Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (23)

21.

Една седмица след разпоредителното заседание ние със Санди стоим в приемната на адвокатската кантора, в която Реймънд Хорган работи от май. Тук е много шик. Върху паркета е застлан един от най-големите персийски килими, които съм виждал — с розови шарки върху яркосин фон. По стените са закачени доста скъпи на вид абстрактни картини, а масичките от стъкло и хром във всеки ъгъл са покрити с прилежно подредени броеве на „Форбс“ и „Уолстрийт Джърнъл“^[1]. Приятно русокосо момиче, което вероятно получава по две хиляди долара допълнително годишно възнаграждение само заради хубостта си, е седнало зад луксозно палисандрово бюро и записва имената на посетителите.

Санди най-небрежно ме е хванал за ревера и ми шепне указанията си. Младите адвокати, които минават покрай нас по ризи с навити ръкави, вероятно дори не виждат как устните му се движат. Санди ми казва да не влизам в спорове. Въпросите щял да задава той. Целта на моето присъствие била, както обяснява, да служа като „стимулант“. Най-важното било да запазя спокойствие, независимо как ще ни приемат.

— Знаеш ли нещо? — питам аз.

— Подочувам едно друго — отговаря Санди. — А когато толкова скоро ще научим отговорите от първа ръка, размишленията и предположенията са безсмислени.

В действителност Санди подочува много неща. Добрият адвокат има сложна мрежа. Информация носят клиентите, а също и репортерите. Понякога се намират приятели ченгета. А да не говорим за колегите адвокати. Когато бях прокурор, адвокатската колегия ми приличаше на някакво племе, което тутакси забива барабаните, щом има някоя новина. Санди ми беше казал, че веднага след като поел прокуратурата, Дела Гуардия призовал Хорган пред голямото жури, а Реймънд се съпротивил на основание своя имунитет като бивш прокурор. Твърди, че го знае от сигурен източник. Като се има предвид това спречкване, очаквах враждата между Реймънд и Нико да продължи, но реакцията на Санди, когато видя името на Реймънд в списъка на свидетелите, говори, че има и допълнителни сведения. Санди, разбира се, никога не би предал доверието на този, който му е подсказал какви са намеренията на Реймънд.

Секретарката на Хорган излиза да ни посрещне, а самият Реймънд е застанал насред кабинета си. По риза е.

— Санди, Ръсти. — Докато стиска ръката ми, той ме тупва по рамото. Прибавил е още килограми и коремът му опъва долните копчета на ризата. — Били ли сте някога тук?

Развежда ни из кантората. Стимулирани от данъчния закон, юридическите фирми и корпорации са се превърнали в съвременен Версай. Реймънд ни разказва за картините, като споменава имената на художниците — знам, че са му известни единствено от списанията.

— Особено ми харесва тази тук — казва той.

Заврънкулки и квадратчета. В залата за съвещания има десетметрова маса, която е от един-единствен блок зелен малахит.

Санди пита Реймънд за работата му и той обяснява, че главно защитава клиенти, които се съдят с държавата, и смята, че това никак не е зле. В момента очаква да се произнесе голямото жури в Кливланд. Клиентът му продал на Министерството на отбраната парашути, чиито въжета били дефектни.

— Чисто и просто — недоглеждане — казва Реймънд с мошеническа усмивка. — Сто и десет хиляди парчета.

Накрая се връщаме в кабинета му, който е ъглов, така че има хубав изглед на запад и на юг. „Стената на гордостта“ е пренесена тук с някои допълнения. Сега в средата е поставена панорамна снимка на трибуната при последното избиране на Реймънд за главен прокурор. И аз съм там, някъде в десния край, с още четирийсет души. Не бях забелязал един младеж, докато Реймънд не го представи. Някой си Питър. Сътрудник. Той държи в ръка бележник и писалка. Питър е нещо като протоколчик. Ще подсигурява Реймънд в случай на по-късно възникнал спор за това какво е казал.

— Е, какво мога да направя за вас? — пита Реймънд, след като е поръчал кафе.

— Първо — казва Санди. — Ръсти и аз искаме да ти благодарим за това, че отдели време да се срещнеш с нас. Много мило от твоя страна.

Реймънд маха с ръка.

— Какво мога да кажа? — пита той без видима връзка. Иска, струва ми се, да намекне, че желае да помогне, но предпочита да не го изрича.

— Според мен най-добре е… сигурен съм, разбираш — казва Стърн, — че Ръсти не бива да участва в разговора. Надявам се, че нямаш нищо против, ако той просто слуша. — Докато казва това, Санди поглежда към Питър, който е отворил бележника и неумолимо записва.

— Разбира се, вие определяте правилата. — Реймънд започва да се суети по бюрото си, като бърше прах, който нито аз, нито той виждаме. — Учудвам се, че искаш и той да присъства, но това си е ваша работа.

Санди свива вежди в характерен за него израз — един от онези непроницаеми жестове, които отразяват нещо, което е прекалено деликатно или неуточнено, за да бъде изречено с думи.

— Така че какво искате да ви кажа? — пита Реймънд отново.

— Намираме името ти в списъка на свидетелите на Дела Гуардия. Това, разбира се, е поводът за нашето посещение.

— Ясно — казва Реймънд и разперва ръце. — Знаеш как е, Алехандро. Когато някой ти изпрати покана, отиваш на бала.

Хиляди пъти съм наблюдавал този подвеждащ сърдечен маниер на Реймънд. Той прекалено много жестикулира, а едрите му черти всеки момент са готови да се разлеят в усмивка. Очите му рядко срещат погледа на човека, с когото общува. Така преговаряше с адвокати. „Не съм кофти човек, но какво да направя?“ Когато посетителят му си отидеше, Реймънд бълваше какво ли не по негов адрес.

— Значи ще свидетелстваш заради призовката.

— Точно така.

— Мда. Не получихме показания. Да приемем ли, че не си разговарял с прокурорите?

— А, поприказвахме малко. Нали разбираш — говоря с вас, говоря и с тях. Отначало имахме някои неприятности. Майк Дюк трябваше да уточни някои неща. Вече два-три пъти сядаме с Томи Молто. По дяволите, повече от два-три пъти. Но нали разбирате, на четири очи. Не съм подписвал показания или нещо такова.

Лошо знамение. Много лошо. У мен едновременно се надигат и паника, и яд, но аз се опитвам да ги потисна. Реймънд го третират като свидетел звезда — никакви формални показания, за да се намалят до минимум несъобразностите, които могат да го злепоставят при разпита от защитата. Множество разговори с прокурора, защото той е толкова важен за това дело.

— Спомена някакви неприятности — казва Санди. — Да разбирам ли, че не стои въпрос за имунитета?

— Не. Нищо такова. Работата е в това, че някой от тези тук, новите ми партньори… се изнервят от всичко това. Бих могъл и аз да си създам неприятности. — Той се смее. — Как започнах тук, а? Постъпил съм от три дни и ето ти, получавам призовка от голямото жури. Обзалагам се, че Соли Уайс е умрял от кеф — казва той, като има предвид управляващия партньор на фирмата.

Санди мълчи. Скромно е поставил шапката и куфарчето си в скута. Изразът му е непроницаем. Стърн става такъв на моменти — внезапно изоставя приятните си обноски и се гмурка под повърхността на нещата.

— И какво си им казал? — тихо пита Санди накрая. Застинал е неподвижно.

— На партньорите ми ли?

— Не, разбира се. Интересува ме какво можем да очакваме от твоите показания. Навремето и ти си гледал на нещата от нашата страна. — Санди преминава в познатия си тон, любезен и заобиколен.

Преди миг, когато той попита какво им е казал Реймънд, въпросът присветна като отразен светлинен лъч. Изведнъж насъбра кураж и нравът му пролича.

— Е, нали разбирате, не искам да повтарям дума по дума — Реймънд кима към младежа, който води бележки.

— Естествено, че не е необходимо — казва Санди. — Теми. Общи положения. Това, което смяташ, че спокойно можеш да ни кажеш. Понякога отстрани е много трудно да се досетиш за какво могат да попитат даден свидетел. Ти самият чудесно разбираш това.

Санди човърка да измъкне нещо, но не разбирам точно какво. Ако бяхме тук просто за да постигнем предварително обявената цел на нашето посещение, вече трябваше да станем и да напуснем. Знаем къде стои Реймънд Хорган. Не е на наша страна.

— Ще свидетелствам за начина, по който Ръсти водеше разследването. За това как ми каза, че има желание да го дам на него. А при един по-късен разговор за някои страни на личния ми живот…

— Един момент. — Повече не мога да се сдържам. — Какво значи, че аз съм имал желание да ми възложиш следствието? Реймънд, нали ти ме помоли да взема делото?

— Водихме един разговор…

С крайчеца на окото си забелязвам как Стърн вдига ръка, но се съсредоточавам върху Хорган.

— Реймънд, ти ме помоли. Каза ми, че си зает с кампанията, а то трябвало да бъде в сигурни ръце. Страх те било някой друг да не го изпорти.

— Възможно е.

— Така беше.

Поглеждам Стърн, като търся подкрепа. Той се е облегнал назад и е втренчил очи в мен. Просто е побеснял.

— Извини ме — казвам тихо аз.

Реймънд продължава, без да забележи разменените погледи между мен и адвоката ми.

— Не си спомням, Ръсти. Може и да е било така, както ти казваш. Аз бях зает с кампанията. Но това, което помня, с, че разговаряхме ден-два преди погребението и накрая на този разговор се разбрахме ти да поемеш делото. Но имам чувството, че идеята да го поемеш беше не толкова моя, колкото твоя. Признавам си, че я възприех, но си спомням, че бях изненадан от това как се развиха нещата.

— Реймънд… Какво се опитваш да направиш с мен, Реймънд? — Поглеждам Санди, който е затворил очи. — Не мога ли поне това да попитам?

Но вече съм докарал нещата отвъд превала. По силата на собствената си инерция Реймънд се движи стремглаво надолу по склона. Той се навежда напред върху бюрото си колкото може.

— Какво се опитвам да направя с теб ли? — Два пъти повтаря въпроса, като постепенно се зачервява. — А ти какво се опитваше да направиш с мен, Ръсти? Какво търсят твоите отпечатъци върху тая проклета чаша? Какви бяха тия глупости да седиш в кабинета ми и да ме питаш с кого спя и нито веднъж да не споменеш нищо — нито тогава, по приятелски, нито две седмици по-рано, когато ти възложих следствието… за което, доколкото си спомням, два-три пъти ти се карах, че го протакаш… — В този момент той рязко се обръща към Санди. — За това също ще свидетелствам — казва, след което отново се обръща към мен. — … Нито две седмици по-рано, когато професионалната етика изискваше да го направиш, нито после в някакъв момент не ми каза, че си спал със същата тази жена. Доста размишлявах върху онзи разговор, Ръсти. И се чудех какво може да си правил там. Какво правеше ти там?

Сцената надхвърля възможностите на сътрудника Питър. Той е престанал да пише и ни наблюдава. Стърн посочва към него.

— При тези обстоятелства съветвам моя клиент да не отговаря. Очевидно той би желал да направи това.

— Ето за това ще свидетелствам — казва Реймънд на Санди. Изправя се и започва да брои на пръсти. — Че той поиска делото. Че трябваше да го подканям многократно, за да го задвижи. Че повече се грижеше да разбере кой друг е спал с Каролин, отколкото кой я е убил. И че когато ножът опря до кокала, се изправи в кабинета ми и ни наговори куп глупости как онази вечер въобще не бил се вестявал край апартамента на Каролин. За това ще свидетелствам. И то с голямо удоволствие.

— Много добре, Реймънд — казва Стърн.

Взема сивата си шапка от стола, на който я е поставил, докато полагаше усилия да ме усмири. Гледам Хорган право в очите. Той също е впил поглед в мен.

— Нико дела Гуардия честно си призна, че целта му е била да ме провали — казва Хорган.

Санди застава между нас. Изправя ме на крака, като ме хваща с две ръце под мишниците.

— Достатъчно — заявява той.

— Гад мръсна! — викам аз, докато излизаме с бърза крачка, следвани от Питър. — Подла гад!

— Сега поне знаем позицията му — казва тихо Стърн. Докато минаваме през приемната, той ми прошушва да не гъквам. От насилственото мълчание усещам устата си като стегната с мундщук. Докато асансьорът слиза надолу, в мен напира желание да говоря и когато стигаме партера, хващам Санди за ръката.

— Какво му става?

— Много е ядосан. — Санди крачи решително през мраморното фоайе.

— Виждам. Дали Нико го е убедил, че съм виновен?

— Вероятно. При всички случаи смята, че си могъл да бъдеш много по-предпазлив, особено заради него.

— Че не съм бил верен слуга?

Санди показва друг от непроницаемите си жестове — с ръце, очи и вежди. Размишлява за нещо. Докато върви, ми хвърля мрачни погледи.

— Не знаех, че Хорган е имал връзка с Каролин. Нито пък че си обсъждал с него въпроса.

— Бях забравил за този разговор.

— Дума да няма — казва Стърн с тон, който предполага, че дълбоко се съмнява. — Е, мисля, че Дела Гуардия ще може да извлече полза от това. Кога са имали тази връзка Реймънд и Каролин?

— Веднага след като тя скъса с мен.

Санди спира. Не прави усилие да прикрие огорчението си. За миг проговаря нещо на родния си език.

— Нико безспорно се приближава до доказване на мотив.

— Но има да извърви известно разстояние — казвам с надежда. — Все още не може да докаже отношенията между Каролин и мен.

— Известно разстояние — повтаря Санди.

В израза му се чете умишлена отегченост. Явно е съвсем обезсърчен и от изпълнението ми горе, и от това, че не съм споделил с него такава съществена подробност. Казва, че ще трябва да поговорим надълго и нашироко, но в момента имал работа в съда. Нахлупва си шапката и без да се обърне, излиза навън, сред палещата жега.

Стоя съкрушен насред фоайето. В мен напират толкова много чувства, че усещам замайване. Но най-вече ме изгаря срам от собствената ми глупост. След всички тези години пак не можах да предвидя как тези събития ще се отразят на Реймънд Хорган, въпреки че сега траекторията на чувствата му изглежда толкова предсказуема, колкото и хиперболична крива. Реймънд Хорган е обществен деятел. Смисълът на живота му е да си създава име. Твърди, че не е политик, но страда от болестта на политиците: разцъфтява от овации и жадува за доброто мнение на всеки. Той не се интересува от моята виновност или невинност. Сломен е от собствения си позор. Първият му заместник с обвинен в убийство. Следствието, което лично ме накара да водя, е саботирано под носа му. И той ще трябва да седне на свидетелската скамейка и да направи всеобщо достояние своето собствено неблагоразумие. Години наред по кръчмите ще се разправят вицове за това какво означава да бъдеш първи заместник под ръководството на Реймънд Хорган. Заради поведението и на двама ни ще оприличат прокуратурата на римска баня. Но най-лошото е, че убийството отне на Реймънд живота, който той наистина харесваше; то промени хода на изборите; запрати го тук, в тази клетка от стъкло и стомана. Това, което вбесява Реймънд и разпалва яростта му, е не че съм извършил престъплението, а убеждението му, че целта е била и той да бъде пожертван. В общи линии го каза, когато се отприщи накрая. Прекарал съм го. Убил съм Каролин, за да го сваля. И съм успял. Хорган смята, че всичко е прозрял. И ясно е начертал отмъщението си.

Най-после напускам сградата. Горещината е непоносима, а слънцето е заслепяващо. Изведнъж усещам, че не стъпвам здраво на краката си. Неволно се опитвам да пресметна хилядите неуловими въздействия, които показанията на Реймънд и явната му враждебност към мен ще имат върху процеса, но бързо се отказвам. Мислите ми нахлуват и си отиват безразборно. Виждам лицето на баща си. Не мога да свържа нещата. След толкова седмици, след всичко преживяно, чувствам, че ще се пръсна отвътре, и с изумление откривам, че докато се шляя из улиците, започвам да се моля — навик от детството ми, когато се опитвах да подсигуря обзалаганията си с един Бог, в когото не вярвах кой знае колко.

А сега, Боже мили, мисля си аз, Боже мили, в когото не вярвам, изличи всичко това, защото съм уплашен до смърт. Боже мили, надушвам страха си тъй ясно, както озона във въздуха след светкавица. Така осезаемо чувствам ужаса, че той добива цвят — кърваво, огненочервен. Усещам го в костите си, които ме болят. Болката ми е толкова остра, че едва се движа по горещия паваж, а в миговете, когато гръбнакът ми се огъва от страх, сякаш подпрян с нажежен прът, дори крачка не успявам да направя. Боже мили, Господи Боже, изпитвам страх и мъка и каквото и да съм сторил, за да стовариш това върху мен, освободи ме, моля те, моля ти се, освободи ме от страданието. Пожали ме! Боже мили, в когото не вярвам, Господи, пусни ме на свобода.