Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (8)

7

С Виктория решихме да се оженим възможно най-скоро. Тя каза, че през следващата миля ще разбере какви формалности се изискват и ако можем, ще направим това през следващия или по-следващия ми отпуск. Междувременно трябваше да се върна към задълженията си навън.

Веднага щом се изкачих над града, видях, че е свършена много работа. Околността в близост беше разчистена от повечето препятствия. Не се виждаха временните постройки, а до източниците за презареждане нямаше никакви електрически коли; вероятно ги използваха от другата страна на хребета. Най-съществената промяна бяха пет кабела, положени край релсите; те тръгваха от северния край на града и изчезваха зад хълма. Край железопътната линия охраняваха няколко пазители на реда, които крачеха напред-назад.

Подозирах, че Малчускин ще е зает, тръгнах бързо към хребета. Когато стигнах до върха, предположенията ми се оправдаха, защото в далечината, където свършваха релсите, група работници се суетяха около дясната вътрешна линия. Други бригади работеха по някакви метални конструкции, които не можех да определя за какво служат. Побързах да се спусна долу.

Отне ми повече време, отколкото очаквах, защото най-дългата отсечка от железопътната линия вече беше станала повече от миля и половина. Слънцето се беше издигнало високо и докато открия Малчускин и неговата бригада, се бях сгорещил от вървенето.

Малчускин почти не ми обърна внимание, аз си свалих униформеното яке и се включих в работата.

Задачата на екипите беше да удължат този участък от железопътната линия, за да се изравни с другите, но бяха стигнали до участъка със скалист подпочвен слой, който ги затрудняваше. Макар това да означаваше, че няма да има нужда от бетонни основи, да се изкопаят легла за траверсите пак щеше да е трудно.

В спрял наблизо камион намерих кирка и започнах да копая. Не след дълго заплетената ситуация, в която се бях озовал в града, вече ми се струваше много далечна.

По време на почивките разбрах от Малчускин, че с изключение на този участък от железопътната линия, всичко беше почти готово за операцията по преместването. Кабелите бяха изтеглени, а анкерите — вкопани. Той ме заведе до гнездата за анкерите и ми показа как бяха поставили стоманените греди дълбоко в земята, за да могат да закрепят кабелите достатъчно здраво. Три анкера вече бяха подготвени и кабелите закрепени към тях. Оставаше да се донатегне още един анкер, а в момента монтираха петия.

Сред членовете на гилдиите, които работеха на площадката, цареше безпокойство и аз попитах Малчускин за причината.

— Време е — отвърна той. — Отне ни двайсет и три дни да положим релсите дотук след последното преместване. Според направените изчисления ще можем да преместим града утре, ако нещо друго не се обърка. Това са двайсет и четири дни. Разбираш ли? Този път можем да преместим града на не повече от две мили… но през това време оптимумът се придвижи напред с две и половина мили. Затова дори и да успеем, пак ще сме на половин миля зад оптимума, отколкото бяхме при последното преместване.

— Можем ли да наваксаме?

— Може би при следващото преместване. Снощи говорих с някои хора от Гилдията за тракция. Те смятат, че следващия път можем да направим едно преместване на късо разстояние, а после на два пъти на дълги разстояния. Хълмовете ги притесняват. — Той махна неопределено в северна посока.

— Не можем ли да ги заобиколим? — попитах аз, като видях, че на североизток хълмовете изглеждаха малко по-ниски.

— Бихме могли, но най-краткият маршрут до оптимума е право на север. Всяко ъглово отклонение само увеличава разстоянието, което трябва да изминем.

Не разбрах напълно всичко, което ми каза, но ясно долавях, че операцията не търпи отлагане.

— Има една добра новина — продължи Малчускин. — Скоро ще се отървем от тази банда наемници. От Гилдията на бъдещето са открили по-голямо селище някъде на север и хората там били жадни за работа. Ето така ги харесвам. Колкото по-гладни са, толкова по-усърдно ще се трудят… поне за известно време.

Работата продължи. Не успяхме да свършим до залез-слънце и Малчускин и другите членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, сипеха все по-чести и по-звучни проклятия върху работниците. Нямах време да реагирам по никакъв начин, защото самите членове на гилдията, а и аз, работехме не по-малко старателно. Още преди да настъпи моментът да се връщаме в бараката за през нощта, бях капнал от умора.

На сутринта Малчускин излезе рано, като ме инструктира да заведа Рафаел и работниците на площадката колкото е възможно по-бързо. Когато пристигнах, той и трима други членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, спореха с мъжете, които подготвяха кабелите. Изпратих Рафаел и наемниците да започват работа по железопътната линия, но ми стана любопитно за какво е спорът. Когато накрая Малчускин дойде при нас, не каза нищо, а се залови за работа, като се развика гневно на Рафаел.

Малко по-късно, по време на кратката почивка, го попитах за какво бяха спорили.

— Заради мъжете от Гилдията за тракция — отговори той. — Искат веднага да започнат с преместването, още преди линията да е завършена.

— Могат ли да го направят?

— Да… казват, че ще отнеме известно време, за да качат града до хребета, а междувременно ние бихме могли да си довършим работата тук. Но няма да им позволим.

— Защо? Звучи ми разумно.

— Защото това би означавало да работим под кабелите. А те са подложени на голямо напрежение, особено когато градът се премества нагоре, като това преди хребета. Никога не си виждал как се къса кабел, нали? — Въпросът беше реторичен; преди дори не знаех, че се използват кабели. — Ще те прережат наполовина преди още да си чул трясъка — завърши Малчускин кисело.

— И какво решихте?

— Имаме един час да приключим, после започват преместването.

Оставаха да се положат още три секции от релси. Дадохме на хората няколко минути почивка, след което отново започнахме работа. Сега на обекта се бяха събрали четирима членове на гилдията с екипите си, така че напредвахме бързо, но дори и при това положение ни отне близо цял час, за да завършим линията.

С известно удовлетворение Малчускин сигнализира на хората от Гилдията за тракция, че сме готови. Събрахме инструментите си и ги преместихме настрани.

— Сега какво? — попитах Малчускин.

— Ще чакаме. Връщам се в града, за да си почина. Утре продължаваме.

— Аз какво да правя?

— Щях да гледам, ако бях на твое място. Ще ти е интересно. Както и да е, трябва да се разплатим с работниците. По-късно днес ще ти пратя човек от Гилдията за разменна търговия. Задръж го, докато пристигна. Ще се върна сутринта.

— Добре — отговорих. — Нещо друго?

— Нищо. Докато трае преместването, тук командват хората от Гилдията за тракция, затова прави каквото ти кажат. Може да поискат да се свърши нещо по линиите, затова по-добре внимавай. Но според мен релсите са наред. Вече ги проверихме.

Той тръгна към бараката. Изглеждаше много изморен. Наетите мъже също се върнаха в бараките си и останах сам. Забележката на Малчускин за опасността от скъсан кабел ме разтревожи, затова седнах на земята на безопасно, според мен, разстояние от площадката.

Около анкерните гнезда нямаше голямо оживление. Всичките пет кабела бяха свързани и сега се влачеха по земята, като тръгваха от анкерите, за които бяха закрепени, успоредно на релсите. Край гнездата за анкерите стояха двама членове на Гилдията за тракция и реших, че правят последна проверка на съединенията.

Откъм хребета се зададе група мъже. Те вървяха в колона по двама към нас. От това разстояние не можеше да се види кои са, но забелязах, че на всеки стотина метра един от тях напускаше колоната и заставаше отстрани на железопътната линия. Те приближиха и видях, че са пазители на реда, въоръжени с арбалети. Когато групата стигна до анкерните гнезда, бяха останали само осем души, които заеха отбранителна позиция около тях. След няколко минути един от пазителите на реда се приближи към мен.

— Кой си ти? — попита.

— Чирак Хелуърд Ман.

— Какво правиш?

— Казаха ми да наблюдавам преместването.

— Добре. Стой на разстояние. Колко работници има тук?

— Мисля, че са около шейсетина — отговорих аз.

— По линията ли работят?

— Да.

Той се засмя.

— Сигурно са изморени и едва ли ще направят някоя беля. Това е добре. Уведоми ме, ако създават проблеми.

Той се отдалечи и се присъедини към другите пазители на реда. Не ми беше ясно какви точно проблеми биха причинили работниците, но отношението на Пазителите на реда към тях изглеждаше странно. Можех само да предполагам, че по някое време в миналото работниците са причинили повреда на релсите или кабелите, но не смятах, че някой от мъжете, с които работехме, е заплаха за нас.

Струваше ми се, че пазителите на реда, които охраняваха релсите, са опасно близо до кабелите, но те като че ли не забелязваха това. Спокойно крачеха напред-назад, като патрулираха на отредения им участък от железопътната линия.

Забелязах, че двама членове на Гилдията за тракция край анкерните гнезда се бяха скрили зад метални щитове, точно при анкерите. Единият от тях държеше голям червен флаг и гледаше с бинокъл към хребета. Там, близо до петте системи от зъбни колела, съзрях още един мъж. Тъй като цялото внимание изглежда беше насочено към него, аз го загледах с любопитство. Доколкото можех да преценя от това разстояние, беше с гръб към нас.

Изведнъж той се обърна и развя своя флаг, за да привлече вниманието на двамата мъже при анкерите. Размахваше го, като описваше широк полукръг под кръста си. Мигновено мъжът при анкерите, който също държеше флаг, излезе зад щита си и потвърди сигнала, като повтори движението със своя флаг.

Няколко секунди по-късно забелязах, че кабелите започват да се плъзгат бавно по земята към града. Видях как системите от зъбни колела, разположени на хребета, се завъртат, обирайки хлабината. Един по един, кабелите спряха да се движат, въпреки че по-голямата им част все още лежеше на земята. Предположих, че това се дължи на тежестта на самите кабели, защото в зоната на анкерите и зъбните колела те бяха доста над земята.

— Освободете ги! — извика единият от мъжете при анкерите и колегата му моментално развя флага над главата си. Мъжът на хребета повтори сигнала, после бързо отстъпи встрани и се изгуби от поглед.

Изчаках, изпълнен с любопитство какво щеше да последва… въпреки че досега не виждах да се случва нещо. Пазителите на реда крачеха напред-назад, кабелите оставаха натегнати. Реших да отида при хората на Гилдията за тракция и да разбера какво става.

В мига, в който се изправих на крака и тръгнах към тях, мъжът, който беше подал сигнала, размаха ръце като обезумял.

— Не се приближавай! — изкрещя той.

— Какво става?

— Кабелите са под максимално напрежение!

Аз отстъпих назад.

Минутите минаваха, а сякаш нищо не се променяше. Тогава осъзнах, че кабелите бяха започнали бавно да се опъват, докато не се издигнаха над земята почти по цялото си протежение.

Погледнах на юг към хребета: градът се беше появил. От мястото, където седях, виждах само горния ъгъл на една от предните кули, извисяваща се над скалите на билото. Постепенно пред очите ми се откри още от града.

Останах на безопасно разстояние от кабелите зад анкерите, вперил поглед по протежение на релсите към града. Мъчително бавно той се придвижваше нагоре по един от далечните склонове, докато не стигна само на няколко метра от петте системи от зъбни колела, по които кабелите преминаваха през хребета. Тук той спря и мъжете от Гилдията за тракция отново започнаха да подават сигнали.

Последва дълга и сложна операция, при която всеки от кабелите беше разхлабен, докато съответната система от зъбни колела се демонтираше. Проследих как свалиха първото зъбно колело, след което ми доскуча. Усетих, че съм гладен и подозирайки, че няма да пропусна нищо интересно, се върнах в бараката и си стоплих малко храна.

Нямаше и следа от Малчускин, въпреки че почти всичките му вещи още бяха в бараката.

Не бързах да приключвам с храненето, тъй като знаех, че ще минат поне още два часа преди преместването да започне отново. Наслаждавах се на усамотението си и на почивката от изморителната работа през изминалия ден.

Когато излязох от бараката, си спомних, че пазителят на реда ме беше предупредил за евентуални проблеми, които биха могли да създадат работниците, затова отидох до спалнята им. Повечето от тях бяха навън, седяха на земята и наблюдаваха работата по системите от зъбни колела. Неколцина разискваха шумно нещо и жестикулираха, но реших, че Пазителите на реда виждаха заплахи там, където такива не съществуваха. Тръгнах обратно към железопътната линия.

Погледнах към слънцето: скоро щеше да падне нощта. Реших, че останалите операции по преместването няма да отнемат много време, след като зъбните колела бъдат демонтирани. Беше ясно, че останалата част от железопътната линия следваше наклона на хълма.

Междувременно и последната система от зъбни колела беше демонтирана и петте кабела отново бяха обтегнати. Изчакаха малко и после, по сигнал на човека от Гилдията за тракция, който стоеше при анкерите, градът продължи бавно да напредва, като се спускаше по склона към нас. Обратно на онова, което си бях представял, градът не се придвижваше плавно, от само себе си, по благоприятния наклон. От онова, което виждах, ставаше ясно, че кабелите продължават да са натегнати; градът все още трябваше да се издърпва. С приближаването му забелязах, че напрежението в поведението на двамата мъже от Гилдията за тракция отслабва, но продължават да са нащрек. По време на цялата операция вниманието им беше неотлъчно концентрирано върху приближаващия град.

Накрая, когато огромната конструкция беше на не повече от десет метра от края на релсите, стрелочникът вдигна червения флаг и го задържа над главата си. По ширината на предната кула имаше голям прозорец и един от многото мъже, които се виждаха зад него, вдигна подобен флаг. Секунди по-късно градът спря.

Настъпи пауза, след което от кулата излезе един човек и застана на малка платформа, издигаща се над нас.

— Спирачките са включени — провикна се той. — Сега спираме.

Двамата мъже от Гилдията за тракция излязоха зад металните щитове и дълго се протягаха. Без съмнение те бяха под огромно психично напрежение в продължение на няколко часа. Единият от тях тръгна право към края на града и се облекчи на стената. Той се засмя на другия, после се хвана за една издатина, почна да се катери по стената на града и стигна до платформата. Другият мъж тръгна покрай кабелите, които сега бяха видимо по-отпуснати, и изчезна под козирката на града. Пазителите на реда все още бяха разгърнати за отбрана, но дори те изглеждаха по-спокойни сега.

Представлението свърши. Като видях града толкова близо, се изкуших да вляза вътре, но не бях сигурен дали трябва да го правя. Единственият ми близък беше Виктория, а тя щеше да е заета с работата си. Освен това, Малчускин ми беше казал да остана при работниците и реших, че трябва да го послушам.

Докато се връщах към бараката, откъм града към мен се приближи някакъв човек.

— Ти ли си чирак Ман? — попита той.

— Да.

— Джейми Колингс, от гилдията за разменна търговия. Малчускин от Гилдията за тракция каза, че тук имало някакви наемници, на които трябва да се плати.

— Точно така.

— Колко са? — попита Колингс.

— В нашата бригада, петнайсет. Но има още няколко.

— Някакви оплаквания?

— Какво имате предвид? — попитах аз.

— Оплаквания… някакви проблеми, отказ да работят.

— Бяха малко бавни и Малчускин непрекъснато им крещеше.

— Да са отказвали да работят?

— Не.

— Добре. Знаеш ли кой им е бригадир?

— Има един на име Рафаел, който говори английски.

— Той ми трябва.

Заедно тръгнахме към бараките и намерихме работниците. При вида на Колингс изведнъж настъпи тишина.

Посочих към Рафаел. Колингс го заговори на езика му и почти веднага един от работниците се провикна гневно. Рафаел не му обърна внимание и продължи да говори на Колингс, но беше ясно, че атмосферата е много враждебна. Отново някой извика нещо, скоро го последваха и другите. Около Колингс и Рафаел се събра тълпа, някои от мъжете пресягаха враждебно и се опитваха да удрят Колингс.

— Имате ли нужда от помощ? — извиках аз, но той не ме чу.

Приближих се още малко и повторих въпроса си.

— Извикай четирима от Пазителите на реда — извика той на английски. — Кажи им да не се горещят.

Погледнах към спорещите мъже за момент, после тръгнах бързо. При анкерите, за които бяха закотвени кабелите, все още имаше малка група от Пазителите на реда и се отправих в тази посока. Те очевидно бяха чули шума от караницата и вече бяха обърнали поглед към тълпата от мъже. Когато ме видяха да тичам към тях, шестима от тях се насочиха към мен.

— Той иска четирима! — задъхано обясних аз.

— Не са достатъчно. Остави това на мен, синко.

Мъжът, който ми го каза явно им беше командир, изсвири силно и повика с жест още няколко души. Други четирима пазители на реда напуснаха позицията си край града и протичаха. Групата от десет войника се отправи бегом към мястото на спора, а аз тръгнах след тях.

Без да изчакат да говорят с Колингс, който все още беше в центъра на мелето, пазителите на реда се врязаха в тълпата работници, размахвайки арбалетите си като бухалки. Изведнъж Колингс се обърна, извика нещо на пазителите на реда, но един работник го сграбчи отзад. Повалиха го на земята и всички започнаха да го ритат.

Пазителите на реда очевидно бяха обучени как да водят такъв вид бой, защото се придвижваха умело и бързо, като размахваха импровизираните си бухалки с голяма прецизност и точност. За момент останах да ги наблюдавам, после с мъка си пробих път сред тълпата, като се мъчих да стигна до Колингс. Един от наемните работници посегна към лицето ми, пръстите му затиснаха очите ми. Опитах се да извъртя глава, но друг му се притече на помощ. Неочаквано се оказах свободен… и видях двамата, които ме бяха нападнали, да лежат на земята. Пазителите на реда, които ме бяха спасили, не ми обърнаха никакво внимание, а продължиха да налагат ожесточено.

На помощ се притекоха още местни хора, и тълпата започна да нараства. Без да обръщам внимание, аз се впуснах навътре за да се добера до Колингс. Видях точно пред мен нечий тесен гръб, облечен в тънка бяла риза, залепнала от потта за кожата. Без да се замислям, хванах човека за гърлото, дръпнах главата му назад и го ударих силно с юмрук по ухото. Той падна на земята. Зад него имаше друг мъж и аз изпробвах същата тактика, но този път преди да успея да го удара, той ме ритна и аз паднах.

Сред множеството крака видях Колингс на земята. Продължаваха да го ритат. Той лежеше по лице и се мъчеше да предпази главата си с ръце. Помъчих се да си проправя път до него, но започнаха да ме ритат и мен. Усетих удар в главата и за момент загубих съзнание. Секунда по-късно дойдох на себе си и усещах с пълна сила яростните ритници, които обсипваха тялото ми. По примера на Колингс, покрих главата си с ръце и продължих да се придвижвам напред към мястото, където го бях видял за последно.

Всичко около мен приличаше на бушуваща гора от крака и тела и навсякъде се разнасяше тътена на възбудени гласове. Вдигнах глава за миг и видях, че съм съвсем близо до Колингс, продължих да си пробивам път, и се озовах свит на земята до него. Опитах се да се изправя, но веднага бях повален от поредния ритник.

За моя голяма изненада открих, че Колингс е все още в съзнание. Когато паднах върху него, почувствах как ръката му обгръща рамото ми.

— Когато кажа — изрева той в ухото ми, — ставаш!

Измина секунда и почувствах ръката му да стиска рамото ми по-силно.

— Сега!

С огромно усилие успяхме да се изправим и той моментално ме пусна, като замахна с юмрук и уцели един от мъжете право в лицето. Бях по-нисък от него и най-доброто, което можех да направя, беше да сръгам с лакът някого в стомаха. За беда ме удариха по врата с юмрук и отново паднах на земята. Някой ме сграбчи и ме изправи на крака. Беше Колингс.

— Дръж се! — Той ме обгърна с ръце и ме придърпа към гърдите си. Аз се хванах за него с последни сили. — Няма страшно — каза той. — Дръж се.

Постепенно мелето около нас отслабна и после спря. Работниците отстъпиха назад, а аз се свлякох в ръцете на Колингс.

Бях много замаян и пред очите ми се спускаше червена мъгла. С периферното си зрение последно зърнах как пазителите на реда образуват кръг с вдигнати, готови за стрелба арбалети. Наемните работници се отдалечаваха. Загубих съзнание.

 

Дойдох на себе си… Трябва да е минала минута. Лежах на земята, а един от пазителите на реда се беше надвесил над мен.

— Добре е — извика той и се отдалечи.

Обърнах се с труд настрана и видях, че Колингс и началникът на Пазителите на реда спореха разгорещено наблизо. Петдесетина метра по-нататък, работниците се бяха събрали в група, заобиколени от пазители на реда.

Помъчих се да се изправя и успях при втория опит. Стоях замаян и наблюдавах как Колингс продължава да говори разпалено. След малко офицерът от Пазителите на реда се приближи до групата арестанти, а Колингс дойде при мен.

— Как си? — попита той.

Направих опит да се усмихна, но лицето ми беше подуто и ме болеше. Единственото, което можех да направя, беше да го гледам. Той имаше огромна червена подутина отстрани до слепоочието и окото му започваше да се затваря. Забелязах, че притиска едната си ръка към кръста.

— Добре съм — отговорих.

— Кървиш.

— Къде?

Вдигнах ръка към врата си — който ме болеше ужасно — и почувствах топлата течност. Колингс се приближи и разгледа мястото.

— Само неприятна драскотина — отбеляза той. — Искаш ли да се върнеш в града за лечение?

— Не — отвърнах аз. — Какво стана, дявол да го вземе?

— Пазителите на реда реагираха прекалено агресивно. Нали ти казах да доведеш само четирима?

— Не ме послушаха.

— Да, те са си такива.

— Но за какво беше всичко? — попитах. — Работих с тези мъже доста време и те никога досега не са ни нападали.

— Натрупало се е много голямо напрежение — отговори Колингс. — По-конкретно, трима работници имат жени в града. Не искаха да си тръгнат без тях.

— Тези мъже от града ли са? — запитах аз, несигурен дали съм чул правилно.

— Не… Казах, че жените им са там. Всички тези хора са местни, наети са от съседното село.

— И аз така си помислих. Но какво правят жените им в града?

— Ние ги купихме.