Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

6.

— Момчето Уендъл някак си придоби значение — казах на Робинсън. — Имам предвид за нас. Или поне за мен. Трудно мога да обясня, но той си беше част от тази история с Каролин.

Беше необикновено дете — едро за възрастта си, мудно и непохватно като повечето пълни деца. Имаше тъп, почти малоумен вид. Но според мен това беше по-скоро придобито, отколкото природна даденост. Помолих един от психиатрите за обяснение, като че ли то беше нужно, и той каза, че това петгодишно дете е депресирано.

Докато приключи делото на майка му, Уендъл Макгафен бе преместен от общинския приют в сиропиталище. Баща си виждаше всеки ден, но не и майка си. След обичайните спорове в съда разрешиха на мен и на Каролин да разговаряме с него. Всъщност отначало въобще не говорехме. Присъствахме на сеансите, които психиатрите провеждаха с него, и на практика те ни представиха на Уендъл. Бяха оставили в стаята му играчки, с които той се занимаваше, но когато го питаха дали мисли нещо по даден въпрос, почти никога не отговаряше. Психиатърът, казваше се Матингли, сподели, че през няколкото седмици, прекарани там, Уендъл нито веднъж не попитал за майка си, поради което и те не били отваряли дума за нея.

Уендъл хареса Каролин от самото начало. Носеше й куклите си. Разсъждаваше на глас пред нея. Насочваше вниманието й към птици, камиони и други обекти, минаващи край прозореца. При третото или четвъртото посещение Каролин каза на Уендъл, че иска да поговорят за майка му. Психиатърът се разтревожи, но Уендъл стисна куклата с две ръце и попита: „За какво?“.

Така напреднахме — по двайсет-трийсет минути на ден. Психиатърът явно бе заинтригуван и след време помоли Каролин да му разреши да присъства на техните разговори. Историята ни бе разказана откъслечно, на смотолевени реплики, в продължение на седмици — импровизирани отговори на въпроси, нерядко зададени от Каролин дни преди това. Освен колебанието си Уендъл не показваше истинско вълнение. Обикновено стоеше пред Каролин, стиснал здраво с две ръце куклата си, в която вторачваше немигащ поглед. Каролин повтаряше това, което той й бе казал, и го питаше по-нататък. Уендъл кимаше, клатеше глава или изобщо не отговаряше. От време на време обясняваше: „Боуеше. Пуачех. Тя каза да мъуча“.

— Тя искаше да мълчиш?

— Да, тя каза да мъуча.

Ако друг го разпитваше така, може би щеше да изглежда жестоко, но при Каролин излизаше тъй, сякаш изпитва безкористната нужда да узнае всичко. Малко преди делото тя и психиатърът решиха прокурорът да призове Уендъл да свидетелства само ако е абсолютно необходимо. Според нея сблъсъкът с майката би бил твърде мъчителен за него. Но дори след като взе това решение, Каролин продължи да се среща с Уендъл и да извлича още и още информация от него.

— Трудно може да се обясни начинът, по който се държеше към това дете — продължих да разказвам на Робинсън. — Сякаш проникваше в него. Толкова напрегнато, толкова настойчиво. Никога не съм мислел, че е от хората, които могат да установят контакт с деца. И когато се получи, бях поразен.

От това тя стана още по-голяма загадка за мен. Беше като хиндуистка богиня, въплътила всички чувства на сътворението. Независимо от бушуващата похот, която Каролин бе отприщила в мен със своето поведение и външност, нещо от нежната загриженост, която проявяваше към това дете в нужда, ме тикна към пропастта и придаде на чувствата ми разнеженост и копнеж, които за мен имаха далеч по-голямо значение от цялото ми сластолюбие. Когато заговореше с тихия си настойчив глас и се наведеше към милия, бавно възприемащ, наранен Уендъл, аз, колкото и да се каех, се изпълвах с любов към нея.

Безумна любов. Отчаяна, маниакална и съзнателно сляпа. Любов в най-чистата й форма, с никакви мисли за бъдещето — любов, която се залъгваше с настоящето и не искаше да прозре смисъла на очевидното.

Един ден разговарях с Матингли за това как Каролин работи с момчето. Изключително, нали, рекох аз. Възхитително. Необяснимо. Исках да чуя как ще я възхвалява. Но Матингли възприе интереса ми като клиничен, сякаш питах как може да се отчете това явление. Той дръпна замислено от лулата си.

— Разсъждавал съм по въпроса — рече той. След това погледът му стана неспокоен, тъй като, предполагам, разбираше, че може да ме обиди или да бъде криво разбран. Но продължи. — Имам чувството, че по някакъв начин тя му напомня за неговата майка.

 

 

Делото мина добре. Госпожа Макгафен бе представлявана от Алехандро Стърн — Санди, както го наричахме извън съдебната зала — аржентински евреин, испански благородник, с изискана прическа, безупречен със своя лек акцент и с маникюра си. Той бе учтив, изтънчен адвокат и ние решихме да следваме сдържания му маниер. Представихме веществените доказателства, лекарската експертиза и данните от прегледите, а след това и резултатите от обиска. С това приключихме нашето изложение. Санди призова един психиатър, който описа кроткия нрав на Колийн Макгафен. После показа какъв добър адвокат е, като промени обичайния ред на събиране на доказателства, който следва защитата. Първа свидетелства подсъдимата и отрече всичко. След това Санди разпита съпруга й, който плака неудържимо, докато описваше смъртта на първото дете, падането на Уендъл, на което твърдеше, че бил очевидец, и привързаността на жена му към техния син. Добрият адвокат винаги отправя едно мълчаливо послание към съдебните заседатели, прекалено предубедено или неуместно, за да бъде изказано на глас, което може да бъде например расистки призив, когато черни жертви свидетелстват срещу бели подсъдими, или подход на омаловажаване, който адвокати като Стърн възприемат, когато е налице само опит за извършване на престъпление. В конкретния случай Санди искаше те да знаят, че Колийн Макгафен е получила опрощение от съпруга си, а щом като той може да прости, защо те да не могат?

Открих, че в съдебната зала можех именно чрез професията си да изградя стена между себе си и Каролин. Там се съсредоточавах за дълго и почти с изненада осъзнавах нейното присъствие зад мен и властта на натрапчивата ми идея. Постигах всичко това с усилие на волята и на висока цена. Извън съда бях направо безполезен. За да изпълня най-обикновени задачи като разпити на свидетели или събиране на веществени доказателства, се налагаше да изразходвам цялата си енергия, за да я пропъдя от съзнанието си — не мисли за нея, моля те, не мисли сега за нея! Ала мислех. Блуждаех в една илюзорна реалност, люшках се между ужасните си фантазии, заради които остро се порицавах, и миговете, когато тя присъстваше, а аз просто я съзерцавах.

— И така — признах на Робинсън, — една вечер работехме в нейния кабинет.

Защитата почти бе приключила с представянето на своите доказателства. Дарил вече даваше показания. Неговата трогателна безпомощност и пълна неспособност да се справи със случилото се наистина можеше да просълзи човек. Каролин щеше да го разпитва и се вълнуваше. Залата беше пълна с репортери, а почти всяка вечер две телевизионни станции следяха процеса. Самият разпит бе голямо изпитание, тъй като изискваше хирургическа прецизност — Дарил трябваше да бъде компрометиран като свидетел, но не и като човек. Съдебните заседатели не можеха да не му съчувстват, тъй като в края на краищата той се опитваше да направи онова, което повечето от нас биха сторили — да спаси каквото е останало от семейството му. Така че този разпит много занимаваше Каролин. Тя го репетираше, изменяше, повтаряше, проблясваше пред мен като монета, подхвърлена във въздуха. Крачеше енергично, докато използваше различна интонация на въпросите, по чорапи, с широка пола, която се развяваше всеки път, щом се обърнеше в тясното пространство.

По бюрото са разхвърляни опаковки от вечеря, взета от закусвалня, както и разни документи — удостоверения за работното време на Дарил, които показват, че е прекалено зает, за да има представа какво става в дома му, медицински експертизи на детето, показания от учителите му и от една леля. Подготвяме всеки отделен въпрос: „Не, не, по-меко, по-меко! Господин Макгафен, вие не сте могли да знаете, че Уендъл е показал натъртванията си в училище“. Така. Или може би три въпроса: „Познавате ли Бевърли Морисън? А ще опресня ли вашата памет, ако ви кажа, че тя е учителката на Уендъл? Известно ли ви е, че госпожица Морисън е разговаряла със съпругата ви относно физическото състояние на Уендъл на седми ноември миналата година?“.

— Значи меко — казва тя.

— Да, меко — потвърждавам. — Не се приближавай много до него. И недей да крачиш непрекъснато из залата, за да не изглеждаш ядосана.

Каролин е развълнувана, пресяга се през бюрото и в някаква еуфория ме улавя за ръцете.

— Всичко ще мине добре — казва тя, след което наситенозелените й очи се задържат малко по-дълго върху мен, колкото да ми стане ясно, че изведнъж сме изоставили делото, и аз я питам (за първи път, подчертавам го), просто я питам, унил и жалък: „Какво, по дяволите, става, Каролин?“. А тя се усмихва само за миг, но усмивката й зашеметява и отговаря: „Не сега“. И Каролин пак се връща към разпита.

„Не сега, не сега!“ Вечерта хванах последния автобус за Ниъринг, седях в тъмното и размишлявах, осветяван от проблясващите край прозореца улични лампи. Не сега. Не съм ли решил? Решил съм. Добре е. Зле е. Не съм сигурен. Не искам да те разочаровам.

И все пак нещо имаше. Постепенно осъзнавах значението на нашия разговор. Не бях си изгубил ума. Не ми се беше присънило — нещо ставаше. Бяхме говорили за нещо. И дълбокото ми позабравено безпокойство започна да се променя. Там, в автобуса, докато седях отзад, потънал в тъмнина, фантазиите ми придобиха плът и разбрал, че навлизам в сферата на реалното, започнах да чувствам най-обикновен страх.