Кънчо Атанасов
Последният живот (15) (съвременни приписки)

15.

Само много чувствителните хора са склонни да правят от мухата слон. Но понеже смятам, че няма хора, родени и останали си талпи за цял живот, приемам всички хора за много чувствителни. Не може в чувството да има степени: тъжен, по-тъжен, най-тъжен, весел, по-весел, най-весел… Когато тъгата и веселието са наши — тъгата ни е най-вселенската тъга и веселието ни — най-вселенското веселие! Имам се за претръпнала — много смърти и рождества са минали край мене и през мене, много лица и безличия, много събития и липса на събития, а още преживявам всеки и всичко, с което ме сблъсква животът ми, като нещо ново, най-новото и неповторимото… След като вече знам, че неповторими неща няма, всичко се е случвало (и такова число няма, затова ще кажа ен пъти), както би се изразила Ненковата математика… Случвало се е, но сега се случва на мене и то става единственото и най-значителното събитие, което може да се случи на човека!

Така е с мене. Така е с всички хора. Знам го.

Напоследък се сблъсквам най-често с пуйката си и котето, което вече е котарак — фучи, извил настръхнала гърбина, катери котките през март и всички останали месеци на годината, варди къртичините и току ми донесе пред къщи по някоя раздърпана и окървавена къртица. Имало е такива пуйки и котараци, но когато става дума за моите, те са най-своенравната пуйка и най-преданият котарак!

Народът казва: „Бог събира!“. И на народа трябва да се вярва. Пък съм го констатирала и сама — животните много заприличват на хората, с които живеят. Кучето на кмета например, нищо че е сибирска лайка, която снаха му донесла чак от Коми, много прилича на баба Кина. Като те види, и само що не каже: „Тъй де… То тъй бива“ — и тогава да тръгне и да те захапе. Безстопанствените кучета имат много лица — забелязала съм го, като съм ходила „по тъмно“ до Търново за книги и разни други празове. Те могат да бъдат разсеяни или съсредоточени, страхливи, зли, отмъстителни, верни на бедняка, с когото заедно ровят много пъти преравяните кофи за боклук, но никога благородни! Защото благородството не ходи по улиците, а може да го има само в човека или много близо около него.

Пуйката ми спира да се къпе в сандъка с пепела до оградата, отърсва се хубаво и с моето крехко благородство тръгва към мене. За да се съберем. Но народът не се занимава с подробностите, за да се произнесе аз ли съм създадена за пуйката си или пуйката за мене? Аз, със спомена за моя изключителен Ненко и никакви други спомени, тя, с представата си за оня пуяк, който още не се е родил, нероденият юнак, когото чака и няма, види се, да дочака!

Кого чакам аз? И какво? Когато всички влакове са заминали и гарата е заминала, и това село е изчезнало нанякъде, и тази къща, в която съм седнала над приписките си, е забягнала от мене…

Не мога аз да не направя от мухата слон! И „мухата“ да е всичко, което е извън нас, а „слонът“ да расте вътре в нас, да расте и все да не може да ни изпълни и още да расте… Боже, как да мъкна този слон, дето се наврял в отънялата ми до прозрачност кожа, дето гази и мачка мъничката ми невинна и виновна душа?

Няма други слонове, освен вината, която изпитваме за всичко, което сме сторили с живота си през живота си, онова, което сме направили или пък не сме направили! Виновна съм: пред Ненко, че дори не опитах да се боря за него; пред свекъра и свекървата, задето им позволих да се лишат от най-скъпото си; виновна съм за всички разминавания с хората, които съм имала щастието да срещна и сега да бъдат мои любови, приятелства и познанства, виновна съм пред Озе Грошков — можех да го изпратя по-сърдечно, да му целуна ръка, както той ми целуна ръка, за да отнесе в най-дългия си път, освен спомена за мечтаното завръщане и радостта от неизменното заминаване, виновна съм пред кмета за добрината, с която отвръща на моя ожесточен егоизъм и тъпо превъзходство, когато съм научила, че всички се равняваме по тревите, виновна съм пред Джипи Кюлджиев за това, че го изплаших с внезапната обич на осакатялата моя самотност и ненаситна жажда да обичам някого повече от себе си, че още не съм му казала, че тези ми преписки са предназначени за него — не мен да излекуват, а на него да помогнат да живее, че още не съм и може би никога няма да му кажа коя съм и защо съм такава, каквато съм… Виновна съм пред себе си: позволявам си удобно и оневиняващо да смятам, че на малкия човек и греховете му са малки, и не ми стига силата да се почувствам голяма колкото всички министър-председатели на света, за да понеса отговорността за онеправданите, обидените, убитите хора и народи, своята вина за земетресенията, епидемиите, озоновата дупка на кой беше от полюсите?

Виновни сме за всичко, което ни се случва!

Всеки сам за себе си и само за себе си знае своите вини.

А пък аз съм невинна?! (Нерде Ямбол, нерде Стамбул?!)

Много е лесно да намери човек оневиняващите живота му обстоятелства… И ги намира…

Аз търся и намирам своето оправдание в детството. Въпреки че не съм имала детство. Винаги съм живяла с усещането, че съм се родила на сто години и че ще умра на толкова. Породено е от първите ми спомени… Които са всичко на всичко два — единият мил и много скъп, вторият — неприятен и предопределил сякаш не живота ми, а мене самата…

Била съм седемгодишна. Изпрала бях мантичката си, дълга и предълга (за да не я настъпвам, я навивах няколко пъти на кръста си и тогава я превързвах с усуканата връвчица). Играех на начертаната върху площадката до чешмата дама и чаках мантата ми да изсъхне. И я пазех да не ми я открадне някой — бях научила вече, че може и да се краде! Било е събота или неделя, за да може някой да влезе отвътре високите зидове и високите решетести огради над тях. Хвърлях плочестото камъче, подскачах в големите квадрати, приритвах камъчето сръчно напред и си мислех, че мога вече да го правя както кака Милка от четвърти клас, когато до главата на дамата застана някаква жена. По-красива от всички хора, които бях виждала, по-красива и от учителката ни, другарката Денкова. Първо видях обувките й — бяха красиви, после леката й рокля — цветна и стръмна, сетне лицето й — бледо и объркано усмихнато, най-накрая косата й — тъмна, дълга, сплетена и с един съвсем бял кичур на челото.

— Много хубаво я играеш дамата! — рече жената и очите й заблестяха от влага и от слънце.

Свих се засрамена до пейката и почти изсъхналите, метнати на облегалката чорапчета.

— Как се казваш?

Още наведох глава.

— Не знаеш ли как се казваш? — седна жената на пейката и сложи до себе си мъничката кошничка.

— Не знам — рекох.

— А как ти викат, като ти кажат да прочетеш урока от читанката?

— Другарката Денкова ми вика: „Яна, ти ни почети сега!“, на тетрадката ми кака Милка е написала: „Ана“, а пък всички ми викат „Ина“…

— Казваш се Иринка! Харесва ли ти? И аз се казвам Иринка…

— И-рин-ка — повторих името и изведнъж настъхнала, запитах: — А ти откъде знаеш, че се казвам Иринка?

— Леля съм ти и знам — лелите всичко знаят! Ще седнеш ли до мене да видиш какво съм ти донесла?

Не седнах, но приближих до пейката. Извади от кошницата една паница червени яйца, две пликчета бонбони, курабийки, поръсени със захар отгоре, и едно козуначе — мъничко и кръгло и наплетено като косите й. На кака Милка бяха донесли предната неделя и тя ми отчупи мъничко, но този беше по-красив.

— Днес е Великден! Знаеш ли?

— И миналата неделя беше Великден. И на кака Милка й донесоха червени яйца и козунак.

— Добре. И миналата неделя е било Великден… Искаш ли и днес да се чукнем?

— Ама да не чупим яйцата!

— Няма да ги чупим.

Докоснахме яйцата и ги оставихме на застланата кърпа.

Ядохме курабийки и бонбони, и козунак. Но гледах да ям по-малко, за да остане за кака Милка и за момичетата от стаята ни. „Яж!“ — канеше ме тази, дето ми каза, че ми е леля. „Не съм гладна!“ — отвръщах й аз и току обръщах чорапките до рамото ми — отънели на петичките и с бримки от горе до долу. Сториха ми се изсъхнали, сгънах ги и ги скрих от другата си страна.

— Искаш ли да ти покажа как по-хубаво и по-лесно могат да се сгънат чорапките?

— Не ща! — рекох й. — Мога и сама да се науча!

Лелята все така се усмихваше, беше се попотил носът й, а очите пак тъй блестяха от влагата и слънцето.

— Искаш ли да ме заведеш до стаята на възпитателките?

— Не мога! — вдигнах раменца. — Не ми е изсъхнала още мантата, може някой да ми я открадне!

Лелята бързо се извърна, стана и изтича към входа на общежитието. На вратата се обърна, още по-шарена от шарената сенчица на големия орех, и ми каза да я почакам, защото много скоро ще се върне…

Пък аз нямаше и къде да ходя — трябваше да си пазя мантата.

Напъхах в джобовете на пижамата си една шепа бонбони в единия и една шепа курабийки в другия…

Много скоро се върна лелята, но тъй, сякаш я бяха били или пък й бяха откраднали нещо — молива или пък мастилницата. Очите й сега бяха червени, сухи, а бялото в косата и вече не беше толкова бяло, а сиво и измачкано. Усмихна ми се, но и усмивката й беше като открадната от някого…

— Името ти е Иринка! Знаят го вече и възпитателките ти. Като те питат как се казваш, ще отговаряш: „Именувам се Иринка.“

— Другото пак тъй ли ще бъде?

— Другото тъй ще бъде… Хайде сега да ме изпратиш до оградата, оттам се вижда мантичката ти… Чакай, че съвсем се забравих вече — донесла съм ти нова мантичка, два чифта чорапки и едно клинче. Сама съм го изплела. Харесва ли ти? — изправи ме и го наложи по мене. — Тъкмо ти е! Виждаш ли как съм го улучила? Кажи, че ти харесва, де!

— Харесва ми.

— Харесва ли ти и кошничката? Искаш ли да ти я оставя? Кажи, че искаш да ти я оставя!

— Щом толкова искаш — рекох, — остави ми я!

Лелята изплака, скочи от пейката и бързо ме повлече към оградата. До широката, висока входна врата пусна ръката ми, коленичи до мене, отмахна белия кичур от косите си (те пак блестяха окъпани от слънцето), изправи се и тичешком потъна в рехавата сянка на липите по улицата…

Роклята й беше по-шарена, по-стръмна и по-красива…

Побягнах към простира и кошничката… С тази кошничка изкарах всичките години по всичките домове за деца и юноши, където съм била… В нея винаги прибирах изсъхналото си пране, преди да го заключа в шкафчето до винаги увисналите и накуцващи легла, които ми се падаха. Взех я със себе си и в Шумен — беше поизгнил на места поветът, счупиха се две от ребрата й, но аз я мъкнех от стая в стая. Когато си тръгвахме след разпределението, понесох я към гарата. „Баща ми ще ти изплете по-хубава!“ рече ми Ненко. „Това е леля ми! — рекох му аз. — Или пък…“ „Вече аз ще съм леля ти! — вдигна кошницата и я закачи на един от високите клони на дърветата покрай алеята — Или пък…“ Не можах да я стигна и да си я откача. Остана си там.

Много мил и много скъп спомен…

Може да си представи човек как изглежда пък пренеприятният…

Била съм още в отделенията. Заради ремонт или кой знае за какво ни преместиха в Разград. Не помня сградата, не помня училището, в което сме учили, помня само пътя от сградата до училището… И дъжда, дето не спираше да вали, студен, остър, полегат — беше ни все от лявата страна, откъм мъгливите и мокри къщя на улицата. От другата страна беше поле — навъсено, сърдито, ступано току до улицата. Пътувахме пътя все по тъмно. Отпред големите, след тях по-малките, най-малките и… учителите ни. Виждах гърба на този пред мене, вървях по него из локвите на изровеното шосе и в калта на дъждовните наноси. В колона по четирима се движехме — нещастни, обаче с песен: „Пред нас са блеснали житата…“ Или нещо такова! А поредната локва няма изгазване! Изхлузи ми се шушонът… Наведох се да го търся, повалиха ме, минаха няколко реда от колоната през мене, спря колоната, притича изотзад един от възпитателите, започна да ме навиква, че развалям строя, че нарушавам реда, че… Измокрена цялата, прегазена и смазана от невъзможността да намеря шушона, плачех, без нищо да мога да разбера: „Няма го шушона ми! Ами сега? Накъде с един шушон?“. Натиснаха ме задните редици, догоних своята накуцвайки, смразена не от тинята по мене, а от трагичността на безизходицата, в която бях изпаднала: „Няма го шушона ми! Цял живот ще трябва с един шушон да ходя от общежитието до училището!“.

Който е измислил шушона като обувка и който го е произвел, сигурно никога няма да излезе от ада! А държава, която е позволила това да се случи — на такава и два ада са й малко за човеконенавистничеството, с което е била изпълнена, когато го е разрешавала! Този вид обувка ще си остане една от най-големите й вини пред човечеството и пред мен лично!

Ако е истина, че първите спомени на човека предопределят цялостното му битие, то моето ще си остане затворено между една продънена кошница, която наричах „красивата ми леля или пък…“, и един шушон със скъсани закопчалки, който цял живот ще търся и вече знам — никога няма да намеря!

Тези шушони се произвеждаха само няколко години, най-много десетилетие!

От всичките възможности да се родиш — да се родиш в епохата на Шушона, то е повече от невървене, то е малшанс, то е огромна и непоправима злополука!

И дали всички епохи не съдържат в себе си някаква своя Шушонена индустрия?

Така трябва да бъде!

Няма да бъде по-добре, но поне ще бъде по-справедливо!