Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (13)

12.

Замайващият страхотен глад, който чувствах за Каролин, се изразяваше в съживилата се пристрастеност към рок музиката.

— Това нямаше нищо общо с вкусовете на Каролин — обясних на Робинсън. Дори в тази лудница, каквато е прокуратурата, тя държеше радиото си на станция със симфонична музика. Не беше и някаква носталгия по младежките години. Не жадувах за класическата соул и рок музика от шейсетте години, която слушах като юноша. Сегашната се нарича „ню уейв“ — скърцаща, виеща, с налудничави текстове и хаотични като дъжда ритми. Започнах да ходя на работа с колата, като обясних на Барбара, че изживявам ежегодната си фобия към автобуса. Колата, разбира се, подпомагаше вечерните ми бягства в апартамента на Каролин, но те при всички случаи щяха да бъдат уредени. Това, което търсех в действителност, бе възможността да карам в продължение на петдесет минути със затворени прозорци, докато радиостанцията с рок музика дънеше така силно от тонколоните в купето, че когато бас китарата имаше соло в някоя песен, предното стъкло потреперваше.

Бях объркан, а нервите ми — опънати до скъсване. Докато вървях по улицата, след като паркирах колата, се чувствах като замаян, защото започваше нов ден и поредното ми мъчително сладко, бавно придвижване към тайното ми похищаване на Каролин. По цял ден се потях, а сърцето ми биеше до пръсване. И през час-два насред телефонен разговор или заседание ми се явяваше Каролин, излегната в сластна поза, и то така осезаема и близка, че губех реална представа за време и пространство.

От своя страна тя ме съкрушаваше със своето самообладание. Съботата и неделята след първата ни вечер заедно прекарах часове — замаяни и безтегловни — в размисли за следващата ни среща. Нямах представа какво ще последва. На външната врата на апартамента тя целуна ръката ми и просто каза: „До скоро!“. Аз и не помислих да се съпротивлявам. Благодарен бях и на това, което ми даваха.

В понеделник сутринта се появих на вратата на кабинета й с папка в ръка. Дълго бях обмислял позата и походката си. Не трябваше да издават никаква припряност. Облегнах се на рамката на вратата. Усмихнах се, небрежен и спокоен. Каролин седеше зад бюрото си. Звуците на симфония „Юпитер“ изпълваха стаята.

— За делото Найджъл — казах.

Семейство Найджъл бяха още един случай, който показваше мрачната страна на живота в предградията — съпружеска двойка, вършила изнасилвания и блудства. Съпругата се запознавала с жени на улицата, помагала в отвличането им и след това с въображение използвала изкуствен мъжки член. Каролин искаше да приключи делото със спогодба за самопризнание^[1] и предявяване на по-леко обвинение.

Нямам проблем със спогодбата, продължавам, но мисля, че се нуждаем от две обвинения.

Едва сега Каролин вдига поглед от папките на бюрото. Съвсем безучастен. Очите й не трепват. Усмихва ми се като на колега.

Кой я е поел, питам аз, като имам предвид кой е защитникът й.

Санди, отговаря Каролин. Тя има предвид Алехандро Стърн, който изглежда защитава всяко лице с добър произход, срещу което е предявено обвинение в този щат.

Кажи на Санди, че трябва да признаят вината и за телесна повреда. Не искаме съдията да си помисли, че се опитваме да му вържем ръцете.

Или пресата да реши, че настояваме за условно освобождаване на жените, извършили полови престъпления, добавя тя.

Това също — съгласявам се аз. — Ние сме прокурори, които държат на равенството между двата пола.

Усмихвам се. Тя също. Бавя се на вратата. Дотук успях, но сърцето ми тупти и се страхувам, че лицето ми изглежда глуповато и издава вълнението ми.

Добре. Потупвам папката в бедрото си. Обръщам се. Трябва да се видим да пийнем по едно, казва тя. Кимам, но със стиснати устни. В ресторанта „Гил“ ли, питам аз. А защо не там, където отидохме в петък вечер, пита тя. В нейния апартамент. Иде ми да хвръкна. На лицето й е останала слаба следа от усмивка, но още преди да изляза, тя вече се е съсредоточила в работата си.

— Като си помисля за този миг, изпитвам огромно съжаление към самия себе си. Бях така преизпълнен с надежда. Толкова благодарен. А трябваше да се поуча от миналото и да предугадя бъдещето.

В любовта ми към Каролин имаше много страст, но малко радост. От онзи момент, в който разбрах, че това ще продължи, приличах на изтръгната от земята, съпротивляваща се мандрагора^[2] за която бях чел стихове като студент. Бях смачкан. Разбит. Погубен. Накъсан на хиляди парченца. Живеех в непрестанно вълнение. Бях попаднал на нещо старо, тъмно и дълбоко. Не виждах себе си. Приличах на сляп призрак, който блуждае из замъка и вие за любов. Мисълта за Каролин, далеч не така променлива като образа й, не ме напускаше нито за миг. Желаех я както никога не бях желал жена и страстта ми бе така натрапчива и настойчива, че ми беше дори малко унизително.

Сега се сещам за Пандора, която като дете винаги бърках с Питър Пан — как отваря кутията си и отприщва потока от нещастия.

— Има нещо така истинско в плътта на чуждата жена — казах на психиатъра.

След като почти двайсет години спях с Барбара, аз вече не лягах само с нея. Лягах с още куп неща: със спомените за по-млади тела, с грижите за милионите неща, които поддържаха и окръжаваха нашия живот: гниещите улуци; нежеланието на Нат да учи математика; начина, по който Реймънд с течение на годините бе започнал да гледа на моята работа, като обръщаше внимание единствено на недостатъците, а не на успехите; особено надменния блясък в погледа на тъща ми, когато обсъждаше някого извън семейството си, включително и мен. В леглото се пресягах към Барбара винаги през призрачното присъствие на всички тези гости.

Но Каролин беше чудо в моя живот. Бях замаян. Объркан. След седемнайсет години съпружеска вярност и потискане на влечението към други жени заради спокойствието на дома не можех да повярвам, че фантазиите ми са се превърнали в реалност. Реалност. Изучавах голото й тяло. Великолепните ареоли и едрите зърна на гърдите, блясъкът на плътта от корема до бедрата. Бях потънал опиянен в един свят без задръжки, бях спасен от монотонния кръговрат на всекидневните задължения. Всеки път, когато се любех с тази жена, имах чувството, че разделям света на две.

— Прекарвах с нея три-четири вечери седмично. Обикновено нещата се развиваха в определен ред: тя оставяше вратата отключена, а аз идвах точно за новините. Каролин чистеше, отпиваше от чашата или преглеждаше пощата си. На кухненската маса стоеше отпушена бутилка бяло вино, изстудена и влажна като речен камък. Каролин никога не се затичваше да ме посрещне. Винаги бе погълната от това, което вършеше в момента. Обикновено говореше за прокуратурата или за събития от местния политически живот, докато минаваше от стая в стая. Вече упорито се носеха слухове, че Реймънд няма да се кандидатира, и Каролин проявяваше голям интерес към тази възможност. Тя като че ли събираше клюки отвсякъде — от прокуратурата, от полицията, от Юридическата асоциация.

След това по някое време най-после стигаше до мен. Разтваряше ръце. Прегръщаше ме. Приветстваше ме. Веднъж я заварих да се къпе и се любих с нея в банята. Друг път я съборих още докато се преоблича. Но обикновено преминавахме през това блуждаене един към друг, изчаквах, докато най-после бе готова да ме заведе в спалнята, където настъпваше моят час на преклонение.

Започвах така, както се започва молитва. Най-напред падах на колене. Смъквах полата, комбинезона и бикините и съвършените бедра с прелестния триъгълник лъсваха пред мен, а упойващият женски аромат изпълваше въздуха, преди още да завра лицето си в нея. Прелестни, лудешки, необуздани мигове. Все така на колене, аз тикам лицето си в мрака между бедрата й, езикът ми работи трескаво, а ръцете ми плъзват нагоре и търсят гърдите й. В такива моменти страстта ми бе възвишена като музика.

След това Каролин постепенно вземаше нещата в свои ръце. Тя си падаше по грубичките ласки и все ме подканяше да не я щадя. Стоях прав до леглото, с ръце, впити в тялото й, и мощните ми движения я разтърсваха.

— Тя не преставаше да говори.

— Какво казваше? — пита Робинсън.

— Нищо особено. Неясни, откъслечни думи: „Добре“. „Така, да, о, да“, „По-силно“, „Още малко, още малко, о, моля те, скъпи, о, да!“.

По-късно разбрах, че не сме любовници, които задоволяват своите нужди. С течение на времето Каролин ставаше все по-предизвикателна. Независимо от всичките й претенции за изисканост открих, че може да бъде и вулгарна. Харесваше й да говори мръсотии. Хвалеше се. Обичаше да говори за частите на тялото ми. Тези изблици ме поразяваха. Веднъж се засмях, но в погледа й видях такова очевидно недоволство, почти гняв, че се научих да отминавам тези забележки. Оставих я да върши каквото си иска. Разбрах, че с всеки изминал ден у нея настъпва някаква промяна. За Каролин любенето изглежда имаше някаква крайна цел. Трябваше да се почувства пълновластна господарка над мен. Устните й плъзваха по тялото ми, спираха и пак почваха, а пръстът й търсеше ануса ми. Една вечер ме попита: „Барбара прави ли това?“. Погледна ме спокойно и властно и отново попита: „Барбара прави ли това?“. Не усетих в гласа й нито неохота, нито страх. Каролин вече знаеше, че споменаването на жена ми няма да намали възбудата ми. Знаеше още, че може да вкара жена ми в леглото и да я превърне в свидетел на безумната ми страст.

 

 

Повечето вечери поръчвахме да ни донесат храна от китайското ресторантче. Винаги изпращаха едно и също момче с очи като цепки, което жадно гледаше облечената в оранжев копринен халат Каролин. След това се излягахме на леглото и си подавахме картонените съдове един на друг. Телевизорът работеше. Там, където беше тя, винаги имаше включен телевизор или радио — навик, придобит от многото години самостоятелен живот. В кревата обикновено клюкарствахме. Каролин следеше внимателно водовъртежа на местната политика и нейните безкрайни нескопосани опити да увеличи влиянието и властта на отделни личности. Ясни й бяха политическите игри, но за разлика от мен тя не гледаше на въпроса откъм смешната му страна и много се тревожеше. Нямаше никакво желание да изостави амбициите си за лична слава. Това било естествено право на всекиго, включително и на нея.

Докато се срещах с Каролин, Нико бе в началните етапи на кампанията си. Тогава не го възприемах сериозно. Никой от нас, включително и Каролин, не вярваше, че има шансове за победа. Тя обаче виждаше друга потенциална възможност, която една вечер, малко преди да завърши нашият рай, ми обмени. Аз тъкмо излагах последния си анализ на мотивите на Нико.

Цели да получи някакво обезщетение, казах на Каролин. Чака приятелите на Реймънд да намерят нещо за него. В политическите среди на окръг Киндъл не е прието да се води борба в предварителните избори. Виж Хорган. Болкаро винаги му напомня, че някога се е състезавал срещу него за кмет.

А ако Болкаро иска да си го върне?

Болкаро не е партията. Един ден него няма да го има. Нико е прекалено овчедушен, за да започне нещо сам.

Каролин беше на друго мнение. Тя виждаше много по-ясно от мен колко решителен е Нико.

Нико смята, че Реймънд е уморен, каза тя. Или се надява да го убеди, че би трябвало да е уморен. Много хора смятат, че Реймънд не трябва да се кандидатира отново.

Хора от партията ли, питам аз.

Дотогава не бях чувал това. Мнозина твърдяха, че Реймънд няма да се кандидатира, но не и че няма да е приет добре.

Хора от партията. Хората на кмета. Самото обявяване на още една кандидатура вече му навреди. Твърдят, че Реймънд трябва да отстъпи.

Тя се пресегна за друга кутия, чаршафът падна и оголи привлекателната й гръд.

Реймънд говори ли за това, попита тя.

Не на мен.

Ако започне да получава обезсърчаващи резултати, ще премисли ли нещата отново?

Намусих се. Истината беше, че напоследък нямах ясна представа за това какво мисли Реймънд. Откакто се разведе, той ставаше все по-затворен. Въпреки че ме направи свой първи заместник, май сега по-малко ми се доверява.

Ако се съгласи да се оттегли, партията вероятно ще му даде да си посочи заместник. Може да се спазари с тях. Те знаят, че той няма да остави поста на Нико просто така.

Вярно е.

Кого ли би избрал, попита тя.

Вероятно някой от прокуратурата, който ще продължи традициите му.

Теб ли, продължава тя.

Може би Мак. С тая инвалидна количка тя ще бъде страхотен кандидат.

В никакъв случай — каза Каролин, като поднасяше с клечките хапка към устата си. — Инвалидният стол не излиза добре по телевизията. Мисля, че ще посочи теб. Естествено е да те посочи.

Клатя глава. По инерция. А може би в този момент дори съм си го и мислел. Бях в леглото на Каролин и смятах, че с това вече съм се отдал на едно изкушение повече, отколкото е позволено.

Каролин остави храната. Стисна ръката ми и ме погледна право в очите.

Ръсти, ако му покажеш, че искаш да заемеш този пост, ще го получиш.

Изгледах я продължително.

С други думи, да отида при Реймънд и да му кажа, че времето му е изтекло, така ли?

Може и по-тактично, подметна Каролин. Гледаше ме право в очите.

Изключено, отговорих аз.

Защо?

Няма да захапя ръката, дето… Ако иска да напуска, сам трябва да си го реши. Дори да поиска съвета ми, ще му кажа да не се отказва. Той все още е най-силният кандидат срещу Дела Гуардия.

Тя поклати глава.

Без Реймънд кампанията на Нико се обезсмисля. Ако обединиш партийните лидери и хората на Реймънд за друг кандидат, той ще заеме безпрепятствено поста главен прокурор. Въобще няма да има състезание.

Премислила си всичко, подхвърлих аз.

Необходимо е някой да го подтикне, отговори тя.

Подтикни го ти тогава. Аз не мога.

Каролин стана от леглото. Изправена гола и боса пред мен, тя изглеждаше пъргава и силна. Облече халата си. Разбрах, че настроението й се развали.

Защо се ядоса, попитах аз. Готова ли си да станеш първи заместник? Тя не отговори.

 

 

— Последния път, когато спах с Каролин, тя внезапно ме отблъсна от себе си и се изви с гръб към мен.

Отначало не разбрах какво иска. Но тя се притискаше в мен, докато схванах какво ми се предлага — така наречената мраморна праскова.

Не, възпротивих се аз.

Опитай. Тя погледна през рамо. Моля те.

Приближих се до нея.

Полекичка, каза тя. Малко по малко.

Проникнах в нея прекалено бързо.

Не така рязко, изохка тя.

А после: „Ох, ох“.

Аз не спирах. Тя се изви явно от болка.

А аз с изненада открих, че ми харесва. Тя изведнъж отпусна глава назад. Изпод клепачите й се стичаха сълзи. След това отвори очи и погледна право в мен. Лицето й сияеше.

А Барбара, прошепна тя. Барбара прави ли това за теб?