Серия
Ксили (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raft, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

4.

Някъде прозвуча звънец, ударен на ръка и Рийз разбра, че смяната е свършила. Той изхлузи защитните си ръкавици и с поглед на експерт огледа лабораторията; след положените от него усилия, сега подът и стените й блестяха на светлината на глобусите, окачени на тавана.

Той излезе с бавни крачки от лабораторията. Светлината на звездата над него накара голата му кожа да потръпне и Рийз спря за няколко секунди, поглъщайки на големи глътки чистия от антисептични вещества въздух. Гърбът и бедрата го боляха, а кожата по горната част на ръцете го сърбеше на много места: последствия от заливането със силни почистващи вещества.

Няколкото десетки смени преди заминаването на следващото дърво сякаш прелитаха с огромна скорост. Той поглъщаше екзотичните гледки и миризми на Рафт, в очакване на доживотното си завръщане в самотната си кабина на Белт; щеше да се утешава с тези спомени, както Палис вероятно ценеше снимката си на Шийн.

Онова, обаче, което му бяха показали и на което го бяха научили, не беше от кой знае колко голяма стойност, призна той пред себе си — въпреки мъглявите обещания на Холербах. Учените бяха едно доста недружелюбно сборище — повечето от тях на средна възраст, дебели и раздразнителни. Размахвайки наляво и надясно нашивките, които показваха с какъв ранг са, те се занимаваха със странните си задължения и не му обръщаха никакво внимание. Грийе, асистентът, който беше получил задачата да го образова, не беше направил почти нищо повече от това да снабди Рийз с една детска книжка с картинки, за да може да се научи да чете, а също и с куп доста неразбираеми лабораторни отчети.

Макар че със сигурност беше научил много за почистването, припомни си той със съжаление.

Но от време на време, само от време на време, будното му въображение се блъсваше в нещо, както скитер се блъсва в някое дърво. Ето, например, онази редица шишета, подредени като върху рафтовете на бар, пълни с дървесни сокове в различни етапи от сгъстяването им…

— Хей, ти? Как се казваш? О, по дяволите, ти бе, момче! Да, ти!

Рийз се извърна и единственото, което видя, беше как една купчина прашни томове се клатушкат към него.

— Ти, момчето от мината. Ела и ми помогни за тия неща…

Над томчетата се появи кръгло лице, завършващо с плешиво теме и Рийз разпозна в него Сипс, главния навигатор. Забравяйки за болежките си, той се спусна към задъхания Сипс и внимателно взе горната част на купчината.

Сипс въздъхна с облекчение.

— Отнемам ти от времето, нали? Извинявай… Ами, хайде де, хайде; ако не занесем тези разпечатки до края на Моста, ония нехранимайковци от екипа ми пак ще са се пръснали по баровете, помни ми думите, и така още една смяна ще отиде на вятъра. — Рийз се поколеба и след като направи няколко крачки, Сипс се обърна. — По Кокалите, момче, да не би да си толкова глух, колкото си и глупав?

Рийз усети, че устата му сама заговори.

— Аз… искате да занеса тези неща на Моста ли?

— Не бе, разбира се, че не — каза задъхано Сипс. — Искам да хукнеш към периферията и да ги изхвърлиш през нея, какво друго… Ох, от любов към… хайде, хайде!

И той потегли отново.

Рийз остана неподвижен половин минута.

Моста…!

След което хукна подир Сипс към сърцето, на Рафт.

Градът на Рафт беше с проста структура. Гледан отгоре — без покриващата го дървесна повърхност — той изглеждаше като поредица от концентрични окръжности.

Най-външната от тях, тази, която беше най-близо до периферията, беше доста празна, сякаш подпряна на внушителните фигури на машините за провизии. Вътре в нея имаше множество складови и индустриални постройки — шумно и задимено място. Следваха жилищните райони, групички от малки колиби от дърво и метал. Постепенно Рийз беше разбрал, че гражданите с по-ниско социално положение обитаваха районите, по-близки до индустриалната зона. В рамките на жилищната зона се намираше малък квартал, който беше приютил най-разнообразни специализирани сгради: център за обучение, една обща болница, както и лабораториите на класата на Учените, където живееше и работеше Рийз. И най-накрая, най-вътрешният диск на Рафт — в който на Рийз преди това не му бяха разрешавали да ходи — беше запазената зона на офицерите.

А в центъра, в самото сърце на Рафт, беше вкоренен блестящият цилиндър, който Рийз бе забелязал при първоначалното си пристигане тук.

Моста… И сега, може би, щяха да му разрешат да влезе в него.

Колибите на офицерите бяха по-обширни и по-добре обзаведени от тези на обикновения персонал; Рийз се взираше с определено страхопочитание във вратите от резбовано дърво и закритите със завеси прозорци. Тук не можеха да се видят припкащи дечица, нито пък запотени работници; Сипс смени бързата си походка с малко по-умерена, като кимаше на мъжете и жените със златни нашивки, които срещаха.

Усети остра болка в крака си, защото бе поставил пръстите си върху една повдигната пластина от палубата. Товарът му от книги се катурна на земята, а пожълтелите страници се разтвориха уморено и пред очите му се откриха таблици с числа; на всяка страница бяха отпечатани мистериозните букви „IBM“.

— О, по Кокалите, безполезен минен плъх такъв! — разгневи се Сипс. Двама млади офицери-кадети минаха покрай тях; ширитите на новите им кепета проблясваха на звездната светлина и двамата посочиха със смях към Рийз, без да кажат нито дума.

— Съжалявам — измърмори Рийз, а лицето му силно почервеня. Как се беше спънал? Та нали палубата представляваше плоска мозайка от запоени една за друга метални пластини… или може би не беше така? Той се вторачи надолу. Тук пластините бяха нагънати и захванати с нитове, и проблясъците им бяха в сребристо, нещо, което контрастираше с ръждивия оттенък на железните листове извън този кръг. На една от пластините на няколко крачки от него имаше обемист четвъртит знак; беше подвеждащо недовършен, сякаш на времето са били изографисани големи букви върху неравна стена, след което повърхността се бе нацепила и разделила на части.

Сипс промърмори:

— Хайде, хайде…

Рийз събра книгите и забърза след Сипс.

— Учен — попита той изнервено, — защо палубата тук е толкова различна?

Сипс го изгледа с раздразнение.

— Защото, момчето ми, най-вътрешната част на Рафт е и най-стара. По-външните зони са били добавени по-късно и са съставени от листове звезден метал; тази част е била построена от корпусни части. Разбра ли сега?

— Корпусни? Но от корпуса на какво?

Сипс обаче, забързан напред, не пожела да му отговори.

Въображението на Рийз заигра като младо дърво. Корпусни пластини! Той си представи корпуса на някоя Къртица; ако тя бъдеше нарязана и след това сглобена наново, тогава това, което щеше да се получи, също щеше да представлява неравна повърхност от начупени пластини.

Черупката на една Къртица обаче щеше да бъде прекалено малка, за да даде материал за цялата тази зона. Той си представи някоя огромна Къртица, с мощни стени, които се издигат високо над главата му…

Но това нямаше да бъде Къртица. Значи Кораб? Дали детските приказки за Кораба и неговия Екипаж все пак не бяха верни?

Усети как дълбоко в него се надига чувство на безсилие; до голяма степен приличаше на болката, която навремето изпитваше при допира до хладната плът на Шийн… Само ако можеше някой да му каже какво става!

Най-накрая преминаха през най-вътрешната зона със сгради и стигнаха до Моста. Рийз усети, че намалява крачка, без съзнателно да иска това; почувства как сърцето му бие лудо в гърдите.

Мостът беше красив. Изглеждаше като полуцилиндър, два пъти по-висок от него и може би около тридесет метра дълъг; лежеше на едната си страна, прилежно вкоренен в палубата. Рийз си спомни момента, в който летеше под Рафт и виждаше другата половина на цилиндъра да виси под пластините като някакво огромно насекомо. С все още пълен с книги скут, той пристъпи още по-близо до накъдрената стена. Повърхността беше от матов сребрист метал, който омекотяваше острата звездна светлина до златисторозов блясък. В стената беше изрязан отвор за врата с арка отгоре; линиите му бяха с най-фината и чиста изработка, която Рийз някога беше виждал. Пластините от разглобения корпус се припокриваха около цилиндъра и момчето забеляза колко майсторски бяха изрязани и прикрепени към стената.

Рийз се опита да си представи хората, които бяха свършили тази чудесна работа. В съзнанието му изникна бледа картина на богоподобни същества, които разглобяват друг огромен цилиндър с проблясващи остриета… А следващите поколения бяха добавили около блестящото сърце на Рафт грубите си наноси, чиито изящност и мощ са намалявали с минаването на хиляди смени.

— … казах сега, минен плъхо! — Лицето на навигатора беше порозовяло от ярост; Рийз се отърси от мечтанията си и побърза да се присъедини към Сипс при вратата.

От блестящата вътрешност на Моста изникна друг Учен; той пое товара на Рийз. Сипс хвърли за последен път поглед към момчето.

— Сега се връщай обратно на работа и бъди благодарен, че няма да кажа на Холербах да нахрани с теб преработващите растения… — като продължаваше да си мърмори, навигаторът се обърна и потъна във вътрешността на Моста.

Изпълнен с нежелание да напусне тази магическа зона, Рийз протегна ръка и погали сребристата стена с върховете на пръстите си, при което отдръпна ръката си стъписан; повърхността беше топла, почти като човешка кожа и направо невъзможно гладка. Той постави цялата си длан върху стената и я плъзна по повърхността. Не усещаше никакво триене, сякаш стената беше покрита с мазна течност…

— Какво става тук? Някакъв минен плъх се опитва да ни ръфа Моста?

Той се извърна изненадано. Двамата млади офицери, които беше видял преди това, стояха пред него, с ръце поставени на хълбоците; дразнителите нагло му се хилеха.

— Е, момче? — попита по-високият от двамата. — Имаш ли някаква работа тук?

— Не, аз…

— Защото ако нямаш, ти препоръчвам да се измиташ обратно на Белт, където се крият другите плъхове. Или може би е по-добре ние да ти помогнем да намериш пътя, а, Жорж?

— Защо не, Доув?

Рийз огледа отпочиналите си, красиви младежи. Думите им едва ли бяха по-груби от тези, които бе използвал Сипс… но младостта на тези кадети, начинът, по който се надсмиваха на по-възрастните от тях, без да му мислят много, направи презрението им почти непоносимо и Рийз усети как дълбоко в него се надига горещ гняв.

Той обаче не можеше да си позволи да си създава врагове.

Съвсем целенасочено извърна лицето си от кадетите и направи крачка, за да мине покрай тях… ала на пътя му застана Доув, по-високият кадет.

— Е, плъхо? — Той протегна пръст и ръчна Рийз в рамото…

… и почти пряко волята си, Рийз сграбчи пръста му в юмрука си; с едно леко завъртане на китката изви ръката на кадета обратно към него. Лакътят на младия човек щръкна напред, за да не се счупи пръстът му, а краката му се подгънаха, докато не застана почти на колене пред Рийз. От болка на едната му вежда се появи капчица пот, но той стисна зъби, като се пребори с желанието си да извика.

Усмивката на Жорж изчезна; ръцете му висяха несигурни от двете страни на тялото му.

— Името ми е Рийз — каза миньорът бавно. — Запомнете го.

Той освободи пръста. Доув се свлече на колене и започна да разтрива ръката си. После вдигна поглед.

— Ще те запомня, Рийз. Хич не се притеснявай за това — просъска той.

Вече изпълнен със съжаление за онова, което беше направил, Рийз им обърна гръб и се отдалечи. Кадетите не го последваха.

Рийз бавно почисти всяко местенце от кабинета на Холербах. От всички места, до които дребните му задължения му осигуряваха достъп, тази стая беше най-интригуващата. Той прокара пръстите си по една редица от книги; страниците им бяха почернели от времето, а подвързиите по гърбовете им бяха съвсем оръфани. Рийз зачете буквите една по една: Е…н…ц…и…к… Кой или какво означаваше „Енциклопедия“? За момент си помечта да вземе някой от томовете, да го отвори…

Онова почти сексуално желание за знание отново премина през цялото му същество.

Изведнъж погледът му попадна на някакво устройство, нещо, съставено от покрити със скъпоценни камъни зъбци и лостчета, голямо колкото събраните му една до друга шепи. В средата му се намираше ярка сребърна сфера; около сферата бяха окачени на жици девет боядисани орбити. Вярно, че беше красиво, но какво, по дяволите, представляваше това?

Той се огледа. Кабинетът беше празен. Не можа да устои на изкушението.

Вдигна съоръжението, като се наслаждаваше на усещането от металната му основа…

— Гледай да не го изпуснеш, ако обичаш.

Рийз се стресна. Деликатното устройство се завъртя във въздуха, болезнено бавно; той го сграбчи и го върна на мястото му върху лавицата.

Обърна се. На вратата се виждаше силуетът на Джейън, а широкото й, луничаво лице се беше изкривило в нещо като усмивка. След като изминаха няколко секунди, Рийз също успя да се усмихне.

— Благодаря много — каза той.

Ученичката се приближи към него.

— Трябва да си благодарен, че се появих само аз. Ако беше дошъл някой друг, досега да не си останал на Рафт.

Рийз сви рамене, докато гледаше с леко задоволство приближаването й. Джейън беше най-старшата ученичка на Сипс, главния навигатор; макар че беше само няколкостотин смени по-стара от Рийз, тя беше една от малцината обитатели на лабораториите, които показваха и нещо друго, освен презрение към него. Тя дори понякога забравяше, че той е минен плъх… Джейън беше едро, набито момиче; походката й беше уверена, но тромава. С чувство за неудобство Рийз усети как я сравнява мислено с Шийн. Джейън започваше да му харесва все повече; сигурен беше, че с нея могат да станат добри приятели.

Тялото й обаче не притегляше неговото с интензивността на това на момичето от мината.

Джейън застана до него и разсеяно прокара пръст по малкото устройство.

— Бедният стар Рийз — присмя му се тя. — Обзалагам се, че дори не знаеш какво е това, нали?

Той сви рамене.

— Много добре ти е известно, че е така.

— Нарича се планетарий. — И тя каза думата буква по буква заради него. — Това е модел на слънчевата система.

— На какво?

Джейън въздъхна, след което посочи към сребърната сфера в центъра на планетария.

— Това е звезда. А тези неща са кълба от… метал, предполагам, които се движат по орбита около нея. Наричат се планети. Човечеството — или поне хората на Рафт — първоначално са дошли от една от тези планети. Четвъртата, струва ми се. Или може би третата.

Рийз се почеса по бузата.

— Наистина ли? По всяка вероятност не са били кой знае колко много на брой.

— Защо?

— Нямало е място. С какъвто и размер да е била планетата, гравитационните единици трябва да са били прекалено много. Звездното ядро у дома е само петдесет метра широко — при това в по-голямата си част е въздух, — а гравитацията по повърхността му е пет гравитационни единици.

— Така ли? Добре, но тази планета е била доста по-голяма. Била е — и тя разпери ръце — широка много километри. Така че гравитацията не е била убийствена. Нещата са стояли доста по-различно.

— Как?

— … Не мога да ти кажа със сигурност. Но гравитацията по повърхността е била вероятно само, не знам точно, три-четири гравитационни единици.

Той размисли върху думите й.

— В такъв случай какво означава гравитационна единица? Искам да кажа: защо една такава единица е с точно определен размер — нито повече, нито по-малко?

Джейън тъкмо се беше наканила да каже още нещо, но сега се намръщи с раздразнение.

— Рийз, нямам ни най-малка представа. По Кокалите, задаваш много тъпи въпроси. На прага съм да се откажа да ти обясня най-интересното нещо за планетария.

— Какво е то?

— Че системата е била голяма. Движението на планетата по орбитата е отнемало около няколко хиляди смени… а ядрото на звездата е било широко милиони километри!

Рийз помисли малко.

— Глупости! — каза накрая.

Тя се засмя.

— Какво знаеш ти…

— Не е възможно да има подобна звезда. Та тя просто би избухнала.

— Ами ти си знаеш всичко — усмихна му се Джейн. — Само се надявам да си толкова съобразителен и при донасянето на продукти от периферията. Хайде, Грийе ни даде цял списък с неща, които трябва да набавим.

— Добре.

Той взе почистващите си препарати и последва широкия й гръб, който вече се отдалечаваше от кабинета на Холербах. Рийз погледна веднъж назад към планетария, който си стоеше проблясващ в сенките на лавицата.

Милиони километри? Невероятно, разбира се.

Но все пак, ако…?

Седнаха един до друг в автобуса; огромните гуми на машината правеха пътуването плавно и гладко.

Рийз наблюдаваше покритите с петна пластини на Рафт, хората, които бързаха в една или друга посока, за да изпълняват задачите и поръченията си, за чиято природа той и досега нямаше голяма представа. Другите пътници в автобуса седяха спокойно по местата си, а някои от тях си четяха. На Рийз тези чести прояви на грамотност му се струваха малко изненадващи.

Той се усети, че въздиша.

— Какво ти става?

Рийз се усмихна тъжно на Джейън.

— Прощавай. Просто… Тук съм от толкова малко време и изглежда съм научил много малко неща.

Тя се намръщи.

— Мислех, че взимаш някакви елементарни уроци при Сипс и Грийе.

— Не е точно така — призна той. — Струва ми се, че разбирам тяхната гледна точка. И аз самият не бих си губил времето с някакъв гратисчия, който подлежи на връщане вкъщи след няколко смени.

Джейън се почеса по носа.

— Може и това да е причината. Но никой от тях двамата не се е срамувал да изложи цялото си знание пред мен. Рийз, ти просто задаваш ужасно трудни въпроси. Подозирам, че малко се страхуват от теб.

— Това е лудост…

— Нека си го кажем направо, по-голямата част от тия стари нещастници не знаят чак толкова много. С изключение на Холербах, струва ми се; и на един-двама от другите. Останалите обаче просто следват древните писания и не си дават много труд. Виж само как поправят древните инструменти с дърво и парчета въже… Няма да знаят какво да правят, ако се случи нещо наистина неочаквано или пък ако някой им зададе въпрос от по-странна гледна точка.

Рийз помисли над думите й и си даде сметка колко много се беше променило мнението му за Учените, откакто бе пристигнал тук. Сега разбираше, че и те бяха уязвими човешки същества като него самия, които се опитваха да направят каквото им беше по силите в един все по-износен свят.

— И все пак — каза той, — това не променя нещата кой знае колко. Винаги, когато отворя очи, виждам въпроси, които не получават никакъв отговор. Например, на всяка страница от книгите на Сипс, изпълнени с цифри, е написано „IBM“. Какво означава това?

Тя се засмя.

— Е, тук ме хвана натясно. Може да има нещо общо с начина, по който са били произведени тези книги. Те идват от Кораба, нали знаеш?

Интересът му стана още по-голям.

— Кораба? Знаеш ли, чух толкова много истории за него, че нямам представа коя е истината.

— Аз лично вярвам, че някога действително е имало Кораб. Бил е разрушен, за да стане от него основата на самия Рафт.

Той премисли чутото.

— И първоначалният Екипаж е написал всички тези книги?

Тя се поколеба, защото очевидно беше стигнала до пределите на собствените си знания.

— Били са написани няколко поколения по-късно. Първият Екипаж е съхранявал знанията си в някаква машина.

— Каква машина?

— … Не зная. Може би говореща машина, като автобусите. Представлявала е обаче нещо повече от просто записващо устройство. Можела е да прави изчисления и сметки.

— Как?

— Рийз — уморено се обърна към него момичето, — ако знаех това, сама щях да създам още една. Разбираш ли? Но както и да е. С течение на времето машината започнала да прави издънки и екипажът се притеснил, че няма да може да продължи да прави изчисленията си на нея. Така че, преди тя съвсем да сдаде багажа, я накарали да разпечата цялата информация, която била съхранена в нея. В това число влиза и една древна изчислителна таблица, наречена „логаритми“, която ни помага в нашите изчисления. Ето това е, което Сипс пренасяше в Моста. Може би някой ден ще се научиш как да работиш с логаритмите.

— Да. Може би.

Автобусът се измъкна от гъсталака от кабели; Рийз започна да премигва на обилната светлина от звездата, надвиснала над Рафт.

Джейън продължаваше да говори:

— Разбираш каква е работата на Сипс, нали?

— Поне така ми се струва — отвърна той бавно. — Сипс е навигатор. Работата му се състои в това да определя в каква посока трябва да се премести Рафт.

Джейън кимна.

— А причината, поради която е необходимо да правим това, е, за да бягаме от пътя на звездите, които падат от периферията на Мъглявината. — Тя посочи с палеца си блестящата сфера над главите им. — Като онази. Специалистите, които работят в Моста, имат сведения за приближаващите звезди, така че разполагат с достатъчно време, за да преместват Рафт. Обзалагам се, че скоро ще настъпи моментът да се местим… Това е нещо, което трябва да се види, Рийз. Надявам се, че няма да го пропуснеш. Всички дървета се движат в пълен синхрон, по палубата се надпреварват ветровете… — и ако бъда одобрена, аз също ще работя в екипа по преместването.

— Браво на теб — каза мрачно Рийз.

Тя го потупа по рамото с внезапна сериозност.

— Не губи надежда, миньоре. Още не са те изхвърлили от Рафт.

Той й се усмихна, след което и двамата продължиха пътуването, без да кажат нито думица повече.

Автобусът стигна до края на гравитационната яма на Рафт. Периферията се приближаваше като острие на нож върху фона на небето и автобусът положи всички усилия да спре до едни широки стълби. Рийз и Джейън се присъединиха към опашката от пътници пред преработвателя на доставките. До открояващата се на фона на небето машина седеше човек, който явно я обслужваше; вглеждайки се разсеяно в него, Рийз откри, че неговото лице му е познато отнякъде.

Машината за провизии представляваше неравен блок два пъти по-висок от човешки ръст. Широката й предница беше надупчена от множество отвори, струпани около съвсем просто контролно табло, което напомняше на Рийз за това на Къртицата. В задната й част имаше нещо като муцуна, подобна на огромна уста, която сочеше навън към атмосферата на Мъглявината; Рийз беше разбрал, че суровините, с които работеше машината, се засмукваха от тази муцуна от богатия на живи същества въздух, така че не беше особено трудно човек да си представи как машината поема дълбоко дъх през металните си устни.

Джейън пошушна в ухото му:

— Само да ти кажа, че се захранва с енергия от една миниатюрна черна дупка.

Момчето подскочи.

— От какво?

Тя се усмихна.

— Не знаеше ли? Ще ти разкажа по-късно.

— Кеф ти е така, нали? — изсъска той.

Звездната светлина над главите им беше много наситена, особено извън заслона на летящата гора. Рийз усети как в очите му се търкулват капчици пот; той премигна и се взря в широкия врат на човека пред себе си. Плътта му беше покрита с остри черни косми и блестеше влажна около яката. Мъжът вдигна широкото си месесто лице към звездата.

— Проклета горещина — изръмжа той. — Не мога да разбера защо продължаваме да стоим под това дяволско чудо. Мит трябва най-сетне да си размърда дебелия задник и да направи нещо. Нали? — И той зяпна нахално в Рийз.

Рийз му се усмихна несигурно в отговор. Мъжът го изгледа странно и се обърна на другата страна.

След няколко минути, изпълнени с неудобство, опашката намаля, а покрай тях надолу по стъпалата се точеха пътници с пакетите си храна, вода и други провизии. Наблюдавани от мрачния оператор на машината, Рийз и Джейън пристъпиха към нея; Джейън започна да набира на контролното табло регистрационния номер на един от учените, а след това и сложна поредица от числа, посочващи от какво имат нужда. Рийз се наслаждаваше на начина, по който пръстите й летяха по клавиатурата — още едно умение, което той сигурно никога нямаше да има възможността да придобие…

Тогава си даде сметка, че операторът му се усмихва. Той седеше със скръстени ръце на високо дървено столче; по захабения му гащеризон бяха вшити черни ивици.

— Я виж ти, виж ти — бавно поклати глава той. — Та това е минният плъх.

— Здравей, Гоувър — отвърна сухо Рийз.

— Още ли продължаваш да слугинстваш на онези дърти учени дърдорковци? Мислех, че вече са те напъхали в някоя муцуна. Единственото, за което ставате вие, минните плъхове…

Рийз усети как ръцете му се свиват в юмруци; бицепсите му се напрегнаха почти болезнено.

— Значи продължаваш да си все същата отвратителна издънка, а, Гоувър? — скръцна със зъби Джейън. — Изхвърлянето ти от науката не е помогнало никак на личното ти развитие.

Гоувър оголи жълтите си зъби.

— Аз сам си избрах да напусна. Нямам намерение да си прахосам живота с онези безполезни дърти разсипници на пространството. В Инфраструктурата поне върша истинска работа. Придобивам конкретни умения.

Джейън стовари юмруци върху бедрата си.

— Гоувър, ако не бяха Учените, Рафт да е бил разрушен преди много поколения.

Той изсумтя презрително, изпълнен с досада.

— Разбира се. Явно ти продължаваш да вярваш в това.

— Това е истината.

— Може да е била навремето. Но какво ще кажеш за сега? Защо тогава още не са ни преместили изпод онова нещо в небето?

Джейън си пое ядосано дъх… след което се поколеба, защото не разполагаше с простичък отговор.

Гоувър не изглеждаше кой знае колко доволен от малката си победа.

— Няма значение. Мислете си каквото искате. Но много скоро ще се чуе и нашият глас — на хората, които наистина поддържат летенето на Рафт — Инфраструктурата, специалистите по дърветата, дърводелците и металурзите. И тогава ще започне дългото загиване на всички паразити.

Джейън се намръщи.

— Какво трябва да означава това?

Гоувър обаче се беше обърнал на другата страна и се усмихваше цинично; а един мъж зад тях изръмжа:

— Хайде, вие двамата, размърдайте се.

Те се върнаха в автобуса, здраво стиснали пакетите с провизии. Рийз каза:

— Ами ако той наистина е прав, Джейън? Какво ще стане, ако на Учените и на офицерите вече… не им бъде позволено да работят?

Тя потрепери.

— Тогава ще настъпи краят на Рафт. Аз обаче си го познавам Гоувър; просто раздува собствената си важност, за да ни накара да си мислим, че се радва на преместването си в Инфраструктурата. Винаги си е бил такъв.

Рийз се намръщи. Може би, помисли си той.

Но Гоувър беше прозвучал много убедено.

Няколко смени по-късно Холербах извика Рийз при себе си.

Рийз се спря пред кабинета на главния учен и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Чувстваше се така, сякаш висеше на ръба на Рафт; следващите няколко мига щяха да решат съдбата на целия му живот.

Той изправи раменете си и влезе в кабинета.

Холербах се беше навел над някакви книжа под светлината на един глобус над бюрото му. Той се начумери, когато чу пристигането на Рийз.

— Ей, кой е? А, да, момчето от мината. Влизай, влизай. — Махна с ръка на Рийз да седне на един стол пред бюрото му. След това се облегна назад в креслото си, като скръсти костеливите си ръце зад главата си. От светлината над бюрото кухините около очите му изглеждаха невероятно дълбоки.

— Искали сте да ме видите — каза Рийз.

— Така е наистина. — Холербах се вгледа откровено в Рийз. — Чувам, че се опитваш да бъдеш полезен в работите наоколо. Ти си един трудолюбив човек, а това е нещо толкова рядко срещано… Така че искам да ти благодаря за всичко, което правиш. Но — продължи учтиво той — едно дърво с провизии е вече натоварено и е готово да отлети за Белт. Следващата смяна. Онова, което трябва да реша сега, е дали ти да си на него или не.

Тръпки преминаха по цялото тяло на Рийз; може би все още имаше някакъв шанс да си заслужи мястото тук. Понеже очакваше да бъде подложен на някакъв изпит, той набързо прерови всички късчета знание, които беше придобил.

Холербах стана от креслото си и започна да обикаля из кабинета.

— Ти знаеш, че тук сме страшно пренаселени — заговори той. — Освен това имаме… проблеми с преработвателите на провизиите, така че картината няма да стане по-розова скоро. От друга страна сега, когато се освободих от онази безполезна отрепка Гоувър, имам едно свободно място в лабораториите. Но, освен ако това не е напълно оправдано, не бих могъл да те задържа тук.

Рийз изчакваше.

Холербах се намръщи.

— Държиш си езика зад зъбите, нали така, момче? Много добре… Ако ти имаше възможност да ми зададеш един въпрос сега, преди да съм те изпратил обратно там, откъдето си дошъл, и аз ти гарантирам, че ще му отговоря толкова пълно, колкото мога, какво щеше да ме попиташ?

Рийз усети как сърцето му се блъска в гърдите. Ето го изпитът, моментът, в който трябваше да балансира на ръба на Рафт, но пък беше дошъл в толкова неочаквана форма. Един въпрос! Какъв беше ключът, който можеше да отключи тайните, с които се бореше умът му като скитер срещу светлината на глобус?

Секундите минаваха с всеки удар на часовника; Холербах го наблюдаваше сурово, а костеливите му ръце бяха направили куличка под брадата му.

Най-накрая, сякаш по някакъв вътрешен импулс, Рийз попита:

— Какво е една гравитационна единица?

Холербах се намръщи.

— Обясни.

Рийз сви юмруци.

— Живеем във вселена, изпълнена със силни, променящи се гравитационни полета. Разполагаме обаче с една стандартна единица за гравитационно ускорение… 1 g. Защо това е така? И защо тази единица има точно тази стойност, а не някаква друга?

Холербах кимна.

— И какъв отговор очакваш?

— Че единицата е свързана с мястото, откъдето произхожда човекът. Вероятно е имало огромна зона, в която гравитацията е била постоянна, тоест със стойност, която ние наричаме гравитационна единица. И така това е станало стандарт. Никъде във вселената няма подобна зона — дори не и на Рафт. Значи може би някой огромен Рафт в миналото, който сега е разрушен…

Холербах се усмихна, при което кожата по кокалестата му челюст се опъна.

— Не мислиш много зле… Да предположим, че сега ти кажа, че никъде във вселената, никога не е имало подобна зона?

Рийз обмисли думите му.

— Тогава мога да предположа, че хората са дошли тук отнякъде другаде.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се, че не — отвърна Рийз, защитавайки се. — Ще трябва да го проверя, да намеря повече доказателства.

Старият учен поклати глава.

— Момко, подозирам, че в необразованата ти глава има повече научни методи, отколкото във всички екипи от така наречените мои асистенти.

— Но какъв е отговорът?

Холербах се разсмя.

— Ти си много странно създание. Повече се интересуваш от това да разбереш нещо, отколкото от собствената си съдба… Но добре, ще ти кажа. Предположението ти беше доста вярно. Хората не са произлезли от тази вселена. Дошли сме тук на един Кораб. Минали сме през нещо, което се нарича Болдеров пръстен, което е било някакъв вид порта. Някъде в космоса, от другата страна на Пръстена, е светът, от който сме дошли. По чиста случайност това е една планета; сфера, не като Рафт, с ширина около дванайсет километра. А гравитацията на повърхността й е точно една единица.

Рийз се намръщи.

— Значи трябва да е направена от някакъв газ.

Холербах взе планетария от лавицата и разгледа малките планети.

— Всъщност тя представлява метална топка. Не би могла да съществува… тук. Гравитацията е ключът към абсурдното място, в което сме заседнали, разбираш ли; тук гравитацията е стотици пъти по-силна в сравнение с вселената, от която сме дошли. Тук нашата родна планета би имала повърхностна гравитация от няколко милиарда гравитационни единици — ако не избухне незабавно. А небесната механика би била просто шега. На родния свят са му необходими повече от хиляда смени, за да се завърти по орбита около звездата си. А тук това би отнело само седемнайсет минути! Рийз, ние не вярваме, че Екипажът е възнамерявал да докара Кораба тук. Вероятно е станало поради някаква злополука. Веднага щом ги е ударила увеличената гравитация, от Кораба са се откъснали големи парчета. Включително и онова, което те са използвали, за да задвижват Кораба във въздуха. Вероятно са паднали в Мъглявината, почти без да разбират какво става и отчаяно са опитвали да останат извън Сърцевината…

Рийз се сети за избухването на леярната и във въображението му започна да се оформя следната картина…

„…Членовете на Екипажа тичали по коридорите на падащия Кораб; дим изпълвал помещенията, докато огнени пламъци пърлели въздуха. Корпусът бил пробит; острият въздух на Мъглявината изпълвал кабините, а през пролуки в сребърните стени Екипажът видял летящи дървета и огромни, облачни китове, всичко това напълно различно от нещата, които познавали…“

— … Само Кокалите знаят как са преживели по време на първите няколко смени. Но са оцелели така или иначе; впрегнали са дърветата и са останали недостъпни за лапите на Сърцевината; и постепенно хората са се разпространили из Мъглявината, до световете на Белт, че и по-нататък…

— Какво? — вниманието на Рийз се върна към настоящия момент. — Но аз си мислех, че описвате как хората от Рафт са дошли тук… Предполагах, че хората от Белт и другите места…

— Са дошли отнякъде другаде? — Холербах се усмихна и придоби уморен вид. — За нас е много удобно да мислим така, за да имаме известно спокойствие тук, на Рафт. Но истината е, че всички хора в Мъглявината са тръгнали от Кораба. Да, дори Кокалите. И всъщност може би този мит за различния произход е на път да разруши вида ни. Трябва да се размножаваме кръстосано, да разширяваме обхвата на генетичните си заложби…

Рийз се замисли над думите му. Като си направеше кратка ретроспекция, той откриваше толкова много очевидни прилики между живота тук и този на Белт. Но мисълта за очевидните разлики, за неумолимата грубост на живота на Белт, започна да го изпълва с изгаряща ярост.

Защо, например, Белт да не може да си има своя собствена машина за провизии? Ако всички бяха с общ произход, миньорите със сигурност имаха същите права, както и обитателите на Рафт…

Щеше да има време да разсъждава върху това по-късно. Той се опита да се съсредоточи над онова, което казваше Холербах.

— … Така че ще бъда откровен с теб, млади човече. Знаем, че Мъглявината е на края на ресурсите си. И ако не направим нещо по този въпрос, с нас също е свършено.

— Какво ще се случи? Няма ли да става вече за дишане въздухът?

Холербах внимателно премести планетария.

— По всяка вероятност. Но дълго време преди това звездите ще изгаснат до една. Ще стане тъмно и студено… и дърветата вече няма да могат да изпълняват функциите си. Вече няма да имаме нищо, което да ни държи стабилни. Ще паднем в Сърцевината и това ще бъде краят. Вероятно доста ще полетим… Ако не искаме да потеглим на това пътешествие към смъртта, Рийз, трябва да се осланяме на учени. Млади, търсещи, които могат да измислят как да се измъкнем от капана, в който се превръща Мъглявината. Рийз, тайната на учения не се състои в това, което той знае. Тя е в онова, което той търси. Мисля, че ти разполагаш с този дух. Може би, всъщност…

По страните на Рийз се разля червенина.

— Искате да кажете, че мога да остана?

Холербах изсумтя.

— За пробен период, помни това; толкова дълъг, колкото аз преценя, че е необходим. И освен това, ще трябва да ти осигурим едно наистина добро образование. Давай му на Грийе малко повече зор, нали разбираш? — Старият учен се върна обратно до бюрото и седна в креслото си. Извади очилата от един джоб на халата си, закрепи ги на носа си и отново се наведе над книжата. Вдигна поглед към Рийз. — Нещо друго?

Рийз усети, че се усмихва.

— Мога ли да ви задам още един въпрос?

Холербах се намръщи раздразнено.

— Добре, щом трябва…

— Разкажете ми за звездите. От другата страна на Болдеровия пръстен. Наистина ли са с диаметър милиони километри?

Холербах опита да задържи маската си на раздразнение; тя обаче се стопи до някаква половинчата усмивка.

— Да. И дори малко по-големи! Намират се на голямо разстояние една от друга, разпръснати в едно почти празно небе. Освен това животът им не е хиляда смени, както на долнопробните видове тук, а хиляди милиарди смени!

Рийз се опита да си представи такова великолепие.

— Но… как?

И Холербах започна да му разказва.