как ченето му увисва и всичките му внимателно конструирани разсъждения за илюзорността на наклона на палубата се изпариха. Защото ако момичето стоеше вертикално, тогава той трябва да седеше под ъгъл, без да го подкрепя каквото и да било…

С приглушен вик, Рийз се катурна назад.

Смеейки се, Баерт му помогна да се изправи, а момичето с извинителна усмивка му подаде водна чаша, пълна с някаква прозрачна и светла напитка. Рийз усещаше как страните му пламтят като звезди.

— Каква беше цялата тази работа?

Баерт потисна смеха си.

— Съжалявам. Винаги става така. Трябваше наистина да те предупредя…

— Но тя как успява да ходи по този начин?

Тесните рамене на Баерт се свиха.

— Ако знаех, нямаше да ми е толкова забавно. Може би магнитни подметки на обувките й? Странното е, че не момичето те кара да се катурнеш… А по-точно сривът на собствените ти сетива, провалът на чувството ти за равновесие.

— Да, страхотно.

Рийз мрачно отпи от чашата си и загледа как момичето се движи сред публиката. Крачките му изглеждаха леки и естествени и колкото и да се напрягаше, той не успя да разбере как то пази равновесие. Скоро обаче се появиха много по-интересни неща за гледане. Например, жонгльори с бухалки, които се премятаха и извисяваха във въздуха под всякакви невъзможни ъгли, след което безпогрешно се връщаха в ръцете на притежателите им.

По време на едно от ръкоплясканията Рийз каза на Баерт:

— Прилича на някаква магия.

— Не е магия — отвърна Баерт. — Елементарна физика; няма нищо повече в цялата тази работа. Предполагам, че от това очите ти на миньор са изхвръкнали, а?

Рийз се намръщи. На Белт нямаше много време за жонглиране… и без съмнение трудът на миньорите даваше средства за това, макар и по някакъв непряк начин. Той дискретно се огледа, за да види останалата част от публиката. Множество златни и алени нашивки, но немного черни или с някакъв друг цвят. Само по-висшите класи? Той потисна един остър бодеж на презрение и отново насочи вниманието си към представлението.

Скоро дойде моментът за главния номер. Една мрежа за акробатични номера беше поставена така, че да покрие цялата сцена и публиката постепенно утихна. Някакъв духов инструмент засвири тъжна мелодия и на сцената излязоха мъж и жена, облечени в прости трика. Те се поклониха веднъж на публиката, покатериха се на мрежата и започнаха заедно да се носят из обляния в звездна светлина въздух. Първоначално правеха елементарни упражнения — бавни и грациозни салта и извъртания — приятни за окото, но не и зрелищни.

След това мъжът и жената се приземиха едновременно на мрежата, подскочиха високо, срещнаха се на върха на траекториите си… и без да се докосват въобще, двамата се извъртяха един около друг и се отдалечиха на много голямо разстояние.

Баерт зяпна.

— Леле, как го направиха това?

— Гравитация — прошепна Рийз. — Просто само за секунда те гравитираха около центъра на тежестта на другия.

Танцът продължи. Партньорите се въртяха един около друг, като подхвърляха гъвкавите си тела в сложни параболи, а Рийз наблюдаваше зрелището с притворени очи, сякаш изпаднал в транс. Физикът в него анализираше сложните движения на танцьорите. Центровете на тежестта им, локализирани някъде около талиите, се движеха по хиперболични орбити из променливите гравитационни полета на Рафт, на сцената и на самите танцьори, така че всеки път, когато танцьорите подскачаха нагоре от мрежата си, траекториите на техните центрове бяха малко или много предварително ясни… Двамата обаче доукрасяваха траекториите с движения на слабите си тела по толкова измамен начин, че изглеждаше така, сякаш си летяха из въздуха както си искат, независими от гравитацията. Какъв парадокс, помисли си Рийз — околната среда на тази вселена, която се състоеше от милиарди гравитационни единици, позволява на човешките същества такава свобода.

Сега танцьорите подскочиха за последна, сложна дъга, с носещи се по някаква орбита тела и лица, слепени едно за друго като застанали една срещу друга планети. И тогава всичко свърши; танцьорите застанаха хванати за ръце върху акробатическата си мрежа, а Рийз викаше въодушевено и тропаше с крака заедно с всички останали. Значи имаше още много неща, които можеха да се правят с една гравитация от милиарди единици, освен да бъде измервана и побеждавана…

Проблясък, приглушено свистене на въздуха, внезапно изригване на дим. Сякаш взривена някъде отдолу, мрежата бързо се превърна в пърхащо, подобно на птица същество, само по себе си подобно на танцьор; двамата истински танцьори бяха подхвърлени във въздуха, крещейки. Тогава мрежата се срина в разхвърляните останки от сцената, а двамата танцьори я последваха някъде надолу.

Вцепенената публика затаи дъх. Единственият звук беше тих, тъжен плач, идещ от съборената сцена и Рийз наблюдаваше как едно червено-кафяво петно се разлива по останките от мрежата.

Някакъв здрав мъжага, който беше с оранжеви нашивки, бързо слезе откъм страничните зони на залата и застана застрашително пред публиката.

— Седнете — заповяда той. — Никой не може да си тръгне. — И остана така, докато публиката тихомълком се подчини. Рийз се огледа наоколо и видя още хора с оранжеви нашивки по изходите на театъра, а други си проправяха път към останките от сцената.

Лицето на Баерт беше пребледняло.

— Охраната — прошепна той. — Докладват директно на капитана. Не можеш да ги засечеш тук много често, но иначе винаги са си по местата… както прикрити, така и не. — Той се облегна назад и скръсти ръце. — Каква каша. Ще ни разпитат, преди да ни пуснат да си ходим; ще отнеме часове наред…

— Баерт, нищичко не разбирам. Какво стана?

Баерт повдигна рамене.

— Ти как мислиш? Бомба, разбира се.

Рийз усети нещо като загубата на равновесие, която беше изпитал, когато момичето с напитките мина покрай него.

— Някой го е направил нарочно?

Баерт го изгледа мрачно, но не отрони нито дума.

— Защо?

— Не знам. Не мога да говоря от името на тези хора. — Баерт почеса страничната част на носа си. — Но напоследък имаше няколко подобни нападения, насочени главно против офицерите или пък на места, които те най-често посещават. Като това, например. Не всички са щастливи тук, приятелю, разбираш ли? — продължи той. — Доста хора мислят, че офицерите получават много повече, отколкото им се полага.

— Значи прибягват до подобни действия? — погледна встрани Рийз. Изцапаната в червено мрежа вече беше увита около обезобразените тела на танцьорите с гравитацията; той наблюдаваше всичко с невъобразимо чувство за нереалност. Спомни си собствения си пристъп на омраза към Баерт не повече от час преди да се случи нещастието. Може би можеше да симпатизира на мотивите, задвижили хората, които стояха зад този акт — защо трябваше една група да се наслаждава както й се хареса на плодовете на труда на друга? Но пък да се убива поради тази причина?

Мъжете с оранжеви нашивки от охраната започнаха да провеждат пълно претърсване на публиката. Примирени и без да проронват нито дума, Рийз и Баерт се облегнаха назад в очакване да дойде и техният ред.

Въпреки изолираните инциденти като нападението на театъра, Рийз намираше новия си живот доста забавен и увличащ, така че смените минаваха невероятно бързо. Прекалено бързо, както му се стори на него, той беше свършил своите хиляда смени, първата степен от неговото образоване, така че беше дошло време постиженията му да получат някакво признание.

И така Рийз се озова в един украсен автобус, взираше се в алените нашивки на Учен (Трети ранг), току-що пришити на рамото на гащеризона му и потръпваше от някакво чувство за нереалност. Автобусът си проправяше път през един от крайните квартали на Рафт. Дванайсетината му млади пътници, дипломираните чираци съученици на Рийз, се возеха сред глъчка от смях и говор.

Джейън го наблюдаваше с насмешлива загриженост, а върху широкия й нос имаше лека извивка; ръцете й лежаха в скута на официалната й униформа.

— Нещо ти се върти в главата ли?

Той сви рамене.

— Добре съм. Ти си ме знаеш. Аз съм от сериозния тип.

— Дяволски прав си. Вземи — Джейън се пресегна към момчето, което седеше най-далеч от Рийз и взе от него една бутилка с тясно гърло. — Пийни. Днес се дипломираш. Това е хилядната ти смяна и имаш право да й се порадваш.

— Е, всъщност това не е точно така. Аз я подхванах малко бавно, помниш ли. За мен е повече като хилядна и една четвърт…

— Ох, какъв си досаден комплексар, пийни си малко от това, преди да съм те изритала от автобуса.

Смеейки се, Рийз се предаде и удари една голяма глътка от бутилката.

Беше опитвал няколко вида силни питиета в бара на началника на снабдяването и по-голямата част от тях бяха по-силни от това пенещо се подобие на вино; никое обаче не бе имало такъв ефект върху него. Скоро глобусите, които осветяваха улицата от кабели, започнаха да светят по-приятелски; гравитационното притегляне на Джейън се смесваше с неговото и така ставаше източник на топлина и спокойствие; а повърхностният разговор на другарите му сякаш стана по-жив и увлекателен.

Настроението му се запази, когато се издигнаха над покривалото от летящи дървета и достигнаха сянката на платформата. Огромната метална устна стърчеше навътре от периферията и образуваше черен правоъгълник, изрязан от аленото в небето, а поддържащите го подпори приличаха на мършави крайници. Автобусът изсвистя и спря успоредно на някакви широки стълби. Рийз, Джейън и останалите тромаво слязоха от автобуса и тръгнаха нагоре по стъпалата, за да стигнат до платформата.

Увеселението в чест на хилядната смяна вече беше в пълния си разгар, препълнено от може би стотина дипломанти от различните класове на Рафт. Един бар, оформен върху дървени подпори, работеше усилено, а някакъв нестроен музикален състав дънеше ритмична мелодия — имаше дори няколко двойки, които нерешително танцуваха в близост до ниската сцена на музикантите. Заедно с Джейън, която го водеше търпеливо, Рийз тръгна на разходка около стените на платформата.

Платформата беше доста елегантна като замисъл: да прикрепиш една плоскост от сто квадратни метра към периферията и то под такъв ъгъл, че да пасва на местната хоризонтала, да обградиш всичко това със стъклена стена и по този начин да разкриеш цяла вселена с множество живописни гледки. Откъм вътрешния край беше самият Рафт, наклонен като някаква огромна играчка, за да може да го изследва Рийз. Както и в театъра, усещането да си на сигурна, плоска повърхност придаваше на близостта на обширния склон шеметна тръпка.

Онзи край на платформата, който гледаше към откритото пространство, висеше над периферията на Рафт, а една част от пода беше покрита със стъклени листове. Рийз стоеше над дълбините на Мъглявината; имаше усещането, че се носи във въздуха. Виждаше стотици звезди, разпръснати в огромен триизмерен фонтан, осветяващи атмосферата като лампи-глобуси, широки повече от километър; а в центъра на гледката, в близост до скритата Сърцевина на Мъглявината, звездите бяха струпани на едно място, така че човек добиваше усещането, че се взира в обширна шахта, чиито стени са покрити със звезди.

— Рийз, поздравявам те.

Рийз се извърна. Холербах, мършав, без никаква усмивка върху устните и напълно не на място на фона на цялата тази радостна глъчка, стоеше до него.

— Благодаря, сър.

Старият Учен се наведе към него някак конспиративно.

— Аз, разбира се, още от самото начало не се съмнявах, че ще се справиш добре.

Рийз се засмя.

— Сигурен съм, че на моменти аз се съмнявах.

— Хиляда смени, а? — Холербах се почеса по бузата. — Е, хич не се съмнявам, че ще стигнеш много по-далеч… А междувременно, ето ти нещо, върху което да мислиш, момче. Древните, първият Екипаж, не са измервали времето само на смени. Знаем това от архивите им. Използвали са смени, да, но са имали и други единици: „ден“, който е бил приблизително равен на три смени и „година“, която е била приблизително колкото хиляда смени. Ти сега на каква възраст си?

— На около седемнайсет хиляди смени, сър.

— Значи щеше да бъдеш на около седемнайсет „години“, а? Така — за какво предполагаш са се отнасяли тези единици — „ден“, „година“? — Но преди Рийз да успее да отговори, Холербах вдигна ръка и се отдалечи. — Баерт! Значи ти позволиха да стигнеш дотук, въпреки усилията ми да им попреча…

Купи с бонбони бяха пуснати да обикалят около стените. Джейън задъвка някакво пихтиесто вещество и разсеяно задърпа Рийз за ръката.

— Хайде. Не ти ли стигат толкова гледки и наука?

Рийз я погледна, а комбинацията от виноподобие и звезди го караше да се чувства доста замаян.

— Ъ? Знаеш ли, Джейън, въпреки разните истории за нашата родна вселена, понякога това място изглежда доста красиво. — Той се усмихна. — А и ти самата не изглеждаш много зле.

Тя го ръгна по слънчевия сплит.

— Нито пък ти. Хайде сега да потанцуваме.

— Какво? — Еуфорията му се изпари. Той погледна през рамото й към водовъртежа от танцуващи двойки. — Виж какво, Джейън, никога през живота си не съм танцувал.

Тя зацъка с език.

— Не бъди страхливец, минен плъх такъв. Тези хора са просто бивши чираци като мен и теб и мога да ти кажа едно нещо със сигурност: хич няма и да те погледнат.

— Ами… — започна той, но вече беше твърде късно; като го хвана решително за ръката, тя го отведе до средата на платформата.

Главата му се изпълни със спомена за нещастните гравитиращи танцьори в театъра на светлината и за техния главозамайващ, зрелищен балет. Дори да успееше да доживее до петдесет хиляди смени, той никога нямаше да постигне подобна грация.

За щастие танците тук въобще не приличаха на онзи.

Млади мъже фиксираха с поглед момичета през дансинга от няколко метра. Тези, които танцуваха, го правеха с голям ентусиазъм, но с не особено голямо майсторство; Рийз ги погледа няколко секунди, след което започна да имитира ритмичното им поклащане.

Джейън направи някаква физиономия срещу него.

— Това е направо ужасно. Но кой го е грижа?

В условията на ниска гравитация — тук тя беше наполовина в сравнение с тази около лабораториите — танцът притежаваше унасяща бавност. След известно време Рийз започна да се отпуска; и най-накрая си даде сметка, че се забавлява…

… докато краката му под него поддадоха и той се строполи на платформата с бавно движение. Джейън прикри с една ръка лицето си, за да потисне кикота си, а около него бързо се оформи смееща се тълпа. Рийз стана на крака.

— Съжалявам…

Някой го потупа по рамото.

— И трябва.

Той се извърна; пред него, с широка лукава усмивка стоеше един млад мъж с нашивките на младши офицер.

— Доув — каза Рийз бавно, — ти ли ме събори?

Доув дрезгаво се изхили.

Рийз усети как мускулите на ръцете му се издуват.

— Доув, през последната година ме дразниш непрекъснато…

Доув го изгледа недоумяващо.

— … Искам да кажа през последните хиляда смени. — И това си беше вярно; Рийз можеше да понася постоянните удари от засада, зли забележки и грубости на Доув и подобните му по време на работния ден… но предпочиташе да не му се налага. А освен това, от инцидента в театъра насам, той постоянно се убеждаваше, че поведение като това на Доув беше причина за голяма част от болката и страданието на Рафт; а може би и за още много подобни неща занапред.

Подобието на вино беше като кръв сега, когато туптеше в главата му.

— Кадет, ако имаме да уреждаме нещо…

Доув му хвърли един презрителен поглед.

— Не тук. Но много скоро. О, да, скоро. — И той се извърна и се отдалечи сред тълпата.

Джейън ръгна Рийз в ръката достатъчно силно, за да го накара да подскочи.

— Необходимо ли е да превръщаш всеки инцидент в зрелище? Ела, хайде да пийнем по нещо. — И тя си запроправя път към бара.

— Здравей, Рийз.

Рийз се спря, като позволи на Джейън да избърза напред и да се смеси с тълпата около бара. Пред него стоеше слаб млад мъж, с прилепнала по скалпа му коса. Носеше черните нашивки на Инфраструктурата и оглеждаше Рийз с хладнокръвна преценка.

Рийз изръмжа.

— Гоувър. Предполагам, че това не е най-добрата смяна, която съм имал някога.

— Какво?

— Не ми обръщай внимание. Не съм те виждал, откакто те срещнах малко след пристигането си.

— Да, но това е напълно разбираемо — Гоувър смигна деликатно към нашивката на Рийз. — Движим се в различни кръгове, не е ли така?

Стигнал до края на търпението си след инцидента с Доув, Рийз изгледа Гоувър колкото можеше по-хладнокръвно. Той имаше все същите остри черти и изпълнен със сприхав гняв поглед… но изглеждаше с по-голямо самочувствие, по-сигурен в себе си.

— Значи още подлизурстваш за онези дърти дърдорковци в лабораториите, а?

— На това място ще си замълча, Гоувър.

— Така ли? — Гоувър почеса ноздрите си с длан. — Като те видях в тази шутовска униформа, се зачудих ти самият как виждаш себе си сега. Обзалагам се, че не си работил една цяла смяна — ама истинска работа — откакто се приземи тук. Чудя се какво ли биха си помислили за теб твоите приятели, плъховете. А?

Рийз отново усети как кръвта се качва в главата му; виноподобието май беше започнало да ферментира. В него обаче имаше и нотка на объркване. Дали гневът му към Гоувър не беше просто начин да скрие истината от себе си, това, че е станал предател спрямо произхода си?

— Какво искаш, Гоувър?

Гоувър направи една крачка, за да се приближи към Рийз. Застоялият му дъх преряза алкохолните изпарения в ноздрите на Рийз.

— Слушай, минни плъхо, вярваш или не, но аз искам да ти направя услуга.

— Каква услуга?

— Нещата тук се променят — каза лукаво Гоувър. — Разбираш ли за какво говоря? Положението няма вечно да си остане такова, каквото е сега. — Той се вторачи в Рийз и очевидно нямаше намерение да продължи по-нататък.

Рийз се намръщи.

— За какво говориш? За недоволните?

— Някои ги наричат така. Други пък смятат, че те просто търсят справедливост.

Глъчката от пируващите сякаш се отдалечи от Рийз; усещаше се така, като че ли двамата с Гоувър се намираха на някакъв друг Рафт, някъде из пространството.

— Гоувър, аз бях в театъра на светлината по време на онази смяна. Това справедливост ли беше?

Гоувър присви очи.

— Рийз, ти виждаш как елитът на Рафт ни държи нас, останалите, в неизгодно положение, а също и как гадната им икономическа система влошава положението на останалата част от населението на Мъглявината. Наближава времето, когато те ще трябва да изкупят вината си.

Рийз се вторачи в него.

— Ти си един от тях, нали?

Гоувър прехапа устната си.

— Може би. Виж какво, Рийз, излагам се на голям риск като разговарям така с теб. И ако ме предадеш, ще отричам, че въобще сме имали такъв разговор.

— Какво искаш от мен?

— За тази кауза се борят някои много свестни хора. Такива като Декър, Палис…

Рийз силно се изхили. Декър — огромният работник от Инфраструктурата, когото беше срещнал при пристигането си на Рафт — за него можеше да повярва. Но Палис?

— Я стига, Гоувър.

Гоувър остана невъзмутим.

— Дявол да го вземе, Рийз, много добре знаеш какво е мнението ми за теб. Ти си един минен плъх. Мястото ти не е тук, сред почтените хора. Но това, че идваш оттам, те прави един от нас. Единственото, за което те моля, е да дойдеш и да чуеш онова, което тези хора имат да кажат. С твоя достъп до сградите на науката би могъл да бъдеш… полезен.

Рийз се опита да помисли трезво. Гоувър беше един порочен, зъл млад човек, а доводите му — противоречива смесица от презрение и позоваване на чувството за солидарност, което насочваше към Рийз, например — бяха простовати и неясни. Онова обаче, което придаваше на думите му такава сила, беше ужасната истина, която се съдържаше в тях. Една част от Рийз беше погнусена, че човек като Гоувър можеше толкова бързо да го обърка, но дълбоко в себе си той чувстваше как в отговор се образува огнено кълбо от гняв.

Ами ако избухнеше някаква революция — ако лабораториите бъдеха разбити, а офицерите вкарани в затвора — тогава какво?

— Гоувър, погледни нагоре.

Гоувър вдигна поглед.

— Виждаш ли онази звезда там горе? — посочи Рийз. — Ако не преместим Рафт, звездата ще ни изпепели. И тогава наистина ще се изпържим. А и дори да успеем да преживеем това, погледни по-нататък. — Той махна с ръка към обсипаното с червени петна небе. — Мъглявината загива и ние ще загинем заедно с нея. Гоувър, само Учените, подкрепяни от организацията на Рафт, могат да ни спасят от подобни опасности.

Гоувър изруга и се изплю на палубата.

— Ти наистина ли вярваш в това? Я стига, Рийз. Ще ти кажа нещо. Мъглявината може да поддържа живота на всички ни още много дълго време… ако ресурсите й се разделят поравно. А това е всичко, за което ние се борим.

Той направи пауза.

— Е?

Рийз затвори очи. Дали небесните вълци щяха да обсъждат случая на Гоувър, когато дойдеха на останките от Рафт, за да съберат костите на децата му?

— Изчезвай, Гоувър — каза той уморено.

Гоувър изсумтя.

— Щом като искаш това. Не мога да кажа, че съжалявам… — той се ухили на Рийз с нещо, което беше почти чисто презрение. После изчезна в тълпата.

Глъчката сякаш се въртеше около Рийз, без обаче да достига до него. Той си проправи път през навалицата на бара и си поръча чист алкохол, след което глътна горещата течност на един дъх.

Джейън се присъедини към него и го сграбчи за ръката.

— Търсех те. Къде…? — И тогава тя усети издутите мускули под якето на Рийз, а когато той се обърна, за да застане с лице към нея, момичето се отдръпна при вида на гнева му.