Кънчо Атанасов
Последният живот (9) (съвременни приписки)

9.

Умря и Кальо Калчев.

Аз май много взех да му се вживявам в терапията на Джипито. Записвам ли, записвам… Хората казаха: „Отърва се човечецът!“, пък аз, за да бъда докрай конкретна и обстоятелствена, каквато винаги съм си била, пиша: „Умря!“. А нарекох записките си „приписки“, защото в началото ги пишех, където завърна — на мушамата на масата, по белите полета на вестниците, по первазите на прозорците, по вратата, където непознатата ми предшественица с мастилен молив беше отбелязвала кога са се мърлили овцете й (Данка, Цанка и Тинка), Великден кога се е падал някоя си година, кога е легнала шарената й кокошка и най-различни други практични и необходими неща.

Кому са необходими моите неща? Приписките ми? Джипито, който ме мисли за болна или най-малко на границата на болестта. Точно той ще ме мисли за болна! Сякаш не му видях и на него тестето карирани листи и превзетата перодръжка?! Ей, дали пък не сме нещо всички заболели, а здравите да са ги насъбрали в Бяла и в Церова кория? Съобщиха снощи в топновините, че щели да закриват и психиатриите, от което стана ясно: 1. Че е имало какво още да се закрива! и 2. Ще живеем вече размесено луди и нормално луди, за да се размие един ден границата и всички да станем нормални. За себе си ще кажа, че съм нормална — нещото, което (наясно съм) твърдят най-ненормалните. Да сте чували някой луд да каже за себе си: „Вържете ме!“. Няма такова нещо. Обикновено някой много луд казва за друг: „Този е луд за връзване!“. Никога не съм казвала, не съм и помисляла подобно нещо за някого и значи съм… напълно здрава. Един ден болнични не съм имала през почти половинвековния си трудов стаж, запазена и съхранена съм като за „Адрес 4000“ и ако досега не съм зарадвала зрителите му с най-актуалната си фотография, то е, защото, както вече веднъж споменах, наоколо няма фото. Пък и щеше да се развихри невъобразимо луд живот тук: през ден или пък по два пъти на ден щеше да тича Краса от пощата в Соколово да ми носи писмата на обожатели от цялата и всички страни, трийсет и тримата от списъка на Сашо щяха да живнат от всевъзможни въпроси и най-невъзможни отговори, с удвоено подозрение щяха да почнат да ме заглеждат, а Краса щеше да ме намрази. Не е хубаво, мисля, всички да те обичат, но е направо непростимо да направиш така, че някой да те намрази. Мисля си още, че мене учениците ми ме обичаха, дори и тези, към които съм била излишно строга и в отношението, и в оценките. Няма да ги зарадвам тези от пловдивското студио: не искам децата ми да видят колко много съм здрава и запазена и колко болен и с развалена линия е бил (и е) животът около мене… Не ми се иска и Ненко да види тази грозна и обезсърчаваща картинка.

Когато се събрахме за стогодишнината на училището, Ненко дойде първо при мене и първото, което ми каза, беше, че много хубаво съм поддържала гробовете на баща му и майка му. Вдигнах рамене — трябваше ли да му казвам, че като съм останала без живи, които да подкрепям, отдала съм се на мъртвите, че те понякога заслужават повече грижа и поддръжка, отколкото много живи.

— Ходих тази сутрин до гробищата, като слязох от автобуса…

Не съм добре.

— И аз ходих тази сутрин…

Защо трябваше да му го казвам? Видял е цветята ми, бутилката „Гъмза“, от която прелях, недогорелите свещички…

— Трябваше да ми се обадиш, можех поне камъка да поръчам!

— Не знаех на какъв адрес да те търся.

Още едно излишно нещо — излизаше едва ли не, че му го искам адреса му!

— Ами аз все съм си в едно близко село до Рудозем. Още преподавам физика и математика, а пък Настя е магазинерка.

Не сметна за нужно да си разменим адресите, ама ми каза с какво Настя се занимава. От къде на къде пък аз ще му казвам, че баща му сам си беше поръчал камъка и сам си го беше поставил до този на баща си!

Кметът започна да ни приветства нас, много заслужилите и отдали силите си на това училище, но приветствията му някак се изгубиха в пожеланията и мечтите му селото да се възземе, пак да се изпълнят улиците му с детски глъч и когато отново зазвъни камбанката му… Оттук нататък празникът се превърна в заупокой — бяха ни извикали да честваме едно училище, което по решение на Областния инспекторат от следващата есен няма вече да съществува.

Банкетът във физкултурния салон беше обаче като за откриването на гимназия с усилено изучаване на английски и американски език… Дълго време няколко стола до мене оставаха незаети и тъкмо когато се бях решила да запазя единия от тях, влязоха в залата двете ми бивши ученички, сега колежки, и всъщност цялото настоящо учителско тяло. Настаниха се от двете ми страни. „Помните ли, госпожо Ненкова?“ „Знаете ли, другарко Ненкова?“ „Ама наистина ли не сте чули?“ Научих много новини — отлежали и една по-прясна: през лятото канили Писателя за премиерата на негова пиеса, играна в селата от Русенския театър, но той отказал. Много хубаво станало тъй, защото циганите от махалата много го търсили да си изяснят с него коя циганка с кого е митлосвала из цялата околия. Имало такава история, но циганката не била тази, за която ставало дума, а мъжът — изобщо не се казвал така и не бил никакъв шофьор, а джамбазин от село Захари Стояново, който ползвал таксита, но свидетелство за правоуправление нямал, тъй като нямал и изискваното за това образование. Не можел и да чете. Можел да чете само пари, и то по-едрите банкноти! Много се смяхме с патилата на нашия описател: никога не ги занимаваше истина ли е истината в работите му (бяха повярвали в нея!), а пораждаха възражение само фактите — с кого, кога и как се е случила тя…

Научих и една предстояща новина, в аванс, както се казва: колежките ми с нетърпение очакват да приключат срока и да напуснат селото. Едната и работа си била намерила вече — продавачка в магазин за колбаси, а мъжът на другата бил се преселил в Бяла с надеждата, че инженерното му образование ще може да го класира за парното в общината.

Изглеждаха щастливи, всички изглеждаха щастливи, а върху мене пак беше се стоварила мировата скръб!

— Е, как — рекох им — ще се сбъднат мечтите на кмета за възземане на селото, глъч на деца и камбанки, като и вие го изоставяте?

— Да му мислят ония там! — посочиха ми късата страна на П-образно подредените маси.

Там бяха насядали кметът, изтъкнати общественици воглаве с баба Поликсена (несменяемата председателка на Оф-организацията), един депутат, някои измежду заслужилите ученици на училището, бившите му директори…

Ненко не беше там!

А съвсем неизвестно защо дойде някой мене да пита къде би могъл да го намери по един много важен и за двамата проблем. Не го познах. Представи ми се — бил братът на Настя.

Отговориха му момичетата, че видели Ненка на спирката — чакал някакъв превоз, защото трябвало да бърза заради училището на другия ден. Те ходили да събират още чинии и вилици, видели го там и му пожелали „приятно пътуване“…

Пак бяхме се разминали като експресни влакове на автобусна спирка!

А можех, длъжна бях на всяка цена, струва ми се, да му разкажа за последните години на старците. Длъжен беше да го знае!

Нямаше да му казвам само това, че откакто напусна къщата, името му в къщата им не беше споменавано. „Той“ или „него“ най-много, когато съвсем не можеше да се избегне уточняването или разискването на някакъв факт от миналото. В настоящето и бъдещето им той вече не съществуваше.

Повече от сигурна съм, че не го направиха заради мене.

Тогава, когато старецът развърза бохчата ми и още по-смълчан излезе от стаята, аз отново стегнах възела и го хвърлих върху гардероба — да ми е пред очите и под ръка. От срок на срок все отлагах заминаването си, твърдо решена, че изтече ли поредният срок, и ще си тръгна. Никакъв проблем не беше да си намеря работа. И квартира бяха ми обещали, но и този път не тръгнах…

Дойде привечер свекървата в стаята ми да ме вика да вечеряме. Оформях бележниците на учениците си. Надникна над рамото ми:

— Много хубав почерк имаш, да не ти е уроки!

Почеркът на Ненко беше по-хубав от моя.

Приседна на изпънатото легло.

— И ако нещо решиш, да знаеш: когото доведеш, той ще бъде! За нас хич няма да мислиш, а само за себе си ще мислиш!

Разтворих дневника, за да се скрия зад него.

— Пък заради деца кахър да нямаш! Насила хубост не става — деца също! Аз нали го имах — видя какво стана!

— Може да се върне?!

— Ако ти още се надяваш — може! Но при нас няма да се върне! И да рече да се върне, ние няма да можем да го приемем. Аз съм от сой и баща ти е от джинс — не са свикнали нашите за нищо да се омаскаряват! И за нещо да е било — пак не са смеели да се омаскаряват в очите на хората!

— Може да не е омаскаряване, мамо… Знае ли човек…

— Трябва да знае човек: това — може, това — не може! Ако сторя тъй — туй ме чака, ако сторя инак — другото ме чака.

Това беше най-дългият и единственият ни разговор за „него“!

— Не струва толкоз дълго да приказваме за него. Друго има, пък все не остава време… Ходи Иван по адвокати и по нотариуси. Уредил е всичко — и за къщата, и за нивята, както трябва да бъде, и тъй, че никой да не може да го развали! Казвам ти го, да го знаеш. А като свършиш с тетрадките, слез долу — аз отивам да слагам масата.

Докато вечеряхме — все едно нищо не е било и нищо не е станало. Тати рече, че срещнал в Бяла под часовника някоя си „Недялка поп Спасовата“. „Гледай друг път много-много да не я срещаш!“ — рече му мама. Тати навъси дебелите си вежди. „Мерак му беше Недялка поп Спасовата! — усмихна се мама. — Затуй му и викам да не я среща много-много!“

Аз вече бях останала при тях. Но и да бях заминала нанякъде, сигурно щях отдавна да съм се върнала. Заради тях! И заради себе си!

Гордостта е измежду най-дефицитните качества у човека. Не говоря за онази, която може да бъде демонстрирана и следователно не е никаква гордост, а за тихата, плахата, нежната у някои хора, която им позволява да изживеят живота си уж незабелязано, а пък значимо за околните. Гордо живяха моите старци — гордо и непокорно си отидоха от света…

Свекървата отдавна беше ме подготвяла за онова, което ще има да се случи. Знаех коя черга ще трябва да постеля отдолу и кое одеяло е за отгоре, възглавницата беше под тях, кърпите и ризите за гробарите бяха наредени на дъното на раклата до надиплените за капачките и готвачките престилки. Пакетите с грухано жито подменяше всяка година, а към връзките със свещи все дотуряше по някоя и все й се виждаха недостатъчни. Дълго избирания в църковния магазин в Бяла покров беше изпрала в белина и трици…

Върнах се един ден и го видях прострян под сайванта. Забеляза неодобрението в погледа ми и взема̀ да се оправдава:

— Булка, далеч съм го простряла, да не се вижда от улицата и да не стресне някого. Ама кажи ми какво да го правя — все не ми се вижда достатъчно бял и убива пусти… С ко̀ла ли са го мазали, преждата им ли е такваз намазана? Че рекох да го претрича…

Бях й вече простила:

— Мамо, за това ли си седнала да мислиш сега?

— А де? Ама нали човек ще се завие с туй нещо, няма на прозореца да го овесват, я? Пък за мисленето не си права — много има да премисли човек, докато е жив!

— Ама то това и за мислене не става!

— Що да не става? Че то… всичко друго може и да не се случи, ама туй нещо няма като как да не се случи!

— Добре де, като се случи, тогава ще му мислим!

— Знам аз как се мисли тогава… Едно търсиш — съвсем друго намираш! Ама разгеле стана дума, че да ти кажа, булка: когато стане, както и да стане, да не вземеш да се уплашиш! То не е страшно — ще си помислиш, че си ме сварила заспала, и толкоз! Другото е лесно, пък и съм наредила кой да ти показва. С три жени към разговаряла, за да не стане някой сакатлък.

— Да влезем да хапнем — рекох, — че да отидем с количката до бостана. Разправяха се в канцеларията за пъпешите — много се били напукали!

Тръгна след мене, но не спря да ме учи:

— Дрешеното ми го знаеш, пък пари ще търсиш — за дребно в чекмеджето на масата, а за по-едрите харчове — в долапчето над главата ми, зад иконката…

Не е спомен като спомените, а мъка — думите, очите, стъпките на подпетените галоши, пчелата, която се е навряла в косата ми, мухите, дето все се целят в трохите и чинията с доматите. Ветрецът е същият и виждам същото слънце — поизбеляло, кръгло, малко назъбено като пара…

Никога не бяха се качвали горе толкова рано! Беше свекърът. Отворих, за да види, че съм станала. Подпря се в касата на вратата и онемя. Очите му бяха сухи, а плачеше цялото му тяло с отчаянието на остарелия, изоставен сам на себе си и като че ли в нещо измамен човек.

— Кога?

— Снощи.

— Защо не ме повика?

— Така ми каза… Да сме останели двамата и да се простим.

Отворих раклата — обидена, изплашена, обезумяла.

— Дрехите й недей да търсиш. Накара ме да запаля банята снощи, изкъпа се, изоблече се…

Господи, ти ли ги редиш тъй нещата, или хората сами ги нареждат?!

— Скоро ще дойдат жените да я подредят, скоро и аз ще се върна…

Дойдоха жените, свършиха, което трябва, набучиха свещиците в паницата с житото, запалиха ги, гасяха ги с наплюнчени пръсти, нови забождаха в житото, а свекърът все го няма и все го няма…

— Ма то не е проста работа! — успокояваха ме жените — Доктора ще трябва да намери, кмета, гробарите и те не са лесни — едни не кандисват да копаят, други пък, като кандисат, и почват да се пазарят. Изкривиха се хората, толкоз се изкривиха, че и от гроб вече пари търсят!

Мъжете пристъпваха отвън, давеха се в цигарите си, оглеждаха изпод козирките на каскетите си — смълчани, стъписани, втренчени в онова, което има да се прави. Тръгна един насреща ми, като ме видя да изнасям нещо от мазата:

— Иринке, горещо е още, не се държи таквоз нещо. Трябва жените да почнат да готвят, стига са стоели на главата на покойната, Бог да я прости ли да кажа, че и аз не знам вече какво да кажа…

Видя ме, че нищо не разбирам от приказките му.

— Рече ми Иван отзарана, че имало едно шиле за случая, та викам да ми го покажеш, че да си почнем и ние работата…

Поведох ги към кошарата.

Други го видяха, не го видях аз!

Висеше на опънатия като конец сезал, полюляваше се, а шилето, протегнало глава, обираше полепналите по гумените цървули и по крачолите му сламки и сухи треви…

Дръпнаха ме мъжете назад!

Показах на жените кое къде е и седнах до главата на свекървата. По-близък човек не бях имала в живота си, а и него изгубих. И завидях на омиротворената й хубост — тя не знае какво е сторил със себе си, заради себе си свекърът, никога няма да види напреде си двата ковчега един до друг, ще отнесе със себе си спомена за спокойната и свята нощ на раздялата им.

Когато слизахме към читалището (там беше уредил да бъде поменът свекърът), чух някой да казва:

— Ти, ако помниш, имат го едно таквоз нещо в рода си. Баща му на Ивана пак тъй си сложи край на живота… Пък какви корави хора бяха и двамата, ей! Ама животът, нали затуй е живот — да види сметката и на коравите, и на мекушавите.

— Истина е — рече друг — и корави бяха, и подредени! Бе, то и ковчега му ковчег — с мерак правен, и боба му, и житото, и шилетата, и камъка си поставил с имената и снимките и дето само остава да се изпише датата на кончината му. Не е като някъде — отидеш и се чудиш откъде да я подхванеш.

И двамата бяха може би прави — нямаха право да съдят!

— Бе, бяха хора, дето само на себе си са се надявали! — каза първият — Направеха ли нещо, биваше направено!

Последното може и да се отнасяше до мене — този път с право. Никой не можеше да знае как сме живели, как сме се отнасяли един към друг, колко общата ни мъка ни е направила по-родни и зависими и от родните…

Даже и благодарност не можех да изпитвам към хората. Виждаха ми се в читалището алчни, гладни, безсмислено весели, непочтителни, шумни повече, отколкото трябва, дребнави, егоистични и зли.

Не съм искала да се съглася, че животът продължава, че това, което беше станало през деня, за тях е само епизод от живота.

Раздадох, което ме беше научила свекървата. Казах на кръчмаря да дава всичко, което му поискат, и си тръгнах. Догониха ме две от шетачките.

— Да дойдем ли при тебе тази вечер?

— Няма нужда — рекох им — ще се оправя и сама.

— Ами за гробищата на ранина?

— И за гробищата недейте идва…

За всичко ме беше подготвила свекървата: „Пък туй девет дена да се мъкнеш по гробищата, хич не се захващай! Тебе работа ще ти се струпа на главата, Ивана ще трябва да наглеждаш, че той без човек до него нищо не струва! Ако можете за «деветте» да съберете хората — хубаво. Трябва хората да се уважават… ама «четиридесет» не ща да ми струвате — няма да се надявам и такъв трополяк не ща!“.

Не беше си и помислила, че Иван ще тръгне с нея!

Затворих кокошките. Посрещнах овцете, смъкнах им сено от сеновала.

Върнах се вкъщи. Оправих завивките на телевизора и огледалото. Седнах до масата — върнал я беше някой на мястото й, след като са изнесли ковчезите. Изправих се, отворих долапчето, взех иконката и я наместих между двете възглавници. Така като че ли беше по-добре — не беше толкова празно голямото, застлано с черно-червена черга легло. Взех и увитите в чиста кърпа книжа. В бял лист от тетрадка намерих парите. Бяха много. И спестовните им книжки намерих — занулени още през пролетта. Завих ги отново в листа. И прочетох: „Иринке, за тебе са, чу ли? Да си ги харчиш със здраве! И с акъл!“. Беше почеркът на свекървата — ситен, нанизан като мъниста. И свекърът беше добавил нещо. Запремигах: „Иринке, прости ни, ако можеш! Ако можеш, прости и на Ненка!“.

Те бяха ми простили. Оттам, където бяха сега, искаха прошка от мене! И винаги ли е ставало тъй — грешникът да опрощава праведния, за да заслужи прошка и за себе си? Къде е справедливостта? Няма я, изглежда, ни между живите, ни между мъртвите!

Под снимките — една от сватбата им, на Ненка като ученик в гимназията, войнишките, една моя и на двама ни, няколко училищни (целият семеен албум) — намерих „историйката“ (така я наричаше свекърът) на Даскал Донча…

Котето скочи от полата ми и се затича към портичката.

Джипи Кюлджиев се катереше по стъпалата — тъмен, целият в черно, натежал някак върху старомодния чадър на американския си чичо.

Покрих тетрадчицата със старите вестници и пуснах химикалката в дълбокия джоб на роклята.

— Кафе искаш ли?

— Искам запалка! Свърши газта твоята, взе я шофьорът на линейката да я напълни!

Донесох цигарите и запалката. Запуши. Скри се зад дима.

— Ако има прераждане, бай Кальо Калчев ще трябва да се прероди в ангелче — толкоз се измъчи! Сложих му вчера последния морфин и до вечерта той свърши… Все такава ми е терапията на мене…

— Сам го каза: не е грип това!

— И грип да беше… Разбираш ли ти, сякаш застава някой между мене и болния, хили се и вика: „А да те видя сега?!“.

— Отмести го!

— Как така?

— Като не можеш да го отместиш, стисни очи и си върши работата!

— Аз горе-долу така я върша… И каквото излезе. Най-накрая винаги става това, което трябва да стане…

— Джипи, твърдо съм го решила няма да се прераждам!

Гледаше ме през кръглите стъкълца на очилата си някак кръгло и много отдалече.

— И не го искам, не заради проклетия живот, който пак ще трябва да се живее! Не и заради проклетата смърт! Преживяват се тези нещица… Отвращава ме самотата, докторе! И с целия свят да си, пак си сам! Кретането ден за ден ме отвращава — нахрани котката и пуйката, върви за хляб, ако е четвъртък, отиди за мляко, прибери се да нахраниш пуйката и котката…

— Вярно, малко е! Не стига! — кимна разсеяно Джипито и пак затрещя със запалката.

Грабнах я от ръцете му и поднесох пламъчето.

— Много е, докторе! Толкова е много, че не може да го побере душата на човека! Препълва се, претоварва се, не издържа…

— Ако ме питат мене — и аз ще откажа да се прераждам — усмихна ми се терапевтично Джипи Кюлджиев. — Защото отсега знам какво ще стане: първо ще бъда Доктора, после ще стана Джипито, сетне ще умре бай Кальо Калчев…

— Нали не е първият ти пациент, който умира?

— Не е. Ето още едно нещо, с което не може да свикне човек… Докторът свиква! А Човекът не ще!

— С Джипито как стоят нещата?

— Джипито ще се вдигне сега и ще отиде при баба Стефана.

— Тя дали няма да е у бай Кальо?

— Бабата се е наситила на погребения — вече за нищо ги няма. Изпрати ми колегата ветеринар едни дезинфекционни хапчета за кравите. Аз ще лекувам кравите й, тя ще полекува душата ми!

— Можеш да оставиш чадъра тука! Казаха, че се засушава планетата и този път май ще познаят.

— Нося го, за да не обидя чичо си. Обещах му да го пазя, а той обеща да ми прати долари да обзаведа кабинета от — до!

— Моята австралийска леля още ми изпраща старите си рокли. Като момиче трябваше да й ги износвам.

— Пък може и да ми потрябва! — приглади чадъра Джипито. — На излизане от баба Стефана много неща могат да му дотрябват на човека.

Изпрати го котето до портичката. Върна се, настани се върху гърба на задрямалата пуйка и също задряма.