Кънчо Атанасов
Последният живот (4) (съвременни приписки)

4.

С пуйката ми и тази пролет нищо не излезе. Тоест, излезе същото. Или нея не харесваха нещо пуяците, или тя не ги харесваше. Обиколихме с пачника всички пуешки адреси и все същото. Да им се не видят и пуяците! Какво искат? Не е престаряла — само на седем години е. Хранена е — и оскубана ще има седем кила, че може и седем и нещо. Девствена е — аз мога да свидетелствам за това. Ама и тя, девственицата му с девственица… Тъпче я пуякът, гази я, а тя току се извърти и сюблимният момент я отминава — остава си девствена…

Снесе си яйцата — както винаги двайсет и едно. Лежа върху тях, както винаги — двайсет и осем дни. И измъти, както винаги е ставало, двайсет и един запъртъка. Подхвръкна на ръба на сандъка, в който я насаждам, позагледа се в запеклите се яйца и като се убеди, че никое няма да тръгне подире й, подхвръкна из двора и пак току почна да прикляква в краката ми.

— Напролет! — рекох й разярено и й обърнах гръб.

Не ми трябват пуйчетата й!

Говорила съм с всички наоколо, дето ги въдят, и всички викат: „Няма сметка! То в нищо вече няма сметка за селянина, ама в пуйчетата най-няма сметка! Тя, докато отпръпне, три пъти се самоизяжда. А като ги занесеш на пазара, думат ти: «Е, не са ли много трийсет лева за една пуйка!». И дават петнадесет. И я вземат за дванадесет!“. „Тъй е — казвам им — като си нямаме Ден на благодарността!“ Разбират ме най-буквално и поклащат глави: „Няма! Няма! Никаква благодарност няма за труда на селянина! То не че я е имало някога, има сега взе, че съвсем изчезна!“

Затова трябва да изчезнат съвсем и пуйките. Докато вземе да се празнува и при нас Денят на благодарността — с пуйките му и с останалите му салтанати. Както сме я подкарали, и това ще стане един ден — много празници ще си внесем, ама не знам кой ще ги празнува — вече ще сме изнесли всичките си хора извън границите, извън всички граници…

Тъй ме наболява от това, дето го писах днеска, че чак не ми се иска и да го прочета! Което не е и нужно… Джипито ми каза да пиша, нищо не ми е казал за четене!

Но е минал, докато съм се заглавичквала из градината, и ми в оставил вестниците си. За да не ме потърси да пием кафе, значи за някакъв много тежък адрес се е запътил. Той казва, че осемдесет процента от адресите му са много тежки. И нарича това „парадокс“. „Гледай — казва какъв парадокс! Колкото по-бедно живее народът, толкова по-дебел става!“ Опитах се колкото мога по-деликатно да му обясня, че тук нима никакъв парадокс, че пълнеенето на народа се дължи на непълноценното му хранене. Погледна ме, както само той може да гледа или както може човек само мене да погледне: „Сигурно сме единствената Държава, дето да иска кората й да бъдат непълноценни и да се чувстват непълноценни! Друга такава не може да има под слънцето!“.

С приказките си за Държавата ми напомни за Ненко. Премълчах си: не му изказах подозрението си, че всички държави под слънцето са от един дол дренки!

Можело е да му го кажа… Доказват го и вестниците му. Тези са от последната седмица, а сякаш са преписани от излезлите миналата седмица: все същата кръвожадност на убийствата, безочие на бомбените взривове, постоянство на гражданските неподчинения, които, оказва се в крайна сметка, все са подчинени на някого и нечии интереси. Политиците отново се маскарят един други, като се мъчат да докажат, най-вече на себе си, че те са по-чистите и по-честните. Те, както винаги, искат невъзможното — можеш да кажеш на някого, че си чист и честен, но на себе си не ти е дадено да докажеш такова нещо, защото си се знаеш.

Най-чистият и честният като се погледне, сигурна съм, изчервява се заради себе си. И колкото по-перфектен е, толкова повече се изчервява. Всички, родени от жена, си остават далеч от съвършенството. И отново парадокс: колкото по̀ се приближаваме до съвършенството, толкова повече се отдалечаваме от него!

Това дотук бяха вътрешните новини…

Външните по това се различават от вътрешните, че са с по-голяма давност. Те сякаш са преписвани не от преди седмица излезлите таблоиди, а от преди двадесет, четиридесет, шестдесет години. Държавите и тогава са се настанявали по разни други държави — било да поробват, било да омиротворяват. Александър Македонски не е умрял в собственото си легло, не може със сигурност да се каже къде е умрял Наполеон, Хитлер се преби да обикаля по стъпките му, за да търси бункера си… Изобщо, както казваше колегата от Трявна, учителят по биология Енчев: „Животът е кратка разходка около гроба!“. Защо това да не се отнася и до Държавите — да се поразходят кротко, да се поразходят и като им дойде времето, да си се приберат кротко! Невъзможно е — Държава кротко не седи! И колкото за по-силна се има — толкова по-луда става… Напуска дола си и отива в дола на някоя друга, да й брули дренките с обеднените си урани, да създава разни синдроми и да гледа сеир. Много силни сеирджии се навъдиха напоследък! Вместо, като са толкова силни, да помогнат на по-слабите си посестрими, те отиват и ги разоряват до драм!

Това аз не мога да го разбера!

А не мога да поговоря с Джипито за тези работи, защото виждам, че той не си чете вестниците. Донася ми ги неразгърнати, с прилепнали от мастилото страници, с нерешени кръстословици. Поне кръстословиците да беше решил! Решила съм ги всичките и мога да кажа, че и те като новините са преписани една от друга. От вестниците пък ги преписват разните шоута от телевизията. Никакъв жокер не ми трябва, за да им отгатна гатанките. Но не ми е сега до това…

А до какво ми е? Мислех, а сигурно и Джипито тъй си е мислил, че писането на тези приписки ще ме доведе до отговора на въпросите: „Какво ми е било? Какво ми е? Как оттук нататък ще трябва да го живея, ако още имам живот и ако това, което живея, е живот?“.

Срещаме се ден из ден — аз с пачника си, той с мъничката си чантичка… Но не смятах за много удачно да го занимавам с неволите си някъде по пътищата, приседнали в прегорялата трева на банкетите. Исках да ме посрещне в кабинета си — хем да видя кабинета му, да го видя с бяла престилка и той да ме види най-сетне без пачника и такава, каквато си мислех, че още мога да изглеждам. За целта и към целта!

Запалих банята, час и половина стоях под редуващите се гореща до пареща и хладка до ледено вода, час пред огледалото, за да оправя косата си, и четиридесет минути в гардероба, докато открия най-подходящото за случая. Готова съм вече! Тръгвам!… Пуйката не може да ме познае — не прикляква в краката ми, а бяга, че даже подхвръква, за да се скрие в гъсто зеленото на асмалъците.

Кака Веса се връща от хляба. Спря се, изчака ме да стигна до нея, обиколи ме отвсякъде и вдигна ръце:

Боже, госпожа, все едно че младите си години виждам!

Наведе се, вдигна падналата торба с хляба и като все още ме оглеждаше със светналите си очи, проплака:

И аз бях красива като вас, госпожа! Не ме гледайте, че сега ходя по терлици… Господи, а колко красиви бяха годините ни тогава! Това сега, да прощавате, години ли са?!

Рекох й с най-отзивчивата си усмивка, че пак са години, но не са за нас, за други ще останат най-красивите им години.

Винченцо (зетят на съседа бай Митьо) спря „Алфа ромеото“ насред пътя, излезе от колата, мургаво, като цялата Италия целуна ми ръка и се хвана за сърцето с двете си, големи като фурнаджийски лопати, ръце:

— Сеньорита, аз приветствие на вас от мой малко име и от голямо име на мой народ!

Как да не му се усмихнеш с най-приветливата си усмивка?

Целуна и другата ми ръка и пак се сграбчи за сърцето:

— Ние донесъл на вас най-истинското италианска спагета!… Ето така… — и ми показа как ще се разтръсква на вилицата „най-истинското италианска спагета“…

И малкото му име, и голямото му име — все име на търговец. Да не мине без нищо комплиментът, да мине с него и сделката.

Винаги са му минавали пред мене сделките и като гледам как е разцъфтял като зазреял слънчоглед, иска ми се да вярвам, че са искрени комплиментите му.

Съвсем вече му вярвам, когато мярвам силуета си в голямото стъкло на магазина. Не зная как съм го постигнала, не съм се хранила пълноценно. Нямам нито килограм излишен и още хващам окото. Моето око. Остава ми да се надявам, че и някое друго око мога да хвана. А ми минава през ума, че съм постигнала пълноценното си хранене, като почти не съм се хранила… Или пък, хранила съм се винаги в движение. Не помня да съм сядала до масата специално да се наям. Значи, ако се перифразира онзи наш министър-председател с неговото: „За Бога, братя, не купувайте!“, ще се получи: „За Бога, сестри, яжте в движение!“.

Пътят от Маноя до Соколово, където се намира здравният пункт, ще си остане за мене най-приказният. Нямаше никакво движение. В горещото пладне листата на храстите и дърветата отстрани придремваха, но някак будно, за да могат да ме видят, като минавам край тях. Орли се виеха високо в небето, а телефонните жици бяха натегнали от лястовици — повечето бели. Лек ветрец повяваше от усойното на близката планина и правеше жегата поносима.

Приседнах на дългата пейка в чакалнята. Душата ми трепереше, въздухът трептеше и сякаш цялата сграда се тресеше от смут, притеснение и смразяваща неизвестност…

Две врабчета влетяха в чакалнята. Цяла вечност търсеха отворения прозорец, намериха го най-сетне, щастливи побягнаха навън…

Идеше ми да се връцна и да поема обратния път…

Вратата се отвори и изпълни рамката и високата попрегърбена фигура на Джипито. Видя ме. Много дълго се разхожда погледът му върху ми — от шапката (38-и набор) до бялото на белите ми обувки.

— Влизай.

В очите ми блестеше гилотината на слънцето.

Върху бюрото му имаше тесте карирани листи, лята бронзова мастилница и дълга, лъсната до блясък перодръжка. В ъгъла — кочан рецепти и набор от химикалки. Седна за бюрото, избърса с парче лигнин перото на перодръжката, внимателно я напъха в някакъв калъф и я сложи в чекмеджето. Извади слушалките и започна да ги размотава.

— Защо не седнеш?

Още стърчах права до шкафа с лекарствата! Придърпах стола по-далеч от бюрото и седнах.

— Минах сутринта нагоре, отбих се, но не те намерих ни в двора, ни в градината.

— Била съм в банята…

— Бай Кальо Калчев има проблеми…

— И аз имам проблеми, Джипи…

Не аз, някой друг го каза.

Затрещя със запалката си. И като не успя да изкара пламъче от нея, протегна ръката си.

Бях стиснала чантичката под мишницата, сякаш стисках дневника на любимия си седми клас. Измъкнах я, разтворих я, подадох му запалката. Задимя дългата цигара и се навря дългият дим в очите му.

— Докторе, сънувам кошмари…

Тази мене няма ли да млъкне! Да успея да я напипам, тъй ще й затисна устата, че никога няма да я отвори повече. Отваря я пак:

— Сънувам живота си…

Докторът натисна недопушената цигара и все тъй втренчен в пепелника, каза зло:

— Трябва да престанеш! Някакви лекарства взимала ли си?

— Даваха ми там някакви, но не съм ги пила — изхвърлях ги в тоалетната.

— Много добре си правила. И ако успееш сега да си втълпиш, че всички сънуват кошмари, няма да имаш никакъв проблем! Ти какво искаш?! Да живееш в някакъв кошмар, а да имаш съня на ангелите?!

Трябвало е точно така да ме наругае, за да избяга онази другата от мене и да мога да се завърна в себе си. Вече аз щях да разговарям с него.

— Не се сърди — казах му. — Дойдох да видя къде работиш и как живееш.

— Не е това, което виждаш… Сънуваш, казваш, живота си?

— По-лошо — живея го наново!

— Това вече наистина е лошо… Но има един начин да се отървеш от живота си, тоест… как… чакай, да го избегнеш! Никак не е сигурен, ама можеш да пробваш… Ще ти трябват тетрадка, химикал и десетина пълнители…

— Нали няма да ги кипвам във вряла вода и да изпивам отварата?

— Не. Като вземе животът ти да те измъчва, запиши го и го хвърли зад гърба си! Това може да помогне на много силни или на много слаби хора…

— Силни хора има и от слабия пол, Докторе! — рекох му.

— На силните хора и от двата пола там им е слабостта — в силата! — усмихна ми се Емо и заприбира слушалките в чекмеджето.

С трясък се разтвори вратата — за малко да обели много бялото на белите ми обувки. Хубавицата беше бясна и напориста, каквито могат да бъдат много младите жени, които са сигурни, че са и много красиви. Дори настанилият се на лицето й бесен бяс не можеше да го загрози.

— Бяхме се разбрали в тринайсет нула-нула да бъдеш отпред!

— Там съм — рече й кротко Джипито и взе сакото си от закачалката.

— Но си и тук! — побесня още хубавицата. — А аз трябва в 15:00 да бъда на кабинет!

— Ще бъдеш! — все тъй кротко й рече Джипито, но тя едва ли го чу — фучеше вече по стъпалата надолу. — Видя ме, значи, къде работя и как живея…

— И тя ли е Джипи?

— Не, лекарка е. В Търново. Затова сега бързаме да й купим кожено палто — направо от завода в Севлиево!

Обърна табелата, за да може, ако някой го потърси, да прочете, че е по адреси и ще се върне в 15:00 часа.

Снех лелината шапка от главата си. Пъхнах запалката в попотената му длан… Колата потегли нервно — изровиха колелетата и без това изровения асфалт.