Стивън Бакстър
Черна дупка (11)

10.

След като остави мъчителите си далеч назад, огромният звяр предпазливо се придвижваше във въздуха; перките се въртяха бавно и мощно, а голямото тяло потръпваше. Усещането беше такова, сякаш животното изследваше тъпата болка от пробивите, които бе получило. През полупрозрачните стени на тялото Рийз виждаше как тройката очи се обръщат напълно назад, като че ли китът проверяваше собствената си вътрешност.

Тогава, със звук, подобен на свистенето на вятъра, скоростта на въртене на перките се увеличи. Китът подскочи напред. Много скоро той вече напълно се беше измъкнал от гравитационната яма на костния свят, а усещането на Рийз, че се държи за някакъв таван, се превърна в чувството, че е закачен за мека стена.

С известно любопитство той разгледа веществото, което беше пред очите му. Пръстите му все още бяха вкопчени в слоя от хрущял под дебелата около двайсет сантиметра плът на кита. Самата кожа нямаше епидермис и беше бледорозова на цвят; веществото бе малко по-плътно от много гъста пяна и по него нямаше и следа от кръв, макар Рийз да забеляза, че ръцете и краката му са покрити с някаква лепкава течност. Той си припомни, че Кокалите ловяха тези животни, за да си набавят храна и по някакъв вътрешен импулс зарови лице в плътта и отхапа едно парче. Материята сякаш се топеше в устата му, свивайки се от пухкава субстанция до малко, твърдо бонбонче. Вкусът беше силен и леко горчив; Рийз сдъвка отхапаното и лесно го глътна. Веществото дори облекчи и пресъхналото му гърло.

Изведнъж си даде сметка, че умира от глад, зарови лице в плътта на кита и започна да откъсва големи хапки със зъбите си.

След няколко минути вече беше унищожил може би един квадратен дециметър от меката плът, като по този начин оголи хрущяла и едва тогава усети стомаха си пълен. Значи можеше да очаква, че китът ще му стигне за доста време.

Огледа се. Навсякъде около него се простираха облаци и звезди, едно обширно, празно пространство без стени или под. Той, разбира се, беше на огромно разстояние от всичко в червеното небе и със сигурност без каквато и да било перспектива някога вече да види човешко същество. Тази мисъл не го изплаши; по-скоро го накара да стане трогателно тъжен. Поне беше избягал от оскотяващите Кокали. Ако трябваше да умре, то нека това да стане така, с широко отворени за нови чудеса очи.

Рийз удобно се настани върху огромното туловище на кита. Не му костваше почти никакви усилия да се задържа на мястото си, а равномерното движение и плющенето на перките му действаха изненадващо успокоително. Може би щеше да оцелее доста дълго тук, преди да отслабнат силите му и да падне…

Ръцете бяха започнали да го наболяват. Внимателно, като работеше само с по една ръка, той промени положението на пръстите си; но скоро болката започна да се разпространява и по гърба и раменете му.

Възможно ли беше да се изморява толкова бързо? Усилието да виси тук, при тези безтегловни условия, бе минимално. Или не беше?

Той погледна назад през рамо.

Светът около него се въртеше. Звездите и облаците правеха обширни обиколки около кита; той отново висеше на таван, от който можеше да падне всеки момент…

За малко да се изпусне. Затвори очи и напъха пръстите си по-надълбоко в слоя от хрущяли. Трябваше да очаква това, разбира се. Китът имаше ротационна симетрия; разбира се, че щеше да се върти. Трябваше да компенсира по някакъв начин въртенето на перките си, а въртенето около собствената ос му придаваше стабилност при придвижването напред в пространството. Всичко си беше напълно логично…

Вятърът брулеше лицето на Рийз и отвяваше косата му назад. Скоростта на въртене се усилваше; той усети как се увеличава напрежението, с което го държаха пръстите му. Ако не спреше да анализира проклетата ситуация и не направеше нещо, след още няколко минути щеше да бъде изхвърлен.

Сега краката му се изплъзнаха от слабата опора, която имаха. Тялото му се отдели от това на кита, така че вече висеше само на ръцете си. Хрущялът в стиснатите му пръсти се огъваше като ластик и при всяко поклащане на тялото му, през бицепсите и лактите му минаваше остра болка. Центроустремителната сила продължаваше да се увеличава през една, една и половина, две гравитационни единици…

Може би трябваше да се насочи към някоя от неподвижните „оси“, например към ставата между перките и основната част на тялото; виждаше свързващата част от хрущяла като мъгляво петно през стените от плът.

Струваше му се на другия край на света, но това беше единственото, което можеше да направи, за да продължи да стои на животното.

Въртенето продължаваше да се усилва. Под него летяха звездите и Рийз започна да се чувства безумно изтощен; представи си как кръвта му се събира някъде долу, при краката, от което мозъкът му оставаше абсолютно лишен от нея. Вече едва усещаше ръцете си, но когато се взря нагоре, видя през черните петна пред очите си, че пръстите на лявата му, по-слаба ръка се отпускат.

С вик на паника, той вля свежи сили в ръцете си. Пръстите му се стегнаха, сякаш поразени от някакъв спазъм.

И хрущялът се скъса.

Сякаш някаква завеса се раздели по шева си. От вътрешността на кита излетя горещ, отвратителен газ, който обви Рийз, накара го да остане без дъх, а очите му да засълзят. Разкъсаният хрущял започна да поддава. Скоро една голяма част от него висеше под корема на кита; Рийз се държеше, като продължаваше да се люлее болезнено.

Изведнъж вълна, висока около трийсет сантиметра, тръгна надолу по стената на корема на животното. Нервната система на кита явно реагираше много бавно, но животното със сигурност усещаше агонията на масивната херния. Вълната стигна до разкъсаното място. Висящото парче хрущял подскочи един път, два пъти, отново и отново; Рийз се почувства така, сякаш измъкваха раменете му от ямките им, а в ставите му набождаха игли.

Пръстите му отново се охлабиха.

Откъснатото парче в слоя хрущял беше отворило нещо като врата над главата му.

С разтреперани рамене, Рийз се издърпа нагоре, докато брадичката му се изравни с юмруците. Той освободи лявата си ръка — и за малко да падне; дясната му ръка обаче продължаваше да стиска хрущяла, а лявата вече беше пъхната през края на раната. Рийз мушна вътре и дясната си ръка; по-слабата, останала безчувствена лява, се плъзгаше по мазния хрущял, но той вече беше напъхал и двете си ръце през ръба на пробива. Остана така няколко секунди, през които мускулите на ръцете му направо пищяха от болка, а пръстите му се плъзгаха постоянно.

Сега задвижи мускулите на гърба си и издърпа крака нагоре пред лицето си, прокара ги над главата си и ги пъхна в отвора. След това краката и гърбът му лесно се плъзнаха по вътрешната повърхност на хрущяла, а после и навътре в тялото на кита, така че най-сетне успя да отпусне пръсти. С последни сили се търкулна далеч от дупката.

Дишайки тежко, Рийз легна по гръб с разтворени ръце и крака, за да се опре във вътрешната стена на стомаха на кита. Замъглени от полупрозрачната плът, звездите под него се въртяха, а високо над главата му бяха органите на животното — наподобяващи огромни механизми в някаква обширна, слабо осветена зала.

Белите дробове на Рийз работеха на пълни обороти; ръцете и дланите му горяха. Обви го тъмнина и болката изчезна нанякъде.

Събуди се от неутолима жажда.

Вторачи се в пещерообразната вътрешност на кита. Светлината изглеждаше още по-смътна: може би поради някакви свои причини китът навлизаше все по-дълбоко в Мъглявината.

Въздухът беше горещ, влажен и отвратителен от някаква миризма, подобна на пот; но макар че гърдите малко го наболяваха, Рийз сякаш си дишаше съвсем нормално. Той се повдигна внимателно на лакти. Усещаше мускулите на ръцете си като скъсани, а ноктите и на двете му ръце бяха изпочупени; но костите на пръстите му си бяха непокътнати и на място.

Предпазливо се изправи на крака.

Около кита продължаваха да се въртят звезди, но когато Рийз отклонеше погледа си от тях, преставаше да чувства замайване. Сякаш се намираше в непроменлива гравитационна яма от около две гравитационни единици. Като погледна надолу, видя, че босите му крака са потънали няколко сантиметра в еластичния хрущял. Направи си малък експеримент и установи, че с известна трудност може да върви по него, при условие че внимава да не се подхлъзне по мазната повърхност.

Отново силна жажда замъчи гърлото му; чувстваше се така, сякаш устата му свършваше там, където усещаше сухотата.

Проправи си път към пролуката, която беше направил в слоя от хрущяли. Раната вече се бе притворила до един тънък процеп, не по-широк от талията му. Нямаше как да разбере колко време е бил в безсъзнание, но със сигурност на оздравителния процес му е била необходима поне една смяна, за да напредне толкова. Той падна на колене върху топлия, влажен килим от хрущял под краката си и приближи лицето си до раната. Полъхът му донесе веднага малко свеж въздух. Виждаше висящото парче хрущял, по което беше издрапал нагоре, за да се спаси: прокъсаната кожа бе станала мътна и се бе покрила с плътен слой мазни сокове. Може би в крайна сметка висящото парче щеше да бъде изолирано извън тялото, да атрофира и накрая да изпадне.

Благодарение на драпането на Рийз, месото в зоната хрущял около раната беше отстранено; само на някои места висяха отделни бучки, които приличаха на изолирани зони с листа в короната на старо дърво. Рийз легна върху топлия под, хвана се за едно парче хрущял с лявата ръка и подаде главата и дясната си ръка навън през раната. Прокара пръсти по външната страна на корема на кита и откъсна толкова от материята на плътта, колкото успя да докопа. Докато работеше, полъхът от въртенето на кита постоянно облъхваше лицето и голите му ръце.

Когато свърши работата си, той се прибра навътре от раната и отнесе настрани малкото си провизии. Незабавно напъха една шепа в устата си. Лепкавият сок от кита се търколи по пресъхналото му гърло, облекчавайки го, а по сплъстената брада на Рийз нападаха парченца от пихтиестата плът; той приклекна на топлия под и няколко минути яде, без да спира, отложил мислите за своето невъзможно бъдеще.

Когато свърши, а жаждата и гладът му бяха поне частично задоволени, купчината плът, която си беше набавил, бе намаляла поне наполовина. Проклетото вещество едва ли щеше да издържи дълго… Той набута останалата част по джобовете на мръсния си гащеризон.

Сега си даде сметка за един друг проблем, след като напрежението в пикочния му мехур и дебелото му черво стана болезнено. За изненада и на самия себе си, нямаше никакво желание да се облекчи вътре в тялото на друго същество; това му изглеждаше отвратително насилие. Но мускулите в долната част на тялото му казваха, че всъщност няма голям избор.

Накрая разхлаби панталона си и приклекна над тясната разкъсана част в стената на корема.

Въображението му рисуваше странната картина на неговите отпадъци, които се разпръскват във въздуха под формата на кафяво-жълт облак. Беше почти невъзможно, разбира се, но може би един ден веществата щяха да стигнат до Белт или може би до Рафт; дали някой от неговите познати щеше да вдигне глава ужасено, за да потърси източника на отвратителния дъжд и тогава да се сети за него?

Той силно се изсмя; звукът потъна в меката стена около него. Сещаше се за няколко кандидати за подобно послание. Гоувър, Рох, Куид… Може би трябваше да се прицели.

След като задоволи нуждите си, Рийз се поддаде на любопитството си и започна да оглежда мистериозния интериор на кита. Усещаше се така, сякаш се намираше във вътрешността на някакъв огромен кораб със стъклени стени. Откъм водещата част се спускаше надолу по оста на тялото широка тръба, която се свиваше в близост до задната част. Някакви израстъци се вееха по нея; те приличаха на тлъсти, бледи червеи, които се увиваха около главния хранопровод. Около аксиалната тръба висяха торбички, които можеха да поберат около четири човека всяка и които бяха пълни с някакви замъглени, неподвижни форми. Около основния аксиален канал бяха групирани органите; а други, огромни и неизвестни, бяха прикрепени към вътрешната стена на кожата.

Отвъд задната част на тялото на кита Рийз различаваше ставата, свързваща зоната преди перките, а след това и самите полукръгли перки, които свистяха във въздуха с огромна мощ и сигурност. Тяхното движение, както и въртящите се сенки, хвърляни от звездната светлина през полупрозрачната кожа, придаваха на мястото лъжливо усещане за движение; но иначе, като се оставеше настрана глухото жужене, обширното пространство беше тихо и спокойно. Рийз бе чел за някои от великите катедрали на Земята; той си спомни как се бе взирал в старите фотографии и се бе чудил какво ли е усещането да стоиш в подобно древно, обширно и тихо пространство.

Сигурно беше нещо подобно на това.

Като пристъпваше предпазливо по хлъзгавата, поддаваща повърхност, той потегли към водещата част на кита.

Приближи се до един орган, който беше захванат за пода. Представляваше замъглена, сплескана сфера, два пъти по-висока от него, а масата й леко го привличаше. Рийз притисна длан към твърдата, осеяна с бучки плът; усещаше как под повърхността й се движи гореща течност. Може би това беше нещо като черен дроб или бъбрек. Той приклекна и успя да види как органът е прикачен към стомашната стена посредством здрав и набръчкан пръстен от плът; пръстенът беше достатъчно прозрачен, за да може Рийз да забележи как от и към плътния хрущял пулсира някаква течност.

От органа стърчеше една от стрелите на Кокалите, чийто връх беше забит в меката материя на дълбочина колкото дължината до лакътя на човешка ръка. Рийз хвана пръта на копието и внимателно го отстрани от органа; копието излезе влажно и лепкаво. Той го положи на безопасно място в една гънка плът и продължи разходката си.

Подът остро се наклони, когато Рийз започна да се изкачва по наклона на тялото към оста на въртене. Най-накрая се катереше по една почти вертикална, гладка повърхност, поради което трябваше да заравя пръстите си в хрущяла. Докато се катереше към оста, центроустремителната сила намаляваше, макар че ефектът на Кориолис започна да му действа и да го кара да се препъва.

Той спря, за да си поеме дъх и погледна назад към склона, който беше изкачил. Органите, които бяха прикрепени към привидния под и по стените на помещението, приличаха на мистериозни двигатели. Тръбата на хранопровода се простираше високо над главата му; сега забеляза, че близо зад очите около него беше увита някаква голяма, пореста материя; влакна като въжета свързваха порестото вещество с очите — очните нерви? Може би спираловидното образувание беше мозъкът на кита; ако бе така, то масата му в сравнение с тялото почти отговаряше на съотношението между мозъка и тялото на човека.

Възможно ли беше китът да има интелект? Това изглеждаше абсурдно… но тогава Рийз си спомни песните на Кокалите, когато ловуваха. Китът трябва да имаше доста прилично изострен сензорен апарат, за да може да реагира на подобно изкушение.

Накрая стигна до едно място точно под свръзката между хранопровода и лицето. Тройката очи на кита висяха над него като огромни лампи и спокойно се взираха напред; струваше му се, че се катери по вътрешната част на някаква огромна маска.

Лицето се нагъна и Рийз за малко да полети надолу; хвана се по-здраво за хрущяла. Като се вторачи нагоре, той видя, че лицето се е отворило по средата, оформяйки една отворена уста, която водеше право към дълбокото гърло.

Рийз погледна навън през лицето. Успя да различи някакво движещо се петно, което бавно се разпадна на ято от призрачно бели пластинки, които се въртяха във въздуха пред кита. Тези плоски същества не бяха по-широки от метър; някои от тях — може би младите — бяха доста по-малки. Съществата имаха повдигнати нагоре краища — без съмнение за по-голяма аеродинамичност — и Рийз видя как по горната повърхност на дисковете се пресичат множество тъмночервени вени.

Съществата се разпръснаха, подплашени от приближаването на огромния звяр. Трите очи на кита се бяха вторачили в плоските същества, триангулирайки с лакома точност. Много скоро пластинките вече се докосваха до обширното му, плоско лице; хрущялът изкънтя като кожата на барабан, което накара Рийз да подскочи. Обречените плоски същества, които продължаваха да се въртят, макар и все по-слабо, се плъзнаха навътре в пастта на кита и изчезнаха в замъгления хранопровод; много скоро надолу по широката тръба тръгна редица от издувания. Рийз си представи как все още живите пластинки се блъскат в стените, които се бяха затворили около тях след един живот, прекаран в открито пространство. Няколко минути по-късно първата издутина стигна до едно разклонение на полупрозрачните вътрешности. В относителното спокойствие на червата се появиха разчленени пластинки, като някои от тях продължаваха немощно да се въртят. Със силни тласъци на чистите мускули телата бяха избутвани нататък по червата, разграждайки се, докато преминаваха през големи цистерни с храносмилателни газове или течности.

За може би трийсет минути китът направи пътечка през облака от плоски същества… и тогава нещо бързо прелетя през периферното зрение на Рийз. Той се извърна и се заоглежда.

Видя нещо мъгляво, нещо червено и плътно, което прелетя в небето. После още едно, второ, трето; а накрая цяло ято, което падаше като дъжд от снаряди. Нещата се спускаха върху ятото плоски същества в гъсто, френетично изобилие от движение и кръв; когато се придвижваха в определена посока, те оставяха след себе си облак от кръв и месни отпадъци, а едно от кървавите парчета полетя към лицето на Рийз. Той изкрещя и се дръпна назад, при което за малко да се изпусне от масата хрущял; след това възобнови равновесието си и отново се вторачи в съществото.

Беше се спряло на не повече от няколко метра от него. Не представляваше нищо повече от една летяща уста. Някакво рудиментирало тяло, без крайници, може би около два метра дълго, завършващо отпред с кръгла паст, по-широка, отколкото ширината на разперените ръце на Рийз. Очи като мъниста, струпани около устата, чийто край беше обточен с дълги зъби — игли, чиито краища бяха извити навътре. Сега устата се затвори, при което плътта се разтегли по рудиментиралата костна система, докато зъбите се срещнаха в меле от бели проблясъци.

Рийз почти виждаше как небесният вълк се облизва, докато съсредоточено го наблюдава.

Но погледът на кита фиксира вълка с палав блясък и след няколко секунди хищникът се стрелна нанякъде, за да се присъедини към приятелчетата си сред по-лесната плячка, каквато бяха плоските същества.

Очевидно задоволен, китът си проправи път навън от облака пластинки и излезе в открито пространство. Рийз погледна назад и видя как небесните вълци продължават да пируват за сметка на злочестите пластинки.

Небесните вълци бяха същества от приказките за деца; Рийз никога не беше срещал нито един от тях преди това. Без съмнение, като много други от неизброимите видове на флората и фауната на Мъглявината, и пластинките, и вълците правеха всичко възможно, за да не се доближават до местата, обитавани от хората. Дали той беше първото човешко същество, което бе станало свидетел на подобна гледка? И дали Мъглявината щеше да загине, преди човечеството да успее да изследва чудесата, с които беше пълна тази странна вселена?

Рийз бе завладян от тежка депресия, поради което притисна лице към лицето на кита от вътрешната му страна.

Китът навлизаше все по-дълбоко в сърцето на Мъглявината; въздухът отвън ставаше все по-тъмен.

Рийз се събуди, защото сънуваше, че пада.

Гърбът му беше притиснат към вътрешната страна на лицето на кита, а ръцете — здраво хванати за тънкия хрущял; той внимателно отвори пръстите си и разтри изтръпналите си стави.

Какво го беше събудило? Огледа подобната на пещера вътрешност на кита. През тялото продължаваха да преминават ивици звездна светлина, подобни на лъчи от прожектори…

… но със сигурност по-бавно отпреди. Дали китът нямаше намерение да си почине?

Рийз се обърна, за да погледне през лицето на кита… и усети любопитно погъделичкване в основата на черепната си кутия. Взирайки се в него, на не повече от дванайсет метра от мястото, на което беше той, се намираха трите очи на още един кит. Лицето му беше притиснато към това на „неговия“ кит и Рийз видя как устите на двете огромни същества се движат доброжелателно, почти така, сякаш си говореха едно с друго.

Изведнъж вторият кит се отлепи с мощно пляскане на перките и хоризонтът отпред се проясни. Рийз отново беше пронизан от учудване, което го накара да зяпне. Зад втория кит имаше трети, обърнат настрани и порещ въздуха — а зад него друг и друг; докъдето можеше да стигне погледът на Рийз, под него и над него, беше пълно с китове, които се носеха из Мъглявината. Стадото вероятно се простираше на много кубични километри: най-отдалечените животни приличаха на миниатюрни фенерчета, осветени от звездите.

Като някаква широка, розова река, китовете до един плуваха към Сърцевината.

Някъде иззад Рийз долетя ниско скърцане, сякаш заработи голяма машина. Като се обърна, той видя, че ставата, която свързва основната част на тялото на кита с перките му, се върти; кости и мускули с размерите на човешко тяло придържаха огромната маса завиваща плът. Много скоро китът започна да акостира, движейки се по широка дъга с помощта на перките, които биеха целеустремено. Въртенето на животното се усили за последен път, при което стадото китове се превърна в нещо като калейдоскоп от свистящи перки; и най-сетне китът се настани на едно място сред обширната миграция.

Часове наред стадото продължаваше да се движи напред сред все по-обилна тъмнина. Звездите на тези дълбочини бяха по-стари, по-тъмни, а близостта им се увеличаваше, заедно с приближаването на Сърцевината. Рийз различи две звезди, които бяха толкова близо една до друга, че почти се докосваха: уморените им светлини излизаха от големи купчини и те се въртяха една около друга в пируети с продължителност от около една секунда. Малко по-късно китовете минаха покрай огромна звезда, може би с хиляди километри ширина; процесите й на разтопяване сякаш бяха изразходвани, но желязото на повърхността й, компресирано от гравитацията, издаваше тъмен, мрачен блясък. Повърхността беше място на постоянно движение: на всеки няколко минути потъваше по някоя част, като оставяше зад себе си кратер може би няколко метра широк, а също и фонтан от разтопени частици, които излетяваха на около метър над повърхността. По-малките звезди обикаляха по-големите по орбити от няколко минути и Рийз си спомни за планетария на Холербах: пред него сега имаше друг модел на „слънчевата система“, направен не от метални топчета, а от звезди…

Стадото стигна до друга група звезди, събрани на едно място поради гравитацията; но този път нямаше централен гигант: вместо това десетина малки звезди, някои от които все още горяха, се въртяха в някакъв сложен, хаотичен танц. В един момент му се стори, че две звезди просто ще се сблъскат… но не; те минаха на не повече от два метра една от друга, завъртяха се и се отдалечиха в противоположни посоки. Движението на звездното семейство като че ли нямаше никаква схема или периодичност — и Рийз, който по време на изследванията си на Рафт беше изучавал хаотичните аспекти на модела от три тела, не беше изненадан.

Мракът продължи да се задълбочава. Сгъстяващата се чернота пред тях подсказваше на Рийз, че се приближават към Сърцевината. Той си спомни телескопичното пътуване из Мъглявината, което беше предприел по времето на въстанието с онзи млад учен Трети ранг — как ли му беше името? Нийд? Той нито за миг не си беше представял, че някой ден ще повтори пътуването на живо, и то по такъв фантастичен начин…

Отново се замисли за малко за Холербах. Какво ли не би дал онзи стар човек, за да види тези чудеса? Настроение на задоволство, може би продиктувано от спомените му, обхвана Рийз.

Сега, като при някое пътуване с телескопа, мъглите около сърцето на Мъглявината се вдигнаха подобно на воал от нечие лице и той започна да забелязва сферите от наноси около самата Сърцевина. През пролуки в черупката от отломъци проблясваше розова светлина.

Рийз бавно започна да си дава сметка, че се взира в собствената си смърт. Какво ли щеше да му види сметката първо? Силната радиация, излъчвана от черната дупка? Може би свързаните с приливите и отливите ефекти на гравитацията на Сърцевината щяха да откъснат главата и крайниците от тялото му… или пък, с разпадането на по-меката структура на кита може би щеше да се озове размахващ безпомощно ръце и крака във въздуха, изпичайки се или задушавайки се в лишената от кислород атмосфера.

Но странното усещане на задоволство продължи да го владее и изведнъж той чу бавна, унасяща музика в главата си. Накара мускулите си да се отпуснат и се настани удобно откъм вътрешната страна на лицето на кита. Ако това наистина трябваше да бъде неговата смърт — ами, добре тогава, пътуването поне се беше оказало доста интересно.

И може би, в крайна сметка, смъртта нямаше да е окончателен край. Рийз си припомни някои от най-елементарните религиозни вярвания на Белт. Ами ако душата надживяваше тялото по някакъв начин? Ами ако това пътуване продължаваше в някое друго измерение? Той беше посетен от видение, в което поток напуснали телата си души се носят в пространството, а перките им бавно се въртят…

Перки ли? Какво, по дяволите…

Рийз разтърси глава, като се опита да я освободи от странните образи и звуци. Дявол да го вземе, познаваше се достатъчно добре, за да знае, че не може да посреща смъртта с елегична усмивка и видения за живота след смъртта. Трябваше да се бори, да търси изход…

Но ако тези мисли не бяха негови, то тогава чии бяха?

Той се извърна с потръпване и се вторачи в огромния мозък около хранопровода на кита. Дали беше възможно звярът да е наполовина телепат? Дали образите не се втичаха в главата му от онази огромна купчина, която беше само на няколко метра от него?

Спомни си как пеенето на ловуващите Кокали бе привличало китовете. Може би монотонното пеене излъчваше някакво телепатично привличане, което стъписваше и призоваваше китовете. Рийз изненадано си даде сметка, че нестихващата музика в главата му имаше същата структура, същия убедителен ритъм и циклично повтарящи се части — макар че било то чрез слуха си или с телепатични средства, той откри, че е невъзможно да различи ясно мелодията. Значи Кокалите, може би по чиста случайност, бяха открили начин да карат китовете да вярват, че пътуват не към собствената си бавна смърт в ръцете на миниатюрни, зле настроени човешки същества, а към…

Какво? Къде си мислеха, че отиват тези китове, носещи се към Сърцевината, а и защо бяха толкова щастливи, че отиват натам?

Имаше само един начин да разбере това. Рийз потръпна при мисълта да отвори съзнанието си за по-нататъшно насилие; но се хвана здраво с ръце за хрущяла, затвори очи и се опита да приеме като добре дошли странните образи.

Китовете отново се носеха във въздуха. Той се опита да наблюдава сцената така, сякаш пред себе си имаше фотография. Дали тези неща бяха наистина китове? Да; но обемът им беше някак драстично намален, така че те се превърнаха в малки снаряди с формата на моливи, които се носеха напред през въздуха при минимално съпротивление към… какво? Рийз се напрегна, като притисна очи с опакото на едната си ръка, но образът не искаше да се появи. Е, към каквото и да беше, „неговият“ кит не чувстваше нищо друго, освен удоволствие от перспективата.

Ако не можеше да види направлението, то поне да можеше да разбере кой е източникът. Той нарочно наведе глава. Образът в главата му се проясни, сякаш преглеждаше небето с телескоп.

И тогава видя целта на полета на китовете. Това беше Сърцевината.

Отвори насълзените си очи. Значи съществата не се бяха втурнали към собствената си смърт; щяха да използват някак Сърцевината, за да придобият нечувана скорост, която да е достатъчна, за да ги отпрати надалеч…

… надалеч, даде си сметка Рийз с внезапно прозрение, извън самата Мъглявина.

Китовете знаеха, че Мъглявината загива. И по този немислим начин те се опитваха да мигрират; щяха да зарежат умиращите останки на Мъглявината и да пресекат пространството, за да си намерят нов дом. Може би са правили така десетки, стотици пъти преди това; може би се бяха разпространявали сред мъглявините в продължение на стотици хиляди смени…

А онова, което можеха да направят китовете, човек със сигурност можеше да изкопира. Рийз беше облян от огромна вълна надежда; той усети как страните му горят от притока на кръв.

Сърцевината вече беше много близо; проблясъци на адска светлина се промъкваха през обвивката от отломъци и осветяваха наносите. Пред себе си Рийз виждаше как китовете издишват с голяма сила въздух през устите си на големи, влажни фонтани; телата им се свиваха като бавно издишащи балони.

Въртенето на кита на Рийз намаля. Скоро той щеше да влезе в дълбокото гърло на гравитационната яма на Сърцевината… и Рийз със сигурност щеше да умре. Със същата бързина, с която се беше надигнала вълната му на надежда, тя се и разпадна, като отвлече със себе си и последните следи от фалшивото му задоволство. Оставаха му може би броени минути живот, а в обречената му глава бе заключена тайната за оцеляването на расата му.

От гърлото му се изтръгна стон на отчаяние, а ръцете му се стегнаха конвулсивно около хрущяла на лицето на кита.

Китът потрепери.

Рийз погледна невярващо към ръцете си. До този момент китът не бе дал по-големи признаци, че усеща присъствието му, отколкото ако той беше някой единичен микроб или паразит. Но ако физическите му действия не бяха нарушили спокойствието на кита, тогава може би неговият прилив на отчаяние бе оказал въздействие върху този огромен, бавен мозък, който се намираше на няколко метра от него…

А може би имаше и изход от цялата тази работа.

Той затвори очи и призова на помощ лицата на много хора. Холербах, Джейън, Шийн, Палис, който се грижеше за гората си; Рийз остави агонията от бъдещата им смърт, копнежът да се върне при своите хора и да ги спаси да се слеят в една обща точка от болка. Той дърпаше с всички сили лицето на кита, сякаш се надяваше с брутална сила да издърпа назад огромното същество от пътя му към Сърцевината.

Изведнъж Рийз беше обладан от чудовищна тъга, молба това човешко влияние да остави кита на мира, за да може той да последва стадото си по пътя към спасението.

Рийз се почувства така, сякаш се давеше в мъка. Той се спря на един-единствен образ: удивлението по лицето на младия Трети ранг Нийд, докато наблюдаваше красотата на периферията на Мъглявината, която се разкриваше върху екрана на телескопа; а китът потрепери отново, този път по-силно.