Кънчо Атанасов
Последният живот (14) (съвременни приписки)

14.

След седмица получих некролозите и съпровождащото ги писъмце на дъщеря Грошкова с молбата й да ги разлепя, където намеря за добре. Напъхах ги в найлонови пликчета, взех кутийката с кабарчетата и тръгнах. Забодох първия на портата си, зад която „починалият след кратко боледуване“ се беше родил, отраснал и преди седмица пил и пял с нас на импровизирания с неговата безценна помощ летен Бабинден. Сложих един на автобусната спирка, където отдавна автобуси не спираха. На дебелата липа пред магазина забодох още един. А ми хартиса още един — него не знаех къде да сложа.

Кметът напъди козите през отворената широко порта, емна ги насам, видя ме да стърча до овлажнелия ствол на дървото, некролога видя, хвана се за главата, което правеше в много честите мигове на тотално отчаяние:

— Знаех си аз… Винаги става тъй! Дойдат ли си внезапно, неочаквано и безпричинно, както той си дойде, чакай некролозите. Идат си да се простят ли, прошка ли да подирят… Весел човек беше Озе полковник Грошков! И артист! Гледай го, и на некролога се е изтипосал с бялата риза и папийонката!

— Кмете, хартиса ми още един — него къде да сложа?

— На гробищата ходи ли?

— Не съм.

— Чакай да взема от баба Кина някоя свещичка и двамата да отидем дотам — сама не можеш се оправи!

И двамата трудно се оправихме. Зад падналите колове на оградната мрежа аленееха зазрели шипки, къпинак ни препъваше на всяка крачка, глог беше проснал клоните си над гробовете, сливов подрастък засенчваше камъните и почти нищо не можеше да се прочете от мъхясалите имена и дати…

— Е, че тука някъде трябваше да бъдат Грошковите! — заничаше кметът в сенките. — Пък ги няма! Ще кажеш, че са се възнесли с все гробове и все камъни. — Повдигна един, който беше паднал по очи в избуялия троскот, обърна го, някакво черно змийче се опъна на близналото го слънчице и лениво изпълзя в сухия и загнил до земята треволяк. — Не се плаши, слепоче е! — успокои ме той и зачисти с ръкава на мантата си надписите. — Виках ли ти аз, че е тука някъде — ей го. Ама паднал и върви, че го търси! Точно така — дядо Грошко и баба Грошковица…

Положих некролога на камъка. Кметът запали свещичките. Подаде ми едната. Несъществуващ ветрец погали пламъчетата, тежко затупаха капките восък по найлоновото пликче. Тишината прииждаше, плътна и мъртва затискаше гробището, онемяха пчелите, писъкът на дребните птичета се изгуби, жега се спусна от разтвореното небе…

— Власт, не трябва ли да кажеш нещо?

— Те всичкото го знаят, култура… Ние няма какво да им кажем, те не искат нищо да ни кажат. А щом е тъй, значи тъй трябва да бъде!

Сложи догарящата свещица на камъка, изправи се, загази треволяка и троскота. Сторих същото, заобиколих камъка и тръгнах подире му. Когато се измъкнахме извън падналата желязна порта, кметът се обърна назад:

— Мъртвите не зачитаме, пък се чудим, че живите се нямаме за нищо. Доскоро баба Стефана окосяваше тука и чистеше, но и тя вече е дигнала ръце.

— Да вземем да спретнем една бригада или…

— Няма бригада вече! Отрекохме ги! Аз не можах да ги накарам тротоара пред къщите си да почистят за шестнайсет години и един ден, ти… Ама децата, виж, можем да излъжем някак, като си идват по ваканциите. Ти измисли лъжата, пък аз ще създам организацията!

— Власт, пратила ми е и вестник с некролога дъщерята, на бай Грошков. Стар е, ама ти нали викаш, че стар вестник няма…

— Сега си мисля, че и стари хора няма! Деца се раждаме, култура, и деца си умираме! Това е драмата, както се изразявате вие по-учените! Други драми няма! Мини и ми пусни вестника през портичката… Отивам подир козите и право да ти кажа, просто не ми се прибира. Я-я-я-я… — викна кметът и се зачуха зиловете на козите му откъм долчинката. — Пак са се намъкнали в градината на Милка — каза кметът и търти по склона надолу, който много скоро го преполови, а сетне и го скри целия.

… Затворих вестника. Няма ме на двете цели страници с некролози и значи, съм жива! Но между всичките „Липсваш ни!“ и „Ти си с нас!“ гледа във всичките посоки на страницата усмихнатият като дете Озе полковник Иван Караненов Грошков — един от последните на рода Караненови, може би последният, може би единственият, който отнесе със себе си при мъртвите Караненови баирите тук, вятъра тук, тревите тук, дървята тук! Дали ще ги види свекърът? Ще ги покаже ли на свекървата?

Дано, Господи, да са възможни и тези неща!

Запита ме кметът, като дойде вечерта да вземе вестника, който аз така и не се наканих да му занеса — не ми се излизаше на улицата и цял ден вървях подир пуйката си да я паса и тя да ме пасе. Запита ме някак вглъбено и зачудено:

— Цял ден си блъскам главата като какво може да е казал за последно бай Грошков, когато си е тръгвал оттука? Можеш ли да си спомниш, обаче точно, какво рече той, влизайки или вече влязъл в колата?

— Рече: „Дано да не излизат насреща ми катаджиите.“

— Сигурна ли си? — дръпна се кметът.

— „Сбогом!“, май беше най-последното, което каза…

— Ей това е! — пусна вестника на масата кметът. Тръгваме да умираме, а ни е страх да не излязат насреща ни катаджиите!

Грабна вестника и обърна гръб на цялата Вселена!