Кънчо Атанасов
Последният живот (18) (съвременни приписки)

18.

Нищо не струва терапията ти, Джипи! Пет пари не струва! Само дето може да накара човека да се почувства разсъблечен и по-гол от гол охлюв. Неприятно ми е да се видя издокарана, а можеш да си представиш какво ми е да се видя такава, каквато съм била всъщност. И каквато съм. И каквато ще бъда.

Извинявай, иде кметът…

Отиде си.

Всичко беше, както си е било, и ми е малко мъчно, че никога вече няма да го бъде.

— Здрасти, власт!

— Привет, култура!

— Как си?

— Както ти казваш: Добре! Дори много добре!

— Казва го вече и министър-председателят. И на лягане, и на ставане. „Много сте добре, казва, ама сте прости и не го разбирате! Ще го разберете в бъдеще време!“

— А кога ще го бъде това бъдеще време?

— Не казва.

— Всички с бъдещето си мият ръцете, а не се намери един поне да каже: „Утре ще сме вече в бъдещето!“. Баща ми не го е чул, аз няма да го чуя и децата ми няма да го чуят!

— Не се знае.

— Всичко се знае!

— Не всичко, кмете! Ти например не знаеш, че съм решила да ти подаря пуйката си!

— Дето не може да се намери достоен пуяк за нея?

— Но пък винаги ляга да мъти! Ще я насажда баба Кина с кокоши яйца и пак ще ти бъде от полза…

— Насади се баба ти Кина вече! Едвам с двата бастуна да стигне до едното място и да се върне… И все смята месеците — шест й трябвали да ги закръгли на сто и да си отивала…

— Ще ги закръгли ли?

— Няма начин! Винаги е била тъй, науми ли си нещо — прави го! Няма като нас да се блъска от бряг в бряг — че тъй ли, че инак ли? То сигурно и тъй трябва!

— Тъй трябва, кмете! Ама ти не каза ще ми вземеш ли пуйката?

— За колко време?

— Завинаги.

— Ей?

— Заминавам си, кмете. Прибирам се на село. Тука — чист въздух, чиста вода, билки и плодове, ама и това дотяга…

— Култура, една вода и един въздух са ни останали, ти…

— На мене и те вече са ми много, власт! Налага се.

— Ами къщата?

— Нали все търсите квартира за овчарите си. Пускай ги да живеят вътре и да мирясате!

— Туй добре, от една страна, ама… Ей, култура?!

— Толкоз, кмете… Всичко трябва да има край.

— Беше ми драго да те познавам, култура…

— И на мене, власт, ми беше драго да те познавам…

— Ами котака?

— Подарих го на баба Стефана. Рано сутринта ходих у тях да й го оставя.

— А тя?!

— Нали я знаеш: „Сядай, вика, какво стоиш като крава на гюбре!“. Но аз не седнах. Върнах се да поподредя и да мога до вечерта да тръгна. Кмете, ей тези тетрадки тука са на Джипито. Да му се обадиш да мине да си ги прибере!

— Не бери грижа. Да те закарам до гарата?

— Няма нужда, власт, ще дойдат да ме вземат…

— Добре. Аз ще оставя пуйката на баба ти Кина и отивам да кося по градините.

— Коси, кмете! И не ме споменавай с лошо!

— Ама и ти, култура, бива ли такива приказки да си приказваме на изпроводяк…

Стисна пуйката под мишница, взе подпряната до портичката коса и се замятаха червените пешове на мантата му по мократа още от росата улица…

Стори ми се, че не се и досети какво съм намислила да направя.

И баба Стефана не се досети. Каза ми: „Което си решила за най-добро, него ще направиш! То така стават тези работи!“.

Само ти, Джипи, ще знаеш истината, но няма да я кажеш никому!

И тя ще си остане в тези приписки.

Току-що ги изчетох… Не ми се видяха кой знае колко интересни, но ми се сториха поучителни. Ако изобщо човек може да бъде поучен в нещо! Много търсих да видя къде съм постъпвала правилно, къде съм грешила, но като се убедих, че нищо не мога да върна назад, промених всичките имена и моето име и погледнах на живота си като на живян от някой друг. Много неприятен човек, много неприятен живот! Неприятно неприятни, както казваш ти! Ни да се ражда такъв човек, ни да се живее такъв живот.

„На изпроводяк“, както се изрази преди малко кметът, имам да те помоля, Джипи, за две нещица… няма да изискват много усилия, но както всичко на този свят, изискват желание да бъдат свършени. Знам, че мога да разчитам на тебе, и затова тебе моля…

Поредната ми лъжа, Джипи! Истината е, че няма кого друг да помоля. Подозираш го, но не можеш да си представиш колко си прав, защото не допускаш, че е възможна чак такава самота, Да рече, значи, да изчезне безследно цял един човек и да бъде спокоен, че няма кой да го обяви за общонационално издирване! Отива си, изчезва и… идилия: нищо такова не се е случило, светът стремглаво бърза в посоката, която е поел, времето е длъжно да изпълни прогнозата на синоптиците — ще бъде утре „променливо с превалявания“… Утре — за кого? Утре — за света на ангро! Светът никога не се е занимавал с подробностите, въпреки че много пъти си е плащал за това. Както ми е дошло време да платя и аз. Без да знам на кого трябва да платя. И с какво мога да се разплатя? Всичките ми срещи са в миналото, всичко, което съм имала, е изразходвано. Пуста съм, Джипи, и празна като спалня, в която отдавна не е лягал никой. Не знам на кого, не зная как, но знам за какво имам да плащам: не затова че живях някак, а за това, че не опитах да живея другояче! Хиляди възможности има човек да обърне живота си нанякъде и аз ги пропуснах всичките… Значи пито — платено, Джипи, или платено и изпито! Което ти се харесва повече…

И… да забравиш, моля ти се, че си ме виждал в бялата ми рокля, разцъфтялата шапка и белите обувки! Излъгах те тогава, че съм била някъде, че са ми давали някакви хапчета и че съм ги изхвърляла в тоалетната. Още не знаех, че лудницата, за която ме питаше, не се намира на някакво определено място, а си е вътре в мене — бяла, спретната и до сълзи хлорирана. Или около мене — останало ми е чувството, че цял живот съм газила в хлорна вар: в Русе, по пътя в калните крайни квартали на Разград, в училището…

Тук само можах да поживея, нагазила в падащата белота на разцъфтелите овошки! Исках да бъде така.

Докато пак се просълзиха очите ми…

Джипи, да ме запомниш с пачника и пуйката ми!

Благодаря ти! Ще ти бъда двойно благодарна и задължена, ако си направиш труда, като си отидеш в Търново, да занесеш на издателя Крусев „Историйката на Даскал Донча“. Разговаряли сме с него да я издаде, но трябваше да я препиша на чисто. Даде ми наместникът машината от кметството и цяла зима съм се занимавала с това. Прилагам към преписа и оригинала — не съм редактирала нищо и сме се разбрали с издателя Крусев, че и той няма да си позволява никаква намеса — нека да излезе и нещо такова, каквото си е. И дано пък да се намери някой, който да му се зарадва, колкото го заслужава…

P. S. Джипи, телефоните на издателя съм вложила в машинката на папчицата.

P. S. (2) Благодаря ти двойно, както бях обещала.

P. S. (3) Можеш да кажеш на Крусев, ако стане дума, че съм заминала при леля си в Австралия.