Кънчо Атанасов
Последният живот (6) (съвременни приписки)

6.

Съседите ми отляво отидоха за две седмици в Казанлък — Ще правят ремонт на апартамента, защото вече се канят да зимуват там. Помолиха ме да им храня кокошките и кучето, докато се върнат. Оставиха ми жито и бракуван хляб от двадесет и пет стотинки — купуват го от Килифарево. Дотук, както онзи, дето падал от десетия етаж! Но ми оставиха включена и радиоточката си. И сега, освен че знам всичко за всички, ами мога безпогрешно да прогнозирам нивото на река Дунав (на български, руски и френски), без никакъв съпровод да изпея „Луди, луди жаби“ и да изредя всички телефони, които са предоставени на слушателя. От тях най не мога да се отърва — въртя цифрите във всякакви комбинации, за да ги забравя, но винаги налитам на истинските. Радиоводещите ми станаха като родни сестри и братя, страшно се вълнувам кой ще бъде новият генерален директор на Националното радио след изтичането на мандата, познавам лично всички радиослушатели, които осъществяват контакт с нас… Без да обиждам останалите, ще призная, че ми е най-симпатична леля Надка от Врачанско: с рецептите си, желанието да изкаже съчувствие и съвет, да направи оценка на някое актуално събитие или просто да поздрави някого. Онзи ден три пъти се обади за деня, но последният път беше „върхът“, както биха се изразили в едно от музикалните предавания. „Абсолютна фенка“ (думата е от друго радиопредаване) й станах на тази леля Надя — „Уби ме!“, „Довърши ме!“, „Разсипа ме!“, „Смачка ме!“ (според трето предаване) направо — след третото си обаждане. Макар че може да се каже и по-просто: „Разплака ме леля Надя!“. Помоли да поздравят дъщерята и зет й, които току-що се бяха сдобили с първото си детенце — син, 52 сантиметра, четири килограма и триста грама, на два часа и двадесет минути! Разплакана пожела на младите родители: „Да са живи, да са здрави и… да си намерят работа!…“ Да се стигне дотам, че да пожелаваме на децата си нещо, което по конституция им е гарантирано — правото на труд! Водещата не каза това на леля Надка, защото може би смяташе, че конституциите се отнасят само до правовите държави. Намразих я оттогава — не съм й вече нито фенка, нито слушам разцивреното й фолклорно предаване! Но го чувам — така и не можах да намеря откъде се изключва тази глупава радиоточка!

Мога обаче да изключа себе си. Захвърлям таса върху капака на кацата с житото, грабвам съвсем поолекналото си портмоне и тръгвам към магазина да си взема дажбата ръжен хляб — три хляба за седмицата. На връщане трябва да мина покрай баба Стефана да си взема и двата литра прясно мляко — от тях ще си сквася четири бурканчета кисело и ще съм си напазарувала за седмицата. Пак според Нейков толкова ми се полага за 41 години педагогически трудов стаж. А той наистина беше трудов! В началото класовете ми бяха от по 30 деца, през седемдесетте станаха 15, през осемдесетте — 10, а когато трябваше да се пенсионирам — 6 деца от малцинствата. Няма от какво да се оплаквам! Ако е по справедливост, последните 15 години не трябва да ми се признават за стаж. Нищо че не е била моя вината за така драстичното (отново нова дума!) намаляване на учениците. „Не е моя вината!“ „Не е твоя вината!“ „Не е негова вината!“ — и вината става ничия. Щом и аз не се признавам за виновна, какво да искам от останалите…

В магазина — стълпотворение! Опашка от трима души!

— Два хляба сега. И ми запиши два за събота!

Кака Веса Ченговата се мъчи да натамани стотинките. Сашо й подава хляба и я записва в тетрадката.

Димо иска на вересия.

Сашо тръшва касата на мозайката.

— На̀ ти три хляба! И ти записвам три! Обаче в събота си плащаш вересиите или те задрасквам в тетрадката!

— Бе, Сашо, ще си платя, кога не съм си плащал! Ако дадат пенсиите до събота, веднага плащам. Пиши сега две кутии цигари „Шипка“, едно пакетче сода бикарбонат и бутилка бренди…

— Бай Димо…

— Ей, Сашо…

— Че и бутилка бренди! — изпъшка Сашо, но нарежда върху гетинакса поисканото. И записва в тетрадката с вересиите, която е дебела колкото и тази за хляба.

Баба Иванка взема един хляб и записва шест. И обяснява:

— Чакам ги моите да си дойдат, да сварят ракията…

— Колко събра? — пита я кака Веса.

— Е, че шест бидона и голямата каца… ама не си ли дойдат, ще премине и нищо няма да изкарат!

— За ракията ще си дойдат! — намесва се в разговора и Димо — Щом е за ракията, винаги са си идвали! Сашо, я пиши там и сто грама гроздова, че язвата пак взема да ме присвива!

— Бай Димо!

— Сашо!

Сашо вече отвърта капачката на неначенатата бутилка и налива мярката. Сядат на масата до Димо кака Веса Ченговата и баба Иванка — ще изчакат да се събере селото около хляба в кръчмата.

Изправям се до тезгяха.

— Какво са гледали, не знам, ама са ми докарали четири ръжени! Ще ги вземете ли?

— Ще ги взема. Запишете ми и за другата седмица три! Тридесет и трета съм в списъка. И последна. По рафтовете зад гърба на Сашо има два пакета прах за пране, четири плика захар, малко кафе на зърна и мляно, шест пакета брашно и десетина бутилки алкохол.

— Като дадат пенсиите, ще заредя! — поглежда ме виновно Сашо. — А сега и за хляба не мога да събера!

И ми подава хлебчетата в торбичка — премия за по-високия оборот. Знае, че пазарувам от Соколово, но е толкова учтив с мене, защото много иска да ме привлече в клиентелата си. Не ме знае каква клиентела съм и аз: бутилка олио и по половинка фиде и ориз за месеца. Заделям по пет бели лева за черни дни и останалото от Нейковата благодарност — за някоя много рекламирана книга. Но съм решила вече да се откажа от рекламираните — почвам да купувам най-нерекламираните, дано там се окаже хубавата книга, за която копнее душата ми! Цяло щастие е, че има и книги, които могат да се препрочитат! Боже, кога успях да се превърна в такава мърморлива бабичка?! Туй не ми харесва, онова не е като света, един път са ми криви промените, друг път липсата на промени… Не можах и да остарея като хората! Цял живот са ме крепили децата ми… И като ми изчезнаха децата, попаднах в дупка! „Психологически срив“ му викат сега. А пък то сигурно си е чисто физиологически… Така мисля: изоставя ни физиката ни, а умираме с душата на детето, което сме били някога. Душата е единственото нещо на този свят, което не старее. Трябва да попитам Джипито какво мисли медицината по този въпрос.

От двете ми страни по улицата — сачаци на порти и портички: паднали, поломени от дъждовете и ветровете и такива, дето още се държат за дебелите синджири и ръждясалите катанци. И по падналите, и по държеливите са налепени некролози — на ред, на кръст, свежи, поизбелели и изпокъсани… „Некролог до некролога, мила моя майно льо…“ Изчела съм ги всичките. Ето и един съвсем новичък… Минали са опечалените близки, лепнали са го и са си заминали, без даже да отворят и да нагледат имота си, а ако той толкова не ги интересува, да нагледат миналото си или поне да хвърлят едно око на миналото на покойната.

Ирина Иринкова Грошкова

на 98 години

Тъкмо когато трябваше да се радваш на живота, ти взе,

че ни напусна завинаги…

Четиристишието го знам:

Вечно жив си остава човека,

който честно се трудил и спокойно живял,

безшумно минал свойта пътека

и на всеки в сърцето обич посял.

Ето го и различното във всеки некролог:

Опелото ще се извърши в гр. Твърдица.

Опели са я вече баба Грошковица — тъкмо когато е трябвало да се радва на живота! Имах честта да я познавам… Не е никаква шега — смятам за голяма чест познанството си с всеки човек, независимо от това харесвам ли го, или ми е неприятен. Ами че нали е било напълно възможно и да не го срещна! И той да не ме срещне! Когато пристигнах в това село, баба Грошковица още живееше на къщата си. Имаше кози. Продаваше ни най-чистото мляко, което някога съм купувала. Изклаха козите и я прибра дъщеря й в Русе. Чу се сетне, че я е взел внукът й в Каспичан. Нямам представа при какви близки е била в Твърдица. Но със сигурност знам, че последния път, когато си идваха за сливите, се канеше, като се върне в Твърдица, да си грабне умиралките и да се прибере да си умре на къщата. И това не е било писано на баба Грошковица! Погребали са я някъде си в Твърдица! Но е повече от сигурно, че душата й се е завърнала „на къщата си“ или се скита из ливадите, дето е расла и момувала, пяла и плакала, мразила и обичала дядо Грошко… Или пък някой друг — тези неща всеки сам за себе си ги знае!

Баба Грошковица гледаше много пуйки — покрай пуйките бяхме се сближили толкова. Иначе в селото ме знаят като „Даскалицата“ и странят като че ли от мене. И аз гледам да не се сближавам много-много с никого — от години вече много трудно понасям разделите! А и хората тук са много ревниви — като вземеш да общуваш с някого намразват те почти, че си избрала него, а не тях…

Останали сме само 33-ма души от списъка на Сашо, а той е най-точният от всички статистики. Или е умрял много народ на селото, или дотам е клекнал, че не може и за през лятото да напусне София и да се прибере на село, както винаги е правил. Това село е генералско село — тъй му викат околните села. Има един генерал, покрай когото са се накучили 20 полковника и още толкова старшини и сержанти. И: „братовчедът да е при нас“, „баджанакът да дойде“, „без кумците как ще я караме?“ — напълнили два блока в покрайнините на София. Даже и таксиметрова фирма имат отворена там и са я кръстили „Маноя“. Идва си тука един с такива едни нашарени таксита и колкото пъти си дойде, толкова пъти отнася я някоя слива по тротоарите, я някое кьоше на начупените като лабиринт дувари.

Понапълня се селото „по сливи“. Идват си, брулят, събират, блъскат с кросната, напалят казаните… Замирисва селото на дим, на живот, на пращини, на ракии, на песни, строеви стъпки по дансинга пред магазина на Сашо, който от сутринта още шета с изпраната си и изгладена бяла риза. Пращят рафтовете му от стока, лее се безалкохолното като река, не смогва майка му със салатите, хляб му карат всеки ден, а улицата пред магазина е заприличала на таксиметрова пиаца… Усмихва се Сашо и се покланя всекиму, защото знае колко трае жетвата му — не е от ден до пладне, но да е най-много до четиридесетте. Изгасне ли последният казан, изгасва и жетвата. А като се изниже и последният автомобил с туби, буренца, дамаджани, дамаджанки и пластмасови шишета от безалкохолно за към Дряново, изгасва и селото. Оставаме си тридесет и тримата, ако не броя тези, дето на трите недели си идват от по-близките Търново, Дряново и Трявна. Но те са малко и са тези, които не са успели да се вредят с пагони!

Баба Стефана още пориваше на кравите. Подпря греблото на оградата и хвана синджира на кучето.

— Влизай! Влизай навътре, сложила съм ти млякото в Хладилника!

— Не ми е до влизане. Наканила съм се да пера днеска.

— Че няма да годинясаме, я! Ще поседнем. И ти ще отидеш да переш, пък аз пак ще изкарам кравите…

Знам си как ще изкарваме кравите, ама влизам!

До болка позната картинка: масата е изнесена под асмите, тавата е препълнена със салата от домати с много и едро нарязан лук, зеленее се в единия край на тавата клонче люти чушлета, прясното сирене в чинията още пуска суроватката си, чашките са обърнати, за да не влизат мухите вътре…

— Ти седни, пък аз ей сега ще донеса и първачето…

Още не съм придърпала стола под себе си, а тя вече се е върнала и е наляла. Вдига чашата си, поднася я до моята и миг след намека за чукането стоварва празната чаша върху влажната мушама на масата.

— Ха, наздраве, Даскаличке!

Правя намек за отпиване.

— Да те питам, Даскаличке, докато не съм забравила: какво стана на събранието? Че аз с тия кравиля мойте…

— Отложиха го.

— Никога няма да го проведат, да знаеш!

— Член-кооператорите настояват…

— Те настояват, ама ръководството на кооперацията като не ще — как да стане? Никога няма да стане!

— Отложиха го за другата събота…

— За да го отложат пак — помни ми думата! Аз затуй вече не им стъпвам на събранията… То нали и кравилята ми…

Обърнала е трета чаша и сега ще заплаче за кравилята си. Че са много стари, че не дават никакво мляко, защото трета година не са заплождани поради липса на бик, че вече за нищо не е в селския двор, че всичко е на най-чиста загуба… Но не може да ги заколи, нито пък да ги даде в кланицата на Чеха да ги заколят! Отгледала ги е от теленца. Сама ги е израждала, свикнала е с тях, за връстнички и другарки ги има и без тях хич не може да се види…

Нейните крави са нещо, значи, като моята пуйка!

Не обичам да пия и пияни хора не обичам да гледам, но с баба Стефана ми е добре: има някакъв чар в нейното пиянство — пие, без да се напива, и песните й… Никъде не съм ги чувала и толкова прилягат на нея и на съдбата й, та имам чувството, че сама за себе си ги е нареждала. Няма да се изненадам, ако се окаже, че наистина е така — бабата е талантлив човек: градината й е талантлива, кравите гледа талантливо, къщата й е наредена с талант…

Но за песните още е рано — бутилката още не е минала половината!

— С моя старец много хубаво си пийвахме, Даскаличке! И със сина, Даскаличке, си пийвахме хубаво… Обаче Бог ги взема и двамата. Сигурно и на него му се е допило с хубави хора! Да си пият там… а аз тука да се измъчвам сама. Триста литра сварих тази година! Дойдоха едни цигани от Килифарево: „Дай, бабо Стефано, петдесет литра по за четири лева…“ Като хванах пърта, че до спирката! Скри се единият зад ореха и вика оттам: „Сватба ще правиме ма, бабо Стефано! Хвърли го тоз пърт!“. Сливи има в устата му да каже, че за сватба я търси! Пари не им вземах, ама се разбрахме да ми докарат един тон ечемик за кравите. Докараха ми… Цигани, цигани, ама като се отнесеш с тях по човешки и те по човешки ти отвръщат — Втренчи се в чашата ми — Ама ти защо не си наливаш?

— Налях си.

— Пак си налей! За мое здраве си налей! То нам за какво ми е, като тъй ме изоставиха хората ми — да пият някъде си с някого си, пък аз тука — сама! Снахата не става: „Майко тъй, майко, инак… майко, това пиене на твоите години…“ Аз не си знам вече годините — тя ги знае! Внуците и те: „Бабо, донесли сме ти кока-кола и спрайт!“. „Аз нещо, което е дошло отвъд океаните, не го пия!“ — викам им. „Ама те тука са правени!“ „Значи не е нито кола, нито спрайт туй, дето сте го донесли!“ Но не са лоши децата… И снахата не е лоша. Не се оплаквам — идват си да приберем сеното, да съберем сливите, обора ремонтираха миналото лято… Че налей си, де!

Доливам чашата си и отпивам.

— Хубаво ми е да си пия ракията с тебе… То на мене с кого ли не ми е хубаво да си пия ракията, ама с тебе… Чужда си. И не си като нашите тука — то пий с тебе, ракията ти пий, а като изтрезней, и тръгва да разправя: „Баба Стефана ме свали от стола! Аз съм долу, а тя пее! Уж съм мъж, пък…“ Видело и то мъж! Мъж беше моят старец! И синът ми беше мъж… Нищо че толкоз сама ме оставиха на тази стара маса. Стара е! Още от дядото на моя е! И той беше мъж — помня го! „Булка, налей ти, че да не се пресягам с тез оцапаните ръкави!“ Все тъй ми викаше… И аз много обичах да стана, да притичам около масата и да му налея…

Салатата тъй си стои, оси налитат на сиренцето, бутилката е минала вече половината…

— Ще ти изпея сега една песен, дето не съм ти я пяла и не си я чувала!

Този път не може ме излъга! За сина си песен е наредила.

Мелодията е някаква гурбетчийска — заминаване има в нея, а завръщане няма. Тръгвало се от местността Плачикамък и затуй толкоз мъка е имало в изпращането. Обреченост и безизходица идеха от гласа й, а притворените й очи виждаха влак, безкраен коловоз, високи гори и сини моря и един Иван, някъде там — изгубен и разплакан…

Талант е бабата! И гледа крави…

Ако изведнъж не стана и не тръгна, не можем се раздели.

Ставам и тръгвам.

— Даскаличке, млякото!

Аз ли изпразних бутилката или баба Стефана? Подава ми попотените бутилки, отрязва ми три от най-едро разцъфтелите отпред къщи рози, изпраща ме до портичката.

— А ти в четвъртък пак ела… Пък аз сега, да знаеш, няма да изкарвам кравите. Ще им нахвърлям в яслата и ще отида да дръпна някоя коса — много хубава трева е наникнала в гробищата! Хайде…

— Хайде… — рекох аз и тръгнах по пътя за към спирката.

Пред дома точно ме очакваше изненада: едно котенце, току-що прогледнало, се промъкна от обраслата тротоара трева и като повървя, олюлявайки се, спря в краката ми. Животът, както винаги, беше докрай последователен: бяха ми докарали един хляб повече, имах мляко, трябваше и котето да се появи, за да стане картинката пълна и прилична.

Вътре пък ме чакаше втора изненада: Джипито седеше до масата в пруста и прехвърляше някакви документи с едната корица на разтворената папка на другата. Тъкмо не ме е виждал тъй подпийнала! Но или не ми личи, или той се прави, че не ми личи… Погледна бутилките с млякото:

— Била си при баба Стефана? Трябва някой ден и аз да й отида!

— Винаги можеш да й отидеш. Но сега сигурно вече е на гробищата.

— Казва, че отива да коси, а тя отива там да се наплаче и да се напее!

— Чувал ли си я?

— Цялото село я слуша! Докато слушат — мълчат, а като замлъкне, викат: „Стефана Високата пак се е напила!“.

— Такива са хората!

— А не трябва да са такива! Защо трябва да са такива?! Бях пак при бай Кальо Калчев. Какво може да му помогна ако е бил такъв, и какво му е пречило да бъде инакъв?!

— Ще го бъде ли?

— Да не съм Господ, че да знам! Правя, каквото мога, но това не е грип и значи, не мога кой знае колко! А той разбира това… Иде ми… Иде ми… Извинявай!

— Няма нищо. Гладен ли си?

— Не! Ще отида да послушам баба Стефана и се прибирам долу. Две седмици ще спя в кабинета…

— Можеш да останеш и тук, ако пак имаш утре идване насам!

— Благодаря ти! Но не трябва. — Поразколебан се изправи и заприбира книжата си. — Не съм лекар вече, а счетоводител. „За път — толкоз!“ „За материали — толкоз!“ „За манипулации — толкоз!“ А лекарката взе детето и замина на море! Изостави ме!

— Това да е.

— Не е малко! Защото трябва да обърна гръб на бай Кальо Калчев и да отида до Севлиево да сменя коженото палто — възтесничко й идело това!

— Ще мине. Казвала ли съм ти за пръстена на Соломон? Имал пръстен. И на пръстена било написано: „Всичко минава!“. Като му се случела неприятност като твоята, заглеждал се в надписа и му минавало. Но веднъж му се случила истинска неприятност! Гледал, гледал — не му минава! Изхлузил пръстена, хвърлил го в краката си и гледа — отвътре също има нещо написано. Навел се, вдигнал го и прочел: „И това ще мине!“. И му минало…

— Еее… Чудесно е! Оправи ми настроението за година и половина напред! И мога вече да си тръгна, ако ми дадеш запалката си, че моята пак…

Подадох му запалката си.

Плачът и песента на баба Стефана Дългата идеха от гробището.