Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Presumed Innocent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Невинен до доказване на противното

Преводач: Чавдар Попов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: (трето)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-097-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5536

История

  1. — Добавяне

31.

Работим и съботата, и неделята. Задачата ми е да подготвя обичайното искане на защитата за оправдателно решение, което се прави в края на представянето на прокурорската теза, или с други думи — молба съдията да прекрати делото поради липса на достатъчно доказателства. В повечето случаи искането е безплодно. Произнасяйки се по него, съдията прави преценка на доказателствата в най-благоприятна за обвинението светлина, което означава например че за целите на това си постановление Литъл ще трябва да приеме показанията на Юджиния, включително и историята с ангела. Оправдателното решение обаче е окончателно — прокурорът не може да протестира срещу него. В резултат на това някои съдии — Ларън е прочут в това отношение — го използват като средство за налагане на предпочитания от тях изход. Така че въпреки минималните ни шансове Стърн държи искането ни да звучи колкото се може по-впечатляващо. Моята задача е да открия такива дела, които са основани на улики и прекратени поради не доказване на мотивите за извършване на престъплението. Прекарвам часове в библиотеката.

В неделя сутрин се събираме, за да обсадим стратегията. Санди все още не желае да дискутира в подробности нашата теза. Не споменава нищо за даване на показания от мен или от други свидетели. Сега просто анализираме останалите пунктове от обвинението. Липранзър трябва да свидетелства в понеделник и прокуратурата ще се стреми да набере инерция чрез него. Ще почнат да представят веществените доказателства и заключенията — власинките, телефонната справка, отпечатъците (при положение че открият чашата); ще се появи прислужницата, която уж ме била видяла в автобуса, а също и Кумагаи.

Стърн отново подчертава това, което ми подхвърли онзи ден в клуба — необходимостта да предизвикаме съмнения относно Кумагаи. Ако не успеем, обвинението ще изложи своята теза и ще набере преднина. Това от своя страна може да наложи Санди да промени стратегията си за представяне на нашата теза. Ето защо той не желае да се обвързва с окончателно становище за бъдещия ни подход. Тримата разсъждаваме как да атакуваме Кумагаи. Стърн е разпитвал Безболезнения доста пъти и споделя общоприетото мнение, че е неприятна личност. Съдебните заседатели едва ли ще са склонни да му повярват. Разказвам им някои стари истории, свързани с Безболезнения. Накрая споменавам, че личното му досие от отдел „Кадри“ на полицията, където може да са приложени оплаквания за минали простъпки, би било добър източник за нас.

— Отлично — казва Стърн. — Колко е хубаво, че си имаме на своя страна прокурор. — Веднага поръчва на Джейми да изиска досието, а също и документите от архива на лабораторията по патология, за да видим какво друго е вършил Безболезнения през април. Досега не сме направили повечето от тези искания, тъй като полицаите, които ги връчват, обикновено уведомяват прокуратурата и по този начин й дават възможност да се противопостави на събраните факти, или още по-лошо, ако са полезни за нея, сама да ги използва. Но тъй като обвинението вече е представило тезата си, можем да действаме. Джейми се рови из старите си бележки, за да е сигурен, че не сме изпуснали нещо, което сме искали да проверим. Той подготвя призовки за всеки от лекарите на Каролин, използвайки бележника с телефонните номера, който открих в апартамента й.

— Ти спомена да пратим призовка и на телефонната компания, за да проверим дали обажданията от домашния ти телефон не са подправени в справката.

— Няма смисъл — отговарям бързо. Не вдигам поглед, но чувствам тежестта на учудения поглед на Кемп. Стърн обаче продължава, без да трепне.

— Ако е безполезно да повдигаме въпроси, тогава да помислим за споразуменията относно свидетелите — казва Санди.

Това са изявления, по които обвинението и защитата са постигнали съгласие, що се отнася до показанията на даден свидетел, така че призоваването му да е излишно. Докато Стърн обсъжда възможността на глас, той все повече се убеждава, че това е правилният път. Ще се съгласим не само с показанията на телефонната компания, но и на химиците, и на експертите от „Косми и тъкани“. По този начин ще намалим времето, през което тези увреждащи доказателства ще задържат вниманието на журито. Дела Гуардия може да не приеме предложението, но по-вероятно е да се съгласи. Прокурорите винаги са облекчени, когато отпадне необходимостта да защитават собствените си доказателства.

Като решаваме това, двамата с Кемп се връщаме в библиотеката — заседателна зала в кантората на Стърн, където томовете с действащото законодателство и съдебната практика са наредени от пода до тавана върху тъмни дъбови лавици, покриващи четирите стени. С Кемп работим на различни бюра. След няколко минути усещам, че Джейми ме наблюдава, но не вдигам глава.

— Не разбирам — казва той накрая на глас, като не ми дава избор. — Ти самият каза, че нещо не е наред с телефонната справка.

— Джейми, пожали ме. След това премислих.

— Нали каза, че трябва да проверим дали не е била фалшифицирана.

Напрегнатият му поглед не се дължи на яд. В него се чете безпомощност. Куентин Кемп с каубойските си ботуши и спортно сако от туид изглежда като беззащитен младок, което рядко му се случва. Обикновено смята, че е съвсем наясно с нещата и не могат да го подведат.

— Джейми, става въпрос за нещо, което вече казах. При тези обстоятелства. Нали разбираш?

Но виждам, че той въобще не разбира. Неприятно ми е да удържам на погледа му, с който показва, че вече не може да ми вярва. Затварям бележника и обличам сакото си. Санди е още в кабинета, където надниквам да му кажа, че си отивам. Все още проучва купищата експертизи, които Нико представи в отговор на нашите искания. Спектрографии. Таблици. Пълното заключение от аутопсията на Каролин. Облечен е с хубав пуловер и спортни панталони и изглежда спокоен под зеления абажур на лампата, пушейки скъпоценната си пура.

Понеделник сутринта Липранзър е на свидетелския стол. Нико се е погрижил да го държи далеч от мен. Екипът на прокуратурата заедно с Лип влизат в момента, в който Ърнестин обявява, че заседанието ще започне. Липранзър е облечен в костюм — нещо, което мрази. С него прилича повече на затворник, отколкото на полицай. Ужасен е този костюм — с външни шевове и шарка като за жакардов килим, а косата му е зализана. Така се случва, че когато Лип влиза в залата, аз съм до вратата и независимо че Нико и Гленденинг са го оградили отпред и отзад, той ми маха с ръка и ми намига. Чувствам се окуражен, че го виждам отново.

Нико се справя добре с Лип. Това е най-добрият му разпит от началото на процеса. Води го без превземки и бързо получава желаното. Знае, че Лип не е приятелски настроен към него. Ще каже истината, но за разлика от Хорган ще търси възможност да го захапе. Дилей внимава да не му даде повод. Знае, че ако се държи професионално, може да разчита на същото и от страна на Лип. И двамата са точни и кратки.

— Признавал ли ви с някога господин Сабич, че е имал връзка с Каролин Полхимъс?

— Възражение.

— На същото основание като при господин Хорган ли? — пита съдията.

— На същото.

— Възражението ще бъде отхвърлено. Дами и господа, сигурен съм, че си спомняте какво ви обясних миналата седмица за въпроси, основани на предположения. Това, че господин Дела Гуардия го твърди, не значи, че е вярно. Продължавайте.

Чудех се как ще отговори Лип. Но той просто каза „не“. Нико не зададе въпроса дали съм намеквал за съществуването на такава връзка, или и двамата сме приемали мълчаливо съществуването й, което впрочем Дела Гуардия не е способен да формулира приемливо. Попита дали съм му признал, а Лип каза истината. Ограничена от формалностите за представяне на фактите, нашата система за откриване на истината пропуска поне половината от това, което е общоизвестно.

Със строг, почти английски маниер Нико установява факта, че съм помолил Лип да не иска справка за домашния ми телефон. Измъква от устата му и случаите, когато трябваше да ми напомни за компютърния анализ на отпечатъците, намерени по чашата и на други места в апартамента на Каролин. Усещам, че Нико бие нанякъде, но не разбирам накъде точно. Съдебните заседатели, сигурен съм, схващат, че нещо не е както трябва. Но накрая той съобразително им показва какво е то. След като е получил необходимото от Липранзър, предварително омаловажава нашия разпит, като демонстрира наличието на пристрастие. После иска да се изброят случаите, по които аз и Лип сме работили заедно.

— Ще бъде ли справедливо да се каже, че двамата вече сте били образували един особен прокурорски или следствен екип?

— Да, сър.

— А в резултат на съвместната ви работа между вас възникна ли приятелство?

— Определено.

— Близко приятелство ли?

Погледът на Лип за момент се плъзга към мен.

— Предполагам, че да.

— Имате ли му доверие?

— Да.

— А той знае ли това?

Стърн възразява — Лип не може да отговаря за това какво знам аз, а прокурорът навежда към такъв отговор. Свидетелят вече е характеризирал отношенията. Ларън приема възражението.

— Нека да поставя въпроса така — първоначално бяхте ли включен в разследването на случая?

— Не.

— А кой беше включен?

— Харолд Гриър — детектив от осемнайсети район, където бе извършено престъплението.

— Той компетентен следовател ли е?

— Според мен ли?

Нико е нащрек — от една страна, за да избегне възражение, а от друга, да не позволи на Лип да контраатакува.

— Господин Сабич изразил ли е някога пред вас резерви относно способностите на Харолд Гриър?

— Не. Всички смятат Харолд Гриър за първокласен полицай.

— Благодаря. — Нико се усмихва, наслаждавайки се на допълнителните точки в своя полза. — А известно ли ви е кой реши делото да бъде прехвърлено на специалния отряд и вие да бъдете включен в разследването?

— Господин Сабич поиска да бъда привлечен, ако за това става дума. Бе съгласувал въпроса с господин Хорган.

— А знаете ли дали подсъдимият е бил близък с някого в полицията?

Лип вдига рамене.

— Не е споменавал пред мен.

Нико се разхожда важно.

— Ще сгрешим ли, ако кажем, че вие сте служителят от градската полиция, който най-малко би подозирал господин Сабич в убийство?

На въпроса може да се възрази. Стърн се надига, но се възпира, хванал с ръце облегалките на стола. Този път съм в ритъм с мисълта му. Видял е как Лип се поколебава и разбира, че с импровизацията Нико направи първата си грешка. Остави пролука за Липранзър и през нея ще получи първата стрела.

— Аз никога не бих повярвал в това — отговаря просто Лип.

Той набляга на „никога“ точно както трябва. Думите му ще въздействат на съдебните заседатели. Не се опитва да напада Нико, но използва възможността, за да покаже чувствата си.

Санди се изправя да зададе своите въпроси. Снощи обсъждахме дали въобще да разпитваме Лип. Стърн не искаше, за да не наблягаме повече на благоприятните за Нико моменти. Току-що свършилият разпит от обвинението спечели повече, отколкото Стърн очакваше. Но от друга страна, се отвори врата за изброяване на успехите, които Лип и аз сме постигнали заедно; те щяха да обяснят защо съм избрал него за делото. Стърн ги изброява един по един.

— Впрочем — казва Стърн към края — май докато разследвахте това убийство, вие с господин Сабич разглеждахте още един въпрос, нали?

Лип го поглежда недоумяващо.

— Нямаше ли една папка, която се пазеше в чекмеджето на господин Хорган…

Санди успява да изрече само толкова, защото Нико е скочил на крака и крещи. Ларън вдига чукчето и с него сочи към Стърн.

— Господин Стърн, вече няколко пъти ви предупредих, че докато прокуратурата представя тезата си, не искам да чувам повече за това дело. Прекалихте при разпита на господин Хорган и няма да позволя да повтаряте това.

— Ваше Благородие, този факт има основно значение за нашата защита. Възнамеряваме да продължим разглеждането на въпроса за това дело, когато е наш ред да представим тезата си.

— Ако има основно значение за вашата защита, тогава може да повикаме инспектор Липранзър отново. Но сега искам от вас да продължите нататък, защото все още далеч не сте ме убедили, че има смисъл да гоните този „заек“ из цялата зала. Ясен ли съм? — Съдия Литъл поглежда иззад бюрото си с впечатляваща строгост.

Стърн прави лек поклон, като навежда глава и рамене. Усещам, че съм разстроен от грешката на Санди. Смъмриха го в присъствието на съдебните заседатели — неуспех, който лесно можеше да бъде предвиден, и аз все още не разбирам какво цели да постигне. С това дело вече хвърли сянка върху Молто. Защо продължава да го повтаря като латерна? В крайна сметка журито ще бъде разочаровано, особено след като обещава да представи доказателства, които нямаме. Не можем да предложим писмото, което намерих в делото „П“, защото то е само празни приказки. Не разбирам блъфа на Стърн, а когато го насочвам към тази тема, той махва пренебрежително. Отнася се към нея тъй, сякаш тя е просто ефект за съдебната зала.

Междувременно той се е приближил към нашата маса.

— И тъй, инспектор Липранзър, господин Дела Гуардия ви зададе някои въпроси за телефонните справки. — Санди размахва листовете. — Доколкото разбирам от вашите показания, вие сам сте повдигнали въпроса за домашния телефон на господин Сабич, нали?

— Да.

— Не го е повдигнал той?

— Не.

— И не ви е молил предварително да не искате справка за домашния му телефон. Така ли е?

— Абсолютно.

— Всъщност той не ви ли уведоми от самото начало, че може да откриете обаждания от госпожа Полхимъс до един от неговите телефони?

— Да, в кабинета му.

— Но не ви помоли, нито ви нареди да не искате каквато и да е справка, нали?

— Не.

Всички отговори на Лип са звучни и отчетливи. Сега Стърн прави демонстрация, като показва какво може да се постигне с приятелски настроен свидетел. Всичко е ясно — липсва съпротива. Лип в общи линии оставя Стърн да свидетелства. Бързо потвърждава изказаното предположение, че той сам е предложил да не искат справката от домашния ми телефон. Смятал е, че няма отношение към делото. Аз просто съм се съгласил с това, като съм заявил, както хората често правят, че е най-добре да избегнем призовката, тъй като тя би могла да разстрои жена ми. Санди се връща при нашата маса за един документ. Номерира го и го подава на Лип за разпознаване. Това е призовката до телефонната компания.

— Така, кой прокурор е издал призовката?

— Ръсти. Господин Сабич.

— Неговото име фигурира като подписал документа, нали?

— Да.

— А съгласно условията й тази призовка изисква ли представяне на справка за телефонните обаждания?

— Според това, което е казано в нея ли?

— Именно.

— Отговорът е „да“. Призовката изисква подробна справка.

— Съдържа ли се някакво изключение за дома на господин Сабич?

— Не.

— И в който и да е момент, когато вие или някой друг желае да проучи обажданията от дома на господин Сабич, тази призовка би изискала представянето на такава справка, нали?

— Да.

— А всъщност — моля ви не отговаряйте, ако това не ви е известно, — когато господин Молто и господин Дела Гуардия решиха, че искат тази справка, те използваха настоящата призовка, за да я получат, нали?

— Мисля, че да.

— Така че сега господин Сабич е изправен пред съда въз основа на доказателства, за чието събиране той сам е издал призовка. Така ли?

Залата започва да се вълнува. Нико възразява. Въпросът съдържа довод.

Ларън клати добронамерено глава.

— Господин Дела Гуардия, вие искате да покажете, че господин Сабич е попречил на събирането на доказателства, за да изтъкнете вината му. Прокуратурата има право на това. Но защитата също има право да посочи, че представените доказателства всъщност са били събрани чрез неговите лични усилия. Не виждам как иначе те могат да се противопоставят на вашата теза. Отхвърлено.

— Повтарям — казва Санди, застанал пред Липранзър. — Господин Сабич е съден тук с доказателства, за които той сам издаде призовка, така ли?

— Точно така — казва Лип и нетърпелив като новобранец, добавя: — Също както с отпечатъците от пръсти.

— Така, така — казва Санди и продължава с отпечатъците. — Господин Сабич лично е посетил Макграт Хол, срещнал се с Лу Балистриери и е настоял отпечатъците да бъдат изследвани. Истина е, че Сабич е бил зает да ръководи цялата прокуратура, докато Хорган е водел кампанията си, но отново чрез собствените си усилия е събрал доказателства, които сега се използват, за да бъде осъден… Той пречеше ли ви? — пита накрая Санди.

Лин изопва гръб на облегалката и отговаря:

— Не.

— Затрудняваше ли ви?

— Според моите разбирания — не.

— Вие дори май казахте на господин Дела Гуардия, че и да сте знаели за тези доказателства, при уважението и привързаността ви към Ръсти Сабич никога не бихте заподозрели, а да не говорим повярвали, че той е извършил това убийство.

Като гледам как Лип се колебае, за момент се уплашвам да не би Стърн да е прекалил. Но след това виждам, че Лип просто прави несръчно усилие да постигне драматичен ефект.

— Никога — повтаря той.

Докато Стърн се връща към нас, ми се усмихва крадешком; усмивката му е предназначена главно за журито. Независимо от това за пръв път имам чувството, че съдебните заседатели не са доволни от него. Не се представи убедително. Находчивите му въпроси не обясняват защо не съм пожелал да се направи справка за моя телефон, още повече че е имало обаждане до Каролин във вечерта на убийството. Разпитът на Стърн не предлага никакво обяснение и за подмяната на Харолд Гриър, който изглежда на съдебните заседатели много по-внушителен от Липранзър. Стърн не пояснява защо не съм отишъл при Лу Балистриери, след като Липранзър, да не говорим, че и Хорган са ми повтаряли да го направя. А последният въпрос и отговор, макар и трогателни с непохватността си, са просто плява. Телефонната справка и отпечатъците несъмнено будят смущение. Смущаващи са и послушните отговори на Лип, давани под ръководството на Стърн. От ясно по-ясно е, че Липранзър е приятел, който преспокойно може да бъде насочен по грешна следа. Съдебните заседатели няма да пропуснат да схванат това. Всичко е такова, от каквото винаги съм се страхувал. Засега Дан Липранзър е най-пагубният свидетел до голяма степен поради явната си благоразположеност към мен.

Следобед продължаваме да вървим към провала. Споразуменията за свидетелите са подготвени и прочетени. Точно след показанията на Липранзър се разкрива конкретното съдържание на телефонните справки, което е съкрушително. Нико ги прочита сам. Най-накрая е налучкал пътя към това жури. Те са все умни хора и искат фактите да им бъдат представени, без да се разкрасяват. Нико подхваща с равен, приглушен тон и чак когато свършва, поглежда нагоре само за миг, за да види какъв ефект е постигнал с данните. Съдебните заседатели го слушат внимателно; усещам тежестта на техните изводи. Осъзнавам, че като подсъдим много по-остро долавям настроенията в залата, отколкото като прокурор. Чувствам се безпомощен и потиснат, свят ми се завива от отчаяние.

Споразумението за показанията на експерта по власинките е дълго, но постига същото въздействие. Като се отказа от свидетели, Нико теоретически се лиши от драматичността на показанията на живо. Но експертите често са сухи и прекалено подробни. Писмените обобщения са достатъчно конкретни и имат остро жило. По този начин Стърн няма възможност да приложи изкусното си умение да омаловажава казаното, да насочва свидетеля в неочаквана посока. Изслушваме фактите сред тягостно безмълвие. Единственото благоприятно обстоятелство — нямам дреха, чиято тъкан да съвпада с намерените власинки — може да бъде обяснено прекалено лесно: облеклото от онази вечер съм изхвърлил заедно с оръдието на убийството. Или пък дрехите ми просто не са пускали мъх. Тези заключения, неизбежни и математически точни, като че ли сгъстяват въздуха в съдебната зала. Чувствам как се наместват във всеки ъгъл. В залата вече цари спокойствие, оформя се една непоколебимост. Затишието не се дължи само на ранния следобед. Сякаш всички тук, включително и съдебните заседатели, усещат смяна на посоката: махалото се с люшнало назад към първоначалните очаквания. Доста време загубиха прокурорите, но в крайна сметка взеха превес в процеса, като доказват тезата си.

Както обикновено, пак Молто, предпазлив и твърде нетърпелив, започва да ме изважда от пропастта. Когато последното споразумение за свидетелите е прочетено, той моли за съвещание в коридора.

— Какво има? — пита Ларън, когато всички се събираме.

— Господин съдия — заявява той, — готови сме да продължим с експерта по пръстовите отпечатъци. Има само едно малко затруднение.

Кемп ме поглежда с лукаво пламъче в очите. Така нареченото затруднение е очевидно и за двама ни: не са открили чашата. Усмивката на Джейми е добре дошла. След близо два дни тя е първият признак на възобновена топлина между нас и идва в необходимия момент, тъй като всички от защитата седяхме безмълвни и мрачни цял следобед. През почивката в три и трийсет се засякох със Стърн в тоалетната и не си разменихме нито дума. Той вдигна рамене с типичната си лукава потайност. Погледът му беше апатичен. Като че ли искаше да ми каже: „Знаехме си, че това ще ни сполети“. Просто свърши времето ни, отредено за надмощие.

В малкото коридорче пред кабинета си съдията Литъл бълва огън и жулел. В неговите очи Молто все още не може да свърши нищо като хората.

— Искаш да ми кажеш, че сте приключили с издирването и този предмет изобщо не може да бъде намерен?

— Господин съдия… — започва да се обяснява той.

— Защото това е факт и аз ще трябва да се произнеса въз основа на него. А ако ми казвате, че според вас чашата ще изскочи, но че засега ви е по-удобно да продължите без нея, това е нещо съвсем друго. Дума да не става да продължим сега, а вещественото доказателство да оставим за по-нататък. Ясен ли съм?

Нико хваща Томи за ръката. Казва на съдията, че им трябва още една нощ.

— Добре тогава — казва Ларън. — Да разбирам ли, че искате да приключим за днес?

Нико заявява отривисто: „Да!“. Ясно е, че днешният успех го е окуражил. Може да приеме несполуките, без да страда. Отново изглежда обхванат от предишната си самоувереност.

— Ваше Благородие — обажда се Стърн, — надявам се, че при липсата на чашата съдът не е решил да позволи на прокуратурата да използва отпечатъците от пръстите. С ваше разрешение бихме искали да изкажем становището си по този въпрос.

— Разбирам — отговаря Ларън. — Може да проучите въпроса, господин Стърн, и аз ще бъда щастлив да чуя становището ви. Но отсега ще ви заявя, че нямам желание да допусна на свидетелския стол някой, който да си дава мнението за нещо, наблюдавано върху изчезнал предмет. — Той хвърля свиреп поглед към Молто. — Така че довечера прегледайте литературата и утре с удоволствие ще ви изслушам. А ако бях на ваше място, господин Дела Гуардия, щях да си запретна ръкавите и сам да отида в хранилището за веществени доказателства.

— Да, Ваше Благородие — отговаря Нико покорно.

Докато влизаме в залата, Стърн ме поглежда многозначително изпод щръкналите си вежди. Сякаш иска да ме пита нещо. Едва ли не смята, че аз мога да обясня липсата на чашата. А може би просто надеждата, която се чете в неговия поглед, му придава такъв въпросителен израз. Ако Ларън не позволи на прокурорите да представят отпечатъците от пръсти, възбуденото срещу мен дело със сигурност би се провалило. Стърн не е знае дали да се надява или не. Нито пък аз.

— Наистина ли няма да допусне това доказателство? — питам Стърн, докато заставаме зад нашата маса. Очакваме журито да се завърне в залата, за да може съдията да го освободи за днес.

— Струва ми се, че въпросът е сериозен, нали? Трябва да го обсъдим довечера.

Това ще означава ние с Кемп да прекараме още време в библиотеката. Кимам, като приемам неизречените указания на Санди.

Около девет и половина вечерта Кемп влиза в малката библиотека на Стърн, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Докато отида до приемната, където Джейми го беше вдигнал, той остава, за да прегледа фотокопията на някои решения, които бях избрал от съдебната практика на Върховния и Апелативния съд на щата. Една от лампичките на телефонния апарат мига. Решавам, че е Барбара, която обикновено се обажда по това време, за да пита как е минал денят, а аз всяка вечер дълго мънкам половинчати отговори.

Истината е, че от дните непосредствено преди делото правя всичко възможно, за да отбягвам Барбара. Увещавам я по телефона да си легне и да не ме чака, вечерям със Стърн и с Кемп и я предупреждавам да не ми оставя ядене. Не мога да понасям любопитството й, насочено като мощен прожектор към съдебните прения. Не желая тези вечерни сцени, когато предъвкваме случилото се в залата точно като престъпниците, които съм обвинявал. Безкрайно неловко и неприятно ми е да слушам как Барбара прави подробен анализ на тактическите решения, вземани в хода на процеса, в който се боря за живота си. А най-вече не желая да участвам в разговори за моето неудобно положение. При фактите, които се изнасят всеки ден пред нас, знам до какви изводи може да е стигнала тя и в сегашното си състояние не бих ги понесъл, все едно дали отхвърля, или приема подозренията. Но гласът, който чувам, не е на Барбара.

— Как бях? — пита Лип. — По едно време си помислих, че ще ти дадат медал или нещо такова при всичките тия страхотни неща, които сме извършили с теб.

— Беше чудесен! — Безсмислено е да му казвам истината.

— Дилей е голямо говедо. Тази сутрин ми се обади Шмид. Едно птиче искало да ми предаде да не хитрея много на свидетелския стол, че да не патрулирам в Северния район сам през нощта. Голям финяга е!

Изръмжавам нещо в съгласие. От време на време аз самият съм пращал подобни съобщения до полицаи, които са били приятели с някого от защитата или пък са израсли с подсъдимия. Това си е в реда на нещата.

— Мислех си, че можем да се видим довечера — продължава Лип. — Да поговорим за оная работа, дето обещах да ти помогна. — Има предвид да намерим Леон. — Да те закарам ли у дома? Ще стоиш ли дълго там?

— Може би още два часа.

— Така става. На смяна съм до полунощ. Ще си взема почивката накрая. Да се срещнем на ъгъла на „Гранд“ и „Киндъл“ в единайсет и половина. Аз съм с небелязания додж.

Уговаряме го като в шпионски филм. Когато колата се появява, аз изскачам от фоайето и Лип не остава повече от пет секунди до бордюра, преди да сме потеглили. След като вече е дал показания, натискът върху него е по-малък, но все още мнозина биха му казали, че разумността изисква да стои далеч от мен. Той така бързо завива, че задницата занася по мокрия от дъжда асфалт.

Отново го поздравявам за показанията.

— Добре беше, защото реши да бъдеш прям.

— Старая се — отговаря той и посяга към радиото, което гърми страхотно. — Няма грешка — кима Лип към него. — Водим разследване за наркотици с тия от федералната служба, за да компенсираме фиаското от миналия април, а те сякаш не могат да се наприказват в ефира и непрестанно проверяват дали някой не е пречукан. Дано тия, които дебнат, да нямат сканиращо устройство, защото тая хайка няма как да не я забележиш.

Питам го за акцията.

— Бива си я — отговаря Лин. — Облекли са едно готино парче в палто от визон, конфискувано миналия път, когато нахлуха на „партито“ на Мадс Корвино. Ще се прави на откачена наркоманка от предградията и ще купи десет кила кокаин чрез някакъв тип от Ниъринг.

— Сигурно е от моите съседи — казвам аз. — Има един приятел през две улици на име Клиф Нуделман, носът му е червен като чушка.

Замълчаваме и слушаме разговорите в ефира. Стражари и апаши. Изпитвам смътна меланхолия, когато признавам пред себе си, че тези акции ми липсват. Поради дъжда се усеща статично електричество. Недалеч гърми и святка. Не ми се ще пръв да заговоря за Леон, но накрая питам Лип какво е направил.

— Не съм започнал още — отговаря той. — Но вече ще се заема. Това ми е първата работа. Само че нямам ни най-малка представа къде да го търся. Исках да се посъветвам с теб. Имаш ли някакви предложения?

— Не знам, Лип. Не би трябвало да е толкова трудно да се открие педераст на име Леон. Разпитай келнерите. Или художниците. — А може да се е преместил в Сан Франциско. Да е починал от СПИН или нещо такова. — Въздържам се да отговоря на предположенията на Лип, че усилията му ще са напразни. Замълчаваме за момент, радиото трещи.

— Мога ли да попитам нещо? — казва след малко той. — Това наистина ли е толкова важно?

— За мен ли?

— Да.

— Много.

— Мога ли да попитам защо? Наистина ли мислиш, че тоя капут ще ти помогне с нещо?

Казвам същото, което му бях казал и преди.

— Искам да разбера нещо, Лип. Не мога да ти кажа повече от това.

— За Молто ли?

— Да, за Молто. Така си го представям. Доколкото мога да си го представя.

Наближаваме автогарата, която винаги е мрачна, но в среднощния дъжд още повече. Поглеждам към нея и виждам един тъжен масив в тъмнината. Гаснещата вяра на Лип в мен е надвиснала със собствена мъглява печал. Това го притеснява дори повече от рисковете. От своя гледна точка той го схваща така: искам да използвам това нещо с Молто за отклоняване на вниманието или както Нико се бе изразил, „да ги пратя за зелен хайвер“. Нежеланието на Лип е очевидно и за двама ни. Фактът, че трябва да използвам приятелството ни, за да го карам да прави нещо, което не би направил за почти никого другиго, е тъжен признак за това какво е положението ми.

— Поне да се опитаме да получим справка за други арести. Бърман, частният детектив на Санди, каза, че дори тези факти не е могъл да получи от полицията.

— Казах ти, че са сложили як похлупак на тоя въпрос. Канили здравата ще загази, задето е разговарял с теб.

В първия момент не успявам да реагирам.

— А ти откъде чу за това?

— Един началник на смяна не може да мръдне никъде, без да го забележат. — Дъждът се стича по стъклата. Въздухът е спарен. Сега ми става ясен шпионският похват, който използва преди малко. — Той какво ти каза? — пита Лип.

— Не много. Каза ми, че Каролин и Ларън са имали нещо преди много време. Ти какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че си похождаше — казва Липранзър. — Винаги така съм смятал.

— Каза, че Ларън я е набутал в прокуратурата чрез Реймънд.

— Логично е.

— Така си помислих и аз.

— Каза ли ти нещо друго?

— Само стари истории. Северният район бил калташко място, но според него Молто бил чист.

— А ти вярваш ли му за Молто?

— Не съм много склонен да му вярвам.

— Аз не бих се съобразявал с мнението на Канили за чисто и мръсно. Това мога да ти кажа. Бог знае откъде е дошъл.

— Какъв е проблемът между теб и Лайънел?

— Не е моят тип полицай — отговаря просто Липранзър. Вече сме пресекли моста към Ниъринг и сме потънали в типичната за предградието тъмнина, така различаваща се от крещящите жълти светлини на магистралата. — Работил съм в началото с него.

— Не знаех.

— Да. Виждал съм го как действа. Не е моят тип полицай.

Решавам да не питам повече.

Лип се взира през предното стъкло. Сенките на чистачките се движат по лицето му.

— Става въпрос за преди дванайсет, ако не и четиринайсет години — казва той накрая. — Тогава нещата бяха по-други. Което си е вярно, вярно е. Тогава всеки взимаше подкупи. Нали разбираш, всеки. — Лип ме поглежда право в очите и аз усещам какво иска да каже. Мисълта ме разстройва. — Сутеньорите, барманите сами предлагаха мангизите. Една дума не се обелваше. Просто ти ги подаваха. Така че не обвинявам никого. Но една нощ, към два-три часа сутринта, излизам от някакво заведение, а насреща полицейска кола хвърчи с пълна скорост и изведнъж заковава. Решавам, че е заради мен, и се приближавам. Но Канили, който е вътре, дори не ме забелязва. Вече беше сержант, така че се возеше сам като контролиращ патрулите. Виждам, че гледа през улицата в един вход, а там е застанала проститутка. Негърка. Полата едвам й покрива задника, а отгоре наметнала кожено палто, на леопардово приличаше. Както и да е, той й подсвирква. Като на куче или на кон. Сетне вкарва колата на заден в уличката и сочи така. — Лип насочва показалец към чатала си. — Захилил се до уши, а оная просто стои и чака. Той продължава да сочи и да се усмихва. Казва нещо, което не чувам ясно, от рода на: „Не отказвай!“. Както и да е, тя се приближава бавно към него и едва мъкне чантичката си, като че ли в нея има цяла наковалня. А Канили, седнал в колата, продължава да се хили. Виждам само краката му, които стърчат през вратата, гащите му смъкнати до глезените, а оная на колене пред него, докато работи. Дори не си беше свалил шапката.

Лип завива в нашия двор. Изключва колата от скорост и запалва цигара.

— Не е моят тип полицай — повтаря той отново.