Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (5)

4.

На стената над леглото на сина ми различавам в тъмното червено-синята фигура на Човека паяк. В естествени размери е, приклекнал в очакване, готов да се бие срещу всички нашественици.

Като малък не съм чел комикси — в дома, в който израснах, това се смяташе за прекалено несериозно занимание. Но когато Нат стана на две-три години, двамата заедно започнахме всяка неделя да преглеждаме комиксите от вестниците. Докато Барбара спеше, аз приготвях закуската на Нат. После с моя син, сгушен в мен, сядахме на канапето в хола и проследявахме седмичния развой на всеки отделен комикс. В такива моменти неуправляемият детски бяс, присъщ на възрастта му, го напускаше и оставаше само малкото момченце, изпълнено с възторг, който се разливаше по цялото му тяло. Така създадох моята връзка с Хвърляча на паяжини. Сега Нат, вече второкласник, е доста чувствителен по отношение на своята независимост и чете комиксите сам. А аз трябва търпеливо да изчаквам момента, когато няма да ме забележат, за да проследя съдбата на Питър Паркър. Те наистина са забавни, оправдах се пред Барбара аз преди няколко седмици, когато бях заловен с комиксите в ръка. О, по дяволите, промърмори жена ми; нали е почти кандидат на науките.

Докосвам меката косица, през която се усеща черепа му. Ако го галя по-дълго, Нат, свикнал да се прибирам късно, вероятно ще се разбуди, за да ми промърмори някое нежно признание. Всяка вечер се отбивам първо тук. Изпитвам почти физическа нужда от това. Непосредствено преди Нат да се роди, се преместихме тук, в Ниъринг — бивше фериботно пристанище, в което преди доста време се бяха заселили повечко хора, та можеше да се нарече вече град, а не предградие. Въпреки че идеята да се преместим тук беше на Барбара, сега тя с удоволствие би зарязала Ниъринг, защото той бил причина да се чувства така изолирана от света. На мен пък ми е необходимо разстоянието до града и тази отделеност във времето и пространството, за да си мисля, че сме извън периметъра на онова, с което се сблъсквам всеки ден. Предполагам, че именно затова изпитвам радост при вида на Човека паяк, бдящ на своя пост. Неговата пъргавина и бдителност ми действат успокоително.

Заварвам Барбара по корем върху леглото, разсъблечена. Задъхана е, а стегнатите мускули на тесния й гръб лъщят от пот. Видеокасетофонът бръмчи, докато лентата се пренавива, а по телевизията току-що са започнали новините.

— Гимнастика ли правиш? — питам.

— Мастурбирам — отговаря Барбара. — Спасението на самотната домакиня.

Тя дори не си прави труда да ме погледне. Но аз се навеждам и я целувам бързо по врата.

— Изпуснах автобуса в осем и трийсет и пет и се обадих от спирката. Нямаше те, та оставих съобщение на телефонния секретар.

— Чух го. Бях отишла да взема Нат. Беше на вечеря у майка ми. Опитах се да поработя малко по до късно на главния компютър.

— Вървя ли ти работата?

— Само си загубих времето. — Обръща се по гръб, гърдите й са стегнати в гимнастическото трико.

Докато се събличам, Барбара лаконично докладва за случилото се през деня — болен съсед, сметката от автомонтьора, последни новини от майка й. Съобщава ми всичко това с отегчение, докато лежи по корем с лице към кувертюрата. Това е мрачното й обвинение — дотолкова е претръпнала към собствената си горчивина, че вече не се и разкайва за глупостта си — срещу което аз се защитавам по най-простия начин: като се преструвам, че нищо не забелязвам. Проявявам интерес към всяка забележка и желание да чуя всяка подробност. А междувременно усещам познато чувство — вътре в мен всичко се сгъстява, сякаш вените ми са запушени с олово. У дома съм си.

Преди около пет години, точно когато мислех, че е време за второ дете, Барбара заяви, че се връща в университета и започва аспирантура по математика. Беше подала молбата и изкарала изпитите, без да ми каже дума. Изненадата ми бе изтълкувана като неодобрение, а опитите ми да отрека това бяха отхвърлени пренебрежително. Ала не е вярно, че не одобрявах. Никога не съм смятал, че Барбара трябва да си седи вкъщи. Реакцията ми беше породена от друго. Не толкова, че не поиска мнението ми, а по-скоро, че и през ум не ми беше минавала подобна мисъл. В колежа Барбара беше царица по математика, записваше се във факултативни курсове от по двама-трима студенти, водени от известни професори, които с дивораслите си бради приличаха повече на отшелници. Но тя самата се отнасяше пренебрежително към своите способности. А сега ми се казва, че математиката била нейно призвание. Нещо, което уж я поглъщало изцяло. Как пък за цели пет години не отрони нито дума за великата си страст?

Сега й предстои защита на дисертацията. Когато започна, ми каза, че теми като нейната — по никакъв начин не мога да обясня върху какво точно работи — понякога се разработват само в десетина страници. Дали се надяваше, или се заблуждаваше, че е така, не знам, но дисертацията се проточи като хронично заболяване и се превърна в допълнителен източник на депресия. Всеки път, когато мина край кабинета, тя седи на бюрото и гледа унило през прозореца към самотното черешово дръвче, което никак не вирее на глинестата почва в двора.

В очакване на вдъхновението тя чете, но не нещо земно като вестници или списания, а затормозяващи текстове на странни теми, които влачи с купища от университетската библиотека — психолингвистика, семиотика, брайлова азбука. Умира си да учи факти. Вечер се изтяга на брокатеното канапе в хола, яде белгийски шоколад и открива как се движи светът, на който тя е чужда. Чете за живота на Марс и биографиите на неизвестни мъже и жени, които за повечето от нас биха били досадни и несъмнено скучни. След това преминава на медицински теми. Миналия месец прекара с книги, които май че бяха за криогенните смеси, изкуственото осеменяване и историята на лещите. Какво става в главата й по време на тези скитания из необятната галактика на човешкото познание, е загадка за мен. Ако я попитам, сигурно ще сподели новопридобитите си знания. Но с времето съм загубил дори способността да се преструвам, че ми е интересно, а за Барбара неосведомеността ми по тези въпроси е сериозен недостатък. По-лесно ми е да си трая, докато тя броди из далечни царства.

Неотдавна ми хрумна, че жена ми, с рязкото си държане, с отвращението си към човешкия род изобщо, с мрачния си затворен характер и с бронята от лични и почти изцяло несподелени страсти, може да бъде описана най-малкото като странна. На практика тя няма приятели и не общува почти с никого, ако не се брои майка й, с която почти не разговаряше, когато се запознахме, а и сега все още се отнася към нея с цинизъм и подозрение. Досущ като покойната ми майка, Барбара прилича на доброволен затворник между стените на собствения си дом: поддържа безупречно къщата, грижи се за детето и се труди къртовски над формули и компютърни алгоритми.

Отначало не забелязвам, но после изведнъж установявам, че и двамата не говорим, дори не помръдваме, а сме се втренчили в телевизора, където се редят картини от днешната погребална служба за Каролин. Пристига колата на Реймънд и за миг се мярва моят тил. Водят сина й към вратите на църквата. Говорителят чете зад кадър: „Осемстотин души, между които много видни личности на града, се събраха в Първа презвитерианска църква, за да отдадат последна почит на Каролин Полхимъс, прокурор, зверски изнасилена и убита преди три дни“. Сега хората излизат. Без коментар показват как кметът и Реймънд разговарят с репортери, а сетне и Нико, който с възможно най-тих глас отклонява въпросите, свързани с разследването на убийството.

— Дойдох да почета своята колежка — казва той пред камерата, с един крак в колата.

Барбара проговаря първа:

— Как беше? — Вече се е увила в червен копринен халат.

— Галапредставление — отговарям аз. — Нещо такова. Среща на всички знаменитости.

— Ти плака ли?

— Моля те, Барбара!

— Сериозно те питам.

Тя се е навела напред. Стиска зъби, а в очите й святка дива ярост. Винаги съм се учудвал от това колко лесно може да се разгневи жена ми. С годините този неин бърз пристъп на чувства се превърна за мен в източник на уплаха. Тя знае, че сдържан от някогашния страх и мрачната тежест на спомените, аз реагирам по-бавно. Родителите ми често подхващаха тежки словесни двубои, които от време на време прерастваха в кавги. Още помня, че една нощ се събудих от техен скандал и видях как майка ми е уловила кичур от червената, намазана с брилянтин коса на баща ми и го бие с навит на руло вестник, като че ли е куче. След тези караници тя прекарваше дни наред в леглото, изтощена от непоносимата болка на силна мигрена, заради която се налагаше да почива в затъмнена стая, а аз не смеех да шукна.

Тъй като сега ми липсва такова убежище, се премествам до коша с изпрани дрехи, който Барбара е качила в стаята, и започвам да разпределям чорапите по двойки. За миг мълчим, заслушани в ломотенето на телевизора и нощните звуци на къщата. Реката е през една пряка от нас и когато няма движение, се чува как ромоли. Два етажа по-долу бумти котлето на парното. Днес сме го пуснали за пръв път и то ще разлее по тръбите мирис на масло.

— Нико се мъчеше да изглежда нещастен — казва накрая Барбара.

— Отблизо личеше, че не се справя добре. Определено сияеше. Смята, че има шансове да победи срещу Реймънд.

— Възможно ли е?

Аз съм все така зает с чорапите и само свивам рамене.

— С тази история много спечели.

Барбара — свидетел на непобедимостта на Реймънд през всичките тези години — явно е изненадана, но математикът в нея си проличава, тъй като виждам, че бързо преизчислява новите възможности. Подръпва къдравата си, модерно рошава коса на сиви кичури, а хубавото й лице придобива любопитен израз.

— А ти, Ръсти, какво ще правиш тогава? Имам предвид, ако Реймънд загуби.

— Ще го приема. Какво друго?

— А какво ще работиш?

Син чорап със син. Черен с черен. Не е лесно на светлината от обикновена крушка. Преди години мислех да напусна прокуратурата. Тогава още можех да се видя като адвокат. Но така и не успях да предприема тази стъпка и вече от доста време не сме говорили за бъдещето ми.

— Не знам какво ще правя — отговарям искрено. — Юрист съм. Все бих могъл да практикувам някъде право. Да преподавам. Не знам. Дилей каза, че ще ме остави като първи заместник.

— Вярваш ли му?

— Не. — Отнасям чорапите в моето чекмедже на гардероба. — Днес наговори куп глупости. С много сериозен тон ми заяви, че аз съм единственият истински противник, от когото би се опасявал в предварителните избори. Като че ли ще седна да убеждавам Реймънд да се оттегли и да ме благослови за заместник.

— А трябваше — казва Барбара.

Поглеждам я.

— Така е! — Нейният плам някак си не ме учудва. Винаги е хранила омразата на съпругата към началника. Пък и всичко до известна степен става за моя сметка. Аз съм този, който нямаше смелостта да стори онова, което за останалите бе очевидно.

— Не съм политик.

— Да, но щеше да станеш. Мястото на главен прокурор би ти допаднало.

Мисля си, че съм жегнат от това колко добре познава жена ми моя характер. Решавам да избегна въпроса, като й кажа, че спорът е теоретичен. Реймънд ще успее.

— Болкаро в крайна сметка ще го подкрепи. Или ще заловим убиеца — кимам към телевизора — и в деня на изборите името му ще се повтаря от всички информационни средства.

— Как ще го направите? Подозирате ли някого?

— Нямаме и следа.

— Тогава?

— Дан Липранзър и Ръсти Сабич ще работят денонощно през следващите две седмици и ще заловят убиеца, за да подпомогнат кампанията на Реймънд. Такава е стратегията. Добре е обмислена.

Устройството за дистанционно управление щраква, образът на екрана се свива и се превръща в точка. Зад себе си чувам как Барбара изпръхтява. Звуците не са приятни. Обръщам глава и виждам, че очите й, вперени в мен, излъчват неприкрита омраза.

— Толкова си ми ясен — изсъсква тихо и злобно. — Ти ли водиш следствието?

— Разбира се.

— Защо се разбира?

— Барбара, аз съм първи заместник главен прокурор, а Реймънд се бори с нокти и зъби за мястото си. Кой друг да поеме следствието? Реймънд сам би го водил, ако не беше предизборната кампания, която му отнема по четиринайсет часа на денонощие.

Преди два дни мисълта за миг като този бе събудила у мен мъчителна тревога. Това беше, когато разбрах, че ще трябва да се обадя на Барбара и да й съобщя какво се е случило. Не можех да го избегна — иначе щях да преиграя нещата. Официалната цел на обаждането бе да й кажа, че ще закъснея. Обясних, че в прокуратурата цари смут. Добавих, че Каролин Полхимъс е мъртва.

„Ха! — рече Барбара. Не беше особено заинтересувана, но се учуди все пак. — От свръхдоза ли?“ — попита тя.

Седях, вперил поглед в слушалката, смаян от безкрайната й недосетливост.

Но сега не мога да я отклоня. Яростта й набира сила.

— Кажи ми честно — тук няма ли конфликт на интереси или нещо подобно? — пита тя.

— Барбара…

— Не — казва тя, вече изправена. — Отговори! Това етично ли е — ти да се заемеш с делото? Там сте сто и двайсет прокурори. Толкова ли не могат да намерят някого, който не е спал с нея?

Познавам това извисяване в тона и падение в тактиката. Старая се да говоря отмерено.

— Барбара, Реймънд ме помоли.

— Ох, Ръсти, не на мен тия! Не ми излизай с номера за високите цели и благородните глупости. Можеше да обясниш на Реймънд защо не бива ти да се заемаш.

— Не желаех. Това е равносилно на предателство. И ако искаш да знаеш, него въобще не го засяга.

При това доказателство за моето неудобно положение Барбара изкрещява. Разбирам, че стратегията ми е лоша, а моментът — неподходящ за истината. Жена ми не проявява никакво разбиране към моята тайна — ако не беше фактът, че и нея ще я боли не по-малко от мен, тя би я окачила по всички табла за обяви. През краткото време, в което всъщност се виждах с Каролин, напълно ми липсваше, не знам как да го нарека, смелостта, почтеността или готовността да наруша спокойствието си, за да призная на Барбара. Това дойде, когато краят вече бе настъпил, една-две седмици след като реших, че всичко е отминало. Бях се прибрал рано за вечеря като изкупление за предния месец, когато отсъствах почти всяка вечер, а свободата си осигурявах с лъжливото извинение, че подготвям дело, а по-късно, че още не е приключило. Нат току-що бе отишъл да изгледа своя половин час телевизия, който му разрешавахме дневно. А аз нещо се разкиснах. Луната. Настроението. Една чашка. Психолозите биха го нарекли състояние на празнота. Витаех някъде далеч от дома, вторачен в масата. Взех чашата уиски в ръка, но тя бе точно като тези на Каролин. Споменът за нея нахлу в мен и внезапно се оказа, че не мога да се владея. Както седях на масата, заплаках, заплаках с такава бурна страст, че Барбара веднага разбра. Не помисли, че съм болен, уморен, потиснат от делата или че имам заболяване на слъзния канал. Просто знаеше, знаеше, че плача от загуба, а не от срам.

Нямаше и следа от съчувствие в разпита й, но поне не продължи дълго. Коя е тя? Казах й. Ще прекратя ли връзката с нея? Признах, че е приключила, че е била краткотрайна, че почти нищо не се е случило.

Е, да, държах се геройски. Седнал до масата в собствената си трапезария, заровил глава в ръцете си, плачех, почти виех в ръкавите на ризата си. Чух как затракаха чиниите, когато Барбара се изправи и започна да раздига своите прибори.

— Поне няма нужда да питам — каза тя — кой кого е зарязал.

По-късно, след като сложих Нат да си легне, съсипан и все още жалък, аз се завлякох горе при нея, в спалнята, където бе намерила убежище. Барбара отново играеше гимнастика и блудкавата музика бумтеше от касетофона. Наблюдавах я как гъвкаво се извива, докато аз все още се терзаех и се чувствах толкова опустошен и смазан, че единствено кожата ми като крехка черупка ме държеше да не се разпадна. Влязох, за да кажа нещо прозаично, нещо от рода, че искам да си останем заедно, но то така и не можа да се откъсне от мен. От безграничната злоба, с която мяташе тялото си наляво-надясно, ми стана ясно, дори в беззащитното ми състояние, че усилията ще са напразни. Останах може би цели пет минути там, без да продумам. Барбара дори не погледна към мен, но накрая, насред някаква извивка, подхвърли: „Можеше да намериш нещо по-добро“. Смънка и още нещо, от което долових само последната дума: „Курва“.

И така продължихме. В известен смисъл моята връзка с Каролин ни достави, на мен и жена ми, странно облекчение. Имаше вече причина и следствие, повод за черните изблици на гняв от страна на Барбара, основание да не се разбираме. Имаше какво да преодолеем и следователно мъглява надежда, че нещата може да се оправят.

Разбирам, че сега въпросът стои така: ще отстъпим ли от напредъка, който сме постигнали. Месеци наред Каролин беше демон, зъл дух, който постепенно прогонвахме от дома. А смъртта отново я съживи. Разбирам недоволството на Барбара. Но не мога — просто не мога — да се откажа от това, както тя иска, а причината е достатъчно лична, за да си остане неизречена и дори да се определи като неизречима. Опитвам с простичка и кротка молба.

— Барбара, какво значение има това? Става дума за две седмици и половина. До предварителните избори. Толкоз. След това се превръща в рутинно полицейско разследване. Неразкрито убийство.

— Не виждаш ли какво ще бъде за теб? За мен?

— Барбара!

— Знаех си! Знаех си, че ще направиш нещо такова. Още онзи ден, когато ми се обади. Долових го в гласа ти. Ще изживееш всичко отново, Ръсти. Искаш го, нали? Искаш! Мъртва е, но още те преследва.

— Барбара!

— Ръсти, не мога повече! Вече няма да търпя. — В такива случаи Барбара не плаче, а се оттегля в огнения кратер на вулканичната си ярост. Седнала на кревата, увита в широките копринени ръкави, тя се тръшва назад, за да събере волята си. Хваща някаква книга, дистанционното и две възглавници. Вулканът Сейнт Хелън започва да бучи и аз решавам да се оттегля. Отивам да търся халата си.

Когато стигам прага, чувам зад себе си:

— Мога ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Нещо, което винаги съм искала да попитам.

— Разбира се.

— Тя защо сложи край на връзката ви?

— Каролин ли?

— Не, баба ми! — Думите са изречени така злобно, че се питам дали няма да ме заплюе. Мислех, че ще попита защо съм започнал връзката, но тя изглежда отдавна си е отговорила на този въпрос.

— Не знам — отговарям аз. — Мисля си, че не означавах кой знае какво за нея.

Тя затваря очи и отново ги отваря. Клати глава.

— Глупак! — заявява тържествено. — Излез оттук.

Бързам да се подчиня. Има случаи, когато е мятала по мен вещи. Като нямам къде другаде да отида, а никак не ми се ще да съм сам, аз прекосявам коридора и още веднъж влизам да погледна Нат. Унесен в сън, той диша тежко и равномерно. Сядам на леглото му и в мрака търся сигурност под закрилящите ръце на Човека паяк.