Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inverted World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кристофър Прийст

Заглавие: Преобърнатият свят

Преводач: Татяна Иванова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Август“

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Английска

ISBN: 978-954-9688-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7509

История

  1. — Добавяне

8

Онази нощ спах неспокойно. Сам в бараката, аз се съблякох внимателно и огледах пораженията. От едната страна гръдният ми кош беше натъртен на много места, имаше и няколко болезнени драскотини. Раната на врата ми беше спряла да кърви, но я промих с топла вода и я намазах с някакъв мехлем, който открих в аптечката на Малчускин. Видях, че по време на боя съм си счупил един нокът, а челюстта ме болеше, когато се опитвах да я раздвижа.

Пак си помислих дали да не се върна в града, както предложи Колингс — в края на краищата, той беше само на няколкостотин метра — но накрая реших, че е по-добре да не го правя. Нямах желание да привличам внимание върху себе си, като се появя по стерилно чистите улици на града във вид, все едно, че току-що съм напуснал пиянска разпра. Това не беше твърде далеч от истината, но все пак реших, че е по-добре сам да си ближа раните.

Опитах се да поспя, но успях само да подремна за малко.

На сутринта станах рано. Не исках да виждам Малчускин преди да съм се привел в по-приличен вид. Цялото тяло ме болеше и не можех да правя резки движения.

Когато пристигна, Малчускин беше в лошо настроение.

— Чух — започна той направо. — Не се опитвай да обясняваш.

— Не разбрах как се случи.

— Станал си причина за започването на кавга.

— Пазителите на реда бяха виновни… — защитих се аз несигурно.

— Да, но вече трябваше да си разбрал, че си длъжен да държиш Пазителите на реда далеч от работниците. Неотдавна няколко души загинаха и имат да уреждат стари сметки. Тъпите копелета само си търсят извинение, за да се намесят и да се бият.

— Колингс беше в беда — казах аз. — Нещо трябваше да се направи.

— Добре, вината не е била само твоя. Сега Колингс казва, че е можел да се справи, ако не си бил извикал Пазителите на реда… но също така признава, че той ти е казал да ги доведеш.

— Точно така беше.

— Добре, но следващия път мисли преди да действаш.

— Какво ще правим сега? Вече нямаме работници.

— Днес идват други. В началото работата ще върви бавно, защото ще трябва да ги обучим. Но предимството е, че няма веднага да започнат да недоволстват и ще работят по-усърдно. Неприятностите ще започнат по-късно, когато им остане време да размислят.

— Но защо толкова негодуват срещу нас? Нали им плащаме за работата?

— Да, но колкото решим. Това е беден район. Почвата е лоша и няма много храна. Нас в града това не ни засяга, ние им предлагаме онова, от което имат нужда… И те го приемат. Но нямат никаква полза в дългосрочен план и както предполагам, ние взимаме повече, отколкото даваме.

— Трябва да даваме повече.

— Може би. — Малчускин изглеждаше безразличен. — Това не е наша грижа. Ние работим по железопътната линия.

Трябваше да почакаме няколко часа преди да пристигнат новите работници. През това време с Малчускин отидохме до спалните помещения, освободени от предишните, и ги почистихме. Пазителите на реда бяха принудили предишните обитатели да се изнесат набързо през нощта, но им бяха оставили време да си съберат вещите. И все пак след тях бяха останали много неща: основно стари и износени дрехи и остатъци от храна. Малчускин ме предупреди да си отварям очите за всякакви съобщения, които биха могли да са предназначени за новите работници; но и двамата не открихме нищо.

После излязохме навън и изгорихме всичко, изоставено в помещенията.

По обед при нас дойде човек от Гилдията за разменна търговия и ни каза, че новите работници ще пристигнат скоро. Той ни се извини официално за случилото се предната вечер и ни каза, че въпреки множеството дебати, е било решено присъствието на охранители от Пазителите на реда да бъде засилено засега. Малчускин възрази и човекът от Гилдията за разменна търговия каза, че е съгласен, но решението не зависи от него.

Аз се двоумях. От една страна, не бях във възторг от пазителите на реда, но ако тяхното присъствие можеше да предотврати случилото се повторно, то значи беше неизбежно.

Забавянето започваше да тормози Малчускин. Предположих, че това се дължи на вечния проблем — да се наваксва изгубеното време, но когато му го споменах, той не показа особено безпокойство, което очаквах.

— Ще наваксваме времето за достигане на оптимума при следващото преместване — каза Малчускин. — Последния път се забавихме заради хребета. Той вече е зад нас, а местността пред нас е сравнително равна през следващите няколко мили. Повече ме безпокои състоянието на железопътната линия зад града.

— Пазителите на реда ще я охраняват — отвърнах аз.

— Да… но те не могат да й попречат да се деформира. Това е главният риск, колкото по-дълго я оставим там.

— Защо?

Малчускин ми хвърли бърз поглед.

— Ние сме много далеч на юг от оптимума. Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Още не си бил в миналото, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Много далеч на юг от града.

— Не… не съм бил.

— Е, когато отидеш там, ще разбереш какво става. Междувременно, можеш да ми вярваш. Колкото по-дълга става железопътната линия на юг от града, толкова по-голям е рискът да стане неизползваема.

Все още нямаше и следа от наетите мъже и Малчускин ме остави. Отиде да поговори с други двама членове на Гилдията, отговаряща за железопътните линии, които току-що бяха излезли от града. Скоро се върна.

— Ще почакаме още час и ако дотогава никой не се появи, ще повикаме хора от другата гилдия и ще започнем работа. Не можем да чакаме повече.

— Възможно ли е да използваш хора от други гилдии?

— Наемните работници са лукс, Хелуърд — отвърна той. — В миналото членовете на гилдиите сами са полагали релсите. Придвижването на града е по-важно и нищо не трябва да му попречи. Ако се наложи, ще доведем тук всеки жител на града да работи.

Неочаквано той се успокои, легна на земята и затвори очи. Слънцето се намираше почти над главите ни и беше по-горещо от обичайното. Забелязах, че на северозапад се оформя поредица от тъмни облаци и въздухът стана по-неподвижен и влажен от обикновено. Но облаците все още бяха далече и с разглобеното си от побоя тяло, по-скоро бих лежал мързеливо тук, отколкото да работя на железопътната линия.

Няколко минути по-късно Малчускин се надигна и погледна на север. Към нас идваше голяма група работници, водени от петима членове на Гилдията за разменна търговия, върху чиито наметала се виждаха отличителните им емблеми и цветове.

— Добре… Да се залавяме за работа — каза Малчускин с едва прикрито облекчение.

Но преди да започнат работа, имаше да свършат много други неща. Мъжете трябваше да бъдат организирани в четири групи и да им се определи ръководител, който говори английски. След това беше нужно да им се посочат легла в бараките и те да подредят вещите си. През цялото това време Малчускин звучеше оптимистично, независимо от допълнителното забавяне.

— Изглеждат гладни — отбеляза той. — Само празният стомах ще ги накара да работят.

Те наистина представляваха раздърпана сбирщина. Всички имаха някакви дрехи, но малцина носеха обувки, и повечето бяха с дълги коси и бради. Очите им бяха хлътнали, а стомасите на някой издути от недояждане. Забелязах, че един-двама изпитват затруднения при ходенето, а един беше сакат.

— Годни ли са за работа? — попитах Малчускин тихо.

— Не точно. Но след няколко дни работа и добра храна, ще се оправят. Повечето местни работници изглеждат така, когато ги наемаме.

Бях шокиран от състоянието им и разбрах, че местните условия на живот са толкова лоши, колкото твърдеше Малчускин. Стана ми ясно защо негодуват срещу хората от града. Предполагах, че онова, което градът даваше в замяна на работниците, беше много повече от онова, с което бяха свикнали и това им създаваше усещане за един по-охолен, по-удобен начин на живот. Когато градът отминеше на тях щеше да им се наложи да се върнат към предишното си примитивно съществуване, след като беше изстискано всичко от тях.

Забавихме се още, докато раздаваха храна на новодошлите, но Малчускин изглеждаше по-оптимистично настроен от всякога.

Накрая започнахме работа. Работниците сформираха четири групи, всяка оглавявана от член на гилдията. Отправихме се към града, взехме четирите вагонетки и тържествено потеглихме по железопътните линии на юг. Пазителите на реда продължаваха да охраняват от двете страни на релсите и докато прекосявахме хребета, видяхме, че в долината, която неотдавна бяхме напуснали, имаше засилена охрана около железопътните буфери.

Вече с четири действащи екипа за поддръжка на железопътните линии, отново долових състезателния дух, който бях забелязал и преди. Може би за мъжете беше твърде рано да реагират, но това несъмнено щеше да се случи по-късно.

Малчускин спря вагонетката малко преди буфера и обясни на ръководителя на групата — мъж на средна възраст на име Хуан — какво трябваше да се направи. Хуан предаде думите му на другите и те кимнаха в знак, че разбират.

— Нямат и най-малката представа какво трябва да правят — каза ми Малчускин и се усмихна. — Но се преструват, че разбират.

Първата задача беше да демонтираме буфера и да го преместим по линиите зад града. С Малчускин тъкмо бяхме започнали да показваме как се демонтира буферът, когато слънцето изведнъж се скри и температурата падна.

Малчускин погледна към небето.

— Ще има буря.

След тази забележка той престана да обръща внимание на времето и ние продължихме работата си. Няколко минути по-късно чухме първия далечен тътен от гръмотевица и не след дълго заваля дъжд. Работниците се оглеждаха разтревожени, но Малчускин ги накара да продължат. Скоро бурята ни връхлетя, проблясваха светкавици, а гръмотевичните трясъци ме изпълваха с ужас. След известно време всички бяхме мокри до кости, но работата не спря. Чух първите оплаквания, но Малчускин — чрез Хуан — ги укроти.

Докато повдигахме елементите на буфера от линията, бурята отмина и слънцето отново се показа. Един от мъжете запя и скоро към него се присъединиха и останалите. Малчускин беше щастлив. Работата за деня приключи с монтирането на буфера на няколко ярда зад града. Другите групи също спряха да работят, след като бяха монтирали своите.

На следващия ден започнахме рано. Малчускин все още изглеждаше доволен, но изрази желание да продължим колкото може по-бързо.

Докато се опитвахме да демонтираме най-южната част от линията, видях с очите си причината за неговото безпокойство. Напречните греди, които придържаха релсите към траверсите, се бяха огънали и трябваше да бъдат повдигнати на ръка, в резултат на което те щяха да се изкривят още повече и нямаше да бъдат годни за повторна употреба. Освен това, дървото се беше разцепило на много места от натиска, който гредите оказваха върху траверсите — въпреки Малчускин да обяви, че могат да се използват повторно — и много от бетонните основи се бяха напукали. За щастие, самите релси бяха все още годни за употреба; Малчускин прецени, че макар да са се изметнали леко, те биха могли сравнително лесно да се изправят. Той проведе кратко съвещание с другите членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, и беше решено за момента вагонетките да не се използват, а да се съсредоточим върху изкопаването на железопътната линия преди и другите елементи да се деформират. Тъй като от града ни деляха още около две мили, всяко пътуване с вагонетката щеше да отнема дълго време, така че решението беше разумно.

В края на деня си бяхме проправили път нагоре по линията до място, където ефектът от огъването тъкмо беше започнал да се проявява. Малчускин и останалите заявиха, че са доволни. Натоварихме вагонетките с толкова релси и траверси, колкото можеха да поберат и така свърши работният ден.

Работата ни продължи в същия дух. До времето, когато десетдневният ми период приключи, свалянето на релсите беше доста напреднало, наетите работници се трудеха добре в екип и вече бяхме положили новата железопътна линия на север от града. Когато си тръгвах, Малчускин беше в добро настроение, затова не изпитвах угризение, че ще си взема два дена отпуск.