Кънчо Атанасов
Последният живот (1)

(съвременни приписки)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244


Тази повест е посветена на г-н Марин Крусев, който предизвика написването й.

В началото бяхме едни. Днес сме други.

Дано да сме по-добри утре.

1.

Именувам се Иринка Иванова Ненкова. (Не казвам, че се казвам така!) Бивша учителка съм по литература и география. Вече пенсионирана учителка. (Не съм стачкувала заради слабо парно и ниско заплащане — на село парно никога не сме имали, както не е имало и кой да ми каже, че заплащането ми е било ниско. Източноправославна съм. Вярвам в Бога и в още много неща. В много неща и не вярвам. Подчертавам православието си не защото държа някой да знае в какво вярвам и в какво — не, а защото виждам как напоследък всеки и едва ли не всички вкупом много държат да се знае, че са много вярващи, сиреч — религиозни. Винаги е имало такива, които не правят разлика между вяра и религия. Семейна ли съм? Разведена ли съм? По-скоро съм изоставена. Много и най-различни формуляри са ми минали през ръцете с ултимативните „задращи“ и „подчертай“, но в нито един не съм срещала указание „семейна“ ли да задращя, или „разведена“ да подчертая. Задрасквах и двете и изписвах наедро: „Изоставена!“. Маса втрещени погледи са се втренчвали в мене иззад гишето: „Не е точно! Какво искате да кажете!?“. Обръщам гръб на втрещените погледи, от което те ставаха още по-втрещени. Можеш ли на гишето да обясниш какво точно значи „изоставена“, как е станало, кога е станало, защо е станало…

Това е. Друго няма.

Нямаше да има друго, ако не беше Джипито…

Нашият настоящ Джипи е бившият ни доктор Емил Кюлджиев — Емо. „Емо, здравей!“ „Емо, как са бабите?“ Така беше. Сега е: „Джипи, как си?“. „Как е кръвното на бабите?“ А циганите в Соколово го кръстиха „Джипси“. „Джипси, как сега ще я караме, братчет, като няма да имаме доктор?“ „Пак така ще я караме!“ — отговаря Джипсито, стисва докторската си чантичка под мишница и тръгва по адресите. Адресите му са десет села от Дряновската община. С по петдесет баби и тук-таме някой държелив старец. Не е много. И ако човек много иска, може, като се позаинтересува, да пресметне колко пари ще получава като настоящ Джипи. Но никой не се интересува от това. Народът, както и преди, има интерес да бъде прегледан навреме, да му се удари навреме инжекцията и ако може, навреме да му бъде отложен фаталният изход. До следващия изход — леталния…

Така се изразява нашият Джипи по отношение на здравната реформа. Понякога. Когато, както си говорим за разни други неща, опрем и до неговите работи — къде е ходил сутринта и къде има да отиде. Той не е от много речовитите — повече е навикнал да изслушва и да мълчи, но от малкото, което сме си казвали, разбирам, че никак не вярва в хода и развитието на здравната реформа. Смята, че с нея и без нея адресите трябва да бъдат обиколени. Затова не й вярва.

Не съм разбрала и още не мога да разбера в какво вярва нашият Джипи…