Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (34)

32.

На следващия ден провеждаме първата голяма битка по правни въпроси, която ни отнема цялата сутрин. Нико описва шестчасовото претърсване на полицейското хранилище за веществени доказателства, при което всичко било прегледано предмет по предмет. Не са успели да намерят чашата. И двете страни са подготвили писмени становища по въпроса дали все пак могат да се приемат показания относно отпечатъците върху нея. Кемп е написал нашето някъде след полунощ. Молто трябва да е започнал по-късно, тъй като Нико заяви, че са продължили търсенето до един часа. И двамата са с мътни и зачервени очи, което не е необичайно за юристите по време на процес. Ларън се оттегля в кабинета си, за да прочете двата документа, след което се връща да чуе устните доводи. Отначало, както е редно, само Нико и Стърн се обръщат към съдията, но и двамата често се допитват до помощниците си, така че скоро четирима юристи говорят, а съдията ги прекъсва, задава въпроси и от време на време разсъждава на глас. Стърн представя своите аргументи с по-голяма страст от когато и да било досега. Може би вижда шанс за победа, а може и да го е налегнало отчаяние след вчерашните отрезвяващи събития. Той продължава да подчертава принципната несправедливост на това подсъдимият да оспорва експертизи, след като не са му предоставени материалите, на които се основават. Нико, а след него и Молто многократно повтарят, че така наречената „верига на владение“ не е била оспорена. Независимо от това дали чашата може, или не може да бъде намерена, показанията на Гриър, Липранзър и Дикърман, шефа на лабораторията, взети заедно, ще установят, че отпечатъците са разпознати на плаки, снети от чашата в деня след убийството.

Споровете между страните са безкрайни, а духът ми се движи по болезнена спирала — ту се издига, ту рязко пада от въодушевление до горчива жал. Ясно е, че Ларън се колебае. Това е един от често възникващите по време на процес въпроси, при които съдията (независимо какво предприема) е ограничен от рамките на закона. Теорията е в полза и на едната, и на другата страна. Тонът, с който Ларън порицава Нико и Молто за небрежността на полицията, ме кара на моменти да се чувствам сигурен, че доказателствата ще бъдат изключени. Но прокурорите заявяват, че такова решение е в ущърб на тезата им и без да го изричат на глас, намекват, че е твърде неуместно тя да бъде отхвърлена при такъв шумен процес заради немарливостта на полицаите. В края на краищата техните доводи му повлияват и постановлението на Ларън е срещу защитата.

— Ще допусна тези показания — казва съдията скоро след като стрелките на стенния часовник са отминали дванайсет. След това обяснява за протокола основанието на своето решение, така че ако се наложи, Апелативният съд да го прецени. — Трябва да кажа, че го правя с голяма неохота, но съм повлиян от очевидната важност на тези показания за делото. Естествено, цялостният тон на някои от нещата, които се случиха тук… — съдията поглежда към Молто — … ми помага да разбера скептицизма на защитата. Те са прави, че не са имали възможност да разгледат вещественото доказателство. Липсата му се приписва на полицейското хранилище. За протокола искам да отбележа, че неговите пазители в продължение на години работят твърде небрежно, що се отнася до регистрацията и съхранението на предметите. Това вероятно е най-скандалният, но в никакъв случай не и единственият пример. Трябва да заявя, че именно този факт ме кара да допусна показанията. Работата е там, че дори прокурор с най-добри намерения — това съвсем не е намек за намеренията на господин Дела Гуардия или господин Молто, който, изглежда, последен е държал в ръце чашата… — Ларън отново вторачва мрачен поглед в Томи. — … та значи дори прокурор с най-добри намерения изглежда не може да упражнява контрол върху веществените доказателства, след като излязат от ръцете му. Но тук може да има и злонамереност. Ще бъда нащрек и открия ли нещо такова, делото ще бъде прекратено, и толкова. Общо взето, тази идея ми се струва толкова противна, че ще я приема за малко вероятна. Така че въпреки възражението ще допусна представянето на това доказателство, като отбелязвам собствените си резерви. Ето защо ще дам на съдебните заседатели ясни ограничаващи указания, които искам да подготвя по време на обедната почивка. Ще продължим заседанието в два часа.

Съдията излиза иззад бюрото, като моли страните да останат за няколко минути, така че да чуе становищата им за указанията, които иска да подготви. Санди се отнася философски към това решение. Явно е смятал, че ще спечелим. Обяснявам на Барбара какво се е случило и тя изглежда твърде разстроена от постановлението на Ларън.

— Не е честно — казва ми. — Дори не си могъл да я зърнеш тая чаша.

— Знам — отговарям аз. — Но тук съдията има думата, негово право си е да решава.

Не се опитвам да бъда герой. През цялото време съпоставях Ларън с вътрешния си барометър. И аз щях да постъпя по същия начин.

Отивам до тоалетната. Когато излизам, Нико отново е пред огледалото, мие си ръцете и върти глава наляво-надясно, за да види на светлината от лампата дали е сресан добре.

— Е, Ръсти, ще те чуем ли идната седмица? — казва той. Съгласно щатското законодателство защитата не е длъжна да уведоми обвинението за това кои са свидетелите й, а дали подсъдимият ще свидетелства или не, обикновено се пази в пълна тайна. Вероятно утре прокуратурата ще приключи с излагането на тезата си. Ако приемем, че на съдията му е необходим един ден за представяне на доводи по оправдателното решение, ние ще започнем с нашата теза в понеделник. В случай че прокурорите не получат някакво указание за нашите намерения, те няма да знаят дали да прекарат съботата и неделята в подготовка за разпит или за заключително изявление. Най-често прокурорът разпилява сили, като работи и в двете посоки.

— Сигурен съм, че когато решим, Стърн ще ти каже, Дилей.

— Залагам десетарка, че ще говориш.

Нико си играе игрички, като изпробва самообладанието ми. Много по-твърд е, отколкото при срещата ни тук миналата седмица. Такъв е той, лукавият Дилей.

— Може би ще спечелиш — казвам. — Подготвил ли си разпита?

— Нямаше как — отговаря той. — Не мога да разпитвам Барбара. Толкова симпатична и изискана жена.

Нико пак пуска сонди. Иска да разбере дали Барбара ще подкрепи моето алиби. Изпитва ме как ще реагирам при мисълта Молто да се нахвърли върху жена ми.

— Много си сантиментален, Дилей! — Поглеждам се в огледалото.

Вече ми писна от този разговор. Ала Нико, в добро настроение след благоприятното за него развитие през последните два дни, не ме оставя на мира.

— Не ме разочаровай, Ръсти. Искам да го чуя. Нали разбираш, понякога се чудя, мисля си как може този човек, когото познавам, да извърши такова нещо. Признавам си, че понякога се чудя и се мая.

— Нико, ако ти кажа какво наистина се е случило, няма да ми повярваш.

— Какво значи това?

Обръщам се, но той ме хваща за лакътя.

— Кажи, какво значи това? — пита той. — Нали нямаш предвид щуротиите, че Томи е изфабрикувал всичко? Искам да кажа, че онова беше за вестниците, Ръсти, а не за пред мен. — Докосва ризата си. — Сигурен съм, че не го вярваш. Това са глупости. Имам предвид, че сега разговаряме неофициално. Тук сме само двамата. Стари приятели, никой нищо няма да изнесе. Как искаш да вярвам на тези дрънканици?

— Къде е чашата?

— О, по дяволите! Полицаите всичко губят. И двамата добре го знаем.

— Май хубаво беше подучил Юджиния?

— Какво? Наистина ли смяташ, че той я е накарал да каже „ангел мой“? Хайде и ти! Просто я подтикна да се развихри. Признавам, че беше глупаво. Аз му го казах. Предупредих го. Той е импулсивен, нали го знаеш? Страшно обичаше Каролин. Беше много привързан към нея. Смяташе я за близка приятелка, за по-голяма сестра. Уважаваше я, ценеше я. Вживял се е в това дело.

— Ти погледна ли онова досие, Нико?

— От чекмеджето на Реймънд ли?

— Провери някои неща. Но сам. Може да се изненадаш от голямата сестра и малкия брат.

Нико се усмихва и клати глава, за да покаже, че номерът не му минава. Аз обаче виждам, че съм успял да го жегна. Наслаждавам се на предимството си. Нико ми е ясен от години. Избърсвам си ръцете с една салфетка, а устните ми са свити, за да види, че нищо повече няма да кажа.

— Така значи? Ето я голямата тайна — Томи го е извършил. Това ли трябва да чуя?

— Добре тогава, Дилей! — казвам тихо, обърнат с гръб към него. — Ще ти дам възможност да ми зададеш един въпрос. Питай каквото искаш, без заобикалки. Като между стари приятели. Но да си остане между нас. — Обръщам се и го поглеждам право в очите.

— Ти ли го извърши?

Знаех си, че това ще попита. Рано или късно някой щеше да ми зададе този въпрос директно. Доизбърсвам ръцете си и извиквам на помощ всичко в мен, принадлежащо на истината, цялата искреност, която притежавам.

— Не, Нико — изричам съвсем тихо, като не отделям поглед от него. — Не съм убил Каролин.

Виждам, че съм му въздействал — зениците му се разширяват и очите му мигом стават по-тъмни. Лицето му май променя цвета си.

— Много убедително — казва той накрая. — Страшно убедително ще прозвучи. — Най-после се усмихва. — Значи всичко е било скроено? Неправилно обвинен, скалъпен процес, а?

— Върви по дяволите, Дилей!

— Знаех, че и това ще ми кажеш.

Когато излизаме в коридора, и двамата се смеем. Вдигам поглед и виждам, че сме привлекли вниманието на Стърн и Кемп, които са застанали недалеч от нас и разговарят с частния детектив Бърман. Той е много висок, с голямо шкембе и ярка вратовръзка. Погледът на Стърн е убийствен. Може би е сепнат, че ме вижда с Нико, но по-скоро нещо друго го е раздразнило. Маха с ръка, за да освободи другите двама, и се връща в залата. Кемп прави няколко крачки с Бърман, след което идва при мен. Дилей тръгва след Санди.

— Днес следобед няма да бъда тук — казва Джейми. — Изникна нещо.

— Добро ли е?

— Ако излезе каквото очаквам — много добро.

— Тайна ли е?

Джейми поглежда назад към вратата на съдебната зала.

— Санди каза да не го обсъждаме засега. Да не създаваме напразни надежди. Иска да бъдем предпазливи. Нали разбираш?

— Не напълно — отговарям аз.

Бърман, който е на известно разстояние, подканя Джейми да побърза. Кемп ме докосва за ръкава.

— Ако успеем, много ще се зарадваш. Вярвай ми!

Сигурен съм, че погледът ми е жалък, безпомощен и объркан от поведението на моите собствени адвокати. Ала зная, че не мога да възразявам. Аз самият съм съветвал Джейми Кемп да не бъде лековерен. Научих го на професионален скептицизъм, убедих го, че добрата преценка не се прави прибързано.

— Възникна нещо с една от призовките — прошушва той. Бърман отново извиква: „Казаха ми, че оня ще бъде там в един часа!“. Джейми отстъпва назад. — Вярвай ми — повтаря още веднъж той, преди да се затича по коридора.

— Дами и господа — чете Ларън на журито, — предстои ви да чуете показанията на експерта по отпечатъците Морис Дикърман относно доказателствата, които според твърденията му е разпознал върху определена чаша. Като преценявате това доказателство, вие трябва — повтарям, трябва — да имате предвид, че защитата не е получила възможност да разгледа чашата. Показанията са допустими, но сами решете каква тежест да им придадете. Защитата не е могла да поръча собствена експертиза. Нямало е как да се убеди, че не съществува някаква измама. Не твърдя, че има такава, но ви съобщавам, че защитата не е имала възможност да призове някой експерт да се произнесе по въпроса. Не им е предоставен шанс да проверят дали няма грешка. Може би невинна грешка, но все пак някаква. Не са успели да призоват още един експерт, който, да речем, би определил, че отпечатъците са на друг човек. — Ето защо, дами и господа, ви давам указания, че съгласно закона, когато заседанията приключат и вие ги обсъждате, имате право да вземете предвид не само тези показания, но и невъзможността на обвинението да предостави чашата на защитата. И е допустимо… не ви казвам какво да правите, но е допустимо дори само този факт да създаде съмнение относно безспорността на обвиненията, което от своя страна ще изиска да оправдаете господин Сабич. Продължавайте.

Застанал на подиума, Молто е вперил поглед в съдията. Но вече и двамата са изоставили всякакви преструвки. Между тях съществува открита, сериозна вражда. Ограничаващите указания се възприемат с вълнение от залата. В този случай защитата все едно е наваксала с няколко последователни гола. Самият съдия е омаловажил отпечатъците от пръсти и е заявил, че оправдателната присъда е приемлива. Намекът, че е била допусната грешка, че е направен пропуск, е като саблен удар в един наказателен процес.

Мори Дикърман сяда на свидетелския стол. Типичен представител на своя бранш. Кокалест нюйоркчанин с огромни очила в тъмни рамки, той смята професията си за вълнуващо занимание. Имаше добри чувства към мен, защото винаги го изслушвах. Колкото Кумагаи е некадърен, толкова Мори е способен. Той е от обществените служители, които имат безброй дарби. Седи със снимките и диапозитивите и показва на съдебните заседатели как се върши всичко това. Обяснява им какво представляват отпечатъците — остатъчни мазнини, оставени от определени лица в определен момент. Някои хора никога не оставяли отпечатъци. Повечето понякога оставяли, а понякога не. Зависело от това колко са се изпотили. Но оставели ли отпечатък, той бил уникален. Нямало два еднакви. Мори излага всичко това с характерната си словоохотливост, след което през последните пет минути от показанията си ме закопава със снимките от бара, чашата, плаките и увеличените отпечатъци от кадровото ми дело като общински служител. Всички съвпадащи точки на сравнение отбелязани с червени стрелки. Както обикновено, се е подготвил добре.

Стърн прекарва известно време на крака и разглежда увеличената снимка на отпечатъците, взети от чашата. Той обръща снимката към Мори.

— По кое време на първи април е бил оставен този отпечатък, господин Дикърман?

— Нямам никаква представа.

— Но сте сигурен, че датира от първи април?

— И това не може да се каже със сигурност.

— Моля?! — Стърн отваря уста, уж от почуда. — Но вие със сигурност бихте могли да потвърдите, че е бил оставен около първи април.

— Не.

— Така ли? Колко дълго се запазват отпечатъците?

— С години — отговаря Дикърман.

— Моля?

— Може да минат години, докато мазнините се разрушат.

— Кои са най-старите отпечатъци, които сте снели през цялата си служба в полицията?

— В едно дело за отвличане снех отпечатък от волана на изоставена кола, който сигурно беше от три години и половина.

— От три години и половина? — Стърн изсумтява. Той е истинско чудо. Човекът, който разсипа Реймънд Хорган, сега симулира добродушно объркване и почтителност към експерта. Държи се тъй, сякаш чак в този момент всичко това постепенно му се изяснява. — Значи господин Сабич може да е държал тази чаша преди шест месеца, когато е бил в апартамента на госпожа Полхимъс във връзка с делото Макгафен?

— Не мога да ви кажа кога господин Сабич я е държал, а само, че на нея има два отпечатъка от неговите пръсти.

— Да приемем, че господин Сабич я е докоснал по някаква причина — например да пийне вода, — след което тя да е била изплакната само отвътре. Възможно ли е отпечатъците му да останат?

— Да. А между другото теоретически е възможно цялата чаша да е била измита. Обикновено сапунът и водата премахват мазнините, но в литературата са описани случаи, когато пръстовите отпечатъци са били разпознати дори след като предметът е бил измит със сапун и вода.

— Не може да бъде! — възкликва смаяно Стърн.

— На мен лично не ми се е случвало — добавя Дикърман.

— Е, поне знаем, че никой друг не е докосвал чашата, тъй като на нея не е имало други отпечатъци.

— Не е така.

Стърн се прави на стреснат.

— Моля?

— Има още един.

— Не може да бъде! — възкликва Стърн. Нарочно прави всичко това; в маниера му има една особена театралност. В началото на процеса журито не го познаваше достатъчно добре, за да знае, че играе. Сега, през втората седмица, някои от жестовете му са пресилени, като че ли иска да наблегне на преднамереността на поведението си. Все едно казва: „Аз знам всичко това и вие знаете, че знам!“. Проява на доверие. Те да разберат, че в действителност той не се опитва да ги подхлъзне. — Искате да кажете, че на чашата има още един отпечатък?

— Именно.

— Възможно ли е господин Сабич да е докоснал чашата месеци преди това, а някой друг да я е държал на първи април?

— Възможно е — отговаря Дикърман с равен глас. — Всичко е възможно.

— Но ние знаем, че господин Сабич е бил в апартамента онази вечер, тъй като е оставил отпечатъците си върху много други предмети вътре, нали?

— Не.

— Е, трябва да ги има някъде. Например прозорците бяха отворени. По тях имаше ли годни за разпознаване отпечатъци?

— Годни — да, но не разпознати.

— Това са нечии отпечатъци, но не и на господин Сабич, така ли е?

— Нито на госпожа Полхимъс.

— Трето лице ли е оставило тези отпечатъци?

— Да.

— Както при чашата?

— Да.

Стърн пита последователно за всички места в апартамента, от които са били снети отпечатъци, без да бъдат открити моите. Масичката е била обърната. Отпечатъци са били взети от комплекта инструменти към камината с мисълта, че един от тях може да е оръдието на убийството. От повърхността на масичките, от бара, прозореца, вратата и още пет-шест други места.

— И отпечатъците на господин Сабич липсваха на всички тези места, така ли?

— Да.

— Само на тази чаша, която не може да бъде открита, ли бяха намерени?

— Да.

— Само на едно място ли?

— Само на едно.

— Но той би оставил отпечатъци из целия апартамент, ако е бил там, нали?

— Може би да, а може би не. Стъклото е повърхност, върху която много лесно се оставят отпечатъци.

Стърн, разбира се, знае отговора.

— А масичката? — пита той. — А прозорците?

Дикърман вдига рамене. Не е тук, за да обяснява. Призован е, за да разпознае отпечатъците. Стърн се възползва добре от безпомощността на Дикърман и за пръв път, откакто сме започнали, поглежда право към съдебните заседатели, като че ли търси утеха.

— Сър — пита Стърн, — колко други годни за идентифициране отпечатъци на трето лице — а не на господин Сабич или на госпожа Полхимъс — бяха открити?

— Мисля, че пет. Един на дръжката на прозореца, един на самото стъкло, два върху бутилките с алкохол и един на масичката.

— А някои от тях оставени ли са от едно и също лице?

— Това не мога да зная.

Стърн, който още е близо до нас, се понавежда напред, за да покаже, че не разбира.

— Моля?

— Няма как да се определи. Мога да ви кажа, че отпечатъците на този, който ги е оставил, не са известни в окръга, защото ги пуснахме в компютъра. Лицата не са задържани, нито са работили към някое учреждение в окръга. Но това могат да бъдат както петима, така и един и същи човек. Могат да бъдат на чистачката, на съсед или на приятел. Не съм в състояние да ви кажа.

— Не разбирам — казва Стърн, който много добре разбира всичко.

— Хората имат десет пръста, господин Стърн. Аз не мога да знам дали отпечатък „А“ е от показалеца, а „Б“ — от средния пръст. Освен това има лява и дясна ръка. Не може да се определи, ако нямаме вече известни такива, които да служат за сравнение.

— Господин Дикърман… — Санди замълчава за миг. — Кой от прокурорите ръководеше вашите действия след господин Сабич?

— Молто — отговаря Дикърман. Човек веднага остава с впечатлението, че не храни любовни чувства към Том.

— Но той, разбира се, ви помоли да сравните тези пет неидентифицирани отпечатъка, за да видите, че два от тях може да са от един и същи пръст?

Много добре, мисля си аз. Отлично. Като прокурор винаги пропусках точно такива детайли. Аз мислех за обвиняемия, а Санди, разбира се, мислеше и за всичко друго.

Когато Дикърман отговаря отрицателно, един от съдебните заседатели, този, чието хоби са компютрите, извръща поглед и клати глава. Поглежда ме право в очите, като че ли иска да каже: „Как може такова нещо?“. Изумен съм колко много успяхме да наваксаме от вчера. Заседателят се обръща към управителката на аптеката, която седи до него, и двамата си разменят няколко пуми.

— Това може да бъде готово до утре.

— Сигурен съм, че господин Молто сега ще ви подсети да го направите — казва Стърн и понечва да седне. — Знаете ли, господин Дикърман, защо господин Молто не ви е накарал да сравните останалите отпечатъци? — Добрият адвокат никога не пита защо, ако не знае отговора. Стърн го знае, както и аз. Поради небрежност. Имал е прекалено много работа, не е намерил достатъчно време. Разсеял се е. Какъвто и да е отговорът, ще е достатъчен, за да повдигне сериозни съмнения спрямо Молто.

— Предполагам, че не го е интересувало — отговаря Дикърман.

Опитва се да омаловажи значението на пропуска, но отговорът му прозвучава зловещо — като че ли Молто не се интересува от истината.

Стърн, който през цялото време стои до масата на защитата, остава там още секунда.

— Така, така — казва той.

 

 

Молто се приближава към подиума, когато госпожа Мейбъл Беатрис, домашна прислужница в Ниъринг, е призована да свидетелства. Успокоявам се, като виждам, че Томи ще води разпита. Въпреки цялата му немарливост Нико като че ли успя да налучка подходящия тон. Томи се пригажда много по-трудно. В прокуратурата винаги е съществувало особено разделение, бариера, която в крайна сметка прекъсна приятелството ми с Нико. Реймънд избра една елитна група млади юристи, които му бяха направили впечатление в университета, и след известно чиракуване ни изпрати в Отдела за специални разследвания. Там преследвахме мошеници и богаташи за подкупи и измама. Водехме продължителни заседания с голямо жури. Учехме се да печелим дела срещу такива като Стърн — адвокати, които разискваха закона пред съдиите и нюансите на показанията пред съдебните заседатели. Молто и Дела Гуардия така и не се научиха да водят по-сериозни дела от тези за улични престъпления. Самолюбието на Томи, примесено с пламенност, бе подхранвано прекалено дълго в процесите за убийства в районните съдилища. Съществуват места, където действа законът на джунглата: там адвокатите използват всякакви евтини ходове и трикове, а прокурорите се научават да им подражават. Томи се е превърнал в обвинител, какъвто прокуратурата твърде често създава — юрист, който вече не прави разлика между убеждение и заблуждение и смята наказателния процес за низ от хитрини и номера. В началото мислех, че бедата му идва от неговата разпаленост. Но се оказа, че слабото му място е в неспособността му да надскочи опита си. По-умен е от Нико, по-проницателен и винаги подготвен, но всички в залата вече подозират, че неговият фанатизъм не знае граници. Готов е на всичко, за да спечели. Освен старото съперничество за Каролин предполагам, че и тази му черта допринася за явната неприязън между него и съдията.

Именно това подклажда любопитството ми към Леон и делото „П“, както и към всякакви сенки, които се спотайват в миналото на Молто. Коментарът на Нико за близките отношения между Томи и Каролин ме заинтригува. Кой знае как точно го е залъгвала. Все повече и повече, както и всички останали тук, се убеждавам, че в характера на Молто има нещо зловещо. Прекалено лесно му е да оправдае поведението си и е готов на всичко, за да не загуби. Това, което се роди в съдебната зала като поредната илюзия на Стърн, сякаш придоби собствен живот. Като се опитвам да разгадая какво разкритие преследва Кемп, се чудя дали прицелът не е Молто. Но е ясно, че докато Стърн използва добре старата адвокатска хитрост да изправи самия прокурор на съд, отговорът на Молто е слаб. Струва ми се, че най-големите му грешки досега са при разпита на прислужницата.

Госпожа Беатрис заявява, че в осем вечерта, в един вторник през април, видяла някакъв бял мъж в автобуса. Не си спомня точно кой вторник, но е сигурна, че е било вторник, защото този ден винаги работела до късно. Било през април, тъй като се сеща, че е казала „миналия месец“ на полицая, който разпитвал хората на спирката през май.

— Госпожо — обръща се към нея Молто, — огледайте, моля ви, залата и вижте дали познавате някого.

Тя посочва към мен, а Молто си сяда.

Стърн започва своя разпит. Госпожа Беатрис го посреща спокойно. Тя е възрастна, пълна жена с живо, добродушно лице. Прошарената й коса е прибрана в кок на тила, а кръглите й очила са с телени рамки.

— Госпожо Беатрис — казва Стърн приветливо? — предполагам, че сте от хората, които винаги пристигат на автогарата малко по-рано. Стърн, разбира се, знае това от отбелязания час при полицейския й разпит.

— Да. Госпожа Янгнър ме закарва всяка вечер в без петнайсет, за да си купя вестник и шоколад и да си намеря място за сядане.

— А автобусът, с който се прибирате в града, е същият, който малко преди това е дошъл оттам, нали?

— Да.

— Последната му спирка е в Ниъринг, след което той потегля обратно, така ли?

— Точно така, обръща в Ниъринг.

— И когато автобусът обръща в без петнайсет, всяка вечер вие сте там?

— В шест без петнайсет. Да, почти всяка вечер. Освен вторник, както обясних.

— А хората, които се прибират от центъра, слизат от автобуса и минават покрай вас, така че им виждате лицата, нали?

— О, да! Повечето изглеждат уморени и отегчени.

— Та, госпожо… Всъщност по-добре да не ви задавам този въпрос… — Стърн отново поглежда протокола от полицейския разпит. — Вие нали не твърдите, че сте разпознали господин Сабич като човека, когото сте видели в автобуса онази вечер във вторник? — С този въпрос няма какво да загубим. Разпитът на Молто остави точно обратното впечатление. Госпожа Беатрис се намръщва. Клати енергично глава.

— Не. Тук има нещо, което искам да обясня.

— Моля, обяснете.

— Знам, че съм виждала този господин — кима тя към мен. — Това съм го казала много пъти на господин Молто. Виждала съм го, когато тръгвам към автобуса. Спомням си, че една вечер във вторник имаше мъж в автобуса, защото тогава работя до късно, тъй като госпожа Янгнър не се прибира преди седем и трийсет. Освен това си спомням, че беше бял, защото малцина бели мъже се качват в автобуса към центъра по това време. Не си спомням обаче дали това е бил той или друг мъж. Знам, че ми изглежда познат… но не мога да твърдя дали защото съм го виждала на автогарата или вътре в автобуса точно онази вечер.

— Значи имате известно съмнение, че онази вечер сте видели господин Сабич?

— Точно така. Не мога да кажа, че е бил той. Може и да е бил, но не го твърдя.

— Разговаряхте ли с господин Молто за вашите показания?

— Много пъти.

— А казахте ли му това, което току-що заявихте на нас?

— О, да!

Санди се обръща безмълвно към Молто и в погледа му се чете хладен упрек.

След заседанието Стърн ми казва да си вървя. Хваща Барбара и я придърпва към мен.

— Заведи хубавата си жена да вечеряте някъде. Тя заслужава награда за чудесната подкрепа.

Казвам на Стърн, че съм се надявал да поговорим за защитната реч, но той клати глава.

— Ръсти, трябва да ме извиниш. — Като председател на Комитета по наказателен процес на Юридическата колегия, той е отговорник за тържествената вечеря, която се дава утре по случай пенсионирането на съдията Магнусън, който в продължение на три десетилетия гледаше дела за тежки престъпления. — А и трябва да прекарам час-два с Кемп — добавя небрежно той.

— Би ли ми казал къде се губи той цял следобед?

Стърн свива вежди.

— Ръсти, моля те! Довери ми се! — Отново хваща ръката на Барбара и моята. — Получихме някакви сведения. Отнасят се до утрешния разпит на доктор Кумагаи. Но стига ти толкова. Не си струва сега да ги повтарям. Може да се окаже пълно недоразумение. Не искам да ти вдъхвам празни надежди. По-добре засега да си в неведение, отколкото очакванията да не се оправдаят. Моля те, приеми съвета ми! Работиш по много часове. Почини една вечер. През съботата и неделята може да обсъдим защитната реч, ако се стигне дотам.

— Ако се стигне дотам? — питам аз. Смисълът на думите му е неясен. Дали предлага направо да преминем към защитната реч? Или тези нови сведения са толкова унищожителни за обвинението, че делото ще бъде прекратено?

— Моля те — повтаря Санди отново.

Повежда ни към изхода на залата. Барбара минава помежду ни и ме хваща за ръка.

Вечеряме в „Рехтнер“, старомоден немски ресторант близо до Съдебната палата, където обичам да ходя. Барбара изглежда особено весела след днешния благоприятен развой на нещата. Явно и тя е била потисната след вчерашните мрачни събития. Предлага да поръчаме бутилка вино и след като ни я поднасят, ме разпитва за процеса. Радва се на възможността, че най-после ме е хванала натясно. Очевидно отсъствието ми я е измъчвало. Задава ми куп въпроси, а големите й тъмни очи са неподвижни и съсредоточени. Много е заинтригувана от постигнатото споразумение за свидетелските показания на експертите от „Косми и тъкани“. Ние ли сме го предпочели вместо устните показания. Иска да й предам подробно съдържанието на лабораторното заключение. След това ме разпитва надълго и нашироко за Кумагаи и за очакванията ни относно показанията му. Както винаги, отговорите ми са лаконични. Опитвайки се да сдържам досадата си, отвръщам накратко и я подканям да се храни. Има нещо смущаващо в любопитството на Барбара, нещо неестествено. Сякаш съдебната процедура и загадките около делото я интересуват повече от въздействието им върху мен. Опитвам се да сменя темата, като питам за Натаниъл, но Барбара схваща замисъла ми.

— Знаеш ли — казва тя, — пак започваш да ставаш какъвто беше преди.

— Какво искаш да кажеш? — Ужасно увъртане.

— Пак си един особен… далечен.

Аз се пека на такъв огън, а тя се оплаква. Въпреки виното съм разтърсен от гняв, подобен на електрически шок. Представям си, че в този момент заприличвам на баща си — с лице, застинало в злобен, мрачен израз. Чакам, докато това премине.

— Не ми е лесно, Барбара. Опитвам се да се справя. Живея ден за ден.

— Искам да ти помогна, Ръсти. Поне колкото мога.

Не отговарям. Може би трябва отново да се ядосам, но както винаги след стихването на гнева ми, потъвам в тъмната пещера на всеобхватната тъга.

Пресягам се през масата и вземам двете й ръце между моите.

— Не съм се предал — казвам аз. — Искам да знаеш това. Сега е много тежко, просто трябва да издържа до края. Но не съм се отчаял. Искам да се съхраня, та ако имам шанс, да започна отново. Съгласна ли си?

Тя ме поглежда с прямота, която рядко проявява, но накрая кима.

Докато караме към вкъщи, отново питам за Нат и Барбара ми казва нещо, което досега не знаех — няколко пъти й се е обаждал началникът на лагера. Поне по два пъти на нощ Натаниъл се будел с викове от кошмарите, които сънувал. Началникът, който отначало решил, че това се дължи на новата обстановка, сега смятал, че проблемът е остър и не го отдавал само на тъгуване по дома. Мислел, че детето се бои много за съдбата ми и тревогата му се усилва от това, че е далеч. Препоръчал да го върнем у дома.

— Как ти се стори по телефона?

Барбара му се бе обаждала два пъти по време на обедните почивки, единственото време, когато може да говори с него. И двата пъти съм бил със Стърн и Кемп.

— Звучи чудесно. Старае се да проявява храброст. Но това не променя състоянието му. Смятам, че началникът е прав. Ще се чувства по-добре у дома.

Тутакси се съгласявам. Трогнат съм и колкото и нелепо да звучи, зарадван, че синът ми така се е загрижил за мен. Но фактът, че Барбара е таила това у себе си, ми напомня за предишни моменти в живота ни. Усещам как в мен отново се надига гняв, но си казвам, че е несправедливо и глупаво. Съзнавам, че е искала да не ме натоварва с нови тревоги. Истината е, че тя умее да сдържа нещата в себе си, без да се издава.

Докато отключваме вратата, телефонът звъни. Решавам, че е Кемп или Стърн, които най-после са готови да споделят голямата новина, каквато и да е тя. Но се оказва, че е Липранзър, който е все така конспиративен.

— Мисля, че попаднах на нещо — казва той. — По оня въпрос. За Леон.

— Можеш ли да говориш сега?

— Не. Само искам да съм сигурен, че ще бъдеш свободен утре вечер. Късно. След като ми свърши смяната.

— След полунощ ли?

— Да. Ще се поразходим с колата. Може да се отбием при един човек.

— Откри ли го? — Сърцето ми затуптява. Отлично! Липранзър е открил Леон.

— Май че да. Утре ще знам със сигурност. Историята ще ти хареса. — Чувам гласове край него. — Трябва да вървя. Просто исках да те осведомя. Утре вечер — повтаря Дан Липранзър и се засмива, което рядко му се случва, особено напоследък. — Ще ти хареса! — завършва той.