Кънчо Атанасов
Последният живот (2) (съвременни приписки)

2.

И друго не мога да разбера: ние ли се срещнахме с доктор Кюлджиев или животът ни срещна? Все ми се струва, че по-вярно е второто. Казах му го веднъж. „Може и да си права — каза докторът, след като дълго мълча. Запали дългата си цигара с нефелата си запалка и додаде: — Животът е голяма работа! Той е нещо като смъртта! Единствени са — по това най-вече си проличат!“ „Дали са единствени — рекох аз — това никой не може да го каже!“ Изгледа ме тъй, сякаш съм му казала, че съм изоставена… А аз още не му го бях казала. „Освен това — допълних — има една много съществена разлика между тях: животът среща и разделя, а смъртта само разделя.“ Изгледа ме още по-сащисано. Махна с пръст пепелта от цигарата си и каза като че ли ядосано: „И по това може да се поспори — кой по-трайно събира и кой по-трайно разделя!“.

Сега пък аз погледнах на него като на по-изоставен и от мене…

Срещнахме се по пътя за Катранджиите. То е една от махалиците оттатък реката — тоже негов адрес. Аз изкачвах стръмнината, а той слизаше по нея. Още щом го видях да се задава от завоя, пуснах пачника и седнах на трикракото столче. Нося го и го разнасям всяка пролет, за да мога, като отмалеят краката ми от ходене и ми се откъснат ръцете от пачника, да посядвам по сенките.

Стигна при мене и се насади в избуялата по банкета трева.

— Вие сте докторът? — рекох.

— Така казват — рече той. — Но съм отвикнал да ми говорят на „Вие“.

— Много ли сбърках?

— Не, пък и се надявам от един път да не навикна.

— Няма да се повтори!

— Ще бъде по-добре…

Извади запалката от джобчето на ризата си и защрака.

Не му върви на този човек на запалки и туй то — оттогава, че досега. Била съм с него, като си купува запалка от магазина — работи! Като излезе — не ще и не ще! Като няма да му върви на един човек в нещо — няма да му върви и толкоз! С много хора е тъй. И с много неща.

Станах и му поднесох запалката си.

— Пушите ли?

— И аз съм отвикнала от учтивите форми!

Така е по-добре.

— Същото е, докторе. Но си оставям цигарите вкъщи, за да пуша по-малко.

— Запалете от моите…

— Благодаря, но искам да ги намаля до минимум — по една с кафето и толкоз.

— И аз съм тъй — по една с кафето и после една от друга без кафета.

— Много ли пушите?

— Много. Няма човек, дето да пуши повече от мене!

— Не е ли вредно толкова да се пуши?

— А кое не е вредно в този живот… Може би е вредно и да се живее…

Не знам защо тогава го излъгах, че пуша. Наложи ми се насетне, като си пиехме кафето, когато дойде по нашите адреси да запалвам и цигара. (Все гледах да имам по някоя кутия неговите.) Пушех непохватно, разпъждах с длан пушека от лицето си, раздирах се от кашлица. Не може да не е забелязал мъките ми, но никога нищо не каза. Щадеше ме както никой не ме е щадил. И от благодарност — пушех и се измъчвах. Никой не може никого да измъчи така, как сам човек себе си може да измъчи.

— Не си тукашна? Не си „тъдявашна“, както биха казали по този край.

— Ти, докторе, от кой край си?

— От Търново съм.

— И пътуваш всеки ден?

— Всеки ден от десет години насам!

— Че не се ли намери за десет години място в Търново?

— Може и да е имало. Но аз вече бях навикнал тука. А навикът, знае се, е нещо като втора природа. Нещо като цигарите…

— И не съвсем!

— Да. И не съвсем. В моя случай е по-лошо и от цигарите.

— Във всички случаи е така. Ако съдя по моя случай…

Пуйката в пачника се разшава — за малко да го гътне. Открехнах едната половина на капака, поддържах я тъй — да влезне вътре хладината на дебелата сянка, и пак я притворих.

Докторът припали цигара от цигарата си, изгаси допушената на едно камъче и я натисна в корените на тревите.

— Всички случаи са клинични…

— Може и тъй да е. Но от моя по-клиничен няма — сигурна съм!

— Каква е епикризата?

— Кризисна. И пуешка.

— По-просто не може ли да се каже?

— Може, докторе. Но и просто, и сложно да я разискваме — тя все такава кризисна ще си остане! От седем години я разнасям с този пачник, а тя…

— Кого разнасяш?

— Не ти говоря за моя случай сега, а за пуйката си…

— Какво й е?

— Иска пуяк. И не забравя всяка пролет да си го иска. Изпролетей ли, и почва да си го приисква. Наближиш ли я — и ляга. После почва да прилягва и без да я наближаваш. Види ли те да се ровичкаш някъде из двора, или пък когото и друг да види, ляга и сякаш казва, не, ами крещи: „Дайте ми пуяка! Искам си пуяка!“.

— Ясно — наистина пуешки работи…

— Аз пък, докторе, ги приемам като чисто човешки работи. И не мога да остана безучастна. Пък и виновна се чувствам — затворила съм я в двора си, тя си иска пуяка, а аз да се обърна и да тръгна да си садя чесъна.

— Че какво друго можеш да направиш?

— Ами правя го — грабвам кошницата и тръгваме да търсим пуяк!

— Права си — много е клиничен твоят случай! Даже не се сещам да съм срещал в десетгодишната си практика по-клиничен случай от твоя…

Каза го за моя случай, а не за случая с пуйката ми. Или няма никаква етика, или много рядко я използва — така направо ми го каза. Отщя ми се да му разправям по-нататък. Услужих му още веднъж със запалката си и грабнах пачника. Не се обърнах да го видя как удивено още ме изглежда — с пачник с пуйка в едната ръка и с трикрако столче в другата. Чак като се скрих зад завоя, спрях и привързах с връвчица столчето на кръста си. Ако и така беше ме видял — как по всяка крачка подскача столчето отзаде ми, щеше да му се види моя случай… И както си беше забравил етикета някъде…