Серия
Ксили (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raft, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

13.

Носен от облаци пара, пластинният кораб плуваше към Белт. Шийн и Грийе стояха на входа на бара на началника на снабдяването и го наблюдаваха как се приближава с товара си от Кокали. Шийн усети, че дълбоко в нея се надига паника и потрепери.

Обърна се към Грийе. Когато Ученият бе изпратен тук на заточение за първи път, той беше доста внушителен, спомни си Шийн; сега кожата висеше на дипли от кокалите му, сякаш бе изпразнена от съдържанието си. Мъжът улови преценяващия й поглед. Премести няколко пъти сферата с напитката си от едната ръка в другата и сведе очи.

Шийн се засмя.

— Струва ми се, че се изчерви.

— Съжалявам.

— Виж какво, трябва да се освежиш малко. Ти вече си един от нас, не забравяй. Ето ни всички тук, всички хора, събрани заедно, а миналото е зад нас. Светът се промени. Разбираш ли?

Той се дръпна.

— Съжалявам…

— Престани да казваш това.

— Работата е там, че е много трудно да се забравят стотиците смени, които трябваше да понесем, откакто дойдохме тук. — Гласът му беше мек, но някъде дълбоко в него се усещаше искра истинска горчивина. — Попитай Рох дали миналото е зад нас. Попитай Сипс. — Сега Шийн усети как собственото й лице почервенява. Тя си припомни с не особено голямо желание собствената си огромна омраза към изгнаниците, как бе позволявала с чисто сърце жестокото им третиране да продължава. В нея се надигна топла вълна на срам. Сега, когато Рийз беше променил перспективата — бе дал на цялата раса една нова цел, — подобни действия можеха да се класифицират като по-лоши и от достойни за презрение.

Тя положи известно усилие, за да се накара да заговори.

— Ако това изобщо има някакво значение, съжалявам.

Той не каза нищо в отговор.

Няколко минути двамата останаха в неловко мълчание. Стойката на Грийе леко се отпусна, сякаш той се бе почувствал малко по-удобно в компанията на Шийн.

— Е — каза рязко Шийн, — поне Джейм вече не ти пречи да идваш в бара.

— Трябва да сме благодарни и за малките прояви на милост. — Той отпи глътка от питието си и въздъхна. — Не толкова малки, може би… — Той посочи приближаващата се пластина. — Вие, миньорите, наистина ни приехте малко по-лесно, откакто пристигнаха първите Кокали.

— Разбирам го това много добре. Може би присъствието на Кокали ни показа на всички останали колко много общи неща има помежду ни.

— Да.

Въртенето на Белт още веднъж отнесе бара на началника на снабдяването под приближаващата се пластина. Шийн виждаше, че малкият летателен апарат вози трима Кокали, двама мъже и една жена. Всичките бяха четвъртити и широки и носеха протрити туники, които бяха получили от хората на Белт. Шийн бе чувала само легенди за това какво предпочитаха да носят на малката си родна планета… Тя усети, че отново потреперва.

Използваха Белт като транзитна спирка между света на Кокалите и Рафт; Кокалите, които пътуваха към Рафт, оставаха тук по няколко смени, преди да отпътуват на някое дърво за снабдяване. Във всеки един момент, напомни Шийн на себе си, имаше само по шепа Кокали, разпръснати някъде из Белт… но повечето миньори усещаха, че и тази шепа им идва твърде много.

Кокалите се вторачиха в нея и широките им челюсти увиснаха. Единият от мъжете улови погледа й. Той й намигна и завъртя бедрата си сладострастно. Шийн усети как храната в стомаха й тръгва нагоре; но издържа на погледа му, докато машината отмина над тесния хоризонт на Белт.

— Ще ми се да можех да повярвам, че имаме нужда от тия хора — промълви тя.

Грийе сви рамене.

— Те са човешки същества. А и, според думите на Рийз, не са си избрали те начина, по който да живеят. Просто са се помъчили да оцелеят, както трябва да направим всички ние… Все едно, може и да не ни потрябват. Работата ни с Къртиците на звездното ядро протича много добре.

— Наистина ли?

Грийе се приближи малко повече, защото сега беше по-сигурен, че се подхваща тема за разговор, по която знаеше много повече.

— Ти разбираш какво се опитваме да направим там долу, нали?

— Много смътно…

— Значи, ако идеята на Рийз за гравитационната прашка може да свърши работа, ще трябва да спуснем Рафт в една точна траектория около Сърцевината. Асимптотичното направление е много чувствително към първоначалните условия…

Тя вдигна двете си ръце.

— По-добре е да се придържаш към едносрични думи. Или още по-малки.

— Съжалявам. Значи влизаме в много тясна орбита, съвсем близо до Сърцевината. Колкото по-близо минаваме, толкова повече ще е извит пътят ни около Сърцевината. Но разликите при малкото отклонение са драстични. Трябва да си представиш една геометрична фигура от граничещи си траектории, които се приближават до Сърцевината. Когато оформят единството, те се разделят като разплитащи се влакна; и така някоя малка грешка може да даде на Рафт направление, което да е много различно от онова, което сме искали да постигнем.

— Разбирам… струва ми се. Но сигурно ли е, че има толкова голямо значение? Вие се целите в цяла мъглявина, мишена, която е с диаметър хиляди километри.

— Да, но пък е на много голямо разстояние оттук. Всъщност става въпрос за страшно добре изпипана точна стрелба. И ако не улучим, даже с няколко километра, може да свършим в празно, безвъздушно пространство, в което ще се носим безкрайно…

— А как помагат Къртиците?

— Онова, което трябва да направим, е да изчислим всички траектории в онази фигура, за да можем да разберем как да се приближим до Сърцевината. Необходими са много часове, за да стигнем до резултатите на ръка, работа, която очевидно е била вършена от машини, които са били като роби за първоначалния Екипаж. На Рийз му хрумна идеята да използваме мозъка на Къртиците.

Шийн направи физиономия.

— Разбира се, че на него ще му хрумне.

— Той твърдеше, че навремето Къртиците трябва да са били летящи машини. И ако се вгледаш отблизо, можеш да видиш къде са били прикрепени реактивните двигатели, перките и така нататък. Значи, твърдеше Рийз, Къртиците сигурно разбират от орбитална динамика, поне до известна степен. Опитахме се да вкараме част от задачите си в една Къртица. Отне ни часове за общуване от вида въпрос-отговор там долу, на повърхността на ядрото… но накрая започнахме да получаваме резултати, които могат да бъдат използвани. Сега вече Къртиците дават изчерпателни отговори и напредваме доста бързо.

Шийн кимна, докато разбъркваше питието си.

— Впечатляващо. И сте сигурни в качеството на резултатите?

Ученият като че ли се поукроти малко.

— По-сигурни не можем да бъдем. Проверихме получените резултати с изчисленията, които бяхме направили на ръка. Но нито един от нас не е специалист точно в тази област. — Гласът му отново стана сериозен. — Нашият главен навигатор беше Сипс, нали разбираш?

Тя не можа да измисли нищо в отговор. Изсипа в гърлото си и последната глътка от питието си.

— Е, виж какво, Грийе, мисля, че е време да…

— Я да видим сега къде може старият Куид да пийне едно тук?

Гласът беше нисък и хитър. Шийн се извърна стресната и се озова пред широко, набръчкано лице; усмивката на него разкриваше развалените корени на зъбите, а по тялото й тичаха черните му очи. Тя не можа да се въздържи и се отдръпна от Кокала. Усещаше смътно как Грийе трепери до нея.

— Какво… искаш?

Кокалът поглади едно фино гравирано копие от кост. Очите му се разшириха от закачлива изненада.

— Но, скъпа моя, току-що пристигам и виж само как ме посрещат. А? Сега, когато всички сме приятели… — Той направи една крачка, за да се приближи още повече. — Старият Куид ще ти хареса, когато го опознаеш по-добре…

Шийн задържа позициите си и остави отвращението да се изпише на лицето й.

— Само се приближи още малко и ще ти счупя проклетата ръка.

Той се разсмя равнодушно.

— Много ще ми е интересно да видя как ще се опиташ да го направиш, скъпа. Не забравяй, че съм постигнал чудесното си телосложение при условия на силна гравитация… а не в тая по бебешки нежна микрогравитация, дето си я имате тук. Мускулите ви изглеждат доста добре, но се обзалагам, че костите ви са чупливи като мъртви листа. — Кокалът я изгледа остро. — Да не си изненадана, че старият Куид използва думи като „микрогравитация“, момиче? Може да съм Кокал, но нито съм чудовище, нито съм глупав. — Той протегна ръка и сграбчи нейната. Хватката му беше направо желязна. — Това е урок, който очевидно ще трябва да научиш…

Тя се отблъсна с двата си крака от стената на бара и направи едно бързо задно превъртане, като по този начин освободи ръката си. Когато се приземи, вече имаше нож в юмрука си.

Той вдигна двете си ръце с възхитена усмивка.

— Добре де, добре… — При което обърна погледа си към Грийе; Ученият беше притиснал сферата с питието до гърдите си и трепереше. — Чух те какво казваше — рече Куид. — Всички тия истории за орбитите и траекториите… Но няма да успеете, да знаеш.

Бузите на Грийе потръпнаха и се изпънаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ще направите, когато си се возите на вашето парче желязо, там долу, около самата Сърцевина и откриете, че се движите по път, който не присъства в таблиците ви с числа? В критичния момент — когато сте най-близо — ще имате може би само няколко минути, за да реагирате. Какво ще направите тогава? Ще се върнете и ще подчертаете още малко по хартията? А?

Шийн изсумтя.

— Ти си експерт, така ли?

Той се усмихна.

— Най-сетне започна да разбираш цената ми, скъпа. — Куид се потупа по главата. — Тук има много повече орбити, отколкото на всички късчета хартия в цялата Мъглявина.

— Пълни глупости — изсъска тя.

— Така ли? Малкото ти приятелче Рийз не е на същото мнение, нали? — Той прехвърли копието си в дясната ръка; Шийн държеше под око костния връх на оръжието. — Но пък — продължи Куид, — Рийз видя какво можем да правим с тия неща…

Той внезапно се извърна така, че застана с лице към звездното ядро и с изненадваща грациозност хвърли копието. Оръжието се ускори в гравитационната яма на ядрото от пет гравитационни единици. Летейки толкова бързо, че в зрението на Шийн то просто изчезна за секунда, копието мина само на няколко метра от металния хоризонт и зави зад звездата…

… а след това се появи от другата страна на ядрото, изниквайки пред Шийн като внезапно появил се юмрук. Тя приклекна, като сграбчи Грийе; но копието мина на няколко метра над главата й и отлетя нататък във въздуха.

Куид въздъхна.

— Е, не беше съвсем добре. Старият Куид има нужда да се прицели по-добре. Но въпреки това — намигна той, — не е толкова лошо като за първи опит, а? — Кокалът ръчна висящия корем на Грийе. — Ей на това аз му викам орбитална динамика. И всичко е в главата на стария Куид. Невероятно, нали? Ето затова са ви необходими Кокалите. А сега Куид има нужда да пийне едно. Ще се видим по-късно, скъпа…

И той мина покрай тях и влезе в бара.

Горд отметна оредяващата си руса коса от очите и удари по масата.

— Не може да се направи. Знам за какво говоря, дявол да го вземе.

Джейън се надвеси над ниския инженер.

— Аз пък ти казвам, че грешиш.

— Дете, имам повече опит, отколкото ти някога ще…

— Опит ли? — Тя се изсмя. — Твоят опит с Кокалите ти е изпил мозъка.

Сега Горд се изправи.

— Защо ти…

— Стига, стига. — Холербах уморено сложи покритите си със старчески петна ръце върху бюрото.

Джейън кипеше.

— Ама той не иска да слуша.

— Джейън, млъкни.

— Но… о-о, по дяволите. — Тя се предаде.

Холербах остави погледа си да поблуждае из хладните, идеални линии на залата за наблюдения в Моста. Подът беше покрит с таблици и разгърнати диаграми: Учени и други хора се бяха надвесили замислено над скици на орбитални пътища, модели на грандиозни предпазни конструкции, които трябваше да се построят около Рафт, таблици, които показваха темповете на консумация на храна и изразходване на кислород при различни видове разделяне на провизиите. Въздухът беше изпълнен с трескави, забързани разговори. Холербах със съжаление си припомни начетеното спокойствие на мястото, когато за първи път се бе присъединил за първи път към най-висшия ранг на Учените; в онези времена все още имаше малко синьо в небето, а той си беше мислил, че разполага с цялото време на света да изследва…

Е, поне, разсъждаваше сега, всички тези спешни усилия са в правилна посока и като че ли даваха резултатите, от които се нуждаеха, за да вървят по схемата. Таблиците и грубите чертежи изграждаха една бавно оформяща се картина на модифициран Рафт, който се върти по много предизвикателна траектория около Сърцевината; тези сериозни учени и техните помощници заедно се бяха заели с най-амбициозния проект, свързан с човека, от времето на построяването на Рафт досега.

Но преди малко бе дошъл Горд с листовете си хартия, драсканиците си с молив… и опустошителната си новина. Холербах си наложи да съсредоточи вниманието си обратно върху Горд и Джейън, които продължаваха да се карат и се озова очи в очи с Декър. Водачът на Рафт стоеше безучастно пред таблицата, а покритото му с белези лице беше намръщено и съсредоточено.

Холербах въздъхна вътрешно. Имай му доверие на Декър, с неговия инстинкт за жизненоважните неща, че ще стигнеш до същината на проблема.

— Хайде да го разгледаме отново, моля те, инженере — каза той на Горд. — А ти, Джейън, се опитай този път да бъдеш малко по-рационална. Става ли? Обидите не помагат на никого.

Джейън гледаше кръвнишки, а широкото й лице бе станало тъмночервено.

— Учен, аз съм — бях — главен инженер на Белт — започна Горд. — Зная повече, отколкото бих желал да помня, за поведението на метала при екстремни условия. Виждал съм го как тече като пластмаса, как става чуплив като стара дървесина…

— Никой не се съмнява в достойнствата ти, Горд — прекъсна го Холербах, който не успя да въздържи раздразнението си. — Давай по същество.

Горд почука с пръсти по листовете пред себе си.

— Проучих на какви удари ще бъде подложен Рафт от приливите и отливите, когато се намира в най-голяма близост. Освен това изчислих каква скорост трябва да достигне след ефекта на прашката, ако иска да се измъкне от Мъглявината. И мога да ви кажа със сигурност, Холербах, че нямате абсолютно никакъв шанс. Всичко е тук, можете да проверите…

Холербах махна с ръка.

— Ще го направим, бъди спокоен. Сега ни го кажи с думи.

— Най-напред приливите и отливите. Учен, вълните им ще направят Рафт на парчета и то много преди да сте се доближили достатъчно. А приказните конструкции, които умните ти дечица възнамеряват да издигнат над палубата, просто ще се разхвърчат като наръч съчки.

— Горд, не мога да приема това — избухна Джейън. — Ако преустроим Рафт, може би ако подсилим някои сектори, за да сме сигурни, че посоката ни е абсолютно правилна, когато се приближим най-много…

Горд отвърна на погледа й, но не каза нищо.

— Провери изчисленията му по-късно, Джейън — каза Холербах. — Продължавай, инженере.

— И освен това, какво ще правите с въздушното съпротивление? При скоростите, които са необходими, там долу, където въздухът е най-гъст в сравнение с цялата Мъглявина, каквито и обекти да се появят при най-голямото приближаване, те просто ще се възпламенят като безброй метеори. Ще постигнете много зрелищно шоу с фойерверки, но почти нищо повече. Вижте, съжалявам, че всичко звучи толкова разочароващо, но схемата ви просто не може да свърши работа. Казват ви го законите на физиката, а не аз…

Декър се наведе напред.

— Миньоре — меко заговори той, — ако това, което казваш, е вярно, то тогава по-добре да си останем тук, обречени на сигурна, но бавна смърт в това вонящо място. Сега, аз може би не умея да преценявам хората много добре, но ти не изглеждаш много отчаян от тази перспектива. Да не би да имаш някакво алтернативно предложение?

Върху лицето на Горд бавно се появи усмивка.

— Е, щом е така…

Холербах се облегна назад с увиснала челюст.

— Защо, по дяволите, не ни каза от самото начало?

Горд се усмихна още по-широко.

— Ако си бяхте направили труда да попитате…

Декър сложи масивната си ръка върху бюрото.

— Стига толкова игра на думи — заяви той спокойно. — Миньоре, давай нататък.

Усмивката на Горд се изпари; по лицето му пробяга сянка на уплаха, което припомни на Холербах с неловко усещане колко много неща бе понесъл този дребен, безобиден човек.

— Никой не те заплашва — успокои го той. — Просто ни покажи.

Като придоби по-малко притеснен вид, Горд стана и ги изведе навън от Моста. Много скоро четиримата — Горд, Холербах, Декър и Джейън — застанаха пред тъмните проблясъци на корпуса на Моста; звездната светлина прежуряше така силно, че по плешивото теме на Холербах наизскочиха капки пот. Горд погали корпуса с ръка.

— Кога за последен път сте докосвали това чудо? Може би минавате покрай него всеки ден, като го приемате за даденост; но когато човек го види за първи път, получава нещо като просветление.

Холербах притисна длан към сребърната повърхност и усети как кожата му се плъзга съвършено гладко по нея…

— Това не предизвиква триене. Да. Разбира се.

— Вие смятате, че навремето е било кораб, който е съществувал напълно самостоятелно, преди да бъде вграден като част от палубата на Рафт — продължи Горд. — Съгласен съм с вас. И нещо повече, мисля, че този малък кораб е бил предназначен да лети във въздуха.

— Не предизвиква триене — промълви Холербах отново, като продължаваше да глади с длан металната повърхност. — Разбира се. Как сме могли всички да бъдем толкова глупави? Виждаш ли — обърна се той към Декър, — тази повърхност е толкова гладка, че въздухът ще се плъзга по нея, без значение с каква скорост се движи. Тя просто няма да се нагорещи, както би станало с обикновения метал… И без съмнение тази конструкция ще бъде достатъчно здрава, за да устои на ударните вълни от приливите и отливите в близост до Сърцевината; доста по-добре поне, отколкото покрития с отпадъци Рафт. Декър, очевидно наистина ще трябва да прегледаме изчисленията на Горд, но предполагам, че ще се окажат верни. Разбираш ли какво означава това? — Нещо като просветление прелетя през стария мозък на Холербах. — Няма да е необходимо да изграждаме железен корпус около Рафт, за да запазим атмосферата вътре. Можем просто да затворим вратата на Моста. Ще летим на кораб, както са правили предшествениците ни… Защо не, можем дори да използваме инструментите си, за да изследваме Сърцевината, докато минаваме покрай нея. Декър, току-що се затвори една врата; но пък се отвори друга. Разбираш ли?

Лицето на Декър представляваше мрачна маска.

— О, разбирам много добре, Холербах. Но има нещо друго, което може би си пропуснал.

— Какво?

— Рафт е широк около един километър. А този мост е само сто метра дълъг.

Холербах се намръщи; и тогава започна да разбира за какво ставаше въпрос.

— Намери Рийз — рязко нареди Декър. — Ще се видя с двама ви след четвърт час в твоя кабинет. — С отсечено кимване той се обърна и се отдалечи.

Рийз усещаше колко е наелектризирана атмосферата в кабинета на Холербах.

— Затвори вратата — изръмжа Декър.

Рийз седна пред бюрото на Холербах. Ученият седеше от другата страна и подръпваше сухата кожа по ръцете си. Декър вдиша през широките си ноздри; с вперен в земята поглед, той крачеше из кабинета.

Рийз се намръщи.

— Защо е тази погребална атмосфера? Какво се е случило?

Холербах се наведе напред.

— Появи се… усложнение. — Той описа набързо резервите на Горд. — Трябва, разбира се, да проверим изчисленията му. Но…

— Но той е прав — прекъсна го Рийз. — Знаеш, че е прав, нали?

Холербах въздъхна, а въздухът дереше пресъхналото му гърло.

— Разбира се, че е прав. И ако всички останали не се бяхме увлекли в помпозни разсъждения за гравитационни прашки и куполи с ширина един километър, щяхме да си зададем същите въпроси. Както и да дойдем до същите заключения.

Рийз кимна.

— Но ако използваме Моста, се изправяме пред проблеми, които не очаквахме да се появят. Мислехме, че можем да спасим всички. — Очите му премигнаха по посока на Декър. — А сега трябва да избираме.

Лицето на Декър беше потъмняло от гняв.

— И така, решихте да се обърнете към мен.

Рийз разтри мястото между очите си.

— Декър, ако успеем да се справим добре със заминаването, хората, които останат тук, ще могат да преживеят още стотици, хиляди смени…

— Надявам се и онези, които бъдат зарязани от блестящия ви кораб, да приемат нещата така философски — изхриптя Декър. — Учени. Отговорете ми на този въпрос. Ще свърши ли работа вашата авантюра? Могат ли пътниците на Моста наистина да издържат минаването около Сърцевината, а след това и да отидат в някоя нова мъглявина, прелитайки през празното пространство? Вече гледаме на нещата от много по-различен ъгъл в сравнение с първоначалната идея на Рийз.

Рийз бавно кимна.

— Ще имаме нужда от машини за провизии, колкото и да е компресиран въздухът, който носим във вътрешността на Моста, може би растения, които да превръщат застоялия въздух в…

— Спести ми тривиалните неща — рязко го прекъсна Декър. — Този абсурден проект ще изисква много тежка работа, ще причини наранявания, смърт. И няма никакво съмнение, че отлитащият Мост ще отнесе със себе си много от най-добрите умове на човечеството и така още повече ще влоши положението на онези, които ще останат тук. Ако тази мисия не разполага с приличен шанс да успее, аз няма да я подкрепя. Това е положението. Нямам намерение да съкращавам живота на всички, за които нося отговорност, просто за да дам възможност на шепа герои да се повозят за удоволствие в пространството.

— Знаеш ли — намеси се Холербах замислено, — съмнявам се, че когато ти — ъ-ъ, придоби — власт на Рафт, си представяше, че ще ти се наложи да вземаш подобни решения.

Декър се намръщи.

— Присмиваш ли ми се, Учен?

Холербах затвори очи.

— Не.

— Нека да помислим — предложи Рийз. — Холербах, трябва да пренесем генетична група, която е достатъчна, за да може да поддържа вида ни. Колко хора са това?

Холербах сви рамене.

— Четири-петстотин?

— Можем ли да качим толкова много?

Възрастният Учен направи пауза, преди да отговори.

— Да — каза бавно той. — Но е необходима много прецизна организация. Правилно планиране, разделяне на дажбите… Пътуването няма да е за удоволствие.

Декър изръмжа:

— Генетична група? Вашите петстотин човека ще пристигнат като бебета в новия свят, без да имат каквито и да било средства за живеене. Преди да започнат да се размножават, ще трябва да намерят начин да не паднат в сърцевината на новата мъглявина.

Рийз кимна.

— Да. Но и Екипажът на първия Кораб е направил същото. Нашите емигранти ще са в много по-лошо материално положение… но поне ще знаят какво да очакват.

Декър удари с юмрук по бедрото си.

— Искаш да ми кажеш, че мисията има шанс да успее, че е възможно да се появи една нова колония, която може и да оцелее? Холербах, ти съгласен ли си?

— Да — отвърна тихо Холербах. — Трябва да разгледаме всички подробности. Но… да. Можеш да ми имаш доверие.

Декър затвори очи, а широките му рамене се отпуснаха.

— Добре. Трябва да продължим да работим по схемата си. И този път се опитайте да предвидите проблемите.

Рийз усети голямо облекчение. Ако Декър беше взел противоположното решение — ако великата цел беше отхвърлена — как щеше той, Рийз, да прекара останалата част от живота си?

Младият мъж потрепери. Не можеше дори да си го представи.

— Сега пред нас стоят по-нататъшни действия — каза Холербах. Той вдигна ръката си, която повече приличаше на ръка на скелет, и започна да изброява. — Очевидно трябва да продължим проучванията си по самата мисия — екипировката, разделянето, насочването на Моста. А за тези, които ще останат тук, трябва да организираме преместването на Рафт. — Декър го изгледа изненадан. — Декър, тази звезда там горе няма да се махне сама. Щяхме да сме се разкарали оттук преди много време, ако положението беше нормално. Сега, когато се реши Рафт да остане в рамките на тази Мъглявина, трябва да го преместим. И най-накрая… — Гласът на Холербах замря.

— И най-накрая — прекъсна го Декър с горчивина, — трябва да решим как да подберем хората, които ще пътуват с Моста. А също и тези, които ще останат тук.

Рийз се обади:

— Може би нещо като теглене на жребий ще е най-справедливо…

Декър поклати глава.

— Не. Това пътуване ще има успех, само ако подберем най-подходящите хора.

Холербах кимна.

— Ти си прав, разбира се.

Рийз се намръщи.

— Предполагам. Но… кой ще подбере „подходящия“ екипаж?

Декър се втренчи в него, а белезите по лицето му станаха още по-дълбоки, докато заприличаха на маска от болка.

— А ти кой мислиш, че ще е?

Рийз разклати сферата с питието си.

— Та така стоят нещата — каза той на Палис. — Сега Декър трябва да вземе най-важното решение в живота си.

Палис стоеше пред клетката си с млади дървета, провиращи клони през дървената решетка. Някои от тях бяха почти готови да бъдат пуснати на свобода, помисли си той разсеяно.

— Властта носи със себе много отговорности, както изглежда. Не вярвам Декър да си е давал сметка за това, когато се качи на върха на онзи смешен Комитет. Но със сигурност го разбира сега… Декър ще вземе най-доброто решение; нека само се надяваме, че и всички останали ще направим същото.

— Какво имаш предвид като казваш останалите?

Палис вдигна клетката от поставката й; беше лека, макар и доста обемна, и той я протегна към Рийз. Младият Учен остави сферата с питието си на земята и колебливо пое клетката, взирайки се в развълнуваните млади дръвчета.

— Това трябва да замине с Моста — заяви Палис. — Може би е хубаво даже да вземете още. Пуснете ги на свобода в новата мъглявина, оставете ги да се размножават… и след няколкостотин смени ще започне да се оформя цяла нова гора. Ако новото място вече си няма такава де…

— Защо ми го даваш това на мен? Не разбирам, пилоте.

— Аз обаче разбирам — прозвуча гласът на Шийн.

Палис се извърна. Рийз зяпна и разклати клетката в изненадата си.

Тя стоеше точно от вътрешната страна на вратата, а дифузната звездна светлина играеше по нежните косъмчета на голите й ръце.

Палис усети, че се изчервява от силен срам; щом я видя да стои там, в собствената му колиба, той се почувства като недодялан младеж.

— Не те очаквах — измърмори.

Шийн се засмя.

— Виждам. Е, няма ли да ме поканиш да вляза? Може ли да пийна едно?

— Разбира се…

Тя се настани удобно на пода, кръстоса крака под себе си и кимна на Рийз.

Рийз поглеждаше ту Палис, ту нея, а червенината му ставаше все по-обилна. Палис беше изненадан. Да не би Рийз да изпитваше някакви чувства към бившата си началник-смяна… дори след отношението, което беше демонстрирано към него по времето на изгнанието му на Белт?

Рийз се изправи, като непохватно поклащаше клетката.

— Друг път ще си поговорим, Палис…

— Не е необходимо да си тръгваш — бързо го спря пилотът.

Очите на Шийн искряха от забавлението.

Рийз отново погледна единия, а после и другия.

— Мисля, че ще е по-добре — каза той. Измърмори някакви думи за довиждане и си тръгна.

Палис подаде на Шийн една сфера с напитка.

— Значи е влюбен в теб.

— Юношеска страст — отвърна веднага тя.

Палис се ухили.

— Много добре го разбирам. Но Рийз не е юноша.

— Зная. Вече е решителен и е застанал начело на всички ни. Той е спасителят на света. Но освен това е и голям идиот, когато реши да бъде такъв.

— Мисля, че ревнува…

— Има ли нещо, за което да ревнува, пилоте?

Палис сведе очи, без да даде отговор.

— Значи — отбеляза Шийн рязко, — ти няма да пътуваш на Моста. Това беше значението на дара, който даде на Рийз, нали?

Той кимна и се обърна към мястото, където беше стояла клетката.

— От моя живот не е останало кой знае какво — бавно обясни пилотът. — По-добре е мястото ми на този Мост да бъде отстъпено на някой по-млад.

Тя протегна ръка и го докосна по коляното; от допира на плътта й го полазиха тръпки като от електричество.

— Те ще те поканят да отидеш, само ако мислят, че ще имат нужда от теб.

Той изсумтя.

— Шийн, докато пораснат тези дръвчета в клетката, моят сковаващ се труп отдавна ще е бил изхвърлен през периферията. А каква полза ще има от мен, ако няма дърво, което да управлявам? — Той посочи към летящата гора, скрита от покрива на колибата. — Животът ми е в гората там горе. След като Мостът замине, Рафт ще продължи да си бъде тук още много дълго време. И ще има нужда от дърветата си.

Шийн кимна.

— Е, разбирам те, макар и да не съм съгласна. — Тя го фиксира с ясните си очи. — Предполагам, че можем да обсъдим това, след като замине Мостът.

Той зяпна; след това протегна ръка и хвана нейната.

— За какво говориш? Не можеш да ме убедиш, че и ти планираш да останеш тук. Шийн, ти си луда…

— Пилоте — каза рязко тя, — не казах нито една обидна дума относно правилността на твоето собствено решение — Шийн остави ръката си да лежи в неговата. — Както ти сам каза, Рафт ще си бъде тук още много дълго време. А също така и Белт. Нещата ще бъдат много мрачни, след като потегли Мостът и отнесе със себе си всичките ни надежди. Но някой ще трябва да поддържа ритъма тук. Някой ще трябва да обявява началото и края на смените. А, също като теб, аз откривам, че не искам да оставя живота си зад гърба си.

Палис кимна.

— Е, не мога да кажа, че съм съгласен…

Тя го прекъсна с предупредителен тон:

— Пилоте…

— Но уважавам решението ти. И — той усети как топлината отново се качва в лицето му — освен това много се радвам, че ти ще си бъдеш тук.

Шийн се усмихна и приближи лицето си до неговото.

— Какво се опитваш да кажеш, пилоте?

— Бихме могли да си правим компания двамата с теб.

Тя протегна ръка, хвана една къдрица от брадата му и нежно я подръпна.

— Да. Бихме могли.