Стивън Бакстър
Черна дупка (13)

12.

Белт представляваше една неугледна играчка, която висеше във въздуха над Палис. Два пластинни летателни апарата се носеха между дървото на Палис и Белт; през няколко минути те изхвърляха облачета пара и подскачаха на няколко метра напред през облаците. Миньорите поглеждаха надолу от апаратите през разделящото ги пространство.

Летателните апарати представляваха метални прашинки на фона на осветения в червено въздух. Но, помисли си Палис с въздишка, те правеха една стена, която беше по-стабилна и от дърво, и от метал. Той стоеше до дънера на дървото си и се взираше нагоре към часовоите, поглаждайки замислено брадичката си.

— Е, няма смисъл да висим тук — каза той. — Ще трябва да навлезем.

Широкото лице на Джейън беше очернено със сажди от горивните гърнета.

— Палис, ти си луд. Те очевидно нямат никакво намерение да ни пуснат да минем. — Тя размаха мускулестата си ръка към миньорите. — Та Рафт и Белт са във война, за Бога!

— Проблемът с отказалите се от науката чираци за да станат специалисти по дърветата е, че оспорвате всяко проклето нещо. Защо, по дяволите, не можете да правите това, което ви се каже?

Широкото лице на Джейън се изпъна в усмивка.

— Да не би да си искаш обратно Гоувър, пилоте? Не бива да се оплакваш, ако революцията ти е довела на крака толкова висококвалифициран персонал.

Палис се изправи в цял ръст и изтупа ръцете си.

— Добре, висококвалифицирани персонале; трябва да поработим малко. Хайде сега да накараме тия гърнета да запращят.

Тя се намръщи.

— Ти говориш сериозно? Ще го направим?

— Чу какво каза Рийз… Онова, което трябва да кажем на тези миньори, е може би най-важното нещо от първото пристигане на Кораба в Мъглявината. И ние ще накараме тия проклетници да ни чуят, независимо дали искат или не. Ако това означава да им позволим да ни взривят в небето, то тогава приемаме. После ще дойде друго дърво, което също ще бъде унищожено; а след него още едно и още едно, докато накрая тия тъпи минни плъхове не разберат, че ние наистина искаме да разговаряме с тях.

По време на тромавата му реч Джейън беше гледала надолу, играейки си с подпалките в едно горивно гърне; сега тя вдигна поглед.

— Предполагам, че си прав. — Момичето захапа устната си. — Само ми се ще…

— Какво?

— Само ми се щеше не Рийз да бе този, който се е върнал от света на мъртвите, за да спаси човешката раса. Онзи малък минен плъх беше достатъчно надут, за да…

Палис се разсмя.

— Напълни гърнето, чирак.

Джейън се хвана за работа. Палис тайно се наслаждаваше на пътуването с нея. Тя беше добър специалист по дърветата — бърз и ефективен; и някак знаеше какво да прави, без да й се казва и без да му се пречка тъпо в краката…

Одеялото от дим се събра нагъсто под платформата от листа. Дървото се завъртя по-бързо и подскочи нагоре към Белт, а въздухът, който струеше през клоните му, довяваше остър аромат в ноздрите на Палис, което го караше да се чувства като у дома си. Летателните апарати на часовоите приличаха на неподвижни сенки на фона на червеното небе. Палис подпря стъпалата на дънера, силата на дървото му беше като утешителна основа под краката. Той направи фуния с ръце пред устата си и извика:

— Миньори!

На ръба на всеки от летателните апарати се показаха гневни лица. Като примижаваше, Палис успя да различи готови за действие оръжия: копия, ножове, бухалки.

Той разтвори ръцете си по-широко.

— Идваме с мир! Можете и сами да видите това, в името на Кокалите. Да не си мислите, че под клоните съм завил някоя армада?

При тези думи надолу се провикна един миньор.

— Разкарай се у дома си, дърварю, преди да сме ти видели сметката.

Палис усети как по белезите му бавно се разлива вълна на гняв.

— Името ми е Палис и нямам намерение да се разкарвам където и да било. Нося новина, която ще окаже въздействие върху всеки мъж, жена и дете на Белт. А вие ще ми разрешите да ви я кажа!

Миньорът почеса главата си, изпълнен с подозрение.

— Каква новина?

— Пуснете ни да минем и ще ви я кажа. Идва от един от вашите хора. Рийз…

Миньорите започнаха да се съвещават помежду си; тогава говорителят им се обърна отново към Палис:

— Лъжеш. Рийз е мъртъв.

Палис се изсмя.

— Не, не е. И неговата история е това, за което се отнася новината ми…

С невероятна бързина едно копие се изви в дъга над ръба на един от летателните апарати. Палис предупреди с остър вик Джейън; копието се плъзна през листака и закриволичи към дълбините на Мъглявината.

Палис се изправи с ръце на хълбоците и впери поглед в миньорите.

— Хич не ви бива за слушатели значи!

— Дърварю, хората тук измират от глад заради алчността на Рафт. А много добри хора умират, защото се опитват да поправят това състояние на нещата…

— Нека си умират! Никой не ги е молил да нападат Рафт! — изръмжа Джейън.

— Млъкни, Джейън — просъска й Палис.

Тя изсумтя.

— Виж какво, пилоте, тия копелета са въоръжени, а ние не сме. Очевидно не искат да чуят и думица от това, което им казваме. Ако се опитаме да се приближим малко повече, те вероятно просто ще подпалят дървото с реактивните си двигатели. Няма смисъл да се самоубиваме, не е ли така? Просто трябва да измислим някакъв друг начин.

Той се почеса по брадата.

— Но друг начин няма. Трябва да говорим с тях. — И без да си позволява да му мисли много-много, Палис протегна единия си крак и ритна най-близкото до себе си горивно гърне. Подпалките се разпиляха в пушеци и не след дълго мънички пламъчета вече облизваха листака.

Джейън го гледаше, без да помръдва, може би в рамките на пет секунди; след това се развихри в някакво кълбо от движения.

— Палис, какво ти стана, за Бога! Ей сега ще донеса одеялата…

Той обгърна ръката й с масивната си длан.

— Не, Джейън, остави го да гори.

Тя се взря в лицето му, а нейното собствено беше замръзнало и неразбиращо.

Пламъците се разпространиха като живи същества. Миньорите над тях се бяха вторачили, очевидно стъписани.

Палис откри, че трябва да оближе устните си, преди да успее да проговори.

— Листакът е много сух, както виждате. Това е последица от загиването на Мъглявината. Въздухът е прекалено пресъхнал; а спектърът на звездната светлина вече не е подходящ за извършването на фотосинтеза в листата…

— Палис — каза сурово Джейън, — престани да бръщолевиш.

— … Да. Обзалагам се, че ще ни вземат горе. Това е единственият избор. — Той се насили да огледа почернялата и извиваща се дървесина, овъглените листа, които летяха във въздуха.

Джейън го докосна по покритата с белези страна; пръстите й се навлажниха.

— Това е много болезнено за теб, нали?

Пилотът се засмя с болка.

— Джейън, въоръжил съм се с цялата си воля, за да се удържа настрани от одеялата. — Изведнъж през мъката му премина остра вълна на гняв. — Знаеш ли, от всички долни, ужасни неща, които хората правят в тая вселена, това е най-лошото. Хората могат да си правят един на друг каквото искат и аз просто ще им обърна гръб; но сега съм принуден да унищожа едно от дърветата си…

— Можеш да пуснеш ръката ми.

— Какво? — Той погледна изненадан надолу, за да установи, че продължава да стиска ръката й. Пусна я. — Извинявай.

Тя разтри тъжно китката си.

— Разбирам, пилоте; няма да се опитвам да те спра. — Протегна ръка. Той я пое с благодарност, този път нежно.

Платформата подскочи и двамата залитнаха. Пламъците в средата на пожара вече бяха по-високи от Палис.

— Много бързо става — промълви той.

— Да. Мислиш ли, че трябва да грабнем някои от вързопите с провизии?

Мисълта го накара да се разсмее високо.

— Какво, за да можем да си похапваме леки закуски, докато летим надолу към Сърцевината ли?

— Добре де, идеята ми е тъпа. Ама не толкова, колкото да подпалиш проклетото дърво.

— Може би имаш известно право.

Сега една цяла част от периферията поддаде на огъня и изчезна в дъжд от горящи въглени; осакатените клони горяха като дебели свещи.

— Мисля, че е време — каза Палис.

Джейън се огледа наоколо.

— Като че ли най-добрата стратегия е да изтичаме към периферията и да скочим от нея. Да наберем колкото се може по-голяма скорост и да се надяваме, че тя, плюс въртенето на дървото, ще ни отнесат достатъчно далече от тези развалини.

— Добре.

Те се погледнаха в очите… и краката на Палис се втурнаха по трошливия листак; периферията приближи, той се пребори с инстинкта си да спре, който беше изграждал през целия си живот и тогава периферията се озова под краката му…

… и Палис се носеше през празния, бездънен въздух с ръка още стискаща тази на Джейън.

Усещането беше почти въодушевяващо.

Те се претърколиха, докато полетът им бързо намаляваше скорост в задимения въздух и Палис усети, че виси в небето, краката му сочат към Белт, Джейън е вдясно от него, а дървото — недалече отпред.

Периферията на дървото представляваше един огнен пъкъл. От масата листа, струпани на платформата, се издигаше гъст дим. С пропуквания като експлозии добре оформените клони пропадаха и цели части от диска, потънали в пламъци, се отломваха с големи струи искри. Много скоро беше останал само дънерът, една чепата останка, покрита с белезите от клоните си.

Най-накрая разпадналото се дърво полетя надолу в небето, а Палис и Джейън останаха хванати за ръце да висят над бездната.

Миньорите не можеха да се видят никъде.

Палис погледна Джейън, странно смутен. За какво, по дяволите, трябваше да си говорят — зачуди се той.

— Знаеш ли, децата на Рафт растат със страха от падане — каза пилотът. — Предполагам, че приемат за даденост плоската, стабилна повърхност под краката си. Забравят, че Рафт е просто едно листо, което се носи из въздуха… и съвсем не е толкова надежден, колкото онези огромни, невъзможни планети, за които вие, Учените, ни разправяте. Но децата на Белт израстват сред плетеница или верига от кутийки, които обикалят около една свила се звезда. Те нямат сигурна плоскост, върху която да стоят. И заради това техният страх не е от падане, а от това да не би да останат без нищо, за което да висят…

Джейън отметна коса от широкото си лице.

— Палис, ти да не си се изплашил?

Той помисли над думите й.

— Не. Предполагам, че не съм. Бях по-уплашен, когато ритнах проклетото гърне да се търколи.

Тя сви рамене, жест, който направен сред въздуха, накара тялото й да се разклати.

— Аз също не се страхувам. Само съжалявам, че жертвата ти не помогна… Е, струваше си да се опита… А и много ми се иска да видя какво става накрая…

— Колко време мислиш, че ще оцелеем?

— Може би няколко дни. Трябваше да си вземем малко храна. Но поне ще станем свидетели на някакви гледки… Палис! — Очите й се разшириха от ужас; тя пусна ръката на Палис и започна да дращи и плува във въздуха, сякаш се опитваше да изпълзи нагоре по нищото.

Стъписан, Палис погледна надолу.

Твърдата повърхност на един патрулен миньорски летателен апарат летеше нагоре към него; двама миньори висяха на една мрежа, хвърлена над метала. Металът летеше срещу него като стена…

В устата му имаше вкус на кръв.

Палис отвори очи. Лежеше по гръб, очевидно на летателния апарат на миньорите; през ризата си усещаше възлите на мрежата. Направи опит да се изправи в седнало положение… но не се изненада напълно, когато откри, че китките и глезените му са завързани за мрежата. Той се отпусна, като се помъчи да не излъчва никаква заплаха.

Над него се надвеси широко лице, покрито с брада.

— Тоя е добре, Джейм; той си падна на главата.

— Благодаря много — сопна се Палис. — Къде е Джейън?

— Тук съм — извика тя извън полезрението му.

— Добре ли си?

— Ще бъда, ако тия тъпаци ме оставят да седна.

Палис се засмя… но подскочи, защото през устата и бузите го проряза остра болка. Очевидно щеше да се наложи да прибави още няколко белега към колекцията си. Тогава над него се появи второ лице, което обаче беше с главата надолу от неговата гледна точка. Пилотът примижа.

— Помня те. Струва ми се, че се сетих и по името. Джейм, от бара на началника на снабдяването.

— Здрасти, Палис — каза мрачно барманът.

— Още ли слагаш вода в бирата, барман?

Джейм се намръщи.

— Извади невероятен късмет, пилоте. Трябваше да те оставим да си падаш…

— Но не го направихте.

Палис се усмихна и се отпусна.

По време на краткото пътуване до Белт с миньорите, Палис си спомни как се бе учудил, когато чу разказа на Рийз за първи път. В ролята си на приятел на върналия се изгнаник, той беше седял заедно с Рийз, Декър и Холербах в кабинета на стария Учен, а погледът му се кръстосваше и от най-елементарните жестове, които Рийз правеше с ръце, за да направи по-живописен разказа за приключенията си.

Беше толкова невероятно, все неща, за които се говореше в легендите: Кокалите, кухата планета, кита, песента… Но тонът на Рийз беше сух, разказът му — пълен с факти и напълно убедителен; Рийз бе отговорил на всички въпроси на Холербах спокойно и сигурно.

Най-накрая беше стигнал до описанието на голямата миграция на китовете.

— Но, разбира се — възкликна едва чуто Холербах. — Ха! Та това е очевидно. — И тресна с юмрук по повърхността на бюрото. — Толкова много неща си идват на мястото. Междумъглявинни миграции…! Разбира се; трябваше да се досетим за това по логически път. — Холербах стана от стола си и започна да кръстосва из стаята, като удряше кокалестия си юмрук в другата си ръка.

— Стига толкова театралничене, Учен — се обади Декър. — Обясни сега и на нас.

— Най-напред песента на китовете: тези древни предположения, които нашият герой току-що потвърди. Отговорете ми на това: защо е необходимо китовете да имат толкова големи мозъци, такъв значителен интелект, такова изискано общуване? Ако се замислите, в основата си те са просто животни, които пасат и — поради големия си размер — са прилично имунизирани срещу нападения на хищници, както свидетелства и Рийз. Със сигурност не им е необходимо много повече от това да се носят из атмосферата, да си преживят летящия из въздуха планктон и да нямат нужда от повече разум от, да кажем, едно дърво — за да избягнат някоя сянка, да заобиколят някоя гравитационна яма…

Палис се почеса по носа.

— Но едно дърво никога не би полетяло към Сърцевината — поне не по собствен избор. Това ли искаш да кажеш, Холербах?

— Точно така, пилоте. Да се подложиш на подобен режим на стреса от приливите и отливите и на изключително опасната радиация със сигурност е знак за наличие на по-висши функции на мозъка, за планомерна нужда да се преодолеят по-елементарните инстинкти, за висока степен на комуникация — телепатична, може би, — за да може във всяко поколение да се предава правилното поведение.

Рийз се усмихна.

— Освен това всеки кит си подбира траекторията около Сърцевината доста прецизно.

— Разбира се, разбира се.

Лицето на Декър заприлича на облак от объркан гняв.

— Чакайте… Нека да се придвижваме стъпка по стъпка. — Той почеса брадата си. — Какво биха спечелили китовете, като се гмурнат в Сърцевината? Няма ли да останат там като хванати в капан?

— Не и ако са изчислили траекторията си правилно — отвърна Холербах малко нетърпеливо. — Там е цялата работа… Разбираш ли? Получава се гравитационна прашка. — Той вдигна кокалестия си юмрук и изимитира въртене, като го изви. — Това е Сърцевината, която се върти. И… — Другата му ръка бе останала разтворена; тя се стрелна към Сърцевината. — Китът приближава така. — Моделът на кит се завъртя около Сърцевината, без обаче да я докосва, като пътят му под формата на хипербола имаше същата посока, както и въртенето на Сърцевината. — За един кратък интервал китът и Сърцевината образуват едно цяло с помощта на гравитацията. Китът взема малко от ъгловата скорост на въртене на Сърцевината… Той всъщност взема малко енергия от срещата си със Сърцевината.

Палис поклати глава.

— Толкова се радвам, че не трябва да правя това всеки път, когато политам с някое дърво.

— Всъщност всичко е съвсем елементарно. В края на краищата, китовете се справят… А причината да вършат всичко това е, че искат да наберат достатъчно енергия, за да могат да достигнат минималната скорост, с която да излязат от гравитационното притегляне на Мъглявината.

Декър стовари юмрука си върху бюрото.

— Стига с вашето бръщолевене. Каква връзка има всичко това?

Холербах въздъхна; пръстите му посегнаха към горната част на носа, за да потърсят там отдавна изчезналите очила.

— Връзката е следната. Когато достигнат необходимата скорост, китовете могат да напуснат Мъглявината.

— Те мигрират… — намеси се Рийз нетърпеливо. — Отпътуват към друга мъглявина… Нова, с много нови звезди и ясносиньо небе.

— Говорим за велико преселение на живот между мъглявините — поясни Холербах. — Нищо чудно, че китовете не са единствените същества, които плуват сред облаците… но дори и да бяха, те вероятно щяха да пренасят достатъчно спори и семена в храносмилателната си система, за да може животът да намери нова почва за развитие.

— Всичко това е много вълнуващо — Рийз изглеждаше почти като изпаднал в транс. — Разбирате ли, самият факт на миграцията разрешава една друга отдавнашна загадка: произхода на живота тук. Мъглявината е на възраст само от около няколко милиона смени. Тук просто не е имало време, за да се развие животът по начина, по който предполагаме, че се е развил на Земята.

— И отговорът на тази загадка се оказва — прекъсна го Холербах, — че в крайна сметка животът просто не е възникнал тук.

— Той е бил пренесен в Мъглявината от някъде другаде?

— Точно така, пилоте; от някой друг изтощен облак. А сега и тази Мъглявина е към края си; китовете знаят, че е време да се местят. Може да е имало други мъглявини преди предшественика на Мъглявината; една цяла верига миграции, датиращи от по-отдавна, отколкото дори можем да си представим.

— Това е една прекрасна картина — обади се Рийз замечтано. — Щом животът е бил заченат за първи път в тази вселена, той вероятно се е разпространил много бързо; може би всички мъглявини вече са населени по някакъв начин, с невъобразими видове, които пресичат празното пространство безброй пъти…

Декър се взираше ту в единия Учен, ту в другия. Накрая тихо заяви:

— Рийз, ако не стигнеш до най-важното — с простички думи и то веднага — Господ да ти е на помощ, защото ще те изхвърля през проклетата периферия със собствените си голи ръце. А също и стария тъпанар. Разбрахте ли?

Рийз постави дланите си върху бюрото и Палис отново видя на лицето му тази нова, особена увереност.

— Декър, най-важното е, че точно както китовете могат да избягат от смъртта на Мъглявината, така можем и ние.

Декър се намръщи още повече.

— Обясни.

— Имаме две алтернативи — Рийз постави разтворената си длан перпендикулярно на плоскостта на бюрото. — Едната. Оставаме тук, гледаме как звездите угасват една по една, изпопребиваме се за остатъците от и без това малкото храна. Или… — и той удари още веднъж с перпендикулярна длан — Другата. Просто имитираме това, което правят китовете. Спускаме се някъде около Сърцевината, използваме ефекта на прашката и мигрираме в някоя нова мъглявина.

— И как точно ще го направим?

— Не знам — отвърна кисело Рийз. — Може би трябва да се откачим от дърветата и да оставим Рафт да падне към Сърцевината.

Палис се опита да си представи това.

— Как ще попречим да не бъде отвян екипажът?

Рийз се разсмя.

— Не зная, Палис. Просто дадох пример; сигурен съм, че има и по-добри начини.

Декър се облегна назад, а белязаното му лице представляваше маска от силна концентрация.

Холербах вдигна кривия си пръст.

— Ти, разбира се, си направил това пътешествие почти насилствено, Рийз. Ако не беше намерил начин да отвлечеш онзи кит, дори сега вече щеше да летиш сред звездните облаци с него.

— Може би точно така трябва да постъпим — каза Палис. — Да си прорежем път в самите китове, да вкараме вътре храна и вода и да ги оставим да ни отнесат в новия ни дом.

Рийз поклати глава.

— Не мисля, че това ще свърши работа, пилоте. Вътрешността на кита не е предназначена да поддържа човешки живот.

Палис отново започна да се бори със странните идеи.

— Значи ще трябва да отведем Рафт… но Рафт ще загуби всичкия си въздух, нали така, когато излезе от Мъглявината. Значи е необходимо да построим нещо като черупка, за да задържим атмосферата в него…

Холербах кимна, очевидно доволен.

— Добре разсъждаваш, Палис. Може би още не е късно да направим от теб Учен.

— Покровителстващ стар дърдорко — каза Палис с обич.

Огънят в Рийз отново се разпали. Той насочи съсредоточения си поглед към Декър.

— Някъде дълбоко сред всички тези глупости е заровен начинът, по който можем да спасим човешката раса. Това е заложено сега на карта. Ние сме в състояние да го направим; изобщо не се съмнявай в това. Но имаме нужда от подкрепата ти. — И Рийз замълча.

Палис спря да диша. Той усещаше, че присъства на историческо събитие, повратна точка в историята на вида му и по някакъв начин всичко зависеше от Рийз. Палис внимателно се вгледа в младия Учен, помисли си, че мускулите по страните му леко играят; решимостта на Рийз обаче личеше в погледа му.

Най-накрая Декър тихо попита:

— Как ще започнем?

Палис изпусна дъха си малко по малко; той видя как Холербах се усмихва и как в очите на Рийз проблясва нещо като победа; но никой от двамата не започна да скача от радост, което беше знак за мъдростта им. Рийз каза:

— Най-напред ще се свържем с миньорите.

Декър избухна:

— Какво?

— И те са човешки същества, както знаеш — намеси се внимателно Холербах. — И те имат право да живеят.

— А освен това се нуждаем от тях — добави Рийз. — Ще ни трябва желязо. Много желязо…

И така, Палис и Джейън бяха унищожили своето дърво, а сега седяха върху един покрив на Белт. Звездното ядро висеше над тях като петно в небето; валеше ситен дъжд, от който брадата и косата на Палис залепваха по лицето му. Шийн седеше с лице към тях и бавно дъвчеше парче подобие на месо. Джейм стоеше зад нея със скръстени ръце. Шийн каза бавно:

— Още не знам защо просто не ви убия.

Палис изсумтя разгневено.

— Въпреки всичките ти недостатъци, Шийн, никога не съм те имал за глупачка. Не разбираш ли колко е важно това, заради което специално дойдох дотук, за да ти го кажа?

Джейм се усмихна самодоволно.

— Ние как можем да сме сигурни, че това не е някакъв номер? Пилоте, явно забравяш, че сме във война.

— Номер ли? Ти тогава ми обясни как Рийз е оцелял по време на изгнанието си извън пределите на Белт и как стана така, че се прибра обратно качен на един кит. Боже мой, разказът му е много близо до най-простата хипотеза, когато се замислиш за всичко това.

Джейм се почеса по покрития си с мръсотия скалп.

— Най-какво?

Джейън се усмихна. Палис махна с ръка:

— Някой път ще ви обясня… По дяволите, казвам ви, че на войната й е отминало времето, барман. Оправданието за нея просто вече не съществува. Рийз ни показа начин да се измъкнем от газовия затвор, в който се намираме… но трябва да работим заедно. Шийн, не можем ли да се махнем от тоя идиотски дъжд?

Дъждовните капки се търкаляха по измореното й лице.

— Вие не сте добре дошли тук. Казах ти го вече. Просто ви търпим в момента. Нямате право на подслон…

Думите й не се бяха променили почти никак, откакто Палис бе започнал да описва мисията си на Белт… но дали тонът й не беше малко по-несигурен?

— Виж какво, Шийн, аз не ви моля за едностранна сделка. Ние се нуждаем от желязото ви, от уменията ви да обработвате метала, но вие се нуждаете от храна, вода и медицински доставки. Не е ли така? А за добро или зло, Рафт все още държи монопола над машините за провизии. Затова мога да ви кажа, че с пълната подкрепа на Декър, Комитета, както и на всички проклети останали, които пожелаете да ви набавя, ние сме готови да си поделим усилията. Ако искате, ще ви отделим ваш собствен сектор на Рафт с негови собствени машини. А в по-далечен план… ние предлагаме на миньорите живот за децата им.

Джейм се наведе напред и се изплю в дъжда.

— Пълни сте с номера, пилоте.

Седящата до Палис Джейън сви ръката си в юмрук.

— Проклет глупак такъв…

— О, я млъквайте и двамата — Шийн избута назад мократа си коса от очите си. — Виж какво, Палис; дори и да кажа „да“, това не е окончателно. Ние си нямаме „Комитет“, нито шеф, нито нищо подобно. Просто разговаряме всички заедно за нещата.

Палис кимна, а в сърцето му се надигна надежда.

— Разбирам те много добре. — Той се взря дълбоко в кафявите очи на Шийн; опита се да излее цялото си същество, всичките им общи спомени в думите си: — Шийн, ти ме познаваш. Знаеш, че не съм глупак, каквито и да са другите ми прегрешения… Моля те само да ми имаш доверие. Помисли за това. Щях ли да се оставя да загазя тук, ако не бях сигурен за себе си? Щях ли да си позволя да загубя нещо толкова ценно, като…

Джейм изсумтя.

— Като кое, твоя никому ненужен живот ли?

Искрено изненадан, Палис се обърна към бармана.

— Джейм, имах предвид дървото си.

По лицето на Шийн премина сянка от много смесени чувства.

— Палис, не знам. Трябва ми малко време.

Пилотът вдигна нагоре длани.

— Разбирам, дай си всичкото време, от което имаш нужда; говори с когото искаш. Междувременно… ще ни позволите ли да останем?

— Няма да влезеш в бара на началника на снабдяването, това е абсолютно сигурно.

Палис се усмихна тъжно.

— Барман, ако някога реша никога повече да не пия от разредената ти пикня, то това ще е много скоро.

Шийн поклати глава.

— Е, не се променяш, пилоте, нали? Знаеш ли, дори ако… ако това, което разказваш, е вярно, лудешкият ви план е пълен с пропуски. — Тя посочи към звездното ядро. — Понеже сме работили на ей онова нещо там, ние може би усещаме по-добре гравитацията от твоите хора. Мога да ти кажа със сигурност, че тая маневра с гравитационната прашка ще бъде страшно коварна. Ще трябва да изчислите всичко до милиметър…

— Зная. И дори докато си седим тук, ние вече започваме да разбираме това отчасти.

— Така ли? С чия помощ?

Палис се усмихна.

Горд се пробуди от звука на някакъв вик.

Той с мъка се надигна от сламеника си. Зачуди се замаяно колко ли време е спал… Тук, разбира се, нямаше цикъл на смените, нямаше го въртенето на Белт като по часовник, просто нищо, което да маркира времето, а само неспокоен сън, тъпа, неизискваща нищо работа, отвратителни експедиции до пещите. Въпреки това, празният стомах на бившия инженер му казваше, че са минали поне няколко часа. Той погледна към стопяващата се купчина храна, струпана в ъгъла на колибата му и усети, че потреперва. Още малко и той може би щеше да е достатъчно гладен, за да яде отново от всичко това.

Виковете се усилиха и в него много бавно започна да се надига някакво любопитство. Светът на Кокалите беше абсолютно лишен от всякакви случки и инциденти. Какво можеше да е това, което причиняваше такова разбъркване? Кит? Но съгледвачите обикновено забелязваха огромните животни, много смени преди те да пристигнат при планетата, а и освен това не беше подхваната никаква песен.

Почти без всякакво желание, той се изправи на крака и тръгна към вратата.

Тълпа от десетина-двайсет Кокали — както деца, така и възрастни — стояха върху кожената повърхност на планетата с обърнати нагоре лица. Едно малко дете посочи към небето. Горд излезе озадачен, за да се присъедини към тях.

Облъхна го въздух, който носеше със себе си миризмата на дърво и листа, която за малко прогони вонята на мърша в ноздрите му. Той погледна нагоре и зяпна.

В небето се въртеше едно дърво. Беше голямо и тържествено, а дънерът бе на не повече от петдесет метра над него.

Горд не беше виждал дърво откакто го бяха изпратили в изгнание и бе напуснал Белт. Може би някои от тези Кокали никога не бяха виждали дърво през живота си.

От дънера с главата надолу висеше човек, тъмен, слаб и странно познат. Той махаше с ръка.

— Горд? Ти ли си това…

— Рийз? Не може да бъде… Та ти си мъртъв. Не си ли?

Рийз се засмя.

— Всички ми казват, че би трябвало да бъда.

— Искаш да кажеш, че си оцелял, след като скочи на кита?

— Нещо повече… Накарах го да се върне на Рафт.

— Не говориш сериозно.

— Това е много дълга история. Дойдох от Рафт, за да те видя.

Горд поклати глава и разтвори ръце, за да покаже чувала с кокали, който беше неговият свят.

— Ако това е вярно, сигурно си полудял. Защо ти е притрябвало да се връщаш?

Рийз се провикна:

— Защото имам нужда от помощта ти…