Серия
Ксили (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raft, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

2.

Дървото беше едно колело от клони и листак с ширина около петдесет метра. Като забавяше въртенето си, то с видимо нежелание се спусна в гравитационната яма на звездното ядро.

Палис — пилотът на дървото — висеше на ръце и крака под покрития с възли дънер. Звездното ядро и кипящата мина на Белт бяха останали зад гърба му. С критичен поглед той се вгледа през гъстия листак към дима, който висеше парцаливо над най-горните клони. Слоят дим съвсем не беше чак толкова плътен: Палис виждаше ясно как звездната светлина свободно прониква през него и къпе кръглите листа на дървото. Той прокара ръце по най-близкия клон и усети нестабилното трептене на деликатната дървесина. Дори тук, в основата на клоните, той долавяше развълнуваната несигурност на дървото. Върху него действаха две сили. То се мъчеше да избяга от смъртоносната гравитационна яма на звездата, но в същото време се стремеше да избяга и от сянката на облака дим, който го теглеше обратно към ямата. Опитният специалист по дърветата беше длъжен да постига идеален баланс между тези две сили; дървото трябваше да се носи в неустойчиво равновесие на необходимата дистанция.

Сега въртящите се клони се врязаха във въздуха и дървото подскочи нагоре с цял метър. Палис за малко да изпадне. От листака в пълен безпорядък излетя облак скитери; мъничките същества с формата на колелца зажужаха около лицето и ръцете на човека в опитите си да възвърнат сигурността на родителя си.

Кокалите да го вземат онова момче…

С гневни, плавни движения на ръцете, Палис се задърпа напред през листака към горната част на дървото. Прокъсаният облак дим висеше на няколко метра над главата му, прикрепен едва-едва към клоните посредством нишки пушек. Влажната дървесина поне в половината от горивните гърнета, прикрепени към клоните, беше, както много скоро откри Палис, изконсумирана.

А Гоувър, неговият така наречен помощник, го нямаше никакъв.

С увити около листака пръсти на краката, Палис се изправи в цял ръст. На възраст от около петдесет хиляди смени, той вече беше стар по стандартите на Мъглявината; но коремът му беше все още плосък и твърд като дънера на едно от любимите му бързоподвижни дървета, а повечето мъже биха се засрамили от мрежата белези от клони, която покриваше лицето, ръцете и дланите му, и която почервеняваше до блясък, когато се разгневеше.

А сега моментът беше точно такъв.

— Гоувър! По Кокалите, какво си мислиш, че правиш?

Над едно от гърнетата близо до периферията на дървото се появи слабо, интелигентно лице. Гоувър се отърси, за да се измъкне от едно гнездо от листа и бързо се спусна през платформата от клони. Върху тесния му гръб подскачаше някакъв вързоп.

Палис стоеше със скръстени ръце и изпъкнали бицепси.

— Гоувър — каза меко той, — пак да те питам. Какво си мислиш, че правиш?

Гоувър притисна нос с обратната страна на дланта си и така си разтърка ноздрите, че те за малко загубиха формата си; ръката му се отмести оттам лъщяща.

— Бях свършил — смотолеви той.

Палис се наведе над него. Втренченият взор на Гоувър се плъзна встрани от погледа на пилота на дървото.

— Ще свършваш, когато ти кажа, а не преди това.

Гоувър не отрони и дума.

— Виж — Палис мушна с пръст вързопа на Гоувър. — Все още имаш половината от дървения си товар. Огньовете са на угасване. А я погледни състоянието на облака от дим. Повече дупки, отколкото на проклетия ти потник. Дървото ми не може да разбере дали да върви напред или назад и то благодарение на теб. Не усещаш ли, че се тресе? Слушай сега, Гоувър. Пет пари не давам за теб, но наистина ме е грижа за дървото ми. Само да му причиниш още едно разстройване и ще те изхвърля през края на периферията; ако извадиш късмет, Кокалите ще вечерят с теб, а пък аз сам ще си заведа дървото до Рафт. Разбрано?

Гоувър висеше пред него, а ръцете му апатично подръпваха раздрания подгъв на потника му. Палис остави напрежението да стигне до връхната си точка, след което просъска:

— А сега се размърдай!

Със светкавично движение Гоувър се придърпа до най-близкото гърне и започна да трупа в него дърва, които вадеше от вързопа си. Не след дълго пресни вълни пушек започнаха да се присъединяват към разпокъсания облак, а тресенето на дървото намаля.

Понеже гневът му беше попреминал, сега Палис просто наблюдаваше непохватните движения на момчето. Не че не си беше получил дажбата от неопитни помощници в миналото, но в доброто старо време повечето от тях имаха желание да понаучат нещичко. Да се опитат. И постепенно, с течение на тежките смени, същите онези млади хора се бяха превърнали в благонадеждни мъже и жени, а мозъците им се бяха вкоравили заедно с телата им.

Но не и тази пасмина. Не и младото поколение.

Това беше третият му полет с момчето Гоувър. А момъкът си оставаше все така муден и носещ неприятности, както в началото, когато го бяха назначили да работи на дърветата; Палис щеше да бъде безкрайно щастлив, ако успееше да го върне обратно към науката.

Погледът му неспокойно обхождаше червеното небе. Падащите звезди приличаха на фонтан от точици, които се носеха в далечното пространство; дълбините на Мъглявината, далеч под него, приличаха на мрачно пурпурно тресавище. Дали това носталгично пренебрежение към днешните младежи не беше просто симптом на старостта…? Или хората наистина се бяха променили?

Разбира се, нямаше съмнение, че светът около него се бе променил. Ясното синьо небе, както и обилните ветрове от младостта му вече бяха само спомени; самият въздух се превръщаше в задимена киша, а заедно с това и мозъците на хората сякаш ставаха все по-негодни.

Но едно нещо беше сигурно. На дърветата му не им харесваше подобен мрак.

Палис въздъхна, като се опита да излезе от самовглъбението си. Звездите не преставаха да падат, без да се съобразяват с цвета на небето. Животът продължаваше и той трябваше да си върши работата.

По петите на босите му крака пробягаха някакви слаби вибрации, които му подсказаха, че дървото вече почти се е стабилизирало, носейки се по ръба на гравитационната яма на звездното ядро. Гоувър мълчаливо се движеше сред горивните гърнета. Да му се не види, значи младежът можеше да си върши и добре работата, ако го насилят. Ей това му беше най-дразнещата черта.

— Така, Гоувър, искам да се поддържа този слой, докато отсъствам от дървото. А Белт е малък; веднага ще разбера, ако се разлентяйстваш. Ясен ли съм?

Гоувър кимна, без да го поглежда.

Палис се спусна през листака, а мислите му се насочиха към трудните преговори, които го очакваха.

Беше дошъл краят на работната смяна на Рийз. Той се издърпа изтощено през вратата на леярната.

По-хладният въздух изсуши потта по челото му. Рийз се теглеше по въжетата над покривите към кабината си и проверяваше дланите и ръцете си с известно любопитство. Когато един от по-старите работници изпусна черпак с желязо, той едва успя да избегне потока от разтопен метал; в плътта му се бяха впили миниатюрни капчици и бяха прогорили малки дупчици, които…

През Белт премина огромна сянка. По гърба на Рийз се плъзна вълна въздух. Той вдигна поглед; в дъното на черепа му се загнезди някакво чувство на изненадваща студенина.

Дървото изглеждаше величествено на фона на пурпурното небе. Дузината му радиални клони и техният воал от листа се въртяха със спокойна увереност; дънерът приличаше на мощен дървен череп, който проблясва сред въздушния океан.

Точно това му трябваше. Сега беше неговият шанс да избяга от Белт…

Дърветата за снабдяване бяха единственото известно средство за пътуване от Белт до Рафт, затова откакто взе решение непосредствено след избухването в леярната, Рийз сериозно възнамеряваше да си намери място на следващото дърво, което посети Белт. Той беше започнал да си приготвя храна, като завиваше сушено месо във вързопи от парцали, пълнеше платнени сфери с вода…

Понякога, по време на смените му за сън, беше лежал буден, взирайки се в импровизираните си приготовления и челото му се бе обливало в пот, докато се чудеше дали ще има смелостта да предприеме решителната стъпка.

Е, моментът беше дошъл. Като се вглеждаше във величественото дърво, Рийз се замисли над чувствата си: знаеше, че не е герой и почти беше сигурен, че страхът ще го оплете като мрежа от въжета. Но сега не усещаше страх. Дори натрапливата болка в ръцете му беше утихнала. Изпитваше единствено въодушевление; бъдещето приличаше на едно празно небе, в рамките на което надеждите му сигурно щяха да си намерят място.

Той се забърза към своята кабина и събра вързопа си с провизии, които вече бяха вързани една за друга; след това се покатери на покрива.

От дънера на дървото се беше развило едно въже и сега висеше през петдесетте метра до Белт, а краят му се удряше във въртящите се в орбита кабини. По въжето уверено започна да слиза някакъв човек, клатейки се във въздуха; беше покрит с белези, стар и мускулест, сам превърнал се почти в част от дървото. Без да обръща внимание на наблюдаващия го Рийз, мъжът се спусна без каквото и да е колебание през празния въздух към една от кабините и взе да се придвижва из Белт.

Рийз се придържаше към покрива си с една ръка. Въртенето на Белт отнасяше кабината му все по-близо до веещото се въже на дървото; когато то стигна на един метър от него, той се вкопчи в него и без да се колебае, се отлепи от Белт и запълзя нагоре.

Както винаги преди започването на следващата смяна, барът на началника на снабдяването беше претъпкан с хора. Палис зачака отвън, наблюдавайки как тръбите и приличащите на кутийки кабини на Белт се въртят около звездното ядро. Най-накрая Шийн се появи с две сфери за алкохол в ръце.

Двамата се понесоха към относителното уединение на едно дълго пространство от тръби и мълчаливо пийнаха от сферите си. Погледите им се срещнаха за миг. Палис отклони своя с известно объркване — после пък се почувства смутен от това.

По Кокалите да върви всичко. Миналото си беше отишло.

Той сръбна от питието си и се опита да не направи гримаса.

— Мисля, че това нещо става все по-хубаво — обади се той най-накрая.

Веждите й леко се повдигнаха.

— Съжалявам, че не можем да постигнем нещо по-добро. Без съмнение твоят вкус е малко по-рафиниран.

Палис усети как от гърлото му се изплъзва въздишка.

— По Кокалите, Шийн, хайде да не вадим шпагите. Да, Рафт разполага с машина за алкохол. Да, онова, което тя произвежда, е хиляди пъти по-фино от тая преработена пикня. И това за никого не е тайна. Но течността, която пием в момента, наистина е малко по-добра, отколкото беше преди. Нали така? А сега можем ли да се захванем с нашата работа?

Тя сви рамене с безразличие и отпи от сферата си. Палис наблюдаваше как разсеяната светлина се преплита в косата й и привличането, което изпитваше към нея, отново го завладя. Проклятие, трябваше да се издигне над всичко това. Вероятно бяха изминали не по-малко от пет хиляди смени от времето, когато бяха спали заедно, когато крайниците им се бяха преплитали в нейната спална мрежа, докато Белт тихо се бе въртял около звездата си…

Бяха го направили само веднъж, просто две уморени човешки същества, които заедно се бяха поддали на момента. А сега това само пречеше на работата им. Всъщност той подозираше, че миньорите я използваха като фронт за преговори с него, защото знаеха какво влияние му оказва Шийн. Играта беше загрубяла. И ставаше все по-груба…

Палис се опита да се съсредоточи върху онова, което казваше тя:

— … Така че продукцията ни намаля. Не можем да изпълним доставката. Горд казва, че ще минат не по-малко от петдесет смени, преди онази леярна отново да заработи пълноценно. Така стоят нещата. — Шийн замълча и се вторачи в него предизвикателно.

Погледът му се отклони от лицето й и започна да обикаля разсеяно Белт. Сред веригата от кабини порутената леярна приличаше на овъглена, спаружена рана. Той се опита за момент да си представи гледката там вътре по време на аварията — как стените се изтърбушват, как от черпаците се излива разтопено желязо…

Палис потрепери.

— Съжалявам, Шийн — каза бавно той. — Наистина съжалявам. Но…

— Но няма да ни оставиш пълната такса — прекъсна го тя кисело.

— Проклятие, не съм аз този, който определя правилата. Там горе съм докарал цяло дърво със стока; готов съм да ви дам толкова, за колкото можете да се разплатите в желязо, при договорен курс на размяната.

Тя просъска със стиснати зъби, забила поглед в питието си:

— Палис, мразя да прося. Представа си нямаш колко мразя да прося. Но ние имаме нужда от тази доставка. От крановете ни тече отпадъчна вода; наоколо е пълно с болни и умиращи…

Той изпи последната глътка от питието си.

— Остави това, Шийн — прекъсна я той и думите му прозвучаха по-грубо, отколкото беше възнамерявал.

Жената вдигна глава и го фиксира с очи, които се бяха свили до цепнатини.

— Човече от Рафт, вие се нуждаете от нашия метал. Не забравяй това.

Палис си пое дълбоко въздух.

— Шийн, имаме си и друг източник. Знаеш го много добре. Предишният Екипаж откри две звездни ядра в правилни кръгли орбити около Сърцевината…

Тя се изсмя тихо.

— А ти знаеш, че другата мина вече не произвежда нищо. Нали, Палис? Все още не ни е известно какво й се е случило, но дотолкова имаме информация. Тъй че хайде да не си играем разни игрички.

Вълна на срам се надигна дълбоко в него като голям мехур; усети, че лицето му почервенява и си представи как белезите му изпъкват като оживяла мрежа. Значи знаеха. Добре поне, замисли се той мрачно, добре поне, че евакуирахме единствената друга мина на Мъглявината, когато онази звезда се приближи твърде много. Поне имахме достатъчно чувство за достойнство, за да направим това. Макар и не съвсем достатъчно, че да не се стигне дотам да лъжем за всички станали неприятности, за да можем да запазим преимуществата си, които имахме пред тези хора…

— Шийн, така доникъде няма да стигнем. Аз просто си върша работата, а това не е във властта ми. — Той й подаде празната си сфера за напитки. — Разполагате с една смяна, за да решите дали да приемете условията ми. След това си тръгвам, независимо от отговора. И виж какво, Шийн, искам да запомниш само едно. Ние можем да рециклираме желязото си хиляди пъти по-лесно, отколкото вие храната и водата си.

Тя го наблюдаваше безстрастно.

— Надявам се да ви заседнат в гърлото, човече от Рафт.

Палис усети как раменете му увиснаха. Обърна се и бавно се запридвижва към най-близката стена, от която можеше да скочи към въжето от дървото.

Една колона миньори се катереха с мъка към дървото, а на гърбовете им бяха завързани плочи желязо. Под ръководството на пилота плочите бяха здраво закрепени по периферията на дървото на голямо разстояние една от друга. Миньорите се спуснаха към Белт, натоварени с бурета, пълни с храна и прясна вода.

Наблюдавайки ги от листака, Рийз не можеше да разбере защо такава голяма част от сандъците с храна бяха останали на дървото. Той стоеше здраво прилепен към един клон с ширина половин метър — като внимаваше да не разреже дланите си на острия му като нож водещ ръб, — а около тялото си беше увил плътен слой листа. Нямаше как да разбере колко е часът, но товаренето на дървото вероятно беше траяло няколко смени. Наблюдаваше с широко отворени очи и изобщо не му се спеше. Знаеше, че отсъствието му от работа ще остане незабелязано поне две смени и — помисли си той с едва доловима нотка на тъга — може да мине много време, преди някой да се загрижи дотолкова, че да тръгне да го търси.

Е, светът на Белт вече беше зад гърба му. Каквито и опасности да го очакваха в бъдеще, поне щяха да са нови заплахи.

Всъщност в момента имаше само два проблема. Гладът и жаждата…

Белята стана малко след като си беше намерил това скривалище сред листата. Един от работниците от Белт се бе препънал в малкия му сак с провизии; като си мислеше, че сакът принадлежи на омразните хора от екипажа на Рафт, миньорът подели късчетата храна с приятелите си. Рийз си даваше сметка, че беше извадил късмет, като не откриха и него самия… но сега не разполагаше с никакви запаси и стърженето на пресъхналото му гърло и празния му стомах вече кънтеше в главата му.

Най-сетне обаче товаренето беше свършило; и когато пилотът задвижи дървото си, дори жаждата остана зад гърба на Рийз.

След като и последният миньор се бе плъзнал надолу към Белт, Палис нави въжето и го овеси на една кука, закрепена на дънера. Ето че посещението му беше свършило. Шийн повече не му проговори и в течение на няколко смени той трябваше да понася мрачното мълчание на някакви непознати хора. Той поклати глава и с известно облекчение пренасочи мислите си към обратния полет към дома.

— Хайде, Гоувър, да те видя как ще се задействаш! Искам да преместиш гърнетата на долната страна на дървото, да ги напълниш и подпалиш, преди да съм свършил с навиването на това въже. Или предпочиташ да изчакаме и следващото дърво?

Гоувър се хвана на работа с общо взето бързи темпове и не след дълго под дървото се простираше одеяло от пушек, което скриваше от погледа Белт и звездата му.

Палис стоеше близо до дънера с възприемчиви за възбуденото раздвижване на соковете ръце и крака. Чувстваше се така, сякаш усещаше големите растителни мисли на дървото при реакциите му спрямо простиращата се под него тъмнина. Дънерът бучеше доловимо; клоните пореха въздуха; листакът се клатеше и шумолеше, а скитерите се търкаляха един връз друг, объркани от внезапната промяна на скоростта на въздуха; и тогава, с въодушевен тласък, огромната въртяща се платформа се отдели от звездата. Белт и мизерният живот на него се смалиха до големината на прашинка с размерите на детска играчка, която бавно падаше на фона на Мъглявината, а с ръце и крака притиснати към летящото дърво, Палис се намираше там, където се чувстваше най-щастлив.

Задоволството му продължи около една смяна и половина. Той обикаляше дървената платформа и мрачно наблюдаваше как звездите се плъзгат през тихия въздух. Полетът просто не беше плавен. О, не чак толкова, че да наруши дълбоката дрямка на Гоувър, но за тренираните сетива на Палис усещането беше като да караш скитер на силен вятър. Той притисна ухо към високата десет метра стена на дънера; усещаше как стволът се върти с бръмчене в изпълнената с вакуум коруба в опитите си да уравновеси въртенето на дървото.

Сякаш имаше някакъв дисбаланс, причинен при товаренето… Но това беше невъзможно. Палис лично бе ръководил поставянето на товара, за да е сигурен, че разпределението на масата около периферията е равномерно. Да не забележи такъв огромен дисбаланс за него би било равносилно на… ами на това да забрави да диша.

Какво ставаше тогава?

С нетърпеливо мърморене той се оттласна от дънера и се отправи към периферията. Захвана се да бърника из привързаните товари, като методично проверяваше наново всяка плоча и всеки сандък и така изграждаше в главата си картина за разпределението на товара по дървото…

Стигна до едно място и спря. Един от сандъците с храна беше разбит; пластмасовата му обвивка беше пропукана на две места и половината от съдържанието му липсваше. Той нетърпеливо провери бурето с вода, което се намираше най-близо. То също беше разбито и изпразнено до дъно.

Усети как ноздрите му се издуват от горещ въздух.

— Гоувър! Гоувър, ела тук!

Момчето бавно се приближи, а слабото му лице беше изкривено от лошо предчувствие.

Палис остана неподвижен, докато Гоувър дойде на една ръка разстояние от него; тогава стрелна дясната си ръка напред и сграбчи рамото на чирака. Момчето запъшка и се заизвива, но не можа да се освободи от хватката. Палис посочи към разбитите съдове.

— Ти как му викаш на това?

Гоувър се вторачи в сандъка и бурето, а изражението му беше наистина шокирано.

— Ей, не съм го направил аз, пилот. Не ми е толкоз малко мозъкът, я!

Палис натисна още по-здраво ставата на рамото му с палец, като търсеше нерва.

— Да не би да опазих храната от миньорите, за да осигуря пир за безполезната ти личност? Защо бе, малък недорасляк? Ей, сега вече наистина ще те хвърля зад борда. Когато се върна на Рафт, ще се погрижа нито един ден от живота ти да не мине, без светът да научава какъв измамлив, крадлив… малък…

И тогава той замълча, а гневът му се изпари.

Имаше още нещо, което не беше наред. Теглото на взетите от сандъците провизии въобще не беше достатъчно, за да наруши баланса на дървото. А колкото до Гоувър, е, той и без това се беше доказал в миналото като крадец, лъжец и какво ли не още, но сега беше прав: чак толкова глупав не беше, че да направи това.

Палис с нежелание освободи рамото на момчето. Гоувър разтри ставата си, докато го гледаше с ненавист. Пилотът се почеса по брадичката.

— Добре де, Гоувър, ако не си взел ти тия неща, тогава кой? А?

По Кокалите, явно имаха на борда пътник без билет.

Палис бързо застана на четири крака и притисна ръцете и стъпалата си към дървесината на един клон. Той затвори очи и се остави лекото тресене да му даде необходимата информация. Ако неравновесието не идваше от периферията, тогава откъде…?

Изведнъж Палис се изпъна и почти пробяга около четвърт от обиколката на периферията, а дългите пръсти на краката му се захващаха здраво из клонака. Той спря за няколко секунди с ръце отново увити около един клон; след това пак потегли, но този път по-бавно, към центъра на дървото, като се спря по средата на пътя към дънера.

Сред клоните имаше малко гнездо. През вързопа от листа се виждаха няколко разкъсани парчета избелял плат, кичур рошава черна коса и висяща безжизнено ръка; ръката принадлежеше на момче или млад мъж, прецени пилотът, но беше покрита с много мазоли, а освен това по цялата й повърхност бяха разпръснати малки ранички.

Палис се изправи до пълния си ръст.

— Аха, ето го нашето неочаквано тегло, чирак. Пожелавам ви добра смяна, сър! Сега ли ще поръчате закуската си?

Гнездото експлодира. От плетеницата крайници излетяха скитери, след което бързо изчезнаха нанякъде с пълно безразличие; и накрая пред Палис застана полуизправено момче с подпухнали от съня очи и образувала пълен кръг от ужас уста.

Гоувър се промъкна боязливо до Палис.

— По Кокалите, това е минен плъх.

Палис поглеждаше ту едното момче, ту другото. Двамата изглеждаха приблизително на една възраст, но докато Гоувър беше добре охранен и със слаби мускули, ребрата на пътника без билет бяха като на анатомичен модел, а мускулите му изглеждаха като на мъж; ръцете му пък представляваха съсипаният резултат от денонощен труд. Около очите на момъка имаше тъмни кръгове. Палис си спомни за избухналата леярна и се зачуди на какви ли ужаси вече беше станал свидетел този млад миньор. Сега момчето изду предизвикателно гръдния си кош и сви ръцете си в юмруци.

Гоувър се подсмихна със скръстени ръце:

— Какво ще правим сега, шефе? Да го хвърлим ли на Кокалите?

Палис се извърна към него с ръмжене.

— Гоувър, понякога ме отвращаваш.

Момчето отстъпи назад.

— Но…

— Почисти ли вече горивните гърнета? Не? Тогава се захващай с това. Веднага!

Като хвърли един последен съкрушителен поглед към гратисчията, Гоувър тромаво се отдалечи през дървото.

Пътникът без билет го гледаше как си отива с известно облекчение; след това се извърна към Палис.

Гневът на пилота се беше изпарил. Той вдигна ръце с обърнати нагоре длани.

— Спокойно. Няма да те нараня… а пък от този лентяй няма какво да се притесняваш. Как ти е името?

Момчето отвори уста, но оттам не излезе никакъв звук; то облиза напуканите си устни и успя да промълви:

— Рийз.

— Добре. Аз съм Палис. Пилот съм на това дърво. Знаеш ли какво означава това?

— Аз… Да.

— По Кокалите, пресъхнал си, нали? Нищо чудно, че си откраднал онази вода? Ти беше, нали? А също и храната?

Момчето кимна колебливо.

— Съжалявам. Ще ви се разплатя…

— Кога? Като се върнеш на Белт ли?

Рийз поклати глава, а в погледа му проблесна някаква искра.

— Не. Няма да се върна там.

Палис стисна юмруци и ги постави на бедрата си.

— Слушай сега. Ще трябва да се върнеш. Ще ти разрешат да останеш на Рафт само докато отпътува следващото дърво с провизии; но след това ще те транспортират обратно. Предполагам, че ще се наложи да си заработиш пътните. Разбираш ли?

Рийз отново поклати глава, а на лицето му беше изписана непоколебима решимост.

Палис огледа младия миньор и дълбоко в него започна да се надига неочаквана симпатия.

— Още си гладен, нали? И жаден, обзалагам се. Ела. Държа моята — и тази на Гоувър — дажба при дънера.

Той поведе момчето по повърхността на дървото. Наблюдаваше под вежди как момчето се придвижва почти ходейки по покритата с листа платформа, как краката му търсят сигурните места и след това се наместват в листака, като това му позволяваше да „застава“ на дървото. Контрастът с непохватното препъване на Гоувър нямаше как да не бъде забелязан. Палис се хвана, че се чуди, какъв ли специалист по дърветата може да излезе от момъка…

След около десетина метра двамата подплашиха ято скитери; дребните същества се спуснаха към лицето на Рийз и той отстъпи назад стъписан. Палис се разсмя.

— Не се притеснявай. Скитерите са безобидни. Те са семената, от които пониква дървото…

Рийз кимна.

— Така и предполагах.

Палис вдигна едната си вежда:

— Така ли?

— Да. Вижда се, че формата е много сходна; разликата е само в размерите.

Палис слушаше с мълчалива изненада сериозния, прегракнал глас.

Стигнаха до дънера. Рийз застана пред високия цилиндър и прокара пръсти по чепатата дървесина. Палис прикри усмивката си.

— Долепи ухо до кората. Хайде.

Рийз се подчини с объркан вид — който обаче премина в почти комично задоволство.

— Това, дето се върти вътре в корубата, е стволът. Виждаш ли, дървото е живо, чак до сърцевината си.

Рийз беше отворил широко очи.

Сега Палис се усмихна съвсем открито.

— Обаче ми се струва, че няма да живееш още много, ако не хапнеш и не пийнеш. Ела…

След като остави момчето да поспи около четвърт смяна, Палис го хвана на работа. Не след дълго Рийз вече беше надвесен над едно горивно гърне и изстъргваше пепелта и саждите от желязото с подходящо оформени дървени пластини. Палис откри, че момчето работи бързо и качествено, независимо дали го контролират или не. Още веднъж Гоувър изпадна в неблагоприятна ситуация при сравнението… и съдейки по погледите, които той мяташе към Рийз, Палис разбра, че помощникът му си дава сметка за това.

След около половин смяна Палис занесе на Рийз една сфера с вода.

— Вземи, заслужи си почивката.

Рийз приклекна сред листата, докато размачкваше схванатите си ръце. Лицето му беше кално от потта и саждите и той с благодарност отпи от течността. Подтикван от някакъв вътрешен импулс, Палис каза:

— В тези гърнета гори огън. Сигурно си се досетил за това. Имаш ли представа как функционират?

Рийз поклати глава, а по измореното му лице просветна любопитство.

Палис описа простичката нервна система на дървото. По принцип дървото представлявало едно огромно витло. Голямото растение реагирало на два основни вида стимули — гравитационни полета и светлина — и в некултивираната си форма обширните гори от дървета с всякакви размери и на всякаква възраст се носели сред облаците на Мъглявината, а листата и клоните им улавяли звездната светлина — прехраната на реещите се растения и животни, — както и влагата на плътните дъждовни облаци.

Рийз слушаше и кимаше сериозно.

— Значи като се върти по-бързо — или пък по-бавно — дървото избутва въздуха и може да се измъква от гравитационни ями или пък да се насочва към светлината?

— Точно така. Работата на пилота е да генерира завеса от дим, която да скрива светлината и по този начин да направлява полета на дървото.

Рийз се намръщи с разсеян поглед.

— Не разбирам обаче как може дървото да променя скоростта си на въртене.

Палис отново се изненада.

— Много добри въпроси задаваш — внимателно отбеляза той. — Ще се опитам да ти обясня. Дънерът представлява един кух цилиндър; в него се намира друг твърд цилиндър, който се нарича ствол и който виси във вакуумно пространство. Дънерът и останалата част от дървото са от лека дървесина с много фини влакна; стволът обаче се състои от доста по-плътен материал, а вакуумното пространство е пресечено надлъж и нашир с подпори и ребра, които предпазват ствола от срутване. И така той се върти във вакуума си; едни влакна, подобни на мускули, го карат да се върти по-бързо и от скитер. Значи, когато дървото иска да ускори въртенето си, то малко забавя ствола и въртенето на ствола се предава на дървото. А когато дървото иска да намали ход, става така, сякаш то излива част от въртящия си момент в ствола. — Палис се опита да намери други думи, с които да обясни нещата още по-добре; през ума му прелитаха смътни, наполовина разбрани фрагменти от лекциите на Учените: моменти на инерция, запазване на ъгловата скорост на въртене…

Накрая се предаде и сви рамене.

— Ами, не мога да ти го обясня по-добре. Разбра ли за какво става дума?

Рийз кимна.

— Струва ми се, че да.

Той изглеждаше странно доволен от отговора на Палис; този израз на задоволство напомняше на пилота за Учените, с които беше работил, израз, отразяващ удоволствието, което човек изпитва, когато разбере по какви закони съществува светът.

Гоувър мрачно ги наблюдаваше от периферията на дървото.

Палис бавно пристъпи назад към мястото си до дънера. Какво ли образование получава средният миньор, чудеше се той. Съмняваше се дори, че Рийз е грамотен. Веднага щом детето стане достатъчно силно, то без съмнение беше откарвано насила в леярната или пък долу при рушащата се повърхност на желязната звезда, за да започне живот на изсмукващ всички жизнени сили тежък труд…

А принудата идваше от икономиката на Мъглявината, напомни си той яростно; икономика, която той — Палис — подпомагаше да съществува.

Пилотът поклати глава с дълбоко притеснение. Той никога не бе приемал теорията, която беше много популярна на Рафт, че миньорите са някакъв човешки подвид, способен единствено да упражнява тежката физическа работа, на която е подложен. Каква ли беше продължителността на живота при миньорите? Трийсет хиляди смени? Или може би по-малко? Дали Рийз щеше да живее достатъчно дълго, за да разбере какво е ъглова скорост на въртене? А какъв прекрасен специалист по дърветата можеше да излезе от него… или пък, призна той пред себе си със съжаление, може би още по-добър Учен.

В главата му започна да се оформя един много смътен план.

Рийз се приближи до дънера и прибра дажбата си за края на смяната. Младият миньор се огледа разсеяно из празното небе. С издигането на дървото към Рафт, отдалечаването му от Сърцевината и приближаването му към края на Мъглявината, въздухът ставаше осезаемо по-прозрачен.

През клоните и въздишките на вятъра долиташе някакъв далечен звук: дисонантен вик, огромен и потаен.

Рийз погледна въпросително Палис. Пилотът на дървото се усмихна.

— Това е песен на кит.

Момчето се огледа с нетърпение, но Палис го предупреди:

— На твое място хич нямаше да се притеснявам. Звярът може да е на много километри оттук…

Пилотът се загледа замислено в Рийз.

— Рийз, има нещо, което не си ми казал още. Ти си пътник без билет, нали така? Но едва ли имаш някаква представа как е на Рафт. Така че… защо го направи? От какво се опитваш да избягаш?

Челото на Рийз се набръчка, докато той мислеше над въпроса.

— От нищо не бягам, пилоте. Мината е тежко място, но така или иначе тя е моят дом. Не. Махнах се, за да намеря отговора.

— Отговора? На какво?

— На това защо Мъглявината загива.

Палис огледа замислено младия миньор и усети как по гръбнака му пробягват тръпки.

Рийз се събуди, след като беше поспал удобно в гнездото си от листа. Палис се бе надвесил над него на фона на едно ясно небе.

— Нова смяна — каза рязко пилотът. — Всички ни очаква тежка работа: приземяване, разтоварване и…

— Приземяване? — Рийз разтърси глава, за да прогони съня. — Значи сме пристигнали?

Палис се ухили.

— Е, не личи ли по всичко?

Той се дръпна настрани. Зад него Рафт се издигаше огромен в небето.